Пасха Христова 2017

„Да го поминеме Постот со богоугодни дела“

13/26 февруари 2017 лето Господово

Пристигнувајќи пред самите двери на Четириесетдневното посно патешествие, денес Црквата Божја ни го дава клучот за нив – блаженото простување. Простувањето на грешките на ближните има голема духовна вредност, зашто го уподобува човекот на милостивиот Бог. Затоа, нашиот Старец, Архимандрит Партениј, во своето вдахновено слово после денешната Света Литургија, уште еднаш нè потсети на неопходноста од простувањето, но и на длабоката суштина на постот.

Слово на Неговото Високопреподобие, Архимандрит Партениј, за Неделата на простувањето, изговорено во манастирската трпезарија

Возљубени мои браќа и сестри, еве денес, на само еден ден пред почетокот на Светиот и Велик Пост, преку Евангелието што се читаше на Светата Литургија (Матеј 6,14-21), Господ уште еднаш грижливо нè потсети на крајната цел на нашето суштествување на земјата. Нè потсети, имено, дека освен овој живот постои и друг, вечен живот, и дека единственото предназначение на тековниов живот е подготовката за идниот, собирањето духовни богатства за него. Човекот е повикан да собира наследство што ќе има вредност не овде земјата, ами во Царството небесно, кое Самиот Христос, со Својата крстна жртва и Воскресението, повторно го отвори за секого што сака да влезе во него. Затоа и вели: Не собирајте богатства на земјата, каде што ги јаде молецот и ‘рѓата, и каде што крадците ги поткопуваат и крадат; но собирајте си богатства на небото, каде што ни молец, ниту ‘рѓа ги јаде, и каде што крадци не ги поткопуваат, ниту крадат; зашто, каде што е богатството ваше, таму ќе биде и срцето ваше (Матеј 6,19-21). Тие богатства, пак, на небото се духовните плодови: љубовта, радоста, мирот, долготрпеливоста, добротата, милосрдноста, верата, кротоста, воздржливоста (сп. Гал. 5,22-23) Ако добро размислиме ќе видиме дека во сите нив лежи и простувањето. Затоа и денешното Евангелието започна со Спасителовата напомена за неопходноста од простувањето, кое е основа и за правилниот, нелицемерен, богоугоден пост. Не таков каков што во Христово време практикувале фарисеите и книжниците, кои постеле не за Бога, туку за луѓето, ловејќи ги страсно нивните пофалби. На Бога Му е угоден постот во љубов и смирение. Кога постам треба да знам дека јас сум прв меѓу грешниците. Никако не смеам да ја прифатам помислата што ми вели: „Колку си ти добар! Постиш, се подвизуваш и затоа си праведен, а не како оние, грешните што не постат“. Не! Постам бидејќи сум најгрешен од сите луѓе и ми е насушно потребно Божјото опростување. Чувствувам дека без него не можам да живеам.

Сите ние постојано и многу грешиме. Ја валкаме нашата душа, умот, телото –  најнапред со помислите, а потоа и со зборовите и делата. Затоа пристапуваме со покајание и смирение кон Господ, барајќи прошка, олеснение за нашите прегрешенија. А Господ со Неговата неизмерна милост е секогаш тука, подготвен да ни прости. Меѓутоа, како би можеле да застанеме пред Него, молејќи за опростување, а самите ние не им проштеваме на нашите ближни? Таквата молитва би била крајна навреда за Него. Токму затоа, денес Христос нè опоменува: ако им ги простите на луѓето гревовите нивни и вам ќе ви ги прости вашиот Отец небесен; ако, пак, не им ги простите гревовите на луѓето, и вашиот Отец нема да ви ги прости вашите (Матеј 6,14-15) Господ ги гледа нашите срца, знае дека се тие жестоки и скаменети, па затоа и нè повикува да ги омекнеме и смилостивиме со љубов и проштевање кон оние што ни погрешиле. Не се молиме ли секојдневно така во Господовата молитва? Да побараме од Господа со духовен плач да ни даде сили за да можеме да си простиме еден на друг искрено и од срце. Со секое такво простување ние добиваме смелост да застануваме пред Бога. Да се трудиме со најголема љубов во тоа приближување до Него.

На прагот сме пред Светата Четириесетница, пред таа боговдахновена подготовка за најголемиот празник во нашата света вера – Воскресението Христово, празникот што ја содржи полнотата на благодатта. Впрочем, и целиот наш живот на земјата треба да биде подготовка за нашата конечна средба со Бога. Годишниот богослужбен циклус на празници е така премудро составен, што непрестајно нè потсетува дека во текот на секоја година, ние треба неодложно да се подготвуваме за средба со Бога. Во текот на секој ден, би рекол, на секој час и секоја минута… Тоа особено силно се чувствува во времето што настапува – најдревниот и најсвет Пост. Ќе имаме можност секојдневно да ги слушаме повиците на Црквата, да ги оставиме сите дела на мракот и, преку духовни вежби, да се подготвуваме за средба со Бога. Како што војниците и атлетите, пред да излезат во борба или на натпревар, прилежно се увежбуваат, така и ние, со духовни вежби и подвизи, доаѓаме поблиску до Бога. Затоа постот е толку полезен. Дури и на првиот човек во Рајот, на нашиот прататко Адам, единствената заповед што Господ му ја дал била да пости. Со прекршувањето на таа заповест, тој се лишил од Божественото достоинство: „Од боготкаената облека се лишив, кутриот јас, откако Твојата божествена заповед ја прекршив, Господи“ (Стихира од Сиропусната недела). Новиот Адам, пак, Христос, Кој му го врати на човекот изгубеното достоинство, повторно нè повикува на пост. Затоа, ве замолувам повеќе да се каеме во текот на овој пост, да плачеме за нашите гревови, измолувајќи од Бога сили да Му угодиме.

Во Светото Писмо читаме дека кога народот бил во опасност од пропаст поради отклонувањето од Божјиот закон, Господ испраќал пратеници да му укаже дека треба да пости и да се покајува. Така, во Стариот Завет читаме за Ниневијците, кај кои беше испратен пророкот Јона да ги повика на покајание. Јона се сметал за недостоен да одговори на Божјиот призив, па сакал да „избега од лицето Господово“, меѓутоа, по Божја промисла бил фрлен во морето и проголтан од големо морско животно, од кое, по три дена, бил исфрлен на суво. Тогаш Јона ја послушал Божјата заповед и отишол во Ниневија да проповеда покајание. Царот ниневиски навистина го послушал пророчкиот глас и издал царска наредба сите Ниневијци да постат строго четириесет дена и силно да извикуваат кон Бога: секој да се откаже од својот лош пат и од насилството на рацете свои (Јона 3,8). Народот, како и самиот цар ги соблекле своите меки и угодни облеки, се облекле во кострет, и се посипале со пепел во знак на скрушеност и покајание, молејќи Го Бога да ги сочува, и нив, и градот, од праведното наказание. И навистина, тоа и се случило. Ниневијците покажале плод на големо покајание и поради тоа Господ се смилувал. Но, погледнете до каде оди милоста Божја! Он секогаш прво ни укажува кога грешиме и трпеливо го чека нашето покајание. Наоѓа начин да ни соопшти дека тоа што го правиме не е добро. Со љубов и долготрпение нè повикува да се покаеме. Зашто, како што на многу места се вели, Господ не ја сака смртта на грешникот, туку сака да се поправи и да биде жив.

Изминатиов период беше доста актуелно да си разменуваме мислења за политичките (не)прилики во Македонија, па честопати констатиравме дека државата ни е во многу лоша состојба. Ете, на сите што вчера ми доаѓаа на исповед, им велев да се молат за Татковината. И добивав одговор: „Да, отец, мораме да се молиме, бидејќи навистина е многу лоша ситуацијата…“. А, сме се прашале ли зошто е така? Поради нашето непокајание. Најнапред, секако, поради моето лично непокајание, а потоа и поради непокајанието на секого од нас поединечно. Оти, тие луѓе што седат таму во Парламентот и во Владата, или, пак, што се борат да дојдат таму, а кои што ние постојано ги обвинуваме и осудуваме, не се донесени од некаде отстрана, туку се произлезени од нашето општество, одгледани се од нашите семејства. Затоа, подобро е да гледаме ние самите да не се оддаваме на страсти што живеат во нас, туку против нив да се бориме. Бидејќи кога човек ќе се оддаде на страстите, тогаш потполен мрак завладејува со него. И кога се повеќе поединци пребиваат во духовен мрак, тогаш мракот преовладува и во целото општество. Па така, ако во народот страста на среброљубието – коренот на сите зла (сп. 1. Тим. 6,10), е присутна во големи размери, тогаш неизбежно е и народните водачи да бидат обземени со неа. Затоа Господ нè повикува да се каеме, да проштеваме, да љубиме. Пред сè, да се каеме ние лично, а потоа да произнесеме и молитва за водачите. Оти и тие се дел од нас, според наша заслуга, сообразно духовниот раст на народот. Да бевме подобри, Бог сигурно ќе ни испратеше и подобри водачи.

Ве замолувам, возљубени мои, барем ние кои сме свесни за силата на покајанието, да постапиме како Ниневијците, кои го послушаа Божјиот глас упатен до нив преку пророкот Јона и навистина се покајаа. Принесоа плодови достојни за покајание и Господ се смилува над нив. Најнапред ги замолувам монасите да се трудат непрестајно во покајанието, бидејќи ние кои носиме расо сме највиновни за тоа што нашето општество е такво. Ние треба да бидеме први сведоци за Христовата светлина.

Се молам Господ да ни даде вистинско покајание и нелицемерен пост. Зарем е потребна жртва да го смилостивиме нашиот Бог? Можеби треба телото прекумерно да го истоштиме? Не. Бог сака љубов; таа му е жртвата благопријатна. Да постиме со љубов, да правиме добри дела. Ги советувам Христијаните, доколку заштедат пари со постот, да им дадат на оние што имаат потреба. Сигурно меѓу нашите соседи има луѓе што не ќе можат да си дозволат празнична трпеза за Велигден. Затоа, да гледаме во овој пост да заштедиме што повеќе за нив, а не што повкусни и побогати посни јадења да готвиме. Вистинскиот пост подразбира скромна трпеза. Во денешно време, за жал, само се изнаоѓаат разни богати посни јадења, со што се губи смислата на постот.

Господ да нè благослови да го поминеме постот со богоугодни дела и да го дочекаме светлото Христово Воскресение, со надеж дека големите проблеми со кои се соочуваме, ќе се разрешат. Господ да им даде сили и мудрост на оние што нè водат, и во Црквата, и во Државата!

Добри пости на сите! Амин!

„Да ги преклониме нашите срца во покајание за сите“

13/26 февруари 2017 лето Господово
Умилителна вечерна на простувањето

Не одвраќај го лицето Свое од чедото Твое; бидејќи страдам, бргу услиши ме; пази ја душата моја и избави ја. Спасението Твое, Боже, нека ме прими (од великиот прокимен на Вечерната богослужба во неделата на простувањето)

Неодамна нашето срце обременето од гревови го испушти својот крик во храмот: „Вратите на покајанието, отвори ми ги, Животодавче…“ Душата веќе трепетно го чувствуваше наближувањето на постот. Потоа, преку огледалото на Фарисејот и митникот, се огледавме во нашите души, со гласот на Блудниот син повикавме кон небесниот Отец. Наеднаш болно свесни за тоа колку далеку сме од вистината, колку далеку од нашата вистинска Татковина: „О, Господи, згрешив против небото и пред Тебе, но прими ме како еден од Твоите наемници“. Утрово се опоменавме од изгонувањето Адамово од Рајот, се потсетивме на неговиот плач по изгубеното достоинство и слава. И еве сме сега на последното скалило пред постот, останува само уште едно: од срце да му простиме на ближниот што ни згрешил, барајќи истовремено прошка за своите гревови. Оти само така ќе Го смилостивиме Бога да го покаже Своето огромно милосрдие кон нас и да го раскине долгиот список на нашите многубројни гревови, со кои сме Го нажалиле Неговото долготрпение. За нас, Христијаните, нема друг начин да ја покажеме својата љубов и верност кон Бога, освен со љубов, трпение и меѓусебно проштевање на гревовите, што по својата слабост сме си ги направиле.

Токму затоа, ништо друго како оваа благодатна Вечерна на простувањето не ја покажува во толкава мера длабочината на христијанската љубов и снисходење, и неизмерната милост со која Бог ги осенува покајаните срца и исполнува со духовна радост. Таквиот покаен амбиент со којшто дишеше бигорскиот храм, ги поттикнуваше срцата со најчиста скрушеност да бараат прошка од своите ближни, најпрвин од својот Старец, зашто тој во миговите на нашите искушенија секогаш го зема на себе најголемиот товар на нашите слабости, а потоа и еден од друг, просејќи молитви за духовно преуспевање во Постот. И секој во себе ги носеше зборовите што најпрвин, низ солзи, трогателно се излеаја од умилителното и исполнето со татковска љубов срце на нашиот возљубен Старец.

Слово на Неговото Високопреподобие, Архимандрит Партениј, изговорено во храмот на Умилителната вечерна на простувањето

Господи, помилуј! Господи, смилувај ми се мене, грешниот! Господи, нека биде Твојата милост на мене онака како што се надевав на Тебе!

Потребна ми е милоста Господова! Потребна ни е на сите нас! Нема човек кому не Му е потребна Божјата милост. Таа ги крепне нашите срца, ги гали и успокојува душите… Но, за да ја добиеме неа, постои еден услов. Слушнавме утрово на Светата Литургија како милостивиот Христос ги поучува луѓето, велејќи: ако им ги простите на луѓето гревовите нивни и вам ќе ви ги прости вашиот Отец небесен; ако, пак, не им ги простите гревовите на луѓето, и вашиот Отец нема да ви ги прости вашите (Матеј 6,14-15). Како да сака да каже дека од нас самите зависи дали ќе ја примиме Божјата милост, која, пак, ни е дадена подеднакво на сите. А ќе ја добиеме доколку и ние покажуваме милост кон нашите собраќа. Гледајте колку е милостив Господ! Од љубов Он слезе на земјата и скапо, многу скапо –  со Својата скапоцена крв – нè откупи од смртта! Он ги зеде на Себе нашите немоќи и ги понесе болестите (Матеј 8,17), бидејќи ги знае човечките страсти и слабости. Го знае и тоа дека човекот, во својата слободна волја, може да ја заборави светлината и да тргне по мракот. И тагува поради тоа, и ненаметливо нè повикува да бидеме милостиви, за животворните капки на Неговата милост да стасаат до нашето срце, да се отворат нашите духовни очи, та од темнина да преминеме кон светлина.

На прагот сме од Великиот Пост, кој, да повториме, е подготовка за Празникот, за најголемиот Празник – Пасхата, што токму тоа и значи: премин од смрт кон живот. Во пасхалниот канон на Воскресението пееме: „Од смрт кон живот и од земјата кон небото, Христос Бог нè преведе“. Меѓутоа, потребна е нашата согласност, нашето покајание, за да може Христос да нè возведе во небесните височини на неискажливата радост. Зашто Он сака да општи и да се радува со нас. Затоа и Човек стана. Сега на нас останува дали ќе Му дозволиме да нè обожи со Својата благодат. А секој Велик Пост претставува една мисловна скала, по која, ако чекориме правилно, се издигнуваме сè повисоко во духовните пространства и доаѓаме поблизу до Бога. Да тргнеме, најмили мои, по таа скала! Секако дека е потребен голем труд, искушенијата се тешки и многубројни, но целта е прекрасна: соединување со Бога во Неговата неизмерна радост. Светата Четириесетница, најстариот пост востановен од Црквата, е најблагопријатното време за човекот да се приближи до Бога. Затоа и се нарекува Велик: не само поради должината, ами уште повеќе поради значењето, бидејќи е крунисан со најсветите спасителни Христови Страдања и со Празникот над празниците, кој ја дава смислата на нашиот живот.

Се радувам што ве гледам овде, и да знаете, Бог ве избрал да бидете претставници што треба да се каат во името на сите што од незнаење грешат. И тоа не треба да ви биде за гордост, туку за одговорност, бидејќи Бог ве привел кон богопознание и сте должни да Го сведочите Него и на другите. Се разбира дека и покрај тоа што сме Негови, ние сме многу грешни, но знаме каде е нашето спасение, Го љубиме и Го бараме Него. А Он нема никогаш да нè остави. Важно е само да се каеме и смируваме. Гледате колку често во молитвите извикуваме: „Господи, помилуј“, „Боже, смилувај ми се!“, „Помилуј ме, Боже, помилуј ме“, „Боже, очисти ме, грешниот, и помилуј ме…“ Нема човек кој не греши. Но, многу важно е да се пазиме особено од најголемиот грев, од тоа кога човек ќе престане да го разликува доброто од злото и кога потполно ќе се предаде на страстите. Накрај таквиот човек ќе го изгуби и умот, па ќе рече: „нема Бог“. Рече безумниот во срцето свое: „Нема Бог” (Псалм 13,1). Ете тоа е најстрашниот грев. За сите други гревови, без разлика какви и да се, има прошка во Божјата љубов, меѓутоа, како би можел да добие простување оној што самиот се одрекува од неговото постоење?

Кога се трудиме во простувањето, кога им проштеваме на сите, ние постепено се уподобуваме на Бога во љубовта. Деновиве си размислував: да не беше Светото Евангелие и верата во Христа, немаше да сакам да помогнам на ниеден човек; просто немаше да сакам ни да живеам. Но, токму Христа и Неговото Евангелие ми беа единствената побуда да го посветам својот живот во служба на ближните. Го отворив срцето за секаков вид луѓе и им дозволив да влезат во мојот живот. Многупати и страшно пострадав поради тоа. Но, никогаш не дозволив да се затворам за другите, туку постојано ме водеше љубовта што Христос ја проповеда во Евангелието. Пред некој ден на некои мои духовни чеда им реков дека не верувам во хуманост без Христос. Лесно е да бидеш хуман од своето удопство, и да даваш милостина од својот одвишок; или да сострадуваш со луѓето, гледајќи на телевизија како тие страдаат; или, поминувајќи на улица да му фрлиш на некој сиромав некој денар, па да си кажеш: „ах, кутрите луѓе! Јас многу ги сакам, хуман човек сум“. Ама сосема друго е да се љубат тие вистински, искрено, без никаков надомест за возврат, без егоистична себеисполнетост; да ги примиш во своите животи, да им дадеш простор во своето срце, да го земеш оној кој пита и да го нахраниш дома, и да го жртвуваш своето време и удоволствие за да им помагаш на другите… Доколку ја немаш верата, тоа е невозможно. Затоа мислам дека нема вистинска хуманост без Христос. Единствено Он нè учи да бидеме милостиви на божествен начин: бидете милостиви како што е милостив вашиот Отец (Лука 6,36). Особено, пак, да се трудиме во милосрдието во текот на деновите што следат.

Да Му ги преклониме нашите срца во покајание за сите! Ако некој, можеби, и не се чувствува доволно грешен и смета дека нема причина за покајание, тогаш нека помисли на сите оние што страдаат и грешат, далеку од познанието за Бога. Нека се моли и нека бара од Господ милост за нив, обвинувајќи се себеси за нивните гревови.

Во проповедта утрово говорев, меѓу другото, и за Татковината. И вечерва повторно ќе проговорам, бидејќи моето срце, еве, веќе две години, така да кажам, смртно се нажалува поради целокупната ситуација во Македонија. Не можам да се изначудам, гледајќи како без љубов се однесуваме кон свештеното нешто што ни го оставија нашите предци. Оваа држава, иако мала, родена е во многу крв. А денес, така евтино ја продаваме! Исто како што Јуда предавникот процени дека вреди само триесет сребреници Оној Кој на светот живот му даде. Но, и преѓе кажав, а и сега ќе повторам: не смееме никого друг да обвинуваме или осудуваме, бидејќи за лошата состојбата во која се наоѓаме, виновни си сме ние самите – прво јас, па потоа другите. Затоа, ова благопријатно време во кое Црквата нè повикува на пост, засилена молитвата и покајание, да заплачеме духовно и да се каеме. Се надевам дека Господ нема да нè остави, туку ќе постапи онака како што се надеваме на Него.

Добар пост и Господ сила да ви дава, да светлите со добри дела и што повеќе луѓе се привлечат за Христа од таа светлина!

Чист понеделник

14/27 февруари 2017 лето Господово

Времето посно светло да го почнеме и на духовни подвизи себе да се подложиме; душата да ја очистиме, телото да го очистиме; да постиме од секоја страст како од храна и со добродетели духот да го насладуваме; со љубов во нив усовршувајќи се, да се удостоиме сите да го видиме сечесното Страдање на Христа Бога и Светата Пасха, духовно радувајќи се. (Стихира од Вечерната спроти почетокот на Постот)

Чист вторник

15/28 февруари 2017 лето Господово

Христос искушуван беше, а ѓаволот Го искушуваше, барајќи од Него камењата лебови да ги направи; на (висока) планина Го одведе, за миг сите царства да ги види. Душо, од стапицава исплаши се, отрезни се, и во секој час на Бога моли Му се.

Грлицата пустинољубива, гласот на оној што вика, Христовиот светилник, кој проповеда покајание: Ирод незаконски со Иродијада живее. Гледај, душо, да не се заплеткаш во противзаконски замки, но покајанието прегрни го.

Во пустината се всели Претечата на благодатта, и кога слушнаа, од цела Јудеја и Самарија трчаа кај него и гревовите свои ги исповедаа, и се крштаваа. Душо, ти нив не си ги подражавала!

Бракот е чесен, постелата е неосквернета, зашто Христос и двата порано ги благослови, кога во тело јадеше, и на свадбата во Кана водата во вино ја претвори, и првото чудо го направи, за да се измениш ти, о душо.

Христос го крена раслабениот, кој својот одар го зеде; го воскресна умрениот син на вдовицата и слугата на капетанот и, кога и се јави на Самарјанката, те научи, душо, на Бога да Му се поклонуваш со дух и вистина.

Со допир до крајот од Неговата облека Господ ја излекува жената крвоточива, лепрозните ги очисти, слепите и куците ги исправи, откако ги просветли; а глувите и немите, и жената згрчена, со збор ги исцели, та и ти да се спасиш, бедна душо.

Слава. Троичен: Отецот да Го прославиме, Синот да Го превознесеме, на Божествениот Дух верно да Му се поклониме, на Троица неразделна, Единица по суштина, како на Светлина и Светлини, Живот и Животи, Кој живот твори и сите краишта ги просветлува.

И сега. Богородичен: Градот твој пази го, Богородице Пречиста, зашто со твоја помош тој верно царува, во тебе се утврдува, и со тебе победува секое искушение, и воини запленува и напредува во послушание.

Преподобен оче Андрее, моли Го Бога за нас.

На св. Андреј: Андрее чесен, и оче најблажен, пастиру Критски, не престанувај да се молиш за оние што ти пеат: да се избавиме сите од гнев и неволи, и гибел, и безмерни прегрешенија, ние кои твојот спомен верно го почитуваме.

(Од деветтата песна го Великиот Покаен канон на Св. Андреј Критски, за Чист вторник)

Блажено тридневие на покајание и воздржание

16 февруари/1 март 2017 лето Господово, Чиста среда.
Завршеток на тримирот и прва Преждеосвештена Литургија

Да го распнеме телото со воздржание, да бидеме будни во молитвите, како што е напишано, и да живееме по примерот на Оној Кој пострада и страстите ги умртви (Од трипеснецот на Чиста среда).

О, свето и триблажено тридневие на целосно воздржание! Ти ги умртвуваш страстите, ги скротуваш помислите, духот наш го возвишуваш! Ти ни помагаш од световните наслади да се очистиме, од духот на овој свет да се ослободиме и поблиску со душата до Христа да се приближиме. Зашто ти ни овозможуваш Неговиот пример, барем и во најмала мера, да го последуваме.

И навистина, што друго би можело да ги натера тие многубројни млади души да дојдат во нашата Обител, за со монашкото братство да го запазат тридневното целосно воздржание од јадење и пиење, одложувајќи од ревност по Бога секаква световна грижа и работни обврски? Што друго ако не духовната наслада од Божествената храна приготвена од многучасовните молитви, покајните стихири и канони, читањата од Светото Писмо, метаниите…, и најважното – соединувањето со Бога на светата Литургија на претходно осветените Дарови?

„Голем благослов е“, ќе рече нашиот Старец, Архимандрит Партениј, „што толку многу млади луѓе се решиле да го земат на себе подвигот на тримирот. Тоа е одраз на побожноста на нашиот народ. Затоа, Христе милостиви, најсмирено Те молам, прими ја нивната љубовна жртва и просвети го овој народ што со ревност ти служи и запази ја Татковината наша!“

Својот тридневен целосен пост, пак, Старецот го овенча со света Преждеосвештена Литургија во Манастирот на Пресвета Богородица – Пречиста, во Кичево, на голема радост и поткрепа на нашето ново пречистанско сестринство.

Човекољупче Господи, Кој со Твоите страдања на сите луѓе си им подарил бестрастие, откако со Твојот крст ги умртви нашите страдања, оние кои со пост и молитва ѝ благоугодуваат на Твојата слава, удостој ги да ги видат и Твоите Божествени страдања, за да ја примат изобилно и Твојата милост голема.

Теодоровото коливо

18 февруари/3 март 2017 лето Господово

Завршувајќи ја, со Божја помош, првата седмина од поприштето на добродетелите, го прославивме споменот на чудото на славниот помеѓу мачениците, Теодор Тирон, чудесен и чудотворец, кој е живо сведоштво за слободата што им е дадена на мачениците: да се грижат за верните и скоро да доаѓаат напомош на секое место каде што се повикувани.

Кога Јулијан Отстапникот сакаше да го оскверни постот на Христијаните преку попрскување на сета храна по пазарите со крв од идолски жртви, светиот маченик ги запази од таква скверна цариградските жители, предлагајќи им за храна коливо – вариво од пченица со мед – како што било обичај да се јаде во неговиот крај. Ние пак, кои го јадеме коливото во спомен на тоа чудо, јадејќи се потсетуваме повторно дека треба да се пазиме од сѐ она што за нас претставува жртва на идолите. А, идоли на денешниот човек му се: стомакот, парите, прекумерната грижа за телото, за социјалниот статус, за личното спокојство и безгрижност, за леснотија во животот…

Молитвите на светиот Теодор нека ни помогнат во текот на овој пост да го земеме врз себе благиот Христов јарем и, налевајќи сомилост и сострадание за ближните во светилките на своите души, да се ослободиме од животните грижи и да чекориме лесно кон светата Пасха, за која да нѐ удостои Човекољубецот Господ да ја дочекаме неосквернети.

Акатист кон Пречистата и молбен апел

18 февруари/3 март 2017 лето Господово

Радуј се, Ти, која го просветуваш умот на верните; Радуј се, Божјо благоволение кон смртните; Радуј се, за смртните смелост пред Бога; Радуј се, рано најстрашна за демоните, Радуј се Невесто неневесна!

Безброј се причините поради кои светата Црква Христова непрестајно ја воспева, слави и ѝ благодари на Мајката на нашиот Бог, но овие особено благодатни и боговдахновени пофалби кон Пресвета Богородица изникнале од едно чудесно сведоштво за нејзината небесна помош и будна мајчинска грижа, со која во последен миг беше спасена царската престолнина, богочуваниот град Константинопол. Оти во тешките години на варварски нашествија во VII век градот, немилосрдно нападнат и сардисан од две непријателски војски, беше на работ на    погибел, а помош од никаде: царската војска беше веќе далеку и војуваше со персискиот цар Хозрој. Оставен на себе, и  притеснет од оваа страшна неволја, благоверниот народ цариградски со молба и нескриена надеж го упати погледот кон својата единствена помошничка и чуварка, а просветлениот Патријарх Сергеј во свечена литија го осени градот со неракотворниот Богородичен образ „Одигитрија“ и со крајот на нејзината света риза ги допре морските води. Во тој миг небесната Владичица со својата сила ги раздвижи водите, ги потопи непријателските бродови и внесе страв и смут кај многубројните војски. Така, со нејзиното моќно посредништво градот Божји беше спасен, а народот во умиление од своите благодарни срца вакво сеноќно пофално пеење ѝ принесе, и ни ги остави во завештание овие прекрасни стихови што во петоците на Великиот пост молитвено се вознесуваат.

И никогаш толку како сега не ни биле потребни овие силни молитвени воздишки кон Богомајката, бидејќи и сега, како тогаш, опасноста надвиснува над нашите глави и ние немаме никој друг што би нѐ спасил, освен онаа која некогаш мајчински ги заштити од опасност своите верни деца и го запази од пропаст Константинопол. Затоа со таков молитвен жар браќата и сестрите на нашите манастири ги пееја пофалните восклици на Акатистната химна, чувствувајќи ги како небаре излеани од нивните сопствени срца. Знаеја тие добро дека небесната Застапничка нема да ги презре молбите на срцата во неволја, кои со скрушена болка, но и незгасната надеж ги упатуваат своите молитви кон неа, горејќи од копнеж таа да го слушне нивниот крик и да ги вразуми македонските водачи, та тие да ги заборават своите лични интереси и да си ја сочуваат Татковината која ни е скапоцен дар од Бога, даруван поради љубовта, надежта и пожртвуваноста на нашите предци. Но нашите молитви не се доволни во овој миг, потребно е сите ние како народ да Му докажеме на Бога дека навистина ја сакаме својата земја. Затоа, апелираме до сите оние во чиишто раце денес се наоѓа судбината на оваа земја, да направат сѐ што е според нивните сили непријателството и омразата да се оддалечат, да преовладее благоразумието и братољубието, и така да се скршат сите непријателски планови за разнебитување на овој свет удел на нашите предци. Апелираме до сите граѓани на оваа наша заедничка Татковина, која во себе ги соединува и православните и иноверните и која е унитарна држава на разни националности, да не бидеме алчни и да не ја градиме среќата на сметка на Државата, бидејќи оваа наша убава земја на сите им дава права и на сите им овозможува достојно да го живеат својот живот.

Возљубени наши браќа, ние немаме друга земја, освен оваа што сме ја добиле незаслужено и на дар, и можеби затоа не ја цениме доволно. За жал, како и обично, вредноста на она што го имаме ни се открива кога веќе е доцна. Но еве сѐ уште сме во единаесеттиот час, започна благопријатното време на постот и Господ го чека нашето обраќање и покајание, за да нѐ поштеди од страшната гибел. Да се обратиме сега, во овој миг, и да Му ги принесеме нашите плодови на покајанието, нашето благочестие, верност кон идеалите, нашето братољубие по кое ќе нѐ познаат дека сме Христови. Да си ја спасиме Државата и да ја зачуваме неподелена за нашите потомци. А Милостивиот Господ кога ќе ја види нашата сплотеност во љубовта и верноста кон Татковината, ќе ги отстрани од нас сите искушенија и ќе го раскине синџирот на сите сплетки однадвор, со коишто сакаат да ни го одземат она најсветото што го имаме: единството, мирот, верата, слободата и љубовта.

Недела на Православието

20 февруари/05 март 2017 лето Господово

Црквата Христова се ослободува од жалоста и од мракот на ересите, и ја облекува ризата на радоста, и со божествена и светлоносна благодат се покрива (Од Канонот на Утрената богослужба)

Денес Црквата слави и торжествува во победата. Ликува во радост, и небесната Црква победничка, и земната Црква воинствена, славејќи ја полнотата на Божеството на земјата во Овоплотениот Син Божји, во Телото Негово, кое сме сите ние. Зашто ние припаѓаме на Црква која, според зборовите на Апостол Павле е столб и тврдина на вистината (1. Тим. 3,15). Не некој друг, туку Самиот наш Господ неа ја основа и ни ги предаде во завештание чистотата на учењето и апсолутната Вистина. И колку оваа наша Црква се борела низ вековите да го одржи тој завет непорочен, да ја запази таа чистота во борбите со непријателот на Вистината! Колку само жртви биле дадени за да израсне семето на верата и да даде плод обилен; колку многу маченичка крв била пролеана низ духовните арени, колку борби со лажните учители и молитвени подвизи на ревнителите за верата за да се зачува во чистота ова свето Православие, што ни е предадено да го живееме денес! Една од најголемите свои победи Црквата ја извојува кога си го одбрани правото да го почитува и да му се поклонува на образот на Христа, на Мајката Божја и сите Светии, зачувувајќи ја неприкосновена и тајната на Боговоплотувањето. Сега, пак, Црквата продолжува да празнува и до крајот на светот победоносно ќе го слави јавувањето на образот на Живиот Бог, Кој е прекрасен во Светиите Свои.

Овој победнички дух на Црквата силно се почувствува и во нашите манастири, исполнети со многу верници кои пристигнаа да торжествуваат заедно со браќата и сестрите на монашките обители. Каков силен восхит заради неприкосновената победа на Православието над сите светски соблазни ги исполни сите, кога нашиот најсакан Старец, Архимандрит Партениј, со моќен глас го прочита во храмот Синодиконот на Православието! И колку трепет во срцата разбуди неговото празнично слово со кое тој повторно низ солзи си спомна за распетието што денес го поднесува нашата Татковина. Но, нескриена беше и неговата огромна надеж и цврста вера дека нашето Православие одново ќе придонесе да се надминат сите кризи и искушенија во кои ни се наоѓа земјата:

Слово на Неговото Високопреподобие, Архимандрит Партениј, изговорено во манастирската трпезарија, за Неделата на Православието

Господ да ни дава благодат, мили мои, да бидеме достојни на големото, превозвишено име што го носиме – името православни Христијани! Додека го читав пред малку во храмот Синодиконот на Православието, определен од светите отци за овој ден, во кого, патем, ги слушавме сите тие имиња на великаните на православната Црква, вклучително и на нашите рамноапостолни отци, славјанските учители и просветители  Кирил и Методиј, Климент и Наум, Сава, Горазд и Ангелариј, солзи ми надојдоа во очите. Се запрашав во себе: достојни наследници ли сме ние на тие отци Божествени? И достојни ли сме на името православни Христијани, воопшто? Зашто тоа име подразбира припадност, своина и наследство Христово. Од новозаветната книга Дела апостолскидознаваме дека за прв пат името Христијани се употребило во античкиот град Антиохија и ги означувало Христовите следбеници: И најнапред во Антиохија ги нарекоа учениците Христијани (Дела 11,26). Иако од градот Антиохија останале само урнати, сепак на тоа значајно историско место за Христијанството денес нè потсетува Антиохиската Патријаршија, една од древните пет Патријаршии, со седиште во Дамаск. Од Антиохија, значи, се раширило тоа свето име насекаде до каде што продрело Христовото Евангелие. Меѓутоа, уште од самиот почеток, уште од времето апостолско, се појавиле и такви, кои, иако се именувале со тоа свештено название, не се покажале достојни за него. За лажните браќа и учители ни сведочат и Апостолите Петар и Павле во своите посланија, како и Апостолот Јован Богослов во Откровението; впрочем и Самиот Спасител, Господ Исус Христос предрекол дека меѓу Христијаните ќе појават лажни христоси и лажни пророци (Матеј 24,24) И не само оние што лажно и погрешно исповедаат и учат за Христа и за Неговото учење, туку и сите што не се трудат да ја сведочат верата Христова со дела, може да се наречат лажни Христијани, недостојни да го носат тоа свето име.

Како, пак, да бидеме нелажни Христијани, просветлени од Божјото откровение? Единствено преку нашето смирение во Бога. Да застанеме за миг мисловно пред трите крста на Голгота. Во средината се наоѓа Христовиот Крст, лево од него е крстот на разбојникот, кој во своето несмирение хулеше на Христа и не сакаше да се покае за гревовите, а десно – крстот на благоразумниот разбојникот, кој во смирение и покајание Го препозна Христа како Бог. Гледате, Крстот Христов се издигна на местото Лобно крај Ерусалим за спасение на оние што со смирение Го признаваат Христа за Син Божји и Спасител, и за погибел, за жал, на оние што не сакаат да се покаат. Во еден црковен тропар се вели: „Среде двајца разбојници, Твојот Крст се покажа како праведно мерило; едниот го упатува во адот поради тежината на хулењето, а другиот, пак, се олеснува од гревовите поради познанието на богословието; Христе Боже, слава Ти!“ За разбојникот од десната страна, Крстот Христов стана скала што го возведе до небесата и до познанието на Воскресението и вечниот живот, додека за разбојникот од левата страна, крстот се покажа како скала што го одведе во амбисот на погибелта.

Таа Голготска драма се повторила многупати низ историјата, а Крстот Христов останал и понатаму непоклатно „мерило на правдата“. Колку пати само востанале силите на мракот против Крстот Христов и Црквата Божја и каква сè не жестокост и злоба покажувале против нив! Но, накрај Црквата секогаш победувала, бидејќи имало вистински Христијани што неотстапно сведочеле и се бореле за вистината, па макар и по цена на сопствените животи. Денес, во Првата недела од Чесниот Пост, празнуваме една таква блескава победа на Црквата, со која било востановено почитувањето на светите икони и надмоќта на православната вера над сите ереси и кривоверија. Историјата ни сведочи дека во Византија, во два наврати имало страшни гонења против почитувачите на Божествените икони, но и во двата наврати иконоборците биле срамно поразени. Колку и да се чинела нивната сила голема, сепак, таа била немоќна против искрените пријатели Божји, просветлени од покајанието и смирението, преку кои постанале органи на Светиот Дух, гласници на Вистината. Преку тие свети луѓе Бог ја покажал Вистината за победник, така што денес ние ги имаме светите икони како скапоцен украс во нашите храмови, со посредство на кои, како што слушнавме од Синодиконот, се осветуваат нашите очи, а умот ни се издигнува кон богопознание. Тука ни е и Светиот Божествен Крст на Спасителот наш Исус Христос, кој и денес, според зборовите на Свети Апостол Павле, е безумство за оние, што гинат, а за нас, кои се спасуваме, сила Божја (1. Кор. 1,18). Зашто, ако погледнеме внимателно, и во наше време светот е поделен на два табора: едните, кои хулат на Христа и на Црквата Негова, а другите – кои во покајание смирено Му служат. А, исто така, имаме и такви што се именуваат себеси Христијани, но со своите дела и лукавство повеќе наликуваат на сатанска збирштина, како што се изразува Св. Јован Богослов (сп. Откр. 2,9;3,9).

Бог е пријател на смирените. Во сета Своја мака и страданија на Крстот, Он не го пренебрегна разбојникот од десанта страна кој бараше спасение, туку со најголема љубов и внимание му ги упати прекрасните зборови: Вистина ти велам: денес ќе бидеш со Мене во рајот! (Лука 23,43) Чудесен е Бог! Доколку се смириме, Он ќе го отвори за нас богатството на Својата благодат, од кое ќе се исполниме со просветление и богопознание. Затоа и Св. Јован Крстител постојано повикувал: Покајте се, зашто се приближи Божјото Царство, знаејќи дека Царството се крие во смирението.

Следствено, да се уподобиме во покајанието, мили мои, на разбојникот од десната страна на Крстот и во смирение да извикуваме: „Спомни си за мене, Господи, во Царството Свое!“ Зашто голема одговорност имаме како православни Христијани! Кога бев мал научив дека сме православни Христијани од мојата покојна баба. Имено, во еден разговор дома – бидејќи во тоа време беше речиси невозможно да се слушне нешто добро за верата на школо или каде било надвор, а и ако се слушнеше нешто тоа можеше да биде само исмевање и хула – мојот стрико ја запраша баба ми: „Кажи ми, мајко, какви Христијани сме ние“. И баба ми му одговори: „Ние сме православни Христијани“. Во таа прилика, всушност, за прв пат го слушнав зборот ’православни‘, кој ми прозвучи многу убаво. И оттогаш, уште како дете, почнав да се радувам затоа што сме православни Христијани, затоа што право веруваме и право Бога Го славиме. Тоа чувство на радост секогаш го носев во срцето и сакав сè повеќе да се доближувам до Бога и за Него да учам. Си велев: ние сме православни, а многумина не се. Значи, ние сме удостоени да бидеме во правата вера. Бог, по Неговата неискажлива милост, нè удостоил да се родиме во единствената права вера, богооткриена од Адама па до денес, преку пророците, апостолите, светите отци, мачениците… Слушнавме пред малку на Светата Василиева Литургија, како во една молитва се спомнуваат сведоците што во континуитет го пренесувале Божјото откривање: „не си го отфрлил до крај Твоето создание што си го создал, ниту си ги заборавил делата на Твоите раце, Благи, туку поради добросрдечноста на Твојата милост си нѐ посетил на многу начини: си испратил пророци, си направил чуда преку Твоите светии, кои Ти благоугодувале во секој род; Ти си ни зборувал преку устите на Твоите слуги ‒ пророците, предвестувајќи ни го идното спасение; ни даде закон за помош; постави ангели чувари, а кога се исполни времето, ни проговори преку Самиот Твој Син, преку Кого си ги создал и вековите“. Ете, тоа е нашата вера православна: место каде што Бог постојано им се открива на луѓето, општи со нив, ги приведува при Себе. И навистина, Бог е најблиску до православните. Таа близина, пак, може најсилно да се почувствува во православниот храм на Светата Литургија. Тоа го потврдиле и многу инославни и иноверни, кои кога прв пат влегле во православен храм на Света Литургија, се почувствувале најубаво во животот, како во домот на Отецот небесен. Многумина од нив посакале да станат православни – ја откриле вистината.

Така, голема одговорност имаме како носители на Вистината, а и тешки последици доколку не се трудиме да ја зачуваме чистотата на верата онака како отците за кои читавме денес, кои до смрт биле подготвени да сведочат за неа. Оти, кога станува збор за чистотата на верата, компромиси не се дозволени. Гледаме од историјата: кога православните народи ќе застранат од правиот пат, ги снаоѓаат големи искушенија. Исто како и древниот Израил во Стариот Завет, кој беше единствен носител на Божјото откровение; кога ќе се оддалечел од таа вистина, тој на многу начини бил казнуван и честопати во ропство предаван. Ете зошто и ние православните денес сме многупати казнувани од нашиот возљубен небесен Татко, Кој на тој начин нè воспитува да ја пазиме неотстапно вистината до крајот на светот и вековите. И оваа сеопшта криза што ни се случува во државата е последица од нашето отпаѓање, или недоволно почитување на боготкриената вера. Затоа, да се молиме на сите свети отци, особено на нашите духовни татковци, Светите Кирил и Методиј, Климент и Наум, да се застапуваат пред престолот на Господа Исуса Христа, за целиот наш народ да се вразуми и да се обрати кон вистината. Па така Господ ќе ни ја сочува оваа наша мала Татковина родена во многу крв и нема да дозволи да имаме нови страданија како во последните стотина години. Оти, ако погледнеме наназад во историјата, ќе видиме колку многу нашиот народ страдал: крваво задушеното Илинденско востание, Балканските војни, двете светски војни, годините меѓу нив… А и после Втората светска војна, па сè до осумдесеттите години, иако навидум имавме своја држава и надворешен мир, затворите ни беа преполни, не толку со разбојници, колку со политички затвореници, од кои многумина се жртвуваа за историската правда и слобода на нашата земја – маченица, како што и светите отци исповедници се жртвуваа за чистотата на верата. И токму поради жртвата на сите оние што ги положиле своите животи на олтарот за слободата на верата и Татковината, Господ да ни ги сочива и двете неповредени до крајот на овој преоден век. Амин!

Во продолжение, игуменот Партениј му се заблагодари на големиот пријател на Бигорската Обител, почитуваниот г. Андреј Куку, кој на нашата голема радост, го сподели денешниот ден со нас:

„Особена чест ми е да ви го претставам директорот на компанијата ’Лукоил Македонија‘, нашиот скапоцен пријател и брат во Христа, благочестивиот г. Андреј Куку. Денес тој, со својата  сопруга Марија, се молеа заедно со нас на светото богослужение и се причестија со светите Христови Тајни. Андреј Куку е главниот виновник што нашиот манастир се грее во зимниот период и може непречено да ги извршува своите дејности. А, знаете, тоа не е мала квадратура – над 10 000 метри квадратни корисна површина! Затоплувањето на толкав простор повлекува навистина многу средства. Исто така, и камбаните од црковната камбанарија, што благовестат за свештените богослуженијата и за радоста во Христа, ги подари лично тој, од своите семејни средства. Нека е од Бога благословен, и тој, и целото негово благочестиво семејство, бидејќи се покажа вистински Христијанин на дело! Морам да кажам дека за нашите манастири тој направи многу, повеќе дури и од многу поимотни Македонци. Затоа, ве замолувам, да се помолите за благослов на неговиот дом и напредок на неговата компанија. Ние се надеваме дека и неговиот наследник ќе го има истото благочестие и љубов кон православните светињи, и ќе продолжи да го помага нашето братство за тоа да може да ја спроведува својата евангелска мисија“.

Прва недела од Великиот Пост

Богослужението во седмиците од Великиот Пост можеме да го следиме уште од најрани времиња, зашто овој Пост во денешен вид се обликувал во периодот до IV век. Спомените кои ги славиме и богослужението во неделните денови не останале во целост зачувани во првобитната форма, зашто некои настани од свештената и црковна историја, биле дополнително воведени и добиле свое место во некои од неделите на Воскресенскиот Пост.

Првата седмица се нарекува чиста. Самите песни и молитви во оваа седмица ја воведуваат душата во една сосема друга димензија, на прагот од загубениот рај, кој допрва треба да биде освоен со духовен подвиг, преку воздржување, не само од храна, туку пред сѐ и од сите оние страсни наслади, од сето она што го оддалечува човекот од Божјата спасителна прегратка.

Во текот на постот молитвите се подолги. На богослуженијата на читањето му е отстапено поголемо место на сметка на пеењето. Во првата седмица, пак, должината на молитвите е уште понагласена, зашто во првите четири дена на Големото Повечерие, покрај вообичаеното, се чита и Покајниот Канон на Св. Андреј Критски.

Богослужението за време на Великиот Пост во Ерусалимската Црква најпрвин ни го изложува Етерија. Веќе во VII век тоа станува составен дел на Ерусалимскиот Устав, а понатаму е присутно и во сите други Устави.

Саботата во првата седмица од Великиот Пост му е посветена на Св. Вмч. Теодор Тирон, а во спомен на еден настан од времето на Јулијан Отстапникот. Имено, Јулијан намислил некако тајно да ги оскверни Христијаните, па за таа цел го повикал епархот од градот Константинопол да му ја соопшти својата тајна и нечиста намера. Му заповедал од пазарите да ја отстрани вообичаената храна и да ја замени со друга, попрскана со крв од идолски жртви, па така Христијаните, купувајќи ја, да се осквернат. Епархот постапил според заповедта. Но чудесната Божја промисла не допуштила тоа да се случи со верните. Така, Светиот Теодор Тирон му се појавил во видение на градскиот архиереј Евдоксиј и го известил за злобната намера на нечестивиот цар, велејќи му што поскоро да го собере стадото Христово и да му забрани да купува од предложеното на пазарите, затоа што е осквернето со крв од идолски жртви. Архиерејот, збунето го прашал великомаченикот како да го постигне тоа, кога има таква сиромаштија по Христијанските домови. Тогаш Светиот му го подал коливото и му кажал дека со тоа ќе може да го надополни недостатокот на Христијаните. Бидејќи архиерејот не знаел што е коливо, Св. Теодор му објаснил дека тоа е всушност варена пченица, и дека така ја нарекле Евхаитите. Запрашан кој е, тој му се претставил на архиерејот и му кажал дека е испратен од Христа за да го сочува стадото Негово.

Патријархот уште веднаш ги известил верните за чудесната Божја промисла со која Он уредил преку Својот угодник Св. Теодор, да ги спаси од царското лукавство.

Во спомен на овој голем настан, на овој ден Црквата предвидела да се прави коливо и да се празнува споменот на великиот маченик и добротвор Теодор Тирон.

Молебниот канон на Св. Теодор го составил Св. Јован Дамаскин, а неговиот спомен започнал да се слави уште во VII век, за што сведочи и Ерусалимскиот Устав.

Првата недела од Великиот Пост или Недела на Православието го слави споменот на востановувањето на почитта кон иконите (842 г.), кое се случило за време на царицата Теодора и Патријархот Методиј. Според историските прилики, оваа недела влегла во составот на богослужбениот поредок на Великиот Пост дури после 842 година, и тоа не веднаш, зашто Цариградскиот Типик (ΙΧ – Χ век) не ја ни спомнува, бидејќи според него за овој ден наместо неа било предвидено да се прославува споменот на Светите Мојсеј, Арон и Самуил. Тоа се согледува и во денешната служба, каде што постои мешање на стариот со поновиот спомен. Синајскиот Устав (Χ – ΧΙ век) исто така не ја споменува оваа недела. Имено, траги од неа се забележуваат дури во Евергетидскиот Устав (ΧΙΙ век), каде што исто така постои мешање на двете служби.

Во оваа недела посветена на Торжеството на Православието се извршува таканаречениот „Чин на Православието“, во кој верните во литија, со икони од Христос, Богородица итн. се упатуваат  во соборните храмови каде што се чита „Синодиконот“, со кој им се оддава почит на сите оние кои се подвизувале и бореле за чистотата и славата на верата Православна. Главната мисла на овој чин е молитвено и благодарствено пеење за сочувување на мирот во Црквата и обраќање на заблудените на вистинскиот пат.

Создавањето на автокефалната МПЦ-ОА, видено низ призмата на ЦИА

06 март 2017 лето Господово

И заврна дожд, и надојдоа реки, и дувнаа ветрови, и навалија на таа куќа, но таа не падна, зашто беше изградена на камен. (Мaтej 7,25)

Благодарение на семилосрдната и премудра Божја промисла, која грижливо за сѐ промислува, како и благодарение на недобројните маченички подвизи и жртви на олтарот на слободата, денес ние ја имаме оваа прекрасна и богоблагословена наша држава, со јасно дефинирани државни симболи и самобитна македонска нација. Сето тоа никој нема право да ни го одземе.

Меѓутоа, најцврста основа на една државност е здраворазумниот поглед кон историјата и непоколебливото држење до вистината и вистинските историски факти. Вистината е, впрочем, и сигурен залог за светла иднина.

Целта на оваа наша анализа е да прикажеме одредени аспекти од процесот на создавањето на автокефалната Македонска Православна Црква – Охридска Архиепископија, видени низ призмата на една од најдобрите разузнавачки служби во светот, американската ЦИА. Имено, на интернет страницата на ЦИА, во секторот FOIA (Freedom of Information Act Electronic Reading Room), според законот за декласификација, објавени се бројни документи и извештаи, а меѓу нив и неколку што се однесуваат на македонското црковно прашање. Всушност, овие документи само ја надополнуваат веќе познатата историска вистина, па токму затоа и ги анализираме, за да не би можеле да се злоупотребуваат и искривоколчено да се толкуваат. Но, за да бидат коментарите на овие документи појасни, ќе направиме и еден краток историски осврт на борбата на македонското православно население за своја црковна независност.

Свештениот стремеж на православното словенско население од Македонија за возобнова на својата домородна црковна јерархија и употребата на мајчиниот словенски јазик на светите богослуженија, се појавува многу рано, би рекле уште од самото укинување на Охридската Архиепископија во 1767 година. Сепак, тој незапирлив порив на народната душа избликнува како силен вруток во времето на сенародната Преродба од ΧΙΧ век, кога нашите преродбеници и будители ја воскреснуваат идејата за обнова на автокефалноста на Охридската Архиепископија како Мајка Црква на македонското население. Преродбата беше истовремено и идејно и народно движење. Таа целеше кон духовно воскреснување на народот, а исто така и кон создавање на народна црква. Речиси и да нема позначаен наш преродбеник и општествен деец од ΧΙΧ век, во кого не бил присутен копнежот и тагата по своја црковна јерархија. Така, тој внатрешен копнеж, поетот Рајко Жинзифов од Велес го изразил како молитва кон Бога во своите стихотворби „Охрид“ и „Молитва“:

Пастир прати им духовен

да пасит славјанско стадо

со дух народен, дух свободен

да утешит старо, младо.

***

И Кирилово учење

нека грмит, утешават,

света служба, просвештение

нека народ напојават.

Познатиот, пак, преродбеник, учебникар, книжевник и духовник, Партениј Зографски од Галичник, во воведот на својот превод на Светиклиментовото Житие од блажениот Теофилакт Охридски, објавен во Цариград во 1858 година, носталгично пишува за словенскиот карактер на Охридската Архиепископија, со јасен израз на тага поради тогашниот недостиг на учители и отсуството на „природниот јазик во училиштата и црквите“. Притоа, за осиротената словенска паства во Македонија, тој нажалено воздивнува: „Ах, овие сиромаси се достојни за големо сожаление…“ И македонскиот книжевен деец и огнен борец за народната просвета, Константин Миладинов, со посебно чувство пишува за некогашната величина на славната Архиепископија. Објавувајќи една грамота од Охридскиот Архиепископ Пајсиј, чијашто содржина се однесува на јуриздикцијата на Архиепископијата, Миладинов во својот воведен коментар ја кажува причината за таа објава: „И бидејќи во сегашното наше поколение, после скрбниот ни словесен бродолом, секој остаток е бесценет камен за накитувањето од наша страна, затоа и ние полагаме обврска да не испуштиме случај да ја обнародиме оваа драгоценост“. Во продолжение, давајќи бегол преглед на историјата на Охридската Архиепископија, тој заклучува: „Кругот на таа Архиепископија беше бил многу широк“ (К. Миладинов, Охридска Архиепископиа, Москва 1860).

Нашите црковно-народни дејци од времето на Преродбата го воскреснувале споменот за Охридската Архиепископија за да ја покажат историската основаност за нивната борба за црковна независност. Таа борба, пак, ја достигнала својата апотеоза со создавањето на Егзархијата во 1870 година. Идеалот на нашиот народ за своја автохтона црквна јерархија бил конечно остварен. Тоа со силен восторг го изразува и големиот Григор Прличев во неговото пригодно слово за формирањето на Егзархијата, изговорено во Охрид, на 8 март 1870 година, пред мноштвото народ: „Благословен е Господ, Кој ги посети и избави луѓето свои! … Во растојание од 108 години бевме потонати во црна темница, еве денеска заблеска за нас светол ден, весел ден, ден велик, ден свет, радост над радости, празник над празници…“ (Објавено во цариградскиот весник „Право“ на 4 април 1870).

Македонските дејци што така пламено се бореле за своја народна црковна управа, со радост го прифатиле создавањето на бугарско-македонската Егзархија, во којшто процес и активно учествувале. На Егзархијата тие гледале како на еден историски пат кон црковната слобода. А и уште повеќе, некои од нив ја доживувале Егзархијата и како воскресение и продолжение на некогашната Охридска Архиепископија. Така, знаменитиот наш учебникар и народен учител од Охрид, Кузман Шапкарев, во едно писмо од 17 август 1879 година, упатено до архимандритот Методиј Кусев (подоцна егзархиски митрополит на Стара Загора), родум од Прилеп, соопштува за идејата што била присутна во тогашните црковни кругови, Егзархијата да се нарекува Охридска Архиепископија. Меѓутоа, на сите им било јасно дека тогашните историско-политички услови немало да го дозволат тоа, дотолку повеќе што Високата порта во Цариград по секоја цена настојувала да не ги загуби македонските територии; а независна Архиепископија со седиште во Охрид би значело, всушност, и целосно губење на контролата над македонската земја.

Егзархијата била прифатена со големо одобрение од страна на речиси целокупното словенско македонско население. Со свој домороден македонски висок и низок клир, таа сосема успешно ја спроведувала својата пастирска мисија, напојувајќи го словесното стадо со евангелското спасително слово, на мајчин словенски јазик. Освен тоа, Егзархијата развила широка издавачка и образовна дејност, со бројни народни училишта, во кои се школувале и учителствувале многу наши идни духовници, општественици, борци за слобода, интелектуалци, идеолози, народни водачи и творци на македонската државност и самобитност.

Меѓутоа, со српската окупација на вардарскиот дел од Македонија по Втората балканска војна во 1913 година, и конечно, по завршувањето на Првата светска војна во 1918, Српската црква, во содејство со кралската војска и жандармерија, насилно ја спровела својата јуриздикција во новоосвоените територии, разнебитувајќи ја притоа домородната егзархиска црковна јерархија. Во тоа време егзархиските владици и голем дел од останатиот клир биле протерани, друг дел пострадале маченички, а останатиот бил присилен да ја прифати новата црковна власт, колку за да може да преживее. Егзархиските училишта биле затворени или пренаменети во српски; биле донесени српски клирици и учители, чијашто цел била, првенствено, србизирање на македонското население. За таа цел, македонските монаси биле изгонувани, и, на нивно место, нашите манастири биле пополнувани со српски монаси, кои биле особено активни во асимилацијата на верниците од Македонија. Споменот за Охридската Архиепископија и за некогашната црковна независност бил уништуван, а националистичката пропаганда одела дотаму што српските црковни власти со посебни укази го забранувале торжественото славење на празникот на Светите Рамноапостоли Кирил и Методиј и особено на Св. Климент Охридски, само за да се прекине секаква врска со охридската црковна и културна традиција! Сметаме за потребно да го наведеме тука сведоштвото на македонскиот револуционер Тодор Станков од Прилеп: „Во Македонија тој празник (т.е. споменот на Свв. Кирил и Методиј – б.н.) од крај време и до последните моменти на национален подем, бил празниксенароден (подвлечено од самиот автор – б.н.) и бил празнуван на секое место најторжествено, како народна пројава на сплотеност и единомислие во народните стремежи и желанија за политичка слобода … Дури и сега, макар што Србите ги објавија Св. Рамноапостоли за прави Срби (подвлечено од самиот автор – б.н.) а празникот – за црковен празник, Македонецот, не можејќи јавно да даде свој изблик на восторг и национално сознание (подвлечено од самиот автор – б.н.), како некогаш, се задоволува потајно да му го предава на новото поколение, преку раскази и спомени, значењето на тој ден за Македонија, и на тој начин го држи будно националното сознание и духот на народот, притискан на секаков начин од деспотскиот непријателски режим“ (Тодоръ Станковъ,Празднуването деня на Св. Св. Кирилъ и Методий въ турско време въ Македония, София, s.a., 4).

Во контекст на горниов параграф, мошне интересни се спомените и на Илија Станоев (роден 1892 година) од село Двориште, Беровско, објавени неодамна од Михаил Белдедовски. Сеќавајќи се на српската окупација на Македонија по Првата светска војна, дедо Илија пишува:

„Новите окупатори уште од првите денови почнаа да уништуваат сè што е бугарско, како што велеа, зашто за македонско не сакаа ни да слушнат. ’Македонско не постои!‘, ни велеа. Такво нешто не признаваа. Уништуваа книги, ракописи, весници, фотографии… Воведоа српски јазик во училиштата и црквите, доведоа српски учители и попови. Бугарските попови ги прогонуваа и затвораа. Некои од нив беа и убиени. Почнаа да им ставаат српски имиња на бебињата во црквите. Ги прекрстуваа и возрасните, додавајќи им ’иќ‘ на презимињата. Правеа и други однародувачки работи. Им пречеа дури и капите на луѓето, каскетите. Ги тераа да ги фрлаат и да ги заменуваат со шајкачи… Луѓето од страв да не бидат затворени, почнаа да бегаат во Бугарија“ (Михаил Белдедовски, Малешевски малеења. Предавства и убиства, Скопје 2016, 32).

Сето тоа предизвикало огромно незадоволство кај верниот македонски народ, кој уште со самото губење на црковната независност веднаш започнал да се бори за нејзино повторно востановување. Помеѓу бројните историски извори што ни соопштуваат за тој процес за обнова на автокефална црковна јерархија во Македонија, се наоѓаат и веќе споменатите извештаи на ЦИА, на кои сега ќе им обрнеме поголемо внимание.

Така, во извештајот од 29.08.1952, со број CIA-RDP82-00457R013700160010-6, во третиот параграф, се вели: „Уште од анектирањето на Македонија во Југославија во 1913 и инкорпорирањето на нејзината Црква во Српската православна црква, локалните православци сакаа да воспостават своја посебна Православна црква, независна од Белград, со бугарски (во тоа време сè уште не бил кодифициран македонскиот стандарден јазик – б.н.), а не со српски како црковен јазик. Под триесетгодишното владеење на династијата Караѓорѓевиќ, која ја претставуваше српската доминација и централизам, желбите на Македонците беа значително занемарени. Владата на Тито, која го претставува комунистичкиот, антирелигиозен централизам, го смета единството на СПЦ како пречка за режимот. Така, Тито се зафати за каузата за посебна Македонска црква со цел да ја ослаби Српската православна црква и да го попречи нејзиниот отпор кон неговиот режим, создавајќи му потешкотии“.

Од овој извештај може јасно да се види дека титовиот комунистички режим само ја искористил веќе постоечката македонска кауза за автокефална Црква како политичка мерка против хегемонизмот на СПЦ, а не дека самиот тој си измислил некаква автокефалност за МПЦ. Тоа многу добро го заклучил и еминентниот американски историчар за Југославија, Dennison I. Rusinow, во својот извештај (AUSF Reports, Southeast Europe Series Vol. XV No. 3 (Yugoslavia) 1968, стр. 18, објавено од FOIA под број CIA-RDP08C01297R000400240004-0), насловен како: „Македонското прашање никогаш не умира“. Во него тој вели: „Нивната борба за посебна Македонска православна црква, која делумно беше успешна во 1958, а во целост минатата (1967) година, води почеток од 1944 и во никој случај не е чисто „изум“ на режимот и партијата за да им се угоди на македонските другари, како што изгледа дека Српската православна црква сака да верува“.

Македонската Православна Црква – Охридска Архиепископија не е комунистичка творба на Тито (кој, патем речено, на некој начин бил принуден да ја санкционира нејзината независност), туку е плод на речиси двовековната пожртвувана борба на православниот народ од Македонија за своја народна Црква. И таа борба е овенчана со светол маченички подвиг и света маченичка крв.

Активно учество во обновата на автокефалноста на Охридската Архиепископија зела и Македонската револуционерна организација. Така, во продолжение на извештајот од 29.08.1952, во четвртиот параграф се вели: „ВМРО, подземна организација која поддржува унија на Македонија со Бугарија, не се интересираше за црковните работи до 1945. Оттогаш таа постана еден од најсилните поддржувачи на независната, автономна Македонска православна црква. ВМРО инфилтрира свои членови во редовите на титовите комунисти во Македонија, со инструкции да го зајакнат создавањето на посебна Македонска црква. Македонците, особено бугарското малцинство, посакуваат да создадат независна Архиепископија во Охрид, македонски Свет синод и, уште поважно, да го користат бугарскиот како јазик на нивната Црква, наместо српскиот“.

Понатаму, во дел од параграфот 5 се вели: „Бидејќи македонскиот црковен сепаратизам оди рака под рака со народната сецесија, титовиот режим не им ја дава својата потполна поддршка и дозволува Македонската црква да остане сон на Македонците. Од друга страна, титовиот режим им дозволува на Македонците да играат отворено со оваа идеја додека ѝ предизвикуваат сериозни потешкотии на Српската православна црква, чија сила и влијание врз Србите сака да го скрши по секоја цена“.

Последната страна, како и белешките на овој документ се забранети за пристап, така што можеме само да претпоставуваме што уште се крие зад сево ова и тоа кој и каква улога одиграл по ова прашање. Меѓутоа, повеќе од очигледно е дека Тито и неговиот режим биле ставени пред свршен чин во однос на создавањето на Македонската православна црква, така што ним им останало само да го искористат тој факт за свои политички цели.

А за тоа дека зад негаторскиот став на СПЦ кон МПЦ-ОА не стои никаква еклисиолошка причина, туку чисто политичка, може да се види и од еден друг извештај на ЦИА, од 07.03.1947, со број CIA-RDP82-00457R000400170007-6, каде во параграфот 2 се вели дека српскиот Патријарх Гаврило „примил делегација од Македонската православна црква, која барала автономија за нивната Црква. Одбивајќи го барањето на делегацијата, Гаврило изјавил дека, што се однесува до него, не постои такво нешто како македонски народ; затоа не може да постои ни автономна Македонска црква“.

За жал, ваквиот став сè уште преовладува кај голем дел од српските црковни и државни власти. Сведоци сме како поединци од власта на српската држава се одрекоа од признавањето на уставното име на нашата земја.

Целта на оваа наша анализа не е да ги навредиме нашите возљубени православни браќа од Србија или српското малцинство што живее во Македонија, како и бројните духовни чеда на нашиот Манастир и неколкуте наши собраќа монаси со српско потекло. Напротив, ние остануваме молитвено соединети со нив во љубовта Христова, и токму затоа го објавуваме овој коментар. Зашто, претераниот национализам води кон поделби, расколи, омраза, отуѓување… И пред сè, тој им штети најмногу на тие што го практикуваат, помрачувајќи ги нивните души и одвојувајќи ги од светлината на љубовта Божја.

Навистина е неправедно сега, кога Бог благоволил да се создаде независна македонска држава, со народ со славјано-македонско самосознание, со своја политичка независност, да се оспорува неговото канонско право да има своја независна црковна јерархија, како рамноправен член во телото на Едната, Света, Соборна и Апостолска Црква Христова. И тоа особено во време кога постои сериозна загрозеност на христијанските морални вредности во светот, како и на Христијанството воопшто, кога би требало да направиме историско помирување и да поработиме на меѓусебното сплотување и братољубие.

Најпосле, како монашко братство кое повеќе од две децении неуморно се труди да ја сведочи вистината, сметаме дека архиереите на Светиот Синод на Бугарската Православна Црква треба да бидат похрабри и порешителни во однос на признавањето на автокефалноста на Македонската Православна Црква – Охридска Архиепископија. Зашто, гледано и од историски и од црковно-канонски аспект, и МПЦ-ОА е навистина длабоко поврзана со некогашната заедничка Егзархија, дотолку повеќе што таа произлезе од нејзината паства и нејзините територии во Македонија (кои ѝ беа насилно и бесправно одземени од српските власти), и што главните протагонисти за обновата на автокефалната македонска црковна јерархија беа воспитаници или приврзаници токму на Егзархијата.

Нека преблагиот Господ се смилува над нас, недостојните, и нека испрати просветление во срцата и умовите на оние од кои зависи решението на историската неправда со автокефалноста на нашата најсвета Охридска Архиепископија, возобновена во лицето на Македонската Православна Црква.

