Подвижните празници започват с четирите недели, предшестващи Великия пост, в които Църквата постепенно се подготвя за поста.
Скоро Пасхата била обградена с два периода: покаен и тържествен.
Покайният, наречен св. Четиридесетница, влязъл в живота на Църквата първоначално като период на близка подготовка на оглажените към кръщение в пасхалната нощ, а през IV в., под влияние на египетските аскети, бил трансформиран в постен период на Църквата.
Тържественият период, наречен св. Петдесетница, навлязъл в живота на Църквата като след пасхален период, в който първата Църква чествала тържествено влизането си в царството Божие, защото всеки ден от този период се схващал от нея като символ на бъдещия свят.
Първа подготвителна неделя
Неделя с Евангелско четене на притчата за Митаря и Фарисея (Лук.18:9-14), която дава тон за целия пост: за да видим своите грешки и за да се подобрим към по-добро, към поста трябва да подходим смирено, с покаяние, без гордост. През седмицата се пости както обикновено – в сряда и петък.
9. А на оние, што беа уверени во себе дека се праведни, и ги презираа другите, им ја кажа оваа парабола:
10. Два човека влегоа во храм да се помолат; едниот фарисеј, а другиот митник.
11. Кога застана, фарисејот вака се молеше во себе: »Боже, Ти благодарам што не сум како другите луѓе: разбојници, несправедливи, прељубодејци, или како овој митник.
12. Постам двапати во седмицата, давам десеток од сè што придобивам.«
13. А митникот стоеше оддалеку; не смееше дури (н)и очите да ги подигне кон небото, туку се удираше в гради и велеше: »Боже, биди милостив спрема мене грешниот!«
14. Ви велам: дека тој си отиде дома повеќе оправдан, отколку оној; зашто секој што се воздига, ќе биде понизен, а кој се понизува ќе биде воздигнат.”
**********************
Тропар
глас осми
Дверите на покајанието отвори ми ги, Животодавче,
оти утренува духот мој кон светиот храм Твој,
носејќи го храмот (мој) телесен, сиот осквернет:
но како штедар очисти ме
со благоутробната милост Твоја.
Кондак
глас четврти
Да бегаме од фарисејското високословие,
и да се научиме на височините на смиренословието на митарот,
покајно возвикувајќи:
Спасителу на светот,
очисти го слугата Твој.
*******************************************************
http://www.pravoslavie.ru/44700.html
http://www.pravoslavie.ru/2096.html
************************************************************
Стихови од Триод: Создателу на горните и долните, Кој ја примаш Трисветата песна од ангелите, Прими го и трипеснецот од луѓето.
На митарот и фарисејот: Кој живее фарисејски, тој останува далеку од Црквата. А Христос е внатре и смирениот Го прима.
Со Божја помош, во овој ден почнуваме да го пееме Триодот составен добро и прилежно, по вдахновение на Светиот Дух, од мнозина наши свети и богоносни уметници.
Треба да се знае дека првиот голем писател на трипеснеци (Триод = Трипеснец – три песни), во име на Светата и Животворна Троица, за големите страдања на Господ Бог и Спасителот наш Исус Христос, ги напишал големиот поет Козма. Според негов образец, и други отци, особено Теодор Студит и Јосиф Студит, напишале и други песни за светата и велика Четириесетница. Основен белег на Триодот е тоа што од канонот, кој има девет песни, се пеат само три песни, од понеделник до петок, и тоа по овој редослед: во понеделник – 1,8 и 9 песна; вторник – 2,8 и 9 песна; среда – 3,8 и 9 песна; четврток – 4,8 и 9 песна; петок – 5,8 и 9 песна; во сабота се пеат 6,7,8 и 9 песна. Во недела се пее целиот канон. Треба да се напомене дека втората песна од канонот, која има тажна содржина, е поместена само во Триодот, додека во другите богослужбени книги е испуштена.