Среда од Втората седмица на Великиот Пост

За молитвата

Свети Игнатиј Брјанчанинов: Што е постот во суштина? Зарем не се лажат оние кои сметаат дека е потребно да го запазуваат постот само формално, но не го љубат и тешко им е во срцето? И може ли да се нарече пост само запазувањето на оние правила за невкусување мрсна храна во посни дни? Ќе биде ли постот пост, доколку покрај внесувањето на извесни измени во составот на храната, не одвоиме време да се замислиме за покајанието, ни за воздржанието, ни за очистувањето на срцата преку засилена молитва?

Постот – тоа не е диета. Апостолот вели дека: „Храната не нѐ приближува до Бога“ (1. Кор. 8, 8). „Во видливото воздржание на телото нема совршенство, тоа може да го постигнат и неверните од неопходност или од лицемерни причини“, вели Преп. Јован Касијан Римјанин. Воздржанието во храната – тоа е само темел за понатамошната градба, со која „ нашиот ум се запазува во потребна чистота и трезвеност, а нашето срце, пак, во потребната суптилност и духовност“.

Св. Јован Лествичник: Молитвата е свештена царица на добродетелите.

Св. Филарет Московски: Како што од облакот избива молња, така и од молитвата пробива светлината на вистината и расудувањето.

Св. Јован Златоуст: Ништо толку не му помага на преуспевањето во добродетелите, како честото беседење со Бога.

Св. Григориј Ниски: Плодови на искрената молитва се: простодушност, љубов, смиреномудрие, трпение, незлобивост и слично на тоа. Сето тоа што уште пред вечноста раѓа плод, е плод на усрден живот. Такви плодови ја украсуваат молитвата; доколку ги нема, попусто се трудиме во неа.

Св. Теофан Затворник: „Вистина, вистина ви велам: што и да побарате од Отецот во Мое име, ќе ви даде“ (Јован, 16, 23), рече Господ и уште потврди: „Вистина, вистина ви велам“. Каков срам е тоа за нас што не умееме да се ползуваме со таквото неотстапно ветување! И добро би било, само ни е срам од тоа: ова фрла сенка на самото ветување, ако е тоа големо и навидум неостварливо. Не, вината е целата во нас и е главно во тоа што ние себеси не се сметаме за верни слуги Христови, и совеста не ни дава да бараме било каква милост од Господ. Уште повеќе, дури и ако некој пристапи да побара нешто од Бога, тоа го прави со поделена душа: ќе го спомне само попатно во својата молитва еднаш-двапати и го остава; да и потоа вели, „не слуша Бог“. Не, доколку бараме нешто особено, треба да бидеме неотстапни и непоколебливи во молитвата, налик на вдовицата, која и суровиот судија со својата упорност го принудила да ѝ удоволи на молбата. Денешните молитвеници, кога бараат нешто во молитва, молитвата ја придружуваат со пост, бдение, лишување од секаков вид и секакво благодејание и притоа бараат не ден – два, туку месеци и години; и тоа и го добиваат. Подражавајте ги нив доколку сакате да имате успех во молитвата.

Четврток од Втора седмица на Великиот Пост

Св. Григориј Палама: Нека никој не мисли, браќа мои христијани, дека само лицата со свештенички чин и монасите имаат долг непрестајно и секогаш да се молат, а не мирјаните. Не, не, сите ние, Христијаните, сме должни да пребиваме во молитва.

И Св. Григориј Богослов, учејќи ги сите Христијани, им вели дека треба почесто да го спомнуваат во молитва името Божјо, отколку што дишат воздух… Освен тоа, внимавајте и на начинот на молитва, како може непрестајно да се молите, а тоа е имено, со умот. Тоа можеме да го правиме секогаш кога ќе посакаме. И кога седиме на ракоделие, и кога чекориме, и кога сме на трпеза, и кога пиеме, секогаш со умот можеме да се молиме и да твориме умна молитва, благоугодна на Бога, молитва вистинска. Со телото ќе работиме, а со душата ќе се молиме. Нека надворешниот наш човек ги исполнува своите телесни активности, а внатрешниот секогаш нека биде посветен на служење на Бога и никогаш да не го остава тоа духовно дело, умната молитва, како што ни заповеда и Богочовекот Исус, велејќи во Светото Евангелие: „Но ти, кога се молиш, влези во својата скришна соба и, откако ќе ја затвориш вратата, помоли Му се на твојот Отец, Кој е во тајност; и Он, кој гледа тајно, ќе те награди јавно“ (Мт. 6, 6). Соба на душата е телото, вратата, пак, се нашите пет телесни сетила. Душата влегува во својата дом, кога умот не талка таму-ваму по делата и световните работи, туку се наоѓа во внатрешноста на нашето срце. Нашите чувства се затвораат и остануваат такви, кога не им дозволуваме да се прилепат до надворешните сетилни нешта, а и умот наш на таков начин останува слободен од секакво световно пристрастие и со скриена молитва се соединува со Бога, својот Отец.

Св. Јован Златоуст: Сите луѓе имаат потреба од молитвата, не помалку отколку што дрвата имаат потреба од вода; и како што тие не можат да раѓаат плодови ако не примаат сок од коренот, така и ние, бидејќи не сме напојувани од молитвата, не можеме да раѓаме изобилно многуценети плодови на благочестието.

Св. Јован Лествичник: Стоењето на молитва е едно, но во пракса тоа има во себе многу различни и разни степени. Едни му пристапуваат на Бога како кон другар, а истовремено и како кон свој Владика, и Му принесуваат песна и молитва, веќе не за себе, туку застапувајќи се за ближните. Други бараат духовно богатство, слава и поголема смелост. Некои Го смилостуваат Бога да ги извади од замките на непријателот. Други бараат некакво достоинство. Едни други, пак, Го молат за целосна прошка на гревовите. Некои просат ослободување од темничните окови, а други разрешување на гревовите.

Пред сѐ, треба да ги напишеме на хартија нашите искрени молби и благодарења кон Бога, потоа исповедањето на нашите гревови и чувствените изливи на скрушената душа; а најпосле да ги упатиме кон Царот на сите нашите молби. Овој начин на молитва е најдобриот, како што ангел Господов му покажа на еден брат.

Доколку ти некогаш си застанал пред земниот судија, како обвинет, тогаш нема да бараш друг начин за стоење на молитва. А ако, пак, не си застанал пред судот и не си видел други казнети, тогаш, во краен случај, научи се да се молиш од примерот на болните, како тие го смилостуваат лекарот за поштеда, кога телото им е во болки.

Не употребувај во молитвата своја премудри изрази, бидејќи често простото и неукрасено детско пелтечење Му е поугодно на небесниот Отец.

Црквата е должна да има мислење за сѐ што е поврзано со земјата и народот

Протоереј Андреј Ткачов

Во пост­комунистичките традиционално православни земји, се создаде еден концепт, според кој, Православната Црква може да постои, но само ако е скриена во глувчешка дупка, некаде далеку, скришно од очите на јавноста, а може да се појавува само ако големците и политичарите имаат потреба од неа, за да се фотографираат со верските водачи, за да му покажат на верниот народ дека, ете, тие се со Црквата.

Во тој случај Светата Црква се сведува на фоклор, на естетика, и пожелно е да стане и остане само еден културно­историски детаљ на нашето богато културно минато. Да остане во минатото, како историја, уметност, археологија, архитектура, но не смее да постои како Тело Христово, како совест на државата. Црквата не смее да биде симната на такво ниво, не смее да биде занемена Црква. Таа е единствената чуварка на духовното здравје на човекот, таа е совест на секоја власт, таа како Богочовечки организам е критериум на вистината. Затоа архиереите и свештенослужителите не смеат да молчат пред ниту една власт, туку да си го кажат мислењето, дури и кога тоа не е пријатно за некого, без притоа да бидат обоени во некоја партиска боја.

„Политиката е валкана работа, а Црквата треба да биде чиста“. Едноставна реченица со која тешко е да се спори. Меѓутоа, ако ја јадете како бомбонче, истовремено ќе мора да го изедете и полнењето. А еве какво е полнењето: „Црквата нема право да влијае на животот. Мрш во ќошот со икони да се молиш пред нив и да не си се осмелил да излезеш од ќошот!“ И бидејќи полнењето е очигледно отровно, вреди да се анализира самата лукава теза за „тотална валканост на политиката“ и за тоа дека Црквата не треба да се валка со земски работи.

Како прво, евангелската приказна е густо проткаена со политички нитки. Без познавање на тогашната политичка ситуација во светот и во Светата Земја не е можно да се сфати Августовиот попис, благодарение на кој Господ Исус е роден во Ерусалим. Не е јасно кои се капетаните на римската војска и зошто шетаат низ улиците на израилските градови, кои се цариниците и зошто народот не ги сакал, зошто свештениците се бирани на една година, а не доживотно. Би можело да му се приговори на Претечата: Зошто го разобличуваш некој си Ирод поради некоја си Иродијада? Ете, нека спие со кого сака, а ти си духовен човек, размислувај за нешто небесно. Па дури и во самата неправедна осуда на Месијата на крсна смрт се чувствува призвук на политички прилики: „Ако Овој не Го распнеш, не си пријател на кесарот. Тој себеси се нарече кесар! Ние немаме цар освен римскиот кесар!“ Исфрлете го сето тоа од Евангелието и ќе добиете некакво гностичко учење или зборник на источњачки приказни. Меѓутоа, Евангелието влегло во историјата, и влијаело на историјата, и го промени нејзиниот тек. И ако мислиме поинаку, наши свети отци нема да бидат Василиј, Григориј и Јован, туку Маркион, Василид и манихејците. „Духовно“ и „морално“ се нераздвојни. Насекаде овој или оној морал црпи вода од оваа или онаа духовност. Од своја страна, и „политичкото“ е нераскинливо поврзано со „моралното“. Законите ги бележат и одредуваат постоечките морални норми, ги прецизираат и корегираат. А по востановената пракса во поново време законодавството може грубо да се меша во моралниот живот на народот, разбивајќи ги врежаните табуа и налагајќи забранетото да се врши со мирна совест.

Токму љубителите на уништувањето на традиционалните обичаи ѝ покажуваат на Црквата со прст кон аголот со икони и велат: „Не се мешајте во нашите работи“. Ваквата појава е дејствување на антихристијанскиот дух и груба лага, проктаена со бел конец. Но сакаме да наведеме неколку аргументи. Современиот политички систем кој победи во светот претпоставува поделба на власта на законодавна, судска и извршна. Секоја влада има министерски кабинет, кој претставува главен орган на извршната власт. Се разбира, министерскиот кабинет е политички орган. Меѓутоа, во министерскиот кабинет влегуваат министрите на здравство, култура, образование, спорт и наука. Значи, и Болшој театар, и изградбата на породилно, и реформата на високото образование и уште илјадници значајни животни појави доспеваат во сферата на одговорност на политичарите. Точно ли е тоа? Да, точно е. Но, зарем тоа автоматски значи дека Црквата нема право, јавно да говори и да има сопствено мислење за сите овие прашања? Никако. Црквата има право, па дури и должна е да има свое мислење за сѐ што се случува во животот на земјата и народот. Црквата не смее да се обидува да се приграбува до власта и да зема во раце земски меч. А во сѐ останато треба да дејствува во Духот и силата „со оружјето на сопствената војска, која е силна пред Бога и може тврдини да руши“. Абортусот не спаѓа исклучиво во областа на медицината, а преку Министерството за здравство – во политиката.

Оваа појава може да биде оценувана од морална гледна точка, а под извесни околности може да спаѓа и во криминал. Во секој случај, изразувајќи свое мислење за убивањето деца во мајчината утроба, Црквата не се втурнува во политиката, иако допира политички сфери.

Понатаму, Црквата треба да пронаоѓа форми за влијание во образовниот процес во основното, средното и високото образование. Но никако не за да ги оспори правата и власта на Министерството за наука и образование, туку за да постои во „просветата“ Светлина, за да заблеска во „образованието“ Образот Божји, а во „воспитувањето“ да постои можност за вистинска храна и за да не умре човекот од духовен глад. Говорејќи „читајте книги“ Црквата не се интересира за пазарот за продажба на книги, туку за човековиот внатрешен свет. И така е насекаде. Оди свештеникот во болничката соба за да причести човек на смртна постела, или да изврши елеосвештение на болен пред операција. Тој не се вовлекува во политика, туку ја лечи душата и ги одврзува јазлите кои никакви закони не можат да ги одврзат. Ако крстот на храмот свети над крововите на воената населба, тоа не е поради мешање во политиката на одбраната, туку за да можат војникот и офицерот полесно да дишат и повесело да служат.

И ако Црквата некаде успешно спроведе кампања за борба против алкохолот, тоа ќе се одрази и на потрошувачкиот пазар и на криминогената ситуација во регионот, и на демографијата, и на статистиката за повреда на работно место. Со еден збор, ќе се одрази на сѐ. Но сето тоа ќе бидат споредни политички и граѓански плодови на евангелската дејност. Овие вистини се толку очигледни што срамота е да се спомнуваат секогаш одново. Но еве ви го светот во својата вештачка убавина и потонат во безумство: баналностите звучат како откровение. Во длабочината на својата Богочовечка суштина, Црквата ја има силата од својата Глава – Христос – и тоа голема слобода, која Он ја дава. Уште Црквата води грижа за светот и современиот човек. (Токму така се вика една од книгите со поуки на Пајсиј Светогорец – „Со болка и љубов за современиот човек“). Затоа ќе се чуе гласот на Црквата. Мора да се чуе. Понекогаш за некои уши ќе звучи дека се согласува со власта, а понекогаш – со опозицијата. Понекогаш може да звучи дека не е ни за „овие“ ни за „оние“, туку над обете. И големо богатство е тоа што се слуша гласот на Црквата. Бидејќи, ако таа замолкне тоа ќе значи дека настапиле времиња од кои, уште од почетокот на светот и векот немало потешки и потажни. Во тие дни Црквата ќе се сокрие молчешкум и ќе бара пустина за да го дочека брзото Второ доаѓање на Младоженецот (Христос).

Сите дрдорковци и потсмевачи, сите поборници на јавното дрдорење и тајно беззаконие ненадејно ќе сфатат дека со молчаливото заминување на Црквата одеднаш животот ја загубил смислата, а страшниот гнев веќе стои пред прагот… Затоа, вели, Невесто Христова, зборувај за сѐ што сметаш дека е потребно. Зборувај за времето и просторот, за облеката и храната, за раѓањето и смртта, за гревот и казната за грев. Зборувај и за политиката. И звукот од твојот глас и пискливата реакција на многумина поради твојот глас нека бидат знаци на тоа дека Земјата сѐ уште не е територија на тотален пораз, туку битка за Вистината која сѐ уште трае.

Превод: Свештеник Јани Мулев (АМВОН.МК)

Петок од Втората седмица на Великиот Пост

За воздржанието

Св. Јован Лествичник: Завладеј со стомакот, за тој да не завладее над тебе.

Св. Јован Златоуст: Постот на телото е храна за душата.

Св. Инокентиј Херсонски: Сети се дека Адам во рајот не бил пониско од тебе во совршенството – се обидел да опстојува без воздржание – и што се случи?

Св. Јован Колов: Кое од животните е толку силно како лавот? Но поради својот стомак и тој паѓа во мрежата и тогаш сета негова моќ е понижена.

Преп. Ава Серапион: Никогаш не може да ја достигне совршената чистота, оној кој се надева да ја стекне неа единствено со телесен пост, доколку не сфати дека воздржанието му е потребно за да може, после смирувањето на телото со пост, полесно да стапи во борба со останатите страсти.

Од книгата „Како да се сочува постот“: Како што телесниот пост подразбира ограниченост во храната, употреба на посебен вид храна и поретко примање на храна, така и душевниот пост треба да вклучува во себе: ограничување на надворешните впечатоци – храната за душата, тоа се информациите коишто по навика човекот ги прима во огромни размери; контрола над информациите, односно над квалитетот на храната што ја прима душата, со исклучување на сето она што ги буди страстите; поретко примање на храна, односно периоди на молчание, безмолвие, пребивање сам со себе, коишто му даваат на човекот можност да ги спознае своите гревови и да ја оствари главната цел на постот – покајанието.

Нашите страсти се тесно поврзани со сетилните слики. Страста се појавува во свеста во вид на гревовна слика, и обратно, гревовната слика, примена од надвор буди страст во нашето срце. Сцена на којашто непрестајно се манифестираат човечките страсти во сета нивна разнообразност, ефективност и суптилност, во нашето време е телевизорот. Телевизорот го држи човекот во страсна напрегнатост, бидејќи во пространството на неговиот екран е заклучено жариштето на сите чувствени емоции, страсти, похоти, жестокост, беззаконија. Тоа со што човекот од минатиот век можел, и тоа случајно, да се сретне само неколку пати во животот (на пример приказ на убиство), сега тој го гледа секој ден…

Душата има три способности: разум, чувства и волја. Од неразделната дружба со телевизорот волјата кај човекот се обессилува, како кај тие кои често се подложени на хипнотички сеанси; чувството затапува и бара сѐ понови и поинтензивни доживувања „и допинзи“, а разумот станува поробен од сликите коишто се менуваат една по друга и коишто го внесуваат неговиот живот во некаков фантастичен свет, во една фантазмагорија која постојано трае.

И каде е тука местото на безмолвието, на срдечната молитва? Човекот не се гледа самиот себеси, бидејќи живее не во дом, туку во театар со непрекинати претстави.

Втора недела од Великиот Пост

Православното учење за посниот подвиг со особена сила се открива во Втората недела на Великиот Пост, посветена на Св. Григориј Палама и неговото учење за благодатната сила којашто слегува одозгора и го озарува целиот човек, откривајќи му ги најтаинствените доживувања на неговиот дух. Оваа седмица и Недела е своевиден повик од Црквата кон Господа – Дарителот на Светлината – со кој таа проси благодатно просветлување за оние кои духовно се подвизуваат. Самото богослужение на оваа седмица и недела го повикува човекот да чекори по патот на смирението, и во скрушеност да Му се обрати на Бога за Он, просветлувајќи го неговото внатрешно битие, да ги исцели слабостите на неговата природа.

Славниот Солунски архиереј и пофалба на архиереите, Свети Григориј Палама, и самиот многу строго се подвизувал на Атон и го просветлил својот сопствен живот предавајќи се на умната молитва. Неговата остроумност била плод не само на познавањето на науките, туку и на неговиот благодатен живот во Христа. Со нивна помош тој го побил еретичкото учење на Варлаам, кој го отфрлал православното учење за несоздадената светлина и не ја допуштал можноста за достигнување на тоа озарување, како плод на молитвата, постот и другите духовни подвизи на самоодрекувањето. Имено, на Соборот свикан во 1341 година во Константинопол овој свет син на Божествената светлина го разобличил споменатиот еретик и го заштитил православното учење за несоздадената светлина, со која Господ засветил пред Своите ученици на Таворската гора.

Црковната служба во чест на Св. Григориј Палама и неговото житие ги составил Константинополскиот Патријарх Филотеј во XV век, а канонот е дело на Генадиј Схолариј (XV век).

Втората недела од постот не била отсекогаш посветена на Св. Григориј, туку претходно била во спомен на евангелската парабола која зборува за покајанието на блудниот син. Сведоштво за тоа постои во Ерусалимскиот Устав од VII век, како и во Синајскиот Канонар (X – XI), а додека, пак, во Уставот на великата Цариградска Црква (IX – X век), оваа недела била посветена на Св. Поликарп епископ Смирненски. Евергетидскиот Устав (XII век) нема некои особени спомени за оваа недела. Кај него за овој период од постот во богослужбите преовладуваат претежно воскресни песнопенија. Во денешната служба од словенскиот Триод првиот канон зборува за покајанието на блудниот син, како за стар спомен, а вториот канон, пак, го пофалува светлиот пример на Св. Григориј. Оваа специфичност не се забележува во грчкиот Триод.

Понеделник од Трета седмица на Великиот Пост

За Постот

(На своеволниот волјата, на спасениот рај)

Св. Јован Лествичник: Постот е присилување на природата, оставање на сѐ што го задоволува вкусот, гасење на телесните возбуди, истребување на лукавите помисли, ослободување од скверните сновиденија, чистота на молитвата, светило на душата, запазување на умот, истребување на срдечната нечувствителност, врата на умилението, смирена воздишка, радост на сокрушеноста, воздржание од празнословие, причина за безмолвие, чувар на послушноста, олеснување на сонот, здравје на телото, виновник за бестрастието, разрешување на гревовите, врата на рајот и небесно насладување.

Протојереј Валентин Амфитеатров (Извадок од книгата Великиот Пост): Поминаа две недели од Великиот Пост, во којшто Православната Црква нѐ повикува кон поправање, кон покајание. Таа, како нежна и грижлива мајка, ни предлага да ја поминеме Светата Четириесетница под нејзино раководство. Ни предлага и ни нуди правила на живот, едни поучувајќи, други кротко разобличувајќи, а трети, пак, поддржувајќи ги и укрепувајќи ги на вистинскиот пат.

Но многу од нас нејзиниот совет не го слушнавме, или, пак, не обрнавме внимание на тие повици. Многу од нас времето нѐ носи напред како бурен виор, нѐ влечка по себе, како некакви бездушни предмети, лишени од сопствените сили. И ние, влечејќи се сѐ подалеку и подалеку, наликуваме на луѓе кои имаат очи, но не гледаат, имаат уши, но не слушаат. Времето незапирливо си врви, и ние само ги броиме деновите и страшните беди и несреќи што ни се случуваат, не замислувајќи се над нивното внатрешно значење. А во тие страшни денови се крие една страшна и длабока поука. Всушност би требало причината за несреќите што ни се случуваат да ја видиме во самите себе. Се уништува себеси одреден поединец, се уништува себеси и цела нација поради гревот. Умножувањето на гревовите ги умножува болестите и видовите на болести, скратувајќи го така нашиот живот.

Очигледен и јасен грев на нашето време е самољубието, коешто го презира и законот Божји, и законот на државата, и законот на природата. Човекот не сака да ги ограничи своите похоти, не го смета за потребно тоа да се воздржува. Кому не му е јасно дека цела маса народ гине од неумереност и од пијанство? Почетокот на тие два грева се наоѓа во тоа што луѓето ги занемаруваат повиците на Црквата, која бара од нив воздржание и трезвеност. Доколку човекот ги наруши тие барања, сигурно ќе ги наруши и оние закони што му ги налага општеството.

Во дните на востановениот пост луѓето водат срамен живот, не разликувајќи го Постот од другите денови. Кога луѓето несовесно го нарушуваат Постот и пред општеството, тогаш тие одат уште подалеку: се прејадуваат и опиваат и на тој начин го нарушуваат и третиот закон – законот на природата. Казната за нарушување на тие закони не доцни: ние гледаме цела низа на несреќи што произлегле од невоздржанието. Секако и душевните пороци носат со себе неброени несреќи.

Црквата, како нежна мајка, учи на смирение, Државата – кон самоуважување, природата – кон запазување на човечкото достоинство во себеси. И повторно ние ги нарушуваме овие закони, а по нарушувањето следат таги и болки за нашето тело. Каде е причината за сите наши внатрешни и надворешни тешкотии? Во не сакањето да го исполниме законот Божји. Каде е причината за нашите несовесни потфати и несреќи и неуспеси од тие потфати? Во тоа што ние се залагаме не за свое дело, се нафаќаме горделиво да го поминеме коработ преку бурната морска шир, кога сме сѐ уште неопитни во пловење по река со чамец. Каде е причината за отсуството на карактер и волја во нас? Во тоа што ние премногу своеволно живееме, не поставувајќи си себеси ни мерка ни цел. Тоа е причината што живееме долго, а животот ни минува без задоволствата и насладите што Бог ги предвидел за човекот на земјата. Човекот не влегува во храмот, не ги знае насладите што му ги дава Божјото Слово, Божествените служби. Човекот себично живее во семејството, се љуби само себеси – од тоа тој не ја сфаќа семејната радост и не ги чувствува во себе самиот благородните чувства на великодушност, преданост, љубов. Навикнат да живее само за себе и во себе, тој не ја разбира народната тага, не ги разбира народните болки, и наликува на камена статуа, која каде и да е поставена, ќе биде безгласна и нечувствителна.

Но Црквата одново незамолчливо повикува кон поправање. Спасителот нѐ повикува кон верата. Да поверуваме и ќе се исцелиме; и тогаш Он ќе ни каже, како што му кажа на исцелениот фатен во Евангелието: „Синко, ти се опростуваат гревовите твои“ (Мк. 2, 5). Амин.

Вторник од Третата седмица на Великиот Пост

За стравот Божји

Св. Исак Сирин: Како што е невозможно да се преплива големо море без кораб и лаѓа, така никој не може без страв да ја достигне љубовта. Смрдливото море што стои меѓу нас и мислениот рај, можеме да го препливаме само на лаѓата на покајанието, на којашто има весла на стравот. Но ако тие весла на стравот не управуваат со коработ на покајанието, на којшто по морето на овој свет пловиме кон Бога, ќе потонеме во оваа смрдливо море. Покајанието е нашиот кораб, а стравот неговото кормило, љубовта, пак, Божествено пристаниште. Затоа, стравот нѐ воведува во коработ на покајанието, нѐ превезува по смрдливото море на животот, и нѐ води по патот кон божественото пристаниште, коешто е љубовта. И кога ќе ја достигнеме љубовта, тогаш сме Го достигнале Бога, и патот наш е завршен, и сме пристигнале до островот на тамошниот свет, каде што е Отецот, Синот и Светиот Дух.

Св. Климент Александриски: Стравот е почеток на љубовта и потоа сѐ во неа поминува. Стравот Божји, имено, не е страв од Бога, туку страв да не отпаднеме од Бога и западнеме во гревови и страсти.

Св. Ефрем Сирин: Стравот Господов е извор на животот. Стравот Господов е тврдина на душата. Стравот Господов ја доведува во ред духовната мисла… никој од луѓето не е толку висок како оној што се бои од Господа. Оној што се бои од Господа е подобен на светлина која на многумина им го покажува патот на спасението. Оној кој се бои од Господа е налик на утврден град што стои на гора; и пред неговото лице треперат лукавите бесови.

Преп. Авва Доротеј: Постојат два вида на страв: еден е првоначалниот, а вториот е совршен… На пример оној што ја исполнува волјата Божја поради страв од маките, тој е уште почетник, бидејќи тој сѐ уште не го прави доброто заради самото добро, туку поради страв од казна. Другиот, пак, ја исполнува волјата Божја од љубов кон Бога, љубејќи го, имено, за да Му благоугоди Нему; тој знае во што се состои суштинското добро, тој познал што значи да се биде со Бога… таквиот се бои од Бога, ја исполнува волјата Божја, веќе не од страв заради казна, веќе не за да избегне мачење, туку затоа што тој, вкусувајќи од самата сладост на пребивање со Бога, се плаши да не отпадне, се плаши да не биде лишен од неа. И ова е совршен страв, којшто се раѓа од таа љубов и го изгонува првоначалниот страв. Токму затоа Апостолот и вели: „Совршената љубов го изгонува стравот“ (1.Јован 4, 18). Но исто така е невозможно на друг начин да се достигне совршениот страв, освен преку првоначалниот страв.

Среда од Третата седмица на Великиот Пост

За добродетелите

Св. Максим Исповедник: Три начела нѐ поттикнуваат кон доброто: семето на доброто што природно го имаме и ни е вродено, светите сили и добрата волја. Природното семе на доброто – кога на пример постапуваме со луѓето онака како што ние би сакале тие да постапуваат со нас, или кога ќе видиме човек во неволја и мака и природно сочувствуваме со него. Светите сили – кога се чувствуваме поттикнати кон добро дело и наоѓаме во себе добро содејствие и успеваме. Добрата волја – кога го разликуваме доброто од злото и го избираме доброто. Меѓу човечките постапки многу се добри сами по себе, но можат да станат не добри поради некаква си причина. На пример, постот, молитвата, милосрдието, гостољубието, сами по себе се добри дела, но кога се прават поради човечка слава и од суета, тогаш тие веќе не се добри. Од добродетелите едни се телесни (пост, ракоделие), а други душевни (љубов, великодушност, кротост); и така ако се случи поради некакви околности или телесна состојба, на пример поради болест или од некоја друга слична причина, да не можеме да ги исполниме гореспомнатите телесни добродетели, тогаш имаме снисходлива прошка од Господа, Кој и ја знае причината за тоа; но ако не ги исполнуваме добродетелите душевни, никогаш не ќе имаме оправдување, бидејќи тие не подлежат на такви препреки.

Св. Јован Златоуст: Ти Ме прими Мене, вели Господ, во својот дом, – а Јас ќе те примам тебе во Царството на Мојот Отец. Ти Ме избави од глад – Јас ќе те избавам од гревовите. Ти погледна на Мене врзаниот – Јас ќе те ослободам тебе од врските. Ти Ме прими Мене Скитникот – Јас ќе те направам граѓанин на Небото. Ти Ми подаде леб – Јас ќе ти го дадам Царството во наследство и владеење. Ти Ми направи тајно, Јас ќе ти вратам јавно. Твоето го сметам за милостина, а Моето за долг. Ти погледна на Мене окованиот – и поради тоа нема да го видиш огнот геенски. Ти Ме посети Мене болниот и затоа нема да ги искусиш митарствата и казните. О, навистина благословени раце што творат добро, кои се удостоија да Му послужат на Христа. Лесно ќе поминат низ огнот нозете што оделе кон болни и во затвор заради Христа, и нема да ги почувствуваат врските на гревовната тежина. Ти си бил со Него во зандана, со Него и ќе царуваш.

Св. Исидор Пелусиот: Добродетелта озарува сѐ. На оние коишто прават добри дела, кога тие се видливи и тоа служи за полза, Спасителот им рекол: „Така да свети вашата светлина пред луѓето, за тие да ги видат вашите добри дела, и да Го прослават вашиот Отец Небесен“ (Мт. 5, 16. Но, исто така, доколку други, пак, притоа мислат повеќе не на словото од Владиката, туку на својата слава, ним Спасителот им дал ваков совет: „Гледајте да не ја покажувате својата праведност пред луѓето, за да ве видат; инаку нема да имате награда од вашиот Отец Небесен“ (Мт. 6, 1). При ова првото станува збор за тоа дека добрата нарав и љубовта кон доброто не можат да се сокријат, дури и кога би го сакале тоа оние што прават добро, а во вториот случај зборовите го зауздуваат славољубието. Кај првите Господ го забранува порокот, а кај вторите желбата да се направи спектакл од доброто. Порокот е забранет за да би можеле непрестајно да ги последуваме добродетелите. А во врска со второто само добродетел којашто се прави не за покажување може во вистинска смисла да биде наречена така, и навистина е добродетел. Доколку таа се помеша со славољубие, престанува да биде вистинска добродетел. Нешто ми вели дека, оние коишто даваат милостина за да бидат видени, не го прават тоа од добротољубие… а зборовите „да засветли светлината ваша“ не значат дека треба ние да се величаме, туку се употребени во смисла дека доброто дело не може да не стане јавно, дури и кога би се обидувале да го сокриеме. Како што светилникот во ноќ без месечина ги привлекува на себе погледите, така и добродетелта, дури и против волјата на тие што ја поседуваат, ги озарува сите.

Четврток од Третата седмица на Великиот Пост

За чистотата на срцето

Преп. Симеон Нов Богослов: Во чистото срце дејствуваат не една, не две, не десет добродетели, туку сите заедно, слевајќи се, така да се каже, во една добродетел.

Преп. Исак Сирин: Чистотата на душата е првоначалниот дар на нашата природа. Без чистота од страстите, душата не може да се излечи од болеста на гревот и не може повторно да ја стекне славата што ја изгуби со престапот.

Блажен Дијадох: За чистата душа се својствени непристрасен збор, незлобива ревност и непрестајна грижа за славата Господова. Тогаш (кога душата е чиста), тогаш и умот го урамнотежува својот сад (како што се урамнотежуваат тасовите на вагата), и станува трезвен во сите свои расудувања, како во чиста и непоткуплива судница.

Св. Јован Кронштадски: Што е тоа чисто срце? Кротко, смирено, нелукаво, простодушно, доверливо, нелажно, несомнежливо, незлобливо, добро, некористољубиво, незавидливо, непрељубодејно.

Преп. Јован Карпатски: Кој сака да биде наречен мудар, и разумен, и пријател Божји, тој нека се труди усрдно душата своја да ја претстави пред Господа, таква каква што од Него ја примил: чиста, неповредена и целосно непорочна. За тоа ќе биде овенчан на небесата и ублажуван од ангелите.

Преп. Симеон Нов Богослов: Чисто срце, сметам јас, има оној кој не само што не се тревожи и растажува од каква било страст, туку дури ни не помислува на нешто лошо и мирско, па и кога би го сакал тоа, и само споменот за Бога го чува во себе со неодолива љубов. Бидејќи окото на душата – умот, кога ништо не го попречува неговото созерцание, чисто во чиста светлина Го гледа Бога. Срцето е чисто и се нарекува така, кога не наоѓа во себе никаква световна помисла, туку целосно е прилепено кон Бога и соединето е со Него така, што да не си спомнува воопшто за нешто световно, ни тажно, ни радосно, туку пребива во созерцание, се вознесува до третото небо, се восхитува во рајот гледајќи го наследството на благата што им се ветени на Светиите, што всушност се однесува на вечните блага, колку што се можни тие за немоќта човечка. Ете што е знак на чистотата срдечна и сигурен показател, според кој секој може да си ја определи мерката на својата чистота и да се види себеси како во огледало.

Петок од Третата седмица на Великиот Пост

За гревот и покајанието

Од книгата „Седум смртни гревови“: Гревот е престапување на законот Божји, неисполнување на Светите заповеди Божји. Човекот може да згреши со дело, со збор, со помисла, свесно, несвесно, волно и неволно.

Грешиме „со дело“ кога правиме нешто противно на заповедта Божја. Ако човекот се предава на прејадување, пијанство, лакомство, тој греши против заповедта Божја. Крадењето, грабежот, убиството и другите слични постапки се исто така гревови со дело.

Гревот „со збор“ е кога зборот е противен на волјата Божја. На пример празни разговори и зборови. Господ Исус Христос, забранувајќи го тој грев, вели: „И ви велам дека за секој лош збор, што ќе го изговорат луѓето, ќе одговараат на судниот ден“. (Мт. 12, 36). Доколку го разобличуваме со зборови нашиот ближен, го прекоруваме, доколку кажуваме очигледни неправди против него, се жалиме на него несправедливо, го клеветиме од омраза, ние грешиме против заповедта Божја: „Не сведочи лажно против својот ближен“. Овие гревови со збор често стануваат поштетни од многу гревови со дело и можат да стојат на исто рамниште со човекоубиството.

Грешиме „со помисла“ доколку имаме било какви желби, противни на љубовта кон ближниот, кога постапуваме против заповедта Божја: „Не посакувај ништо што е туѓо“. Гревот со помисла е исто толку тежок како и гревот со дело или збор и строго се забранува во Светото Писмо.

„Свесни“ гревови се оние што ги правиме, иако знаеме дека се забранети со законот Божји, но ги вршиме според нашите страсти – од гордост, злоба, мрзливост и слично – и се оправдуваме себеси со лажни аргументи. Постапувајќи така, достојни сме за прекорот што му го упати господарот на својот лукав и мрзлив слуга (види Мт. 25, 26 – 30).

„Несвесните“ гревови, произлегуваат од слабоста на нашата човечка природа. Многу е тешко да се запазиме себеси од овие гревови и да се заштитиме од нив. „Кој може да ги согледа своите грешки?“ (Пслм. 18, 12), вели пророк Давид, односно кој може да ја спознае својата грешка направена во незнаење. Бидејќи и тоа е грев, можно е и од него да се сочуваме; затоа тој додава во молитвата „и од тајните мои очисти ме“ (Пслм. 18, 12), односно од гревови што сум ги направил во незнаење и по слабоста моја, кои или ми се непознати, или не ги помнам, или, пак, дури и не ги сметам за гревови.

Да се греши „волно“ значи да се греши намерно и од злоба. Апостол Павле вели вака за овие гревови: „Зашто, ако, откако ја познавме вистината, своеволно грешиме, тогаш нема веќе жртва за гревови.“ Ако отстапиме од Христа и свесно се кренеме против Него, не можеме да добиеме прошка, како што се изјаснува за тоа Апостолот велејќи: „Зашто оние, кои веднаш се просветија, вкусија од небесниот дар, станаа учесници на Светиот Дух. И откако вкусија од добриот збор Божји и од силите на идниот век, отпаднаа, – не е можно пак да бидат обновени за покајание, кога повторно во себеси Го распнуваат Синот Божји и Го хулат“ (Евр. 6, 4 – 6). Но она што е невозможно за човекот можно е за Бога: посебна милост Божја може да се допре до срцето на грешникот и да го врати на патот на вистината.

„Неволниот“ грев е оној кого човекот го прави против својата волја и желба.

Од големото мноштво на гревови, најглавните, најтешките гревови се именуваат како „смртни“, бидејќи за непокајаниот грешник кој упорно пребива во нив, после смртта телесна настапува и смрт душевна, а заедно со неа и вечно оддалечување од Бога и погибел. Има седум смртни гревови: гордост, среброљубие, блуд, завист, стомакоугодие, мрзливост и гнев. Од тие гревови како од семе на мајка, се раѓаат сите останати гревови. Но доколку ги искорениме тие седум гревови, тогаш сите нивни деца, сите останати гревови ќе исчезнат.

Преп. Ефрем Сирин: Пресветиот Бог, Единствениот, Безгрешниот, од љубов кон тебе не Го поштеди ни Единородниот Свој Син, а ти беден грешнику, кој не се каеш, ни најмалку не се сакаш самиот себе!

Св. Јован Златоуст: Бога не го разгневуваат толку гревовите направени од нас, колку нашата утврденост во намерата да не се промениме.

Св. Јован Кронштадски: Пред сѐ, треба да имаме покајание за своите гревови. Но тоа многу често, ние духовниците не го гледаме кај своите духовни чеда. Многу од вас доаѓаат на исповед  со совршена рамнодушност. И доколку не ве прашаат нешто, ништо и не би рекле, или би рекле само воопштено, тоа дека сте грешни во сите гревови. И барем тоа да го кажувате со срдечно сознание за својата вина! Туку не, без никаква свест за гревовите, а само така, колку побрзо да завршите со исповедта. Возљубени мои, да не го претвораме делото на крајното милосрдие Божјо кон нас грешните, во повод за гнев Божји. Зошто сме толку нечувствителни! Нема ли за  што да зажалиме на исповедта! Малку ли гревови имаме! Дури и целиот свој живот да плачеме за гревовите свои, и тогаш не би направиле ништо отповеќе, туку само би го исполниле својот долг. Ах, ако некој вели дека нема грев, тоа тој се лаже самиот себе и напразно во таков човек бараш вистина. Не ги гледате гревовите свои? Тогаш молете се на Бога за Он да ви даде да ги видите; инаку напразно после свештеникот повторувате во црква: „Господи! Дај ми да ги видам моите прегрешенија!“ да се потрудиме уште сега со сите сили да ги видиме своите гревови, за потоа на исповед со срдечно покајание да ги признаеме.

Сабота од Третата седмица на Великиот Пост

За молитвата за покојните

Св. Кирил Ерусалимски: Сакам и со пример да ве уверам, бидејќи знам многумина кои велат: „Што полза има душата, која со гревови или без гревови си заминува од овој свет, кога ја спомнуваат на молитва? А зарем ако некој цар ги испрати оние што му се непријатни во прогонство, а потоа нивните ближни сплетат венец и му го принесат за оние што трпат казна – нема ли царот да им ја ублажи казната? На таков начин и ние, принесувајќи Му на Бога молитви за покојните, дури и кога се грешници, не плетени венци, туку Христа закланиот за нашите согрешенија Го принесуваме, смилостивувајќи Го Човекољубецот Бога и за нив, и за нас самите.

Архиепископ Филарет Черниговски: Уделот на оние што си заминале од нас е исто така во рацете на Господа, како и уделот на оние што остануваат. Живееме ли, умираме ли – Господови сме! (Рим. 14, 8)

Св. Филарет Московски: Доколку те обзема тага или жалост по добриот и возљубен од тебе покојник, речи си себеси: „Животот наш е на небесата“ (Фил. 3, 20).

Протоереј И. Толмачев: Над покојниот пролевај солзи и оплакувај го, но не биди неутешен како оној кој нема надеж.

Молитва за покојните:

Упокој ги, Господи, душите на упокоените раби твои: моите родители, сродници, добротвори (имиња), и сите Православни Христијани, прости им ги сите согрешенија волни и неволни и дарувај им Царство Небесно.

Архимандрит Кирил Павлов: Долгот на љубовта кон ближните нѐ обврзува да се молиме за упокоените  што преминале во вечност. Нивниот удел ни е непознат, но ние секако треба да се молиме за нив, бидејќи тоа за нив е многу добро, а за нас е од голема полза. Правејќи молитва за покојните, ние им ја сведочиме својата љубов кон нив, искажуваме сострадалност, милосрдие. А нели Господ рекол: „Блажени се милостивите зашто тие ќе бидат помилувани“. Освен тоа, доколку нашиот ближен за кого се молиме Му угодил на Господа, тој самиот има пред Господа смелост и пред Него може да ги вознесе своите молитви за нас.

Додека постои на земјата победничката Црква, со нејзино посредништво уделот на покојните грешници сѐ уште може да се измени на подобро. Каква утеха е тоа за тажното срце, колку многу светлина во несфатливото за умот Христијанство! Зраците на светлината што се излеваат од  него, продираат и во мрачното царство на упокоените.

Проф. д-р Ратомир Грозданоски, протоѓакон

Толкување на Евангелието во Третата недела од Великиот Пост

Вистинските Христови Следбеници

„И кога го повика народот и учениците Свои, им рече: ’Кој сака да врви по Мене, нека се одрече од себе, и нека го земе крстот свој и нека оди по Мене‘. Зашто кој сака да ја спаси душата своја, ќе ја загуби; а кој ја загуби душата своја заради Мене и Евангелието, тој ќе ја спаси. Оти каква полза е за човека, ако го придобие целиот свет, а на душата своја ѝ напакости? Или каков откуп ќе даде човекот за својата душа? Зашто кој се срами од Мене и од зборовите Мои во овој прељубодеен и грешен род, и Синот Човечки ќе се срами од него, кога ќе дојде во славата на Својот Отец со светите ангели. И им рече: ’Вистина, ви велам: тука стојат некои, кои нема да вкусат смрт, дури не го видат царството Божјо, дојдено во сила‘“ (Марко 8, 34-38; 9, 1)

Откако ја открил тајната на страданијата и воскресението, за да не бидат разжалостени Апостолите, Спасителот започнал да ги бодри и да ја бара нивната поддршка. Он им кажал дека тие што сакаат да Го следат треба да бидат подготвени на жртви и страдања.

Неговите зборови „Кој сака да врви по Мене“, укажуваат дека прифаќањето на Христа и на Христијанството е израз на слободната волја на човекот, и лично од секој човек зависи дали во овој грешен свет ќе се определи за или против Христа.

Зборовите „да врви по Мене“, значат следење на Христа, односно, повик кон човекот да живее Христијански, евангелски живот.

Потоа Спасителот вели: „нека се одрече од себе“. Сето тоа бара самоодрекување, а самоодрекувањето се состои во нашата борба против секое самоволие и самољубие… Одрекувањето од себеси значи одрекување од својата телесност и од световната волја; одрекување од мрачната свест, од материјалната корист и од врската со овој свет. Одрекувањето од себеси треба да биде и одрекување од лошите постапки.

Зборовите „и нека го земе крстот свој и нека оди по Мене“, значат човекот да биде подготвен да поднесе смрт, бидејќи крстот во тоа време, се сметал за орудие на најпонизната казна. На крст биле распнувани тешките разбојници заради нивните гревови. Носењето на крстот свој е символ на поднесените страдања од љубов кон Бога. Во Римската Империја се практикувало секој што ќе биде осуден на распнување, сам да го носи својот крст до местото на распнувањето. Во Христијанството, носењето на крстот е средство за најдобро потсетување и разбирање на Христовата смрт заради нас. Ставрологијата има особено значење во Христијанството. Крстот стана символ за нашето спасение. Оваа вистина ја разбираат само луѓето кои веруваат во Христа и со својата душа учествуваат во Христовите страдања, за да бидат учесници и во Воскресението. Секој од нас го носи својот крст и оди по својата Голгота…

Бог човекољубиво кажува дека доколку се предадеме на смрт заради Христа, тогаш сме ја запазиле душата своја. Но да не загинеме како разбојници, како казненици, или како самоубијци, бидејќи тогаш смртта не е заради Христа, туку заради гревот што сме го направиле, и на тој начин ја губиме душата своја… И секогаш кога се трудиме овоземно да мислиме, да дејствуваме и да ја спасуваме нашата душа, значи дека сме ја загубиле и тогаш нашиот живот е повеќе животинско опстојување, отколку човечко живеење… Треба да бидеме особено внимателни бидејќи овоземниот живот, сакале ние или не, поминува или протекува како песокот низ прсти… Затоа одбивањето да се носи Христовиот крст на себеси значи духовна смрт. Сите луѓе еднаш мора да умрат, но Христијаните не треба да се плашат од смртта. За нив смртта ја загубила силата и ја нема „осилката“ на гревот (1.Кор. 15, 55-56).

Слично нешто Христос изрекол и во други пригоди (Лука 17,33; 9, 23-27). Евангелистот Марко напишал: „А кој ја загуби душата своја заради Мене и Евангелието тој ќе ја спаси“. Само во Евангелието според Марко го има изразот „и Евангелието“, што е всушност дообјаснување. Со тоа апостолот сака да објасни како треба да се живее во Христа, а тоа живеење е според Евангелието.

„Оти каква полза е за човека, ако го придобие целиот свет, а на душата своја ѝ напакости?“… според Божјите мерки за вреднување најскапа е човековата душа. Нејзината драгоценост ја надминува вредноста на целиот свет. Ни целиот свет со сите свои богатства не вреди колку вечниот живот на душата. Затоа не треба да тргуваме со бесценетоста на нашата душа, туку да ја поставиме над сѐ и да ѝ ја обезбедиме вечноста!… Спасението не може да се купи со никакво богатство. И целиот свет да го добиеш, тој не вреди колку една човечка душа, бидејќи со него не можеш да ја откупиш душата.

„И им рече: ’Вистина, ви велам: тука стојат некои, кои нема да вкусат смрт, дури не го видат царството Божјо, дојдено во сила‘“. Постојат повеќе различни мислења од кои најзначајни се две толкувања: првото кое се поврзува со настанот што следи, а тоа е Христовото Преображение, и второто, во кое овој текст се поврзува со Второто Христово доаѓање.

Првото мислење го застапува Блажениот Теофилакт Охридски, и поврзувајќи го со ова Преображението, вели дека Апостолите, во врска со Христа претходно се искажале дека Он е „Син на Живиот Бог“. А потоа, Он им зборувал за Своите страдања во Ерусалим, поради што Апостолите се соблазниле и се натажиле, бидејќи мислеле дека ќе Го изгубат нивниот Господ и Учител. Согледувајќи го тоа, Он решил да им каже дека „тука стојат некои“, а се однесувало на тројцата апостоли: Петар, Јаков и Јован, кои нема да умрат додека Он не се преобрази пред нив, та тие да го видат Неговото свето Преображение, и да сфатат во каква слава ќе се јави Он при Неговото Второ доаѓање.

Христовото Преображение е предзнак, најава и претставување на Второто Христово Пришествие. Во таква слава и „сила“ ќе се појави Христос при Второто доаѓање. И тогаш Он така ќе засветли, а така ќе светат и праведниците Божји, како што во таа преображенска светлина засветиле и пророците Мојсеј и Илија. Во старата Црква, многу од Христијаните очекувале дека Второто Христово доаѓање ќе се случи во нивно време, во времето на апостолските сведоци. Ваквото мислење и очекување постоело и во Солунската Црква, па затоа Апостол Павле го напишал посланието, во кое ги поучува и им кажува како треба правилно, христијански да го очекуваат тој ден. Веројатно и Св. Јован Богослов го почувствувал тоа кај првите Христијани, а и Св. Ап. Петар (види: Јован 21, 23; 2.Петр. 3, 4). Според тоа лесно е да се разбере дека првите Христијани го очекувале Второто Христово доаѓање во нивно време. Од таму и произлегува второто толкување со кое овој текст е поврзан со Парусијата – Второто Христово доаѓање…

Христовото пророштво во овој стих толкувачите сметаат дека се однесува на:

1.Преображението кое веднаш потоа се случило;

2.Распнувањето на Крстот;

3.Христовото Воскресение од мртвите;

4.Слегувањето на Светиот Дух врз Апостолите;

5.Ширењето на Царството Божјо од Апостолите по целиот свет;

6.Второто Христово доаѓање.

Поклонение на Крстното Дрво на средината од Постот

6/19 март 2017 лето Господово

Напој нè, Господи, од изворот на светоста Твоја, сега, кога на половината од патот до Страдањата и Воскресението Твое малаксуваат нашите души, изнемоштуваат духовните ни сили; обогати не нас, духовно осиромашените, со богатството на Твојата благодат; Како Благ и Човекољубец дај ни лек што ќе го востанови нарушеното здравје на нашите душите; преку Тебе да се очистат нашите скверности; од Твоите сокровишта на милоста да бидат исплатени гревовните ни долгови. Господи, Твоите патеки се исполнети со мир; славата Ти е во смирението. Верата во Тебе, Спасителе, Кој слезе од небото, во себе носи блаженство. Страданијата Твои за нас се источник на добрини, а Крстот Твој – победнички венец!

Токму него, Крстот сечесен и спасителен, денес во торжество го празнуваме; него, сељубезниот, со благоговение го целиваме; нему, животворниот, смирено му се поклонуваме. Третата недела од Великиот и Свет Пост  за нашите обители и многубројните верни е можност да ја искажат сета своја љубов и благодарност кон тоа спасително Дрво, на кое Христос, страдајќи, со смртта Своја смртта ја победи. И сè вчера и денес беше во духот на таа љубов кон Крстот Христов: и ноќното бдение, и Света Литургија, тајноводена од нашиот Старец, Архимандрит Партениј, и водосветот во манастирската фијала, и заедничката трпеза…

А сега останува во тој дух да ги поминеме и останатите денови од посното поприште, за неосудено да се поклониме на славното Воскресение:

„Браќа и сестри, откако ги преполовивме овие свети посни денови, да се зарадуваме духовно, поклонувајќи се на Чесниот Крст и, откако се насладивме од него, да се подвизуваме, и во текот на другите денови до Христовите страдања, чистејќи си ги телата и душите, просветлувајќи се со пречистите молитви, и да стигнеме непорочни до Воскресението Господово“(Од поуката за Третата недела од Постот на Светиот Отец наш Климент, Архиепископ Охридски).

Понеделник од Четвртата седмица на Великиот Пост

Св. Димитриј Ростовски: Затоа Црквата и го воздигнува Крстот Христов, за ти војувајќи со тоа знамение, да ги победуваш непријателите свои. Затоа што и војниците на земниот цар, кога се држат блиску до военото знаме, подобро се спротивставуваат на непријателите, и оној војник којшто се оддалечува од него, поскоро ќе погине.

Св. Јован Златоуст: Гледај како небесниот Цар ги наоружал воините што Го следат! Он не им дал штит, ниту шлем, ни лак, ни оклоп, ниту, пак, нешто друго слично, но што од сето тоа би било посилно од силата на Крстот, вистинското знамение на победата над демоните.

Св. Ефрем Сирин: Ако ти, брату мој, секогаш го употребуваш светиот крст за своја помош, нема да ти се случи зло и рана нема да се приближи до телото твое.

Протоереј Г. С. Деболски: Стоејќи со почит пред Животворниот Крст Господов и повикувајќи нѐ на поклонение пред него, Црквата во Четвртата седмица воскликнува: „Оваа Света и Светоносна седмица, му го предлага на светот сечесниот Крст: пријдете и поклонете се со страв и љубов. Божествениот и сечесен Крст е за нас сокровиште на осветувањето и сила“.

Св. Амвросиј Медиолански: Благодарете му, браќа, на божественото милосрдие за тоа што ви даде безбедно да ја достигнете половината на Четириесетницата. Но за овој дар достојно да Му заблагодарат можат само оние кои се труделе да живеат така како што бевме поучени во почетокот на Четириесетницата, односно оние кои се грижеа да испросат за себе отпуштање на гревовите со секојдневен пост, дела на милосрдие и посетување на богослужбите. А што се однесува до оние кои го занемариле сето тоа, односно не постеле секојдневно, не твореле милостина, не се труделе во молитвата или се молеле без срдечно покајание, тогаш тие треба не да се радуваат, туку да пролеваат солзи.

Вторник од Четвртата седмица на Великиот Пост

Крстот е знамение на идната бесмртност – Преп. Авва Исаија

Тропар: Си нѐ искупил од законската клетва со чесната Твоја крв, на Крстот приковувајќи се и со копје прободувајќи се, бесмртност си му источил на човекот, Спасителу наш, Слава Ти.

Епископ Силвестер: Исус Христос секој наш долг го откупи поодделно… За ова Исус постеше, беше искушуван и го победи искушувачот; за ова беше потребно дрво за дрво, и рака за раката подадена во невоздржание, рацете приковани за раката своеволна, оние раце коишто ги собраа во едно сите краишта на светот за раката на протераниот Адам; за ова се вознесе на Крст поради падот, вкуси жолчка поради забранетиот плод, прими трнов венец поради лошото владеење, прими смрт поради смртта и погребение поради враќањето во земја.

Св. Андреј Критски: Да не беше Крстот, Животот не ќе беше прикован на дрво. А доколку Животот не беше прикован, не ќе истечеа од реброто потоци на бесмртност, крвта и водата, очистителни за светот.

Св. Филарет Московски: Спомни си за Христа во пештерата и во затворот, и нема да те соблазнува велелепно украсениот дом. Спомни си за Христа оголениот и облечен во облека на потсмев, и нема да посакаш раскошна облека. Спомни си за оцетот и жолчката што Христос ги вкуси и нема да бидеш алчен за празнични пирови. Спомни си за Христа Кој ја пролеа Својата крв и за оние што ја пролеаја Неговата. Сети се дека на Крстот се молеше и за оние коишто Го распнаа на Крст, и веќе нема да мислиш за одмазда на душманите свои, туку великодушно ќе им простиш.

Св. Атанасиј Велики: Зошто Господ не претрпе некаква друга смрт, туку баш Крстна? Оној што го прашува ова, тој нека знае дека токму оваа, а не некаква друга смрт, можеше да биде спасителна за нас, и токму неа ја претрпе Господ заради нашето спасение. Имено, ако Он дојде за на Себе да ја понесе нашата клетва, тогаш на каков друг начин ќе станеше Он клетва ако не ја понесеше на Себе смртта како клетва? А токму таква е Крстна смрт, бидејќи е напишано: „Проклет да е секој што виси на дрво“ (Гал. 3, 13). И второ, ако смртта на Господа е искупување за сите, ако со неа се разрушија преградите и беа повикани народите (Ефес. 2, 14), тогаш на каков начин би можел Он да нѐ повика кон Отецот, ако не распнат на Крст? Имено, само на Крст може да се умре со раширени раце.

Среда од Четвртата седмица на Великиот Пост

Надвор од крстот нема живо познание на крстот – Св. Игнатиј Брјанчанинов

Св. Димитриј Ростовски: Треба да знаеме дека Господ не нѐ принудува да го носиме Неговиот Крст, односно да го претрпи истото страдание, какво што Он го прими заради нас. Тој не вели: „Ако сакаш да одиш по Мене, земи го Крстот Мој“, туку вели: „Секој да си го земе својот крст“ (види Матеј 16, 24). Бидејќи Господ наш знае дека ние не можеме да го носиме Неговиот Крст. Но својот, пак, со наша сила и со Негова помош можеме.

Платон, Митрополит Московски: И тој Крст не беше толку тежок за Него, колку што беше олеснителен и спасителен за нас. Неговото бреме – наше успокојување; Неговите подвизи – наша награда; Неговата пот – наше олеснување; Неговите солзи – наше очистување; Неговите рани – наше исцеление; Неговото страдање – наша утеха; Неговата крв – наше искупување; Неговиот Крст – наш влез во рајот; Неговата смрт – наш живот.

Преп. Јован Касијан Римски: Крстот наш е всушност стравот Господов; и како што распнатиот не може да се движи онаму каде што би сакал, така и ние своите волја и желби треба да ги управуваме, не според тоа што ние пријатно и што им годи на нашите похоти, туку според законот на Господа, со Кого ние сме сораспнати. И како што прикованиот на крст не мисли за сегашноста и предметите на своите страсти, не се грижи за утрешниот ден, не сака водство, не се гордее, не спори, не ропта, не тагува по сегашноста, не ги помни поранешните навреди, туку се смета себеси мртов за сѐ вештествено, и мисли само за тоа каде ќе треба да појде по неколку минути, така и ние, приковани со стравот Господов, треба да умреме за сѐ, не само за световните пороци, туку и за сѐ што е световно и целото наше внимание да го насочиме таму каде што би можеле во секоја минута да се преселиме. На таков начин можеме да ги умртвиме сите наши похоти и плотски страсти.

Св. Теофан Затворник: Што е крстот? Секаков вид на неудопство, тежина и мака, како внатрешни, така и надворешни, кои ни стојат на патот на добросовесното исполнување на заповедите Господови, во животот во духот на Неговото учење и барање. Таквиот крст толку се сраснува со христијанинот, што каде е христијанинот таму е и тој крст, а каде го нема тој крст, таму нема ни христијанин. Сеопштата лагодност и животот во задоволства не му приличи на вистинскиот христијанин. Неговата задача е да се очисти себеси и да се поправи. Тој е како некој болен кој има потреба од каутеризација и ампутација, а како може тоа да помине без болка? Тој сака да се извлече од ропството на силниот непријател, а како тоа би можело да се случи без  борби и рани? Радувај се кога го чувствуваш на себе крстот, бидејќи тоа е знак дека одиш по Господа по патот на спасението. Потрпи малку. Уште малку крај и венец!

Свети Јован Касијан Римјанин

За постот и гостољубието

Делата на љубовта треба да ги ставаме пред постот. Ова го научивме од египетските отци, зашто кога сакавме да ги дознаеме правилата на овие старци, ние отидовме од Сирија во Египет. Таму нѐ примаа со голема срдечна љубов и каде да отидевме, никаде за наше успокојување не се притеснуваа да го запазуваат одредениот манастирски типик и часот за примање храна, како што бевме свикнале да гледаме во палестинските манастири, туку насекаде ни разрешуваа да јадеме пред тоа време, освен во средите и петоците. Еден од старците, кого го прашавме зошто тие така слободно се однесуваат со правилото за секојдневниот пост, ни одговори: „Постот е секогаш со мене, а вас не можам да ве задржам со себе за секогаш. Притоа, иако е постот многу корисен и многу потребен, тој претставува слободна жртва; исполнувањето пак на делата на љубовта е над сѐ. Па така примајќи ве вас место Христа, јас сум должен Него да Го нахранам. А кога ќе ве испратам вас, тогаш она што си го дозволив поради Неговото угостување можам да се наградам само со најстрог пост.“

Петок од Четвртата седмица на Великиот Пост

Св. Јован Златоуст:  Секогаш кога ќе се оградуваш себеси со крстниот знак, се преисполнуваш со голема смелост и целиот себеси се предаваш во благоугодна жртва на Бога.

Св. Григориј Богослов: Кога го твориш крстниот знак, спомнувај си за сета сила на крстот, сето дело на нашето спасение и бргу ќе го изгасиш својот гнев и сите останати страсти.

Преп. Теодор Студит: Крстот Христов гордиот и високоумниот го смирува, мрзливиот го поттикнува во срцето на подвиг, расеаниот го потчинува на бремето на своето учење, жестокосрдечниот и свирепиот го скротува и општо секого преобразува, ако тој му пристапува само со цврста намера да го исправи својот живот.

Св. Јован Златоуст: Христос дојде и донесе прошка, оправдание и живот, но ги дарува не само така, туку преку посредство на Крстот. Во Крстот Христос е смислата на целиот живот и сите дела на Спасителот.

В. Талин: Христијаните свето го почитуваат Крстот Господов. Целиот христијански живот е осенет и освештен со крстното знамение. Од рано детство па до самата смрт, верниот Христијанин го носи на себе, на своите гради, крстот како знамение на Христовата победа, заштита и сила. Секое дело тој го започнува и завршува со крстниот знак, и сѐ прави во слава Христова. Со крстното знамение Христијанинот го започнува својот ден, и со крстното знамение тој оди на почивка, завршувајќи го денот во слава Божја.

Четврта акатистна пофалба за Мајката Божја

11/24 март 2017 лето Господово

Нашите Свештени Обители, со својот возљубен Старец, Архимандрит Партениј, вечерва ѝ ја упатија четвртата акатистна пофалба на Пречистата Владичица наша Богородица во овој Чесен и Велик Пост, молејќи ја повторно за мир и благосостојба на нашето христијанско општество. Зашто Таа, Сецарицата, „Која благомирисот Го роди – Царот единствен“, е навистина Заштитничката наша, Миротворителка најголема и Крепост неразрушлива.

Сестрите, пак, служителки на Богомајката во Нејзиниот Манастир „Пречиста“, денес се удостоија со посета од нашиот многупочитуван владика, Митрополитот Тимотеј, кој, заедно со о. Никола Христоски, им ја отслужи службата на Акатистот.

„Многу се имињата на Марија“, говори великиот Св. Ефрем Сирин, а со него и сите ние, „и јас силно сакам да ја поздравам со тие имиња. Таа е храм, во кој обитаваше крепкиот Цар на царевите. Тој излезе од Неа не таков каков што влезе. Зашто излезе облечен со плот.

Таа е и ново небо; зашто во Неа обитаваше Царот на царевите. Тој изгреа во Неа и дојде во светот, откако зеде од Неа образ и се облече во Нејзиното подобие.

Таа е винова лоза што го одгледа Гроздот. Таа го роди тој Плод не според чинот на природата; Плодот се јави од Неа, откако се облече во Нејзиниот образ.

Таа е извор; зашто живата Вода истече од Неа за жедните, и оние што вкусиле од тоа питие даваат стократни плодови…

Со својот гревопад Адам и Ева ја внесоа во светот смртта, а Господ ни подари од Марија нов живот…“ (Св. Ефрем Сирин, Пофална песна за Божјата Мајка)

Сабота од Четвртата седмица на Великиот Пост

Св. Јован Максимович: О, роднини и блиски на покојните! Правете го за нив тоа што е потребно и што е во рамките на вашите сили ползувајќи ги своите средства, не за надворешно украсување на гробот, туку за да им помогнете на оние во неволја, во спомен на своите покојни ближни, и на Црквата каде што за нив се вознесува молитва. Бидете милосрдни кон своите покојни, погрижете се за нивните души. Истиот тој пат лежи и пред вас. И колку тогаш ќе сакаме некој да нѐ спомне на молитва! Затоа да бидеме и ние милостиви кон упокоените…

Св. Јован Кронштадски: Неопходно е со љубов и од сѐ срце да се произнесуваат имињата на тие што ги спомнуваш, носејќи ги во душата нивните лица… не е добро пред лицето Божјо само да се редат со устата имиња, без учество и љубов на срцето… голема е разликата помеѓу бесчувственото редење на имиња и нивното срдечно спомнување.

„Тешко мене, колкав подвиг има душата, разделувајќи се од телото! Жално, колку солзи пролева тогаш и нема која да ја помилува! Кон ангелот ги крева очите, залудно се моли: кон човек ги подава рацете, но нема кој да ѝ помогне. Затоа, возљубени, мои браќа, мислејќи на нашиот краток живот, за претставениот просиме од Христа покој, и за душите наши голема милост“.

Понеделник од Петтата седмица на Великиот Пост

За злопамтењето

Св. Јован Лествичник: Злопамтењето е последица на гневот, чувар на гревовите, омраза кон праведност, пропаст за добродетелите, отров за душата, црв на умот, посрамување на молитвата, пресекување на молењето, отуѓување на љубовта, трн забоден во душата, непријатно чувство во кое со горка наслада се ужива, грев кој не престанува, вечно присутен престап на законот Божји, трајна злоба.

Оној кој го совладал гневот, го уништил и злопамтењето: бидејќи додека е жив таткото дотогаш ќе се раѓаат и децата.

Кој стекнал љубов, нему му станало туѓо да се гневи, а оној што во себе негува непријателски чувства, самиот си задава непотребни маки.

На злопамтењето, кое е многу далеку од цврстата и вистинска љубов, лесно му се приближува блудот. И тоа така незабележително, како што понекогаш ќе забележиме вошки скриени во пердувите на гулабот.

Ако веќе сакаш да бидеш злопамтило, биди злопамтив кон демоните.

Злопамтењето се претставува како учител на Светото писмо: зборовите на Светиот Дух ги толкува на свој начин. Нека го посрами молитвата Исусова, која не можеме да ја кажуваме ако сме злопамтиви.

Ќе дознаеш дека потполно си се избавил од оваа гнилеж, не тогаш кога ќе се помолиш за оној кој те навредил, ниту кога за злото ќе му вратиш со добро, или ќе го поканиш кај тебе на трпеза, туку тогаш кога на веста дека тој претрпел некаква душевна или телесна несреќа, ќе се растажиш и ќе заплачеш за него како за себе самиот.

Споменот за Исусовите страдања го лечи злопамтењето, кое се изложува на силен срам пред Неговото трпение.

Непамтењето на злото е знак за вистинско покајание.

Сум видел злопамтила кои другите ги советувале да не го паметат злото и бидејќи се засрамиле од сопствените зборови, успеале да се ослободат од сопствената страст.

За детинестата плашливост

Извадок од дваесеттата поука од Лествицата на св. Јован, наречен Схоластик, игумен на светата Синајска Гора

Ако подвигот на добродетелта го минуваш во општежитие или во заедница, плашливоста нема многу да те напаѓа. Но, ако се подвизуваш на пусти места, внимавај со тебе да не завладее овој потомок на суетноста и чедо на неверието.