Целта на нашите Свети Отци е преку оваа книга Триод да нè поучат и потсетат на сите добрини што Бог ги направил за нас од почетокот: како бевме создадени од Него, како бевме лишени од рајската храна откако ја отфрливме дадената заповед, како бевме отфрлени поради зависта на ѓаволот, преку змијата, кој отпадна поради горделивоста. И како живеевме лишени од добрините, и водени од ѓаволот. Како, пак, Синот – Словото Божјо, од љубов кон нас, ги преклони небесата и се всели во Дева, и заради нас стана човек и ни го покажа патот кон небесата, ако живееме според Него, односно преку смирение, пост и отфрлање на лошите дела. Како пострада и воскресна и пак се вознесе на небесата и на своите ученици и апостоли им Го испрати Светиот Дух, и за тоа како Синот Божји, Кој е и совршен Бог, од сите нив беше проповедан. Како овие божествени апостоли, со благодатта на Светиот Дух, со својата проповед ги собраа светиите од целиот свет и го исполнија горниот свет, а тоа беше и намерата на Создателот уште од почетокот.
Наредните три празника: Неделата на митарот и фарисејот, на блудниот син, и на второто доаѓање (Недела месопусна) треба да послужат како еден вид подготовка, поука за почетокот на постот, како да се подготвиме за духовниот подвиг на постот и како да се ослободиме од вообичаените скверни навики. На почетокот тие ни ја предлагаат приказната (параболата) за митарот и фарисејот. Слично на оние што одат во физичка (телесна) војна, кои од своите војсководачи се подготвувани преку различни вежби, чистење на оружје и со сè што е потребно за борбата: да отфрлат секаков страв, мрзливост, очајание и сè друго и да бидат храбри – така и божествените отци нè подготвуваат за духовниот подвиг против демоните, чистејќи нè од секакви страсти, преку пост, покајание и други добродетели. Ако до сега не сме ги стекнале, тогаш да се потрудиме да ги добиеме и така со нив вооружени, да го пожнееме подвигот на постот.
Но, бидејќи првото оружје кон добродетелта се покајанието и смирението, а пречка кон врвното смирение се горделивоста и надуеноста, од божественото Евангелие ни е предложена денешнава парабола, која нè поучува да ја отфрлиме страста на фарисеевата горделивост и надуеност, а да го подражаваме митаревото покајание и смирение, кое е спротивно на онаа страст. Бидејќи првата и најлоша страст е горделивоста и надуеноста, зашто преку нив отпадна од небото ѓаволот, кој порано беше наречен Деница (Луцифер – светлоносец), поради нив тој стана темнина. Но, поради нив беше изгонет и Адам од рајот. Со ова светите отци нè учат никогаш да не се возгордеваме, и да не се креваме против ближниот, но секогаш да бидеме смирени, оти Господ им се противи на горделивите, а на смирените им дава благодат, бидејќи е подобро оној што греши да се покае, отколку оној што се поправа да се возгордева. Зашто ви велам, рече Господ, митарот си отиде повеќе оправдан, отколку фарисејот.
Оваа парабола ни открива дека никој не треба да се гордее, дури и ако прави добри дела, но секогаш да се смирува, и да Му се моли на Бога од сета душа, дури ако падне и во последно зло, оти спасението не е далеку.
Митарот е оној што ги собира даноците од народот. Фарисеј е оној што мисли дека е подобар и попаметен од сите. Садукеј е оној што мисли дека е поправеден од сите: седек значи правда. Кај Евреите, пак, имаше три секти (ереси): есеи, фарисеи и садукеи, кои не ги прифаќаа ниту воскресението, ниту ангелите, ниту духот.
По молитвите на сите овие Твои песнотворци, Христе Боже наш, помилувај нè. Амин.