Плашливоста е детинест табиет во суетна, остарена душа. Плашливоста е отсуство на вера среде исчекување на изненадна несреќа. Стравот е опасност на која се мисли уште пред да настапи. Или, пак, стравот е трепетно чувство на срцето што трепери и тагува поради неизвесни, но можни настани.

Стравот е лишување од цврстата надеж на Бога. Вообразената душа е роб на плашливоста, зашто таа се надева само на себе: таа се бои од секој шум, од секоја сенка.

Оние што плачат и патат поради своите гревови не се плашливи. Стравот ги вади од памет плашливите, што е сосем природно: Господ со право ги остава гордите на цедило, за и ние, другите, да се научиме да не бидеме горди.

Сите плашливци се суетни. Но, не сите храбри луѓе се смиреноумни, зашто се случува и разбојници, и гробократци да не се плашливи.

Не се плаши во глуво доба од ноќта да ги посетуваш токму тие места на кои обично те фаќа страв. Ако и најмалку ѝ попуштиш на оваа детинеста и смешна страст, со неа и ќе остареш. Кога тргнуваш, наоружај се со молитва. Кога пристигнуваш, рашири ги рацете. Со името Исусово бичувај ги противниците: ни на небо, ни на земја, нема посилно оружје. А, штом се ослободиш од оваа болест, усрдно заблагодари Му се на Избавителот. Ако Му бидеш благодарен, ќе те штити навек.

+ + + Оној што станал Господов слуга, се бои само од својот Господар, а оној што од Бога не се плаши, често се плаши и од својата сенка.

+ + + Оној што ја победил плашливоста, на Бога Му ги предал животот свој и душата своја.

Извор: http://pravoslavie.mk

Вторник од Петта седмица на Великиот Пост

Св. Јован Лествичник

За безгневието и кротоста

Почеток на безгневието е молчење на устата кога срцето е возбудено. Средината е молчење на мислите при мало вознемирување на душата. А врвот, пак, непоколеблив мир и покрај тоа што дуваат нечисти ветрови.

Ако знак на најдлабока кротост е тоа што во присуство на оној кој нѐ предизвикува ќе го сочуваме мирот во срцето и љубовта кон него, тогаш знак на крајна гневливост е секако, кога самите себе со зборови и со движења се караме и гневиме на оној што нѐ навредил.

Видов тројца монаси кои истовремено претрпеа иста навреда. Првиот се навреди, но премолчи. Вториот се зарадува заради себе, а нажали поради оној кој му нанесе навреда. А третиот, замислувајќи ја штетата што ближниот на таков начин си ја нанесе, заплака со врели солзи. Така заедно можеа да се видат подвижникот на стравот, наградата и љубовта.

Прв степен на блажена трпеливост е во тоа да се поднесува понижувањето, макар и со горчина и болка во душата. Средината е да се најдеш во такви околности без да пројавиш тага. А крајот (ако може да има крај) е да ја сметаш навредата за пофалба. Првиот нека се радува, вториот нека биде среќен, а третиот нека ликува оти е блажен во Господа.

Ако Светиот Дух се нарекува и е мир на душата, а гневот е и се нарекува вознемирување на срцето тогаш ништо толку не го попречува доаѓањето на Светиот Дух кај нас, како што го прави тоа лутењето.

Кротоста е непоклатна состојба на душата, која не се менува, без разлика дали трпи разновидни понижувања или, пак, слуша пофалби.

За среброљубието

Оној кој го вкусил небесното, лесно го презира земното. А кој не го вкусил небесното, се радува на стекнувањето на земни богатства.

Среброљубието е и се нарекува корен на сите зла. Тоа доведува до омраза, кражба и завист, до раздвојување и непријателства, до судири и злопамтења, до суровост и убиства.

За лагата

Лагата е исчезнување на љубовта и производ на многуглаголивоста и шегите.

На оној којшто стекнал страв Господов, лагата му станува туѓа, бидејќи за неподмитлив судија ја има својата совест.

Еден е судот за оној којшто лаже во страв од маките, а  друг за оној којшто лаже без никаква реална опасност. Некој лаже поради развеселување, друг поради сластољубие; Некој за да им приреди забава на присутните, а друг за на ближниот да му сплете мрежа и нанесе зло.

Мало дете не знае за лага, не знае за неа ни душата која во себе нема лукавство.

Среда од Петта седмица на Великиот Пост

За блажената послушност и вистинското покајание

Блажен е оној кој совршено ја умртвил својата волја и сета грижа за себе ја предал на својот учител во Господа зашто тој ќе стои оддесно на Исуса Распнатиот.

Оној којшто во разговорите упорно сака да настојува на своето мислење, дури и кога тоа е справедливо, тој да знае дека боледува од демонска болест.

Душата што постојано ја има на ум исповедта, тој со помош на неа, како со некаква узда, успешно се воздржува од грешење.

Послушниот сам на себе си изрекува пресуда: ако совршено се покорува Христа ради, се ослободува од сопствената вина, дури и кога не мисли дека е совршено послушен; но доколку во било што ја изврши својата волја, самиот ја носи одговорноста, дури и кога мисли дека е послушен.

Кој го отфрла укорот, било праведен или неправеден, тој го отфрла и своето спасение; а оној што го прима, било со болка или без болка, брзо ќе прими прошка на своите гревови.

Усрдно пиј го понижувањето како вода на животот, од секој човек кој сака да те напои тебе со овој лек што очистува од блудната похота.

Знак за усрдно покајание е тоа што човекот се смета себеси достоен за сите видливи и невидливи искушенија што му се случуваат, па дури и за уште поголеми.

Покајанието е возобновување на крштението.

При исходот на нашите души, браќа, нема да бидеме обвинуваме за тоа што не сме твореле чудеса, ниту што не сме богословствувале, ни што не сме достигнале виденија, но без сомнение, ќе треба да дадеме одговор на Бога за тоа што не сме плачеле за гревовите.

Четврток од Петта седмица на Великиот Пост

Св. Димитриј Ростовски: Секој Христијанин треба да знае дека чистотата на надворешниот човек, односно чистотата на телото, без чистотата на внатрешниот човек, т. е духот, не е вистинска чистота, како што се изјаснува Св. Евтимиј Велики, кој вели дека и оној кој не твори скверен грев со телото, но прељубодејствува со умот, има скверни помисли, ги прифаќа, им се потчинува, и се насладува од нив, исто така е блудник и не може да биде храм на Светиот Дух. Бидејќи Светиот Дух е како пчелите: како што пчелата не влегува во смрдлив сад, така и Духот Свет не влегува во нечиста душа.

Преподобен Јован Колов: Кога царот сака да освои некој непријателски град, тој пред сѐ го пресекува неговото снабдување со храна: граѓаните, бидејќи измачени од глад, за да не пострадаат се покоруваат. Така станува и со плотските страсти: доколку човекот го минува животот во пост и воздржание, во неговата душа страстите постепено се губат.

Св. Теофан Затворник: Чистота на целомудрието е кога покрај телесното целомудрие, односно чистота од секаква плотска гревовна скверна, се запазува и чистотата на душата од секакви нечисти мисли и желби.

Преподобен Исак Сирин: Чистотата е знак за здравјето на душата, извор на духовна радост. Оној што сака да стекне љубов кон Бога, треба добро да се грижи за чистотата на својата душа. Вистинската чистота прави душата да стекне смелост во молитвата, оти смелоста е плод на чистотата и трудот за нејзино стекнување.

Св. Теофан Затворник: Чистотата е добродетел спротивна на блудната страст, таа е оддалечување на телото од дејствително паѓање во грев и од сите дела што водат кон грев, оддалечување на умот од помисли и блудни мечти, а на срцето од блудни чувства и нагони, што доведува до тоа и телото да се оддалечи од плотските страсти.

Понеделник од Шеста седмица на Великиот Пост

За смирението

Преп. Авва Исаија: Суетен е трудот на оној кој без смирение пости строго и поднесува тешки подвизи.

Инокентиј Архиепископ Херсонски: Смирението е неопходна добродетел на созданието; само на Единиот Бог Му доликува величие.

Св. Јован Златоуст: Покајанието го подига паднатиот, плачот за гревовите чука на небесните врати, а смирението ги отвора.

Св. Филарет Московски: Смирението е столб на добродетелта. Како што солта ѝ дава вкус на храната, така смирението ги прави совршени добродетелите. Без сол храната брзо се расипува; без смирение добродетелта брзо се расипува од гордост, суета, нетрпеливост и на крај пропаѓа.

Преп. Силуан Атонски: Поради смирението душата стекнува спокој во Бога, но за да може да го задржи тој спокој, душата треба долго време да се вежба. Ние го губиме спокојот бидејќи сѐ уште не сме се утврдиле во смирението.

Св. Атанасиј Александриски: Смирениот не го памети злото што другите му го причинуваат и не го осудува оној кој греши. На таков начин тој трикратно стекнува отпуштање на своите гревови: како оној кој не суди – нема да биде суден, како смиреномудар – ќе биде оправдан, како оној што проштева – ќе добие прошка.

Преп. Максим Исповедник: Не се споредувај со духовно послабите луѓе, туку подобро рашири се себеси по мера на заповедта за љубовта. Споредувајќи се со луѓето ќе паднеш во напаста на надменоста, а ширејќи се себеси по мера на љубовта ќе ја достигнеш висината на смиреномудрието.

Ноќ на покајание и духовен плач

17/30 март 2017 лето Господово

Ниедна друга духовна дејност не го поставува човекот толку блиску до Бога како покајанието. Не привременото душевно чувство на раскајание, туку постојаното дејствително покајание, искреното соочување со сопствената грешност и смиреното, но усрдно обраќање кон Бога… Тоа е внатрешниот духовен труд што светата Црква го посакува од нас и така грижливо кон него нè приведува, особено сега кога посното патешествие полека наближува до својот крај и Страданијата на Спасителот веќе се наѕираат.

Затоа, среде оваа Петта седмица од Великиот Пост, Црквата ни го положила бдението на кое се чита Житието на преподобната мајка наша Марија Египетска – најсилниот пример на покајание, и Великиот покаен канон на светиот отец наш Андреј Критски.

„Од каде да започнам да ги оплакувам делата на мојот беден живот? И што да ставам за почеток на моето сегашно ридание, Христе? Но, како Милосрден, дај ми прошка на гревовите“.

„Оди, бедна душо, со телото твое, на Творецот на сите исповедај се, и од поранешното безумство натаму ослободи се; и, во покајание, на Бога солзи принеси Му“.

Така го започна својот плач Критскиот учител на покајанието, а заедно со него и нашите монашки обители на вчерашното сеноќно бдение, богато со внатрешни созерцанија, покајни воздишки и духовни солзи…

Што, пак, да кажеме за онаа чудесна жена, Света Марија Египетска, која одеднаш се оттргна од бездната гревовна, и во црквата ерусалимска се покаја, и стекна духовно совршенство во јорданската пустина, а и сила чудотворна? Нејзиното житие моќно ни покажува колкава е благодатта Божја над грешниците што се каат и нè повикува и ние од страстите да се оттргнеме…

Убавината од ова прекрасно богослужение оваа година ја украси и Светата Пречистанска Обител, каде нашиот Старец, Архимандрит Партениј, ја помина оваа ноќ на покајание и плач духовен, со тамошното сестринство. Гласот со кој Старецот го читаше Житието на Св. Марија и Покајниот канон ги приведуваше душите на присутните кон опитно познание на плодовите од покајанието… Со истата таа внатрешна задлабоченост тој ја отслужи утрово и Литургијата на предосветените чесни Дарови.

„Смилувај се, спаси ме, Сине Давидов, помилуј ме! Ти, Кој мачените од демони со збор ги исцели, збор милосрден како на разбојникот кажи ми: Вистина ти велам, со Мене ќе бидеш во рајот, кога ќе дојдам во славата Моја“.

Во прегратките на Мајката небесна

19 март/1 април 2017 лето Господово
Похвала на Пресвета Богородица. Сабота на Акатистот. Бдение

Кога детето е исплашено, потиштено и збркано, доволна е само една љубовна мајчинска прегратка за сето тоа душевно студенило одеднаш да го снема и успокојувачка топлина и тивка радост да го исполнат детското срце. Подобно на ова, и нашите души, возмутени, исплашени и ранети од суровите напади и угрози од непријателот на нивното спасение и од внатрешните разорувачки страсти, наоѓаат неискажливо спокојство, и безбеден потслон, и исцелителен мелем, и пристаниште на радоста во љубвеобилната и најнежна, благодатна прегратка на Мајката Божја, на Мајката наша…

О, каква духовна красота и сокровиште на утехата и радоста е акатистното бдение во чест на Пречистата, што Светите Отци, тие послушни деца Нејзини, го положиле сега, пред крајот на великопосната борба, кога нашите духовни сили веќе ги трошат последните залихи! „Внатрешното богатство и убавина на Акатистот – и во богословско-догматска, и во молитвено-богослужбена, и во уметничко-поетска смисла – се оценува само со највисока оценка. Може да се каже дека тој самиот по себе претставува чудесен состав, што би се рекло, од тешко споиви нешта: догматската точност и длабочина, споредлива со точноста и длабочината на вероопределувачките Вселенски собори, и восхитувачката поетска префинетост, го прават Акатистот литературно-уметничко ремек-дело. Општо, таквиот состав е характеристичен за најубавите произведенија на христијанската химнографија од византиската епоха, коишто се употребуваат во богослужението на Црквата до наши дни“ (Архимандрит Јануариј Ивлиев).

Несомнено, акатистното бдение е едно најсилно мајчинско загрнување од Онаа Која „Светлоста надумна ја роди“, „рајската сладост ја расцутува“, Која е „на сиот свет очистување“… И кој од бројните присутни вчера на бдението во Бигорската Обител не би можел да го посведочи тоа? Зашто немаше меѓу нас срце што не ја вкуси радоста од милоста на Пресветата Богородица, Која „образот на воскресението ни го заблеска“. Особено, пак, кога стиховите од Акатистот ги пееше нашиот старец, Архимандрит Партениј, со вдахновена задлабоченост во нивната внатрешна суштина…

И Светата Златоустова Литургија началствувана од старецот, а со која се запечати вчерашното бдение, беше учество во небесната слава на Царицата на сè, и благодатно соединување со Христа најмилиот…

О, севоспеана Мајко, Родителке на Словото посвето од сите Светии! Примајќи го приносот сегашен од секоја напаст избави нè, и од секоја идна мака сочувај нè нас, кои ти воспеваме: Алилуја!

Ноќ на покајание и духовен плач

17/30 март 2017 лето Господово

Ниедна друга духовна дејност не го поставува човекот толку блиску до Бога како покајанието. Не привременото душевно чувство на раскајание, туку постојаното дејствително покајание, искреното соочување со сопствената грешност и смиреното, но усрдно обраќање кон Бога… Тоа е внатрешниот духовен труд што светата Црква го посакува од нас и така грижливо кон него нè приведува, особено сега кога посното патешествие полека наближува до својот крај и Страданијата на Спасителот веќе се наѕираат.

Затоа, среде оваа Петта седмица од Великиот Пост, Црквата ни го положила бдението на кое се чита Житието на преподобната мајка наша Марија Египетска – најсилниот пример на покајание, и Великиот покаен канон на светиот отец наш Андреј Критски.

„Од каде да започнам да ги оплакувам делата на мојот беден живот? И што да ставам за почеток на моето сегашно ридание, Христе? Но, како Милосрден, дај ми прошка на гревовите“.

„Оди, бедна душо, со телото твое, на Творецот на сите исповедај се, и од поранешното безумство натаму ослободи се; и, во покајание, на Бога солзи принеси Му“.

Така го започна својот плач Критскиот учител на покајанието, а заедно со него и нашите монашки обители на вчерашното сеноќно бдение, богато со внатрешни созерцанија, покајни воздишки и духовни солзи…

Што, пак, да кажеме за онаа чудесна жена, Света Марија Египетска, која одеднаш се оттргна од бездната гревовна, и во црквата ерусалимска се покаја, и стекна духовно совршенство во јорданската пустина, а и сила чудотворна? Нејзиното житие моќно ни покажува колкава е благодатта Божја над грешниците што се каат и нè повикува и ние од страстите да се оттргнеме…

Убавината од ова прекрасно богослужение оваа година ја украси и Светата Пречистанска Обител, каде нашиот Старец, Архимандрит Партениј, ја помина оваа ноќ на покајание и плач духовен, со тамошното сестринство. Гласот со кој Старецот го читаше Житието на Св. Марија и Покајниот канон ги приведуваше душите на присутните кон опитно познание на плодовите од покајанието… Со истата таа внатрешна задлабоченост тој ја отслужи утрово и Литургијата на предосветените чесни Дарови.

„Смилувај се, спаси ме, Сине Давидов, помилуј ме! Ти, Кој мачените од демони со збор ги исцели, збор милосрден како на разбојникот кажи ми: Вистина ти велам, со Мене ќе бидеш во рајот, кога ќе дојдам во славата Моја“.

Вторник од Шеста седмица на Великиот Пост

За осудувањето

Од дневникот на свештеник Александар Елчанинов: Со осудување е исполнет целиот наш живот. Ние не ги поштедуваме туѓите имиња; лекомислено, често дури и без злоба, осудуваме и клеветиме, веќе речиси по навика. Како што есенските лисја шушкаат, и паѓаат, и гнијат, загадувајќи го воздухот, така и осудувањата го разоруваат секое дело, создаваат пречки на недоверба и злоба, ја фрлаат во пропаст нашата душа. Знак за необјективно судење е острастеноста, злобата, немањето љубов поради себештедењето, непризнавањето на својата огревовеност, а строгост кон другите.

Преп. Исак Сирин: Не ги презирај грешниците поради нивните недостатоци, за и самиот да не бидеш искушан во истото што го искусиле тие.

Преп. Ефрем Сирин: Не се потсмевај и не го осудувај оној што паднал во искушение, туку подобро моли се за и самиот да не те снајде нешто слично.

Преп. Јован Лествичник: Дури и со свои очи да го видиш оној што греши, ни тогаш немој да го осудиш; бидејќи често и очите лажат.

Преп. Авва Доротеј: Не го осудувај ближниот: тебе ти е познат неговиот грев, но покајанието негово ти е непознато.

Преп. Нил Синајски: Вразуми го оној што греши, но не го осудувај паднатиот, бидејќи ова последното е дело на злословие, а првото дело на оној кој сака да поправи.

Св. Тихон Задонски: Кога нешто лошо ќе видиш или слушнеш за ближниот свој, запечати ја устата со молчание, а воздивни за него кон Господа, за Он да го исправи.

Среда од Шестата седмица на Великиот Пост

За незлобливоста

Св. Григориј Богослов: Веднаш штом некоја навреда ќе го разгори твоето срце, спомни си за Христа и Неговите рани и размисли дека тоа што го трпиш е толку мало во споредба со страдањата на Владиката: и тогаш како со вода ќе ја изгаснеш својата болка.

Св. Јован Златоуст: Да бидеме снисходливи кон своите непријатели за и Бог да ни снисходи во нашите слабости.

Преп. Теофил Киево-Печерски: Треба да се молиме и за непријателите: повеќето од нив не ни знаат што прават, та тие се дури и наши добротвори: со нападите свои нѐ утврдуваат во добродетелта и овде на земјата го смируваат нашиот дух, а на Небесата ни плетат рајски венци.

Св. Филарет Московски: Каква жална состојба – да вратиш со омраза на омразата и со навреда за навредата. Што, зарем непријателот е посилен од тебе? Зошто ти служи тогаш твојата одмаздољубивост, освен за забрзување на твојата погибел? Па и ако силите ви се подеднакви, што би можел друго да очекуваш освен взаемен пад и беда? Најпосле дури и ако тој не е во состојба да ти се спротивстави, зарем помалку е страшно чекањето во заседа отколку директниот напад? А што со мачните мисли, завери, замисли, потфати кои се свртуваат на сопствена штета, па тешките мисли за твојата невозможна среќа и уште потешките за среќата на противникот, и самите тие, најпосле, се оптоварени со големи грижи на совеста, а понекогаш и со сеопшт презир? Ах, колку маки за срцето што мрази – тоа е адот на земјата, пламенот геенски.

Преп. Антониј Велики: Како што огнот ги зафаќа големите шуми кога ќе го занемариш, така и злобата доколку ѝ допуштиш да влезе во твоето срце ќе ја погуби твојата душа, ќе го оскверни телото, ќе ти донесе многу неправедни помисли, ќе предизвика немир, раздор, озборување, зависти, омраза и слични злобни страсти, отежнувајќи му на телото и причинувајќи му болести.

Значењето и историјата на празникот „Благовештение“

Огромно и  неприкосновено е значењето на Богородица во животот на Црквата. Таа е Онаа која Му ја даде човечката природа на нашиот Господ Исус Христос; Онаа во која видовме чудесен спој на сите добродетели; Онаа која го исправи старозаветниот престап – преку Ева влезе гревот во човекот, а преку Дева дојде Спасението негово. Некогаш во сетилниот Рај човекот се оддели од Бога, а овде во Црквата, преку Богородица, тој се соединува со Него. Некогаш змијата ѝ шепотеше на Ева, на грев наведувајќи ја, а еве, сега, Архангелот Гавриил, со блага вест Дева ја поздравува, соопштувајќи ѝ за Овоплотувањето кое во неа треба да се изврши.

Ако зборуваме за Христа, „не можеме да ја изоставиме таа што Му даде тело, а кога зборуваме за Богородица, истовремено се осврнуваме и на Христа, зашто таа од Него црпи благодат и значење“ (Митрополит Јеротеј Влахос). И затоа теотокологијата е тесно поврзана со христологијата, што исто така се согледува и во животот на Црквата, во животот на Светиите, чијшто карактеристичен белег е нежната љубов кон Мајката Божја.

„Денес е почетокот на нашето спасение и објавувањето на тајната од вековите…“, се вели во тропарот. И навистина Благовештението е почеток на сите Господови празници, означува „добра вест“ „блага вест“, благоизвестие за најголемата и најрадосната вест во историјата на човештвото, за спасението на човечкиот род, коешто се изврши преку Овоплотувањето на Синот Божји во утробата на Дева Марија.

„Празникот Благовештение е воедно и Господов и Богородичен. Господов бидејќи се однесува на Христа Господа, Којшто беше зачнат во утробата на Богородица, а Богородичен бидејќи се однесува на онаа личност којашто придонесе во зачнувањето и вочовечувањето на Бога Словото“ (Митрополит Јеротеј Влахос).

Воведувањето на овој празник во животот на Црквата може со сигурност да се следи дури од VII век. Но постојат некои факти, според кои неговата историја би можела да го има својот почеток уште од многу порано, односно уште од III век. Имено, постојат неколку беседи кои им се припишуваат на Светите Григориј Чудотворец, Петар Хрисолог и Атанасиј Синајски, но некои истражувачи сметаат дека тие не се автентични. Исто така, во VII век во Назарет постоела базилика посветена на Благовештение, како и базилика во Витлеем, посветена на Раѓањето Христово, што ја изградила Св. царица Елена во куќата каде што се случило Благовештението. Јероним (+420) пишува дека во Назарет, на самото место каде што ѝ се јавил Арх. Гавриил на Пресвета Богородица, постоел храм во спомен на истиот настан. Тогаш зошто не би можеле да кажеме дека овој празник започнал да се слави многу порано, кога веќе уште во   ранохристијанскиот период постоеле храмови посветени на ова свештено собитие? Во прилог на ова се и беседите изговорени во Цариград во V – от век, од страна на Прокло Патријарх Цариградски и Василиј Селевкиски. Нивната содржина зборува за овој настан.

Сигурната историја на празникот може да се следи од VII век, односно од Трулскиот Собор (692 год.), кој предвидува во деновите на Великиот Пост да се служи Литургија на Претходно осветени дарови, освен во сабота и недела, како и на празникот Благовештение.

Богослужбата на овој празник ја пишувале повеќе химнографи, меѓу кои Светите Андреј Критски, Јован Дамаскин, Козма монах, Анатолиј Цариградски, Лав Мудри и други.

„Денес е почеток на нашето спасение…“

25 март/7 април 2017 лето Господово

Најпосле ни засветли тој толку посакуван ден, одамна од Бога предопределен, од луѓето толку копнежливо очекуван; за земјата толку плодотворен, а за адот разрушителен; ден во кој буквата ослабува и духот јакнее, клетвата си заминува, а благодатта настапува. Во овој ден девствената утроба на преблагословената Марија Го прима духовното Сонце, Кое со своето светлозарно јавување го разгонува душетлениот мрак на незнаењето и нечестието и во нашите помрачени помисли го запалува животворниот зрак на вистинското благочестие и вера.

Се открива денес пред нас тајната на почетокот на нашето спасение. Исполнител на таа спасителна тајна се јавува Самата Пресвета Богородица, а нејзин возвестител – небесниот чиноначалник Архангелот Гавриил. Причесници, пак, во таа преславна радост сме сите ние, верните во воплотениот Син Божји…

Бигорската Свештена Обител и овој пат го прослави почетокот на нашето спасение со сеноќно благодарење, песнопеење и славословење. Благовештенското расположение ги радуваше душите на присутните верни во текот на целата ноќ. А нашиот возљубен Старец, Архимандрит Партениј, не изостави ни овој пат да ги облагороди нашите мисли со своите вдахновени созерцанија за тајната на денешниот Празник:

Слово на Старецот, Архимандрит Партениј, за празникот Благовештение на Пресвета Богородица, изговорено пред почетокот на сеноќното бдение

Добровечер на сите и добро ни дојдовте во нашата Света Обител за вечерва заеднички да го прославиме празникот на Светото Благовештение.

Во самата суштина на овој голем господовобогородичен празник лежи едно огромно Божествено чудо, коешто е од големо значение за целата природа, а особено за човечката. На овој ден, всушност, Бог, вселувајќи се во утробата на Пресвета Богородица, целосно се сроди со човекот;  стана човек, во сè еднаков со нас, освен во гревот, за да може и човекот да се обожи.

Деновиве во посета со една група наши пријатели, дојде и еден муслиман, човек со навистина широка душа, образован, доста начитан, отворен и пријатен за разговор. По професија беше новинар и претставник на турска телевизија. Искрено, ме воодушеви со неговите големи познавања од областа на религијата. Разговарајќи со него со учтивост, внимание и љубов, како и секогаш при средби со припадници на други религии и деноминации, дојдовме до заеднички заклучок дека Бог е еден и дека Тој е љубов. Меѓутоа, гостинот сепак настојуваше и понатаму во разговорот, сакајќи да докаже дека нашите вери се многу слични. И во тоа свое настојување тој отиде подалеку во толкувањето на Куранот и хадисите и рече: „И ние муслиманите веруваме дека накрај на светот ќе му суди Исус, а не Мухамед. Значи, и ние Го чекаме Исус“. И додаде уште дека и тие, муслиманите, веруваат во Исус, но сè до Неговата смрт на Крстот, а ние, пак, веруваме и во Неговото Воскресение и Вознесение. Исто така, тие Го почитуваат Христа како еден голем Божји пророк… Тогаш јас му укажав дека токму во тоа се состои суштинската разлика помеѓу нас. Во желбата да покаже дека ние веруваме многу слично, тој, всушност, несвесно го направи спротивното: ја откри најголемата и непремостлива разлика помеѓу двете верувања. Зашто, ако Христос не воскреснал, како што вели Божествениот Павле, верата наша би била празна (сп. 1. Кор. 15,14). Спасението на човекот од смртта и неговото обожение започнаа со воплотувањето на Словото Божјо, но, конечно се остварија преку Неговите Страдања, смртта на Крстот, Воскресението и Вознесението на небото, кога беше вознесена и човечката природа. Ете, продолжува Св. Ап. Павле, Христос воскресна од мртвите и со тоа стана првина за умрените. Бидејќи смртта дојде преку човекот, така и воскресението од мртвите стана преку човек. И како што по Адама сите умираат, така и во Христа сите ќе оживеат (20-22).

Доколку, пак, се сложев со човекот дека нашите вери имаат големи сличности, тогаш ќе испаднев лицемер. А, лицемерието не може да се нарече љубов. Затоа, секогаш кога станува збор за верата, ние треба да ја говориме вистината. Се разбира, ќе ги почитуваме луѓето во слободата на изборот на нивните верувања, нема да ги навредуваме, но секогаш ќе ја говориме вистината, како што и советува Св. Ап. Петар: бидете секогаш подготвени со кротост и страв за одговор на секого, кој од вас побара сметка за вашата надеж (1. Петар 3,15).

За големината на Божјото чудо што го славиме денес – бессеменото зачнување на Синот Божји, говори дури и самиот Куран, како и повеќе авторитетни хадиси, кои не можеле да ја занемарат оваа несомнена вистина. Единствената личност во Куранот што била зачната не со телесно соединување на маж и жена, туку натприродно, од Духот Божји, бил токму Хазрети Иса, како што Го нарекуваат Господа Исуса Христа. Не го прави ли тоа Христос различен од сите други пророци, Божји пратеници и лажепророци низ историјата на светот? Всушност, Он беше најавуваниот и очекуваниот од сите пророци, па со самото тоа не може да биде пророк, туку нешто многу поголемо од пророк; Он е Самиот Син Божји, Кој го спасува човекот. А, како го спасува?

Со падот на првите луѓе пострада и целокупната човечка природа. Човекот стана подложен на болката, распадливоста и смртта. Сите луѓе, како потомци Адамови, ја наследија и таа расипана падната природа на човекот. Спасителот Господ Исус Христос, за да го обнови родот човечки, требаше Самиот да стане „нов“ човек, да пресоздаде нова човечка природа, незаразена од болеста на распадливоста и смртта, што го покосуваше човештвото. Затоа и зачнувањето на Христос стана не преку вообичаениот начин на телесно соединување на маж и жена, ами со посебна Божја интервенција, од Светиот Дух (Матеј 1,20). Така, зачнувањето Христово претставува едно ново Божјо создавање; Бог, во лицето на Исус Христос создаде нов човек – новиот Адам на благодатта. Па, како што првиот Адам немаше човечки татко, туку беше создаден направо од Бога, така и новиот Адам, Христос, вториот Родоначалник на човештвото, се јави со непосредно Божјо дејствие. Сега, при неискажливото чудо на воплотувањето, иако навидум се нарушуваат природните закони,  сепак се обновува природата на човекот. Господ преку дејствие на Светиот Дух зема тело од Пресвета Богородица, и настанува едно чудесно раѓање; и затоа Светите Отци велат дека Христос е единственото чудо под Сонцето.

Правејќи споредба помеѓу двата Адама, великиот зналец на Божјото откровение заклучува: Првиот човек Адам стана жива душа, а последниот Адам – животворен дух… Првиот човек е од земја, земјен; вториот човек е Господ од небото (1. Кор. 15,45,47).

Сепак, за да можеше новиот Адам на таков начин да дојде меѓу луѓето, беше потребна личност што со своето беспрекорно послушание, смирение и чистота ќе Му се предаде целосно како Негово сместувалиште. Таа личност беше пречистата Дева Марија од Назарет. Затоа Отците на нашата Црква ја споредуваат Богородица со Рај, бидејќи во Неа, како во едемската градина, Бог го насади новиот Адам, овој пат не со земја и вода, туку на чудесен начин, преку Светиот Дух и со учество на Пречистата: „Ти си, Богородице, таинствениот Рај, што необработено Го израсна Христос…“ Следствено, во лицето на Пресвета Богородица целото човештво доби една Мајка, Која е непрестајна застапница за сите. И затоа Бог ни е толку близок, бидејќи дојде на земјата преку Мајка. Единствено преку Богородица можеме да Го разбереме Бог.

Спомнавме дека со воплотувањето на Словото Божјо во девствената утроба на Пречистата Дева Марија започна спасението на родот човечки. Во текот на бдението повеќе пати ќе го слушнеме тропарот на денешниот празник: „Денес е почеток на нашето спасение…“ Почеток на спасението на човечката природа. Колку возвишено нешто! Деновиве размислував повеќе околу ова. А, ме поттикна на размислување новата поклонувалница за светите мошти што ја изработувавме изминативе денови. Имено, вие знаете дека во нашиот манастир има еден прекрасен кивот со свети мошти на повеќе Светии, вклучително и парче од Чесниот Крст, којшто кивот е изработен во првата половина на 19 век од сребро и дрво, од вешти мајстори од овој крај, и зографисан од знаменитите зографи Михаил и Даниил. Бидејќи правевме прераспределба на некои елементи во црквата, со цел да добиеме правилен распоред за литургиската функција на храмот, се решивме кивотот со моштите да го поставиме привремено во нартексот. Меѓутоа, и тука моштите не беа некако соодветно истакнати. И така одлучивме да изработиме една поклонувалница во која кивотот ќе биде достоинствено сместен. Додека ја правевме неа, си размислував колку голема светиња се чесните мошти на Светиите и како ним им се оддава голема почит во православната Црква. Еве, ние бевме дури и тажни што на моштите со нивната досегашна положба некако не им беше дадено доволно значение. А што се, впрочем, светите мошти? Коски на луѓе како нас. Ама, гледајте како преку тие коски моќно дејствува Божјата благодат и од нив стануваат големи чуда! Ете, тоа е придобивката од зачнувањето и воплотувањето на Христос. Тие коски се сега свети, затоа што и личностите на кои им припаѓаат се осветиле преку Христа. Со воплотувањето, крстната жртва, Воскресението и Вознесението на Втората Ипостас од Света Троица, и нам ни се даде можност да се обожуваме, да стануваме богови по благодат. Малата и незначителна жичка – човекот, кога се допира до Божествената неисцрпна енергија, станува нејзин спроводник и прави чудеса. Човекот соединет со Христа станува чудесен и чудотворен. Токму затоа ги почитуваме и им се поклонуваме на светите мошти и икони, затоа и Пресвета Богородица толку многу ја славиме, знаејќи дека преку нив ние, всушност, Му се поклонуваме на Самиот Бог. Смислата на денешниот празник е чудото што човекот се удостои со Божественост; сега секој од нас, преку подвигот на љубовта и смирението, може да застане оддесно на Бога, да биде постојано во прегратките на Бога. Бог нема да одбие никого што во смирение Му пристапува, затоа што Божјата љубов е огромна: таа отиде дотаму, што се распна на крст заради нашата слобода и обожение. Едноставно на Бога не му беше доволно тоа што го создаде човекот според Својот образ и подобие; Он посака и во потполност да го соедини човекот со Себе. Такво е значението што го има овој прекрасен господовобогоричен празник.

Затоа, кога на почетокот ги спомнавме муслиманите, кон кои како наши солуѓе имаме должна почит и љубов, ние не сакавме воопшто да ги навредиме, туку само да нагласиме дека спасението и обожението на човекот стануваат единствено преку Господа Исуса Христа, Распнатиот и Воскреснатиот. Тоа е Вистината, што ние како Христијани сме должни постојано да ја сведочиме. Нашите предци неа многу добро ја знаеле и до неа цврсто се држеле. Доколку, пак, не би постоеле големи разлики помеѓу двете вери, како што сакаше да докаже нашиот драг гостин и соговорник, а знаеме дека во минатото кај нас имало толку силен општествен притисок и некогаш било привилегија да се биде муслиман, зошто тогаш нашите предци никако не попуштале и останувале непоклатни во однос на чувањето на спасоносната Христова вера, па макар и по цена на животот? Затоа што нашиот богоносен народ, просветлен од Светиот Дух, имал вистинско познание дека Исус Христос е новиот Родоначалник на човештвото и дека сите што потекнуваат од Него, односно оние што Го последуваат со вера и љубов, не ја наследуваат повеќе распадливоста и смртта, туку нераспадливоста и вечноста…

Пресвета Богородица, Која преку смирение и послушание постана за нас духовен рај и трпеза Божја, нека се моли за сите нас, та и ние да напредуваме во христијанското смирение, со кое стануваме Божји пријатели и Божји сместувалишта. Оти, смирението е она што Бог најмногу го бара од нас. Он сака нашите срца да Му ги предадеме Нему за да ги направи храмови Негови. Ние ги украсуваме Божјите храмови за слава Негова, но, негов најдраг храм останува нашето срце. Затоа, вечерва да ги украсиме и нашите срца со љубов, смирение и молитва, за да може Бог во нив да почива и преку нив да дејствува. Зашто без нашата слободна волја, Бог не може да дејствува.

Да сте живи и здрави и убаво бдение на сите!

Лазаревото Воскресение

26 март/08 април 2017 лето Господово 

Гласот на Оној Кој мртви воскреснува денес самовласно, со Својата моќ се огласува и четиридневен мртовец воскреснува. Синот на семоќниот Господ доаѓа при бедниот род Адамов и го подигнува од падот во јамата на смртта, возвестувајќи им живот на затворените во гробовите. Синот на Царството е испратен да завладее со долината на смртта и Тој слегува за да го забие во неа знамето на победата.

И не некого од минатите времиња и поколенија извика Тој кон живот пред неверниот народ, за да биде сведок на воскресението, туку Лазар од Витанија, чиешто и место на живеење и дом беа познати и чиишто сестри беа живи… Во дните на горчливото ридание и големата тага на роднините и пријателите за починатиот, кога соборот јудејски што се бореше против Вистината, сè уште разгласуваше за смртта Лазарева; кога среде мноштвото Јудеи уште се слушаше плачот за него; кога скрбта за него уште се не беше намалила и слухот за смртта негова уште не беше замолкнал; кога сите притрчуваа да ги утешат сестрите за братот; кога гласот за смртта повеќе не будеше сомнеж и мнозина научија за неговото погребение; кога во домот на починатиот уште се слушаше крик и неговите познати го оплакуваа, тогаш Господ Воскресителот дојде во Витанија за да ја покаже Својата недостижна моќ и не само да го воскресне Лазара, туку и да ги поткрепи сите во надежта во воскресението. Во лицето на еден починат Тој му даде на целиот свет предобраз за воскресението и го заби во пределот на смртта знамето на животот. Прво му дозволи на тлението да се допре до починатиот и после дојде да го воскресне, така што смрдеата од распаѓањето да ја потврди смртта, а враќањето кон животот да нè убеди во општото воскресение.

Со трогателните стихири од вечерната и потресните песни од канонот на повечерието; со воскресната утрена и благодатната Света Литургија, тајноводена од нашиот Старец, Архимандрит Партениј, Бигорската Обител го доживеа Воскресението Лазарево, како предвкус на Христовото, но и како утеха и поткрепа за претстојните денови на спасителните Страдања на Спасителот.

Лазара, умрениот пред четири дена, си го воскреснал од адот, Христе, пред Твојата смрт скршувајќи ја моќта на смртта и, преку Твојот пријател, на сите луѓе им го навести однапред ослободувањето од гнилежот. Затоа, поклонувајќи се на Твојата власт, Сесилен, викаме: Благословен си, Спасителе, помилуј не. 

Царот на мирот влегува во Ерусалим

Слово на Старецот, Вископреподобниот Архимандрит Партениј, за празникот Влегување на Господ Исус Христос во Ерусалим, изговорено во големата трпезарија 

27 март/9 април 2017 лето Господово

Денес, мили мои, го празнуваме свеченото Влегување на Господ Исус Христос во Ерусалим. Тоа е Неговата последна посета на Светиот Град, непосредно пред крстната смрт и Воскресението. Денес Христос влегува во Ерусалим како Цар на мирот. Во еден црковен тропар што го пееме на големото повечерие се вели: „На Неговиот мир му нема граница“. Исто така, предвестувајќи за Христа уште во Стариот Завет, Св. Пророк Исаија пророкува: мирот негов ќе му биде слава (Иса. 11,10). Апостолот Павле, пак, им пишува на Филипјаните за мирот Божји, што надвишува секој ум (Филип. 4,7). А и што друго би можеле да очекуваме од Бога освен мир и љубов? Денешното Влегување на Спасителот во Ерусалим има и преносна смисла: Он влегува и во нашите души, како Цар на Мирот. Пред малку, на Светата Литургија се причестивме со Него, Он е во нашите срца.

Во античката епоха, како и во времето во кое живеел Христос, царевите и војсководците, после некоја голема воена победа или поход врз туѓа војска или народ, имале обичај со големо торжество да влегуваат во своите главни или позначајни градови. Тоа го нарекувале поворка на триумфот. За уредување на ваквите свечени пречеци била вклучувана речиси целата тогашна државна машинерија. Се правел еден блескав победнички вход. Најнапред оделе свирачи, кои со звуците на своите труби требало да предизвикаат еуфорија кај народот и да го повикаат да го возвеличи оној којшто извојувал победа над туѓ народ или војска. После свирачите вообичаено марширале војниците, облечени во нивното војничко одејание, со железни шлемови и штитови, а носеле, исто така и оружје запленето од поразената војска. Потоа следел војсководецот-победител, којшто бил носен на позлатена кола, украсена со скапоцени камења; носилката ја носеле војници над своите глави за да Го истакнат на тој начин оној што им донел победа. Внатре, во колата, пак, некоја девојка, облечена во свила, држела венец над неговата глава за да покаже колку е тој славен и величествен. Отстрана многу девојки и момчиња фрлале цвеќиња пред колата на војсководецот, во знак на прослава за неговите успеси. Но, на крајот од таа триумфна поворка, како некоја траурна опашка, оделе заробениците од победената војска или народ, се разбира, истоштени и изнамачени, со испокинати облеки и наведнати глави… Целта била да се покаже надмоќта на победниците и посрамувањето на победените. Ваквите триумфи биле особено карактеристични за римските цареви и велможи – токму во Христово време; зашто, знаеме дека кога Христос живеел на земјата, Римската империја била една огромна држава, што владеела со речиси целиот, тогаш познат, цивилизиран свет.

И, погледнете сега: спротивно на она што го правеле царевите и војсководците во Неговата епоха, кои пролевале крв, носеле смрт и сееле страв, денес Христос влегува во главниот град на Евреите со најголемо смирение! Оној Кој е Цар над царевите и Господар над господарите; Чијашто „власт е неискажлива и слава недостижна“; Чијашто е земјата и сè што ја исполнува; Оној Кој постои отсекогаш, заедно со Отецот и Светиот Дух, доаѓа смирено, незлобливо, кроток, качен на ослица и осле, син на подјаремница (Матеј 21,5). Влегува во Ерусалим со наведната глава, со солзи во очите, бидејќи не сака да казнува, туку да спасува. Но, тажен е затоа што го знае човечкото сурово срце, знае дека тие што сега Го пречекуваат со восторг, по три дена во безумство ќе викаат: Распни Го, распни…

Поради гревот на човештвото, поради мојот и твојот личен грев, Словото Божјо влегува во историјата на овој свет како Човек. Се роди во крајно смирение, како сиромашно Дете во Витлеем и во текот на целиот Свој живот на земјата ја криеше Својата Божествена слава. Ги избегнуваше триумфите и величанијата, иако како Воскресител на мртовци и Победител на смртта, ги заслужуваше повеќе од сите. Од Светото Евангелие узнаваме дека Христос, за време на Својата спасителна проповед на земјата, воскреснал тројца мртви луѓе: Јаировата ќерка, синот на Наинската вдовица и Лазар, братот на Марта и Марија. Меѓутоа, воскреснувањето на првите две личности се случило набрзо после смртта – најмногу по неколку часови. Додека, пак, Лазаревото воскресение, Господ го извршил после цели четири дена од неговото упокојување.

Слушнавме денес од Евангелието како сестрите на Лазара Го предупредиле Христа дека тој четири дена лежи во гроб и веќе е смирисан. Неговото тело, сосема нормално, според природниот закон, почнало да се предава на распаѓање. Но, ете, Христос тогаш го направил Своето најголемо чудо: го воскреснал и овој мртовец за да покаже дека Он е навистина Воскресителот и Победителот на смртта. Како апсолутен Владетел и над смртта, Он во овој случај не сакал ни да ја именува. Затоа кога им соопштил на учениците за смртта Лазарева, најпрво им рекол: Лазар, пријателот наш заспал (Јован 10,11). Едноставно, за Христа смртта е само сон. Таа не е Негова творба; неа во овој свет ја донесе гревот на првосоздадените, а не Господ, Кој го создал човекот за вечен живот. Затоа и не сака да ја именува смртта како смрт, туку само вели: Лазар заспа. Знае Он, Предвечниот и Сезнајниот, дека со Својот збор, со зборот со кој некогаш го создал целокупниот видлив и невидлив свет, вклучително и човекот, ќе може многу лесно да го пресоздаде и четиридневниот мртовец, кој веќе почнал да се разградува во земјата од која бил и створен. И навистина, Христос тоа и го направи кога со Својот животворен глас повика: Лазаре, излези надвор (43).

Светите Отци нè почуваат дека овој повик на Христос, во подлабока духовна смисла, означува и отповикување на човековиот ум од гревовниот сон, од гробот на неговите страсти. Оти, гревот, кој е причинител на физичката смрт, може да доведе до тоа и душата да заспие со смртен сон: платата, што ја дава гревот, е смрт, а дарот Божји е живот вечен во Христа Исуса, нашиот Господ – вели Апостолот Павле (Рим. 6,23). Значи, доколку човекот живее со Својот Творец и Воскресител, тогаш смртта за него нема никаква важност –  таа е привремено заспивање во сон, сè до мигот на сеопштото воскресение на мртвите. Па, како што Лазар беше веќе распаднат, но со гласот Божји повторно се состави и оживеа, така и телата наши еден ден ќе се вратат во земјата од којашто биле составени, но, при повторното доаѓање на Христос, и тие ќе воскреснат. Ова е можеби главната порака од Христовото воскреснување на Лазара. Токму затоа во Евангелието е опишан дијалогот помеѓу Марта и Христос за воскресението од мртвите. Имено, Лазар бил припадник на фарисејската секта, така што и тој и неговите побожни сестри силно верувале во воскресението на мртвите. Кога Христос ѝ кажал на Марта дека нејзиниот брат ќе воскресне, таа Му одговорила: Знам дека ќе воскресне при воскресението, во последниот ден. Исус тогаш ја искажал Својата највозвишена есхатологија: Јас сум воскресението и животот; кој верува во Мене, и да умре, ќе живее. И секој, што живее и верува во Мене, нема да умре довека (Јован 11,24-26).

Во евангелската повест за Лазаревото Воскресение остава трогателен впечаток тоа што Господ го именува Лазара како Свој пријател и што заплака над неговата смрт. Всушност, мили мои, со тоа Он сака да покаже дека сите ние, како созданија Негови, сме пријатели Божји. Затоа Он влезе во Ерусалим како Свој меѓу Своите. И тоа не е само еден историски настан што се случил еднаш и завршил без некои поголеми последици. Не! Он влегува денес да го воспостави Своето Царство на земјата, кое е Царство на љубовта и животот. Тоа Царство трае и ден денес, на секоја Литургија, но и надвор од неа, во сè што е поврзано и се осветува од неа. Да се потсетиме само како свештеникот ја започнува Свештената Литургија: „Благословено е Царството на Отецот и Синот и Светиот Дух, сега и секогаш и во веки веков!“

Секој што верува во Христа и го љуби, живее литургиски живот и се причестува со Телото и Крвта Негови, нема никогаш да умре: Кој го јаде Моето тело и ја пие Мојата крв, има живот вечен и Јас ќе го воскреснам во последниот ден (Јован 6,54). Следствено, душите на сите покојници што се упокоиле со вера во Христа, сега живеат во Неговото духовно небесно Царство. Не се ли доволен показател за тоа многубројните Светии на нашата Црква, кои толку многу ги славиме и почитуваме, и кои прават чудеса и ни помагаат? Погледнете: во светот има тела на многу светии, што дури не се ни распаднале. Сигурно ви се познати нетрулежните тела на Преподобната Параскева во Јаши, на Св. Јован Рилски, Св. Василиј Острошки, Св. Спиридон Чудотворец… и на многу други Светии, кои, преку благодатта на Светиот Дух, го победиле дури и природниот закон, предвкусувајќи ги плодовите на нераспадливоста и вечноста уште овде на земјата. А, како, пак, ја вкусиле вечноста, живеејќи сè уште во смртното тело? Преку подвиг на љубовта, добрите дела, и, се разбира, Светата Причест, којашто, рековме, е залог за небесното, вечно Царство. Но, не само Светиите од минатото, туку и денес секој што живее светотаински, литургиски живот, и Го прима Христа во своето тело и душа, тој веќе ја предвкусува радоста од бесмртноста.

Оваа проповед ја започнав со раскажувањето како војсководците-победоносци биле торжествено пречекувани во древните времиња и како за да се приредат тие пречеци требало да се закрене тукуречи целиот државен апарат. А, каде се сега тие славни римски цареви, блескави трофеи и триумфални паметници? Каде се денес тие силни држави? Сето тоа е само прав и пепел. Имињата на тие моќници и велможи од овој свет ги среќаваме само во историските учебници и читанки, а за многумина од нив – и ретко кој знае нешто повеќе. Додека Овој Цар на Мирот, Чиишто поданици доброволно стануваме самите ние, живее во сите векови во срцата на верните. Царството Негово владее над сите царства и Неговото владичество е во сите времиња и родови.

Деновиве еден наш собрат, јероѓакон, кој особено се интересира за типикот и благолепието на богослужбите, ми рече: „Отец, би сакал на Великиот вход дискосот каде што лежи Божјиот Агнец, (т.е. посебно подготвениот и принесен леб што за време на Литургијата станува Тело Христово), да го носам над главата“. Исто како што некогаш војниците ја носеле колата на своите победоносци над главата. И навистина, древна литургиска пракса е свештенослужителите и ѓаконите да го носат Агнецот на входот над своите глави. Зашто, Христос е најголемиот Победоносец, во секое место и време. Каква победа Он донесе? Секако, не таква што сее смрт, жалост и страдање за некои, туку која носи неизмерна радост за сите. Оти, Он го победи најголемиот и најстрашен непријател на секој човек – смртта. Земските војсководци победувале само одреден број противници и биле триумфално носени само во еден миг; а, Христос е носен низ сите векови и времиња, од Неговите служители, Неговите синови. Ние од смирение се нарекуваме слуги Христови – и добро е тоа – но, Самиот Он нè нарекува Свои синови и чеда, затоа што бескрајно нè љуби.

Затоа, ве молам, мили мои, размислувајте за сето она што Бог го направи за нас. Денес Он славно влезе на едно место – во земниот Ерусалим, за да го приведе целиот свет во горниот Ерусалим, во земјата на вечно живите. Велам „едно место“, бидејќи само во православното Христијанство во полнота е откриена Божјата вистина и единствено таму се чува неповредена и чиста. А, во другите места се измешале и многу човечки измислици, прелести, духовни измами, суеверија… Сепак, на оние што искрено и со огнена љубов Го бараат Бога и вистината за Него, Он изнајдува начини да им се приближи и да ги приведе при Себе. Гледаме како некои од старите грчки философи, просветлени од Бога поради трагањето за Вистината, уште во времето пред Христа имаат искажано прекрасни и вистинити мисли за Бога, па дури и некои пророштва за доаѓањето на Месијата на земјата. Иако не знаеле за Откровението Божјо во Писмото, тие, барајќи Го Бога искрено, добивале просветление и наѕирале во великите Божји тајни…

Пред крајот би сакал да потсетам дека со Божја помош ја завршивме светата Четириесетница и сега ни претстои Великата седмица на светите Христови Страданија. Можеби некој ќе се запраша зошто беше потребно страдањето Господово? Не можеше ли Бог некако поинаку да го спаси човекот и да се соедини со него?

Светите Отци, кои со својот обожен ум продреле далеку во спасителниот Божји Домострој, нè поучуваат дека уште кога биле создадени Адам и Ева во Рајот да живеат во заедница и хармонија со Бога – тоа не било доволно за Него. Он толку го возљубил Своето највозвишено создание, што сакал целосно да се соедини со него. Така, во предвечниот Совет на Троичниот Бог било одредено Втората Ипостас од Света Троица да се воплоти, да стане човек и на тој начин да го соедини човекот со Себе. Такво било Божјото Провидение уште пред човекот да падне во грев. А и после гревопадот, таа првична намера на Бога се оствари: Словото Божјо стана човек. Страдањата, пак, Христови се последица на нашето богоотпадништво. Бог, создавајќи го човекот да живее во симфонија со Него во Едемската градина, го украсил и со својства на Својата Господственост: самовласност и слободна волја. Меѓутоа,  човекот ги злоупотреби тие Божествени дарови со кои беше образ и подобие Божјо, и во можноста да избира дали ќе остане во заедница со апсолутната Љубов и Светлина, или ќе тргне по соблазната на мракот што му беше предложена, тој, за жал, го избра второто. Тоа беше причината што Бог накрај слезе и пострада на ваков начин. Инаку, како би Го разбрале Бога, доколку не станеше човек како нас и не ја докажеше Својата несфатлива љубов преку Страданијата и Крстот? Да не станеше Бог и човек, лично јас ќе имав многу забелешки кон Него; ќе размислував по човечки и ќе велев: „Господи, Ти си семоќен и нестрадален Бог, а ние сме само бедни, немоќни луѓе. Како можеш да нè разбереш? Иако си Ти наш Создател, сепак ние сме друг род, различен од Тебе“. Но, гледајте до каде отиде Неговата љубов безмерна: Он не стана Ангел, како што чувме пред малку од беседата на нашиот Првоучител Св. Климент, туку човек, и тоа во време кога човештвото беше најогревовено и најдалеку од Бога! Сега ние Христијаните не можеме да Му упатиме никакви забелешки на Бога, бидејќи Он стана како еден од нас, ги вкуси нашите страдања и смртта; дојде не да нè суди, туку да го прими нашето покајание. Св. Јован Златоуст вели дека Бог нема да нè суди за нашите гревови, туку за нашето непокајание. Затоа, ве замолувам како доброволни поданици на Тој вечен Цар на мирот и љубовта, да не Го забораваме Неговото Свештено Евангелие, да не го занемаруваме светотаинскиот литургиски живот; преку него и ние стануваме чеда на мирот и миротворци, така што ќе можеме да го направиме овој свет поубав. Целта на Бога е таа: да го спаси светот во вечното Царство Негово.

Нека нè благослови нашиот Бог на мирот, нека царува Неговиот мир во нашите души!

Добра Страсна седмица и добра Пасха!

Велик Понеделник

28 март/10 април 2017 лето Господово

Како да не падне во ужас смртта, Спасителе мој? Како да не се исплаши адот кој Те сретна, како доброволно одиш на страдање, и гледајќи Те Тебе праведниот, Кој дојде да пострадаш за неправедните!? 

Еве се наоѓаме на самиот почеток на Великата и Страдална Седмица, кога според за нас неразбирливата милост Божја, повторно духовно ќе ги преживееме најважните мигови од Христовиот живот, исчекувајќи го Неговото славно Воскресение. И колку богомудро Црквата ја воведува човечката душа во таинствата Божји, та да созерцува за сѐ она што се случи, повикувајќи ја, барем сега, во овие последни часови да заедничари со Бога во Неговите спасителни за неа добрини. Оти, ете премилостивиот Христос, Кој со Својата рака држи сѐ, со добрина доаѓа да пострада и прифаќа да се распне на дрво, за да го спаси човекот, оти човекот згреши против Неговата неискажлива добрина, отфрлајќи ја божествената милост пројавена безброј пати во неговиот живот.

Затоа Црквата денес прави почеток на големите Страдања Господови и за таа цел најпрвин ни го покажува ликот на прекрасниот и доблесен Јосиф, чијшто живот, достоен за спомен, стана праслика на Христовиот живот, оти Јосиф иако поробен по тело, душата си ја запази непоробена. Еве денес, Бог Кој зеде облик на слуга, тргнува да се подложи на плукање, навреди и рани, на срамна смрт заради избавување на целото човештво. Не, нашиот разум не може да го разбере ова Божјо снисходење, не може да ја сфати големината на овие чудесни собитија, оти е неплоден како неплодната смоква за која денес си спомнуваме, оти е помрачен од страстите, оти тргува со скапоцената своја душа која е храм на Светиот Дух, како што некогаш јудејските старешини, водени од среброљубие, доверениот им храм Божји во пазар го беа претвориле.

Но еве денес, Он влегува во најважните мигови од историјата на човечкото спасение и со божествена сила и моќ ќе ја промени атмосферата во светот, ќе ја победи грешната човечка состојба чијашто последица беше смртта. Денес, Младоженецот на Црквата влегува и во храмот на нашите срца и нѐ повикува да ја промениме нашата внатрешна млитава состојба, та соблекувајќи ја старата изветвена облека на душата, да стекнеме милост, барем во единаесеттиот час, и да се преоблечеме во новото светло свадбено руво со кое ќе влеземе во Царството на радоста и љубовта Божја.

Овие толку посебни мигови од Христовиот живот привлекоа голем број богокопнежливи души, чијшто дух уште од ноќ подрани кон Бигорската Обител, за заедно со нашиот Старец да земе учество во Божјите дела, кои за сите нас се светлина на земјата. Храмот, исполнет со таинствена светлина, со умилително пеење кое ги трогнуваше сите срца повикувајќи ги кон вдлабочување во овие свети денови, внесе во нас чудесна мистична надеж и свежина. И немаше душа која не пееше, немаше ум кој не размислуваше за она што Бог прифати заради нас да го стори, немаше срце кое не повикуваше: Човекољупче, Христе Боже, дај ни прошка на гревовите, на сите нас што со вера и љубов притекнавме за да се поклониме на Твоите пречисти страдања.

Велик Вторник

28 март/11 април 2017 лето Господово 

Зафатен од дремка на духовна мрзливост, Младоженецу Христе, не ја стекнав светилката што гори од добродетели и станав сличен на лудите девојки, забавувајќи се додека беше времето за работа. Утробата на милоста Твоја не затворај ја за мене, Владико, но мојот мрачен сон растерај го, и со мудрите девојки во Твојата брачна одаја воведи ме, каде што е чистиот глас на оние што празнуваат и викаат: Господи, слава Ти.

(хвалитна стихира од празникот)

Колку сме непостојани ние луѓето! Колку лесно може да не заведе и занесе световната суета, да потонеме во сонот на духовниот немар, едноставно да заборавиме на својата душа, спасението и вечниот живот во Бога. Лишени од елејот на добри дела и без плодови од талантот што Бог ни го дал, секој миг можеме да заспиеме со смртен сон и да се најдеме неподготвени пред Младоженецот на нашите души. Затоа светата Црква ни ја предлага Евангелската парабола за десетте девојки што како незапирлив будилник чука на вратата на нашата совест и со своите вразумителни поуки се обидува и во овие последни денови пред Пасха да ни ја разбуди желбата за богоугодни и милосрдни дела. Без нив како непресушен елеј нашата вера е само едно слабо пламенче кое лесно може да згасне, еден неумножен и неоплоден дар од Бога за кој секако ќе треба да дадеме одговор пред Него. Но да се запрашаме сега: колкумина од нас навистина наликуваат на петте мудри девојки од Евангелието и внимателно си го пазат запален светилникот на верата и духовната чистота, оддржувајќи го со елејот на добродетелен живот?

А всушност небото се заработува со малку, како што вели св. Јован Златоуст: „Небото се купува…и нема потреба многу да се тудиме. Дај леб, и прими рај; дај мало, а земи големо; дај смртно земи бесмртно, дај пропадливо и придобиј непропадливо.“

Ете во нашите свештени обители во тивкиот полумрак на храмот повторно Младоженецот доаѓа на полноќ и блажен е слугата што ќе го најде буден… Верните и богокопнежливи души ги полнат своите светилки со елејот на молитва, ревност и послушност кон Божјите заповеди. Стихирите ги топат дури и студените срца и будат во сите покајно расположение. Можеби не бевме верни до крај, можеби подзаспавме малку и се препуштивме на немарот, можеби со својата духовна неосетливост одново Те повредивме, Христе, но дај ни можност барем во ова преостанато време од земното битисување да ги наполниме нашите светилки со елејот на милосрдие и љубов за да не се најдеме надвор од брачните одаи, заедно со неразумните девојки, кои освен своето девство, немаа што друго да Ти принесат.

Затоа Те молиме, откако по милоста Своја и големо долготрпение ќе ги презреш мноштвото наши гревови, прими ги нашите покајни солзи наместо добри дела и удостој нѐ со неминливата радост на Твоето светло и живоносно Воскресение. Амин!

 

Покајание – Ден 1

Вовед

Постојат многу патишта на покајанието, љубезна душо, и ние ти посочуваме еден од нив.
Кога ќе одлучиш да тргнеш по него, одбери си некој прв ден од седмицата (некој понеделник) и почни ден по ден да го читаш она што е напишано тука.

Не барај ништо посебно, туку труди се да вникнуваш сé подлабоко во напишаното. На останатото ќе те научи твојот ангел чувар, кој неосетно ќе те води и ќе ти посочува нешта, наизглед едноставни и познати од црковниот живот, но всушност чудесни и спасителни.

Покајанието е една тајна. Тоа самото ќе те научи на потребното.

И така, со среќа, љубезна душо. Полезен пат си избрала. Благословен е патот по кој тргнуваш денес.
ПРВ ДЕН

Во сеќавање на свети Варвар, кој претходно бил разбојник

Блажениот Варвар најпрво бил жесток разбојник во Луканските земји. Тој пролеал многу човечка крв и никој не можел да го фати, ниту пак да се бори со него, затоа што поседувал необична телесна сила. Но, преблагиот и човекољубив Бог, Кој не ја сака смртта на грешникот и го бара спасение за сите, како некогаш на апостол Павле, по дејство на Својата Промисла го уловил и разбојникот во мрежите на спасението. Еднаш, кога тој седел во една пештера и ги гледал купиштата ограбено злато, неочекувано до неговото срце се допрела Божјата благодат, која го изведува грешникот на патот на покајанието. Душата му се умилила и кога се сетил за страшниот Божји суд, почнал да тагува и да си зборува на себеси:

– Леле, што направив! Пролеав многу човечка крв, многу жени осквернив, украдов туѓ имот и направив многу други зла! Но, денес или утре ќе умрам; на кого ќе остане она што го стекнав?

И потоа повторно повикал:

– Знам дека Христос, според милоста Своја, го примил при Себе древниот разбојник; ќе ме прими и мене, ако се покаам. Затоа сега се каам и се скрушувам поради своите дела и го барам Неговото милосрдие.

Кога го рекол тоа длабоко во својата душа, Варвар станал без нешто да им каже на своите другари, го сокрил само мечот под својата облека и оставајќи сè, ноќта отишол во најблиската населба, каде што имало црква. Таму дошол за време на утрената и по завршувањето богослужбата, паднал во нозете на свештеникот, воскликнувајќи со солзи:

– Оче свети! Не отфрлај ме мене, бедниот грешник, кој дојде кај твојата светост, бидејќи сакам да се покаам за своите злодела.

Свештеникот го кренал од земјата, го однел до светиот олтар и рекол:

– Исповедај ги пред Бога своите гревовите, сине, а јас ќе бидам смирен сведок на твојата исповед и покајание.

Покајникот почнал да зборува:

– Оче, јас сум оној разбојник Варвар, за кој, мислам, си чул и ти. Преисполнет сум со мноштво гревови, со телесна нечистотија, грабежи и убиства, затоа што сум убил до триста лица, а со меч погубив и двајца свештеници, зашто не сакаа да ме пуштат до тајната на покајанието. И ете, ако мислиш дека Бог ќе ме прими во покајанието ми, преврзи ги со Божјите заповеди моите гревовни чирови според свое наоѓање; ако ли, пак, не, земи го овој меч и заповедај да ме убијат.

Но, свештеникот му рекол:

– Сине! Нема грев кој Го победува Божјото милосрдие; ти само не очајувај. Оди во мојот дом и исполни го на дело она што ќе ти го заповедам.

Кога излегол од црквата, свештеникот го видел Варвар како се движи по него на лакти и колена. Му рекол:

– Што правиш, сине?

Варвар одговорил:

– Од моментот кога паднав на земја пред Бога со моите гревови, нема да се подигнам додека не ми бидат простени сите зли дела.

– Сине – му рекол свештеникот, – ти доброволно даваш завет за тоа на Бога. Запази го и ќе ти биде простено сé.

Кога стигнал дома, свештеникот повторно му рекол:

– Еве ги, сине, моите деца, робовите, добитокот и кучињата: кон кого сакаш да бидеш приброен за да јадеш заедно со нив?

Варвар одговорил:

– Оче, јас не се сметам за еднаков дури ни на кучињата, но заради телесната потреба од храна, стави ме кај нив, за да јадам со нив и да бидам без покрив во сите мои денови и ноќи.

На тоа свештеникот одговорил:

– Постапи онака како што зборуваш пред Бога, сине, и надевај се на Неговото големо милосрдие.

И Варвар така живеел кај свештеникот три години, како животно, лазејќи на раце и нозе и без да станува од земјата, бидејќи се сметал за недостоен да биде меѓу луѓето. Се хранел само со животните и кучињата и со нив останувал надвор од куќата дење и ноќе. По завршувањето на третата година, свештеникот му рекол:

– Доста, сине, престани да јадеш со кучињата, бидејќи Господ ти ја дарува Својата милост.

– Но јас, оче – одговорил Варвар, – сакам уште да се хранам со добитокот.

Свештеникот му рекол:

– Чедо! Бог го гледа и овој завет, кој Му го принесуваш со смирение, бидејќи така сакаш да пострадаш заради своите гревови.

Варвар отишол надвор од селото заедно со добитокот, движејки се како четириножец и пасејќи ја оскудната трева. Тој останал на ливадата дванаесет години, сосема гол. Кожата му станала како кора на дрво; изгорена од сончевиот пот и испукана од студот, таа поцрнела како јаглен. И така блажениот Варвар станал доброволен маченик.

Кога поминале дванаесет години од неговитеа страдања, со Божествено откровение му било јавено за проштевањето на неговите гревови и за тоа дека му претстои подвигот на покајанието да го заврши маченички, пролевајќи ја својата крв. И ете, еднаш додека одел по ливадата, Варвар се доближил до патот, каде беа запреле некакви трговци. Тие помислиле дека се приближува некој ѕвер (бидејќи не виделе што се движи во густата трева), истрелале од своите лакови неколку стрели и го поразиле со три од нив. Кога се приближиле и виделе дека застрелале човек, тие се ужаснале. А Варвар им рекол да не се плашат и да не жалат, им раскажал сè за себе и наредил да му кажат на свештеникот на селото за неговата смрт. Потоа ја предал својата душа во Божјите раце.