Извор: http://agapi.mk/sinaksar-mitar-farisej/
**********************************************************
…Би можел да наведам друг, добро познат пример, за да покажам како Црквата и Евангелието нè повикуваат на битисување, кое ја надминува индивидуалноста. За нас кои сме створени, многу тешко е вистински да ја сфатиме таа можност на постоење, кое ја надминува индивидуалноста. Тоа е причината, заради која моралистичкото искушение – имено искушението за своето ego постојано да бараме оправдување – постојано ја следи Црквата во сите нејзини предности. Тоа се сретнува во сржта на секојдневниот живот и го обновува нашиот менталитет. Тешко е да се достигне онаа слобода и не е лесно човек да делува на оној начин, така што да станува „каков што треба” (да биде) само врз основа на верноста на Законот, потчинет на правилата кои се поставени за да му го покажат патот кон Животот.
Другиот пример што би сакал да го наведам, е примерот со цариникот и фарисејот. Не сум сосем сигурен, дека секогаш ја сфаќаме смислата на таа парабола. Имаме впечаток дека фарисејот е грешник „уверен во сопствената праведност.” Но, тој тоа воопшто не е! Тој е човек на добродетелта, со посебен морален квалитет, апсолутно верен на Законот, многу доследен на своите религиски должности; тој редовно го посетува Храмот, им дава пари на сиромасите… А, сепак е исклучен од Царството? – Зошто? – Токму затоа што нема потреба од Бога, тој се исполнил самиот со себе си, сосем е задоволен со своите добродетели, со своите морални квалитети… Тој нема потреба од однос. Тој „го поседува” дури и Бога; го поседува со сопствената верност!
Од друга, страна цариникот нема ништо што би му принел на Бога; тој е вистински грешник, паднат човек. Цариникот нема на што да ја втемели својата самодоверба и неговата последна надеж е – Бог! Целата молитва на цариникот е свртена кон Бога во просење на Неговото милосрдие…
Од: Христо Јанарас, Православието – археолошки остаток или сведоштво за вистината
*********************************************
Во името на Отецот и Синот и Светиот Дух – Троица света, едносуштна, животворна, неразделна – еден Бог.
Оваа Недела, браќа и сестри, е прва од четирите подготвителни недели пред Великиот пост, а тоа се: Неделата за митарот и фарисејот, Неделата за блудниот син, Месопусна Недела и Сиропусна Недела.
Денешната парабола која што ја искажал Господ Исус Христос е слоевита и сложена, како што е сложена темата за гордоста и смирението. Ние често ја упростуваме оваа парабола така што ќе го осудиме фарисејот, притоа немајќи го смирението на митарот, и ќе го превознесеме митарот, притоа презирајќи ги законските дела на фарисејот. Така, сметаме дека сме ја разбрале и примениле оваа длабока парабола.
Значи, „два човека влегле во храмот да се помолат.“ Од една страна имаме човек – фарисеј – на еврејски тоа би значело; човек одделен и посветен на верата и на исполнување на Божјите заповеди, а од друга страна е човек – собирач на данок за Римската империја.
Првиот навистина ги исполнувал верските прописи и сметал дека тој негов труд треба изрично да му го предочи на Бога, па и да му заблагодари што не е како другите. Тој е свесен дека има дела и смета дека со добрите дела автоматски ја стекнува и Божјата благонаклоност. Но, неговиот проблем е во тоа што Бог не работи автоматски или механички. Фарисејот навистина имал дела и што тогаш му недостасувало? Заради што со својата презентација изгубил од митарот кој си заминал пооправдан? Какво само „селфи“ направил пред Бога, а не добил никакво признание за својот религиозен труд.
И сепак, „ви велам, оној си замина пооправдан.“ Што може да има лошо во исполнувањето на Божјите заповеди? Да се разбереме, фарисејот не лажел кога велел дека има добродетели; тој е морален човек, доследен во исполнувањето на религиозните должности. По сè изгледа, проблемот е во нешто друго: одбивно за Бога е набројувањето на своите добродетели, свесноста за сопствената праведност, истакнувањето на моралните успеси…
Со секоја добродетел што човек ќе ја запише на своја сметка, наместо да расте неговото етичко салдо, тој губи поени кај Бога. Со секоја своја добродетел, од која човек ќе го изрази своето задоволоство, тој ќе ја потхрани својата суета и ќе остане без Божја „надокнада.“ Свети Исаак Сириски вели: „Додека човек не стекне смирение, нема да добие награда за своите дела. Награда се дава, не за делата, туку за смирението.“ Човек кој е задоволен од себе е исполнет со себе и нема потреба од Бога. Денешното евангелие, во делот за фарисејот, ни кажува како добродетелите во нас може да го заземат местото што му припаѓа на Бога. На концептот на етичко сметководство, Евангелието му го спротивставува концептот на духовната сиромаштија и на смирението.