А свештеникот, кога дознал од трговците за она што се случило, отишол на тоа место и го видел телото на блажениот Варвар просветлено, озарено од светлина. Тој го опеал мртвиот и го погребал на местото каде што бил убиен. Подоцна од гробот на блажениот Варвар почнало да се дава исцеление на болните од различни немоќи. После некое време, тука, заедно со презвитерот дошле луѓе, го отвориле гробот и виделе дека телото на Светителот не само што било нетлено, туку точело и исцелително миро. Тогаш сите се зачудиле и Го прославиле Бога, а чесните мошти на свети Варвар со големи почести ги пренеле во своето село и ги положиле во црквата, восхитувајќи се на чудесното човекољубие и милосрдие на нашиот Христос Бог, на Кого со Отецот и Светиот Дух се вознесува чест и слава во веки. Амин.

Заветување

Ако сум згрешил, должен сум да се покаам, зарем не е така? Но, кога да се каам?

По смртта е невозможно, нема повеќе време.

Во претсмртниот час е потешко, тогаш времето е кратко.

Нема друго време во моја власт, освен сегашноста. И така, или треба сега и веднаш да се покаам, или да останам без покајание.

Плод

Оваа вечер пред да си легнеш, испитај ја својата совест, потсети се на целиот изминат живот и помисли каков удел ти се дава.

Помоли се вака: Ги исповедам пред Тебе, мојот Господ, Бог и Создател, Кој е прославуван и и на Кој се поклонуваме во Света Троица Отец, Син и Свети Дух, сите свои гревови, извршени во сите дни на мојот живот, во секој час и сега, со дела, со зборови, со мисли: прејадување, опивање, ненавремено јадење, празнословие, униние, мрзеливост, дрскословие, непослушност, клеветење, осудување, невнимателност, самољубие, среброљубие, грабење, лага, кражба, давање на заем со лихва, завист, гнев, оскрбување на ближниот, плотска похот и нечистотија, злопаметење, омраза и она што згрешив со сите мои сетила: вид, слух, мирис, вкус, чувство и со сите душевни и телесни чувства, преку кои Те прогневив Тебе, мојот Бог и Творец, и го навредив својот ближен. Жалејќи за овие свои гревови, признавајќи се себеси за виновен (виновна) пред Тебе, мојот Бог, коленопреклоно паѓам и се каам, помогни ми, Господи, Боже мој, со солзи смирено Ти се молам. Прости ми ги според Твоето милосрдие, сите минати и сегашни согрешенија и ослободи ме од нив, како благ и човекољубец. Амин.

Достојно е навистина да Те блажиме, Богородице, секогаш блажена и пренепорочна, и Мајка на нашиот Бог. Почесна од херувимите и неспоредлива пославна од серафимите, нетлено Бог Словото што Го роди, Тебе, вистинска Богородице, ние Те величаме.

Слава Ти на Тебе, Христе Боже, надеж наша, слава Ти на Тебе.

Слава на Отецот, и Синот, и Светиот Дух, и сега и секогаш и во сите векови. Амин.

Господи, помилуј (3).

По молитвите на светите отци наши, Господи Исусе Христе, Боже наш, помилуј нé. Амин.

Покајание – Ден 2

Расказ за Таксиот воин

Во Картагина живеел еден маж по име Таксиот, војник, кој водел многу грешен живот. Еднаш во градот Картагина се појавила заразна болест, од која умирале многу луѓе. Таксиот бил обземен од страв, се обратил кон Бога и се покајал за своите гревови. Тој го напуштил градот заедно со својата жена и се оддалечил во едно село, каде што престојувал поминувајќи го време во богомислие.

По некое време, по дејство на ѓаволот, тој паднал во прељуба со жената на земјоделецот, кој живеел во нивното соседство. Но, по неколку дена откако згрешил, бил каснат од змија и умрел.

На растојание од едно поле (200 метри) од тоа место имало манастир. Жената на Таксиот отишла во тој манастир и ги замолила монасите да дојдат да го земат телото на покојниот и да го погребаат во црквата. Го погребале во третиот час од денот.

Кога настапил деветтиот час, од гробот се чул силен извик: “Помилувајте ме, помилувајте ме!” Кога се приближиле до гробот и го чуле викот на погребениот, монасите веднаш го откопале и го нашле Таксиот жив. Ужаснати, тие се зачудиле и го прашале, сакајќи да дознаат што се случило со него и како оживеал. Но, тој поради силниот плач и ридање не можел да им раскаже ништо и само молел да го одведат кај епископ Тарасиј. И бил одведен кај него.

Епископот побарал да му раскаже што видел таму во текот на три дена, но дури на четвртиот ден погребаниот почнал да разговара. Со горчливи солзи, тој го раскажал следново:

– Кога умирав, видов неколку Етиопјани, кои стоеја пред мене; изгледот им беше многу страшен и мојата душа се смути. Потоа видов две многу убави момчиња; мојата душа тргна кон нив и во тој миг, како да полетавме од земјата, почнавме да се издигаме кон небото, среќавајќи ги по патот митарствата, кои ја задржуваат душата на секој човек и секое од нив ја измачува за посебен грев: едно за лагата, друго за зависта, трето за гордоста, и така секој грев има свои испитувачи во воздухот. И ете, во ковчежето, кое го држеа ангелите, ги видов сите мои добри дела, кои ангелите ги споредуваа со злите. Така ние ги минувавме тие митарства. Но, кога приближувајќи се кон небесните врати, стигнавме до митарството на блудот, стражарите ме задржаа и почнаа да ги покажуваат сите мои блудни плотски дела, извршени од детството до мојата смрт, и ангелите, коишто ме водеа, ми рекоа:

– Сите телесни гревови кои си ги извршил, додека си бил во градот, Бог ти ги прости, бидејќи си се покајал за нив.

Но противничките духови ми рекоа:

– Но, кога излезе од градот, на полето ти згреши со жената на твојот земјоделец.

Кога го чуја тоа, ангелите не најдоа добро дело, кое би можеле да го спротивстават на тој грев, и оставајќи ме, си заминаа.

Тогаш злите духови ме фатија, почнаа да ме тепаат и ме одведоа надолу; земјата се отвори и јас, воден низ тесни влезови и тесни, смрдливи отвори, стигнав до најдлабоките места на адските бездни, кадешто во вечна темнина се заклучени душите на грешниците, каде што нема живот за луѓето, туку само вечна мака, безутешен плач и неискажливо чкртање со заби. Таму секогаш се слуша очаен извик: “Тешко нам! Тешко нам!” И не е возможно да бидат опишани страдањата, кои се случуваат таму, да се раскажат сите маки и болки, кои ги видов. Лелекаат од дното на својата душа и никој не се смилува над нив; плачат и нема утешители; молат, и нема кој да ги чуе и да ги избави. И јас бев заклучен во овие мрачни места, полни со ужасна скрб, и плачев, и ридав горко од третиот до деветтиот час. Потоа видов слаба светлина и два ангела дојдоа тука; и усрдно почнав да ги молам да ме изнесат од тоа место на маката, за да се покајам пред Бога.

Ангелите ми рекоа:

– Напразно се молиш. Никој не излегува оттука, додека не дојде времето на општото воскресение.

Но, бидејќи јас продолжив усрдно да просам милост и да ги умолувам, и ветив дека ќе се покајам за своите гревови, тогаш едниот ангел му рече на другиот:

– Сигурен ли си дека ќе се покае, и тоа од се срце, како што ветува?

Другиот рече:

– Сигурен сум!

Потоа, тој ми подаде рака. Тогаш ме изведоа оттука на земјата и ме доведоа до гробот, каде што лежеше моето тело и ми рекоа:

– Влези во она, со кое што си се разделил.

И ете, видов дека мојата душа свети како бисер, а мртвото тело е црно како кал и испушта смрдеа, и затоа не сакав да влезам во него. Ангелите ми рекоа:

– Не е возможно да се покаеш без телото, во кое си ги вршел гревовите.

Но, јас ги молев да не влегувам во телото.

– Влези – рекоа ангелите, – инаку повторно ќе те однесеме таму, од каде што те зедовме.

Во тој момент јас влегов, оживеав и почнав да викам: “Помилувајте ме!”

Тогаш светителот Тарасиј му рекол:

– Нахрани се.

Тој не сакал да јаде, но одејќи од црква до црква, паѓајќи ничкум и со солзи и длабоки воздишки, ги исповедал своите гревови и на сите им велел:

– Тешко на грешниците, зашто ги очекува вечна мака; тешко на оние, кои не принесуваат покајание додека имаат време; тешко на оние, кои го осквернуваат своето тело!

По своето воскресение, Таксиот проживеал четириесет дена и се очистил себеси со покајание; ја предвидел својата смрт три дена пред тоа и отишол кај Милосрдниот и Човекољубив Бог, кој ги изведува од адот и дава спасение на сите, Кому е слава во веки. Амин.

Заветување

Јас си ги спечалив маките, затоа што грешев и не знам со сигурност дали Бог ми простил.
Можам да бидам осуден на маки и затоа што сеуште грешам, и не знам дали навистина со сите сили се борам против гревот.

Можам да бидам осуден на маки, зашто не сум го променил својот нарав и не знам со сигурност дали навистина ќе се променам пред да умрам. Ако на смртниот час и по исповедањето на вообичаените своите гревови, пак паднам поради својата внатрешна согласност со гревовите, кои толку пати сум ги вршел, што ќе стане со мене?

Плод

Донеси цврсто решение да не грешиш повеќе.

Исправи се од секој грев, дури и ако ти изгледа мал, бидејќи тој го прави несигурно твоето спасение.

Принеси во овој ден покајание, помнејќи ги маките, кои заслужуваш да ги претрпиш, ако Бог не беше се умилостивил.

Помоли се и овој ден вака: Ги исповедам пред Тебе, мојот Господ, Бог и Создател, Кој е прославуван и и на Кој се поклонуваме во Света Троица Отец, Син и Свети Дух, сите свои гревови, извршени во сите дни на мојот живот, во секој час и сега, со дела, со зборови, со мисли: прејадување, опивање, ненавремено јадење, празнословие, униние, мрзеливост, дрскословие, непослушност, клеветење, осудување, невнимателност, самољубие, среброљубие, грабење, лага, кражба, давање на заем со лихва, завист, гнев, оскрбување на ближниот, плотска похот и нечистотија, злопаметење, омраза и она што згрешив со сите мои сетила: вид, слух, мирис, вкус, чувство и со сите душевни и телесни чувства, преку кои Те прогневив Тебе, мојот Бог и Творец, и го навредив својот ближен. Жалејќи за овие свои гревови, признавајќи се себеси за виновен (виновна) пред Тебе, мојот Бог, коленопреклоно паѓам и се каам, помогни ми, Господи, Боже мој, со солзи смирено Ти се молам. Прости ми ги според Твоето милосрдие, сите минати и сегашни согрешенија и ослободи ме од нив, како благ и човекољубец. Амин.

Достојно е навистина да Те блажиме, Богородице, секогаш блажена и пренепорочна, и Мајка на нашиот Бог. Почесна од херувимите и неспоредлива пославна од серафимите, нетлено Бог Словото што Го роди, Тебе, вистинска Богородице, ние Те величаме.

Слава Ти на Тебе, Христе Боже, надеж наша, слава Ти на Тебе.

Слава на Отецот, и Синот, и Светиот Дух, и сега и секогаш и во сите векови. Амин.

Господи, помилуј (3).

По молитвите на светите отци наши, Господи Исусе Христе, Боже наш, помилуј нé. Амин.

Покајание – Ден 3

Расказ за Петар, кој претходно бил митар

Во Африка живеел еден жестокосрдечен и немилостив митар (собирач на даноци), по име Петар. Тој никогаш не ги жалел оние што немале, во својот ум немал мисла за смртта, не одел во Божјите цркви и неговото срце секогаш било глуво за оние кои проселе милостиња. Но, благиот и човекољубив Бог не ја сака смртта на грешниците, туку се грижи за спасението на сите и секого спасува со Својата неискажлива Промисла. Тој ја покажал Својата милост и кон Петар и го спасил на следниов начин.

Еднаш, сиромашните и просјаците, кои седеле на улица, почнале да ги фалат луѓето кои се однесуваат милосрдно кон нив, се молеле за таквите на Бога, а немилостивите ги прекорувале. Разговарајќи така, тие заговориле и за Петар. Раскажале за тоа колку жестоко постапувал со нив и се прашувале еден друг дали некој од нив некогаш добил милостина од домот на Петар. Кога не се нашол таков човек, еден од сиромашните станал и рекол:

– Што ќе ми дадете, ако сега одам и побарам од него милостина?

Кога се договориле, тие собрале меѓу себе залог, а просјакот тргнал и застанал до портата на Петар. Наскоро тој излегол од дома водејќи осле, натоварено со леб за кнезовиот ручек. Просјакот му се поклонил и гласно почнал да проси милостина. Петар зел еден леб, го погодил просјакот со него и го одминал. Кога го зел лебот, просјакот се вратил кај своите собраќа и рекол:

– Го добив овој леб од рацете на самиот Петар.

Притоа, тој почнал да Го прославува Господа и да Му благодари за тоа што Петар е толку милостив. По два дена, митарот се разболел толку лошо, што дури се наоѓал блиску до смртта. И ете, во видение видел како стои на суд и на вага ги мерат делата негови. Од едната страна на вагата стоеле смрдливите и зли духови, а од другата се наоѓале светли и благообразни мажи. Злите духови ги донеле сите зли дела, извршени од митарот Петар во текот на целиот негов живот од најмлади години, и ги ставиле на вагата. Светлите мажи не наоѓале ниту едно добро дело, кое ќе го стават на другата страна на вагата. Затоа тие биле тажни и во недоумица си говореле еден на друг.

– Нема што да ставиме на вагата.

Тогаш, еден од нив рекол:

– Навистина нема што да ставиме, освен еден леб, кој тој го даде заради Христа пред два дена, и тоа во небрано.

Тие го ставиле тој леб од другата страна на вагата и тој натежал над злите дела. Тогаш светлите мажи му рекле на митарот:

– Оди, беден Петре, и додади уште кон овој леб, за да не те земат демоните и да не те поведат на вечни маки.

Кога дошол на себе, Петар почнал да размислува за тоа и разбрал дека она што го видел не било привидение, туку потполна вистина. Притоа, тој се сетил на сите свои гревови, дури и на оние за кои веќе бил заборавил – јасно си ги претставил сите согрешенија. Токму нив, злите демони, откако ги собрале, ги ставиле на вагата. Тогаш, зачуден, Петар помислил:

– Ако еден леб, фрлен во лицето на сиромашниот, толку ми помогна, така што демоните не можеа да ме земат, тогаш колку ли повеќе штедрата милостиња, која се врши со вера и добра волја, им помага на оние кои не се скржави да го раздаваат своето богатство на сиромашните.

И оттогаш тој станал многу милостив, толку милостив што не се штедел ни себеси. Еднаш тој одел кон својата митница. По патот сретнал еден бродовласник: тој бил гол, бидејќи откако му потонал бродот, сосема осиромашел. И ете, кога паднал во нозете на Петар, тој молел да му даде облека, за да може да ја прикрие својата голотија. Петар ја соблекол својата прекрасна и скапа горна облека и му ја дал. Но тој, бидејќи се срамел да оди во таква облека, ја дал на еден трговец за да ја продаде. Кога се враќал од митница, Петар видел дека неговата облека виси на пазарот за продажба. Тоа толку го ожалостило, што откако се вратил дома, тој не вкусил ништо, туку се затворил, почнал да плаче и липа, велејќи:

– Бог не ја прими мојата милостина. Не сум достоен за тоа, сиромашниот да се сеќава на мене.

Така плачејќи и жалејќи, тој задремал и ете, му се јавил еден благообразен Маж, Кој сјаел посветло од сонцето. На главата имал крст и бил облечен во истата облека, која Петар ја дал на уништениот бродовласник. Мажот му рекол на Петра:

– За што жалиш, брате Петре? Зошто плачеш?

Митарот одговорил:

– Како да не плачам, Господару мој, кога на сиромашните им давам од она што Ти си ми го дал, а тие потоа го продаваат на пазар она што им било дадено.

Тогаш, Оној што му се јавил му рекол:

– Не ја препозна ли облеката што Јас ја носам?

Петар одговорил:

– Да, Владико, ја познав. Таа е мојата. Со неа го облеков голиот.

Оној што се јавил, рекол:

– Престани да тагуваш, зашто облеката која ја даде на просјакот, ја примив Јас и ја носам, како што гледаш. Те пофалувам за доброто дело, бидејќи Ме облече Мене, Кој загинувам од студ.

Кога се разбудил, митарот се зачудил и го посакал животот на сиромашниот, велејќи:

– Ако сиромашните се она, што е Христос, тогаш, се колнам во Господа, нема да умрам додека не станам еден од нив.

Тој веднаш го раздал својот имот на просјаците и ги ослободил своите робови, оставајќи само еден од нив. На тој слуга му рекол:

– Сакам да ти кажам една тајна. Пази ја и покорувај ми се. Ако не ја зачуваш тајната и не ми се потчиниш, знај дека ќе те продадам на јазичниците.

На тоа робот му одговорил:

– Господару, јас сум должен да направам сé што ќе ми заповедаш.

Тогаш Петар му рекол:

– Да одиме во Светиот Град, да се поклониме на животворениот Гроб Господов и таму ќе ме продадеш на некој од христијаните, а парите добиени од продажбата, раздај ги на сиромашните. Тогаш и самиот ќе бидеш слободен човек.

Робот се зачудил заради таа чудна намера на својот господар. Не сакал да му се покори и му рекол:

– Да дојдам со тебе во Светиот Град сум должен, бидејќи сум твој слуга. Но, да те продадам тебе, мојот господар, не можам и никогаш нема да го направам тоа.

Тогаш Петар му рекол:

– Ако не ме продадеш, јас ќе те продадам на јазичниците, како што веќе ти кажав.

И тие тргнале кон Ерусалим. Откако се поклониле на светите места, Петар повторно му рекол:

– Продај ме, бидејќи ако ти не ме продадеш мене, јас ќе те продадам на варварите во тешко ропство.

Гледајќи ја непоколебливата намера на својот господар, робот му се потчинил против своја волја. Кога сретнал еден богобојазлив, нему познат маж по име Зоил, кој изработувал производи од сребро, робот му рекол:

– Слушни ме, Зоил, купи од мене еден добар роб.

Мајсторот за сребро одговорил:

– Брате, верувај ми, осиромашив, па нема со што да платам за него.

Тогаш робот му предложил:

– Заеми од некого и купи го, бидејќи е многу добар и Бог ќе те благослови поради него.

Кога поверувал на неговите зборови, Зоил од свој пријател зел на заем триесет златни монети и со нив го купил Петар од робот, незнаејќи дека Петар е негов господар. Робот, кога ги зел парите за својот господар, заминал за Цариград, не рекол никому ништо, а парите ги поделил на сиромашните. Од тогаш Петар почнал да служи кај Зоил. Морал да го прави она на што не бил навикнал: де работел во кујната, де извезувал ѓубриво од домот на Зоил, де ја копал земјата на лозјето. Со овие и со други работи тој го поробувал своето телото во безмерното свое смирение. Зоил, пак, видел дека Петар привлекува благослов кон неговиот дом, како што некогаш Потифар добил благослов заради Јосиф. Видел и дека неговото богатство се умножило. Поради тоа го возљубил Петар и во исто време имал почит кон него поради неговото необично смирение. Еднаш му рекол:

– Петре, сакам да те ослободам. Биди мој брат.

Но, Петар не сакал слобода, туку претпочитал да служи како роб. Често пати другите робови му се потсмевале, понекогаш на секаков начин го оскрбувале, но тој трпеливо поднесувал сè, не кажувајќи ниту збор. Еднаш Петар Го видел на сон блескавиот Маж, Кој некогаш му се јавил во Африка во неговата облека. Држејќи во рацете триесет златни монети, Тој му рекол:

– Не тагувај, брате Петре, бидејќи Јас Самиот ги добив парите за тебе. Потрпи уште, додека не те препознаат.

По некое време, од Африка на поклонение на Светите места дошле некакви продавачи на сребро. Господарот на Петар, Зоил, ги поканил на ручек. За време на ручекот, гостите го познале Петра и си рекле еден на друг:

– Колку многу личи овој човек на Петар митарот.

Кога го слушнал нивниот разговор, Петар се сокрил од нив, за да не го препознаат целосно. Но, тие го препознале и почнале да му велат на домаќинот на куќата:

– Зоил, сакаме да ти кажеме нешто важно. Знаеш ли дека во твојот дом служи голем човек – Петар? Во Африка Петар беше многу познат човек, но неочекувано ги ослободи сите свои робови и некаде се сокри. Кнезот силно е ожалостен и жали што Петар нé остави. Со оглед на тоа, ние би сакале да го земеме со себе.

Стоејќи зад вратата, свети Петар ги чул сите зборови. Ја оставил на земјата чинијата што ја носел и побрзал да излезе, за да избега. Портирот бил нем и глув од раѓањето, така што само според договорени знаци ја отворал и затворал вратата.

Брзајќи да излезе, свети Петар му рекол на немиот:

– Тебе ти зборувам, во името на нашиот Господ Исус Христос: веднаш отвори ми ја вратата.

Тогаш се разврзала устата на немиот и тој рекол:

– Добро, Господаре, сега ќе отворам.

Со тие зборови тој ја отворил вратата и светиот брзо излегол. Тогаш поранешниот нем отишол кај својот господар и проговорел во присуство на сите. Сите во домот се зачудиле кога слушнале дека тој зборува. Веднаш почнале да го бараат Петра, но не го нашле. Немиот, пак, рекол:

– Видете да не избегал и знајте дека тоа е голем Божји слуга. Кога дојде до вратата, ми рече: “Во името на Господа Исуса Христа, тебе ти зборувам, отвори ја вратата.” И јас веднаш забележав како од неговата уста излезе пламен, кој ме допре, и почнав да зборувам.

Сите веднаш се упатиле во потрага на Петар, но не го стигнале. Внимателно го барале насекаде, но не го нашле. Тогаш сите во домот на Зоил заридале и рекле: “Како така не знаевме дека тој е толку голем Божји слуга?” И го прославиле Бога, Кој има многу Свои тајни слуги. Петар, пак, кога избегал од човечката слава, се криел на тајни места до своето претставување пред Бога.

Слава на Господа во веки. Амин.

Заветување

Бог не сака од мене друго, освен да ме спаси. Доволно е да го чувам Неговиот закон. Тоа е најлесниот, најправедниот, најслаткиот закон.

Бог ќе го поткрепи тој мој мал напор, Бог ќе ми помогне со вдахновението на Својата благодат, со достоинството и моќта на Својот пример.

За тој мал напор, Бог ќе ми даде вечна награда, за малата тага – вечна радост, за малиот труд – вечна отплата, малото страдање ќе биде наградено со вечна радост и слава.

Плод

Осуди го злото што си го направил и почни да живееш според заповедите, бидејќи тоа може да биде твојот последен час.

Принеси се целиот себеси на Бога, со сите душевни и телесни сили.

И денес помоли се со оваа молитва: Ги исповедам пред Тебе, мојот Господ, Бог и Создател, Кој е прославуван и и на Кој се поклонуваме во Света Троица, Отец, Син и Свети Дух, сите свои гревови, извршени во сите дни на мојот живот, во секој час и сега, со дела, со зборови, со мисли: прејадување, опивање, ненавремено јадење, празнословие, униние, мрзеливост, дрскословие, непослушност, клеветење, осудување, невнимателност, самољубие, среброљубие, грабење, лага, кражба, давање на заем со лихва, завист, гнев, оскрбување на ближниот, плотска похот и нечистотија, злопаметење, омраза и она што згрешив со сите мои сетила: вид, слух, мирис, вкус, чувство и со сите душевни и телесни чувства, преку кои Те прогневив Тебе, мојот Бог и Творец, и го навредив својот ближен. Жалејќи за овие свои гревови, признавајќи се себеси за виновен (виновна) пред Тебе, мојот Бог, коленопреклоно паѓам и се каам, помогни ми, Господи, Боже мој, со солзи смирено Ти се молам. Прости ми ги според Твоето милосрдие, сите минати и сегашни согрешенија и ослободи ме од нив, како благ и човекољубец. Амин.

Достојно е навистина да Те блажиме, Богородице, секогаш блажена и пренепорочна, и Мајка на нашиот Бог. Почесна од херувимите и неспоредлива пославна од серафимите, нетлено Бог Словото што Го роди, Тебе, вистинска Богородице, ние Те величаме.

Слава Ти на Тебе, Христе Боже, надеж наша, слава Ти на Тебе.

Слава на Отецот, и Синот, и Светиот Дух, и сега и секогаш и во сите векови. Амин.

Господи, помилуј (3).

По молитвите на светите отци наши, Господи Исусе Христе, Боже наш, помилуј нé. Амин.

Покајание – Ден 4

Древен расказ

Еден старец го раскажа следново:

Имало една девица во поодминати години, која имала голем страв Божји. Ја прашав што ја привело кон монашкиот живот. Таа, прекинувајќи ме, со воздишка ми одговори:

“Моите родители, многопочитуван човеку, починаа уште кога бев дете. Татко ми беше скромен, со тивок карактер, но слаб и болен по тело. Тој беше толку проголтан од грижата за своето спасение, така што ретко некој од жителите на селото го гледаше. Ако некогаш се чувствуваше поздрав, го носеше дома плодот на својот труд, но поголемиот дел од времето го поминуваше во пост и страдања. Беше толку молчалив, така што оние кои не го познаваа, го сметаа за нем. Мајка ми, пак, обратно, водеше расеан и толку развратен живот, така што во целата земја немаше слична жена на неа. Таа беше толку зборлива, што како целото нејзино битие да беше јазик. Постојано се караше со сите, своето време го минуваше во пијанство со најневоздржливи мажи. Потроши сé од дома, значителниот имот не ги задоволуваше нашите потреби, а таткото ни ѝ ја беше предал целата грижа за домот. Мајка ми толку го злоупотребуваше своето тело, осквернувајќи го со нечистотија, така што малкумина од селото можеа да избегнат блудно соединување со неа. Таа никогаш не беше болна ниту од најлесната болест, туку од раѓање до старост се радуваше на одлично здравје.

Татко ми, истоштен од долготрајна болест, почина. Веднаш потоа надвор се смрачи, заврна дожд, засветкаа светкавици, загрмеа грмотевици и цели три дена и три ноќи лиеше пороен дожд. Поради лошото време, неговиот погреб се оддолжи за три дни и жителите на селото, вртејќи глава, велеа: “Овој човек бил толку непријатен на Бога, така што дури и земјата не го прима за погреб”. Но, за да не се предаде неговото тело на распаѓање во самиот негов дом и пребивањето во него да не стане невозможно, некако го погребаа, иако дождот и лошото време не престануваа. А мајка ми, добивајќи уште поголема слобода по смртта на татко ми, почна уште повеќе да го злоупотребува телото, нашиот дом го претвори во дом на разврат, минувајќи го својот живот во раскош и веселби. Кога настапи нејзината смрт, таа се удостои со голем погреб: како самиот воздух да земаше учество во испраќањето на нејзиното тело.

По нејзината смрт јас бев на млади години, и телесните желби веќе почнаа да дејствуваат во мене. Една вечер почнав да размислувам чиј живот да го изберам како пример за подражавање: на татко ми ли, кој живееше скромно, тивко и воздржано, но во текот на целиот свој живот не беше видел ништо добро за себе и го беше поминал животот во болести и маки, а кога почина, дури ни земјата не го примаше неговото тело. Ако таквиот живот Му беше угоден на Бога, тогаш од која причина татко ми, кој беше избрал да живее така, беше подложен на такви беди? Подобро да живеам како што живееше мајка ми, ми рече помислата: да се предадам на желби, раскош и телесно сладострастие. Нели мајка ми не беше пропуштила да изврши никакво скверно дело! Таа целиот свој живот го помина во пијанство, имаше добро здравје и среќа. Тогаш што? Јас треба да живеам како што живееше мајка ми! Подобро да им верувам на сопствените очи и на она што е очигледно, подобро да се насладувам на сé, отколку да верувам во невидливото и да се откажувам од сé.

Кога јас, кутрата, се согласив во душата да изберам живот сличен на оној на мајка ми, настапи ноќ и заспав. Во сонот пред мене застана некој висок по раст, со страшен изглед. Тој ме погледна страшно и гневно, и строго ми рече: “Исповедај ми ја помислата на твоето срце”. Јас, исплашена од него, не смеев да го погледнам. Тој со уште посилен глас ја повтори заповедта да исповедам каков начин на живот ми се допаднал. Збунета од страв и заборавајќи ги сите свои помисли, јас реков дека не сум мислела за ништо. Но, тој ме потсети на сè што сум мислела длабоко во својата душа. Разобличена, јас почнав да го молам да ми дари прошка и ја објаснив причината за тие помисли. Тој ми рече: “Оди и види ги двајцата, и татка си и мајка си, потоа одбери си живот според твоја желба”. Велејќи го тоа, тој ме фати за рака и ме повлече. Ме однесе на едно големо поле со неискажлива убавина, со многу градини и различни плодородни дрвја, и ме воведе во тие градини. Таму ме пречека татко ми, ме прегрна, ме бакна и ме нарече своја ќерка. Јас го стиснав во својата прегратка и го замолив да останам со него. Но, тој одговори: “Сега тоа е невозможно, но ако ги следиш моите стапки, ќе дојдеш тука не по долго време”. Кога јас повторно почнав да го молам да останам, оној што ми го покажа видението, повторно ме фати за рака и ме повлече и рече: “Дојди и ќе ти ја покажам и твојата мајка, за да знаеш животот на кого од двајцата родители треба да го следиш”. Тој ме воведе во мрачна и темна куќа, каде што имаше чкртање со заби и мака, и ми покажа печка, која гореше со оган и каде вриеше смола, и некакви плашила стоеја крај вратата на печката. Погледнав во внатрешноста на печката и во неа ја видов мајка ми: таа беше потонала до врат во оган, чкрташе со заби и гореше во оган, а од црвот што не спие се развејуваше тешка смрдеа. Како ме виде, таа извика со ридање, нарекувајќи ме своја ќерка: “Тешко мене, ќерко моја! Овие страдања се последица на моите дела! Воздржанието и сите добродетели ми изгледаа достојни за потсмев. Јас мислев дека мојот живот во бесрамност и разврат никогаш нема да заврши, пијанството и прејадувањето не ги сметав за гревови. И ете! Јас ја наследив геената, се подложив на овие казни за краткото задоволство со гревови, за ништожни веселби се отплаќам со страшни маки. Еве каква награда добивам за занемарувањето на Бога! Ме фатија секакви, бескрајни беди. Сега е време за помош! Сега сети се дека си хранета од моите гради! Сега ми дај, ако си добила нешто од мене! Сожали се на мене! Овој оган ме гори, но не ме изгорува. Смилувај се на мене! Ме изгорува очајот во овие маки. Смилувај се на мене, ќерко моја, подај ми рака и изведи ме од ова место”. Кога одбив да го направам тоа, плашејќи се од страшните стражари кои стоеја таму, таа повторно почна да вика со солзи: “Ќерко моја! Помогни ми. Не презирај го плачот на својата родена мајка! Сети се на моите болки во денот на твоето раѓање! Не презирај ме! Погинувам во геенскиот оган”. Нејзиниот лелек предизвика солзи кај мене. Јас исто така почнав да лелекам, да плачам и да ридам. Тој плач и тие ридања ги разбудија моите домашни. Тие го запалија светлото и ме прашаа за причината за таквото страшно лелекање. Јас им го раскажав моето видение. Тогаш избрав да го следам животот на својот татко, убедена според Божјото милосрдие какви маки се подготвени за оние кои доброволно водат порочен живот”.

Заветување

Лесно е да се стигне до маките, зашто патот што води кон нив, е широк и многумина одат по него, вели Христос

Тешко е да се спасиме, бидејќи вратата за рајот е многу тесна и малкумина ќе влезат низ неа, вели Христос.

Од создавањето на светот до сега многумина отишле во маките, како што велат светите Отци, и уште многумина има да одат, а каде ќе одам јас?

Плод

Принеси во овој ден покајание, сеќавајќи се на маките, кои заслужуваш да ги истрпиш, ако Бог не беше се умилостивил.

Запомни како завршува суетата на овој свет.

Ова тело, толку гледано, пазено и заситувано со сите средства, можеби наскоро ќе биде однесено да се распадне во гробот.

Покајание – Ден 5

Слово од Светителот Теофан Затворник

Додека размислував што да ви кажам како заклучок на нашите беседи за патот кон спасението, се сетив на еден расказ, што го прочитав во еден од древните отечници. Тоа е многу блиску до она за што сме зборувале, и сметам дека не е излишно да ви го предадам денес така, како што си го замислувам во мојот ум.

Еден старец, кој живеел отшелнички во пустината, паднал во униние и бура од помисли почнале да ја смутуваат неговата душа, внушувајќи му сомнеж дали оди по вистинскиот пат и дали има надеж неговиот труд на крај да биде овенчан со успех. Старецот седел со наведната глава. Срцето го болело, но од неговите очи не потекувале солзи. Го измачувала сува скрб. Додека така се измачувал од тага, пред него застанал Ангел Господов и му рекол: “Зошто се возмутуваш и зошто примаш помисли во твоето срце? Ти не си првиот и не си последниот кој оди по тој пат. Многумина веќе го поминаа, многумина го врват сега и многумина по него ќе стигнат до светлите рајски обители. Дојди, јас ќе ти ги покажам различните патишта по кои одат синовите човечки, а исто така и тоа до каде водат овие патишта. Гледај и вразумувај се!”

Потчинувајќи се на повикот на Ангелот, старецот станал и тргнал, но едвај направил неколку чекори напред, кога се почувствувал надвор од себеси и потонал во созерцанието на прекрасното видение, што се открило пред неговите мислени очи. Тој од својата лева страна видел густ мрак, како непробоен ѕид, меѓу кој се слушнала бучава, вознемиреност и смут. Кога се загледал повнимателно во мракот, видел широка река, по која брановите се движеле напред и назад, лево и десно, и некој, секој пат кога пред неговите очи се појавувал бран, како јасно да велел во ушите на старецот: “Тоа е бранот на неверието, безгрижноста, студенилото; тој е бранот на немилосрдието, развратот, поткупеноста; овој – на задоволството, забавата, зависта, раздорот, а овој – на пијанството, нечистотата, мрзеливоста, брачната неверност”, и така натаму. И секој бран пред неговите очи под себе превртувал небројно мноштво луѓе, ги поткренувал од реката и повторно ги потопувал во нејзините длабочини. Со ужас старецот воскликнал: “Господи! Зарем сите тие ќе загинат и нема надеж за нивното спасение?” Ангелот му рекол: “Гледај понатаму и ќе ја видиш Божјата милост и правда!”

Старецот погледнал уште еднаш кон реката и ја видел по целата ширина и должина, покриена со мали чунови, во кои седеле светли момчиња со секаков вид средства за спасување на давениците. Тие ги повикувале сите кон себе и на едни подавале раце, на други им пуштале долги прачки и штици, на трети им фрлале јажиња, а понекогаш длабоко во водата потопувале канџи* (*канџи – прачка со метална кука на крајот) и куки – зарем нема некој да се фати и за нив? И што? Сосема ретко некој се одзивал на нивните призиви и уште помалку биле оние кои, како што треба, ги користеле подадените средства за нивно спасување. Најголемиот дел со невнимание ги отфрлале и со некаква наслада се потопувале во реката, од која мирисало на дим, смрдеа и изгорено. Старецот го насочил својот поглед во далечината на реката и на крајот видел бездна, во која таа се вливала. Мноштво момчиња енергично пливале натаму-наваму, на самот крај на бездната, со загриженост укажувајќи помош на секој; но, независно од тоа, секоја минута, во секоја точка од реката, илјада луѓе потонувале во бездната заедно со реката, од каде се слушале само очајни офкања и крцкање со заби. Старецот го покрил своето лице и заплакал. Тогаш чул глас од небото: „Горко е, но кој е виновен? Кажи што уште би можел да направам за нивното спасение, што не сум го направил? Но, тие со жестокост ја отфрлаат секоја укажана помош. Тие ќе Ме отфрлат, ако им притекнам на помош во најбезутешните места на нивните страдања“.

Откако малку се успокоил, старецот го свртел својот поглед на десната страна, кон светлиот исток, и бил утешен со радосно видение. Оние, кои се огласувале на повикот на светлите момчиња и им подавале раце или се фаќале за некакво спасително орудие, биле извлекувани од нив на десниот брег. Тука ги пресретнувале други лица, ги воведувале во неголеми стројни градби, расеани во голем број долж целиот брег, каде ги миеле со чиста вода, ги облекувале во чиста облека, ги препашувале, ги обувале, им давале стап и, откако ги украпувале со храна, ги праќале на пат – далеку на исток, заповедувајќи им да не се обрнуваат назад, да одат без да застанат, внимателно да гледаат под своите нозе и да не одминат ниту една слична градба без да влезат во неа и, како и сите кои се сопираат таму, да се поткрепат таму со храна и совет од оние, на чија грижа се доверени тие градби.

Старецот го свртел својот поглед кон брегот и видел дека долж него, оние кои биле избавени, се подготвуваат за пат. На лицето на секој од нив се забележувале радост и воодушевување. Се гледало дека сите тие чувствувале посебна леснотија и сила и со некаква невоздржаност тргале на пат, чиј почеток бил посаден со цвеќиња. Потоа старецот погледнл далеку на Исток и еве што се открило пред него! – Пријатната ливада завршувала недалеку од брегот; понатаму започнувале планините, кои се распространувале со своите сртови во различни насоки. Се протегале издигајќи се сé повисоко и повисоко, пресекувани од бездни – ту голи и каменити карпи, ту покриени со грмушки и шуми. Насекаде по нив се гледале патници – трудбеници. Еден се искачувал по стрмнината, друг седел заморен или размислувал, трет се борел со некој ѕвер или змија; еден одел директно кон Исток, друг – по заобиколено, а трет попречно го пресекувал патот на другите, но сите се труделе во пот, во борба и исцрпување на душевните и телесните сили. Ретко се случувало патникот постојано да го гледа патот; често патот сосема се губел или се ширел во различни насоки; некаде потонувал во магла и мрак; на друго место го пресекувала провалија или стрмна карпа; а понатаму го преградувале ѕверови од шумата или отровни влекачи од планинските клисури. Но, еве што било чудно. Насекаде низ планините биле распослани прекрасни градби, слични на оние во кои за првпат биле примани спасените од водата. Штом патникот се одбивал и влегувал во нив, како што му било заповедано на почеток, колку и да бил изморен пред тоа, од таму излегувал бодар и исполнет со сили. Тогаш ѕверовите и влечугите не можеле да го поднесат неговиот поглед и бегале од него; никакви пречки не го допирале подолго време и така според упатствата добиени во тие градби, лесно и брзо го наоѓал патот, кој по некаков начин бил загубен. Секој пат кога некој ја надминувал секоја наредна препрека или го победувал непријателот, станувал посилен, повисок и поцврст; колку повисоко се искачувал некој, толку поубав и посветол станувал. Кон врвот на планината, пределот повторно станувал рамен и посаден со цвеќиња. Но, оние кои стигнувале до таму, брзо влегувале во светол облак или магла, од каде веќе не се појавувале.

Старецот го подигнал погледот повисоко од тој облак и зад него или зад планината видел чудесна, неописливо убава светлина, од која до него стигало слатко пеење: „Свет, Свет, Свет Е Господ Саваот!“ Старецот во умиление паднал на земјата и над него јасно се чуле Господовите слова: така трчајте, за да ја достигнете целта (1 Кор. 9:24).

Кога повторно се исправил, тој видел дека од различни високи места на планината голем број патници, од различни правци, повторно трчале устремено кон реката, де молчејќи, де со викотници и хулни навредливи зборови. Кон секој од нив – и од горе и од страна – бил насочен призив: „Застани, застани!“ Но, следени од некакви ситни по раст етиопјани, тие не го слушале предупредувањето и повторно потонувале во смрдливата река. Тогаш старецот избезумено извикал: „Господи, што е ова?“ и чул одговор: „Плодот на самоволноста и непокорноста на редот востановен од Бога!“ Тука видението завршило.

Ангелот, кој му го покажал видението на старецот, на крај го запрашал: „Утешен ли си?“ А старецот му се поклонил до земјата.

Браќа, мислам дека не е потребно многу да ви зборувам за толкувањето на ова видение. Реката е светот; потопените во неа се луѓето кои живеат според духот на светот, во страсти, пороци и гревови; светлите момчиња во чамчињата се Ангелите и воопшто благодатта која повикува на спасение; бездната, во која пропаѓала реката со луѓе, е погибелта; прекрасната градба на десниот брег е Црквата, кадешто преку таинствата на покајанието или крштението обратените грешници се измиваат од гревовите, се облекуваат во одеждата на оправданието, се препашуваат со силата од Небесата и се поставуваат на патот на спасението; искачувањето на планината со различен труд се различните тешкотии при очистување на срцето од страстите; ѕверовите и влечугите се непријателите на спасението; рамниот предел кон врвот е успокојувањето на срцето; светлиот облак, кој ги криел патниците, е успокојувачката смрт; светлината зад планината е блажениот рај; градбите, распрснати по планината, се Божјите храмови. Оној што влегува во тие градби по својот пат, т.е. ги прима таинствата и учествува во свештенодејствијата и моленијата на Црквата, се користи од советите и раководството на пастирите, тој лесно ги надминува сите препреки и брзо стига до совршенството. А оној, што самоволно ги отфрла и не се потчинува на поуките и советите на пастирите, брзо паѓа и духот на светот повторно го одвлекува.

Кон тоа да додадеме некакво заветување, сметам дека е излишно. Само ве молам, браќа, спасувајте се од овој лукав век! Амин.

ПОКАЈАНИЕ – Ден 6

Ангелот на покајанието

Слово од Свети Теофан Затворник
Од „Четири беседи за појаснување на книгата ‘Пастир’
од Свети Апостол Ерма”

Со што можеш да ја спасиш својата душа

Досега чуеното од писанијата на свети Ерма сеуште не е сè што имав намера да ви пренесам и што може да ви послужи во вашиот труд во благоустројувањето на вашите срца. Чујте уште. Мислам дека словото на апостолскиот маж ќе биде поубедливо за вас од нашето немоќно многусловие. Затоа, не сакам до го оставам, сè додека не стигнам до крајот. По виденијата, за кои веќе ви зборував, кај свети Ерма следат заповедите, кои се тема на втората книга на неговиот “Пастир”. Кон нивното изложување, тој пристапува вака: “Се молев – вели тој, – дома и потоа седнав на креветот. И ете, видов дека влезе еден маж, кој влева почит со својот вид, во облека на пастир. На него беше наметната бела наметка, на грбот му висеше торба и во рацете држеше стап. Тој ме поздрави, го поздравив и јас. Потоа тој седна до мене и рече:

„Испратен сум кај тебе за да бидам со тебе преку сето останато време од твојот живот“. Кога го рече тоа, јас си помилив дека ме искушува и го запрашав: „А ти кој си, затоа што оној на којшто сум доверен, јас добро го познавам“. „Значи, не ме позна?“ – праша тој. „Не“ – одговорив јас. „Јас сум оној Пастир, на којшто ти си доверен“, – рече тој. За време на тие зборови, лицето му се измени и во него го познав мојот Пазител. Се засрамив, страв и скрб почнаа да ме измачуваат, но тој ме успокои, кога рече: „Не плаши се. Испратен сум и да ти покажам сè со што можеш да си ја спасиш својата душа. Ислушај ме внимателно и запиши сè, за да го помниш и, кога ќе го читаш од време на време, да си ги освежуваш мислите и да си ја укрепиш својата колеблива волја. Ако со чисто срце пазиш сè што ќе ти биде откриено, од Господа ќе ги добиеш сите блага што Тој ги ветил на Своите верни. А ако, откако ги чуеш моите упатства, ти не само не се исправиш, туку напротив, почнеш да додаваш гревови кон гревовите, тогаш Господ ќе ти испраќа беда по беда, додека не ги скруши или срцето или коските твои“.

Откако го рече тоа мојот Пастир, Ангелот на покајанието, ми приложи дванаесет заповеди според следниов редослед:

“1. Верувај во Единиот Бог, на Кого се поклонуваме во Троица, Творецот на небото и земјата, на сè видливо и невидливо, Кој ни од што ги повикал во битие сите твари и им дарувал толку совршенства, колку што секое од нив може да прими.

2. Живеј во простота и непорочност, не му наштетувај на ближниот ниту со збор, туку напротив, помагај на сите во нивните потреби без да испитуваш кој сака и на кого даваш.
3. Гнил збор да не излегува од твојата уста: сакај ја вистината и избегнувај ја лагата.
4. Како зеница во своето око пази ја сопружничката верност, затоа што тоа е неизменлив закон на Творецот – да бидеш чист и непорочен пред Неговото лице или во девственост или чесно запазено сопружништво. Женет ли си – не барај развод или друга жена; си решил ли да живееш во девственост – не барај жена. Исто така, кога ќе умре мажот или жената, половината што надживеала не греши кога стапува во втор брак; но, со поголема чест од Бога се удостојува ако реши да го пази вдовството свое во чистота и непорочност“.

При тие зборови – вели Ерма, – јас го прашав: „А што да прави оној којшто згрешил?“ – „Да се кае“, – ми одговори Ангелот – Пастир. Му велам: „Сум слушнал дека освен крштението, нема друго покајание, дека кога се потопуваме во водите на крштението, ние добиваме опростување на сите гревови и после тоа веќе никако не треба да грешиме“. Ангелот ми одговори: „Крштението не се нарекува покајание. Покајанието Бог го востановил за оние кои, откако се призвани преку крштението во бројот на верните, повторно паднат во гревови поради злата умисла на ѓаволот. Милостивиот Бог го прима покајанието на таквите; но, треба да се знае дека честото паѓање во грев, дури и кога е исправено со често покајание, го прави сомнително самото покајание; и може на крајот човек така да падне, што после тоа паѓање да нема можност одново да се исправи и да започне да живее за Бога. Од тоа секој, кој лекомислено гледа на гревовите, нека се плаши“. Кога го рече тоа, Пастирот продолжи да ги посочува спасителните за нас Божји заповеди.

“5. Кога одиш по патот на заповедите, не можеш да избегнеш пречки и трудови. Биди мажествен и да се поткрепува срцето твое; трпи во извршувањето на добри дела и во носењето на сите непријатности, кои ќе ги сретнеш на овој пат.

6. Помни дека кај секој човек има два ангела – добар и лош. Едниот го влече кон добри дела, а другиот – во гревови и пороци. Внимавај над себе и кон првиот се приклонувај, а вториот отфрлај го, кога ќе се досетиш според внатрешните помисли на срцето, кој од нив ти дава во тој момент лекција, а кој сака да владее над тебе.
7. Плаши се од Единиот Бог, твојот Творец и Промислител и Спасител, и не унижувај ја својата детска праведност кон Него и својата крепка надеж на Него со напразната плашливост пред темните сили.
8. Потруди се да бидеш ревносен исполнител на сите, без исклучок, Божји заповеди и точен извршител на сите дела што Ангелот ги внуши на твоето срце или кои ќе ти ги посочи збирот на околности во твојот живот – и ќе бидеш син во Божјиот дом, а не роб.
9. Моли се, труди се усрдно во молитвата, непрестајно моли се за да слегува одозгора сила врз тебе за да правиш добро, и помош – да го избегнуваш злото – секој пат кога ти е потребна. Молитвата го прави земнородниот – жител на небесата, и го облекува во небесна чисота и светост.
10. Избегавај ги лажливите пророци – гатачи и жреци, преку кои врагот ги погубува Божјите раби. Слабите во верата се обраќаат кон тие измамници, а тие, кога ќе им одговорат според желбите на нивното срце, им ги полнат главите со мечтатечки надежи. Кога ќе измешаат со капката вистина море од лаги, тие ги соблазнуваат и повторно ги вовлекуваат кон незнабоштво. Оној што искрено верува и се предал себеси на Бога, тој нема да оди кај нив – таквиот ја бара небесата, а тие гатаат обично само за земното.
11. Учителка, единствена учителка, да ти биде Црквата на живиот Бог, столб и поткрепа на вистината* (1 Тим. 3:15). Во неа е светлината на неизменливото знаење. Надвор од неа е мрак и темнина, кадешто кнезот на светот ја поставил својата учителска катедра и го заслепува разумот на оние коишто го слушаат, а не сакаат да го слушнат гласот на Црквата, затоа што самите тие се световни. Ова може да ти служи за проверка: она што е во разидување со учењето на Црквата – тоа е гласот на таткото на лагата. Внимавај и пази се чист од тоа паѓање. Еве и уште еден знак: словото на вистината вгнездува длабок мир, спокој и сладост во срцето што верува; а словото на лажливите раѓа мечти и сомневања и, како солената вода, ја распалува жедта за знаење, кога го затвора умот, слично на заробеник, во нејасна мрачна пустина.
12. Без најблиски раководители, не можеш да живееш свето на земјата. Ќе ги најдеш во Црквата, кадешто Светиот Дух ги поставил да го пасат Христовото стадо. Измоли од Господа да ти дарува таков, којшто е полезен за твојата душа. Во нужниот час, и без да го прашаш, тој ќе ти каже утешителни зборови. Божјиот Дух ќе го научи што да ти каже и ти ќе чуеш од него што сака Бог од тебе. Но, и тука пази се од измамувачките духови* (т.е. од бесовите). Смиреноста и тивкоста го украсуваат вистинскиот раководител. Каде што има раскош во зборовите и животот – таму е лагата. Внимавај на тоа и ќе се спасиш“.

Тоа се сите дванаесет заповеди што ми ги даде Ангелот-Пастир – завршува Ерма. – Кога ги чув, јас му реков: „Прекрасни правила, но има ли човек којшто би можел да ги исполни како што треба?“ На тоа Ангелот ми одговори: „Прими ги во своето срце со простота, без да размислуваш, и нема да сретнеш никаква потешкотија при нивното исполнување. Но, штом почнеш со својот ум да испитуваш може ли и како може да се исполни едно или друго и дали може некако да се ослободиш од тоа бреме, ќе се протне непријателот, ќе внесе раслабеност во твоето срце и ќе те направи неспособен за никакво добро. Но, зошто многу да зборуваме! Знај дека ако нешто не исполниш, нема спасение за тебе, нема да има спасение ниту за тебе ниту за твоите деца ниту за твоето семејство“. И, откако го рече тоа Ангелот, лицето му се измени и тој стана толку страшен, што не знам дали постои некој што е во состојба да го поднесе неговиот поглед во тој момент. Јас се исплашив. Ангелот, кога го виде мојот смут, започна кротко да ми зборува, со лице способно да исполни со утеха и радост: „Како само мислиш и зборуваш? Зарем си ја заборавил Божјата семоќност? Возможно ли е Оној, Којшто ти покорил сè под твоите нозе, да не ти даде сили да ги исполнуваш Неговите заповеди? Знај дека оној, којшто Го има Бога секогаш во своето срце, тој лесно ќе ги исполни овие заповеди. А оној, којшто Го има Бога само на врвот на својот јазик, ќе падне под нивната тежина, бидејќи ги смета за неисполниви“. Тогаш јас забележав: „Кој не проси од Бога сили за да ги исполнува Неговите свети заповеди? Но, непријателот е силен – тој ги искушува Божјите раби и ги држи во своја власт“. „Не – на тоа ми одговори Ангелот, – непријателот нема никаква власт над Божјите раби. Оние, коишто веруваат во Бога со целото свое срце, тој може да ги искушува, но не и да владее над нив. Спротивстави му се мажествено и тој ќе избега од тебе“. Со тоа завршија ангелските поуки.

Од своја страна, ние ќе се осмелиме да додадеме нешто кон сето тоа, коешто го кажа ученикот на апостолите и самиот тој – апостол: Какво место имаат тука умртвените наши зборови? Само едно ќе кажам: колку е утешително да знаеме дека и во наше време го говорат истото она што се говорело и за време на апостолите, непосредно после апостолите, и дека, следователно, во продолжение на осумнаесет и половина века во Божјата Црква се пазело неизменето едно исто – словото на вистината.

Ако сега, пред двајца и тројца сведоци се потврди секој збор (2 Кор. 13:1), тогаш колку цврсто треба да стои секое слово на вистината, проповедана во Божјата Црква, кога зад неа стои такво небројно мноштво на сведоци? И што треба да значат пред здравомислието тие возгласи на празнословието, кои неразумните се дрзнуваат да ги фрлаат во лицето на вистината? Не го чувствувате ли тука Божјото определение: небото и земјата ќе преминат, но Моите зборови нема да преминат (Мат. 24:35).

******************************************

Кратко слово в Първата неделя от Великия пост, Тържество на православието

АРХИМ. ЙОАН (КРЕСТЯНКИН) · 05/03/2017

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Скъпи мои, приятели наши, чеда Божии, деца на светата Православна църква! Днес е особен ден – денят на Тържеството на православието, денят на тържеството на Светата Православна, Съборна и Апостолска Църква. Църквата Тържествуваща – Небесна, и Църквата войнстваща – земна. И това е ден на радост за въплъщението на Божия Син, за пълнотата на Божеството на земята в Него и за пълнотата на Божеството и в Неговото тяло – в Църквата Христова.

А тялото Му – това са всички онези, които вървят чрез подвига на живота във вярата и истината, в лоното на Църквата, това са всички, като започнем от светите апостоли: самите апостоли и учители на Църквата, нейните патриарси, светители, свети отци и Божият народ – миряните, които се държат за истината на вярата, които са я живели, които я живеят и сега. Това сме всички ние, събрали се след първата седмица на постни подвизи в храма и облечени сега в бялата одежда на оправданието, вкусвайки божествения живот, съединявайки се с Господа в тайнството свето Причастие.

Ние с вас днес чухме в евангелското четиво високата оценка и похвала от изпитващия сърцето Господ към бъдещия апостол Натанаил: „… ето истински израилтянин, у когото няма лукавство” (Йоан 1:47). И това е похвала към християнин, това е похвала към онази Църква, за която Господ каза: ето я Църквата, в която няма лукавство, няма суетни човешки измислици, която цялата е истина в нейното учение, тайнства, богослужение, управление, устройство.

Именно тази Църква, наречена от апостол Павел „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15), е славната Църква, непритежаваща сквернота или порок. Чрез какви кървави подвизи, чрез каква борба с враговете на истината, чрез какви и колко смърти на ревнители на чистотата, светостта на вярата и Църквата, е придобито, запазено и ни е предадено православието!

Днес ние виждаме земната Църква угнетена от многообразни беди и скърби (а това е почти постоянното състояние на Православната църква от дните на нейното основаване), и си мислим: има ли за какво да се радваме? Но знайте, скъпи мои, Тържеството на православието в Църквата ще бъде празнувано винаги, защото това е тържество не за видимата слава на православието, но за онова единственото, което дава живот на света и което не могат да отнемат никакви външни беди и никакви врагове – това е тържеството на божествената любов към света и вечния живот на света в тази и чрез тази любов.

А за нас, за всекиго от нас остава само частния въпрос – ще бъдем ли ние участници в тази божествена любов? Ще съхраним ли себе си и ще съхраним ли за своето потомство онова, което ни е дал Сам Христос и което са ни предали в чистота Неговите верни последователи в Църквата?

Нека да помним, скъпи наши, че за да бъдем наистина православни християни, трябва да имаме живо и постоянно общение с Православната църква в нейните молитви, учение, тайнства, трябва да познаваме своята вяра, да я изучаваме, да се вглъбяваме в нея и да живеем в нейния дух, да се ръководим от нейните правила, заповеди и устави. И главното – необходимо е непрестанно да възстановяваме в себе си чрез дълбоко покаяние образа на истинския православен християнин по примера на светите Божии люде, живели във всички времена.

Първото Тържество на православието беше установено, когато в борбата с иконоборчеството Църквата отстоя своето право и дълг да се покланя на иконите на Христос, на Божията майка и светците, и чрез това тя отстоя и истината на Боговъплъщението. А сега Църквата продължава да празнува и ще празнува до края на дните на света явяването в него на образите на Живия Бог. Защото и днес Бог разкрива Себе Си в хората, придобили и изявили в личността си това безценно съкровище, този единствен бисер, който е по-скъп от целия свят – богоподобието на човека в светостта на живота.

И така, да се помолим сега, скъпи мои, на онези, които чрез своята святост са освещавали и освещават и за нас пътя към истината.

Да се помолим и за онези, които чрез своите трудове и болести запазват в наши дни верността към Божията истина.

Да помолим Господа и ние да не бъдем чужди на тази вярност и тези трудове.

Амин.   www.pravoslavie.ru

Превод: Радостина Ангелова

Какво е и какво не е православието

МОНАХ МОЙСЕЙ СВЕТОГОРЕЦ · 05/03/2017

Няма да припомням цитати от книги, а ще говоря от сърцето си. Истината е единствено в Православието. То е призив за вълнуващо, завладяващо и нелеко начинание. То изисква дръзновение и крие рискове. То не почива на стари лаври. Съгласен съм с изреченото от Достоевски: „Вярвам, че няма нищо по-прекрасно, по-дълбоко, по-пленително, по-смислено, по-мъжествено и по-съвършено от Христос.“

Православието иска да ни види максимално очистени и добродетелни. Очакванията му спрямо нас са големи. Без Бога ние несъмнено бихме били ужасни непрокопсаници. Истина е, че не сме светци. Да си придаваме вид на светци е крайно отблъскващо. Това изобщо не се нрави на Бога. Православието изисква от нас да сме нелицемерни, непресторени, истинно смирени и милосърдни спрямо другите. А също така – простодушни, незлобливи, отстъпчиви. Христос в Православието е достъпен, дружелюбен, благ, прощаващ и състрадателен. Той никога не е изричал сурови слова към грешниците, нито пък ги е презирал. Той разбира нашите немощи. Той не се гневи, не укорява, не наказва, не отмъщава. Той прощава, обича и се жертва за нас.

Един румънски евреин, Николае Стайнхарт, който станал православен в затвора, пише в своя „Дневник на щастието“: “Бог в никакъв случай не е нещо абстрактно по смисъл, някакъв бездушен творец, недосегаем и еднообразен индуски жрец, нито само пророкуваното познание, което получава своето реално развитие в хода на вековете.“ Православието не е просто една от многото добре приети религии. То е път, позиция, образец и начин на живот. То е жертвена, безвъзмездна любов. То е любов към враговете и прошка за всички. Православието е скандал и безумие за почитателите на логиката.

Православното учение не е нещо отвлечено, противоречиво, изтощително или неосъществимо. То не е за наивници, нито за фанатизирани привърженици на религиозността. То е за хора с мъжество, със светло чувство и воински дух. То дава истинна свобода и благодат. То ни разкрива какво представляват вътрешният мир, кротостта и благодушието на светците. Православието не е болкоуспокояващо, нито наркотик. То е неспирна отговорност, внимание, твърдост, будност, бдителност.

Православието не е нещо гръцко, а всемирно. То не е скътано на Света гора или пък в Йерусалим, а е в сърцата на истинно смирените.

Тези, които считат, че Православието е за наивни и лековерни, страдат от плачевно заблуждение. Ако някой си мисли, че Православната църква отглежда хора лениви и хленчещи, много се лъже. Православните водят борба за духовна пълнота, откритост и чистота. У тях няма престореност и студенина. Суетата на света не ни действа потискащо, а ни зарежда с желание за по-задълбочено разбиране на живота. Нашият Бог не е вълшебник, факир, гледач, чудат илюзионист. На Него не Му се нравят неща, които са неразбираеми, угнетителни, необмислени, прибързани, топлохладни. Той обича най-вече истинността, чистотата, смиреномъдрието.

В Православието ние винаги сме изпълнени с надежда, с вътрешна радост и неотменно гледаме към светлата страна на живота. Ние живеем, за да обичаме. Дълбока е липсата на познание у всеки, който си мисли, че Православието търси врагове, непрестанни противоречия, стреми се към надмощие, налага анатеми. Да приемеш кръстната жертва изисква подготовка. Разпъването на кръста изисква своето време. Православието е разпнато, унизено и възкресено.

Православие означава правота на действието. Вярно и истинно познание за чистия живот. Съществува погрешно разбиране за Православието. Може би е наша вината за неправилното му представяне.

Православието е в пряка връзка преди всичко с живия опит, не толкова – с теоретично усвояваното знание. Православието наподобява прегръдката на любяща майка, която знае как да дарява с неповторима утеха и подкрепа своите чеда. | www.johnsanidopoulos.com

Превод: Анжела Петрова

Византия и Рус: два типа духовност

СЕРГЕЙ АВЕРИНЦЕВ

Руската святост, бидейки православна, има общи с византийската святост предпоставки. Ала нейната емоционална окраска е по-различна: тя съответства на впечатлителността на един млад народ, на доста по-патриархалните житейски устои, тя включва специфичните нотки на славянската чувствителност. И ако побързаме да се върнем към нашата тема, контрастите на „кроткия” и „страховития” тип святост тук не са определени от цивилизацията, както това ставало във все по-висока степен на Запад, нито са транспонирани в „мъдра” тоналност, както във Византия. Те се проявяват в такава потресаваща оголеност и непосредственост, както навярно никъде другаде.

Законът и милостта

Ще се опитаме да поговорим за нещо много важно и много трудно: за типовете религиозно отношение към властта и свързаната с нея практика на насилие.

Да започнем, обаче, отдалече: не от господарите и техните слуги, а от хората, за които предполагаме власт от съвсем различен порядък – от светците. Идеалът за християнска святост, в който и да било вероизповеден и културно-национален вариант, неизбежно включва два полярни аспекта – строгостта и милостта. Самият евангелски Иисус, „кротък и смирен по сърце”, опрощаващ грешницата, изобщо – допускащ до себе си и приемащ в своята любов онези, които уважаемите членове на обществото и за хора не признават – далеч не е „женствен призрак”, както неизвестно защо го е нарекъл Блок и какъвто го е представяло размекнатото въображение на толкова живописци и литератори. Той ни най-малко няма навика да нарича безразборно всекиго „добър човек”, както Булгаковият Йешуа, и за злите е проницателен (да сравним, например, с Евангелието от Йоана, 2:24: „Но Сам Иисус не им се доверяваше, защото познаваше всички”[1]).

Ницше ни уверява в своя „Антихрист” – късна книга, написана на ръба на безумието, че Иисус е психологически казус, който характеризира неспособността да се каже на когото и да било „не”. Странно до каква степен, дори в съзнанието на този потомък на пасторско семейство, Евангелският образ се е оказал изместен от Ренановия[2]. Яростта, с която Иисус изгонва търговците от храма, наистина изпепеляващите думи*, с които се обръща към фарисеите – какъв ти „женствен призрак”! Трябва да признаем истината: не само пълният с благост лик на Рубльовия Спасител[3], а и суровите, изпитателни, огнени ликове от по-ранните византийски и руски изображения на Христа – самото наименование „Спас Яроe око”[4] , (Спасителят с гневния поглед – бел. ред.) говори достатъчно – са еднакво повлияни от евангелските текстове. И едното, и другото представляват пълноправни „отражения на първообраза”, както се казва на езика на византийската традиция.

Такова е общото правило и няма защо да говорим повече за него. Ако се замислим, то не буди никакви недоумения. Но индивидуалният случай е несводим към общото правило. Съвсем естествено е едни представители на християнската святост – и като реални личности, и като персонажи в повествователната традиция (за нашите разсъждения разликата между едното и другото не е важна) – да въплъщават по-пълно единия полюс на антиномията, а други, съответно, другия. Съвсем лесно, човешки, с просто око се вижда, че в един случай преобладава суровостта, в друг – ласкавостта. Към едни светии е страшно да се приближиш, към други – не.

Можем да констатираме, с всички необходими уговорки, че в Западна Европа смекчаването на облика на святостта върви паралелно със заглъхването на варварството и нарастването на цивилизоваността. От само себе си се разбира, че в епохата на преселението на народите и на такъв човеколюбив светец като Северин от Норик (V век)[5], тъкмо заради неговите човеколюбиви цели, му се налагало да всява страх у варварските главатари, като се уподобява на магьосник, при това по-ефективен, по-страховит, отколкото били езическите жреци и магьосници. Но прогресът на социалния живот следва своя ход: рицарят е по-цивилизован от своя прадядо-варварин, а човекът на късно-средновековната култура – вече не само замъкова, а и градска – още по-цивилизован. Едва на този трети етап е възможна фигурата на Франциск от Асизи[6], която ознаменува промяната на едно много съществено свойство на емоционалния климат на западната духовност. Либералната историография в края на миналия век, колкото и да преувеличава тази промяна тя не я е измислила. През ХІІІ век още не е съществувала думата „аджорнаменто”[7], ала феноменът аджорнаменто много релефно откроил чертите си; от онези времена историята на католическата църква се разгръща под знака на съвършено съзнателни и централизирано осъществени актове на усвояване на новите форми на цивилизацията. Още продължават кръстоносните походи, а Франциск, без да пророни нито дума против тях, дава на бъдните, тогава още по-далечни времена, пример за мисионерско пътешествие до Египет – със султана е по-добре да поговориш, отколкото да воюваш. Ако вярваме на легендата, той е разговарял и с вълк, при това по-успешно, отколкото със султана. Но поведението на Франциск, колкото и да изглежда забулено в романтична мъгла на юродствуваща непрактичност, е не просто плод на неговата чисто лична доброта, а се намира в синхрон с развитието на цивилизацията; по същество то е къде-къде по-практично от кръстоносните походи. Бъдещето принадлежало не на кръстоносците, а на мисионерите.

Филипо Нери (1515-1595) действувал в Рим по време на поредната вълна на аджорнаменто: опитите му да обърне в полза на църквата неизкоренимата склонност на италианците да подемат мигновено всяка харесала им мелодия дала облика и названието на музикалния жанр – ораторията; римското простолюдие го нарекло „добряка Пепо”; той спечелил похвала и от Гьоте, който не обичал католическите духовни лица, но имал вкус към италианския живот. Разбира се, далеч не всички западни светци от последващите столетия са били „добряци” в стил Нери – съвсем не; ала цялата строгост на най-неумолимите ревнители на контрареформацията бивала не точно смекчавана (от руска гледна точка, ярко изразена у Достоевски, това би могло да се възприема и по напълно противоположен начин), а „темперирана” от цивилизованост. „Меко по начин на действие, твърдо по същество на действието” (leniter in modo, fortiter in actu) – гласи една от максимите на йезуитския орден[8]. Който иска може да си я преведе иронично на руски – мягко стелют, да жестко спать[9]; и това не е единствената асоциация, която може да ни дойде наум тук. Когато известният Владимир Печорин[10], руски емигрант от Херценовата генерация, решил да стане послушник при редемптористите, т. е. в конгрегация, родствена на йезуитите, той бил необикновено поразен от издигнатата в принцип вежливост на по-старшите към по-младшите, на началниците към подчинените.

На това място си струва да се замислим. Защо всъщност редемптористката вежливост била за него тъй неочаквана? Трябва да се предположи – поради контраста с онова, което той знаел за руските монашески нрави. Познанията му са били несъмнено доста повърхностни. От друга страна, манастирите, които създали у него такава представа, са били може би просто лоши. Но нито първото, нито второто засягат същността. Зад изобличаващия „имидж” на дългокосия и дългобрад, по всяка вероятност – неспретнат, не комилфо[11] – православен монах, който разговаря с послушника на „ти” и немилосърдно го разиграва, се крие твърде много. Източният тип аскетично възпитание, широко известен в православието, а също така и извън пределите на християнството – например в суфизма[12] или в дзен-будизма[13] – прилага озадачаващите оскърбления и притеснения не само като способ за изпитание на новодошлия, а и като своеобразна шокова терапия. Симеон Нови Богослов[14], един от най-проницателните мистици на Византия, умишлено принуждавал своя любим ученик да опитва пред очите на чужди хора блажна храна, след което пред същите свидетели го корял за чревоугодничество; и това не е просто тривиално изработване на смирение, а нещо, което донякъде прилича на дзеновските коани – нерешими загадки, притискащи в безизходно състояние старото съзнание и помагащи на новото да се роди. Но въпросът не е дори само в това, че лошият монах може да бъде груб, а великият аскет да е суров и даже да прибягва до мъчителни за пациента прийоми на дълбинно-психичен сондаж. И там, където няма нищо подобно, а има – обратното – изливаща се поголовно върху всички, върху „праведни и неправедни”, както е казано за дъжда небесен в Нагорната проповед, топлина на ласката – както у преподобния Серафим[15], обръщащ се към всекиго с приветливото „Радост моя!”, също така не може ни най-малко да се говори за вежливост. Думата „вежливост” е твърде студена, за да опише такава топлота. Човек изобщо не може да си представи тази дума в който и да било руски духовен трактат, докато още Франциск от Асизи препоръчвал на своите ученици леко куртоазна учтивост (и самият той, както е известно, я практикувал дори с безсловесните твари божии), а пък неговият съименник Франциск от Сал (1567-1622)[16], посветил специално на вежливостта и учтивостта цяла обширна глава на своето класическо „Въведение в благочестивия живот”, породило солидна традиция в католическата пастирска литература. Казаното дотук съвсем не означава, че католическата духовност е свързана непременно с деликатни маниери и външен блясък (съвсем неотдавна, в средата на нашия век, за противоположното напомни италианският свещеник падре Пио, спечелил си сред народа солидната репутация на чудотворец и прозорливец – именно той говорел с всеки богомолец на „ти” и не съблюдавал светските норми на приличие), ала принципно важното е, че бил поставен въпросът за съотношението между светостта и цивилизованата социалност, при това не между другото, а като проблем на теоретичното равнище на нравствената теология.

Контрастът, който проследяваме, не е контраст между наличието на култура и нейното отсъствие, както не и между пълното потапяне в мирското или в духовността. Това е контраст между две култури и съответно между два типа духовност.

Вежливостта, която вече не е архаичното вежество, която има специфичен смисъл, проясняван във всяка следваща епоха от западната култура – това е отмерената дистанция между индивидите в пространството на извънличния закон. Тоест, разбира се, за вярващия западен християнин източникът на закона е личният Бог, ала сам по себе си законът е извънличен, неутрален спрямо индивидите, които биват обемани от него като от неутралното спрямо телата Нютоново пространство. Тук е допустима аналогия с пространствените построения на правата линейна перспектива. Индивидите са „паднали”, грешни, и поради това трябва да бъдат защитени един от друг; около всекиго от тях трябва да съществува зона на дистанция, създавана от вежливостта, а отношенията помежду им се регулират от договор. Когато чете католически книги по морална теология, човек остава поразен от това до каква степен подробно се уточняват в тях границите на правото на ближния на свои лични секрети, за чието разгласяване ще те преследва страхът от грях, както и други подобни преградки около територията на индивидуалното битие, и още – колко често се употребява в тях една важна дума, която ние обикновено използваме съвсем не в сакрални контексти – думата „договор”, на латински „контракт”.

След това дълго, но необходимо отстъпление, да се върнем към нашия „детски” въпрос за страшните и за ласкавите светци. Ако се обърнем към византийската традиция, той е действително твърде „детски”; византийските светци не могат да бъдат класифицирани според емоционални критерии. Атмосферата на византийската духовност се определя първо от общоправославния и много строго провеждан императив на „отрезвяването”. Второ – от известна емоционална суховатост, каквато е присъща на отколе съзряла цивилизация. При св. Йоан Златоуст, например, все още няма такава суховатост; ала тя се появява у по-късните църковни витии. Тя не съществува в ранните разкази за словото и делата на египетските и палестинските аскети, събрани в „Патерик”, „Лавсаик”, „Луг духовний”; но тържествува в разчертаните като с пергел житийни схеми на Симеон Метафраст. Византийците не са могли да не бъдат много умни и мъдри дори тогава, когато решително се отвръщали от интелектуализма. Суховатостта, за която говорим, в никакъв случай не изключвала най-страстен духовен плам, да речем, в късновизантийската мистика – достатъчно е да споменем само химните на Симеон Нови Богослов. И ако размотаем кълбото на метафората, можем да кажем, че сухото дърво по-ярко гори. Когато се говори за византийските светци, неловко е да се използват понятия като суровост и ласкавост, които се мислят като повече или по-малко инстинктивни и наивни. На тази двойка противоположности там отговаря друга, извънредно типична за лексиката на православна Гърция: акривия – икономия.

Думата „акривия” буквално означава точност. Има се предвид неотклонно, непреклонно, неумолимо прилаганото към самия себе си и другите изискване да се спазват заповедите на Бога и уставните положения на Църквата с цялата, както се казва, строгост на закона. И това не е емоционален порив на гневен ентусиазъм – то е равномерно и безстрастно провеждан максималистки принцип.

Другата ключова дума – „икономия” – буквално означава домакинство (в традиционен църковнославянски превод – домостроителство). В по-широк смисъл това е целесъобразна система от действия, насочена към осъществяването на замисъл, по-специално – на замисъла на Бога да спаси хората чрез въплъщението и кръстната смърт на Сина („домостроителство на спасението”); в лексиката, свързана с религиозното поведение, това е готовността доброволно и навреме да се откажеш от акривията, ако това е целесъобразно с оглед спасението на ближния или интересите на правата вяра. И тук няма порив да се прощава, а премислено намерение, тактика и политика, хитроумно „художество” („техне” има общ корен с нашето „техника”). Подходът на византийците е „техничен”. Акривията и икономията се различават както две тактики – настъпателна и отбранителна.

Руската святост, бидейки православна, има общи с византийската святост предпоставки. Ала нейната емоционална окраска е по-различна: тя съответства на впечатлителността на един млад народ, на доста по-патриархалните житейски устои, тя включва специфичните нотки на славянската чувствителност. И ако побързаме да се върнем към нашата тема, контрастите на „кроткия” и „страховития” тип святост тук не са определени от цивилизацията, както това ставало във все по-висока степен на Запад, нито са транспонирани в „мъдра” тоналност, както във Византия. Те се проявяват в такава потресаваща оголеност и непосредственост, както навярно никъде другаде. Ако светецът е страшен, то той е страшен до такава степен, че вярващата душа може само по детски да се плаши и да замира трепетно. А ако е кротък, то кротостта му е такава бездна, че от нея ти става, може би, още по-страшно. При това тези типове не могат да бъдат включени в схема на историческа последователност – отначало да е било характерно едното, а сетне да преобладава другото; те не могат да бъдат прикрепени към един или друг период. Те не биха могли да се сменят един с друг, да се изтласкват един друг, защото не могат да минат един без друг. Това са два полюса на една антиномия, която лежи в самите основания на „Светата Рус”. Зад тях прозира един много сериозен, непонятен, нерешен въпрос. Този въпрос определя много неща в руското съзнание, в руската история. Неговото скрито въздействие не престава дори тогава, когато православната традиция е изтласкана от общественото внимание.

На единия полюс стои опитът да се приемат думите на Христа за любов към враговете, за непротивене на злото, за необходимостта да се подложи на ударилия и другата страна абсолютно буквално, без уговорки, без претълкуване. Под удара се подлага не само бузата, а и главата; насилникът не само не получава отпор, но не получава и укор, и не стига това, ами жертвата се обръща към него с ласкава, с особено ласкава дума. „Братя мои мили и любими” – така нарича своите убийци Борис, а и Глеб[17], когато настъпва часът му, разговаря с тях в такъв дух. Всъщност, новозаветните примери – на самия Христос и сетне на първомъченика Стефан[18] учат намолитва за палачите. Те не задължават за тази ласка; но тъкмо тя внася нотка на неповторим лиризъм, който откроява древноруските сказания за Борис и Глеб, на фона на цялата малко или много аналогична литература. И макар религиозното почитание към пролятата царствена кръв, чуждо за Византия, да не е било чуждо за европейския Север, сходството между канонизираните убити крале на Скандинавия и Британия и двамата сина на свети Владимир е твърде далечно. Светите Олаф Норвежки[19], Ерик Шведски[20], били убити с оръжие в ръка по време на сражение, както подобава на викинги. Ако покръстването не им било открило християнския Рай, те напълно биха заслужили Валхал[21]. Свети Едмунд, крал на източните англи, бил убит като попаднал в неприятелски плен след загубена битка, ала дори и пленен, продължавал да отстоява териториалната цялост на своето кралство (за мъченичество се считал в случая отказът му да отстъпи християнска земя на езичниците-датчани). Във всички тези случаи липсва крайно важният в сказанията за Борис и Глеб мотив за непротивенето на доброволната обреченост; екстатичният възторг със сълзи на очи в самата бездна на ужаса.

По-близо стои, разбира се, славянският паралел с образа на светия чешки княз Вячеслав (Вацлав). Той също загива поради братови козни и също би могъл да се съпротивлява с оръжие, но отказва да стори това („но не искам”). Специалистите отдавна разглеждат въпроса за отношението между „вацлавската легенда” и „борисоглебската легенда” – генетичната им връзка е съмнителна, но типологичната е несъмнена. И все пак повествованията за свети Вячеслав не поставят такъв акцент върху идеята за жертвеността; чешкият княз е представен като религиозен и политически деец, а в смъртния си час, макар и отказващ да се защити, бидейки начело на дружината, той все пак оказва известна съпротива. Борис и Глеб от самото начало са не в дейна, а в страдателна роля. Именно страданието е тяхното дело, съзнателно поето и осъществявано с безукорната „благообразност” на обряд, което се изразява дори само в поведението им пред убийците. „Очистена от морално-практически приложения, дори от идеята за мъжествено изпълнение на дълг (…), идеята за жертва, различна от героичното мъченичество, се налага с особена сила” (Г. П. Федотов).

За руската традиция е много характерно почитането на измъчени, оскърбени, попаднали в беда деца – от Димитрий царския син[22] до момчето „сред хората” Василий Мангазейски[23]. Понякога гибелта е причинена не от хора, а от стихия, както е при Артемий Вертоколски[24], ала тя все едно представлява знак на жертвено избраничество. Мълнията знае кого да порази – или най-виновния, или най-невинния сред невинните.

Такъв е единият полюс; а ето и другия. Страховита святост бива очаквана предимно от „светителите”[25] – от епископите, придобили църковна власт, която трудно може да бъде отделена от политическата. Властта трябва да внушава страх. За властния новгородски епископ от ХV век свети Евтимий известният агиограф Пахомий Логотет[26] отбелязва, че неговият Бог „страшна к непокоривым показа”[27]. Съвременник на Евтимий е бил свети Йона – първият московски митрополит, признат за законен без потвърждението на Константинопол[28]. Когато друг руски светец – игуменът Панфутий Боровски, си позволил (всъщност, с достатъчно основание) да се усъмни в каноничността на подобна практика, Йона го подложил на побой и го хвърлил в тъмница. Като суров, страшен, непрощаващ останал светият в паметта на руските хора; чудесата, за които повествува неговото житие, са предимно чудеса наказващи: умира човек, неповярвал в неговата власт да сътвори чудо; умира друг, на когото той се явил като видение след смъртта си, ала който не пожелал да разкаже за това, не изпълнил заръката.

Има една руска дума, обозначаваща специфично руски вариант на жестокост и поради това непреводима, като всички хубави думи във всеки език – „крутой”. На запад съществува специфична жестокост на ревнителите на вярата: възможно е Бернар от Клерво[29] – глашатаят на кръстоносните походи и преследвачът на Абелар[30]да е бил по-яростен от суровите светци в руската история; без съмнение магистър Конрад, духовникът на Елисавета Унгарска[31], който водел подопечната си към съвършенство с помощта на твърде безжалостни прийоми, е бил по-изобретателен.

Ала светият Йона е бил именно по руски „крут”, както е бил крут и преподобният Йосиф Волоцки[32] – по свой маниер не по-малко типичен представител на руската духовност, отколкото са безропотните страстотърпеливци и ласкавите към всички милостивци. Аргументацията му за това, че „подобает еретика и отступника не токмо осужати, но и проклинати, царем же, и князем, и судием подобает сих и в заточение посылати, и казнем лютым предавати”[33], поразява с плашещата си дълбочина и на моменти с неочакваната си находчивост. Значи на вас ви харесват благочестивите истории, в които чудото Божие от само себе си наказва виновниците и слага край на измамата на лъжеучителите? Та нима не виждате, че смъртта от молитвата на светеца е много по-страшна и горестна, отколкото смъртта „от оръжие”, от обичайната човешка разправа? Йосиф е обладан от настроението на ветхозаветните предания – например за пророка, който неочаквано казал на едного „бий ме” и този, след като не пожелал да изпълни казаното, бил умъртвен от излязъл насреща му лъв (3 Царства 20): „Бог повелевающу, не достоит испытовати естество бываемых, но повиноватися точию”[34]. В посланието си до княгиня Голенина, преподобният обяснява на вдовицата, загубила децата си, че ако те са умрели на младини, значи Бог е предвиждал, че ще живеят „житием злым и лукавым”[35] – сами са си виновни, макар че още нищо не са успели да сторят; и от тази тема преминава към съвсем деловия разговор за плащането на панихидата – „даром священник ни одно обедни, ни понафиды не служит”[36].

И всичко далеч не е така просто: трябва да бъдем много внимателни, да не би да видим вместо реалния Йосиф Волоцки негова карикатура – нещо, към което нашето, както се казва, „интелигентско” съзнание има естествена склонност. Преподобният Йосиф – този същият, от чиято жестокост сме готови да се ужасим, в размирни времена е бил, подобно на ветхозаветния Йосиф, грижовен благодетел на стотици гладуващи, попечител на деца, изоставени от родителите си; той разпореждал – макар обителта да го задлъжнява, „дабы никто не сшел с монастира не ядши”[37]. Ако беше „нестяжател” в духа на преподобните Нил Сорски[38] и Максим Грек[39], а не „крут” стопанин, който без капка намек за съчувствие обръща в благо за финансите на обителта скръбта на нещастната княгиня, той не би имал с какво да осъществява толкова широка благотворителност. Социалният момент присъства в съзнанието на Йосиф много по-силно, отколкото в съзнанието на „нестяжателите”: веднъж той убеждава болярин да се отнася човешки към зависимите от него хора, при това без да призовава към жалостивост, а като подчертава ползата за самия болярин както на този свят, така и в дните на Страшния съд; друг път нарежда на княз да забрани повишаването на цената на зърното… И този народен грижовник е същият човек, който иска смъртно наказание не само заради ерес, но и заради недонасяне за ерес: „аще и правоверни будут сами, и уведавше же еретики или отступники, и не предадят судиям конечную муку подъимут”[40]. Важно е да разберем, че тук няма никакво противоречие: мирозрението на Йосиф е съвсем цялостно.

Важно е да разберем и друго – че старците от Кириловия манастир, оспорили посланието на Йосиф Волоцки за осъждането на еретиците, не са били либерали. В тяхно лице виждаме не идеолози на толерантността, а пророци на непостижима за разсъдъка Божия любов. Те проповядват не „търпимост”, а търпение – търпение спрямо злото, тъй като те ни най-малко не се съмняват, че ереста е действително зло. Макар еретиците да не са по-добри от разбойниците; но нали Христос е опростил и разбойника. Тези старци не са по-близо до рационализма, а по-далече от него, отколкото йосифяните. Срещу ветхозаветната логика на Йосиф те апелират към парадоксите на Новия завет. Техен довод е надхвърлящата разбирането готовност на апостол Павел да приеме върху себе си проклятието, само и само да измоли опрощение за неповярвалите юдеи (Рим. 9:3): „видиш ли, господине, душу свою полагает за соблазнившуюся братью, дабы спаслися, а не молвил им, дабы их огонь пожегл, или земля пожерла, а могли сиа от Бога приати”[41].

Както изглежда, полемиката между йосифяните и „нестяжателите” за възможността да се отговори на ереста с наказание представлява уникално явление. Първо, много важно е, че двете спорещи страни остават не само в пределите на ортодоксията, а и върху платформата на средновековния мироглед. На Запад нямало такова нещо, разбира се, там и през средните векове се срещат хора, включително и йерарси, и светци на католическата църква, които се отвращават от практиката на репресии, ала теоретично тя не е оспорвана от другиго освен от еретици; а когато все пак се стига до систематични възражения, тези възражения се насочват в руслото на зараждащата се новоевропейска идеология на либерализма. Второ, важно е и това, че спорът за насилието или отказа от насилието се преплита със спора за „стяжателството” и „нестяжателството”. Това на Запад също го нямало: тъкмо бедняшките ордени, чийто „нестяжателен” живот Максим Грек сочи за образец на православните руски монаси, предлагат дейци за инквизицията.

И отново: опонентите на йосифянството са отстоявали не правото на инакомислие, а радикално разбраната евангелска забрана да се съди и осъжда. Това е тема, по-различна от тази за свободата на мисълта. Върху какво се гради съвместният живот на хората – върху „заплаха”, върху желязна строяща воля, която не познава граници, или върху дълготърпение, което също така не познава граници? „Аз пък ви казвам: да не се противите на злото” (Мат. 5:39) – това са думи на Христа и за оногова, за когото те не значат точно толкова, колкото значат, те изобщо нямат смисъл. От тях нищо не може да се отнеме. За да ги осъществиш, трябва доброволно да станеш безропотна жертва – като Борис и Глеб, като преподобния Серафим, като Лесковия старец Памва и като княз Мишкин на Достоевски. Но нали думите за „началника”, който „не напразно носи меч”, защото е „Божий служител и отмъщава с гняв ономува, който прави зло” (Рим. 13:4) – това са също новозаветни думи, казани, впрочем, за езичник, който не е обвързан със задължения пред Нагорната проповед; християнинът по времето на апостол Павел нямал шансове да стане „началник”. Как да се съчетае, как да се „вмести” всичко това?

Най-общо казано, става дума за дилема, валидна за християнството като цяло. Как да се отнася християнинът към властта над хората? Ето, и на Запад папа Целестин V се отказал от сана си и се оттеглил в пустинята; католическата църква го причислила към светиите, ала Данте го отпратил в Ада – когато добрият човек се отказва от властта, той става отговорен за това, че тя ще бъде взета от злите. И все пак Западът си е облекчил отношението по този болен въпрос, дори го е направил „почти” – само „почти” – разрешим; нека читателят си припомни това, което беше казано по-горе за опосредстването на духовността чрез етиката на учтивостта и контракта.

Като се разделя по времето на Тома от Аквино с чистия августинизъм[42], католическият мироглед дели битието не на две („светлина” и „тъмнина”), а на три: между високата област на свръхестественото, на благодатното, и преизподнинската област на противоестественото до някое време живее по свои собствени закони, макар и под властта на Бога, областта на естественото. Държавната власт принадлежи именно на тази област; само еретик може да я види като дело на дявола, ала и опитите за свръхмерното й сакрализиране бивали също така неотклонно осъждани. Ако съвместното съществуване на природното, като още-не-благодатно, с благодатта е законно, то работа на теологията е да уреди отношенията между едната и другата област, да изясни границите им. Това означава, че качествената разлика между насилието и ненасилието се е оказала сведена до количествения проблем за мярата, до аритметична задача, към чието решаване може да се пристъпи всякога.

Интересно е, че в латинския има дума, която играе важна роля в католическото нравствено богословие, но която е съвършено непреводима на руски език. Тази дума е clementia; тя не може да се превежда като „милосърдие”, както се прави обикновено, най-малкото защото „милосърдие” представлява точна калка на друга латинска дума – misericordia. Clementia – това е именно не милост и не жалост, не движение на сърцето, а нещо по-различно. Неслучайно Тома от Аквино съвсем основателно вижда в нея особен вид на добродетелта „умереност”. Има се предвид случаят, когато носителят на някакъв род власт, практикувайки тази власт, а другояче казано, практикувайки насилие – ограничава това насилие в пределите на абсолютно необходимото, щадейки всекиго, когото може да пощади без ущърб за властта си; като се огражда от необуздаността – от онова, което Августин нарича похот на властта. В това има повече самообладание, самоуважение, чувство за мяра, отколкото доброта. Думата clementia характеризира, според католическата система разбира се, областта на „естественото”, което лежи между ада на жестокостта и благодатта на християнската любов. Любовта няма мяра, мярата на любовта е безмерност, както казва Бернар от Клерво. А самата същина на „клеменцията” е в изчислимата мяра.

Повече от разбираемо е, че такова понятие в руския език няма. Руската духовност дели света не на три, а на две – светлина и мрак. И никъде това не се чувства така остро, както във въпроса за властта. Божието и Антихристовото се приближават плътно едно до друго, без каквато и да било буферна зона помежду им. Всичко, което изглежда земя и земно, е всъщност или Рай, или Ад. И носителят на властта стои точно на границата на двете царства. Това, с други думи, означава не просто, че той носи особена отговорност пред Бога – подобна тривиална истина е всеизвестна. Не, сама по себе си властта, или поне самодържавната власт – това е нещо, което се намира или по-високо от човешкия свят, или по-ниско от него, но във всеки случай – като че ли се съдържа в него. Много трудно е да отделим тук благословението от проклятието.

Въпросът за властта не е бил поставян така от ветхозаветни времена. Както е известно, в Първата книга Царства намерението на Израил да си избере цар се преценява като богоотстъпничество – Яхве сам трябвало да царства над свещения народ. „Тогава се събраха всички старейшини Израилеви, дойдоха при Самуила в храма и му рекоха: (…) постави ни цар, който да ни съди, както е у другите народи. (…) И Самуил се помоли на Господа. И Господ рече на Самуила: чуй народния глас във всичко, що ти говорят; защото те не отхвърлиха тебе, а отхвърлиха Мене, за да не царувам над тях; както постъпваха от оня ден, когато ги изведох от Египет, и до днес, като Ме оставиха и служеха на други богове, тъй постъпват и с тебе” (8:4-8). Това от една страна, а от друга – обетованията на Давидовата династия в „царските” псалми. И там имало нерешим въпрос. Той бил решен едва на друго равнище – в евангелския образ на Царя, който е действително Цар, ала Цар „не от тоя свят”.

За руснаците антиномиите, съдържащи се във властването над хората, в самия феномен на властта, се запазили през вековете – едва ли не от времето, когато Владимир се усъмнил в правото си да наказва – не толкова като задача за разсъдъка, колкото като мъчение за съвестта. Така се формирал културният тип, описан с неизбежната приблизителност, и все пак струва ми се достатъчно вярно, от Волошин:

И немарливи, и нечистоплътни сме,

невежествени и обезправени…

……………………………

Но затова пък ни спохожда съвест –

духовен бродник и покаен дар,

Толстоевците опърлил, Достоевците

и Йоан Грозни. Нам е непознато

на прости граждани достойното битийство,

но който е изстрадал участта

на Руската държавност, се възправя

наред със европееца – човек.

Нашата опасност се крие във вековния навик да прехвърляме несвойственото бреме на властта върху другия, да се отричаме от него, да се отдаваме на измамната невинност на безотговорността. Нашата надежда се крие в самата неразрешеност на въпросите ни такива, каквито ги чувстваме. Неразрешеността ни принуждава, под страх от морална и умствена гибел, да откриваме някакво друго, висше, неведомо досега равнище (както е у Ахматова: „Неизвестно на никого нещо, вековечно желано от нас”).

Неразрешените въпроси са отправени към бъдещето…

Преводът е направен по: Византия и Русь: два типа духовности. Статья вторая. Закон и милость. В: Новый мир, 1981 №9.

Превела: Ели Милчева

[1] Откъсите от библейски текстове се привеждат по: Библия, сиреч книгите на Свещеното писаниена Ветхия и Новия Завет. Издава св. Синод на Българската църква, София, 1991. Бележките са на преводачката.

[2] Става дума за небожествения образ на Иисус от книгата „Животът на Иисус” на френския историк на религията Ернест Ренан (1823-1892).

* Вж. Иоан. 2:13-25 и Мат. 23 – Бел. ред.

[3] Изобразеният от Андрей Рубльов в самото начало на ХV век Спасител в иконостаса на Благовещенския събор на московския Кремъл в стил близък до класическата хармоничност и уравновесеност.

[4] Икона, рисувана вероятно през 1340 г. от руски ученик на един от византийските художници, поканени тогава в Москва; носеща драматичния и експресивен дух на византийското възраждане; намира се в централния иконостас на Успенския събор в московския Кремъл. Това название й е дадено по-късно.

[5] Северин от Норик (?-482) – християнски мисионер, живял в дунавските страни; склонен към аскетично самовглъбяване, ала посветил се на активна защита на местните хора от агресивността на пришълците, успяващ да оказва магическо влияние върху германските вождове.

[6] Франциск от Асизи (1182-1226) – проповедник и поет, основател на католическия монашески орден на миноритите („по-малките” братя на Иисус), наричани още францисканци; проповядвал бедност и аскетизъм.

[7] Термин от времето на Втория ватикански събор (1962) – приспособяване на външните форми на католическата религия към нуждите на деня.

[8] „Общество на Иисус” – католически монашески орден, създаден през 1534 г. от испанеца Игнаций Лойола. Организационните и нравствените принципи на ордена са отразени в „Духовни упражнения” на Лойола (1548); орденът е опората на контрареформацията в опитите с по-„меки”, цивилизовани средства да се възстанови разклатената от Реформацията строга йерархия в конфесионалната общност.

[9] Меко постилат, но твърдо се спи. А на български – може би с изразителното: „С добро вземаш и хапката на чиляка от устата”? или („Вадя му душата с памук”).

[10] Владимир С. Печорин (1807-1885) – поет и филолог, в емиграция приел католичеството и станал свещеник.

[11] От „comme il faut” (фр.) – както трябва.

[12] Аскетично движение в исляма, възникнало около 800 година.

[13] Разпространена в Китай от VІ век форма на будизма; изповядва възможност за лично сливане с божеството в земния живот чрез самовглъбяване и просветление.

[14] Симеон Нови Богослов (около 966-1042), проповядвал религиозна аскеза.

[15] Серафим Саровски (1759-1833), преживял дълги години като монах в Саровската обител, а сетне се оттеглил в усамотена килия като пустинножител; спечелил си славата на чудотворец.

[16] Роден в графска савойска фамилия, ревнител на католическата църква, автор на трактата „За нищетата на духа, съхранена сред богатството”, в който нищият (смиреният) духом се представя като неизкушаващ се от богатството си – подобно на аптекар, който пази отрови, без да се отравя с тях.

[17] Борис и Глеб – синове на княз Владимир Святославич Киевски (980-1015), убити в резултат на заговор, организиран от по-големия им брат Святополк, заради престола. Едни от най-почитаните в Русия светци.

[18] Първомъченик и архидякон Стефан – пръв измежду седемте избрани от апостолите божии служители, осъден от синедриона и убит с камъни – първата жертва за християнската вяра.

[19] Олаф Норвежки – по време на властването му в Норвегия започнал разпространението на християнството (края на Х век). Основал епископия. При морско сражение корабът му бил превзет и той, заедно с останалите членове на екипажа, се хвърлил в морето.

[20] Времето на царстването му (848-853) е свързано с разпространението на християнството в Швеция. В отсъствието на своя архиепископ пада в кървава битка с привърженици на езическата партия.

[21] Валхала – „чертог на убитите” – в скандинавската митология – небесен дворец за избраните паднали в бой воини, принадлежащ на върховния бог Один.

[22] Димитрий – син на Иван ІV Грозни и Анастасия Романовна, оказал се в центъра на дворцови интриги след смъртта на баща си.

[23] Василий работел в магазин в град Мангазей; управителят, заподозирайки го в кражба, го убил. След години на гроба му се извършвали знамения и там бил (1602 г.) построен параклис. От 1803 г. с официално разрешение на църквата били извършвани моления пред образа му.

[24] Селско момче от Архангелска губерния, убито от мълния на дванадесетгодишна възраст (1545 г.). След 35 години над гроба му се появила светлина и тялото било пренесено в църква – вярващите го свързвали с чудесни знамения.

[25] Светители – канонизирани епископи.

[26] Пахомий Логотет – сърбин, оставил за Русия образци на „светителски” жития, близки до идеала на ІV век, когато за пръв път започнали да канонизират епископи. Впрочем самата дума „канонизация” се употребява след ХІІ век.

[27] „беше го научил да е страшен за непокорните”

[28] Този акт се счита за фактическо начало на руската автокефалия.

[29] Бернар от Клерво (1091-1153) – френски благородник, основал манастир в Клерво; вдъхновител на ІІ кръстоносен поход (1146 г.), мистик и ревностен католически проповедник, преследвал еретици и свободомислещи представители на школската теология.

[30] Пиер Абелар (1079-1142) – френски философ и теолог, осъден на съборите в Соасон (1121) и Санс (1140) по обвинения в еретизъм; внесъл модернистичен дух в средновековната схоластика.

[31] Графинята, поставила се под духовното попечителство на Конрад от 1226 г. неотклонно следвала предписаните й от него десет правила на благочестив живот, отказвайки се от всякакви житейски обвързаности, включително и от тези със собственото си семейство.

[32] Йосиф Волоцки (ок. 1439-1515) – основател на Йосифо-Волоколамския манастир; активно осъждал „жидовствуващите” еретици; противник на идеята за секуларизация на манастирските владения, категорично обявил се против възгледите на „нестяжателите”.

[33] „Подобава еретикът и отстъпникът не само да бъдат осъждани, а и проклинани; от цар, от княз и от съдия да бъдат на заточение пращани и на люта казън предавани”.

[34] „Не е позволено на съществуващите да изпитват повеляващия Бог, те трябва само да му се покоряват.”

[35] „С житие зло и лукаво.”

[36] „Даром свещеникът нито обедня, нито панихида отслужва.”

[37] „Никой да не тръгва от манастира гладен.”

[38] Нил Сорски (1433-1508) – основал скит в диво блатисто място край р. Сорка със свои най-близки сподвижници; ревностен проповедник на идеята за скитско нестяжателство; автор на „Предание за скитското жителство”.

[39] Максим Грек – албански грък със солидно европейско образование, поканен от Атон в Русия; наред с преводаческата си дейност пише съчинения, в които споделя идеите на нестяжателите против манастирското земевладение; през 1525 г. бил осъден и преживял 30 години в заточение.

[40] „Макар и самите те да са правоверни, ако разберат, че някои са еретици или отстъпници и не ги предадат на съдиите, то адски мъки ще понесат.”

[41] „Разбираш ли, господарю, душата си жертвува за съблазнилите се братя, за да се спасят, а не ги проклинаше огън да ги гори или вдън земя да идат, инак те можеха да понесат страдания от Бога.”

[42] Приобщеността към възгледите на Аврелий Августин (354-430), влиятелен теолог и „отец на църквата”, който в съчинението си „За Божия град” противопоставя небесния на земния град и вижда смисъла на историята в драматичната борба между тях, намираща спасителен изход в деня на Страшния съд.

© Омофор

Синаксар за Неделя първа на Великия пост – Тържество на Православието

В тоя ден,[1] в първата Неделя от светия пост, Църквата е приела да се чества възстановяването почитанието на светите и честни икони, извършено от император Михаил и майка му, блажената царица Теодора, а също и от светия Константинополски патриарх Методий. А това стана тъй: При император Лъв Исавър (717-741 г.), бивш свинар и мулетар, но по допущение Божие заграбил царската власт, бе извикан светител Герман, тогава водач на Църквата, който чу думите на царя: „Струва ми се, владико, че иконите по нищо не се отличават от идолите, затова заповядай колкото се може по-скоро да ги приберат и да ги махнат от църквите. Ако са истински свети изображения, то нека да ги окачат по-нависоко, та да не би ние, които се валяме в грехове, да ги оскверним, като ги целуваме”.

Но патриархът отхвърли тия нечестиви слова на царя, казвайки: „Не си ли ти, царю, този, който според пророчеството ще въздигне гонение срещу светите икони и чието име е Конон?”. Той отвърна: „Така бях наречен като дете!”. И понеже патриархът отказа да се подчини на волята му, той го прогони и на негово място постави своя единомишленик Анастасий и тогава вече открито започна борба против светите икони. Казват, че тази ненавист към иконите му била внушена от някакви юдеи, които с врачуване му предсказали въздигането до престола по времето, когато той бил още беден и заедно с тях си изкарвал прехраната като пастир на осли.

След края на злощастния му живот, негов приемник стана най-жестокият от синовете му Константин Копроним (741-775 г.), който продължи яростното гонение против светите икони. И трябва да се каже, че според беззаконията, които извърши, даде му се и да умре в позорна смърт. [Той умря по време на поход срещу българите, поразен от много силна огница, като според собствените му думи приживе бе предаден на неугасимия огън!]. На престола се възкачи неговият син Лъв ІV Хазар (775-780 г.), но и той умря от мъчителна смърт.

Наследници на престола станаха Ирина и Константин. Макар съпруга на Лъв ІV, тя бе тайна почитателка на иконите и след смъртта му стана регентка на своя син младия Константин VІ. Наставлявани от светейшия патриарх Тарасий, те свикаха Седмия вселенски събор, на който Църквата Христова възстанови почитанието на светите икони. След свалянето им от престола, императори станаха Никифор Геник (802-811 г.), после Ставрикий [но той бе ранен от българите и съвсем за кратко управляваше, след което почина в манастир], а след него – Михаил Рангаве (811-813 г.), като всички те почитаха светите икони.

Приемник на Михаил стана звероподобният Лъв Арменец (813-820 г.), който бе коварно въведен в заблуждение от един нечестив монах-затворник и започна второто иконоборческо гонение, – и отново Божията Църква се оказа лишена от красота. Лъв Арменец бе сменен от Михаил ІІ Аморей (820-829 г.), а той – от сина му Теофил (829-842 г.), който отново въздигна гонение против иконите, надминавайки всички останали. Този Теофил подхвърли на различни наказания и мъчения светите отци заради светите икони. Но казват за него, че много ратуваше за справедливост и стана известен със своя справедлив съд. Теофил управлява самостоятелно дванайсет години, но се разболя от стомах дори до смърт, а устата му така се разтвори, че му се виждаха вътрешностите. Царица Теодора [жена му] бе в силна скръб от случващото се. Веднъж тя за кратко заспа и в сън видя Пречистата Богородица, държаща в ръцете си Предвечния Младенец, обкръжена от светли ангели, които бичуваха и хокаха мъжа й Теофил. Когато тя се събуди, Теофил дойде малко на себе си и завика: „Горко на мен – окаяния! Заради светите икони ме бичуват!”. Царицата веднага положи на главата му иконата на Богородица и й се молеше през сълзи. А Теофил, като видя, че наблизо един човек имаше икона на гърдите си, грабна я и я целуна. И веднага устните, които хулеха иконите и безобразно разтвореното гърло се върнаха в предишното си състояние и той, избавен от постигналата го беда и мъка, заспа, разбрал колко добре е да се почитат светите икони. Царицата изнесе от ковчежетата си светите и честни образи и убеждаваше мъжа си да ги целува и почита от цялата си душа. Така Теофил лека полека напусна този живот.

Теодора повика всички, които бяха в изгнание и по тъмниците и ги освободи. Беше свален от патриаршеския престол Йоан Граматик, по прозвище Аннис, т.е. магьосник, по-скоро началник на гадателите и бесовете, отколкото патриарх, а на негово място бе възведен Христовият изповедник Методий, който преди много пострада за иконите и жив бе затворен в гроб.

По това време, по божествено озарение, при преподобния Йоаникий Велики, подвизаващ се на планината Олимп, отиде светият отшелник Арсакий и му рече: „Бог ме изпрати при тебе, за да отидем заедно в Никомидия при преподобния мъж Исаия Затворник, и научени от него да направим онова, което е приятно Богу и подобава на Неговата Църква”. И отидоха при преподобния Исаия и чуха от него: „Тъй казва Господ: ето приближи се краят на враговете на Моя образ. Затова идете при царица Теодора, но и при патриарх Методий и кажете: отлъчи всички нечестиви и тогава с ангелите Ми принеси хвалебна жертва, почитайки изображението на Моя лик и на Кръста!”.

Като чуха това, те отидоха в Константинопол и предадоха тези думи на патриарх Методий и на всички Божии избраници. А те, като се събраха, отидоха при царицата и я намериха покорна във всичко, защото тя бе благочестиво и боголюбиво научена да почита иконите от предците си.
Царицата веднага извади образа на Богородица, който висеше на шията й, така че всички да го видят, целуна го и рече: „Да бъде проклет оня, който не се покланя на иконите и не ги целува с любов, не като богове и без идолопоклонство, но като образи заради любовта си към Първообраза!”. Отците се зарадваха с голяма радост, а Теодора просеше от тях да се помолят за мъжа й Теофил. Те, виждайки вярата й, макар и да казваха, че това е свише техните сили, й се подчиниха.

Светият патриарх Методий, отивайки във Великата Божия църква, събра целия православен народ, причта и архиереите, монасите и пустинниците, сред които бяха и гореспоменатите Йоаникий Велики от Олимп и Арсакий, Навкратий, учениците на Теодор Студит, Теофан игуменът на „Голямо поле”, изповедник Сигриански, Теодор и Теофан Начертани, Михаил синкел и изповедник от Светия Град и много други. Те отправиха всенощна молитва към Бога за Теофил, умолявайки постоянно със сълзи Господа. И така правеха през цялата първа седмица от Великия пост. Същото правеше и царица Теодора, заедно с членовете на императорския двор.

Тогава, когато настъпи разсъмването на петъка, царица Теодора се унесе в сън и видя себе си застанала до колоната на Константин Велики, а наоколо някакви хора шумно вървяха по улицата и носеха различни оръдия за мъчения, а посред тях вързан с ръце на гърба се влачеше Теофил. Като разпозна мъжа си, тя тръгна подир тия, които го водеха. Когато стигнаха до Медните врати,[2] където имаше икона на Спасителя, те оставиха Теофил пред един дивен Мъж, който бе застанал там в свръхестествено явяване. Падайки в нозете Му, царицата започна да се моли за царя. Накрая Мъжът отвори устата Си и рече: „Голяма е вярата ти, жено! И тъй, знай, че заради твоите сълзи и твоята вяра и заради молитвите и прошенията на Моите раби и Моите свещеници Аз давам опрощение на твоя мъж Теофил”. И заповяда на тия, които водеха царя: „Развържете го и го предайте на жена му!”. А тя, като го взе, отиде си с радост и веселие. И в този миг се събуди.

А патриарх Методий, кога свършиха молитвите и моленията, взе чист свитък, написа на него имената на всички царе – еретици, включително и на цар Теофил, и го постави под светия престол в храма. В петък той видя един страшен и велик Ангел, Който влезе в храма и идвайки към него, рече: „Молитвата ти бе чута, епископе – цар Теофил получи опрощение; недей, прочее повече да досаждаш за това на Бога!”. А патриархът, за да изпита истинско ли е видението, слезе от своето място, взе свитъка, разгърна го и видя – о, Божии съдби! – че името на Теофил бе напълно изличено от свитъка.

Като научи за това, царицата много се зарадва, изпрати пратеници при патриарха и заповяда да се събере целият народ с кръстове и икони във Великата църква, за да върнат там честните образи и да възвестят на всички за новото Божие чудо. Скоро, когато всички се събраха в храма със свещи, дойде и царицата със своя син. По време на литията те излязоха и стигнаха до гореспоменатото място и носейки честните икони, Кръста и светото и Божествено Евангелие, пееха „Господи, помилуй!”. И като се върнаха отново в църквата отслужиха божествена Литургия. Тогава бяха възстановени честните икони от споменатите свети мъже, които бяха прославени като благочестиви и православни, а противящите се и нечестивите, не приемащи почитанието на светите икони бяха отлъчени и предадени на проклятие. И оттогава светите изповедници определиха ежегодно по този начин да се извършва това свещено тържество, та да не би отново някога да изпаднем в това нечестие.

Господи, Който си неизменен Образ на Отца, по молитвите на светите Твои изповедници помилуй ни. Амин.

[1] Синаксар (от гр. „синаксис” – събрание, съединение) – по-пълен или по-кратък житийник и тълкувание на празниците, извлечени от писанията на светите отци и църковните предания. Тези четива съдържат исторически сведения за даден празник или светец.

[2] Медните врати са били парадният вход към големия императорски дворец, разположен близо до храма „Св. София” в Константинопол. Тези врати са били всъщност цяло здание с бронзов покрив. Използвало се е за различни цели – като затвор, съдебна зала и т. н. Иконата на Иисус Христос над Медните врати е бил един от най-известните образи на Спасителя. Тази икона в съзнанието на византийците се е свързвала с идеята за съда.

Синаксар на Втора Неделя на Великия пост – св. Григорий Палама

Бог е предвечна и присносъщна светлина, пълна и абсолютна святост. Общението с Него води към духовно озарение, доставя на душата неизказана блажена радост. А богообщението се постига чрез молитва, нравствено усъвършенстване, духовни подвизи и свято безмълвие. По тоя път са достигнали богообщение и святост великите отци-мистици на православния Изток. Един от тях е и днес честваният св. Григорий Палама, архиепископ Солунски – велик поборник за православната вяра и най-изтъкнатият представител на онова духовно-съзерцателно движение през XIV в. в Източната (Православната, бел. ред.) църква, което е известно под името исихазъм, т. е. безмълвничество.

Нека днес накратко да се запознаем с живота и учението на св. Григорий.

Този боголюбец се родил към края на XIII в. от знатни, благочестиви и духовно просветени родители. Св. Григорий получил добро християнско възпитание и високо за онова време образование. От малък обаче останал без баща. Грижата за издръжката и възпитанието на своите осиротели деца поела духовно просветената му майка. Още от рано св. Григорий проявил склонност към съзерцателен живот. Макар и още младеж, той водел строго монашеско житие. Когато станал пълнолетен, решил напълно да се отдаде в служение на Бога.

Заедно с двамата си братя Григорий заминал за Света Гора, която по онова време била цветуща духовна градина и крепост на Православието. Майка му, заедно с деветте си дъщери, също приела монашество.

В Атон младият монах Григорий се поставил под духовното ръководство на старец Никодим. Цели осем години този опитен старец въвеждал и възвеждал Григорий в духовния живот. След смъртта на стареца Никодим Григорий се заселил в лаврата на св. Атанасий Атонски. Тук в продължение на десет години той прекарал в най-строг аскетически живот. Чрез пост и молитва, в безмълвие и съзерцание, той все повече възраствал в духовния живот и достигнал върха на богосъзерцанието.

По това време в Атон дошъл от Калабрия (Южна Италия) един монах на име Варлаам – човек учен и добре запознат с древногръцката философия. Отначало между Варлаам и Григорий се завързала тясна дружба. По-късно обаче Варлаам започнал да упреква Григорий за неговите исихастки разбирания. Постепенно споровете между двамата учени монаси достигнали до остра словесна борба. Оказало се, че Варлаам споделял погрешно учение по въпроса за същината и свойствата на Бога и за възможностите и начините на Богообщението. Оказало се също, че тези двама монаси били ученици на две различни школи: единият – на схоластиката, а другият – на мистиката, и следователно различно мислили и чувствали.

Възгледите на Варлаам внесли смут всред светогорските отци. Споровете между Варлам и Григорий излезли от пределите на Света гора и достигнали до Солун и Цариград, като възбудили и тук духовете. В Цариград бил свикан събор, на който двамата противници изложили своите възгледи по спорните въпроси. Тук борбата взела ожесточен и драматичен характер. В спора взели участие и мнозина видни богослови.

Отначало Варлаам имал успех. На негова страна бил и самият патриарх Йоан Калека. Св. Григорий бил хвърлен в тъмница. Борбата продължила; в края обаче връх взело учението на св. Григорий. Патриарх Калека бил свален, а Варлаам бил осъден като еретик. Сухата и остаряла вече схоластика трябвало да отстъпи мястото си на мистиката. Св. Григорий бил оправдан и наскоро след това (1349 г.) бил избран за Солунски архиепископ. Като архиепископ той проявил плодовита архипастирска и книжовна дейност. Написал много съчинения някои от които не са достигнали до нас или все още не са открити.

Св. Григорий си спечелил името на учен богослов и голям поборник за православната вяра. По нрав той бил кротък, благороден, винаги въздавал добро за стореното му зло, търпеливо понасял бедите. По живот бил добродетелен и свят. Удостоен бил от Бога с дара на чудотворство и пророчество и с дара на постоянния покаен и умилителен плач, от който се повредили очите му. Починал на 14 ноември 1359 г. на 63-годишна възраст. Осем години след смъртта му бил причислен към лика на светците, а малко по-късно било наредено да бъде чествана паметта му на днешния ден – Неделя втора на св. Велики пост. Св. Църква го възпява като светилник на Православието, учител и твърдина на Църквата, украшение на монасите, непобедим поборник на богословите, проповедник на благодатта и свещен орган на премъдростта.

В какво се е състояло учението на св. Григорий Палама? – В основата си то е учението на древните отци-мистици, само че в ново осветление, известно под името исихазъм. Пръв проповедник на исихазма на Балканите бил св. Григорий Синаит, а негов теоретик и апологет бил св. Григорий Палама. Учението на исихастите в най-кратки черти е следното:

Богообщението, както вече се каза, е същина и крайна цел на религиозния живот. То се постига в три последователни степени:

“праксис”, т. е. практическа духовно-нравствена дейност,
“теория”, т. е. духовно съзерцание и
“екстасис”, т. е. духовен възторг.

Праксисът, по-специално, е упражняване на волята във въздържание от плътски наслади, в пост, бодърстване, молитва, смирение, сърдечно съкрушение, телесен труд, дейна любов, послушание и търпение. Целта на праксиса е да се превъзмогнат духовните страсти, за да може човек нравствено да се очисти, та по-лесно да може да съзерцава божествените неща.

Теорията се състои в духовно самовглъбяване, в разсъдителна или т. нар. “умна” молитва, провеждана в пълно мълчание, което довежда до безстрастие, богопознание и постигане на божествените тайни, до които човешкият ум иначе не може да се възмогне.

Екстасисът е върховна точка на духовния живот. Той е постигане на благодатно въздействие на Св. Дух, божествено озарение, свързано с особени чувства на блажена радост и благодатен мир, свещен възторг, сърдечен полет към божествените висоти, влизане в общение с Бога, сливане с Него.

Така човек още тук на земята става богоподобен, т. е. той бива проникнат и осветен от Божеството, и причастник на нетленната и невеществена Таворска светлина. (Виж също: ПРЕОБРАЖЕНИЕ ГОСПОДНЕ).

Св. Григорий в противовес на Варлаам и на тогавашните богомили учил, че човешкото тяло, ако и да е повредено от греха, то е Божие творение и храм на Св. Дух и следователно – способно на святост.

Победата на св. Григорий над Варлаам имала благоприятни последици. Цялостният църковен и културен живот бил положен под знака на исихазма. Исизахмът бил новата свежа струя, която богато и благодатно оплодила духовния живот.

Св. Григорий Палама и неговото учение намират оправдание в думите на Господ Иисус:

“Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8) или “Който Ме люби, ще бъде възлюбен от Отца Ми и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам” (Йоан. 14:21).

То е потвърждение на онова, което някога св. апостол Павел сам бе изпитал като засвидетелства реалността на ония неща от духовния свят, които човек не може с думи да изрече (2Кор. 12:4). Св. Григорий се яви като нов Павел, който можа по пътя на исихията (вътрешна тишина и мир, бел. ред.) да достигне най-висшата степен на богообщението и богоозарението при условията на тукашното ни битие.

Подобно на св. Григорий и други боголюбиви души по пътя на безмълвието и подвизите са достигали състояние на богоозареност и боговидение. Да си спомним само за преп. Теодосий Търновски и преп. Серафим Саровски. Първият бил видян от своя ученик Евтимий във време на молитва да гори като огнен стълб, а вторият, също по време на молитва, озарен от благодатта на Св. Дух, блестял по-ярко от слънцето в неговия обеден блясък.

Като празнуваме днес паметта на св. Григорий Палама, нека изпросим светите му предстателни за нас молитви и да го възпеем с похвалните слова на днешната му светилнична песен:

“Радвай се, похвала на отците, уста на богословите, жилище на безмълвието, дом на премъдростта, връх на учителите, глъбина на словото! Радвай се, органе на деянието, краен предел на боговиждането и изцерител на човешките недъзи! Радвай се, храме на Духа! Радвай се, отче, който, ако и да си умрял, още живееш!”

Амин!

Из “Синаксар – празнични четива от триода и пентикостара”, Синодално издателство
Превел и преработил: † Макариополски епископ д-р Николай

Синаксар за Неделя трета на Великия пост – Кръстопоклонна

В тоя ден – трета неделя на Великия пост – празнуваме поклонението на св. честен Кръст Христов. Понеже през време на поста като че ли и ние някак се разпъваме, умъртвявайки греховните страсти, и лесно можем да изпаднем в униние, затова и днес, в средата на великопостното поприще – св. Църква ни предлага, за наше насърчение и утеха, спомена за Христовите страдания. Ако Христос, бидейки Бог, прие заради нас страдания и кръстна смърт, то колко повече подобава и ние да страдаме, та както Христос чрез Кръста победи дявола и се прослави във Възкресението, така и ние, съразпъвайки се заедно с Него чрез поста и подвизите, да се прославим с Него във Възкресението Му (Рим. 6:5).

Днешният спомен за Христовите кръстни страдания ни дава повод да говорим за св. Кръст Господен.

Кръстът Христов е знамето на Сина Човечески (Мат. 24:30), отличителен знак на Неговата Църква, знак на вярата в Господ Иисус и на принадлежност към нея. Кръстът Христов събира в себе си цялата евангелска проповед; той е връхна точка на извършеното от Христа спасение.

Първоначално кръстът е бил в употреба у римляните като наказателно средство, прилагано към осъдени на смърт за позорни деяния, поради което кръстът е бил символ на унижение. Видът му е всявал ужас и отвращение. Цицерон изказва възмущение, че управителят на една провинция е приложил кръстна смърт спрямо един римлянин. Той изтъква разпъването на кръст като най-черно и отвратително изобретение на човешкия ум и издига глас на протест срещу осъждането на кръстна смърт, която накърнява обществената свобода и величието на империята.

Разпъването на кръст е било непознато у евреите. За най-тежки престъпления, като например богохулство, провиненият бил осъждан на смърт чрез убийство с камъни, след което тялото му било обесвано на дърво (Втор. 21:22-23). В своето ожесточение към Христа обаче евреите поискали за Него от Пилат най-позорното и мъчително наказание, каквото сами те не прилагали – разпъване на кръст. А страшна и мъчителна е кръстната смърт, особено пък когато разпнатият е прикован, какъвто е бил случаят с Христовото разпятие. Неестественото положение на тялото, увисването му върху прободените ръце и нозе, загубата на кръв, високата температура, причинена от раните, и свързаната с нея мъчителна жажда – всичко това причинява адски страдания. Към телесните страдания се прибавят и душевните, причинени от хулите и подигравките на тълпата.

Ето, на такава жестока и позорна смърт бил осъден Богочовекът Господ Иисус! Колко трудно е било за философски образованите елини да приемат апостолската проповед за Разпнатия – за един Бог, Който според тях се показал толкова слаб, та се оставил да бъде мъчен, хулен и прикован на дърво! Тъкмо разпятието на Христа е било най-силният аргумент на учения Целс против християните. Не било лесно и за юдеите да повярват в Христа, Разпнатия, имайки предвид думите на Писанието: “Проклет е пред Бога всеки, който виси на дърво” (Втор. 21:23). Затова апостолът пише: “Ние проповядваме Христа разпнатия, Който за юдеи е съблазън, а за елини безумство” (1 Кор. 1:23). И въпреки това, апостолската проповед за Кръста имала успех. Самият св. апостол Павел се хвали с Кръста на Господ Иисус (Гал. 6:14). Изображението на Христовия кръст станало знак на вярата в Христа и предмет на голяма благоговейна почит. С кръста християните започнали да освещават различни предмети, да извършват светите тайнства и да се ограждат от невидимите вражески сили. Древният църковен писател Тертулиан, живял в края на ІІ и началото на ІІІ век, пише: “При всяко влизане и излизане, при всяко обличане и обуване, при къпане, при ядене, при запалване на лампите, при отиване на сън, при сядане и при всяка работа поставяме кръст върху челото си”. А че този обичай е бил древен, се вижда от други думи на Тертулиан: “Ако ти би поискал да попиташ за писмен закон, по който съществуват тия и други подобни учения, не ще намериш такъв; ще узнаеш само това, че преданието е утвърдило изцяло тоя обичай”. Че Кръстът е бил отличителен знак за християните и предмет на изповядване, това се вижда от думите на Блажени Августин: “Ако ние запитаме оглашения (готвещия се да стане християнин): “Вярваш ли в Христа?” – той ще отговори: “Вярвам!” и ще изобрази на себе си Христовия кръст. Той носи тоя кръст на челото си и не се срамува от кръста на своя Господ”.

След победата на св. Константин Велики над езичника Максенций, станала с чудодейната сила на Христовия кръст, последният навлязъл в домовете и учрежденията. Според свидетелството на св. Йоан Златоуст християните носели частици от св. Кръст на гърдите си, започнали да го изобразяват върху дрехите си, съдовете, църквите, оръжията, гробовете, официалните документи (договори, завещания и др.), при подписи – в знак на истинност на подписаното и пр. “Ние, пише св. Йоан Златоуст, поставяме кръста на себе си, на леглото, на трапезата, навсякъде, гдето и да сме. И както мнозина от войниците нито обядват, нито спят без оръжие, тъй и ние го окачваме на леглата, вместо меч, чертаем го по вратите, вместо ключове, с него ограждаме целия дом, вместо със стени с него запечатваме всичко вътре и вън”. За същото свидетелства и св. Кирил Йерусалимски (+386): “И тъй, да не се срамуваме да изповядваме Разпнатия! Смело да изобразяваме с ръка кръстното знамение на челото и на всичко: на хляба, който ядем, на чашата, от която пием; да го изобразяваме при влизане и при излизане, когато лягаме да спим и когато ставаме от сън, когато сядаме и ставаме, когато сме на път и почиваме. Той е велико предпазно средство, дадено в дар на бедните, на слабите без труд. Това е Божия благодат, знак за верните и страж за злите духове. Защото с него Той явно ги изложи на позор. Когато те видят кръста, спомнят си за Разпнатия” (13 огл. Поучение). Св. Антоний Велики съветвал братята-монаси да пропъждат демонските видения с кръста, да ограждат себе си и жилищата си с кръстното знамение. В древната Църква с кръста са били правени т. нар. “екзорцизъм” (заклинания) над обладани от нечисти духове. Почитта към Христовия кръст е намерила официален израз като църковно учение в 73-то правило на VІ Вселенски събор: “Да се отдава подобаваща чест на това дърво, чрез което сме спасени от древното грехопадение, а също и с мисъл и със слово и с чувство да му се отдава поклонение”.

Почитта към св. Кръст е изразена и в множество църковни богослужебни песни: в тропарите на утренята преди Шестопсалмието, в песните на Кръстовден и в Неделя Кръстопоклонна, в специалната служба в чест на св. Кръст от св. Григорий Синаит, в Светилния в сряда и петък, в кръстобогородичните песни, в кръстовъзкресните канони и др. В някои от тези песни св. Кръст се олицетворява. Това олицетворение обаче не е идолопоклонство, а по-скоро поетичен образ за възхвала на Разпнатия „нас ради и нашего ради спасения”, израз на особена почит към тоя свещен предмет и средство, чрез което е станало човешкото спасение.

Неизразимо и неизмеримо е величието, силата, светостта и духовното обаяние на Христовия кръст! Той е нашата слава, нашата похвала, нашето победно оръжие, нашето украшение, нашата сила и спасение! Чествайки днес св. Кръст Господен, нека смирено да свием колена пред неговото подножие и да кажем:

“Кресту Твоему покланяемся, Владико, и святое Воскресение Твое славим! (На твоя Кръст се покланяме, Владико, и святото Твое Възкресение славим)”. Амин!

Из „СИНАКСАР – празнични четива от триода и пентикостара”, СИ

Синаксар: Неделя четвърта – на св. Йоан Лествичник

Бог – творецът на всичко – е поставил на човек определена крайна цел през време на земния му живот и е вложил в него естествен и непреодолим стремеж за постигането на тая цел.

Коя е върховната и последна цел на човека според словото Божие? Кой е неговият непрестанен и непринуден стремеж? – Бог, достигане на Неговото съвършенство и святост. „Бъдете съвършени, казва Христос, както е съвършен и вашият небесен Отец” (Мат. 5:48). Съвършенството, за което става дума, се осъществява в пълно разкриване на духовните сили на човека, в стремежа към Бога. И понеже Бог е абсолютното съвършенство и абсолютното добро, то и нашият стремеж е насочен към постигане на Божието съвършенство и абсолютно добро. Това значи непрестанно да растем в доброто. Ако днес сме били добри, утре да бъдем още по-добри. Ако днес сме били на едно стъпало по-ниско на стълбицата на нравственото съвършенство, утре да бъдем на едно стъпало още по-високо, още по-близко до Бога. Пътят на нравственото усъвършенствуване, следователно, е непрестанно възлизане по стълбата, която води от земята към небето. Мнозина добродетелни хора през време на земния си живот са възхождали по тая стълбица и са достигали възможното за човеците духовно-нравствено съвършенство. А някои са ни оставили и писмени трудове, в които въз основа на св. Писание и личния си опит са посочили конкретно пътя към нравственото съвършенство. Такъв е и твърде известният труд „Лествица” или „Райска стълба”, чийто автор е днес чествуваният от св. Църква св. Йоан Лествичник.

Този Божи угодник е роден в 525 г. неизвестно где. На шестнадесет годишна възраст постъпил в манастир. След като навлязъл и укрепнал в монашеския живот, се уединил в една килия, в която прекарал 19 години. Още по-късно усамотил се в една пещера в планината Синай. Тук прекарал 40 години. Когато станал на 75 години, настойчиво бил поканен от братята на Синайския манастир да им стане игумен. Като игумен прекарал няколко години. Оттук получил името „Синаит”. Бил много учен и затова бил наречен още „Схоластик”. Последните години от живота си прекарал пак в отшелничество. Починал вероятно към 608 г. на повече от 80-годишна възраст.

Св. Йоан е известен най-вече като автор на „Лествицата”. Затова още е наречен „Лествичник”.

Св. Йоан прекарвал живота си във въздържание, молитва, подвизи, четене, писане, труд и духовни съзерцания. Той не бил краен аскет-постник, употребявал всякаква храна, позволена от устава, но се хранел скромно, без да угажда на плътта си. По тоя начин той угасявал плътските си възбуждения. Спял малко, колкото да се отмори от продължителните бдения. Горял от силна любов към Бога. Денем и нощем не можел да се насити от съзерцанието на Божията слава, светлина и красота.

Йоан, игумен Раитски, отправил до Йоан Синайски (Лествичник) прелюбезно писмо с почтителна молба – да изложи писмено своите богомъдри поучения. На това св. Йоан Синаит отговорил с не по-малка учтивост, смирение и, проявявайки послушание, се заел да изпълни предложението. Така се появила известната „Лествица”.

Какво представлява „Лествицата” на св. Йоан? – Тя, собствено, е ръководство за духовен живот на монасите, но представлява интерес и за всички други християни, които проявяват ревност към духовен живот.

Според св. Йоан Лествичник нашият земен живот трябва да представлява постоянно възхождане от земята към небето по „стълбицата” на духовното усъвършенстване. „Лествицата” си е спечелила голяма слава. Тя е била преведена отдавна на много езици. На български е излязла към 10. – 11. век. Тя не е риторическо съчинение. Изказаните в нея мисли имат характер повече на сентенции; с малко думи е казано много нещо. Обикновено във всяко слово се разглежда някоя християнска добродетел или порок.

Разгледани са следните по-важни предмети: Отричането от светските наслади и житейските попечения (1 – 3), Послушанието (4), Покаянието (5), Спомнянето на смъртта (6), Кротостта (8), Злословието и Клеветата (10), Многоглаголствуването и Мълчанието (11), Леността (12), Унинието (13), Чревоугодието (14), Целомъдрието (15), Сребролюбието и Нестяжанието (16 – 17), Гордостта (23), Смиреномъдрието (25), Блаженото безмълвие (27), Молитвата (28), За земното небе или достигане на безстрастие още тук на земята преди Възкресението (29) и за Съюза на трите добродетели – вярата, надеждата и любовта (30).

Първото стъпало на стълбата, водеща към духовното съвършенство, е отричането от света – от суетата и светските удоволствия. Защото оня, който истински е възлюбил Бога, той трябва да презре всичко, що го свързва с тоя свят, и да прилепва душата си към Бога (Пс. 62:9). Оня, който е успял да победи страстите си, той вече е придобил способността лесно да различава и разпознава злото от доброто и да върши само доброто. Така той достига „Исихиа” – т. е. безмълвие, безметежие, блаженото спокойствие и става способен, бидейки още тук в плът, да съзерцава небесното.

Така, отрекъл се от всичко примамливо на тоя свят, което отклонява от пътя на спасението, човек, преминавайки едно след друго стъпалата на райската стълба – чрез покаянието, смирението, незлобието и другите упоменати по-горе добродетели, потъпкал и препобедил пороците, той достига най-сетне до най-горното стъпало – съюза на трите добродетели: вярата, надеждата и любовта. Ето какво пише св. Йоан Лествичник за този божествен съюз.

„А сега, след всичко казано, остават тия три, които свързват и съдържат всичко: в я р а, н а д е ж д а и л ю б о в, а по-голяма от всички е любовта, защото с нея се именува Бог (1 Кор. 13:13). По мое разбиране – пише св. Йоан – вярата е подобна на лъча, надеждата на светлината, а любовта на кръга на слънцето. Но всички те заедно съставят едно сияние и една светлост.”
„Блажен е оня, който има такава любов към Бога, както страстно влюбеният – към своята любима.”

„Оня, който истински люби, винаги носи в себе си образа на любимия и с наслада прегръща тоя образ в душата си. Това въжделение не му дава покой даже и на сън – и тогава сърцето му беседва с възлюбения. Така обикновено бива с телесната любов, така е и с духовната”. Който искрено обича Бога, той чезне по Бога и Неговите двори – св. Негов храм (Пс. 83:2). От всички телесни физиологически усещания най-чувствително е жаждата. Тя е послужила и за сравнение на стремежа на човека към Бога. За нея Псалмопевецът казва: Жадува душата ми за Бога крепки и силни (Пс. 41:3).

Истинското и пълно познание е непосредственото – придобито от непосредствено общуване. Колкото повече дружим с един приятел, толкова по-добре го опознаваме. Най-добре се познават ония, които се обичат, защото те най-тясно общуват помежду си. Оня, който обича Бога, нему Бог се открива. „Обичащият Бога преди това е възлюбил своя брат; защото второто служи за доказателство на първото”.

„Надеждата е несъмнено владение на едно съкровище преди още да сме го получили.” Тя е „залогът на бъдещите блага.” „С надежда са свързани нашите трудове; върху нея се изграждат подвизите; нея окръжава Божията милост.”

Лествицата на св. Йоан завършва с възторжен призив към читателите – да тръгнат усърдно към небесните висоти, към Господнята планина (Ис. 2:3), към достигане Богопознанието и съвършенство във вярата до пълната възраст на Христовото съвършенство (Ефес. 4:13).

„Лествицата” на св. Йоан Лествичник има отношение не само към монасите, но и към всички християни. Тя е стълба към небето, към рая, към духовното съвършенство, към Бога. То се знае, че не е възможно изведнъж да се изкачим на най-горното стъпало на стълбата, изведнъж да възлезем на върха на планината. Трябва да започнем от най-долното стъпало, като осъществяваме в живота си една след друга последователно християнските добродетели и побеждаваме едно след друго греховните влечения.

Да започнем да се изкачваме по стълбицата на духовното съвършенство, като започнем с отричането от всичко земно, което се явява за нас като пречка към небето. Да прегърнем смирението и потъпчем гордостта, за да се възвисим духовно. Чрез покаянието и постоянното богомислие да възлизаме стъпало по стъпало по тая спасителна стълба, която да ни доведе до богопознанието и богообщението, до върховния идеал и крайна цел на нашия християнски живот – с ъ в ъ р ш е н с т в о т о в Бога, на Когото да бъде слава, чест и поклонение! А м и н!