Која е таа добродетел што, човек ако ја има само неа и ако нема нема никакви други добродетели – може да биде спасен од милостивиот Бог? И кој е тој порок кој толку ги поништува сите други добродетели, што наспроти сите стекнати добродетели, тој сам може да го упропасти човекот? Отците велат дека тоа се смирението и гордоста. Смирението кое го оправдало митарот, кој не гледал во себе никакви добродетели, а само ја просел Божјата милост и гордоста која ги загадила сите добри дела на фарисејот.
Митарот е свесен за своите гревови и негова единствена надеж е Бог. Тој извикува: „Боже, биди милостив кон мене грешниот.“ Фарисејот е свесен за својата праведност и мисли дека со својата праведност го поседува Бога. И двајцата се болни и заразени од грев – со тоа што, за првиот има надеж, бидејќи ја согледал својата болест и прибегнал кон единствениот Лекар на душите и телата, а вториот е неизлечливо болен, зашто не ја гледа својата болест.
Светата Православна Црква мудро уредила во Средата и Петокот по денешната недела за митарот и фарисејот да не се пости, за да имаме на ум дека запазувањето на постот не е цел само за себе, за да не паднеме во формализмот на фарисејско исполнување на заповедите, туку да внимаваме на себе и да ги провериме нашите мисли и намери; дали се прави, дали се вистински по-божни, односно по-Бога, според Бога, а не според човечки планови, обичаи, традиции…
Во денешниот ден, браќа и сестри, „со Бога и Триодот го почнуваме.“ Триод е богослужбена книга која ги содржи великопосните богослужби и е исполнета со покајни химни. Во денешната утринска богослужба пееме:
„Воздишки како митарот да му принесеме на Господа и кон него да пристапиме ние грешните како кон Владетел: зашто тој сака да се спасат сите луѓе, и им дава прошка на оние што се кајат. Зашто, заради нас се воплоти Бог (Синот) кој е собезпочетен на Отецот. “
„Заради фалењето со дела си го осудил фарисејот кој самиот себе се оправдувал, Господи, а митарот кој се смирил и со очистувачки воздишки се молел – си го оправдал; зашто ги отфрлаш велемудрите помисли, а скрушените срца не ги уништуваш. Затоа и ние ти приоѓаме во смирение, тебе кој страдаше заради нас; дај ни простување и голема милост.“ Амин.
http://svitok.info/2015/02/01/beseda-vo-nedela-za-mitarot-i-farisejot/
******************************************************
Следната недела се нарекува „Недела на митарот и фарисејот“. Во пресрет на тој ден, на вечерната во саботата, за првпат се отвора Посниот триод, книгата со великопосни богослужби и кон вообичаените воскресни стихири и канони се придодаваат и стихирите и каноните од Неделата на митарот и фарисејот. Во нив се нагласува смирението, како нешто што е неопходно за вистинско покајание.
Во делот од Евангелието што се чита (Лк 18,10-14), е прикажан човек којшто е задоволен со себеси, затоа што смета дека го исполнува „целиот закон“, сите барања на својата вера. Тој е самоуверен и горд, а всушност ја искривува и не ја разбира смислата на барањата на верата. Тој во нив гледа само исполнување на надворешните обреди и своето благочестие го мери врз основа на она што го приложува во храмот. А што се однесува до цариникот, тој беше понизен и неговата смиреност најде оправдание пред Бога. Ако денес некој морален квалитет речиси потполно се омаловажува, тоа е смирението. Културата во којашто живееме го всадува во нас чувството на гордост, самофалба и величање на сопствената праведност. Таа е изградена врз претпоставката дека човекот може сѐ да постигне сам, па дури и Бога Го претставува како некој што наградува, за да му плати на човекот за неговите дистигнувања и добри дела. На смирението, личното или општото, етничко или национално, се гледа како на слабост недостојна за денешниот човек. Но зарем во нашите црковни заедници го нема тој фарисејски дух? Зар не сакаме и ние, секој наш прилог, секое „добро дело“ што го правиме „за Црквата“, да биде признаено, пофалено и објавено?
Но, што е смиреност? Одговорот на ова прашање може да изгледа парадоксален, затоа што е вкоренет во чудното тврдење: Само Бог е смирен. Меѓутоа, на секој што Го знае Бога, на секој што Го созерцува Него во Неговите созданија и во Неговите спасителни дела, му е јасно дека смирението навистина е божествена особина, содржина и зрачење на славатакојашто, како што пееме на Божествената Литургија, ги исполнува небото и земјата. Во нашето човечко сфаќање, ние сме склони да ги спротивставуваме славата и смирението, и на смирението да гледаме како на недостаток и слабост. Според човечкото рабирање, само нашата неспособност и отсуството на знаење можат во нас да предизвикаат чувство на смирение. На современиот човек, воспитан да се потпира на јавното мислење, на самоувереноста и на бесконечната самофалба, е речиси невозможно да му се објасни тоа што по природа е совршено, прекрасно и добро, а во исто време по природа смирено. А токму поради неговото совршенство, на смирението не му е потребен „публицитет“, надворешна слава и пропаганда од каков било вид.
Бог е смирен затоа што е совршен. Неговата смиреност е Негова слава и извор на секоја вистинска убавина, совршенство и добрина, и секој што Му се приближува и што Го запознава Бога, се приопштува кон божественото смирение и убавина. Имено, благодарејќи му на своето смирение Дева Марија, Мајката Божја, стана радост за сиот свет, најголемо откровение на убавината на Земјата, а тоа може да се каже и за светиите и за секој човек, за време на неговите ретки блискости и заедништво со Бога.
Како човекот да стане смирен? За христијанинот, одговорот е прост: со созерцанието на Христа, воплотеното божествено смирение, на Оној во Којшто Бог ја покажал, сега и засекогаш, сета Своја слава во смирение и сето Свое смирение во слава. Сега – рече Христос на денот на Своето најголемо смирение – се прослави Синот човечки и Бог се прослави во Него (Јн 13,31). Смиреноста се учи со созерцување на Христа Кој рече: Поучете се од Мене бидејќи Сум кроток и смирен по срце (Мт 11,29). На крајот на краиштата, смирението се учи кога секој свој збор, секоја своја постапка и сиот свој живот го споредуваме со Христа, затоа што без Него е невозможна вистинската смиреност, додека со фарисејот дури и верата станува гордост и во своето фарисејско славољубие тој се гордее со своите човечки, надворешни достигнувања.
Подготовката за постот почнува со прозба, со молитва за добивање на смирение, затоа што смирението е почеток на вистинското покајание. А покајанието е пред сѐ и над сѐ, враќање кон вистинскиот поредок на нештата, кон вистинските поимања. Тоа е вкоренето во смирението, а божественото и прекрасно смирение е негов плод и негов крај. Да го избегнеме високоумниот говор на фарисејот – се вели во кондакот на тој ден – и да се научиме на величественоста на смирените зборови на митарот…
Ние сме на вратите на покајанието, во најторжествениот момент на воскресното бдение, по воскресението и јавувањето Христово, и откако го „видовме воскресението“, за првпат ги пееме тропарите коишто ќе нѐ спроведуваат во текот на целиот Велики пост:
Отвори ми ги дверите на покајанието Животодавче, оти мојата душа уште од утрини се стреми кон Твојот свет храм носејќи го телесниот храм сиот осквернет: но како штедар, очисти ме со милосрдието на Твојата милост.