Синаксар – неделя пета на св. Мария Египтска

Спасението на душата е крайна и върховна цел на християнския живот. Спасението има две страни: обективна и субективна. Спасението откъм обективната му страна е извършено от Спасителя Господ Иисус Христос чрез Неговата изкупителна смърт и произтичащите от нея благодатни плодове. Но в постигане на своето лично спасение участвува и сам човек чрез вяра в Иисус Христос (Марк 16:14) и добродетелен живот. В това пък се състои субективната страна на спасението. Пътят към спасение откъм субективната му страна е труден, тесен и трънлив. Той е път на покаяние и подвизи, на тежка борба срещу злото и греха. По тоя път са минали преподобните отци и майки, оставяйки ни пример на подражание и насърчение.

Ярък пример в това отношение е днес чевствуваната преподобна майка Мария Египетска.

Тая бивша велика грешница, а впоследствие велика праведница, се родила в Египет. Още на дванадесет години напуснала бащин дом и заживяла в Александрия. Тук младата девойка попаднала в мътния поток на съблазните и всецяло се отдала на греховен живот. На седемнадесетгодишна възраст тя станала известна на всички със своето разпътство.

Веднъж на пристанището видяла група благочестиви мъже да се качват в кораб, на път за поклонение в Светата Земя. Изпълнена от греховни намерения, Мария се качила също на кораба. По пътя със своето безсрамно държане тя съблазнявала спътниците си.

Но когато дошла в Йерусалим и пожелала заедно с другите поклонници да влезе в храма на Гроба Господен, някаква невидима сила я възпряла. Направила последни усилия да пристъпи прага на светото място, но усилията й се оказали напразни. Капнала от умора, тя се отдръпнала настрана и опряна до стената се питала, защо другите хора свободно влизат в храма, а тя, въпреки усилията, не може да влезе. При тия размишления й се отворили духовните очи и тя разбрала истинската причина на задържането – нейната голяма греховност. Припомнила си всичките свои тежки грехове, осъзнала грозността на своето падение и разбрала всичката своя виновност пред Бога. Чувство на дълбоко разкаяние я обзело; пробудила се нейната съвест, покъртила се душата й и се разтърсило из основи нейното сърце. Потоци сълзи бликнали от очите й, ридания се изтръгнали от гърдите й и, чупейки в сърдечно съкрушение ръце, тя усърдно почнала да моли Бога за милост и прощение.

След като се помолила Богу смирено и като призовала небесната закрила на Майката Божия, чиято икона била поставена над входната врата Мария почувствувала голямо облекчение. Тя отново направила опит да влезе в св. Храм, дошла до църковната врата, и тоя път без труд влязла в църквата, паднала пред животворящия Кръст Господен и целунала спасителното Дърво, благодарейки на Бога за Неговата голяма милост. След това тя се върнала пред образа на Божията Майка и тук дала обещание, че ще остави досегашния си греховен живот и ще се посвети всецяло в служение на Бога. По време на тази си молитва тя чула глас: „Иди отвъд Йордан, там ще намериш покой за душата си!” Насърчена от това указание, Мария веднага се отправила за р. Йордан. По пътя някой й дал малко пари, с които купила три хляба. Като дошла до р. Йордан, Мария умила ръцете и лицето си в свещените й води, приела св. Причастие в близкия манастир „Св. Йоан Предтеча”, пила от водата на свещената река и преминала отвъд в пустинята гдето прекарала четиридесет и седем години в пост и покаяние, в труд и жестока борба срещу греховните изкушения.

Тежък е бил животът на Мария в суровата пустиня. Трите хляба, които си била купила, скоро се свършили. Настъпили дни на лишения. В минутите на най-голям глад и жажда възкръсвали с жива сила спомените за някогашния живот – за вкусните ястия, които някога яла в Египет, за песните и веселбите, за удоволствията и безчинствата в годините на нейната буйна младост. От времето дрехите й били изгнили. В минути на върховна борба срещу изкушенията, в изнемога тя паднала върху пясъка, молейки Св. Богородица за помощ. И помощта идвала: някаква чудна светлина я озарявала и някаква неизпитвана дотогава душевна радост изпълвала душата й. Тая жестока борба траела седемнадесет години, най-сетне дошло пълното и блажено спокойствие. Пламъкът на страстите бил вече угасен, изкусителят бил вече победен. Тогава единствената й храна станала Божията благодат. От постническите й трудове и непрестанните молитви тялото й станало истински свят храм на Св. Дух (1Кор. 6:19).

Преподобна Мария прекарала в пустинята 47 години. През това време тя не била видяла нито звяр, нито човек. Към края на нейния живот Бог й пратил голяма утеха. Обичай било тогава при започването на Великия пост монасите от палестинските манастири с благословение на игумена да напускат манастира и по един или по двама да се уединяват в пустинята на по-строг постен и молитвен подвиг. Тук, в Задйорданската пустиня дошъл на уединение един монах на име Зосима. Веднъж, през време на молитва той с учудване видял в далечината човешка фигура. Като не очаквал да види човек в това пустинно място, Зосима се зарадвал и почнал да вика към непознатия човек. Вместо обаче да се приближи, непознатият, смутен от тая неочаквана среща, започнал да се отдалечава. Тогава Зосима се отправил към него с ускорени стъпки, но непознатият тичал по-бързо и Зосима не можел да го настигне. Тогава той извикал умолително към бягащата фигура да спре и в отговор чул думите: „Зосиме, не идвай подире ми; но ако искаш да ме благословиш, хвърли горната си дреха. Защото аз съм бедна и гола жена. Облеклото ми отдавна е изгнило в тая пустиня!” Старецът се учудил, че непознатата го назовава по име. Той оставил връхната си дреха и се върнал малко назад. Мария наметнала расото, приближила се и се поклонила на стареца, казвайки: „Ти си свещеник и ти пръв трябва да ме благословиш!” След това между двамата се повел разговор, в който Мария разказала на Зосима целия си живот, прекаран първо в Египет, а след това и в Юдейската пустиня. После и двамата почнали да се молят. По време на молитва старецът с удивление видял, че преподобната в молитвен унес се била издигнала над земята.

При раздялата преподобна Мария помолила Зосима да дойде следната година в деня Велики четвъртък, празника на св. Евхаристия, на другата страна на р. Йордан, като донесе св. Дарове, за да я причасти, понеже от четиридесет и седем години не се била причащавала. Като казала това, Преподобната поискала благословение и се оттеглила.

На следната година на Велики четвъртък Зосима взел със себе си запасни Св. Дарове и дошъл на уреченото място. Било лунна нощ, понеже въобще християнската Пасха винаги се празнува по правило след първото пролетно пълнолуние. Зосима видял преподобна Мария да идва откъм отсрещния бряг на реката, вървейки по водата като по сухо. Изумен, той понечил да се поклони на светицата, но тя го възпряла с думите: „Какво правиш, отче! Помни, че ти си свещеник и че в ръцете си държиш св. Дарове!”

След като прочели Господнята молитва, св. Мария се причастила, а след това произнесла думите: „Сега отпускаш Твоята рабиня, Владико, според думата Си, с миром…” След причащението преп. Мария отправила към Зосима още една молба: идущата година да дойде пак на онова същото място, гдето за пръв път те се бяха срещнали. На следващата година преподобни Зосима наистина дошъл на това място, но намерил, обаче, преподобна Мария мъртва. Наблизо до тялото той видял написано върху пясъка: „Отче Зосиме, погреби тук тялото на смирената Мария, която умря на първи април. Отдай пръстта на пръстта!”

Това се случило на 1 април 530 г. Оказало се, че преп. Мария починала в деня след като се била причастила преди една година и че е взела разстоянието от мястото на причащението до тук само за няколко часа, докато старецът Зосима го минавал за 20 дни. Старецът Зосима погребал със сълзи пречистото тяло на преподобна Мария Египетска, върнал се в своя манастир и разказал за всичко на братята. Впоследствие св. Софроний Йерусалимски (+638) написал нейното прекрасно житие.

Св. Църква е наредила да се чествува паметта на преп. Мария тъкмо днес – Петата неделя на св. Велики пост, когато вече сме преполовили св. Четиридесетница, когато вече сме към края на великопостното поприще и към отслабване на съпротовителните сили в духовната наша бран. Примерът на св. майка Мария Египетска – този ангел в плът – ни дава насърчение. Гледайки на нейния образ, ревнителите на духовния живот получават приток на невидими сили, които укрепват отслабналите ръце и уякчават треперещите колена (Ис. 35:3). Нека и ние, имайки пред очи тоя изключителен в християнското благочестие пример, да се насърчим в поста и молитвата, за да се окажем достойни за Божията благодат, която немощното лекува и оскъдното възпълня, та изпитали върху самите нас всемогъщата Божия сила, да можем и ние като св. ап. Павел да кажем: „Всичко мога чрез Христа, Който ме укрепява!” (Филип. 4:13).

С молитвите на преподобна майка Мария, Господи Иисусе Христе, помилуй ни! Амин!

Събота на праведния Лазар – Синаксар

Днес празнуваме възкресяването на светия и праведен Христов приятел четиридневния Л а з а р. Той бил жител на близкото до Йерусалим селце Витания. Нашият Спасител често обичал да посещава дома на Лазар и бил желан негов Гост. Лазар имал две сестри Марта и Мария. Иисус обичал Лазар и сестрите му. Случило се, че Лазар тежко заболял. В това време Христос бил някъде отвън реката Йордан. Марта и Мария пратили съобщение на Христос, че техният брат е болен. Навярно те са се надявали, че Господ веднага ще тръгне за Витания и ще изцери болния. Но Христос тръгнал едва на третия ден. Преди да тръгне , Той казал на учениците Си: “Лазар, нашият приятел е заспал, но отивам да го събудя”, а после направо им казал: “Лазар умря!” Когато дошли във Витания, Лазар бил вече от четири дни в гроба. Марта посрещнала Иисуса и Му казала: “Господи, ако беше тук, нямаше да умре брат ми. Но и сега зная, че каквото и да поискаш от Бога, ще ти даде Бог.” Иисус й рекъл: “Брат ти ще възкръсне; Аз съм възкресениет ои животът, и който вярва в Мене, и да умре, ще оживее.” След това дошла и Мария, паднала при нозете на Иисус, и казала също: “Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми.” Виждайки скръбта на двете сестри, Иисус се натъжил и се просълзил. Завели Христос при гроба, в който бил погребан Лазар. Господ Иисус казал да вдигнат камъка от вратата на гроба. Разнесло се тежко зловоние от започналото разложение. Иисус вдигнал очи към небето и се помолил на Своя Отец, обърнал се след това към мъртвеца и с висок глас извикал: “Лазаре, излез вън!” Мъртвецът оживял. Христос заповядал да го развържат от погребалните повивки и Лазар излязъл от гроба за голямо учудване на присъстващите.

Мълвата за станалото чудо мълниеносно се разнесла в близкия град Йерусалим и мнозина дошли, и като видели възкръснали Лазар, повярвали в Иисуса. Това обаче извикало голяма тревога у първосвещениците и фарисеите. Те се побояли да не би целият народ да тръгне подир Иисус и решили да убият – Христос и Лазар.

Според древно църковно предание Лазар, след възкресяването му, се преселил в остров Кипър, гдето бил впоследствие ръкоположен за епископ и след като поживял още 30 години, втори път починал. Подир много години при византийския император Лъв Мъдри светите му мощи били пренесени в Цариград и положени в храм, наречен на негово име.

Възкресяването на Лазар е убедително доказателство, че Христос е наистина Божи Син, че Той наистина е възкресението и животът. Възкресяването на Лазар е залог и уверение и за нашето бъдещо възкресение. Тази мисъл е изразена и в днешния празничен тропар (църковна песен):

“За да ни увериш в общото (бъдещо) възкресение, Ти – Христе Боже, преди Твоите страдания си възкресил от мъртвите Лазар…) С неговите молитви ни помилуй! А м и н!

Вход Господен в Йерусалим – Синаксар

Този ден спомняме тържественото влизане на Господ Иисус Христос в Йерусалим.

Шест дни преди юдейския празник Пасха Иисус бил в близкото до Йерусалим селце Витания, гдето предния ден бе възкресил четиридневния мъртвец Лазар. Слухът за чудото на възкресяването още същия ден се бил разнесъл в Йерусалим и мнозина от дошлите за празника в светия град, като узнали, че Христос е във Витания, дошли тук, за да видят както възкресения Лазар, така и възкресилия го Иисус. На другия ден Господ тръгнал с учениците Си за града. Мнозина, като узнали за това, взели палмови клончета и излезли да Го посрещнат. Когато наближили Ветфагия до Елеонската планина, Иисус изпратил двама от учениците Си в отсрещното село и им поръчал да доведат една ослица с осле и ако някой ги попита нещо, те да кажат, че тия животни са потребни на Господа. Учениците изпълнили поръчението – докарали ослицата с ослето и метнали върху тях дрехите си, а сам Иисус седнал на тях. А всичко това станало, за да се сбъдне реченото чрез пророк Захарий, който казва: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържуствувай дъще Йерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница“ (Зар. 9:9). Образувало се шествие, начело на което бил Христос, а около Него и след Него вървели учениците Му. И колкото повече шествието се приближавало до Йерусалим, толкова повече народът се увеличавал. Едни постилали дрехите си, а други сечели палмови вейки и ги постилали по пътя. Съпровождащият Го народ възклицавал и казвал: „Осанна Сину Давидову! Благословен Идещият в името Господне! Осанна във висините!“ Ето, преманли потока Кедрон и влезли в свещения град през Златни порти.

Свети евангелист Лука като повествува за тържественото влизане на Христос в Йерусалим, отбелязва, че когато Господ наближил града и го видял, заплакал за него и казал: „Да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир! Но сега това е скрито от очите ти.“ (19:42). В този съдбовен момент Господ отправил взор към близката участ на града, заобиколен от нашественици и завладян от поробители, които ще разрушат стените му, та няма да остане камък върху камък, ще избият децата му, загдето не узна и не разбра времето на Неговото посещение. Зад ликуващите викове „Осанна“ Христос ще да е доловил и неистовия рев на същата тая тълпа, която само след няколко дни ще реве: „Разпни, разпни Го!“

Когато шествието влязло в града, отбелязва свети евангелист Матей, целият град се потресъл (21:10). Отдавна градът на Давид не бе посрещал тъй тържествено цар или пророк. Чувало се някой от народа да казва: „Този е Иисус, пророкът от Назарет Галилейски!“ (21:11). Други продължавали да възклицават: „Благословен Царят, Който иде в име Господне! Мир на небето и слава във висините“ (Лука 19:38). Отстрани обаче стояли някои фарисеи, които, изпълнени от завист и злоба, негодували и казвали: „Учителю, запрети на учениците Си!“ На това Христос отговорил: „Казвам ви, че ако тия млъкнат, камъните ще завикат!“ (Лука 19:39-40).

Шествието продължило до храма. Иисус влязъл в него и изпъдил оттам всички продавачи и купувачи, прекатурил масите на менячите на пари и пейките на гълъбопродавачите и им казал: „Домът Ми дом на молитва ще се нарече, а вие го направихте на разбойнически вертеп!“ В това време децата продължавали да възклицават: „Осанна Сину Давидову!“ А първосвещениците и книжниците, като видели всичко, което Христос извършил и като чули приветствените детски гласове, възнегодували и казали на Иисуса: „Чуваш ли, какво казват те?“ А Господ им отговорил: „Да! Нима не сте никога чели: из устата на младенци и кърмачета Ти си стъкмил похвала? “ (Пс. 8:3). След това Христос излязъл от храма и отишъл във Витания, за да пренощува.

Спомняйки днес тържественото влизане на Христос в Йерусалим, и ние, подобно на йерусалимските деца, държим в ръце зелени вейки – знак на победа и заедно с тях възклицаваме: „Осанна във висините, благословен Идещият в име Господне! “А м и н!

ОПРЕДЕЛЕНИЕ ЗА ПРАВОСЛАВИЕ И ЕРЕС – СВЕТИ ГРИГОРИЙ ПАЛАМА

Автор: Георгиос И. Манздаридис
Източник: pemptousia.gr
Превод: Мартин Ганев

Втората неделя от Великата Четиридесетница следва като продължение на Неделя православна. На този ден Църквата ни празнува своята победата над една друга форма на ерес; ерес, която отрича спасението на човека по отношение на начина за неговото усвояване. В борбата на Църквата срещу тази ерес застанал начело свети Григорий Палама, архиепископ на Солун.

Свети Григорий Палама е роден 1296 година. Имал благочестиви и заможни родители. На 7 годишна възраст Григорий останал без баща и грижата за неговото учение поел самият император, който го подготвял за висока държавна длъжност. Паралелно с това обаче светителят вече познавал и аскетическия живот от семейната среда, и бил просветен в умната молитва от светогорския монах и следовник на Филаделфийския митрополит Теолипт. Въпреки че императорът го предназначил за висока държавна длъжност, светителят предпочел монашеския живот.

През есента на 1316 година на 20-годишна възраст той потеглил заедно с двамата си по-малки братя Макарий и Теодосий за Света гора. Първите три години от неговия престой живял под духовното ръководство на подвижника Никодим в пределите на манастира Ватопед. След смъртта на Никодим се преместил в киновията на Мегалата Лавра, а впоследствие се оттеглил в исихастерий.

През 1325 година нашествията на турците принудили Григорий Палама, а също и други светогорци, да напуснат Света гора. Тогава той отишъл в Скита на Верия, където останал приблизително 5 години в най-усилен подвиг. През 1331 нашествията на сърбите го заставили да напусне областа на Верия и да се завърне на Света гора, където продължил своя пустиннически живот в исихастерий на Свети Сава. Там той научил за възгледите на богослова и философ Варлаам от Калабрия в Южна Италия.

Варлаам бил православен и приемал всички догмати на Църквата, които били формулирани от седемте Вселенски събори. Следователно неговите еретични разбирания били спрямо начина на усвояване на Божието спасение от човека. Варлаам не твърдял, че Христос или Светият Дух са творения, както са подкрепяли арианите или духоборците, но поддържал тезата, че божествената енергия, т.е. Божията благодат, чрез която човек бива спасен, е тварна. Това обаче отново означавало, че човек не влиза в непосредствено лично отношение с Бога и не съединява с Него, но с някаква твар. А това твърдение за спасението на човека не било нещо различно от онова, което поддържали арианите или духоборците.

Спасението на човека е онтологическо събитие. Тоест това е факт, който покрива цялото човешко съществуване на човека и се реализира с непосредственото лично общение и съединение между човека и Бога. Това събитие е предаване на божествения живот, който човек е изгубил чрез отстъпничеството си от Бога. Човек не се спасява просто с изучаването на дадени истини и придобивайки някакви теоретически познания за Бога. А и Бог не спасява човека с предаването на някаква информация за Себе Си, но чрез дохождането Му като човек, без да престава да бъде Бог. Спасява го със Собствения Си живот и смърт, със смъртта и възкресението.

Цялото тайнство на Божието домостроителство за спасението на човека се обобщава от апостол Павел с един израз “велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът, засвидетелствуван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света, възнесе се в слава”. Това тайнство се преживява в духовното пространство на Църквата. Всъщност то се отъждествява със самото тайнство на Църквата. Затова и Църквата, която ни въвежда в тайнството на общението и единението между човека и Бога, се характеризира от свети Григорий Палама като “общение на обожението” «κοινωνία της θεώσεως».

Общение на обожението означава такова общение, което подготвя и създава богове; т.е. богове по благодат. Още повече че това бил предвечният Божи план за човека, който се изразява чрез израза “по подобие”; т.е. човекът да бъде издигнат в бог, участвайки в благодатта на Троичния Бог. Реализацията обаче на този Божи план изисква съгласието и съработничеството на човека. Бог е надарил човешкото същество със свобода и не му налага нищо насила. Затова и целта, която Бог е поставил пред човека се реализира само чрез неговото независимо съработничество. Тъй като обаче човешкото същество се е отвърнало от Бога чрез отстъпничеството си, за него е нужно да се бори, за да открие действителния си “аз” чрез Божията благодат и да пристъпи към целта по Бога. Църквата призовава всеки един към тази битка особено в периода на Великата Четиридесетница.

Отличен водач за успешно водене на тази борба е свети Григорий Палама. Този велик църковен отец преди всичко ни учи колко необходимо за човек е да открие отново истинското си “аз” и да го насочи към Бога, за да усвои големия дар на спасението, който Бог ни предлага. Той ни учи колко важно за човека е да се обърне към вътрешния си “аз”, да възвърне отново разпръснатия ум към сърцето и да чуе призива, който Христос отправя “Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене”. Свети Григорий Богослов защитава тези истини и начин на живот, противно на Варлаам. Именно те били поставени под съмнение и оспорвани от Варлаам и неговите съмишленици.

Бихме могли да кажем, че с учението на Варлаам, не става  въпрос просто за някаква обикновена ерес, но за пълна отмяна и отхвърляне на дара от божествената икономия.  Използвайки словата на свети Симеон Нови Богослов за едно подобно аналогично явление от неговата епоха,  ще кажем, че става дума за учение, което “отрича цялата икономия, която Христос извършил и явно отхвърля обновлението на  похабения образ”.

Свети Григорий Палама защитава автентичната традиция на Църквата, която изначално била обща за Изтока и Запада. Той се е борил за премахването на отклоненията, които схизмата е създала. Водил борба с учението на Варлаам, който смятал че енергията, т.е. Божията благодат е тварна, а светителят подчертавал, че Бог влиза в общение с човека чрез нетварната благодат, като се съединява се с него и го обожава. По такъв начин светецът изложил    неподправено Християнството, подкрепил и утвърдил Православието, като оставил отворен пътя за обожението на човека.

Забелязаното в Ново време откъсване на християнския живот от Църквата,  деформирало Християнството и благоприятствало за осветскостяването. И тъй като секуларизацията се утвърдила и укрепила първо на Запад, бидейки предадена и привнесена на Изток, превъзходството на западните общности по отношение на това било разбираемо. Затова бил естествен недостатъкът и нуждата на секуларизираните общности от Изтока  да следват последователно западните, упътвайки се към задънена улица. Ние сме пренебрегнали нашите автентични корени, отхвърлили сме духовното си богатство, забравяйки за трансцендентния си ориентир с желанието ни да се осъвременим, ходейки боси по тръните на секуларизацията.

Завършавайки, бих искал да направя две бележки, които имат особена важност и актуалност днес. Първата се свързва с живота на Григорий Палама, а другата с неговото учение.

Когато Григорий Палама бил ръкоположен за архиепископ на град Солун и поел да поеме своя трон, той бил изправен пред въстанието на зилотите, което го възпрепятствало да влезе в града. Светецът се оттеглил мирно на Света гора, където и останал за приблизително една година, подвизавайки се както преди. Тогава Света гора посетил царят на сърбите Стефан Душан, който поради гражданските вълнения и въстания на зилотите имал възможност да разшири господството си над значителна част от Македония, и се опитал да привлече на своя страна изолирания от собственото му седалище йерарх с ласкателни обещания за политическа власт, големи правомощия и изобилие от пари. На тези предложения скромният йерарх дал следния благороден отговор:

“Нямам никаква нужда от власт, правомощия и изобилие от богатства. Ако някой вземе някоя гъба, която побира една чаша вода, и я хвърли в Егейско море, тя никога няма да изсмуче необятното море, но и оттам ще вземе само една чаша, т.е. толкова, колкото съответства на естествената ѝ вместимост, и ще бъде безразлична към цялата онази течна маса. Така и аз се научих от едно време и ми е напълно естествено да живея с малко, като се задоволявам само с необходимото. Затова, дори и да ми предложиш цялото злато, което съществува на земята и в нейните недра, дори и да ме вземеш и хвърлиш целия в течението на митичния Пактол, аз няма да взема оттам нищо повече от всекидневната дажба и необходимото. Следователно не е нужен, нито ме интересува изобщо, разговорът за многото и големи дарове и парични дарения”.

Както казахме, другата бележка се отнася до неговото учение. Свети Григорий като “проповедник на благодатта” подчертавал, че Божията енергия, или Неговата благодат, чрез която човек бива спасен, не е тварна. Тоест Бог не спасява чрез някакъв тварен елемент, който посредничи между Него и човека, но Самият Той встъпва в непосредствено лично общение и единство с човешкото същество. Съответно и човекът е длъжен да се доближи до Бога непосредствено и лично. Затова и молитвата, която се намирала в епицентъра на спора с Варлаам, не е просто помненето по Бога или движението на човешкия ум към Него, както подкрепял Варлаам, но личното общение и съединение с Него, което кулминира в Божественото Причастие.

Молитвата означава отношение към личност. А човек, който се моли, действително чувства присъствието на личността, към която се отправя молитвата. Особено Иисусовата молитва “Господи, Иисусе Христе, помилуй ме”, за която свети Григорий Палама поддръжал, че всеки вярващ трябва да има на своите устни, представлява най-главното поучение и наставление на светителя за човека от нашата епоха; поучение и наставление за изправянето на човека и възстановяването на общението с Бога и ближния.

 

ЦАРСТВОТО БОЖИЕ ВЪТРЕ В ТЕБЕ ЛИ Е?

Автор: Павел Стефанов

Господ Иисус Христос ни казва „Царството Божие вътре във вас е“ (Лука 17:21). По какво да разберем дали то е в нас? Ние го разбираме, когато изпитваме радост, не просто щастие, но чувство, което превъзхожда щастието. Това е чувство, което идва от сърцето, когато ние знаем, че Бог е с нас и в нас. Царството Божие е „правда и мир и радост в Светаго Духа“ (Рим. 14:17). Трябва усърдно да се стремим да придобием в себе си Царството Божие още тук в този живот, за да бъдем в него вечно. Христос казва: „който не приеме царството Божие като дете, няма да влезе в него“ (Лука 18:17). А какво значи като дете? Детето е незлобливо, смирено, не завижда, не се гневи, не мисли зло никому, не се сърди, не помни злото, не се стреми към трупане на пари и богатства, не пожелава чуждо, не се тревожи за нищо, всички хора му се струват добри, всички обича. Именно тези добродетели трябва да придобием, а това става с много труд от наша страна („царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят“ -Мат. 11:12) и с Божия помощ, защото всяка добродетел е дар от Бога („Всяко добро деяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините“ – Иаков 1:17). И така, за да влезем в Царството Божие ние първо трябва да го приемем в себе си. Затова в молитвата „Отче наш“ просим „да дойде Твоето царство“. Архимандрит Серафим (Алексиев) дава пример с гъба в съд с вода като казва, че както водата е в гъбата и гъбата е във водата, така и Царството Божие е в човека и човекът е в Царството Божие.

Царството Божие е правда. Ще придобием правда ако се стараем да изпълняваме Божиите заповеди. И не само да ги изпълняваме външно, но и да имаме разположение към тях. Св. ап. Павел ни поучава „ненавиждайте злото, прилепяйте се към доброто“. Не просто да не правим зло, а да ненавиждаме злото. И не просто да вършим добро, а да го желаем от цялото си сърце – прилепяйте се към доброто. А венецът на всички заповеди е любовта – на първо място към Бога и след това към ближния. Любовта е царският закон според Писанието (Иаков 2:8).

Царството Божие е мир. Мирът в сърцето е основното, към което трябва да се стремим. Сам Господ Иисус Христос казва: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава“ (Йоан 14:27). Това е сладък мир, тишина и покой на сърцето, дар от Бога. Като войни Христови ние трябва да водим война против собствените си страсти и похоти, за да се очистим, а победата е от Годпода. Най-вече трябва да се борим против гордостта си и да просим от Бога да ни дарува смирение, защото Той е казал: „..и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си“ (Мат. 11:29). Почти всяко послание на св. ап. Павел започва с молитвено пожелание за благодат и мир.

Царството Божие е радост в Духа Светаго. Тази радост идва от любовта и чистата съвест. Св. ап. Павел казва: „А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“ (Гал. 5:22-23). Според тълкуванието на блажени Теофилакт Български коренът на всички блага е в любовта, а после в радостта. Който обича винаги се радва, дори и когато претърпява зло, защото гледа на причиняващия зло като на благодетел. Но се радва за Бога, тъй като прави и претърпява всичко заради Него и затова се весели с блага съвест. А от любовта и радостта той има и душевен мир.

Нека размишляваме още, че ако Царството Божие е в нас, значи и Царят (Христос) е в нас. Защото всяко царство има цар. И обратно – ако приемем Христос в себе си, приели сме и Неговото Царство. А това е целта на нашия живот, най-висшето благо за човека – единението с Бога.

Препратки:

Блажени Теофилакт – „Тълкувание на посланията на св. ап. Павел“ orthodoxwayoflife.blogspot.bg

Проповед за светия Кръст

АРХИЕПИСКОП НА АЛБА ЮЛИЯ ИРИНЕЙ · 19/03/2017

Ето че стигнахме до Третата неделя на Великия пост – Неделята на светия Кръст. Тя ни говори за безграничната любов на нашия Господ Иисус Христос, който със страданието Си на Кръста дари радост и изкупление на целия свят.

Силата, която ни носи кръстът, следвайки стъпките на Христос, е единствената ни възможност да се спасим и да придобием вечна радост. Но за да разберем какво значи да вземеш кръста си и да тръгнеш след Христос, нека си припомним един евангелски епизод по пътя към Голгота. Тогава, когато Господ бил поведен към лобното място, пред множеството изникнал един човек на име Симон Киринеец, който си вървял по пътя на връщане от нивата си. За него в Евангелието се казва, че е „накаран“ (вж. Марк 15:21; Мат. 27:21) или „уловен“ (вж. Лука 23:26) да носи Кръста. Тоест оттук добиваме представата, че той не е искал да взеле доброволно Христовия кръст, а е заставен от войниците. Иисус е чул и видял тази сцена – как нито Симон, нито пък който и да било друг от тълпата, е искал да понесе това бреме, защото е тежко и срамно.

Повечето от нас днес сме като този Симон Киринеец. Носим кръста си с недоволство, убедени сме, че не сме заслужили този товар и че той всъщност е за друг. Без да съзнаваме, че този кръст е именно нашият; че не ние, а Той го е поел доброволно върху Себе Си.

Да, следваме Господа, но тътрим провлачено крака по пътя, следваме Го, но сякаш неохотно, не със свободната си воля. Оплакваме се, окайваме се, негодуваме като Симон, а Христос върви, слуша нашия протест и мълчи. Но вече е казал ясно: „…който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик.” (Лука 14:27).

Който е разбрал тайната на Кръста, той вече вижда света с други очи; вече живее живота си по кардинално нов начин. Той търси радостта не в удоволствията, които предлага този свят, в стремежите на егоизма и разгула, в презрението и злобата. А в желанието да служи на всички край него. Така се отвързва от преходното и се привързва към онова, което е вечно. Той знае, че „…тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (Евр. 13:14), защото „нашето живелище е на небесата, отдето очакваме и Спасителя, Господа нашего Иисуса Христа…“ (Фил. 3:20).

Бъди убеден в това, приеми кръста си и последвай Христос! Кръстът е светото дърво, чрез което Господ е ознаменувал Своята победа, това е и нашата победа – когато приемаме с радост и великодушие онова, което ни изпраща Той. Да приемеш кръста си, означава наистина да слушаш Словото Господне, Неговия глас… да слушаш, изпълнен с безстрашие и надежда, защото знаеш, че „…който претърпи докрай, той ще бъде спасен.” (Мат. 24:13).

Така, както страданията на Кръста са слава за нашия Господ; така, както тъмничните окови са станали една от причините и днес да прославяме свети апостол Павел, или както страданията са били радост за мъчениците и светите свидетели на нашата вяра, така нека и за нас знакът на кръста и приемането да носим този кръст бъде победна сила. Старецът Йосиф от Света гора казва: „Без изпитания не може да се види здрава ли е душата. Те са огънят, чрез който духът се пречиства и се просветлява“. Искреното себеотдаване, истинната любов към Бога променят нагласата ни към живота и ни предизвикват да изпълняваме по-отговорно дори и нашите ежедневни задължения. Да не търсим добро или зло за себе си, а само това, което Господ иска за нас. Когато в живота ни дойде нелеко изпитание, не трябва да се отчайваме, а напротив – дори да Му благодарим, защото „… през много скърби трябва да влезем в царството Божие” (Деян. 14:22).

Блаженият Августин има едно хубаво поучение за това какво е страданието за човека. Той оприличава човеците с гроздови зърна. Докато са на лозата, гроздовите зърна нямат никакъв натиск, но и не дават от сока си. Когато обаче са смачкани за вино, те претърпяват за кратко злина, някакво страдание. От болката на тази преса обаче се ражда виното, което развеселява човешкото сърце. Ако гроздовите зърна не претърпяваха това страдание, щяха да си останат на лозето и да бъдат изкълвани от птиците.

Така е и в живота, вярващите са като грозде на Господнето лозе. Ако през живота си не преминат през бурни води, през някакви трудности, страдания, неправди, има опасност душите им да останат безплодни, огорчени от непостижими за тях светски изкушения и накрая погълнати от ада…

Така се обяснява горещият призив на свети апостол Павел в Посланието до римляните, където казва: „… но се хвалим и със скърбите, като знаем, че скръбта поражда търпение, търпението – опитност, опитността – надежда, а надеждата не посрамя, защото любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий.“ (Рим. 5:3-5), а по-нататък в същото Послание още по-добре се изяснява какво има предвид великият апостол: „Ако пък сме чеда, ние сме и наследници: наследници Божии, а сънаследници на Христа, и то само ако с Него страдаме, за да се и с Него прославим. Защото мисля, че страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас.” (Рим. 8, 17-18).

Нека да видим какво е казал и св. апостол Андрей преди да загине мъченически. Управителят на град Патра го заплашил с разпъване на кръст, ако продължава да проповядва за Господа, а той, Христовият ученик, му отвърнал:

Ако се страхувах от Кръста, нямаше да проповядвам за него

Тогава той бил разпънат и умрял за евангелската истина.

Обикновено, когато настъпят кръстни времена, ние се изкушаваме да попитаме Господа: защо… И често пъти да Го обвиняваме, че допуска това страдание в живота ни, или да се оплакваме, че тегобите ни са прекалено тежки. А Господ ни изпраща според колкото можем да понесем… Всичко, което идва от Бога, трябва да приемаме със смирение и с убеждението, че Той няма да разреши да понесем повече отколкото можем, свръх нашите сили, защото: „Друго изкушение вас не е постигнало, освен човешко; верен е обаче Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите.” (I Кор. 10:13).

Нека бъдем сигурни, че от живfт, в който имаме общение на любов с нашия Спасител, ще излезем обновени и променени, но това изисква постоянни усилия, жертви и борба. Каквато и да е цената за това да следваш Христос, нека запазим надеждата, че между сълзите и сенките на живота, преминавайки през огъня на изпитанията, ще зърнем сиянието на небесния рай. Това има предвид Сам Господ с думите Си: „На оногова, който побеждава, ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Отца Си на Неговия престол.” (Откр. 3:21). Aмин. | www.doxologia.ro

Беседата е публикувана със съкращения

Превод: Сандра Керелезова

ЕПИСКОП ТИХОН: “БЛУДНИ СИН – ЈЕДИНИ ЦИЉ ВЕЛИКОГ ПОСТА”

Какве смо дивне речи у црквеној песми сада чули: „Јер порани душа моја твоме светоме храму, носећи храм телесни сав оскврњен…“ У тим речима је истина о нашем паду, коју је спознала људска душа: од раног јутра, с првом мишљу после буђења, мој дух стреми ка Твоме светоме храму, ка светом дому Божијем, али тај мој дух пребива и чами у храму мога тела, оскрнављеног гресима…

У тим речима је спознаја самог себе, свог места у свету, у њима је покајање, које Бог очекује од сваког Свог сина, од сваке Своје кћери. Али далеко од тога да се сви уздижу до тих духовних висина, на којима долази спознаја да си ти сам кривац скрнављења храма Божијег. Тог храма, који је управо твојој души поверио Бог: „Или не знате да је тело ваше храм Светога Духа који је у вама, којега имате од Бога и нисте своји?“ (1 Кор. 6: 19).

Сутра на Божественој Литургији опет ће нам читати причу о оцу и два сина. Један од синова је био послушан оцу, али само споља. Други је побегао од очинске љубави како би се наслађивао грехом и страстима. Али тако се десило, да је управо тај последњи могао да се заустави и тргне од ужаса и свега чудовишног што је учинио пред Небесима и пред оцем. Његов дух се узнео до највиших висина на које је способан човек: он је спознао да је храм његове душе чудовишно оскрнављен; он га је сам похарао и оскрнавио очево наслеђе, које се зове – живот, љубав, старање, доброта и нежност. Све оно што је било најбоље у њему, он је сам погазио, разорио, извргнуо руглу.

Блудни син разуме све то. И ту је позив сваком човеку. После грехопаденија, после тога када је свако од нас без изузетка постао блудни син, схвата ли он то, или самозадовољно не примећује да Бог Отац очекује од нас само једно: да спознамо наше слепило и грешке? Без тога ми просто-напросто не можемо да зауставимо свој вртоглави пад у бездан вечне смрти.

Други син из приче никада није физички остављао оца. Али духом је, као и млађи син, свесно боравио у далекој земљи. Једино што се син „праведник“, за разлику од блудног сина, никада духовно није вратио своме оцу. Он, заједно са својим истомишљеником, самопрозваним праведником фарисејем, није био способан да изврши главно људско дело на земљи – да се уздигне до висине покајања, које рађа општење с Богом и мир са Њим. „Праведник“ примерног владања из приче је, заједно са фарисејем, духовно захвалан што он није такав, какав је његов брат, који не вреди ништа, тај блудни син који је протраћио имање свога оца са блудницама! Зашто си ти оче, тако неправедно снисходљив и добар према њему? Како ти можеш да му опростиш? Чак и после тога када је он протраћио сво твоје богатство, које је могло да припадне мени! После тога када се он преситио грехом, који сам ја себи све то време ускраћивао! Зашто обраћаш пажњу на њега, а не само на мене, јединог достојног твог имања?

Тај старији, праведни и неповратно изгубљени, он је такође блудни син, такође несрећно дете. Наш сабрат, грозни пример за све, који само споља искрено бораве у дому оца свога.

На нашу срећу, у причи се налази још један Син. Онај, Који нам све то приповеда. Онај, Кога је Отац послао ради спасења и те, и друге блудне деце, ради спасења сваког од нас. Онај, у Коме је пуноћа Божанства: Отац и Син и Свети Дух, Који приноси Себе као жртву ради нас.

Блудни син је нашао пут из своје погибељи. Из духовног стања старијег сина такође постоји само један излаз – то су нам објаснили свети оци Цркве. То је искрена спознаја да „горег од мене нема“. Вероватно је сваком од нас позната та изрека. Али чак и ту се довијамо да конвертирамо њен истински дух, који од нас захтева хришћанску храброст, и претворимо га у лицемерну и бесплодну формулацију, која нам је комфорна.

Пред нама је Велики пост. Он има један циљ – да достигнемо то што од нас очекује Бог. Хајде да исправимо свој живот кроз покајање.

Амин.

Са Руског превео: Александар Ђокић

Учението на св. Максим Изповедник за едновременната поява на душата и тялото в момента на зачатието

ПЬОТР МАЛКОВ · 13/03/2017

Измежду най-важните богословски теми, разглеждани в съчиненията на св. Максим Изповедник, твърде важно място заема неговото антропологично учение. Св. Максим изказва доста ярки и оригинални твърдения, които следват безусловно руслото на светоотеческото предание и са съгласни с духа и смисъла на Светото Писание. Заедно с това св. Максим не се страхува да повдига и твърде остри, спорни или неразработени докрай от светоотеческото богословие въпроси, давайки ясни и балансирани отговори на тях.

Душата или тялото?

Един от тези въпроси е проблемът за последователността на произхода на човешката душа и тяло. Помним добре онази остра полемика с лъжеучението на Ориген за предсъществуването на душите, която е водела Църквата, изразявайки позицията си и в определенията на съборите, и в насочените срещу него светоотечески писания. Същевременно при отговора на този въпрос – за последователността на появата на душата и тялото в заченатия човек – е била възможна и друга крайност, оценявана от Църквата (по ред причини, за които ще говорим по-долу) все пак не толкова еднозначно негативно. В съответствие с това мнение не душата се появява преди тялото (както твърди Оригеновата теория за предсъществуването на душите), а, напротив, тялото (човешкият ембрион) възниква преди душата.

Св. Максим не приема в еднаква степен и двете становища, полемизира решително с тях и предлага собствени – твърде точни и дълбоки – аргументи срещу едната и другата заблуда. В рамките на тази статия ще ни интересуват най-вече аргументите на светеца против мнението за появата на душата вече след появата на телесната природа (за полемиката му с другата крайност – теорията на Ориген – е казано вече достатъчно много в научната литература).

Днес тази тема е повече от актуална, защото в рамките на съвременния биоетичен спор за допустимостта или недопустимостта на абортивната намеса в развитието на плода на различните стадии на неговото формиране (което при всички случаи и безусловно се разглежда от Църквата като човекоубийство) от устата на нецърковните специалисти можем да чуем мнението, че до определен момент зародишът в майчината утроба не може да се смята за човек в истинския смисъл на думата, тъй като той още не се е формирал и не притежава специфичните и уникални човешки природни характеристики. Толкова по-важно е за нас да покажем, че Църквата смята човека за човек още от самия момент на неговото зачатие. Освен всичко друго, в това отношение могат да ни помогнат и аргументираните съждения по този въпрос на един от стожерите на светоотеческата богословска мисъл – св. Максим Изповедник.

Предсъществуването на тялото: аргументите на привържениците

Преди да минем собствено към изложение на аргументите на св. Максим, насочени срещу идеята за появата на тялото преди появата на душата, и техния богословски анализ, трябва да кажем няколко думи за това защо – за разлика от Оригеновото становище за “предсъществуването на душите” – идеята за първоначалната поява на тялото в майчината утроба все пак понякога е намирала привърженици в Църквата и, колкото и парадоксално да звучи това, не е била никога осъдена докрай и безусловно от нея. Все пак ще подчертаем веднага, че по отношение на “съгласието на отците” тази идея може да се смята само за частно, “периферно” богословско мнение на редица църковни автори, тъй като повечето от изказалите се по този въпрос авторитетни свети отци настояват върху едновременната поява на душата и тялото в човешкия зародиш.

Идеята за предсъществуването на тялото в рамките на древнохристиянската литература има два основни корена.

Първо, това е библейският фрагмент от книга Изход (Изх. 21: 22-25), в който става дума за установената от старозаветното законодателство различна степен на наказание за онези, които биха сторили нещо на бременна жена, в резултат на което тя би пометнала. Разгледани са два случая: ако пометнатият младенец се окаже достатъчно оформен или ако той е все още в най-ранна степен на физическо развитие. Ето го този библейски фрагмент: “Когато някои се бият, и ударят трудна жена, и тя пометне, но друга повреда не стане, то да се вземе от виновния глоба, каквато му наложи мъжът на жената, и той да я заплати пред посредници; ако пък стане повреда, нека даде живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога, изгоряло за изгоряло, рана за рана, натъртено за натъртено” (Изх. 21: 22-25). Тези думи понякога се тълкуват (в това число и от християнските екзегети) в следния смисъл: ако младенецът е “изображен”, т. е оформен, то случилото се трябва да се смята за убийство, а значи и убиецът трябва да понесе съответното наказание; ако обаче плодът се окаже “неизображен”, т. е. нямащ характерните човешки черти, то той може да не се смята за човек, а затова и случилото се не трябва да се смята за убийство и престъпникът трябва да плати само парична глоба.

Ето как например тълкува този библейски текст бл. Теодорит Кирски: “Що значи: “младенец изображен” (Изх. 21:23)? Казват, че когато тялото напълно се образува в утробата, то тогава и зародишът става одушевен. Защото и Творецът е образувал първо тялото Адамово, а след туй му е вдъхнал душа. Затуй законодателят повелява: ако бременната жена пометне по време на сбиване и младенецът излезе “изображен”, сиреч напълно оформен, то туй трябва да се нарече убийство и онзи, който е станал причина за това, да бъде подложен на еднакво наказание с убиеца; ако ли пък излезе все още неоформен младенец, то туй не трябва да се вменява като убийство, защото младенецът още не е одушевен; впрочем, виновният трябва да плати глоба”[1]. Както виждаме, идеята за появата на тялото преди душата понякога се е свързвала от някои авторитетни християнски екзегети именно със Светото Писание.

Второ, източник на мнението за първичността на тялото спрямо душата са били античните медицински представи, в съответствие с които формирането на основните характерни черти на човешкия плод в майчината утроба се извършва приблизително към 40-ия ден от момента на зачатието (броят на дните може малко да варира). Така например в трактата “Мненията на философите”, влизащ в “Моралия” на Плутарх, но само приписван на него, се твърди, че в майчината утроба “съчлененията се образуват, начевайки от 36-ия ден, а окончателното формиране на органите се извършва, начевайки от 49-ия ден”[2]. Твърденията от този род са позволявали на някои християнски автори, например на Климент Александрийски, да твърдят, че “душата, и особено ръководният ѝ дял – разумът, не се влагат в човека по време на зачатието” [3], а се появяват впоследствие. В рамките на тази традиция дори през XV в. цариградският патриарх Генадий Схоларий изказва твърде своеобразното мнение, че преди четиридесетия ден след зачатието, когато разумната душа на човека бива вложена в неговото тяло, последното е било одушевявано първо от растителна, а след това и от животинска душа[4].

Светоотеческият царски път: нито тяло без душа, нито душа без тяло

И все пак въпреки всичко това, мнението за първичността на тялото спрямо душата съвсем не е било магистрално за църковната мисъл. Преди всичко това, разбира се, е свързано със светоотеческото убеждение, че човекът е органично единство на тяло и душа, че човешката природа може да бъде мислена само като единство на тялото и душата. Това изначално единство на човешкото естество се е появило още по време на сътворението на първия човек – Адам. Тази едновременност в сътворението на човешката душа и тяло е била важна за светоотеческата мисъл и с оглед на полемиката с оригенизма, утвърждаващ идеята за предсъществуването на душите. Както пише император Юстиниан в “Послание до Мина”: “Бог едновременно е образувал тялото и създал душата, творейки по този начин цялостния човек; защото нито тялото без душа, нито душата без тяло са човек” [5]. Изхождайки от тази богословска традиция, св. Йоан Дамаскин също решително настоява: “Тялото и душата са създадени заедно, а не както е пустословил Ориген, че в началото [се е появило] едното, а след това другото” [6]. Идеята за това, че Бог е сътворил едновременно тялото и душата на Адам, развива по-подробно в своя трактат “За душата” Никита Ститат, ученик на св. Симеон Нови Богослов. Според него Бог “създава човека по един необичаен начин като граница между умопостигаемите и сетивните същества, едновременно като тяло и душа, не сътворявайки някоя от тези две природи преди другата, поради което едната би била по-стара от другата или причина на другата – или душата на тялото, или тялото на душата, но съединявайки в една ипостас неслято двете природи – както умопостигаемата природа на душата, така и сетивната природа на сглобеното от различни части тяло – и по този начин по едно и също време и в един и същи миг Той е сътворил човека като едно лице по Свой образ и подобие” [7]. Св. Никита настойчиво подчертава, че душата “е била устроена и завършена по време на сътворението заедно с тялото като съществуваща заедно с него и едновременна с него от времето и мига на неговото създаване. Защото човекът е бил създаден едновременно и като тяло, и като душа, и едното не е по-късно или по-ранно от другото” [8].

По абсолютно същия начин, смятат повечето писали на тези тема древни свети отци, трябва да се разбира и начинът на появата на човешката душа и тяло по време на зачатието на всеки човек, роден на света. Безусловно, най-авторитетни тук се оказват съжденията на св. Григорий Нисийски, посветил на тази тема цяла глава на известния си трактат “За устройството на човека”. При това за св. Григорий няма никаква принципна разлика между сътворението на първите хора непосредствено от Бога и нашето телесно раждане. Св. Григорий настоява върху едновременността на появата на душата и тялото на човека: “Ние твърдим, че… Божията сила е извикала към битие цялата пълнота човешка… При създаването на всяка част едното не се е появило по-рано от другото – нито душата преди тялото, нито обратното…” [9]. Тези два “логоса”, както ги нарича св. Григорий, т.е. тези два начина на появата на човека – и висшият “логос”, според който Адам е бил сътворен директно от Бога, и другият “логос” на нашето естествено зачеване и раждане – се реализират еднакво: чрез едновременната поява на човешката душа и тяло. При това св. Григорий смята, че душата на човека е способна някак си да се развива, онтологически самореализирайки се от момента на зачатието до момента на раждането, че тя сякаш “израств”» – заедно с израстването на физическия зародиш – в майчината утроба. Това израстване на душата се извършва според св. Григорий по същия начин, както се развива и израства – до момента на раждането – и човешката телесност. Енергията на душата сякаш се реализира, нараствайки и увеличавайки се заедно с приближаващото раждане на детето. От всичко това обаче следва задължително, че става дума за растеж и формиране на душа, която от самото начало на своето битие – от момента на зачатието – е именно човешка, а не някаква растителна или животинска душа.

Учението на св. Максим за едновременната поява на душата и тялото

Именно в рамките на това учение за едновременната поява на телесния и душевния дялове на нашата природа се движи и богословската мисъл на св. Максим Изповедник. Той посвещава няколко раздела на своите “Амбигви” [11] специално на въпроса за реда на появата на душата и тялото в човека. Оттласквайки се от коментираните от него думи на св. Григорий Богослов: “Три вида раждане познава у нас Словото: от телата, от кръщението и от възкресението”, св. Максим обръща внимание на това, че “раждането… от тела” според мисълта на св. Григорий се извършва посредством някакво “първо и жизнено вдъхновение” и че Христос е почел в Своето Въплъщение също и това – естествено – раждане наред с другите два – от кръщението и от възкресението[12]. При това св. Максим подчертава, че тъй като Божият Син, “бидейки по природа Бог и приемайки да стане по природа човек, ни най-малко не е ограничил естествените характеристики (φυσικούς ὅρους) на едната природа за сметка на другата” [13], то Той ни най-малко не е ограничил в Себе Си нито пълнотата на човешката природа, нито начина на нейното естествено съществуване – законите на нейния живот – за сметка на собствената Си божествена природа. Според св. Максим Божият Син – Словото на Отца – се подлага на “доброволно понижение” и приема, придобивайки в Своето Рождество човешка природа, “да бъде отъждествен с човека” [14] според законите на човешкото естество. С това Господ, приемайки пълнотата на човешката природа, “ставайки наистина човек и раждайки се като човек… почете нашето раждане от тяло” [15].

Тъкмо опитвайки се да изясни христологичната тайна на начина, по който Христос приема характерните особености и закони на нашата възникваща чрез зачатие и раждане природа, св. Максим се спира подробно върху интересуващата ни антропологична тема – въпроса за евентуалната първичност на тялото спрямо душата. Изповедникът разглежда това богословско гледище във взаимовръзка с другата – оригенистката – крайност: с мнението за първичността на душата спрямо тялото. Той пише: “Някои казват… че душите съществуват преди телата, а други – обратното, че телата са преди душите. Ние пък, вървейки по средата като по царски път, говорим в съгласие с нашите отци не за предсъществуване, нито заследсъществуване на душата или тялото, но по-скоро за съ-съществуване, като се пазим да не се отклоним в двете страни и не се отбиваме от пътя «ни надясно, ни наляво” (Втор. 5: 32)” [16].

Разбира се, св. Максим цитира тук и онази норма от книга Изход (21:22-25), върху която често се позовават привържениците на идеята за предсъществуването на тялото, но отказва решително да я тълкува по техния начин. Той пише: “Ако ли пък повод за такива слова е станало за вас туй, че великият Мойсей е наредил да не се изисква възмездие за онзи, който е ударил бременна жена преди четиридесетия ден на нейната бременност и тя е пометнала, то трябва да се знае, че според общоприетото мнение премъдрият Мойсей е написал това не за да посочи времето на влизането на разумната душа в тялото, а за да потвърди, че тогава (в този момент) завършва цялостното оформяне на плода” [17]. Ето защо въпросният фрагмент от книга Изход според св. Максим не е основание за каквито и да било богословски изводи с антропологичен характер, а просто служи като старозаветно юридическо определение на степента на вината на престъпника – в съответствие с времето на бременността на жената и степента на нанесената ѝ вреда. Това няма нищо общо с въпроса за съединението на душата и тялото.

Св. Максим привежда цял ред достатъчно последователни и системно формулирани аргументи против учението за предсъществуването на тялото спрямо душата, твърдейки настойчиво и постоянно: “Душата и тялото, като дялове на човека, не могат да съществуват по различно време – преди или след другия дял” [18]. Някои от тези аргументи на светеца опровергават само идеята за предсъществуване на тялото спрямо душата, а други се оказват сякаш “универсални”, визирайки също и противоположното лъжливо мнение – за предсъществуването на душата.

Един от важните аргументи на Изповедника в полза на едновременната поява на душата и тялото в човека се основава върху убедеността му, че душата и тялото изобщо не притежават самостойно обособено битие в божествения разум, в замисъла на Създателя за човека. От една страна, всеки от съставните дялове на човешката природа притежава самостоятелен “битиен логос”: душата се създава непосредствено от Бога (св. Максим е привърженик на т. нар. теория на “креационизма”), а тялото се зачева от телата на родителите [19]. Но, от друга страна, и душата, и тялото притежават също така и неотменен “логос на отношението си към нещо”, чиито части са те [20]. Действително, и душата, и тялото са съставни части на една неразделна човешка природа, те винаги си остават съотнесени с “нещо”, и това “нещо” е неразделният двуединен логос на човешкото естество, на “човешкия вид” като органично единство на духовния и материалния дял на цялостния човек [21]. В този смисъл те не могат да се мислят като предсъществуващи един спрямо друг, защото в противен случай ние щяхме да смятаме за изменяем самия логос на човешката природа; но установеният от Бога логос на всяко естество – като замисъл на Създателя за творението, като принцип на появата на всяка същност – остава винаги неизменен [22]. При това този логос, като имащ основание в Бога, трябва според св. Максим да бъде по необходимост съвършен: всяка природа “по предузнание Божие” още преди своето сътворение “притежава съвършенство в своя логос”, а значи и когато бива извиквана – в съответствие с този свой безупречен логос – към битие, тя притежава това съвършенство “без всякакъв недостиг” от първия миг на своето съществуване. И все пак неприемливото за Максим – и противоположно на идеята му за съвършенството на всичко тварно – твърдение за съществуването на тялото преди душата допуска, че в началото се появява нещо несъвършено и природно недостатъчно – някаква “гола”, “чиста” телесност. Тази телесност след това изисква някакво допълване, някакво “коригиране” – посредством допълнително до-съзиждане на душата и добавянето ѝ към вече съществуващото, но засега все още “непълно” в своето битие тяло. Всичко това не може да се възприема другояче освен като проява на “очевидна и явна немощ на Твореца”, неспособен да сътвори веднага и душата, и тялото, и принуден да създава човека поетапно – минавайки от по-малко съвършеното към по-съвършеното – или дори обречен всеки път да “пренаправя” вече създаденото, заменяйки не напълно удалата се чиста телесност с по-съвършено съчетание на две неща – душата и тялото [23]. Едно такова разбиране на начина на зачеването и раждането на човека, произтичащо от лъжливото учение за предсъществуването на нашата телесност, се оказва, разбира се, чуждо на светеца и бива решително отхвърлено от него.

Освен това според мисълта на Изповедника и душата, и тялото винаги принадлежат на “някой” – на една конкретна човешка ипостас, която те съставляват. Ако и да способни да се разделят по време на смъртта, те въпреки това си остават душа и тяло на определен човек, на определена ипостас. В този смисъл, казва св. Максим: “Напълно невъзможно е да намерим или да посочим безотносителни [спрямо дадена ипостас] тяло или душа”[24]. А ако това и така и ако ипостаста е винаги отделна конкретизация на природата, то на кого (или дори на какво) би могла да принадлежи (по време на нейното “предсъществуване”) една от съставните части на нашата природа преди съединението ѝ с другата съставна част? Със сигурност не на човека, тъй като човекът е единство на душа и тяло. Но ако това е така, то в момента, в който втората съставка се присъединява към първата, която е съществувала преди, ипостаста от първия вид (какъвто и да е бил този вид) “се превръща в ипостас… от друг вид”, в нещо, “каквото тя е не е била преди”[25]: от нечовек в човек. Ала нали за ипостаста е просто невъзможно, “несвойствено да се превръща в ипостас от някакъв друг вид” [26]. Затова, убеден е св. Максим, “ако въпреки природата някое от двете се съчетава с друго, създавайки друг вид, то неизбежно се разрушава, излизайки от границите на собственото си естество и превръщайки се в нещо, което не му е свойствено, в нещо, което то не е било. Ала какво може да бъде по-неразумно от това?” [27].

Още един аргумент срещу предсъществуването на тялото е това, че в съответствие с християнското учение за човека тялото изобщо не притежава самостоятелен живот, защото се оживотворява от нещо съвсем различно от себе си – от душата. Ако обаче предположим, че в момента на зачатието на човека тялото е “съвършено бездушно”, то това означава, че “то… изобщо не притежава жизнена сила. Защото всичко, лишено от душа, е лишено и от всякаква жизнена енергия” и затова “то е мъртво” и не може нито “да се храни и да израства в майчината утроба, нито изобщо да съществува и да остава нещо, което не се разпада и не се разлага… Защото как ще остане постоянно онова, което по природа е преходно и склонно към разпадане, ако не предположим за него някаква жизнена сила, която естествено да обединява и да споява разпадащото се…” [28]. Ако все пак допуснем, че в телесността на човека има – от момента на неговото зачатие – някаква, макар и не човешка, душа, растителна или животинска (да напомним, че този аргумент ще посочи, макар и няколко века след св. Максим, патриарх Генадий Схоларий), то и това условно допускане, убеден е Изповедникът, ще се окаже “неуместно” и “безумно” [29]. Наистина, ако започнем да твърдим, че ембрионът в утробата “притежава само хранителна и растителна душа, то това значи, че отхранваното и израстващото тяло ще бъде… тяло на някакво растение, а не на човек… Ако ли пък припишете на ембриона само сетивна душа, то неизбежно ще се окаже, че ембрионът притежава в момента на зачатието душата на кон, или бик, или на друго някакво животно…” [30].

Св. Максим възразява и против един друг подход към проблема, който той определя като “манихейски”. По свидетелството на светеца, някои привърженици на учението за предсъществуването на тялото са изхождали от мисълта, че появата на душата на четиридесетия ден след зачеването на тялото би я освободило от допир до действащата в падналия човек нечистота на природния закон на страстното зачеване и раждане; та нали душата би се оказала в този случай отделена сякаш с някаква времева бариера от момента на страстното зачеване. Ала тук св. Максим решително застава в защита на брака и раждането, казвайки, че онези, които твърдят такива неща, са “обвинители на Създателя на естеството” – Бога, защото именно Той не само е създал нашето естество, но и му е “дал закона на раждането… съгласно природата” [31].

Христологичният аргумент

И все пак за св. Максим безусловно най-важният аргумент срещу идеята за предсъществуването на тялото спрямо душата е христологическият аргумент. От една страна, Господ за разлика от всеки друг човек е заченат безсеменно. Но, от друга страна, Той е приел в Своята Ипостас цялата пълнота на нашата природа, като при това, подчертава св. Максим, в момента на Своето зачатие Господ се е “съчетал с плътта” именно “посредством словесната душа, а не обратното – посредством бездушната плът е приел присъединилата се впоследствие словесна душа”. Той със сигурност “не е приел някакво напълно бездушно тяло или лишена от ум безсловесна душа, но се е съединил по ипостас с една съвършена и без всякакъв недостиг [човешка] природа… Затова аз съм склонен най-вече към учението за едновременното съ-съществуване [на тялото и душата]… имайки като безпогрешен Учител и защитник на това учение Самия Създател на естеството в тайнството на Неговото Въплъщение” [32].

Да обърнем внимание на това, че тук при св. Максим присъства темата за съединението на Божеството и човечеството в Христос именно посредством разумната (словесна) душа. Като паралел на неговото изказване можем да напомним например известните думи на св. Григорий Богослов от неговото “Първо послание до Кледоний” за това, че съединението на Божеството и човешкото в Христос се е извършило именно посредством разумното начало в човешкото естество: в момента на Въплъщението божественият “Ум се съчетава с [човешкия] ум като с нещо най-близко и сродно, а след това вече с плътта” [33]. Оттук става ясен и смисълът на христологическия аргумент на св. Максим: ако в момента на зачеването се появяваше първо тялото, а чак след това – след 40 дни – разумната душа, то в нашата природа в момента на появата ѝ в майчината природа щеше да липсва изобщо онзи необходим свързващ елемент, който е помогнал на Божеството на Христос да се съедини с човешкото по време на Неговото безсеменно зачатие. Това би означавало едно от двете: или че Христос в момента на Своето зачатие в утробата на Приснодевата се е съединил с човешкото естество не посредством разумна душа, а по някакъв друг начин, или че това съединение се е извършило едва на четиридесетия ден, което също е недопустимо и немислимо. Последното допускане би предполагало някакво предсъществуване – в течение на 40 дни – на човечеството на Спасителя спрямо Неговата богочовешка ипостас, от което остава само една крачка до несторианството. И в единия, и в другия случай подобни богословски допускания за предсъществуването на тялото на Христос спрямо Неговата душа биха зачеркнали изобщо православната христология; мисълта на св. Максим – един от стожерите на светоотеческото христологическо учение – не е могла да допусне такова нещо.

Искам да обърна също така вниманието ви върху още един съществен момент, свързан именно с христологическия аргумент на св. Максим. Антропологичното учение на св. Максим е неразривно свързано с христологията, с учението за Боговъплъщението: в това е неговият системен подход към учението за човека. В богословието на Изповедника не христологията се основава върху антропологическото му учение, но, напротив, антропологията се гради върху христологията. Както казва Епифанович, “идеята за Христос… е най-важната и основна идея в системата на св. Максим; тя ѝ придава по същество христоцентричен характер, дава основа за решаването на всички въпроси и влияе върху разработката на всичките ѝ части” [34]. Тъкмо поради това за светеца, който постоянно разглежда тварното битие и смисъла на всичко сътворено именно в христологична перспектива, решаването на въпроса за момента на появата на душата и тялото и тяхната взаимовръзка се определя от “тайнството Христово”: това “тайнство Христово е най-тайнственото от всички божествени тайнства и мяра за всяко настоящо или бъдещо съвършенство…” [35]. Според св. Максим човекът е такъв, какъвто е, именно за да може Бог да стане човек, за да може нашето естество да се окаже “годно” за Боговъплъщението. И душата в човека трябва да се появява едновременно с тялото именно (макар и не само поради тази причина), за да може да стане опосредяващо звено между природата на Божеството и нашата телесност още от първия миг на безсеменното зачатие на Господа, за да бъде цялата ни природа приета едномоментно в Неговата Ипостас. По този начин св. Максим в своя спор с погрешното антропологично мнение за предсъществуването на човешкото тяло спрямо душата се опира върху едно сигурно основание, и това основание е Самият Богочовек Иисус Христос. | http://www.pravoslavie.ru

Бележки

1. Феодорит. Толкование на книгу Исход, 48 // Изъяснение трудных мест Божественного Писания. М., 2003. С. 101.
   2. Ps.-Plutarchus. Placita philosophorum. V, 21.
   3. Климент Александрийский. Строматы. Кн. 6–7. СПб., 2003. С. 73.
   4. По-подробно за това вж. в: Жаворонков П., Михайлов П. Геннадий Схоларий // Православная энциклопедия. Т. 10. М., 2005. С. 615.
   5. Юстиниан. Послание к Мине // Деяния Вселенских Соборов. Казань, 1913. Т. 5. С. 266.
   6. Иоанн Дамаскин. Источник знания. М., 2002. С. 209.
   7. Никита Стифат. О душе 14 // Никита Стифат, Творения. Кн. 1: Богословские сочинения. Сергиев Посад, 2011. С. 19–20.
   8. Никита Стифат. О душе. 26 // Пак там,С. 25.
   9. Григорий Нисский. Об устроении человека. СПб., 1995. С. 93.
   10. Пак там, с. 94-96.
   11. Максим Изповедник. Амбигва // PG. 91. 1097D –1101С; 1317D –1341C.
   12. Григорий Богослов. Слово 40. 2 // PG. 36. 360C.
   13. Максим Изповедник. Амбигва // PG. 91. 1320B.
   14. Пак там // PG. 91. 1316D.
   15. Пак там // PG. 91. 1320CD.
   16. Пак там // PG. 91. 1325D.
   17. Пак там // PG. 91. 1340D–1341A.
   18. Пак там // PG. 91. 1100С.
   19. Пак там // PG. 91. 1321C, 1324CD.
   20. Пак там // PG. 91. 1100D.
   21. Пак там // PG. 91. 1100C–1101C.
   22. По думите на св. Максим “всяка обнова се извършва естествено по отношение на тропоса (начина на съществуване – П. М.) на обновяваното нещо, но по отношение на нейния природен логос”. – Мак­сим Из­по­вед­ник, Амбигва // PG. 91. 1341D.
   23. Максим Изповедник. Амбигва // PG. 91. 1340A.
   24. Пак там // PG. 91. 1101C.
   25. Пак там // PG. 91. 1324A.
   26. Пак там.
   27. Пак там // PG. 91. 1324B.
   28. Пак там // PG. 91. 1336C–1337A.
   29. Пак там // PG. 91. 1337D.
   30. Пак там // PG. 91. 1337CD.
   31. Пак там // PG. 91. 1340B.
   32. Пак там // PG. 91. 1341B.
   33. Григорий Богослов. Първо послание до Кледоний // PG. 37. 188A.
   34. Епифанович, С. Преподобный Максим Исповедник и византийское богословие. М., 1996. С. 78.
   35. Максим Изповедник. Амбигва // PG. 91. 1332C.

Превод: Андрей Романов

Съвременните подвижници говорят за молитвата (част I)

Наистина, личен таен опит в молитвата са имали всички старци.