На патот на спасението води ме, Богородице, зашто со срамни гревови ја извалкав душата и во мрзливост сиот живот го минав: но со Твоите молитви избави ме од секоја нечистотија.
Размислувајќи за мноштвото злодела што ги сторив јас бедниот, треперам заради страшниот ден на Судот: но надевајќи се на милосрдието на милоста Твоја, како Давид Ти повикувам Смилувај се на мене, Боже, по Твојата голема милост.
http://mistagogia.mk/smeman-nedelata-na-mitarot-i-farisejot/
**********************************************************
Богослужба од Посниот Триод –
*******************************************************************
Намираме се на прага на Постния Триод. Църквата отново ни открива нов път. Той може да бъде нанагорнище, но е значим. Води до истински уют. Значение има не просто да го извървим, а как ще го вървим. Досега го вървяхме без съществен резултат. Изглежда не го вървяхме правилно, внимателно и добре. Затова нямахме благонадежден резултат.
Ако не извървим правилно пътя, който се открива пред нас, не само ще загубим крайната печалба, но и може да се отклоним, да се препънем, да се забавим в излишни и незначими неща, да се отклоним и дори да се заблудим.
Ние сме призвани да вървим със знание, искреност, безстрашие, дръзновение, бодърстване, надежда, любочестие и копнеж. Да видим себе си очи в очи, да се явим без маски пред Бога, да посрещнем с разбиране ближния. Да наблюдаваме постоянно нашата неугледност, лукавство, себелюбие, лицемерие и лъжа.
Нашата свята майка Православна Църква е устроила всичко от векове и ние не сме по-мъдри от отците, за да го променяме. Евангелският текст за митаря и фарисея неслучайно е определен да се чете в този ден. Той се чете в началото на Триода, за да осмисли и да вдъхнови задължителните автентични елементи на нашата борба. Притчата е известна. Кратка история с голяма ценност и значение.
Сърцеведецът Христос каза: “на ония, които бяха убедени в себе си, че са праведни” (Лука 18:9), както споменава ев. Лука. Този стих е от особено значение и се нуждае от голямо внимание. Господ се обръща към някои, които смятат себе си, че са праведни. Вярват неизменно, че са верни, добри, благочестиви, добродетелни, безупречни, достойни и досточтими. Бихме казали днес, че са достатъчно добри християни. Те обаче „презираха другите”. Те не се задоволяват в тяхното себеубеждение, но смятат, че с добродетелта, която си мислят, че имат, могат винаги лесно да съдят, осъждат, посрамяват, поставят на място всички други. Разбирате степента на тяхната болест и заболяване. Блаженопочившият старец Паисий Светогорец казваше, че най-лошото от всичко е да мислиш, че си добър и вървиш добре!
Повод за това хубаво поучение на Иисус Христос били някои хора, които повярвали, че са безупречни и презирали другите. Те реално не считали братята си за нещо. Този тип хора винаги съществуват. За съжаление, и днес са в изобилие. Те често монополизират вярата и стигат до фанатизъм, крайности, болни явления и инатене. Те гледат лошо на другите и са ужасно подозрителни. Те са трудни и коравосърдечни хора.
И в пространството на Църквата съществува коравосърдечие. Някои преувеличават грешките на други от същото свещено пространство, иронизират техните слабости и очернят умишлено тяхното поведение. Опетняването на другия се превърна в нещо приятно. Фантазиращи търсачи на скандали излагат своите противници. Наблюдават, търсят и намират само несъвършенства, грешки и недостатъци.
Себеоправдаващите се праведници увеличават своята правда, онеправдавайки с дела, слова и мисли своите ближни. Отделят много време, за да се занимават с другите. Критиката е лесна, а себекритиката трудна. Светът ще се промени с това да променим себе си и телескопът да се превърне в ендоскоп.