Тук поместваме изказванията на съвременни подвижници за молитвата. Надяваме се те да са ви полезни и интересни.

Старецът Иаков казвал: „Нито една молитва, чада мои, не отива напразно. Мен самия молитвата ме крепи вече толкова години.“

Свети Антим от о. Хиос, обръщайки се към монасите от своя манастир, подчертавал: „Молитвата не е изморителен труд. Тя е вътрешна дейност. Тя е топло умиление на душата. Обаче молитвата има нужда от пост и бдение. Постът изсушава страстите, а бдението ги умъртвява. Молитвата дава на човека криле и го издига в небесата, изпращайки му небесни дарования.“

Старецът Иосиф казвал: „Начало на пътя към чистата молитва е борбата със страстите. Невъзможно е да се преуспее в молитвата, докато действат страстите. Но дори и те не препятстват да се придобие благодатта на молитвата, стига само да избегнем безделието и тщеславието.“

Молитвата е източник на сила. Старецът Порфирий казвал: „Мъчениците изпитвали силна болка по време на мъченията. Така би страдал и обикновеният човек с тази разлика, че мъчениците постоянно били съединени с Христа чрез молитвата и получавали сила, по-голяма от тяхната болка, и по този начин постигали победа. Но ако бяха оставили молитвата дори и за една секунда, болките им биха станали нетърпими и те биха били готови да се отрекат от Христа. Но свързани чрез молитвата с Христа, те получавали сила и претърпявали докрай болката и всички мъчения.“

Старецът Амфилохий учел: „Молитвата, възнасяна с усърдие, бодрост, благоговение, вяра, умиление и внимание, е добра и полезна. Дяволът по различни начини се бори с онези, които се молят, а такива, които не се молят – обича. Чрез молитвата човек беседва с Бога и проси от Него благодат и спасение. Молещият се трябва да притежава смирение.“

Поученията на стареца Паисий за молитвата са много ценни за всеки християнин. Той казвал: „Няма по-блажени от хората, които са осъществили връзка с Небесната радиостанция и са оградени от Бога с благочестие. И няма по-нещастни от онези, които са прекъснали връзката си с Бога и загубили разсъдъка си, установяват връзка със света и светските радиостанции, за да се отвлекат поне за малко от силното безпокойство, произтичащо от това, че животът им се е отклонил от пътя.“ Той съветвал и следното: „Много помага преди молитва четенето на някой откъс от Патерика. Тогава се стопля сърцето, отдалечават се всички грижи и ти можеш да се молиш неразсеяно.“ И за ума, който се разсейва по време на молитвата, казвал: „В часа на молитвата, когато нашият ум преминава върху лоши неща или помислите за тях идват сами, без нашето желание, да не противоречим на врага, защото дори да се съберат всички адвокати с речите си, те няма да се справят дори с едно демонче. Тия помисли, както и хулните помисли, могат да бъдат прогонени само с презрение към тях.“

Старецът Иероним казвал: „Не оставяй молитвата. Бой се от безделието и равнодушието. Когато се молиш сутринта и чувстваш умиление, през целия ден ще се носиш като на крила. А когато започваш утрото без молитва, всичко ще върви наопаки.“

Същият старец давал такива съвети за молитвата на свое духовно чадо: „Моли се по-често, осигурявайки си за това и подходяща тишина. Ако не можеш много да се молиш сутринта, моли се по обяд или вечер. Избери си такъв час за молитва, в който да има тишина. Моли се, докато не дойде дъждът, тоест докато не дойдат сълзите. Мнозина се молят цяла нощ и не се насищат. Молитвата е услаждащо занимание.“

Целта на света е да славослови Бога. Старецът Иоил от гр. Калама казвал за това така: „На небето Бога славят ангелите и светците, звездите и птиците. На земята славят Бога неграмотните, монасите и пустинниците. Славословието на Бога е нишката, която свързва всички части на света. Това е крайният смисъл, най-високата цел на света, а следователно и на човека.“

Пак този старец казвал: „В радостния покой на молещия се човек се подготвя почвата и благите помисли започват полека да напяват с небесни звуци в ушите му прекрасни съвети, които са небесните беседи.“

Старецът Амфилохий казвал: „Молитвата е напълнила рая с толкова свети люде. Освен умната молитва няма друг начин за очистване и освещаване. Хубави са псалмите и църковните песнопения, но ние ги пеем, за да привлечем и трогнем хората. Ние, монасите, трябва да беседваме с Царя тайно. Пеещите приличат на хора, които се намират вън от царския дворец и пеят разни песни, за да изкажат своя възторг. Разбира се, Той приема техните благодарности, понеже песните се пеят заради Него, но повече се вслушва в онези от Неговия двор, които тайно Му говорят на ухо.“

Старецът Иероним от о. Егина казвал за молитвата: „Някои хора, дори и малко време да прекарат без молитва, не издържат и страдат. Часовете, през които биха искали да се помолят и не са могли, им се струват мъчителни.“ И продължил: „Когато умира майка ти или някой роднина, ти не вземаш книга, за да плачеш. Думите сами ти идат наум поради скръбта. Така е и в молитвата. Ние трябва да си позволим да се изповядаме Богу за това, което ни безпокои.“

Друг път същият старец казвал: „Ако самият ти не чуваш или не разбираш онова, което говориш, как тогава искаш Бог да те чуе?“ Също казвал той и за себе си: „Когато ми е студено, аз се моля и Божията благодат ме сгрява.“

Великият старец Порфирий казвал за молитвата: „Когато сме в Божията благодат, тогава нашата молитва става чиста. Нека се молим непрестанно, дори легнали в леглото, когато се приготвяме за сън или си почиваме.“

Същият старец съветвал едно свое духовно чадо: „Не се моли Бог да отнеме от тебе различните болести, но се умиротворявай с умната молитва и запазвай търпение. Така ти ще получиш много полза.“

Молитвата просвещава човека. Това подчертавал старецът Порфирий и посочил следния пример: „Ето, някъде има електростанция, а в стаята – лампа, но ако не завъртим ключа, ще останем в тъмнина. С това искам да кажа, че ето, има Христос, има я и нашата душа, но ако ние не завъртим ключа на молитвата, нашата душа няма да види светлината Христова и ние ще останем в мрака на дявола.“ И на свое духовно чадо казвал: „Знаеш ли колко велик дар е това, че Бог ни е дал право да говорим с Него по всяко време, във всеки миг и на всяко място, където и да се намираме? Той ни чува винаги. Това е най-голямата чест за нас. Затова ние винаги трябва да обичаме Бога.“

Старецът Иоил казвал на духовното си чадо: „Когато заставаш на молитва, спомни си своите страсти, слабостите си, онази лекота, с която бягаш от Бога и падаш, спомни си, че Христос може да те удържи да не паднеш.“

Същият старец съветвал: „Прекланяй колене и казвай: „Дръж ме, Христе мой, за да не се отдалеча от Тебе.“

Молитвата много помага на човека да се избави от страстите. Във връзка с това старецът Евсевий казвал: „Когато страстта проникне в душата, тя я пленява и подчинява на себе си. Тогава човек трябва да се опомни и със смирено сърце да се моли непрестанно дотогава, докато не се освободи от нея.“

Обръщайки се към своето духовно чадо, старецът Евсевий писал: „Молитвата и поучението да не те оставят. Бъди благотворител за другите с думите и примера си. Пази се от сатанинската гордост.“

Съвременните подвижници говорят за молитвата (част II)

Демоните водят против подвижниците жестока война. С молитвата те биват отблъсквани и стават безсилни. Старецът Иосиф писал на един начинаещ монах, който водел такава битка: „Ти не виждаш колко демони падат и побягват от всяка произнесена от тебе молитва. Ти виждаш само колко рани ти нанасят те. Знай, че и те биват поразени и побягват. От търпението бягат, без да се обърнат, и сериозно биват уязвявани от молитвата. И така не очаквай по време на тази бран ти да изстрелваш срещу тях куршуми и снаряди, а срещу тебе – локум и шоколад.“

Старецът Паисий казвал, че само молитвата на смирения бива чута от Бога. Той съветвал: „Ако искаш Бог да те чуе по време на молитвата, натисни копчето на смирението, защото на тази честота винаги работи Бог, и смирено проси Неговата милост“ (по време на войната отец Паисий бил радист).

Молитвата трябва да се съпътства от любовта. Старецът Амфилохий казвал, че „молитва без любов е като добра и прекрасна птица, която няма криле и не може да лети“.

Старецът Амфилохий, обръщайки се към монахините, на които бил духовен пастир, казвал: „Аз много бих искал да изградите места за молитви на своите острови. Искам да чувам във вас гласа Господен, така че от сърцето ви да говори Господ. Чрез молитвата станете Негов престол.“

Старецът Порфирий казвал: „Когато се молите, правете поклони, дори това да ви уморява. Молитвата, съпровождана с доброволна жертва, става по-приятна на Бога и донася повече плод.“

Старецът Иероним от о. Егина съветвал: „Когато твоят ум е в Бога, дори и да си в постелята си, можеш да се молиш. Ако е на някое друго място, дори и да преклониш колена, умилението не идва при тебе и молитвата е суха. Тогава ти не чувстваш облекчение и те боли глава, защото молитвата не ти доставя радост.“

Старецът Иосиф в едно свое писмо разкрива следното: „Ако имаше някой редом с мене, щеше да чуе молитвите и въздишките ми, щеше да види сълзите, които проливам за братята си. Цяла нощ се моля и викам: Господи, или спаси всички братя, или погуби и мене. Ако съм сам, не искам рая.“

Веднъж старецът Иаков казал: „В молитвата аз просех от Бога за ми даде такъв дар, че по лицата на хората да познавам сърцата им и да мога да им помогна. И Бог ми даде това“.

Какво трябва да изпросваме с молитвата си? Старецът Паисий казвал: „Брате мой, в своята молитва не търси нищо освен покаяние. Покаянието ще ти донесе смирение, смирението ще ти донесе благодатта Божия и ти ще пребъдеш в нея. И каквото и да поискаш за своето спасение или за полза на другите, Бог ще ти го даде.“

Посредством молитвата узнаваме волята Божия по някой вълнуващ ни въпрос. Старецът Иосиф казвал: „Когато искате да узнаете волята Божия, оставете напълно самия себе си, всичките свои намерения и мисли и с велико смирение искайте да я познаете в молитвата си. И каквото се образува в сърцето ви или към каквото се скланя то, това вършете и то ще е по Бога. Онези, които имат повече дръзновение да се молят за това, чуват по-ясно известяваното в себе си, стават по-внимателни в своя живот и нищо не правят без Божественото известяване.“

Една душа казала на стареца Иероним, че от неговата молитва видяла за себе си велика полза и благодаряла за това. И старецът й казал: „Представи си, че те замервам с ябълки. Добре е да ги улавяш, защото в противен случай ще останеш гладна и ябълките ще се загубят напразно. Ти също трябва да се молиш, иначе молитвите ми не ще помогнат.“ И друг път подчертал: „Аз ще се моля за вас, ще моля за вас Бога. Но знайте, че сам воинът не е воин. Аз се моля за вас, но и вие се молете за себе си.“

Същият старец казвал: „Аз жертвам себе си заради онзи, за когото се моля. Не мога да се моля, без да жертвам самия себе си. Мисля, че молитвата, която се отправя, без сърцето да се облива с кръв от любов и болка, не достига до Бога. Затова изнурявам себе си в молитвата и след това вече не намирам сили за беседа с човека.“

Старецът Порфирий съветвал своите духовни чада да се молят за другите, следвайки неговия собствен пример: „Знаете ли, аз чувствам, че ви помагам много със своята молитва.“ „Когато се молите за човек, когото дяволът тласка към греховни страсти, не му казвайте за своята молитва, защото за това ще узнае дяволът, ще възбуди в душата му съпротива и вашата молитва няма да даде никакъв резултат. Молете се за него тайно и молитвата ви ще му помогне.“

Молитвата за ближния е свещен дълг. Старецът Порфирий казвал: „Не можеш да се спасиш сам, ако не се спасят и другите. Грешка е, ако някой се моли само за себе си, за да се спаси сам. Ние трябва да се молим за целия свят, за да не погине никой.“ И друг пък казвал: „Аз не се страхувам от мъките и не мисля за рая. Само моля Бога да помилва целия свят и мене.“

Старецът Паисий казвал: „Когато човек е духовно здрав и се оттегля от хората, за да им помогне повече със своята молитва, тогава той всички тях вижда свети и само себе си – грешен.“

Дяволът се старае да съблазни молещите се по различни начини. Старецът Даниил от скита Катунаки, обръщайки се към монахините, казвал така: „Когато трудещата се в молитвата сестра придобие умиление и след това последват обилни сълзи, нека много да внимава, за да не приеме помисли от демона на превъзнасянето и да не помисли, че върши добродетел, но нека да моли Богородица да й даде нужното смирение и познание за самата себе си, защото скръбта е задължение на каещите се. И ако по време на молитвата почувства благоухание или види светлина, или ангел и пр., да не се увлича от тези явления.“

Старецът Иосиф казвал: „Когато умът получи молитва и човек усети радост, тогава молитвата ще се извършва в него непрестанно и без неговото собствено усилие. Дали яде или ходи, дали спи или се пробужда, вътре в него ще се извършва молитвата, ще има мир и радост.“ И добавил: „След дълго действие на молитвата вътре в човека се ражда раят. Той се освобождава от страстите и става друг човек. Ако пък му се случи да е в пустинята… О, о! Тогава неописуеми са благата на молитвата.“

За личния и таен опит на молитвата старецът Иероним казвал: „Молитвата е беседа с Бога. Когато усетим радост от молитвата, ще усетим и велико ликуване. Това е предвкусване на райския живот. Вие трябва много да се подвизавате, за да почувствате тази радост. И ако много се подвизавате, Бог ще ви я даде. Молитвата възнася на висотата на Божественото съзерцание. Михаил, моят старец, се молеше вече не словесно, а умно. Думите са подпалки, които са нужни, докато не се разгори огънят. Щом той пламне, тоест щом дойдат съкрушението и умилението, човек не може да говори. Той чувства и чува в себе си Бога. Тогава идват и сълзите. Човек се намира в духовно състояние със сърдечна молитва, свещено въжделение и неизречени въздихания.“

Личен таен опит в молитвата са имали всички старци. Тук поместваме онова, което е открил на своите духовни чада старецът Амфилохий: „Когато седя на високата скала на молитвата, тогава никакви вълни не могат да ме достигнат. Но те ме заливат, когато се намирам ниско. Умната молитва завладява човека, пленява го и го освещава. Когато в душата пламва огънят на молитвата, тогава всички подпалки изгарят и се унищожават. В началото на молитвата усещаш радост, после сладост и накрая като плод идват сълзите, защото чувстваш присъствието на Иисуса.“ „Молитвата прави човека като дете. Тя го връща към онази простота и невинност, която е имал Адам в рая преди падението“. „Молитвата освещава онова място, на което седиш, и онова дело, което вършиш.“ „Чрез молитвата се устройва всичко. Ти ходиш по морето и за тебе не съществуват разстояния. С молитва се поправят намеренията на хората, дава се смелост, вяра и търпение в живота.“

Източни: Поучения на старците. Словото на съвременните подвижници

ТЕРАПИЯТА НА СТРАСТИТЕ

Автор: митр. Атанасий Лимасолски
Източник: http://www.imlemesou.org
Превод: Мартин Ганев

В днешната IV Неделя от Великия пост нашата Църква празнува и ни представя един преподобен, аскет и игумен на манастира в Синай – преподобния Йоан Синаит, или по-известен като преподобни Йоан Лествичник.

Свети Йоан живял през VI век. Подвизавал се е в духовната бран и е просиял в пустинята на Синай, в манастира на света Екатерина, оставяйки ни една подвижническа книга, която се казва “Лествица”. За учудване е защо отците на Църквата са поставили честването на този светец днес. Защо ли не са избрали някой светец, който е извършвал различна социална активност, като е строял учреждения, бидейки в полза на народа и провеждайки големи мисионерски дейности? В този изключително духовен период на светата наша Църква отците са решили да бъде честван и представен един подвижник, калугер и монах от дълбините на синайския полуостров. И впрочем игумен, който просто е написал една калугерска книга; една книга, която постоянно говори за монаси и подвижници. Защо ли?

Със сигурност не е случайност, нито пък нещо бива решено  с лека ръка в Църквата. Те са избрали свети Йоан Синаит, за да ни кажат, покажат и разтълкуват, кои са онези средства, чрез който човекът от Църквата става бог по благодат и поема Христовия кръст върху себе си, следвайки Христа, Който наистина стана човек заради нас.

“Лествицата”, която на народен говорим език означава “стълба”, се състои от 30 слова, т.е. степени или стъпала. Всяко стъпало обозначава и една борба; книгата представлява цял каталог от борби и добродетели, в които човек е призван да положи усилия. Лествицата е едно лечителско произведение; лечителски наръчник, който се отнася до всички християни. Няма значение дали външно говори за монаси или подвижници. Същността от учението на отците, т.е. на Лествицата и всички произведения на светиите, засягат всички християни и са един терапевтичен метод, който започва от нулата и води до безкрайното, т.е. до единението ни с Бога. Това е и делото на Църквата. Ако четем произведенията на светците, ние ще видим, че светците не са философствали за Църквата. Те са описвали делото, което тя извършва, като говорят за конкретни неща. Те описват човека в цялата действителност на падението, в която се намира. Тя е подобна на лекарска книга, която описва с точност болестите, тяхната причина и симптоми, какви вреди предизвикват на организма, как те се преборват и как се възстановява здравето на човека.

Следователно ние притежаваме едно болно “аз”. Ние всекидневно наблюдаваме в живота ни, то да проявява своите болести – чрез нашия гняв, егоизъм, корист и лукавост, чрез нашата алчност, несигурност и стрес, но преди всичко с това, че не можем да възлюбим Бога по начин, който приляга на нашата природа. Бог не представлява за нас център на нашето сърце. Обичаме други неща. Обичаме и Него в някаква степен, но не като център, основа или изключителното занимание за нашата любяща енергия. И така, всички ние сме болни. Това е първото познание за човека. Докато не разберем това, не можем да отидем на лекар. Или поне трябва да бъде свалена първата обвивка, т.е. нашият егоизъм, който не ни позволява да разберем, че сме немощни и болни хора.

След като разберем за нашата болестност, в пространството на Църквата започва една духовна и терапевтична борба. Как да излекуваме всички тези страсти? Чрез всекидневна съпротива и ежедневно съпоставяне по отношение на всичко, което ни задушава, и всичко, което желае да разкъса връзката ни с Бога. Ние поемаме една борба срещу страстите. От особена важност и нещо, което трябва да знаем, е, че е недостачно за нас да се борим сами. Тоест този наш преход не е едно par excellence човешко дело. Човек полага усилията, но това главно бива извършено посредством  благодатта на Светия Дух. Поради тази причина невъзможно за човек е да се бори и усъвършенства извън Църквата. Извън нея той може да стане един много добър човек, какъвто е по своето сътворение. Църквата обаче не се занимава само с това да направи от него един добър човек. Тя говори за нещо отвъд и над това, нещо, което не същестува извън нея. Тя учи за отношението между човека и Бога, за човешкото обожение и оцелостяване на неговата личност. С това да станеш добър човек, не означава, че  си завършен; ти все още си затворен в своето същестуване и себе си, в своето его и индивидуалност. Онова, което ще те изведе от тези неща, т.е. да надхвърлиш себе си, е само едно друго, лично и здраво отношение.

Животът в Христа е един постепенен напредък; той не е нещо, което става изведнъж, нито пък се случва въображаемо, но е едно постепенно и постоянно изкачване. Започваш от А, за да стигнеш до Я; потегляш от едно, за да стигнеш до безкрайното и съвършеното. Трябва да се придвижиш малко, защото това е стълба и не можеш да се окажеш изведнъж в края.

Свети Йоан Лествичник поставя Любовта в края на Лествицата. За да стигнем дотам, пътят ще бъде предшестван от други неща – да откъснеш, изобличиш и освободиш себе си от много неща; да трансцендираш своя индивидуализъм и егоизъм. Любовта е краят, а не началото. Тайнството на единението между Бога и човека става, когато човек премине през целия преход на подвижническата борба. А това е необходимо да го знаем, така че да не се отчайваме, да не изгубим кураж и да не се боим, да знаем, че всичко, което срещаме всекидневно в духовния си живот, за съжаление, са естествените вече симптоми от грехопадението, белези на нашата болест. Отците са ги описали, тъй като са ги претърпели и те самите, за да ни оставят като трофей този скъпоценен техен опит, но и за да ни покажат, че и те са хора като нас, без никаква разлика.

Църквата е една духовна лечебница. Тя не е организация от нравствени личности или сдружение от добри хора. Тя не е нищо от това. Тя е болница. В болницата има рани, кръв и болни във всички стадии на тяхната терапия; там има и трупове, лекари, санитари и готвачи. Всички ние сме в болницата и прилагаме лековете на Христа, Лекар на нашите души и тела, и терапията на всички средства на Църквата. По този начин бидейки всички в Църквата, ние не се осъждаме един другиго, така, както някой болен не може да осъди своя съсед по легло защо се е разболял.

От книгата на свети Йоан Лествичник човек може да види, че не съществува случай на провал и отчаяние за абсолютно нищо. Не съществува нищо в Църквата, което да не може да бъде излекувано. Тоест не е възможно за тази лечебница при какъвто и да е случай или болест да каже в някой момент “извинявай, но не мога да те излекувам”. Това е хула срещу Светия Дух. В лечебницата на Църквата дори и труповете имат възможност да оживеят! Това действително затрогва нашите сърца, като ни дава сила и кураж, въпреки многото проблеми и противопоставяния, които съществуват и са ощетявали Църквата през вековете, днес и винаги.

Ако четем Лествицата и произведенията на отците, ще видим, че за всичко съществува терапия и тя не се основава на човешките сили. Бог реализира терапията. Човек прави това, което може и е по неговите сили. Ако е труп обаче, какво може да направи? Не може да стори нищо. Този труп бива оживен, защото Христос е Животът и Лекарят, и Той може да види в дълбочината на човешкото сърце. Свети Йоан казва така: – бягай, бори се, изкачи тази Лествица и не се страхувай. Ще срещащ много възпрепятствия, демони и противодействия. По тази стълбица няма да имаш общо само със своите слабости и лоши навици, но ще трябва да се бориш и с лукавите демони и дявола. В края на стълбата обаче е Христос, Който те очаква и те подпомага с Неговите ангели и благодат.

А когато стигнеш до края, свети Йоан Лествичник казва: “и изкачил всяко стъпало на добродетелите, моли се за опрощението на греховете”. Дори и да си изкачил цялата стълба, не си мисли, че вече си достигнал съвършенството и сега си добре, но не спирай да се молиш за своите грехове. А това го казва, за да ни покаже, че в основата не са нашите дела, но смирението и покаянието. Нищо не може да победи тази велика Божия любов, абсолютно нищо. Нито грях, нито злина, нито абсолютно нищо не може да осуети Божия план за нашето спасение; стига и ние да искаме това от Бога!

АКО МОЖЕШ ДА ПОВЯРВАШ

Автор: Христо Димитров

4 Неделя на Великия Пост

„Ако можеш да повярваш,
всичко е възможно за вярващия.“ (Марк.9:23)

Братя и сестри,

Това са думи на Господа и Бога нашего Иисуса Христа. Тези думи държат нашето битие. Тъй щото в тях се съдържат и нашата вяра, и нашето неверие. А защо това е така ли? Ето защо.

Всеки един от нас вярва в Господа и Го моли. Но тези молитви съдържат в себе си и нашето неверие и по това си приличаме с бащата на момчето, който казва на Господ Бог Иисус Христос, думайки: „Ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни.“ (Марк.9:22). Неверието – ако можеш…

Когато се молим Господу ние се надяваме на Неговата милост; Той да чуе молитвата ни и да откликне. Но това далеч не е достатъчно! Тъй щото по време на самата молитва за нас е потребно да осъзнаем не само собственото си неверие – както сторил бащата на момчето, а с делата си да опитаме да достигнем до Господа! А какви са делата ни – в Ежедневието ще покажем. Защото вярата без дела е мъртва (Иак.2:26).

В това ежедневие ние често ругаем, присмиваме се на другите и – най-важното – гледаме с високомерие над останалите. Ето ги делата, на които е редно да обърнем внимание. Защото сред тях прозира една нездрава гордост, която не ще доведе до нищо добро. А когато сами себе си заставим да спрем насред крачката, отвъд която следват присмехът, злословието и горделивостта, тогава и ще осъзнаем думите: „Вярвам, Господи! помогни на неверието ми.“ (Марк.9:24).

Когато Господ Бог Иисус Христос узнава, че учениците Му не са успели да изгонят беса, Той казва: „О, роде неверен, докога ще бъда с вас? докога ще ви търпя?“ (Марк.9:19). Тези Негови слова са онази пътеводна светлина, която да ни изведе от вътрешното състояние на мрак, в което се намираме, когато се гневим. Тази тъмнина, сред която сме слепи, когато хулим или вършим дела, които /да/ ни отдалечат от Спасителя. Неговият въпрос „Докога ще ви търпя?“ е като светкавица за непрогледната ни вътрешна тъма. Защо ли? Ето защо. Защото ни показват, че само чрез търпение ще успеем да се преборим със себе си – когато отворим уста да нагрубим някого; когато започнем някое дело с действия, подплътени не с молитва и пост, а с гняв и ярост; когато в мислите си нямаме смирение, а осъждане. Само чрез търпението ще успеем да възпрем себе си от всичко това! Но за да придобием търпение ни е нужна не остра дума, а тиха молитва; не гневна постъпка, а смирено сърце. Тогава сами ние – всеки един от нас – ще може да изрече думите: „Вярвам, Господи! помогни на неверието ми.“ (Марк.9:24). Тъй както сторил бащата на момчето при думите на Господа: „Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия.“ (Марк.9:23). А това е трудната част – не само да се молим, но да се молим с вяра!

Братя и сестри,

Едва след като погледнем в себе си и си дадем равносметка какви са делата ни, мислите ни и чувствата ни ще можем да разберем думите на Господа Иисуса Христа: „Тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост.“ (Марк.17:28-29). А дали ще успеем да насочим взор към тъмнината в душите ни… Да, ще успеем. Но само тогава, когато разберем, че молитвата не бива да бъде навик, а потребност. Защото само чрез нея, и чрез вътрешното собствено възспиране – което е равносилно на пост – ще можем със сълзи към Господа да кажем: „Вярвам, Господи! помогни на неверието ми.“ (Марк.9:24).

Амин.

ЛИЧНОСТ И СВЯТОСТ

Автор: проф. Василиос Юлцис
Източник: pemptousia.gr
Превод: Мартин Ганев

Трудно е за човек да схване смисъла на светостта. Особено в съвременната епоха на редуващи се противоречия и страшна обърканост, вероятно са малцина онези, които се замислят върху значението на думата или измеренията на нейното съдържание.

За мнозина светостта остава една недостижима ценност, която се свързва предимно с Бога. Въпреки това светостта е свързана с нашия живот, и макар да не искаме да го повярваме, тя витае в пространството и времето на Църквата. Особено като християни ние живеем в едно времево измерение, което е проекция на миналото, а като традицията на Църквата то изразява една история, която е била написана с жертвите и кръвта на светците и мъчениците. Впрочем фактът, че всеки един от нас е бил кръстен в името на Троичния Бог, означава вместване в една действителност, в която съществуват възможностите и средствата за доближаване до светостта. Единственото препятствие е трансценденцията на нашето “аз”; а не унищожаването на личността или заличаването на духовните качества. Единствената трудност е откъсването от робството на сетивата и инстинктите с последващото без ограничения и задръжки приемане на Божията воля. Светците, които са живели в миналото, не са имали по-различни сили или способности от нашите. Нито пък техните епохи са били по-добри от нашата. Те са живели в света при същите етични и духовни обстоятелства; епохи, през които са преминали хиляди хора и християни. Тяхната разлика обаче от другите била, че те са приложили техния живот според Божия закон, като не са се колебали да го изповядат с откровеност, когато са били в дилема. Този елемент на героизъм е най-голямата добродетел на светеца. Една добродетел, която му позволява да вижда всичко през светлината на вечността, оценявайки през тази перспектива света с неговите радости, блясъци, постижения и суета.

Светецът не подчертава себе си. Той винаги показва Божията воля, като се ориентира и се вмества в нея цялостно с едно учудващо послушание, което го откъсва от неговото “аз” и света. И въпреки че живее в света в човешки облик, условия и задължения, той се държи в обществения живот като жител на небето, като истински Божи послушник. Така той придобива възможността да се издигне над конвенционалността на живота, над неговите ефимерни прояви и феноменални блясъци, и да се доближи до сферата на действителното, съвършеното и идеалното, т.е. до сферата на светостта и божественото. Едно подобно приближение означава вяра, сила на душата и воля, пред които е безсилен всеки натиск, лишение, обвързаност, смирение или мъченичество.

Виждаме тази разтърсваща реалност да присъства изобилно в живота на светците и мъчениците на нашата Църква. Тя обаче се отличава характерно в живота на Богородица, която е не просто някаква светица, но царица на светците, нашата Всесвята Богородица. Ще се позовем на нея благоговейно, за да почерпим сили от нейната святост, която вече две хиляди години остава верен показател за всеки вярващ.

Светостта на Богородица е нещо, което не може да бъде схванато от нашата епоха, но и от всяка друга такава. За да възприемем нейното величие, ние трябва да се замислим за отговорностите, които е поела, заявявайки на ангела – в часа на благовестието -, че приема честта на Всевишния за рождението на Иисуса.

Социалните условия днес са доста по-различни от тези в онази епоха. Днес хиляди девойки по цял свят се гордеят с дързост за титлата, която носят, на неженена майка, а социалният контрол се ограничава или само до кръга от нейните роднини, или е напълно несъществуващ. Днес семейството се е превърнало в частна конвенционалност и обикновено нито държавата, нито обществото, а още по-малко религията, могат да контролират неговите девиации и деформации.

Тогава обаче нещата стояли съвсем различно. Кой би повярвал в думите на непорочното момиченце, че била избрана от Божията благодат поради нейната святост, за да стане майка на Месията? Да носи дете сред хората една неженена девойка, било само по себе си отклоняване от правия път, а наказанието на Мойсеевия закон било ясно – убиване с камъни. Едно семейство затворено в тесните консервативни рамки, които са ѝ били наложени от религиозната и социална строгост, не би могло да бъде мислено без баща. Затова дори само мисълта за обществения вой, за общото презрение, страшно наказание от убиването с камъни и мъченическа смърт след една такава констатация, е можела да създаде паника. Въпреки това обаче смиреното момиче от Назарет заявило своето абсолютно послушание към Бога и проявило безразличие към обществените последствия от нейното начинание.

Това послушание, тази вяра без задръжки, този прием без възражения на Божията воля пред опасността от едно общо презрение и възможна унизителна смърт, показват една превъзходна душа, несравним духовен свят, твърда като диамант личност, една неоспорима святост. Естествено това били и принципите, които са предизвикали благоволението на Бога и слизането на Светия Дух, за да се извърши чудото на Божието въчовечаване и обожението на човека. Чудо, което разкрива Божията любов, а едновременно с това и любовта, смирението, послушанието, вярата и светостта на Девата. Тя вижда Божието благоволение, като възвръща най-скъпото и ценното, което притежава. И това не според разбиранията на света и обществото, но според критериите основани на Божията воля.

И така, светостта може да бъде мислена като среща между Бога и човека. Тази среща е винаги установена от нещо трайно и неизменно, т.е. от Божията воля и Неговия закон. Човек трябва да бъде поместен в тази воля и именно цялото сполучливо негово усилие е това, което ще определи степента на светостта. Следователно светостта не е някакъв статичен оценъчен размер, или още повече някаква недостижима духовна утопия. Тя е една стълба на добродетелта, чието съответствие отговаря на духовното качество на човека, в момента, когато се бори героично, за да ни отговори Божията воля.

По такъв начин светостта не е монопол на определени надарени индивиди или кръгове, но всеки един от нас може да преживее нейните моменти, когато се бори да прекрати индивидуалистичната обвързаност, която го превръща в една несвободна персоналност, в роб на необходимостта породена от плътта, сетивата и обществото. Трансценденцията на тези необходимости безспорно са моменти на светостта, докато робското им приемане са моменти на падението и греха. Постепенното намаляване на тези моменти означава напредък в светостта и съществено доближаване до Божията воля.

Стойността на светците се намира във факта, че са успели да намалят по възможно най-ниска степен моментите на падение чрез една действително достойна за възхищение борба, правейки светостта по-устойчива в живот им. Това е и тайнството на светостта, т.е. освещаването на малките неща от живота и тяхното преобразяване във възможност за усъвършенстване. Зад това тайнство се крие не само пътят към светостта, но и всеки път към добродетелта или към почтения успех. Естествено е да има спънки по този път на възкачване, но той винаги бива осветлен от върха, ставайки цел за човека. Само за него, защото единствено той е създаден да търси съвършеното и идеалното.

За да се случи всичко това обаче, човек трябва да отмине ниското, да разчупи оградата на индивидуализма и биологичността, която го държи вързан във формите на необходимостта. Необходимо е да се приближи до сферата на духа, за да се преобърне в личност и като такава да потърси срещата с личния Бог, т.е. приближението към светостта. Следователно светостта се свързва с личността, а светците преди всичко са били личности, едни безспорни персоналности.

Богородица е била и остава винаги Личност. Един светъл образ, който се проявява като образец за дъщеря, майка и светица. Образ, който след толкова векове остава фар в живота на хиляди хора. Защото тя винаги е била подкрепа и убежище за всеки болящ. Тази нейна любов към човека я е направило в съзнанието на вярващите – Благодатна (Μεγαλοχάρης), Всецарица, Утешителница, Скоропослушница, Народоводителка, Покров Божи. Чудесата на нейната любов всекидневно ни разтърсват и доказват по един достоен за отбелязване начин силата, която светостта ѝ е дала. Една сила на любов, която се привлича на земята отново от нашата святост, вяра и смирение.

Нашата изсъхнала от рационализъм епоха търси изход и решения на проблемите, които я занимават. Хаосът на идеологиите поражда постоянни противоречия, а те на свой ред нови заплахи да преобърнат живота ни в отчаяние. Криза на ценностите, криза на системите, криза на философията, криза в качеството на човека. И ние търсим великото чудо на някакъв всесветовен мир, който колкото повече ни обещават, толкова повече ни убягва.

Мнозина изгубиха своето търпение и вяра; в своето отчаяние те провъзгласяват, че щом нищо не се променя, следователно Бог не съществува. Трагично е състоянието на съвременния човек, който иска само чудеса и винаги търси чудеса, за да вярва. Подобно на малко дете, което се задоволява, след като е изяло сладките или след придобиването на това, което е искало. Чудото е проява на Божията любов, но за да се случи е нужна искра, призив, търсене. Всичко това принадлежи на човека и се изразява чрез вяра, смирение и святост. Без тези три неща ние напразно очакваме чудеса и напразно се стремим към мир.

И така, ако искаме мир, покой и нормалност, било като хора или народи, ние трябва да намерим онова, което предизвиква чудесата. А казахме, че светостта е именно това. В нея е вярата, смирението, търпението, любовта, прошката, търпимостта, милостинята, чистотата. Бог не иска от нас внезапно да достигнем върха, изведнъж да постигнем всичко това, за да се спасим. Той иска да започнем малко по малко и да осветяваме малките неща в нашия живот. Така ще се промени света, защото тогава светостта ще предизвика голямото чудо. В това ни уверява и Благодатната Богородица (Μεγαλοχάρη), която винаги отговаря с чудо на светостта на християните.

Източното пеене или многогласната църковна музика?

ИВАЙЛО БОРИСОВ

В храмовете на Българската православна църква звучи два вида пеене, които огласяват богослуженията – източно църковно пеене и многогласната хорова музика.

Източното църковно пеене (псалтика) е едногласно и, макар че търпи различни промени във времето, е старото пеене на Църквата. То има характеристики като осмогласие [1], относителна тонова височина на нотите, с помощта на които обикновено се нотира (невми [2]), използване на фигури-формули, които са част от фонда на мелодическото му богатство [3].

Другият вид пеене е многогласното пеене. Както е видно и от името му, то е разписано на отделни партии (например тенор, баритон и бас). От там произхожда и наименованието на руското т.нар. партесно пеене. В Русия партесното пеене навлиза от Украйна през 17 в. Многогласното църковно пеене е пренесено у нас от Русия след Освобождението. В България то намира прием най-напред в крупните търговски и културни центрове Свищов, Русе, Пловдив, Шумен, София и др. [4]

В интерес на истината, източното църковно пеене е традиционната за нас, българите, църковна музика, докато многогласната музика е сравнително нова за нашите земи. Тъй като многогласието е свързано с друг тип нотация (петолинейна), с друга ладова система и с други елементи, то е било непознато за нас през Възраждането. В България „почти до средата на 19 в. липсва светска музикална култура и църковнопевческото [едногласно] изкуство у нас е единствената музикална област, способна да отговори на потребностите на зараждащата се българска нация от „висока наука”, както я нарича Неофит Рилски.” [5]

Трябва да се спомене, че са известни случаи от историята (а и от настоящето) поддръжниците на единия вид музика да отхвърлят другото музициране. Така например още с въвеждането на хоровото многогласно църковно пеене в Свищов към края на 70-те години на 19 в., то не е прието от някои, и това води до преустановяването му за известно време в църковната практика.

От друга страна, на фона на повдигнатия в края на 19 и първата половина на 20 в. музикологичен въпрос – кое е истинското българско църковно пеене (т. нар. „Болгарский роспев” открит в руски ръкописи от 17-18 в., или пък псалтикийното източно-църковно пеене) композитори от т.нар. „първо поколение” български композитори като Ангел Букорещлиев и Добри Христов отхвърлят източно-църковното пеене, считайки го за гръцко [6]. През 1872 г. възрожденецът Тодор Икономов, (когото Петър Динев нарича „отличен певец и познавач на източното пение” [7]) издава в Цариград псалтикиен сборник. Интересно е, че Икономов, който е бил отявлен родолюбец, публикува песнопения само на гръцки автори. Този факт показва, че той не е смятал тази музика единствено за гръцка [8].

Има едно сравнение, което се прилага към еретиците – че те със своите лъжеучения раздират хитона Христов [9], т.е. внасят разделение между вярващите, за които Той е умрял. Църковното пеене е дрехата, с която обличаме текстовете на богослужебните песнопения. Не бива двата вида пеене да се поставят в среда на изкуствено противопоставяне и конфронтиране. Разбираемо е, че всеки от нас, църковните певци, по различни причини има предпочитание към определен вид църковна музика.

Източното църковно пеене е древното пеене на Църквата, но не бива да се заклеймяват и многогласните хорови композиции, между които откриваме истински бисери на църковно-музикалното изкуство. Трябва да се спомене, че споменатият Тодор Икономов нарича многогласното европейско пеене „по-горне от въсточното”. Вярно е и това, че с материята на източното пеене са ангажирани хора, трайно свързани с Църквата (все пак усвояването на невмената нотация е нещо специфично), докато многогласната църковна музика се изпълнява и от хористи, които познават петолинейното нотно писмо (много по-универсално и познаваемо от невмите), но не винаги имат отношение към веровите въпроси.

С помощта на църковната музика ние „принасяме Богу хвалебна жертва, сиреч, плода на устните, които прославят името Му” (Евр. 13: 15). Не бива да изпадаме в ненужни крайности, защото в богослужебната ни практика тези две традиции съжителстват мирно почти 150 години. По думите на Русенския митрополит Неофит (днес Патриарх Български и митрополит Софийски): „Българската православна църква мъдро е решила да приеме и въведе в своята богослужебна практика и традиция както източното едногласно църковно пеене на Византия и православния Изток, така и хоровото многогласно пеене…” [10]. И двата вида музика имат своята своеобразна красота и уникалност. За овладяването и на двата вида музика се изискват специфични познания и умения. Впечатляващи са думите на един мой учител, който казваше, че съчетанието на двете практики е нашето голямо богатство. Когато в богослужението те са представени равностойно от отлично подготвени състави, които взаимно си партнират и допълват, въздействието върху богомолците е невероятно. Уви, у нас това не се среща често…

Бележки

1. В източното пеене се използва осмогласие, което е систематизирано от св. Йоан Дамаскин (8 в.) и няма общо със западното многогласие. Осемте църковни гласа се делят на първообразни (първи, втори, трети и четвърти) и производни от тях (пети, шести, седми и осми).
   2. Невмите са специални нотни знаци, с които си служи едногласната музика. От двеста години насам (1814) се използва Хрисантовата невмена нотация, наречена така по името на един от създателите й – архимандрит Хрисант. Самата невмена нотация не определя точна височина на тона (както е в петолинейното писмо), а показва движението на мелодическата линия. До появата на първите възпитаници със западноевропейско музикално образование на Балканите невмената нотация се ползва за записване и печатане на певчески сборници с църковно и светско съдържание.
   3. Фигурите-формули са трайно свързани тонови последования (вид музикални фрази), утвърдени във времето от поколенията музикотворци. Използването им е от първостепенно значение за изграждане на музикалната форма на едногласното църковно песнопение.
   4. http://artstudies.bg/konkursi%20files/MLubenova_pdf/MLubenova_Avtoreferat.pdf
   5. Славянски музикални ръкописи в Рилския манастир. Автори Асен Атанасов, Светлана Куюмджиева, Вася Велинова, Елена Узунова, Елисавета Мусакова. С., 2012, с. 13.
   6. Срв. Кое е истинското българско църковно пеене? съст. Ю. Куюмджиев, Пловдив 2011.
   7. П. Динев. Обширен възкресник с полиелеи, величания, катавасии и подобни. Превел от източни на западни ноти Петър Динев. Част втора, С., 1949, с. 13.
   8. Срв. Ст. Хърков. За печатните църковнопевчески сборници от ХІХ в. и тяхната роля в музикалнокултурната практика на Възраждането. – Музикални хоризонти, 17-18, 1988, с. 38.
   9. Христовият хитон е безшевна дреха, носена от Спасителя. Срв. Мат. 27:35 и Лук. 23:34.
   10. http://www.bg-patriarshia.bg/index.php?file=church_music_tradition.xml

Църковната музика по българските земи,

Любомир Игнатов от древност до наше време

Процесията с мощите на св. Климент Римски, по време на която литийните химни са пяти на славянски език. На преден план са изобразени св. братя Кирил и Методий – миниатюра

Според църковното предание, земите, населявани днес от българи, започнали да бъдат огласяни от християнска проповед и пропивани с мъченическа кръв на страдалци за вярата сравнително не дълго време след основаването на Христовата църква. Смята се, че някои от днешните български епархийски центрове са основоположени от самите свети апостоли из числото на седемдесетте Христови ученици (1).

През първите няколко века от християнската ера на територията на днешна България били основани редица епископии, повечето от които днес не съществуват. Няма никакво съмнение, че през времето до прекратяването на гоненията срещу християните, на богослужебните събрания в тези епископски центрове, както и в останалите християнски общини на Мизия, Тракия и Македония, са се пели духовни химни по начина, по който те са се пели от християните в Йерусалим, Антиохия, Ефес, Коринт, Колосса, Филипи, Солун, Галатия и Рим.

С прекратяването на гоненията на север и на юг от Хемус (дн. Стара планина), на някога скритите от очите на гонителя места за обща молитва, бързо израснали величествени храмове. Техните древни останки личат и до днес, а някои дори и в наше време още се използват по предназначение (2). През ІV – VІІ в. изпълняваните в тях богослужебни песнопения най-вероятно отново са следвали ритъма и мелодията на тези от храмовете в Константинопол, Александрия и другите големи християнски центрове. Заселването на славяни и прабългари не променило съществено религиозната конюнктура на региона, тъй като значителна част от новодошлите скоро приели св. кръщение, заедно с почти изцяло утвърдената вече духовна култура на завареното население.

С приемането на християнството за официална религия – 184 години след основаването на българската държава (681 г.) се възприема и сравнително вече познатата на българското население църковно-музикална традиция на неговия покръстител – Византия. Затова твърде скоро новопостроените по цялата българска земя храмове започнали да се огласят от химни на старобългарски език, който бил облечен в така прилягащото му източно-църковно дамаскиново осмогласие.

***

За въвеждането на старобългарския език в църковно-богослужебна употреба е знайна на всеки българин заслугата на светите братя Кирил и Методий и на техните ученици. Но тук е мястото да бъде отбелязано, че и църковно-музикалната просвета сред българския народ е предимно тяхно дело.

От житиеописанието на св. Кирил е известно, че наред с всички елински изкуства той усвоил и музиката: „Омиру и геометрии и у Льва и у Фотия диалексице и вьсемъ философийскымъ ученниемъ, къ симъ же и риторикии и аритметикии, астрономии и мусикии, и вьсемъ прочиимъ иелиньскимъ художствомъ” (…Омира и геометрия… и у Лъв и Фотий диалектика и всички философски учения, към това риторика и аритметика, астрономия и музика и всички други елински изкуства)(3).

Музикалните познания на последния са засвидетелствани и в широко известното писмо на Анастасий Библиотекар до епископ Гаудерик, в което освен за неговото химнографско майсторство, се говори и за забележителното му композиторско умение. Там, във връзка със съчинения от св. Кирил високопоетичен химн в чест на св. Климент папа Римски, Анастасий споменава и за музиката към химна: „А свитъка на химна, който същият този философ написал за възхвала на Бога и на блажения Климент, аз не преведох, понеже латинският превод би имал ту по-малко, ту повече срички и не би имал подходяща и съзвучна хармония на музиката” (4). В този текст няма пояснение за участието на някой друг мелург, който да е озвучил посочения химн с подходящата и съзвучна хармония на музиката, което дава основание да считаме, че тази съчинена по всички правила на музикалното изкуство музика, е или дело на св. Кириловия творчески естетически усет, или по някой музикален образец е умело приложена от него към поетичните слова. Дори да приемем, че става дума за второто, отново имаме свидетелство за неговото съвършено познаване на църковно-музикалната традиция на епохата (ІХ в.).

Подобаваща музикална подготовка притежавал и св. Методий. Сведение за това откриваме в „Похвално слово за Кирил и Методий“. Там се казва, че в манастира на Олимп св. Методий пял „псалми и духовни песни“, а в Моравия „украсил църквите с песни и духовни пеения” (5). Според запазени изворови податки, по време на процесията с мощите на св. Климент Римски, водена от св. братя, се пеели химни на славянски език. След като се сдобили с папското разрешение и славянският език да стане богослужебен (тъй като по това време сред западните християни била силно разпространена „триезичната” ерес, а те били апостолски пратеници на Византия да благовестят на славяните на родния им език като превеждат и изписват богослужебните книги чрез новосъставената от тях славянска азбука, бел. ред.), последованията, които извършили в няколко римски църкви, както и бдението в храма „Св. Павел” били отново на славянски език – „…и вьсю ноще пеше славословеще словеньски” (6). Оттук ясно съдим, че и песнопенията към тези богослужения били славяноезични.

Несъмнено, светите солунски братя предали богатата си музикална култура и на своите ученици. Кирило-Методиевите ученици с идването си в България през 886 г., наред с химнотворене, превеждане и просветителстване, се заели и с музикално-учителска дейност (7). Сведение за такава дейност на св. Климент Охридски, но вече в областта Кутмичевица, Македония, дава неговият по-късен приемник блажени Теофилакт Охридски в „Пространно житие на св. Климент Охридски“.

Определено в България, след въвеждането и утвърждаването на източния богослужебен ритуал, трайно се установява и източната музикална традиция. Предполага се, че след около 30-годишна целенасочена музикално-просветна дейност на Кирило-Методиевите ученици и техните възпитаници, църковното пение и принадлежащата му тогава нотация били достатъчно добре овладяни в диоцеза на Българската църква.

Най-ранният, известен до момента български музикален паметник е от Х-ХІ в. Става дума за т. нар. Преславска керамична плочка с прокименов репертоар. Всеизвестната вече от близо 80 години керамична плочка е намерена през 1930 г. от археолога-литургист, историк и християнски изкуствовед Кр. Миятев в гроб край южната стена на Кръглата църква на втората българска столица Преслав. Пръв за нея съобщава самият той – нейният откривател, през 1931 г. (8). През 1934 г. задълбочено изследване на плочката прави проф. протойерей Ив. Гошев, но той не споменава в изследванията си за нанесените на нея музикални знаци (9). Българската музикална общественост научава за тяхното наличие едва около 40 години по-късно (10).

Самият паметник представлява към 1/3 отчупена част от квадратна керамична плочка с изписан на нея от двете й страни прокименов репертоар на гръцки, като названията на седмичните дни са на български език. Музикалните знаци върху нея са от екфонетичен тип и са нанесени в крайредова позиция. Според музиковеда-медиевист проф. Елена Тончева този паметник навежда към предположението, че в България по времето на цар Симеон Велики в богослужебна употреба е била константинополската асматична (хорова) практика (11).

На базата на запазени два руски извора от ІХ-Х в., съставени по български оригинали, се създава убеждението, че в Българската църква в широка употреба по това време е било и византийското речитативното (екфонезис) четене (на старобълг. възглашение), което според някои учени тук то придобива собствен облик (12).

Освен Преславската керамична плочка други български музикални паметници от християнския период на Първата българска държава не са запазени. Безспорно такива е имало, в уверение на което са съществуващите от този период руски музикални паметници, като се има предвид, че тогава единствената славянска страна, притежаваща всичките необходими условия за подобна мелографска дейност била България.

Вероятно българската църковно-певческа литература била унищожена или през периода на чуждото църковно управление (1018-1186), или по-късно – през турското робство, когато била унищожена огромна част от цялостното старобългарско културно наследство. Не трябва, разбира се, да се пренебрегва и фактът, че наличността на църковно-музикални пособия през този период е била все пак в сравнително малко количество, тъй като най-вероятно преподаването на църковните песнопения ставало предимно от уста на уста, по памет, подобно на народното творчество, а освен това богослужебната употреба на гръцки език била все още твърде често явление. Църковната музика през този период строго е следвала начертанията на византийската, което се подкрепя от липсата на изворови данни за съществуването на народностни църковни напеви от рода на всеизвестните от по-късно време „βουλγαρικόν” – българско, „ή βουλγάρα” – българката, и „ή βουλγαρίτζα” – българчицата. Това  се потвърждава и от съчиненията на презвитер Козма (Х в.), в които недвусмислено се посочва, че българската църковна власт не била безразлична в музикално отношение и зорко следяла за евентуални отклонения в църковната музика.

През периода на последвалата 168-годишна политическа и църковна власт самостойното развитие на българската църковно-музикална култура със сигурност било умаломощено, но не и преустановено.

***

През Второто българско царство църковно-музикалната култура е в небивал възход. Предполага се, че за монасите от 40-те манастира на Трапезица била основана специализирана музикална школа, в която попечителството за тяхното доволно музикално ограмотяване било възложено на високообразовани майстори-певци (13).

Благозвучната източно-църковна музикална традиция на българска почва била допълнително обогатена чрез вливане на одухотворени народно-песенни мотиви. Впоследствие създаденото тук църковно-музикално богатство било възприето и от другите православни народи на север и на юг. На юг – в гръцките певчески кодекси то било представено под надслов, носещ в различни варианти определението „българско” (виж по-горе), а на североизток – в Молдова, Украйна, Белорусия и Русия станало известно с подобното название „Болгарский роспев“, засвидетелстван в музикални ръкописи от периода ХVІ-ХVІІІ в., но представен, според достатъчна част от музиколозите, в значително изменен вид.

За нотописа до втората половина на ХІV в. българските писмени паметници свидетелстват за налична употреба на екфонетична и тита-нотация (фрагмент от Триод-палимпсест – ХІ в., Куприановски евангелски листове – ХІ в., Остромирово евангелие – 1056/7 г., Аргиров триод – ХІІ в., Битолски триод – ХІІ в., Драганов миней – ХІІІ в., Болонски псалтир – ХІІІ в.).

Паметници на ранно- и средно-византийска нотация не са открити.  Най-ранният, запазен до наше време български музикален извор на късновизантийска нотация е Палаузовият препис на Синодика на цар Борил  (втор. пол. на ХІV в.), следван от няколко двуезични (гръцко-славянски) извори от ХV в. Двуезична псалтикия на тази нотация се появява отново чак в края ня ХVІІ в. (Лавра Е. 10/58).

***

След падането на Балканския полуостров под турска власт Българската църква и в частност принадлежащата й църковно-музикална култура за съжаление не споделя съдбата на Гръцката. Завоевателят не проявил благосклонност за запазване на българската църковна самостойност и скоро след покоряването на българската държава българското духовенство било заменено с гръцко. Голяма част от българската културно-музикална общественост емигрира в Молдова и Русия, като едновременно с това била изнесена и църковно-певческата традиция. Тук трябва да се отбележи, че съществуват десетки музикални паметници, възникнали на българска основа извън България. Такива например са т. нар. Евстатиев сборник от 1511 г., произхождащ от Путненския манастир в Буковина, Румъния, и Букурещкия сборник (ХVІ-ХVІІ в.).

Асимилаторската политика на натрапените епископи и свещеници почти заличава от народната памет спомена за величавото църковно-музикално минало по земите населявани от българи. Пламъчето на славяногласното църковно пение продължава да бъде поддържано само на отделни упорито пазени от гръцко домогване места като Хилендарски манастир (тогава с българско братство), Зографски манастир, Рилски и други манастири, както и в някои храмове на  селища.

При пътуването си от Цариград за Виена през 1578 г. лютеранският свещеник Стефан Герлах съобщава, че в манастира „Св. Димитър” при с. Куручешме (дн. Крива Паланка), пет монаха поддържали българско училище, в което преподавали „четене, писане и пеене на българска литургия” (14). Матей Граматик в житието на св. Николай Софийски (†1555) дава основание за предположение, че светецът (негов съвременник) бил ратник за църковно-певческо просвещение в София не на гръцки, а на славянски език (15).

Нотно-писменни свидетелства за наличието на църковнославянско източно пение имаме едва от ХVІІ в. Като пример може да бъде посочен ръкописът Лавра Е. 10/58 от края на ХVІІ в., в който е поместена най-ранната известна досега нотирана служба на св. Петка Търновска. Смята се, че именно ХVІІ в. е времето на по-решителните опити за възкресяване на славяногласното църковно пение. Системно нотиране на църковнославянски песнопения започва през втората половина на ХVІІІ в. Последното е засвидетелствано в църковно-певчески пособия от библиотеките на Рилския манастир и светогорските Хилендар, Ксенофонт и Дионисиу. За съжаление, все още не е известно дали са налични такива и в библиотеката на Зографския манастир.

***

Състоянието на музикално-теоретичното дело в българските земи до падането на България под турско робство, отново е неясно за музикалната медиевистика. Причина за неговата неяснота, за жалост, е липсата на открити старобългарски теоретико-музикални паметници от типа на средновековните гръцки църковно-музикални трактати.

Важен извор обаче, който разкрива съществуването на българска музикално-теоретична мисъл през ХV в. – буквално няколко десетилетия след началото на турското робство, са т. нар. Рилски музикални приписки. Това са маргинални бележки, нанесени от изучаващ теорията на късно-византийската нотация. Предполага се, че автор на тези бележки е средновековният български книжовник Владислав Граматик (ХV в.). Подобна приписка е открита и в Скопска антология от втората половина на ХV в. (Народна библиотека в Белград, № 93).

Първите славянски пападики – музикално-образователни части към някои църковно-певчески пособия, се появяват в началото на ХІХ в. (Хилендар 311 и 703/ІІ). В тези извори за първи път писмено са дадени славянските наименования на музикалните знаци (хирономии) от късно-византийската нотация. Така например тук са изписани невмени наименования като „согуботочие”,  „полегание”, „молебна”, „держания”, „свитие глас”, „вместопразно”, „вместопразносвитие”, „трепещущ”, „крест”, „сухоломление”, „окончание”, „небесование” и т. н.

***

Истинският разцвет на българското псалтикийно изкуство нъстъпва през възрожденския ХІХ в., когато със забележително бързо темпо славянската псалтика почти възвръща позициите си отпреди пет-вековния музикално-културен застой.  С бързи темпове се основават църковно-певчески школи – Рилска, Търновска, Солунска, Охридска, Одринска, Еленска и др., които за сравнително кратко време успяват да подготвят многоброен кадър високо квалифицирани църковни певци, които поемат пътя към храмовете на духовно пробуждащото се отечество, измествайки чуждоезичните псалти.

В книгата на Неофит Рилски (1791/3-1881) – „Описание болгарскаго священнаго монастыря рыльскаго” е изложен факт, който определено може да бъде включен към проявите, отчитани като общо-национална гордост – само три години след осъществяването на епохалната последна нотописна реформа от цариградските музикоучители Хрисант Брусенски, Григорий Първопевец и Хурмузий Книгохранител, новата нотна система,  наречена от авторите й „Нов метод”, била внедрена официално в Рилската музикална школа. Впоследствие вече са налице усилени занимания по усвояването й в пределите на цялото ни поробено отечество.  Много скоро след това с очудваща бързина тя е вeче в пълноценна употреба от значителна част от родните ни псалти – много преди да стане дума за нея в повечето традиционно гръцки райони и останалия източноправославен свят

В споменатата книга о. Неофит пише: „И като ся изнамери тая нова метода отъ приснопамятнаго Хурмузия и отъ неговите спомощницы, на напредъ отъ всичките внешни места донесеся въ рылский монастырь, и отъ него ся разнесе (като отъ некой разсадъ) и по всичките Болгари … , и така въ мало время излезоха доволни учители, които и въ мало время разнесоха всякъде по окрестныте градове новата метода… ” (16). Заслугата за това била на йером. Иоасаф Рилски (ок.1780- ок.1852), който през 1816 г. бил пратен в Цариград по манастирски дела, където за срок от шест месеца усърдно изучавал новата нотно-невмена система, ръководен лично от всеизвестния съавтор на нотацията – музикоучителя Хурмузий Книгохранител (†1840).

Около средата на ХІХ в. църковнославянското пение вече съвсем не е рядкост и плаха проява. Започналата още в първите десетилетия на века борба за църковно-езикова свобода донася многобройни завоевания в полза и на българската кауза. Историята на Българското Възраждане изобилства в тази насока от примери на родолюбиви и жертвоготовни действия на българското население от много градове на отечеството. В селата – далече от зоркото око на гръцкия владика, където местните свещеници били предимно българи и населението изцяло българско, практикуването на църковнославянско богослужение ставало безпроблемно стига даскалът-певец да умеел славянската псалтика, което на практика зависело единствено от инициативността на местния свещеник.

В списание „Български книжици“, ч. І, кн. ІІ, от март 1858 г., като описва пътуването си на юг от Дунав, атонският монах Партений отбелязва, че за разлика от градовете, където гръцките владици не позволявали църковнославянско богослужение, в селата по черквите си четели и пеели „по български” (т. е. на църковнославянски) (17).

През 1847 г. се поставя началото и на българската източно-църковна мелотипия. В Букурещ Николай Трендафилов издава в две части първата печатна псалтикия “Цветособрание” и “Воскресникъ новъ“, следвана от “Гледало” с теоретична част, издадена през 1848 г. и поместена в порядъка на 39 страници и 19 глави и “Кратък ирмологий” (1849 г.). Те биват последвани от шест сборника с общо 2022 печатни страници, съставени и издадени от хаджи Ангел Иванов Севлиевеца през периода 1857-1875. Междувеменно в цариград излиза през 1869 г. от печат „Пасхалия” на Иван Генадиев (Йоан Охридски) (1829-1890), а по-късно и два музикални сборника от Тодор Икономов (1838-1892) и др.

През ХХ в. издаването на певчески пособия продължава. Още през първото десетилетие излизат от печат четирите части на „Зографски сборник”. В същото време се начева и отпечатването на псалтикийната поредица на Манасий п. Теодоров (1860-1938), състояща се от осем сборника: “Кратък възкресник” и “Псалтикийна Литургия“, издадени през 1905 г.; “Псалтикийни Треби” – 1911 г.; “Обширен възкресник” – 1914 г.; “Псалтикийна Утреня” – 1915 г.; “Псалтикиен Минейник” – 1921 г. и “Псалтикиен Триод и Пентикостар” – 1922 г.; и накрая “Опело Христово” (общо над 2300 страници).

Ентусиазмът не стихва и през следващите десетилетия. През 1912 г.  Петър Сарафов (1842-1915) съставя и издава сборника си “Ръководство за практическото и теоритическо изучаване на Източното църковно пение” в четири части, съдържащ високо художествени произведения на много мелурзи-класици. Издават се и други църковно-певчески и теоретически пособия, от които по известни са обемистите сборници на Жеко Павлов и Илия Атанасов и учебникът по Източно-църковно пение на Мирчо Богоев.

В ХХ в. под руско влияние в нашата църковна музика дълбоко отражение намира и западната хорова църковно-певческа традиция, като наченки в това отношение са регистрирани още през втората половина на ХІХ век . Междувременно в началото на века се повдига въпросът за създаване на национално църковно пение върху основите на “болгарский роспев”.

***

За т. нар. болгарский роспев, от началото на ХХ в. до настоящия момент е изговорено и написано много. Голям интерес към напева се наблюдава още през втората половина на ХІХ в. сред руските църковни и светски музикални среди. Сред най-заинтригуваните са музиколози и композитори като С. Смоленски, И. Вознесенски, Н. Компанейски, Д. Разумовски и В. Металов. Именно в Русия най-напред се прокарва тезата, че „болгарский роспев” е самобитно и оригинално българско пение, разкриващо блестящото състояние на българската средновековна музикална култура, послужила за основа при изграждането и на руската (18).

От българска страна, интерес към този роспев се заражда в края на ХІХ в., като пълен разгар в това отношение започва още през първите години на ХХ в. Пламенни разисквачи по въпроса са музикално-обществените дейци А. Николов, Д. Тюлев, Х. Шалдев, Г. Байданов, И. Камбуров и Д. Христов. Само че на родна почва се развиват две паралелни течения: 1) такива, които споделят вижданията на руските музиколози за оригиналност и самобитност на болгарския роспев, и работят същевременно за преустройство на българското църковно пение чрез възстановяване доколкото е възможно на болгарския роспев в богослужебна употреба, и 2) такива, които държат на мнението, че българската църковна музика през хилядолетното си съществуване никога съществено не се е отдалечавала от източната (византийска) музикална традиция.

Най-общо илюстриращо виждането на вторите е написаното през 1912 г. от Петър Сарафов в „Ръководство за практическото и теоретическо изучаване на восточната църковна музика“. Там,във връзка с издадената през 1905 г. от Анастас Николов книга „Сторо-българско църковно пение по стари руски нотни ръкописи отъ ХVІІ ХVІІІ векове”,той пише: „А. Николовото старо-българско църковно пеъние отъ ХVІІ ХVІІІ векове е същото византийско пение, което, …, има смесъ и отъ арабската музика чрез Иоана Дамаскина, и отъ българската чрез Иоана Кукузела, зле запомнено и още по зле подържавано отъ некой русинъ музикологъ, който е слушалъ да му го пее по българските църковни книги некой невежа българинъ отъ онуй време…, и го тониралъ съ руски ноти, па го нарекълъ, „старо-българско църковно пение” (19). Измежду най-енергичните подържници на мнението, че „болгарский роспев” не е това, за което се опитват да го представят църковно-музикалните модернисти е Атанас Манов (1862-1958). В специален труд той подробно в 42 машинописни страници излага виждането на защитниците на източно-църковната музика и в общи линии съдържанието му развива емоционално написаното в ръководството на Петър Сарафов, а именно, че песнопенията от този напев са по произход източно-църковни, но значително деформирани извън България (20).

Известна доза съмнение относно абсолютно самобитния характер на болгарския роспев има и в статиите на Петър Динев (1889-1980). Това становище се подържа и днес сред известна част от богословите, като има и такива, сред които битува и мнението, че истината е някъде по средата, т. е., че до края на ХІV в. в Българската църква било практикувано дамаскиновото осмогласие, но с някои придобити особености на местна почва, но все пак в рамките на източната традиция (21).

Това осмогласие извън българските предели продължило да се развива и след около 200 години то придобило вида засвидетелстван в молдовските и руските ръкописи от периода ХVІ – ХVІІІ в. Един безпристрастен нов поглед върху проблема (без абсолютизиране), придружен разбира се и от още по-обстойни и широкообхватни изследвания в същия подход, със сигурност биха спомогнали за откриване на верния път към разрешаването му и биха наклонили везните или към една от двете крайни хипотези, или просто истината ще бъде открита някъде из умереното пространство между тях (22).

Понастоящем, за радост на българската псалтиколюбива общественост, източното църковно пение отново е в процес на възход. Преподава се в двете духовни семинарии и в четири висши богословски учебни заведения. Освен там клиросна църковно-певческа подготовка се осъществява и в специално организирани за това школи и курсове по много градове из страната. Напоследък с цел музикално-историческа просвета и по-обстойно запознаване с проблемите на източно-православната музика се провеждат и семинари, съвместно организирани от Института за изкуствознание на БАН – секция „История на музиката”, и Богословския факултет при СУ „Св. Климент Охридски”.

В заключение накрая нека отбележим, че днес българинът с основание може да се гордее, че е пасом на една от малкото поместни православни църкви, и единствената славяноезична, в която традицията на източно-църковното пение не е прекъсвана, а присъщата му невмена нотация е съхранена въпреки превратностите на историческото му близко и далечно минало. Православният български народ е съхранил тази музика на непосредственото Божие откровение благодарение най-вече на това, че винаги я е чувствал своя и тъй близка на фолклорната си традиция. Затова нека и ние, съвременните православни българи, продължим зорко да пазим това, което не само кореспондира с чувството ни за принадлежност, но най-добре ни изразява и самобитно възнася нашия възглас пред нозете на единия Творец.

***
1) Така например за пръв епископ на Филипопол (дн. Пловдив) бил поставен св. ап. Ерм, на Одесос (дн. Варна) – св. ап. Амплий. Някои църковни историци пък приемат, че св. ап. Карп бил епископ на Верея Тракийска (Стара Загора), а не на Верия Македонска.

2) Тук се имат предвид столичните църкви „Св. Георги – ротонда” (ІV в.) и „Св. София” (VІ в.).