Светостта изобличава дори когато мълчи. Нека станем светлина и мракът около нас ще намалее. Мълчаливите примери винаги са светли и достойни за подражание. Нека по-добре жестокото изобличение се превърне в сърдечно моление. Нека оставим Бог да се намеси. Нека Го помолим пламенно. Нека си припомним не малкото наши стари и настоящи грешки.
Но нима не трябва да защитаваме нашите добрини, придобивки, печалби, достойнство и да предизвикваме уважение, ценене и приемане от страна на другите? Нима няма да заклеймим порока, неправдите, обидите срещу нас, непризнаването на нашия авторитет и сила? Ще позволим на всеки да не ни признава, да не ни зачита, да не ни уважава и да не ни смята за нищо?
Отговорът ще го даде Господ след малко. Триодът започва и веднага насочваме ума си към Пасха. Триодът е постоянна и усилна подготовка. Хората забравиха значението и ценността на Триода и се отдават на пиянство, наслади, бягство (от реалността), маскиране (имат се предвид карнавалите, които се провежда до и на Сирни Заговезни и които Църквата строго осъжда – бел. прев.), без благоприличен нрав и дух, без свян и срам. Църквата с право ще заклейми отклоненията и разпътството.
Нека проследим тази превъзходна и живо изложена притча. Христос не обвинява карнавала, крадците, блудниците, разбойниците и подземния свят. Той осъжда носещите маска фарисеи. Заклеймява тяхното театралчене, неискреност, преструване, подправеност и безчестие. Не е без значение, че това е една от последните проповеди на Господ. Той иска Неговите обични слушатели да бъдат автентични, чисти и истинни.
“Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият Фарисея, а другият митар” (Лука 18:10). Двама човека, казва Христос, отишли в храма да се помолят. Казва се, че те се “качили” (в гръцкия оригинал), но не защото Соломоновият храм бил на високо място в Йерусалим, а защото храмът винаги се намира между земята и небето. Той стъпва на земята и гледа към небето. Отправя се нагоре. Куполът е небето. Църквата не е от този свят. Тя живее, движи се, съществува в света, но живелището на християните е на небето. Католицизмът, казва хубаво Достоевски, поискал да свали небето на земята за постоянно. Православието издига земята на небето. Храмът може да няма стъпала, по които да се изкачим, по време на турското владичество хората дори слизали по стъпала, за да влязат в храма, но въпреки това се издигаш. В храма оставяш всяка житейска грижа и търсиш божествената милост, необходимата утеха и укрепление за преодоляването на изкушенията. Православният храм е Господнята планина. От него излиза ермонска роса (Пс. 132:3), благодат, благословение, светлина. Боговидецът Моисей се изкачил на планината Синай, за да приеме Божия Закон. Пророк Илия се молил на планина Хорив и затвореното небе се отворило. Христос се преобразил на Тавор. Той се помолил на върха в Гетсимания. Бил разпнат на Голгота. Свети Максим Кавсокаливит приел благодат на връх Атон. Ние сме призвани по време на богослужението да се издигнем от земните неща, да се окажем по-високо от тленните и настоящите неща, да вдишаме от обновяващия и преобразяваш полъх на вечността. Да влезем в друг климат и в друг дух, за да преодолеем изморителните всекидневни горчиви събития и проблеми.
Двама човека, двама мъже, без възраст и без име, два типа хора, бихме казали, които може да бъдат всеки от нас, влезли в храма. Те отишли да се помолят. Става въпрос за свещено дело, спонтанно движение, едно от най-свещените в живота. Изглежда не било по време на служба и двамата не се били наговорили предварително. Всеки отишъл сам. Единият е Фарисея, а другият митар. Не е нужно да казваме много за всеки от тях. Всички знаели много добре какво означавало митар и кои били фарисеите. Митарите от онази епохата събирали данъци и тиранизирали безмилостно народа, искайки от хората прекалено големи суми, от които имали лична изгода. Фарисеите представлявали аристокрацията на духа, представяли се за преблагочестиви, изрядни, праведни и много добри.