3) Ст. Петров и Хр. Кодов, Старобългарски музикални паметници, ред. „Музикална литература”, изд. „Наука и изкуство”, София 1973, с. 19-20.

4) Е. Тончева, Музиката в България през ІХ-Х век, Кирило-Методиевска енциклопедия, т. ІІ, София, 1995, с. 763.

5) Пак там.

6) Ст. Петров и Хр. Кодов, Старобългарски…, пос. пособие, с. 21.

7) Съществува мнение, основано на изворови данни, че музикална просвета в някаква степен била осъществявана от тях още в столицата Плиска.

8) Кр. Миятевъ, Кръглата църква в Преслав, София 1931 г., с. 160 и сл.

9) Проф. прот. Ив. Гошевъ, Преславски керамиченъ фрагментъ съ богослужебни текстове отъ ІХ-Х в., ГСУ-БФ, София 1934 г., с. 1-19.

10) Ст. Петров и Хр. Кодов, Старобългарски …

11) Е. Тончева, Пос. пособие и съчинение, с. 767.

12) Пак там. Според изследователите музикални медиевисти Стрънк, Ливи, Велимирович и др. най-ранно датираните славянски музикални ръкописи са отобраз на вече съществуващи такива. Доказателство за това са наличните в тях архаични белези от по-стара епоха.

13) Петър Динев, Църковното пение в България през Второто царство, Църковен вестник, бр. 25, Синодално издателство 1960 г., с. 10.

14) Ст. Петров и Хр. Кодов, Старобългарски…, пос. пособие, с. 77.

15) Пак там.

16) Йеромонахъ Неофитъ Рылецъ, Описание болгарскаго священнаго монастыря рыльскаго, София 1879 г., с. 109.

17) Ст. Петров и Хр. Кодов, Старобългарски…, пос. пособие, с. 77.

18) С. Куюмджиева, „Болгарский роспев” през погледа на първите български музикални общественици след Освобождението и спорът около него, Доклади от Симпозиум Болгарский роспев, Българо-руски музикални връзки през ХІV-ХVІІІ век – първи международен конгрес по българистика, София, 23 май – 3 юни 1981 г., БАН, София, 1982, с. 118.

19) П. Сарафов, Ръководство за практическото и теоретическо изучаване на восточната църковна музика, София 1912 г., с. 13, бележка (а).

20) За съдържанието на Атанас Мановото съчинение „Кое е истинското българско черковно пеене” са почерпани сведения единствено от направения коментар върху него от Добри Христов. Самият труд вероятно е изгубен (виж Светлана Куюмджиева, „Болгарский роспев“…, с. 122).

21) Нюанси в традицията на източно-църковната музика се наблюдават и в наше време. Така например при възможност за съпоставка, всеки би могъл да установи, че източното пение, употребявано в Сирийската православна църква се различава от това на Гръцката, докато в същото време в самата Гърция различават два вида източно пение – „козмико”, т. е. народно, и „агиоритико” – светогорско. Пението пък на о-в Корфу (Керкира), Гърция, коренно се отличава и от двата вида. Приблизително така стои въпроса и с известните ленски, родопски, одрински, солунския и др. български напеви. Макар и различни – къде по-малко, къде повече, всички те са познати с едно наименование – „източно (византийско) църковно пение”. Какво пречи тогава и в средновековна България (до ХІV в.) да е било в употреба по-особено църковно пение от това на Царигриградската патриаршия. Освен това, известно е, че и днес т. нар. „академичен” български маниер на изпълнение значително се различава от традиционния за православния изток. Не трябва да се забравя и фактът, че „болгарский роспев” определено не е феномен, а има и други подобни случаи на църковно-музикална трансформация, извършена през вековете при сходни стечения на обстоятелствата.

Съвременното пение на Сръбската църква може би е най-нагледният аналогичен пример за случилото се с българското пение по молдовските и руските земи. От „византийско” до ХV в., засвидетелствано в творбите на известни мелурзи като Исай Сърбин, Стефан Сърбин, Никола Сърбин и др., към края на ХІХ в., след близо 400-годишна липса на общение с църковно-музикалните центрове и фолклорно-музикална инвазия, то е заварено в твърде различен от първообраза си вид. За допълнителното му отдалечаване впоследствие доста се потрудил и известният сръбски композитор Стеван Мокраньац (1856-1914). След направената от него обработка това пение придобило известност вече като „мокраньчево поянье”. Безспорно, фолклорни традиции са били вплитани в продължение на цялостното хилядолетно развитие на източно-църковната музика. Тук обаче възниква и въпросът – толкова ли е различен българският фолклор от източно-църковното ни пение?

22) Най-дейният изследовател на “Болгарский роспев” у нас е проф. Елена Тончева. Част от последните й изследвания бяха насочени към проблема за липсващите доскоро извори на “Болгарский роспев” от балканския регион. Чрез сравнителни мелодико-аналитични проучвания такива извори наистина бяха открити (повече по въпроса виж: Елена Тончева, Балкански извори за украинския „Болгарский напев” („роспев”). Към проблема за съотношението устност-писменост в източно-православната балканска песенност, Българско музикознание, год. ХХІХ, кн. 2/ 2005 г., с. 3 – 28.

† Русенски митрополит Неофит, Православната богослужебно-певческа традиция

Православната богослужебно-певческа традиция – богатство и красота*

Отбелязваме бележити годишнини ­ 130 години свобода след петвековно робство, 120 години от основаването на Софийския университет “Св. Климент Охридски” и 85 години от учредяването на Богословския факултет при Университета. Тези празнични чествания ни изпълват с високи родолюбиви чувства, с благодарност към небесния ни Отец и към достойните наши предшественици, вложили талант и себежертвени усилия за постигането на свещени и благородни цели.

Във връзка с тези юбилейни дати и по предложение на Факултетния съвет на Богословския факултет Академичният съвет на Университета реши да ми бъде присъдено почетното звание “доктор хонорис кауза на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Изненадата ми е съпроводена от чувство на притеснение и недостойнство за оказаната ми висока част и подчертаването на скромните ми старания при служението ми в Духовната академия, а по-късно и във възстановения през 1991 г. Богословски факултет. Смирено приемам това почетно звание и го споделям с благодарност и признателност към всички, които са допринесли да достигна до този важен момент. Най-сърдечно благодаря на Негово Светейшество Българския патриарх Максим, наш духовен отец и мъдър наставник, за отправеното ми отеческо поздравление от негово име и от името на Св. Синод.

Когато обмислях на каква тема да бъде предвиденото в такива случаи слово, реших да го посветя на материята, към която особено съм бил привързан в моя живот ­ православната църковна музика, богослужебното песнопение ­ едногласно и многогласно, което е истинско богатство и красота.

Музиката и пеенето са тъй сродни и близки на нашия дух, че служат като най-добро средство за изразяване на нашите благородни и свети чувства, свързани с дълбоки душевни състояния. Песента влива в душата на изпълнителя и слушателя благороден пламък на високи стремежи, преодолява малодушието и страха от опасности, въодушевява към добри и полезни начинания. От гледна точка на религиозното чувство словото, заедно с песнопението, се явява най-добро средство за изразяване на свещен израз на богопочитание, какъвто притежават разумните същества. В беседата си върху 41-я псалом св. Йоан Златоуст подчертава: “Нищо не е в състояние така да възбуди духа, да го отдели от оковите на земното и телесното, нищо не може така да изпълни човека с любов към мъдростта и с равнодушие към житейската суета, както стройното пеене, както свещената песен, построена според правилата на ритъма”.

В новозаветни времена псалмопението е осветено от самия Господ Иисус Христос, въведено било от светите апостоли, обогатено и систематизирано от светите отци. Така в живота на християнската Църква пеенето става неотделна част от всяко обществено богослужение, а вдъхновените певци, възпявайки Бога, стават подражатели на ангелите и тяхното служение.

В началото на IV век, с обявяването на християнството за позволена религия от благоверния император Константин Велики, подземните катакомби и гробниците на мъчениците били заменени с просторни базилики, стенописи и мозайки допринасяли за храмовото благолепие, на което съответствало и тържественото богослужение, украсявано от песнопенията на изкусни певци. Особено известен и прочут в това отношение бил храмът “Св. София” в Константинопол. Красотата и велелепието на богослужбите му възхитили пратениците на киевския княз Владимир и това се оказало една от причините Киевска Рус да приеме кръщение от Византия. Йоакимовската летопис съобщава: “Гръцките цар и патриарх изпратиха митрополит Михаил, мъж високообразован, българин и с него четирима епископи и много йереи, дякони и певци от славяните”. Християнството поставило ново начало, нови идеи в староезическия живот. То се оказало живителна сила за младото славянско племе, току-що встъпило на историческата сцена. Религията носела със себе си култура, образованост и осигурявала държавното единство. Църквата със своето административно устройство, величествено богослужение, многообразна по съдържание писменост, високо архитектурно-строително, изобразително и богослужебно-певческо изкуство се явила могъща културна сила, чрез която успешно се разгръщала широка християнска просвета.

Истинско нетленно богатство и неземна красота се явява песнотворчеството на ангелогласния сревновековен певец, педагог, теоретик, реформатор и композитор, наричан “втори Йоан Дамаскин”, “учител на учителите”, “майстор” св. Йоан Кукузел(ХIII-ХIV в.). Вероятно майка му е била българка. В житието му на гръцки език се споменава, че след като Йоан заминал за Константинопол да учи в “императорското училище”, майка му плачела и нареждала: “Мое дете мило, Иоанний, где ми се, охо”; и този текст на славянски бил написан с гръцки букви. Надарен от Бога с изключителна певческа дарба, св. Йоан Кукузел бил назначен за протопсалт във Великата църква “Св. София”. Реформираната от него невмена нотация се нарича “Кукузелева”. Красивата мелодика на неговите произведения е съчетана с въвеждането на сложни музикални средства, поради което са наречени “бич за певците”. По-късно преподобни Йоан се установява във Великата лавра на Атон, където живее и работи до блажената си кончина.

Известен е българският вокален ансамбъл за старинна музика “Св. Йоан Кукузел ­ Ангелогласния”, основан през 1967 г., с диригент доц. Димитър Димитров. С ентусиазъм млади богослови се заеха да изнесат на концертния подиум най-красивото от огромния църковно-певчески репертоар. Тогава бяха трудни години за популяризирането на църковната музика. Но започнахме, насърчени от успеха. Явиха се и противници. Предложи се да бъде свикан специален консултативен съвет от видни композитори, музиколози и музиковеди, за да се реши въпросът с дейността на ансамбъла. Надделя вдъхновено изказаното мнение на видния български композитор проф. Панчо Владигеров, който подчерта: “Това е музика с високи достойнства, тя трябва да се познава и да се предлага на широката публика. Не мога да си представя моите опери без използването на красивата мелодика на църковните песнопения”. Така ансамбълът съществува и днес с богатството и красотата на своя църковнопевчески репертоар.

Твърде интересно е и явлението “Болгарский роспев”, станало известно у нас едва след Освобождението ни, в началото на ХХ век. Привърженик и защитник на “Болгарский роспев” бил бележитият български композитор Добри Христов (1875-1941), който написал и статия под заглавие “Кое е истинското българско черковно пеене”. Разгоряла се дискусия в широк обществен план ­ “Болгарский роспев” или източното едногласно псалтикийно пеене, което и досега се изучава и практикува в Българската православна църква. Добри Христов поддържал становището си, че истинското българско черковно пеене е тъй нареченият старобългарски черковен напев, запазен в Югозападна Русия и записан през ХVII и ХVIII век. Появили се и български издания на мелодии от този разпев, както и обработки за четиригласен хор. Напълно обясним е стремежът към нещо родно, българско, създадено през ХII век и пренесено от България в Русия по устни предания. При все това българските изследователи заключават, че “до този момент паметници на български разпев не са намерени в България” (Е. Тончева) и “ние не знаем най-ранните форми на “Болгарский роспев”, за да ги сравним с редакциите от по-късно време” (В. Кръстев). В сегашния му вид разпевът е осмогласен и е представен в твърде определен завършен вид, което свидетелства, че е обработван систематически “в среда, където е бил близък, предпочитан, доминиращ, ако не и единствен” (Ст. Кожухаров). Руските учени отбелязват, че “певците бързо усвоявали мелодията на “Болгарский роспев” и лесно го отличавали от всеки друг напев” (Д. Разумовски), той е “чисто славянски, във висша степен мелодичен и се отличава със своеобразен строй и движение на своите мелодии” (В. Металов).

Българската православна църква мъдро е решила да приеме и въведе в своята богослужебна практика и традиция както източното едногласно църковно пеене на Византия и православния Изток, така и хоровото многогласно пеене, което се разпространява на българска земя с руско влияние от втората половина на ХIХ век, след Освобождението ни от петвековно робство.

Днес често се подчертава наличието на взаимно благотворно влияние между България и Русия в областта на духовността и църковното изкуство. И българи, и руси са свикнали с това и го приемат като полезно и необходимо обогатяване на традицията. Руският музиколог Н. М. Потулов отбелязва, че “ако тропарът “Благообразный Йосиф” през Страстната седмица бъде изпят (в руските храмове – б. м.) не по български разпев, а по знаменен или какъвто и да било друг, то такова действие би смутило болшинството богомолци и би възбудило в тях негодувание”. В известни руски храмове днес могат да се чуят “Достойно есть” от П. Динев или “Святый Боже” от народната Литургия, или “Тебе поем” от Добри Христов. Покойният Московски и на цяла Русия патриарх Пимен през 1981 г. на св. Литургия в Патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски”, след като изслуша “Херувимска № 2” от Добри Христов, пожела да има тази партитура за своя патриаршески хор в Москва.

В България пък не може да си представим службата на Рождество Христово без концерта “Слава в’вишних Богу” от Д. С. Бортнянски, любими са и неговите незабравими “Дева днес” на български разпев, “Херувимска песен № 7”, “Достойно есть”, “Под твою милост” и всеизвестното “Многолетие малое”. В българския военен ритуал е включена мелодията на химна “Коль славен” от Бортнянски, текст Херасков. На Пасха задължително слушаме “Ангел вопиаше” от Макаров, “Сей нареченный и святый день” от С. Дегтярев, на Петдесетница ­ “Преславная днес” също от Дегтярев, популярното “Свете тихий” на киевски напев и пр.

Световноизвестният руски бас Ф. Шаляпин нарича българския музиковед, композитор, педагог и диригент Петър Динев (1889-­1980) “човек-богатство”. Възпитани във вяра, благочестие, трудолюбие и църковност, нашите музикоучители и творци със своите богати дарования са обогатили православната ни музикална съкровищница с драгоценни трудове, плод на особено възвишено вдъхновение. Така в смирение и благодарност към Бога, от Който е всеки съвършен дар, Добри Христов, слушайки своето произведение “Велико славословие”, споделил: “Добри, не си ти неговият автор. Ти си бил само послушно перо на Светия Дух ­ записал си онова, което в своите духовни съзерцания си доловил от небесната музика на ангелите”.

Посветили живота си на свещената песен, която има небесен произход и небесна цел, творците на тези духовни хармонии желаели да ги съпровождат по пътя им от земния свят към небесните простори. В едно руско списание от 1900 г. се разказва за композитора Бортнянски, че като почувствал приближаването на смъртта, повикал вкъщи хористите от Петербургската придворна певческа капела, на която бил директор, и от леглото си ги помолил да запеят неговия концерт № 33 “Вскую прискорбна еси душе моя и вскую смущаеши мя”. Диригентът искал да застане пред хористите, но Бортнянски го спрял: “Нека пеят сами”, казал той. Певците запели. “По-тихо, по-тихо, идете в другата стая”, отново ги спрял Бортнянски. Пеенето на концерта продължило в съседната стая, а в същото време умирал неговият автор. Когато замлъкнали и последните тонове, Бортнянски вече не бил между живите.

В тези дни, когато се навършват 150 години от монашеското пострижение на всебългарския Апостол на свободата, Васил Левски  (7.12.1858), в Сопотския мъжки манастир, необходимо е да споменем за неговото църковнопевческо дарование, което действително е богатство и красота. Отзивите за неговото изкуство са блестящи: “необикновено хубав глас”, “песнопоец като славей”, “сладкият му глас привличал много богомолци”. Английската писателка Мерсия Макдермот в своята книга “Апостолът на свободата” пише: “Пеенето не било само удоволствие в живота на Васил, а една непринудена форма на самоизразяване. Обикновено мълчалив и сдържан, той изживявал нещата дълбоко, но рядко давал израз на своите чувства. В пеенето обаче момчето се преобразявало ­ стеснението му изчезвало и било в състояние да изрази най-силни чувства с непринудената искреност на пойна птица”. Зрелият революционер, Апостола, неуловимият и легендарен “баш комита” неведнъж се е укривал в манастири и черкви, за да изпее с лирическия си баритон “Херувикото” или “Достойно есть”, да пренощува в тайно скривалище или да разговаря с комитетски приятели, или да обсъди бъдещи планове, или да прекара в молитвено уединение и да приеме св. Причастие. Това подхранвало неговия оптимизъм, увеличавало духовния му заряд и пак в тъмен час или в ранно утро тръгвал сред опасности, несгоди и лишения.

Почитаемо събрание,

Като неделима част от православното богослужение, църковното пеене е драгоценно богатство, осветено от Спасителя, и духовна красота, в които са отразени свещени трепети и стремления на човешката душа по пътя от земното към сферата на небесното. В света на църковната песен живее безсмъртната вяра в Твореца и докато имаме тая вяра, ще има и духовност, и сърдечно умиление, и дълбоко благотворно въздействие в нашия вътрешен душевен мир, и преживявания, които не биха могли да изразят нито стиховете на поета, нито четката на художника, нито длетото на скулптора. Затова нека се вслушаме в съвета на апостола: “Изпълняйте се с Дух, като се назидавате сами с псалми и славословия, пеейки и възпявайки в сърцата си Господа, като благодарите винаги за всичко на Бога и Отца, в името на Господа нашего Иисуса Христа” (Еф. 5:18-20).

* Лекцията е произнесена на 2 декември 2008 г. в аулата на Софийския университет “Св. Климент Охридски”  на тържествена церемония, когато Негово Виокопреосвещенство Русенският митрополит Неофит беше удостоен с почетното звание “доктор хонорис кауза” на най-старото висше училище у нас.

ПЕТА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ (ПРЕПОДОБНА МАРИЯ ЕГИПЕТСКА)

Автор: митр. Антоний Сурожски
Източник: blogs.sch.gr/kantonopou/
Превод: Мартин Ганев

Размисли на митр. Антоний

Днешната Пета неделя от Великия пост бележи завършването на втория период от Триода. Първите четири недели преди Четиридесетницата ни въвеждат в добродетелите на смирението, покаянието, любовта и послушанието към Божията воля, като цели на духовното ни развитие.

Посредством първите недели на Светата и Велика Четиридесетница, вторият период от Триода ни въвежда в смисъла от присъствието ни в Църквата чрез паметта на свети Григорий Палама, който ни говори за Бога като Светлина. Светецът поставя като най-висша цел за духовното развитие общението ни с Нея, представайки ни Православието не като някакво народно разбиране или магично вярване, но като начин на живот.  Впоследствие чрез изнасянето на Кръста като върховен момент на радостна тъга, Църквата ни припомня, че животът ни трябва да премине през послушанието на Божията воля, през опазването на Неговите заповеди и страдания, за да дойде Възкресението. Представяйки образа на свети Йоан Лествичник, на нас ни се напомня за аскетическата традиция на любовта и молитвата като начин на общение с Бога и постоянно предложение на Църквата спрямо света.

И така, авва Зосима срещнал преподобната, търсейки в пустинята някой подвижник, който би му бил полезен духовно и би му отговорил на безпокойството по Съвършенството. Светицата живяла там дълги години, придобивайки всички онези духовни дарби, които Бог предлага на онези, които Го обичат.

Родината ѝ е Египет. На 12 години тя заминала за Александрия и цели 17 години живяла като блудница. Веднъж видяла хора да се приготвят, за да заминат към Йерусалим за празника Въздвижение на Светия Кръст. Тя пътувала заедно с тях, но не заради поклонението, а за да съгрешава. Стигнала при храма на Възкресение, а на входа някаква сила я възпрепятствала да влезе. Осъзнавайки нечистотата на своите дела,  тя започнала да плаче и ридае. Видяла иконата на Пресветата Богородица и поискала от нея да я допусне, за да се поклони на пречестното дърво на Светия Кръст, като ѝ обещала, че ще напусне света и греха.

И действително оттогава Богородица повела стъпките ѝ към пустинята на Йордан. Там тя прекарала цели 47 години. През първите 17 години била измъчвана от една непрестанна борба, която преодоляла с постоянното призоваване на Пресвета Богородица и доверието в Божията любов. След това успяла да превиши човешката природа и нейните необходимости благодарение на непрестанното общение с Христа.

Преподобната помолила светеца да се върне следващата година на Велики Четвъртък, за да се причасти. Отивайки, авва Заосима видял, че тя да ходи по водите на Йордан. Причастил я, а светицата поискала от него да отиде и следващата година. Когато пристигнал на другата година, тоя я открил упокоена в Господа още от деня, когато я причастил с пречистите Тайнства. Един лъв му помогнал да изрови ров и да погребе преподобната, чието житие било разказано на монасите от манастира, а също и останало в съзнанието на Църквата като точен образец за покаяние, но и за уникална промяна в начина на живота.

Братя мои!

Колко често се е случвало да чукаме и ние на Божията врата по същия начин, по който се е опитала и Мария да влезе в пространството на Неговото Присъствие? Колко често сме опитвали да се помолим, да Го приближим в мълчание. Колко пъти сме копнели по Бога и колко често сме чувствали, че съществува някакво препятствие, което не сме могли да прескочим. Преграда между молитвата ни и Него, между мълчанието ни и Него, между копнежа ни и Него…

Колко често обаче и Той е чукал по вратата на нашето сърце! Помните ли израза от Откровението: – “Ето, стоя пред врата и хлопам…”? Колко често, колко ли пъти е чукал тази порта – чрез словата от Евангелието, чрез събитията в нашия живот, чрез немощните движения на нашата душа, чрез шепота на Светия Дух, и изобщо по всички начини, с които Бог си служи, за да ни доближи. И колко често ние сме рашавали, че тази врата ще остане затворена! Или просто не сме се погрижили тя да бъде отворена, тъй като в онзи момент сме били заети с неща по-важни за нас от Неговото присъствие, което е идвало, за да ни прекъсне и обезпокои! И колко ли често сме отказвали да отворим вратата, тъй като дохождането на Господа би означавало краят на някои неща, които са били скъпоценни и важни за нас… А нашата порта била затворена точно пред Неговото Лице по същия начин, когато всички врати били затворени пред лицето на Неговата майка и Йосиф в нощта на Рождеството…

Изправена срещу отсъствието на Бога, срещу отрицанието Му да ѝ позволи да влезе в пространството на Неговото Присъствие, изправена срещу една затворена врата вътре в нея, Мария Египетска почуствала, че ако не отвори тази порта, всичко би било напразно. Така тя се отвърнала от всяко нещо, което стояло между нея и Бога, от всичко възпрепятстващо я вътре в нея…

Дали това не е един пример, призив и образ на това, какъв би могъл да е животът на всеки един от нас? Но може и да възразим: “Да, това важи за нея, една бъдеща светица…”. Всеки един от нас обаче е призван да общува с Бога по такъв начин, така че Бог и ние да можем да станем едно…! Това е нашето призвание; може ли то да бъде постигнато само с наши сили? Не, не може. Бог обаче може да го постигне в нас, само ако се обърнем към Него с целия си разум, с цялото наше сърце и очакване. Решително. Да, необходима е решителност и копнеж, хроничен и отчаян копнеж… И тогава… тогава всичко става възможно. Апостол Павел поискал от Бога сили, за да изпълни неговата мисия, а Господ му рекъл: “стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява…”. А в края на неговия живот, завършвайки своята мисия, Павел казал: “Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява”.

Ние сме толкова слаби! Братя мои!

Колко надежда и вдъхновение обаче можем да почерпим от всеки светец, в чието лице са се разгърнали и осъвършенствали славата, силата, победата и самият живот!

Следователно нека се вдъхновим за пореден път от това, което чуваме, от всичко, което черпим от Евангелието, от Божественото причастие, молитвата, мълчанието и присъствието на Бога. И нека направим още една стъпка напред към виждането на Неговата любов, която ще се прояви през Страстната седмица, в последните стъпки към Голгота, чрез крайната победа на Кръстната Любов и Възкресение.

 

ПОДВИГ И УЧАСТИЕ В СВЕТАТА ЕВХАРИСТИЯ

Автор: протопрезвитер Василиос И. Калиакманис
Източник: http://www.imnst.gr
Превод: Мартин Ганев

Православното християнско богослужение има кинотичен, колективен и еклисиологичен характер. Християните се освещават, участвайки в живота на Църквата, т.е. в Τялото на Живия Христос. Участието обаче в Светите тайнства и църковността трябва да става съзнателно и с чисто сърце, а не несъзнателно и страстно. Колективността не отменя личната отговорност. Поначало всеки принася старателно пред Бога, особено в общото богослужение, своите дарове на благодарственост: просфора, вино, олио, свещичка и тамян. Паралалено с това обаче той донася и личната си духовна борба, а не злобата и страстите, които загнездвайки се в сърцето, начупват общението в Христа и охлаждат любовта.

Следователно участието в църковното Тяло предполага “жертвата” на страстите и страстните помисли чрез покаянието, тъй като в общата молитва се култивира етос на “сърце съкрушено” и самоизповедно разположение. Ако волята на християнина не бива лекувана с подвига и съзнателното покаяние, тогава индивидуалистичните страсти, бидейки болести на душата, придобиват по-големи измерения и разяждат църковното Тяло. Човешкото разположение значително допринася за единството и общението ни с Христа и ближните. “Защото това единство става  не без нашето съгласие”, както ни учи свети Йоан Дамаскин.

Житието на преподобната Мария Египетска, която Църквата чества на 1 април и в  V-тата неделя от Великия пост, представлява образец за съчетаване на подвижническото изтощение с предпоставка участието ни в Божествената Евхаристия. Известно е, че това житие, станало любимо четиво на монаси и миряни, е вдъхновило и подбудило мнозина нехайни по пътя на добродетелта и освещението. Запазеният през вековете голям брой ръкописи и кодекси показва огромния интерес на църковното изпълнение към личността на преподобната Мария.

В Синаксара се споменава следното: “Преподобната наша Майка Мария била от Египет. Тя била на 12 години, когато отхвърлила родители си и се отправила за Александрия, водейки там разпътен живот цели 17 години. Веднъж тя била подбудена от любопитство поради многото поклонници замиващи за Йерусалим и заминала с тях за празника Въздвижение на Светия Кръст. В деня на празника поискала да влезе в храма, но почувствала невидима сила да я възпира три и четири пъти, докато множеството народ влизало безпрепятствено”.

Тогава сърцето ѝ било докоснато от спасителното слово: – “че тинята на нейните дела затварят входа”. Ридаейки и въздишайки от дълбината на сърцето си, тя призовала помощта на Богородица и влязла в храма безпрепятствено, за да се поклони на Светия Кръст. В страх и екстаз тя взела великото решение да повери живота си на Богородица, казвайки: “Поведи ме, сега, където ме призовеш, като ме напътстваш според твоята воля и научиш как да извърша спасението си по пътя на покаянието”. Така тя заминала за пустинята отвъд река Йордан, където живяла преблажено  четиридесет и седем години, без да види човек.

Преподобната Мария започнала подвижническия си живот с причастието на животворящите Тайнства в храма на свети Йоан Предтеча край река Йордан, докато впоследствие с благодатта на Светото Кръщение, тя култивирала и приела небесните дарби. Една година преди нейната кончина я срещнал авва Зосима, на когото изповядала подробно нейния бурен живот. Той се удостоил да я причасти с Божествените Тайни, а на следваща година я погребал с помощта на дивия лъв. Към края на Светата и Велика Четиридесетница Църквата ни представя много мъдро този отличен пример за покаяние в лицето на преподобната Мария, показвайки ни в същото време и действителните плодове на поста, бодърстването, молитвата и подвига.

Въпросът, който се поставя, обаче е следният: какво може да предложи великолепното житие на преподобна Мария в нашата епоха, в която властва суматоха, беззаконие, развала, обърканост, дори и в кръговете на религиозните хора, социална криза и обичайна легализация на многообразния грях и аморалност? Изначално става ясно, че грехът отчуждава и обезценява човека. Въпреки това обаче той има нищожна сила пред силното желание за покаяние. Когато покаянието е цялостно, откровено и от все сърце, то води до очистване и божествено просветление. То премахва препятствията за общението с Бога и ближните. То е предпоставка за Божественото причастие, което представлява кулминация в общението и любовта между хората.

ЛИТУРГИЯ НА ПРЕЖДЕОСВЕЩЕНИТЕ ДАРОВЕ

Автор: професор Йоаннис Фундулис
Източник: откъс от книгата “Λογική Λατρεία”
Превод: Мартин Ганев

 

Сърце на Великата Четиридесетница е Светата литургия на преждеосветените дарове. Наред с литургическите ръкописи, ние можем без преувеличение да я наречем “литургията на Великата Четиридесетница”, защото тя действително представлява най-характерното последование от този свещен период. Истина е, за съжаление, че мнозина от християните съвършено не знаят за нейното съществуване или само са чували името ѝ, или пък са били на нейното последование съвсем рядко. Няма как да ги обвиним за това. Днес литургията на преждеосвещените дарове се извършва в храмовете ежедневно сутрин, т.е. през работните седмични дни, затова малцина са онези, които не са ангажирани в тези часове, поради тяхната професия или работа.

В много храмове тя бива извършена всяка сряда следобед, т.е. в час, когато, ако не всички, то мнозина имат възможността да присъстват на нейното последование. Името си тази литургия е получила от самата своя природа. В най-конкретен смисъл тя е литургия на “преждеосветените дарове” ^[1]. Тоест тя не е като останалите ни познати литургии на свети Василий Велики и свети Йоан Златоуст, при които имаме предложение и освещаване на Светите дарове. В този случай даровете биват осветени, прежде-осветени, на друга литургия извършена друг ден. Преждеосветените дарове се изнасят по време на Преждеосвещената литургия, за да се причастят и осветят с тях верните. С други думи, литургията на Преждеосвещените дарове е причастие и общение.

За да разберем сътворителната причина на тази литургия, ние трябва да прибегнем към нейната история. Kорени ѝ се намират в най-древната практика на нашата Църква. Днес имаме навик да се причастяваме на редки интервали. През първите векове от живота на Църквата обаче верните са се причастявали на всяка литургия, а само онези, които са извършили различни тежки прегрешения, били изключвани от общението със Светите дарове за определен период от време. Тоест вярващите непременно са се причастявали всяка неделя и събота, а и редовно всеки път, когато се е извършвала Света литургия, а също и в случаите, когато празниците са съвпадали в  рамките на седмицата.

Свети Василий Велики свидетелства, че християните от неговата епоха са се причастявали редовно четири пъти през седмицата, т.е. сряда, петък, събота и неделя (Писмо 93). И ако не било възможно да се извърши Света литургия през седмицата, тогава вярващите са съхранявали части от неделното Божествено причастие и са се причастявали сами. Този обичай бил одобряван от свети Василий Велики. В манастирите и особено в по-пустинните месности, където монасите не са имали възможност да присъстват на други литургии освен неделната, са практикували същото, което и миряните от света. Тоест те са съхранявали осветени частици от неделята или съботата, като са се причастявали сами. Монасите обаче, представлявайки малки или големи групи, е трябвало да пристъпят към тези по-общи събрания, за да се причастят всички. Така започнало да се оформя малко последование.

Преди причастяването им всички те се молили и благодарели заедно на Бога, затова че ги е удостоил да се причастят. Ако е имало свещеник между тях, тогава той им е предлагал Божественото причастие. Това се случвало след вечерното последование или след молитвите на IX-я час (т.е. около 3 часа следобед), тъй като монасите обикновено са се хранили само веднъж след вечернята. Малко по малко те пожелали да поставят причастяването им в рамките на последование, което да напомня за Божествената литургия. По този начин се оформило последованието от Типика (т.е. по образеца на Божествената литургия), към чийто край те са се причастявали. Такава била майчината форма на Преждеосвещената литургия.

Нека се върнем на Великия пост. Божествената литургия в този период била извършвана само съботите и неделите. Древен обичай утвърден от църковните канони забранява извършването на Светата литургия през дните от седмицата, защото те били дни за пост и печал. Извършването на Божествената литургия било нещо несъвместимо с характера на тези дни. Литургията е пасхално тайнство, което има подчертан тържествен, радостен и победен характер. Това породило проблеми, тъй като християните се причастявали поне два пъти през седмицата, т.е. най-малко през двата седмични дни на сряда и петък, както споменава свети Василий. Решението вече съществувало – вярващите биха могли да се причастяват с преждеосветени дарове. Тъй като тези дни били постни, а пост в онази епоха означавало пълно въздържание от храна до залеза на слънцето, следователно приобщаването с даровете би трябвало да затвори поста, т.е. да стане след последованието на вечернята.

Именно тук историята се свързва с днешната практика. Литургията на преждеосветените дарове днес представлява последование на вечерня, към което се прибавя изнасянето на даровете, подготвителни молитви, Божественото причащение и благодарствените молитви след него. Оформянето на това последование в рамките на цялата Четиридесетница, според Теодор Студит е придало един интензивно “печален” характер. Във вечернята се вплели умилителни тропари, свещениците носят траурни одежди, Светата трапеза и Светите дарове се покриват с черни покривала, а молитвите са изпълнени със смирение и съкруха. Според същия отец “ритуалът се извършва в най-голяма тайнственост”.

Време е да хвърлим един поглед върху формата на самата литургия на преждеосвещените дарове, кристализирана след дълго развитие, и такава, каквато тя бива извършвана днес в нашите храмове. Вече отбелязахме двата литургически елемента, които я съставят: последованието на вечернята и Божественото причастие. Първата нейна част представлява обикновена вечерня от Великия пост с някои малки модификации. По време на песнопенията от IX-я час свещеникът облича своите свещенически одежди и прекадява. Началото започва с “Благословено е царството…” според образеца на Божествената литургия. Чете се предначинателния 103 псалм, т.е. този, които описва творческото дело на Бога. Той е предначинателен както за вечернята, така и за целия денонощен кръг, който, както е известно, започва от вечерта според еврейския обичай; за първа част от денонощието се счита нощта. След това дяконът или свещеникът приканва вярващите към мирната ектения. Следва четенето на 18 катизма от Псалтира: “Към Господа викнах в скръбта си, и Той ме чу”.

Тя е част от Πсалтира, отреден да се чете по време на вечернята от Великия пост. В същото време свещеникът приготвя в проскомидията преждеосвещените честни дарове от литургията на миналата събота или неделя. Полага осветения хляб на дискоса, смесва виното и водата в светия потир и ги покрива. Вечернята продължава с песнопения на псалми от светилничните молитви и умилителни тропари от деня, които се поместват след последните стихове и се прави вход. Прочитат се два откъса от Стария Завет, един от Битие и един от книгата на Причтчите. Внимание заслужава умилителното песнопение на “Да възлезе молитвата ми” от втория стих на 140 псалм, което се пее след четенията по шест пъти, от свещеника и хора, докато Светата трапеза се прекадява.

Впоследствие се чете ектения за различните членове на Църквата – оглашените, подготвящите се за Свето кръщение “на онези, които се подготвят за просвещение(=кръщение)”, и вярващите. След отпуста на оглашените започва втората част, т.е. причащаването на верните.

Следва изпълненото с голямо умиление пренасяне на преждеосвещените дарове от проскомидията към жертвеника, докато вярващите се покланят до земята, а това бива съпътствано с песнопението на древния химн “Сега силите небесни”.

Подготовката за Божественото причастие включва главно неделната молитва, т.е. “Отче наш”, след което следва причащението, а след него благодарствената молитва. Литургията завършва със съкрушителна задамвонна молитва. Тя е моление, което се свързва с извършването на тази умилителна литургия в периода на поста. Духовната борба на Четиридесетницата е тежка, но и победата над невидимите врагове е сигурна за онези, които се борят достойно. Възкресението не е далеч.

Божествената литургия на преждеосвещените дарове е едно от най-хубавите и умилителни последования на нашата Църква. Тя е глас от дълбочината на вековете, от живата древна традиция на Църквата. Глас, който казва, че вярващият не може да живее Христовия живот, ако не подновява постоянно единството си с извора на живота, т.е. Тялото и Кръвта Господни. Защото Христос е “нашият живот”.

^[1] Преждеосвещената литургия казано по-ясно на български език  означава литургия на преди-осветените Дарове. Бел. прев.

Как Мария Магдалина се превръща в Мария Египетска

ДАРИЯ РОЩЕНЯ

Житие на света Мария Египетска

Мария е родена в малко египетско селце. Когато навършва дванадесет години, тя напуска родния си дом. Обзета от плътски страсти, заминава за Александрия и става блудница (проститутка). Мария се отдава на неудържим разврат – както за пари, така и доброволно. Повече от седемнадесет години похотта й не познава граници.

Веднъж Мария вижда група либийски поклонници, които са се запътили към Йерусалим, за да се поклонят на Господния кръст, и решава да се присъедини към тях. Зад това не стоят никакви благочестиви намерения: напротив, тя смята, че ще намери немалко клиенти, а и в Йерусалим винаги ще има хора, с които би могла да се “повесели”. Мария плаща с тялото си за храната, за нощувките, за място на кораба. Но когато в деня на Въздвижението на светия кръст Господен изведнъж пожелава да влезе в храма “Възкресение Христово” заедно с останалите, тя не успява да го направи – не само защото пред входа я притиска тълпа вярващи, но и заради някаква невидима сила, която не й позволява да прекрачи прага на църквата. Жената няколко пъти опитва да влезе, но когато след на четвъртия опит нещо продължава да я възпира, тя отстъпва.

Изтощена, Мария объркано стои пред входа и се пита: “Защо така? Искам да бъда там, вътре”. Отговорът е близо до ума. Осъзнавайки какъв човек е, как живее, към какво се стреми, разбирайки, че нейният собствен грях не й позволява да се докосне до Животворящия кръст Господен, Мария неочаквано за самата нея заплаква.

Застанала в притвора на храма, ридаеща, тя вижда пред себе си икона на Богородица. Мария се обръща към Божията майка и я умолява да се застъпи за нея пред Христос, който никога не се е отвръщал от грешниците. В молбите си Мария обещава “да не се осквернява от плътския разврат и да се отрече от света”. И ето, тя усеща, че тази молитва е чута. Преобразената Мария застава пред кръста Господен, обляна в сълзи. Те се стичат от уморените й очи като безкраен поток, а в главата й се ражда въпрос: “Как да живея отсега нататък? Как да измоля прошка?”. Също толкова неочаквано тя чува глас: “Иди отвъд река Йордан и там ще намериш блажен покой”.

Отвъд Йордан, в пустинята, напълно сама, в постоянна борба със страшни изкушения, в продължение на четиридесет и седем години Мария моли за прошка. Четиридесет и седем години тя плаче под палещото слънце, на практика без да мисли за храна и вода.

Затова когато монах Зосима, съвременник на Мария Египетска, в желанието си да види “онзи свят мъж, който го е надминал”, заминава за същата пустиня, в една черна сянка той не вижда жена – дори не различава човешко същество.

Но когато “сянката” започва целеустремено да се отдалечава, монахът се втурва да я преследва. Едва след като немощният старец започва да умолява отшелницата да спре, почернялата от слънцето фигура сама иска помощ от Зосима. Мария, без да осъзнава святостта, която е достигнала, се обръща към монаха с името му, нарича го презвитер и го моли да й даде своя плащ, за да покрие с него голотата си и да се приближи до свещеника за благословия.

Двамата дълго стоят на колене един срещу друг и повтарят: “Благослови”. След това Зосима моли Мария да се моли на Бога  за целия свят и за самия него. Обърната на изток, протегнала ръце към небето, Мария започва да се моли шепнешком. Тялото й се повдига почти половин метър над земята и започва да се рее.

Монахът изпада в още по-голям шок когато Мария започва да разказва за своя живот. Необразована жена, която никога не е държала книга, живяла половин век сама в пустинята, с лекота цитира Свещеното Писание и псалмите. И горчиво оплаква греха си.

След една година, в четвъртъка на Страстната седмица, когато Църквата си припомня Тайната вечеря, светицата отива до река Йордан. Пред погледа на стареца тя прекръства водата и преминава по реката като по суша, за да се причасти. Зосима тъгува само от това, че не знае името на отшелницата.

Минава още една година. Зосима отново е в пустинята. Той стои до изсъхналия ручей, където за първи път е срещнал жената. Пред него лежи нейното тяло със скръстени пред гърдите ръце. И на пясъка има написано послание: “Погреби тук, отче Зосиме, тялото на смирената Мария”. Ето как Зосима разбира името на светицата. Той я погребва; лъв от пустинята помага на монаха да изкопае гроб. Това се случва през 522 година.

“Златната легенда”

Житието на света Мария Египетска, чийто автор е Йерусалимският патриарх Софроний, е отразено в богослужението и иконописта.

В църковното изкуство, благодарение на службата, съществувала още през седми век, Мария Египетска започва да се почита като “наставница в покаянието” наравно с Андрей Критски, както и да се изобразява на иконите заедно с него.

В художествената литература и фолклора, в живописта и скулптурата образът на светицата намира своето място през вековете. Значителна е ролята на “Златната легенда” от Яков Ворагински (1255 година), която отстъпва само на Библията по популярност в средновековна Европа.

Едно от житията в тази книга (от общо 200) е посветено на Мария Магдалина. И макар мироносицата Мария Магдалина да е светица, живяла пет века преди Мария Египетска, авторът (който не е знаел нито гръцки, нито иврит) заимства някои мотиви от житието на Мария Египетска за своя разказ. Той ги адаптира, като приписва на Мария Магдалина част от чертите на Мария Египетска. В “Златната легенда” Мария Магдалина е изобразена като разкаяла се блудница, която след срещата с Христос осъзнава греховността си и се отдава на пост и молитви в пустинята. В продължение на тридесет години ангели носят просфора в пещерата, където живее светицата.

“Златната легенда” вдъхновява скулпторите и живописците в епохата на Ренесанса. Затова както при скулптора Донатело, така и в картините на Тициан Мария Магдалина по външност наподобява Мария Египетска. В Евангелието не пише нищо за това дали Мария Магдалина е била блудница и дали е живяла в пустинята, но поради популярността на “Златната легенда” нейният образ от Новия Завет се е слял с образа на средновековната подвижница. | foma.ru

Превод (със съкращения): Павла Сивова

 

Да видим Божия образ в довчерашната блудница

ПРОТ. ФЬОДОР БОРОДИН

В житието на света Мария Египетска има един изключителен момент. В деня след като Господ не я допуска в храма, един безименен свещеник й разрешава да вземе свето Причастие.

Това винаги ме смайва, защото този свещеник, чието име дори не знаем, се оказва в много сложна ситуация. Само си представете: в манастира, който се намира близо до река Йордан (така пише в житието) тече служба, участват монаси – сурови аскети, по всичко личи строгото спазване на устава.

Ние не знаем, дали този свещеник е монах или е от приходящото бяло духовенство, което е било много честа практика. Но във всеки случай той е бил човек, причастен на аскетичния живот в манастира.
Този свещеник вижда жена, която иска да се причасти. Тя е облечена като блудница, походката й е отработена в продължение на много години така че да привлича вниманието. Сигурно и специфичните благовония още не са изветрели. Външният вид, косата, изражението на очите – всичко това издава блудницата в нея. В традиционното общество социалните роли са много ясно и ярко фиксирани във външния вид – по това как човек е облечен, как се държи – би могло да се разбере почти всичко за него.

Освен това, въпреки че по онова време не е имало практика на задължителна изповед преди всяко свето Причастие, свещеникът най-вероятно е трябвало да зададе някои въпроси на тази жена. Защото голяма част от каноните завършват с думите: да бъде наказан и недостойно причастилия се, и този, който го е причастил. А по онова време Църквата се отнася много строго към спазването на каноните. Всеки свещеник винаги помни отговорността, която ще трябва да понесе при преподаване на Тялото и Кръвта Христови на човек, който не е редно да се причасти.

Нас, свещениците, често ни упрекват за това, че своеволно решаваме кой може да бъде допуснат до свето Причастие и кой – не. В това решение в някои случаи свещеникът е воден от надменност и самоуправство, но обикновено определящ е именно страхът – страхът да не преподаде Огън на този, който няма да го понесе, който сякаш е трева.

И значи, този свещеник се оказва в много сложна ситуация. Пред него стои жена, която принася покаяние и моли да бъде причастена с Тялото и Кръвта Христови. Но по никакви канони той не може да направи това. Нека си спомним: за прелюбодеяние, за съпружеска изневяра човек трябва да бъде отлъчен от свето Причастие за седем години.

А за това, дали и как може да се причастяват покаялите се професионални блудници, изобщо няма канони. Църквата не е имала необходимост да фиксира в канони тази практика, защото по начало такава ситуация не се е разглеждала, тя не е била в пастирското полезрение на Църквата. Най-вероятно, като изхожда от някои други канони, свещеникът би могъл да причасти покаялата се блудница преди смъртта й, при условие че тя премине остатъка от живота си в покаяние.

Ако свещеникът беше подходил формално към бъдещата светица, той просто би трябвало да я изгони от храма и да я посъветва няколко години да стои при църковния вход и едва след този период да й позволи да влезе в притвора на храма; а след още няколко години да й позволи да пие светена вода. И никой не би го осъдил, ако беше постъпил така. Вероятно и Господ не би го осъдил, защото този свещеник не просто е имал право, а е бил задължен така да направи.

Но вместо това той рискува много заради една непозната жена, която вижда за пръв и последен път в живота си. При това той рискува най-скъпоценното, което има – свещеническия сан: спокойно е можел да бъде запретен от свещенослужение или да му се отнеме сана. Става още по-ясно колко страшна е била тази ситуация за свещеника, ако към това прибавим, че той би трябвало да е научил от самата Мария за чудото, при което предишния ден Господ не я допуска в храма, а днес тя не просто стои в храма, но и при това иска да се причасти с Тялото и Кръвта Христови.

Колко мъдър трябва да е бил този безименен свещеник, щом се е отнесъл по различен начин към Мария – вчерашната блудница. Фактически той я е обикнал като родна сестра, щом е успял заедно с нея да усети цялата дълбочина на нейното покаяние, да повярва в нея, да види чудото на възраждането, а може би и да предусети в нея бъдещата велика светица. И той решава да рискува.

Тази крачка, този риск от любов към погиващата, заблудена овца от стадото Христово, е свидетелство, че в душата си този свещеник е имал затвърдени свети християнски принципи. Първият от тях е да не осъжда. Той е успял да прозре как нейната душа се променя и възражда след всичките тези години на грях, отвъд целия кошмар, който е изпълвал душата й. Тук виждаме великия призив, с който Христос се обръща към нас: „Не съдете, за да не бъдете съдени” (Мат. 7:1).

Съществуват много версии на житието на един друг велик подвижник на древността – преподобни Макарий Велики. В повечето от тях срещаме удивителна мисъл. Неговите съвременици, които пишат за живота на светеца, споделят, че преподобният Макарий наистина бил достигнал обожение. Те обясняват защо. За нас е много важно да разберем защо те са смятали така – защото обожението е цел на живота на всеки християнин. Ние, съвременните хора, бихме предположили, че определящ в живота на свети Макарий е бил например постът, смирението. Но за християните в древността нещата стояли по друг начин. Тяхното обяснение е следното: „Когато виждал грях, сякаш не го виждал, когато чувал за грях, сякаш не го чувал…” Свидетелство за светостта на преподобния Макарий в очите на неговите съвременници е умението му да не осъжда, т.е. да се отнася с любов към човека, като си проправя път през плътния слой грехове към същината на човека, към неговото сърце.

Защо това качество на св. Макарий и на този безименен свещеник, който приема преподобна Мария, е признак на обожение? Защото всички ние искаме Бог да се отнася към нас по този начин. През цялото време се молим за това. И сме благодарни на Бога именно за това.

Всекидневно ние четем 50 Псалом и думите: „Отвърни лицето Си от греховете ми… Не ме отхвърляй от лицето Си и Светия Твой Дух не отнимай от мене” (Пс.50: 11, 13). Буквално както децата казват на родителите си: „Гледай насам, не гледай натам”. Също и на друго място в началото на Великия пост ние се молим: „Не отвръщай лицето Си от Твоя отрок”, т.е. от мен. Следователно, в молитва ние казваме: Господи, гледай към мен, но не гледай на моите грехове. Ако ги видиш, не ги забелязвай, като ги чуеш, сякаш не си ги чул. Отнасяй се към мен, сякаш не виждаш и не чуваш моите грехове.Или както казват някои: „Разграничи ме от моя грях”. Всички ние очакваме от Бога такова отношение лично към нас.

Това отношение към ближните срещаме в житията на светиите, когато четем, че даден светец е бил много строг към себе си и много снизходителен към другите. Т.е. признак на обожение е умението да си пробиеш път през сквернотата на греха към сърцето на човека.

Добре е да помним светоотеческата формулировка за това, че човек може да придобие спасение дори само чрез неосъждане. Ние разбираме, че тази добродетел е не само признак на обожение, но тя е и път към обожение. Ако не притежаваме тази добродетел, поне да постъпваме така, както би постъпвал човек, който я притежава. По този начин постепенно ще я придобием. Нещо повече – и Бог ще се отнася към нас така.

Безименният праведен свещеник от манастира при река Йордан повярвал в Мария и не сгрешил. Аз също имах един подобен случай: при мен на изповед дойде жена на години, която не бях виждал преди изповедта, никога не я видях и след това. С най-дълбоко покаяние тя ми разказа, че по професия е лекар гинеколог и през цялата си кариера се е специализирала да прави аборти – понякога по няколко на ден. При тази изповед аз си спомних за онзи безименен свещеник.

Освен това, има и едно важно правило в духовния живот: да речем, пред мен стои човек, той е различен в различните периоди на своя живот, дори е различен в различните ситуации в рамките на един ден, т.е. различен е в различните моменти от своето битие. Когато общува с мен, той ще извика към живот онази своя страна, върху която акцентирам аз.

Когато говорим с някого, като имаме предвид доброто и светлото, което е в него, то ние гледаме на него „с чисто око”, за което Господ говори в Проповедта на планината. „Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло” (Мат. 6:22) – тези думи говорят за чистия поглед към всичко, което ни заобикаля и най-вече към другия човек – поглед, който вижда само чистото, само доброто. Това позволява на човека да бъде по-добър. Точно заради това хората с лекота стават по-добри, когато са близо до светии, които забелязват само доброто в тях, въпреки че много добре знаят всичките им грехове.

Един ден при преподобния Серафим Саровски пристигнал генерал, целият окичен с ордени и много високомерен, който едва склонил на убежденията на жена си да посети стареца. Той влязъл в килията горд и самодоволен, а след време изскочил оттам като попарен и започнал да къса от себе си ордените.

Жена му го попитала какво се е случило и той отговорил, че старецът, без да го осъжда, с любов посочвал с пръст всеки от ордените и казвал: „Този го получи за тази подлост; с този те наградиха за това, че си седеше в щаба, а други се сражаваха вместо теб”.

Свети Серафим разкрил онази зараза, низост и нечисто на душата на генерала, за които никой не е знаел. Но светецът съумял по такъв начин да му каже за това, че човекът не се озлобил, а се окрилил и дошъл на себе си. Защото в отношението на свети Серафим не е имало осъждане, а любов и състрадание.

Със същото отношение онзи безименен праведен свещеник посрещнал преподобната Мария Египетска. | www.pravmir.ru

Превод: Евгения Николчева

За автентичната и формалната изповед

ДАНИСЛАВА ДЕЛЧЕВА

В мартенското издание на поредицата дискусии „Православие и съвремие“ двама православни свещеници споделиха размисли, вдъхновени от църковното предание и от своя пастирски опит по темата за същността на Тайнството Изповед. Участници в събитието бяха прот. д-р Добромир Димитров, свещеник във великотърновския храм „Св. Мина“ и преподавател в Православния богословски факултет на Великотърновския университет, и свещ. д-р Сава Кокудев, ефимерий на академичния параклис и преподавател в Богословския факултет на СУ, а модератор бе богословът доц. д-р Костадин Нушев.

Големият интерес към срещата е показателен за актуалността на темата и за нуждата на вярващия човек от ориентири за по-доброто осмисляне на това Тайнство.

Какво всъщност е Изповедта

“Изповедта е да кажеш нещо, което е чуждо на тебе, чуждо на твоята природа”, каза отец Добромир и продължи: “Изповедта е акт на покаянието. Покаяние буквално значи метаноя – промяна на ума, промяна на начина на живот. А самата изповед е акт за свидетелстване пред Църквата за твоето покаяние.”

Отец Сава обърна внимание на наличието на два основни аспекта на изповедта – да откриеш и изповядаш греховете си от една страна, но и да изповядаш вярата си. Тоест, освен откриването на греховете, изповедта предполага и да прославяш Бога. Така става още по-откроимо разделението между онова, което човекът върши и което е противно на природата му, и от друга страна – съзнанието му за собственото му призвание, за вярата му и стремлението му към Бога.

Изповедта като следствие на покаянието

Покаянието предхожда Изповедта и е първо и задължително условие преди пристъпването към нея. Изповедта не бива да се превръща в самоцел, нито да бъде формализирана с недостатъчно дълбоко преживяване и повърхностно споделяне за извършените от нас ежедневни прегрешения. С подобно вътрешно пресилване накърняваме същността на Тайнството, поради което то губи своята ценност и смисъл. Двамата свещеници обърнаха внимание на това формализиране на изповедта, когато тя бъде възприемана като форма на успокоение на съвестта. Друга опасност се крие и във възприемането на свещеника изповедник като психотерапевт или своеобразен гуру.

Покаянието остава лично и вътрешно преживяване, на което свещеникът е само свидетел. Личното посвещаване в това Тайнство изисква от човека да е достигнал духовното ниво, което да го осветлява с разбиране и съзнание за вътрешните му противоречия, грехове, изпитания и път.

Изповед и Причастие

В беседата бе засегнат и проблемът за празните храмове по време на света Литургия като илюстрация на противоречието, което се създава от условието за изповядване преди причастяване. Отец Добромир обърна внимание на нуждата от разграничаване на греховете, тъй като малките ежедневни грехове не изискват светотайнствена изповед. “Има хора, които нито прелюбодействат, нито са се отрекли от Христос (като ходят на врачки, гледачки), нито са убили някого, а не се причастяват, защото е нужна светотайнствена изповед. Да, но за тях не е нужна тази изповед, защото ако ние им прочетем тази молитва: “Присъедини го в Христа Иисуса Нашия Господ…”, това е някаква шизофрения. Този човек е присъединен, този човек не е отпаднал от Църквата”, отбеляза отец Добромир.

Епитимията

Смисълът на епитимията не е в наказанието, а в изправянето и лекуването на падналата душа. Възпирането от причастие за определено време не бива да се възприема като крайно и цялостно отхвърляне от Църквата, а като помощно средство за изправяне на човека. В този смисъл, има ли покаяние, епитимията би трябвало да приключи, или както отец Добромир обобщи: “Покаянието винаги трябва да води към Църквата, а не да отделя.”

Наличието на богат духовен опит у свещеника-изповедник е от първостепенна важност, за да може той да преценява спрямо случая и обстоятелствата на всеки човек, а не да поставя под общ знаменател ситуациите и положенията на хората и да рискува да отсъди погрешно.

Общностният дух

Липсата на съборен дух в енорията, на усещането за общност, е един от проблемите, които оказват влияние и често водят до схематично и фрагментарно приемане на Тайнствата. Помирението с другия преди Причастие също е част от процеса, който човек би трябвало да изминава. Индивидуалистичният подход, характерен за съвременния начин на живот, отронва от стойността на нашето общение с Църквата и ни поставя в непълно разбиране за същността на светата Литургия. Това създава риска от превръщането на Изповедта и Причастието в цел на всяка цена, което обезценява църковната традиция и канони.

Израстването във вярата, пътят на покаянието и участието в църковния живот е непрекъснат процес, в който се учим и напредваме.

В тази връзка показателни бяха думите на отец Сава, които ни връщат към основата: “За да знаем какво да изповядаме, ние първо би трябвало да познаваме повече вярата” и допълни: “Защото би трябвало заедно да изповядваме Символа на вярата, обаче осъзнаваме ли го, живеем ли го този Символ на вярата?…”

СМИСЪЛЪТ НА ПОСТА

Автор: Калистос Уеър, митрополит на Диоклия
Източник: http://www.pemptousia.gr
Превод: Мартин Ганев

Какво е значението на думата “пост”? Нужно е абсолютно внимание, за да се съхрани нормалното равновесие между неговата вътрешна и външна форма. Външата страна на постенето включва физическо въздържание от храни и напитки, като без нея не би могло да бъде спазен един цялостен и пълен пост. Правилата за храните и напитките обаче никога не трябва да се възприемат като самоцел, защото подвижническият пост винаги притежава една вътрешна и невидима цел. По думите от Триода човекът е единство на тяло и душа – “(сътворил си ме) същество смесено от видима и невидима природа”, а един подвижнически пост би трябвало да обхваща едновременно тези две природи.

Достойни за оплакване като предателство на действителното Православие са както тенденцията да се даде преувеличен акцент на външните правила спрямо храната по един легалистичен начин, така и противната на нея, да бъдат те пренебрегвани като остарели и безполезни. И в двата случая се нарушава нормалното равновесие между външно и вътрешно.

Втората тенденция безсъмнено е по-преобладаваща в наши дни особено на Запад. До XIV век повечето западни християни, съвместно с техните братя от Православния Изток, са се въздържали не само от месо, но и от животински продукти като яйца, мляко, масло и сирене по време на Великия пост. Постът на Великата Четиридесетница и на Изток, и на Запад, изисквал строго телесно усилие. На Запад обаче през последните петстотин години телесните условия на поста устойчиво са снижени дотам, че сега са просто символични. Някой би запитал колко ли са онези от западния свят, които ядейки палачинки в последния ден от Заговезни, познават реалната причина на този обичай – а именно, за да се използват всичките останали яйца и масло преди да започне Великият пост? Тъй като съвременният православен свят е изложен на западната секуларизация, той също започва да следва този път на отпускане.

Една от причините за този упадък на поста със сигурност е еретичната позиция спрямо човешката природа или фалшивият “спиритуализъм”, който отхвърля или пренебрегва тялото, разглеждайки човека изключително с предпоставките на мислещия разум. В резултат мнозина съвременни християни са изгубили истинната визия за човека като цялостно единство на видимо и невидимо, т.е. те отричат положителната роля, която тялото играе в духовния живот, забравяйки за уверението на апостол Павел: “че тялото ви е храм на Духа Светаго… Затова прославете Бога в телата си ” (1Кор. 6.19-20).

Друга причина за отпадането на поста, която се излага в наши дни, е че традиционните канони се представят като неприложими днес.  Твърди се, че тези канони предполагат една организирано затворена, неплуралистична, християнска общност, която следва някакъв земеделски начин на живот, който сега вече е все повече факт от миналото. Съществува доза истина в това твърдение. Нужно обаче е да се каже, че постът, какъвто се прилага според традицията на Църквата, винаги е бил труден и винаги е носил със себе си неудобства. Мнозина от нашите съвременици са готови да постят заради здраве, красота или да изгубят тегло. Нима и ние християните не можем да направим същото заради Царството Небесно? Защо това себеотрицание се е извършвало с удоволствие и е било прието на драго сърце от миналите православни поколения, а за нас, днешните наследници, се оказва един толкова непоносим товар? Някога свети Серафим Саровски бил запитан защо чудесата на благодатта са толкова изобилно проявени в миналото, докато в наши дни вече не са толкова очевидни. На това светителят отговорил: “Липсва само едно нещо – твърдата решителност”.

Изначална цел на поста е да ни накара да осъзнаем нашата зависимост от Бога. Ако постът бъде упражняван сериозно,  четиридесетдневното въздържание от храна обхваща една значителна доза на действителен глад, особено през първите му дни, а също и едно усещане за умора и телесно изтощение. Неговата цел на свой ред е да ни поведе към едно чувство за вътрешно смирение и съкруха; т.е. да ни доведе до момента, в който можем да оценим цялата сила на Христовото твърдение: “защото без Мене не можете да вършите нищо”. Ние лесно развиваме едно погрешно чувство за автономия и самодостатъчност, ако винаги  засищаме и утоляваме жаждата си напълно. Спазването на телесния пост разколебава тази грешна самодостатъчност. Той ни съблича от престорената сигурност на Фарисея, (който действително пости, но не с правилния дух). Постът на Великата Четиридесетница ни дава именно това спасение – незадоволеността на митаря (Лук. 18 10-13). Това е мисията на глада и преумората, т.е. да осъзнаем нашата слабост и зависимост от Божията помощ.

Би било подвеждащо обаче да говοрим за този елемент на преумора и глад. Въздържанието води главно не към това, но също така и към усещане за просветление, бодърстване, свобода и радост. Макар и постът да се представя по принцип като изтощаващ, впоследствие ние разкриваме, че той ни прави способни да спим по-малко, да мислим по-ясно и да се трудим по-решително. Мнозина лекари признават, че периодичните пости допринасят за телесното здраве. Въпреки че постът съдържа чисто себеотрицание, той не цели да овреди нашето тяло, но по-скоро да възстанови неговото здраве и равновесие. Мнозина от нас в западния свят обикновено ядем повече, отколкото се нуждаем. Постът освобождава нашето тяло от излишното тегло и го превръща в съжител на разположение за делото на молитвата, като го прави будно и чувствително към гласа на Светия Дух.

Забелязва се, че думите “пост” и “въздържание” се използват синонимно в общата им православна употреба. Римокатолическата църква прави ясна разлика между тези две определения преди Втория ватикански събор: въздържанието е засягало вида консумирана храна, независимо от количеството, докато постът означавал ограничение в броя на храненията или количеството на храната, която човек е можел да приеме. По такъв начин за няколко дни били изисквани и двете, както постът, така и въздържанието. В някои случаи едната е можела да бъде отменена, но другата не. В Православната църква не се прави ясна разлика между двете думи. Често съществува ограничение по отношение на броя на всекидневните хранения през Светата Четиридесетница, но не съществува ограничение по отношение на количеството при разрешение за хранене. Като ръководен принцип отците на Църквата просто заявяват, че никога не би трябвало да ядем до насита, но винаги да ставаме от трапезата, чувствайки, че бихме могли да ядем и още, но и че сме в добро разположение за молитва.

Важно е да не пренебрегваме телесните изисквание на поста, но още по-важно е да не пренебрегваме неговия духовен смисъл. Постът не е само въпрос на диета. Той има нравствен и телесен характер. Действителният пост трябва да се обърне в посока към сърцето и волята. Необходимо е да се завърне при Бога, да се обърне като блудния син в дома на Отца. По думите на свети Йоан Златоуст “въздържанието е не само от храната, но и от греховете”. “Постът”, настоява светителят, “трябва да се спазва не само от устата, но и от очите, ушите, нозете, ръцете и всички членове на тялото”; окото трябва да се въздържа от безсрамни зрелища, ухото от злобно празнословие, а ръцете от неправедни действия. Същият принцип проличава и от Триода особено по време на Великия пост: “Нека постим както от храна, така и от всяка страст… Нека постим с пост приятен и благоприятен на Бога, защото истинският пост е отчуждението от злините, въздържание на езика, неучастие в гнева, отделяне от нашите пожелания, злословие, лъжа и клетвопрестъпничество. Отдалечаването от всичко това представлява пост истински и желателен… Затова ние не постим само от храна, но се опитваме да се отчуждим от всяка материална страст…”

Най-дълбокият смисъл на поста се обобщава най-добре с триадата – молитва, пост, благодеяние. Бидейки отделен от молитвата и участието в Светите тайнства, бидейки несъпътстван от дела на милосърдие, постът се превръща в фарисейски и дори демоничен. Той не води към съкрушение и радост, но към самодоволство, вътрешно напрежение и раздразнителност. Връзката между молитвата и поста е посочена вярно от отец Александър Елчанинов. Един от противниците на постенето му казал следното: “Нашата работа ни уврежда и ни прави нервни… Никога не съм виждал по-неблагоразположени служители (в предреволюционна Русия), като тези по време на последните дни от Страстната седмица. Съвсем очевидно е, че постът има много лошо влияние върху нервите”. На това отец Александър отговорил: “Ти си абсолютно прав… ако постът не бъде съпътстван от молитвата и по-интензивен духовен живот, всъщност това води до едно повишено състояние на нервност. Естествено за служителите, които са постили строго и са били принудени да се трудят тежко по време на Светата Четиридесетница, е че биха били ядосани и нервни, тъй като не им е била дадена отпуска, за да се черкуват”.

По такъв начин пост, който не се съчетава с молитвата, е без стойност и дори вреден. В Евангелието дяволът бива изгонен не само с пост, но “с молитва и пост” (Мат. 17,21; Марк. 9,29). За първите християни се споменава, че не само са постили, но че “постиха и се молиха” (Деян. 13,3; срвн. 14,23). Както в Новия, така и в Стария Завет постът се среща не просто като цел, но като някаква помощ за по-интензивна и жива молитва, като подготовка за по-решителна активност или за непосредствена среща с Бога. Така четиридесетдневният пост на нашия Господ в пустинята бил непосредствена подготовка за Неговото обществено служение (Мат.4,1-11). Когато Мойсел постил на планината Синай(Изход.34,28 ), а пророк Илия на планината Хорив(3Царств.19, 8-12), и в двата от тези случая говеенето било свързано с боговидение. Същата връзка между поста и Божието видение се наблюдава и в случая с апостол Петър (Деян.10, 9-10): “Петър около шестия час се качи на плоския покрив на къщата да се помоли. И като поогладня, поиска да яде; докато му приготвяха, той се унесе, и – вижда небето отворено”, и така чул гласа на Бога.

Целта на подвижническия пост е винаги такава, т.е. да ни направи способни да “пристъпим към планината на молитвите”, точно както и Триодът се изразява.