Два характерни типа хора влезли в храма, за да се помолят. Конкретният Фарисей бил като другите. Представя се като духовен човек, достоен за внимание и уважение. Той вярва в себе си, свръх-цени себе си, диви се на себе си. Той живее в една виртуална реалност. Това, което мисли за себе си, иска и другите да мислят за него. Достатъчно хора е убедил и се радва достатъчно на това. Той се наслаждава, бидейки удовлетворен, на цененето от страна на другите. Достатъчно хора се очароват само от това и не искат нито пари, нито дарове. Биват грабнати от чувството за приемане и ценене от страна на другите. За съжаление, много от хората невинаги са в състояние да различават автентичното и истинското. Но да не би те самите да не го искат? И едните и другите живеят в едно въображаемо състояние и са доволни. Факт е, че фарисейското лицемерие е особено изкусно и трудно се открива.
Фарисейството започнало като нещо чисто, но се развило в ялов зилотизъм, формализъм, псевдоконсерватизъм и накрая в псевдосвятост и себеобожествяване. Фарисейството предизвиква, кряска, вдига шум и живее въображаемо. Неговите следовници се личат отдалеч. Те се представят за всезнаещи, високоумни, презрителни и враждебни. Много лошо се заблуждава всеки Фарисей, който смята, че може едновременно да има боголюбие и мизантропия (човекомразие).
Фарисеят от притчата “като застана, молеше се в себе си тъй” (Лука 18:11). Той застанал в центъра на храма и си мислел, че се моли на Бога, но по-скоро се обръщал към своето любимо аз, дивейки се на себе си и ласкаейки себе си за своите постижения, завоевания, успехи и привидни добродетели. Той живеел триумфа на морала на съвършенството. Но нима това е молитва? Молитвата е уникална привилегия на човека. Човекът може да събеседва със своя Творец във всяко едно време и особено в храма. Той се моли, благодарейки и славословейки своя Създател. Определени пъти с неизказани въздишки на сърцето. Думите невинаги са способни да изразят усещанията на дълбините на сърце.
Надменният Фарисей изрича много на брой, тежки и надути думи “Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар” (Лука 18:11). Изглежда казва истина и благодари на Бога. В началото прави добре, че благодари на Бога за неговите добри страни. Скоро обаче човек лесно разбира, че на себе си благодари за това, че е толкова добър. И дори, сравнявайки се с другите, открива, че силно ги превъзхожда. Греховете на другите го удовлетворяват, издигат го, карат го да се откроява и различава. Сравнението „като” е показателна за неговото открояване. Изобщо не съм както всички други крадци, неправедни и прелюбодейци, казва той и безмилостно завлича всички, заравнява ги със земята и ги сразява. Не откроява никой друг, освен себе си. Той има това възприятие общо и неопределено за всички и конкретно за митаря, когото очевидно видял с крайчеца на окото си в един ъгъл на храма, някъде назад, далеч.
Той продължава да се диви на себе си и да представя своите успехи: “постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам” (Лука 18:12). Той пази безпрекословно закона, постейки два пъти в седмицата, давайки десятък от доходите си на храма. Не казва лъжи. Представя нещата такива, каквито са. Изпълнява безупречно своите религиозни задължения. Но молитвата, постът, милостинята са дела, които даряват на душата умиление, искрено съзнание за греховността и истинско покаяние.
Както казва един съвременен старец „християнинът, който се подвизава, води духовна борба, колкото и добри неща да направи, ако накрая в душата си няма този резултат, т.е. да чувства, че не съществува по-лош от него, не върви добре; и всички добри неща, които прави, му причиняват зло, а не добро; не защото са виновни самите добри неща, а защото той ги използва по този начин” (архим. Симеон Крайопулос).
Думите на Фарисея показват неговите дела. Той ходел на църква и не се черкувал. Молил се и не се молил. Постил и не постил. Той постоянно се занимавал с тези неща, но без съществен резултат. По някакъв начин той бил един нечестив благочестивец. Нямал истинско покаяние. Истинското покаяние унизява, смирява само този, който го има, а не другите. Покаянието не те оставя да се занимаваш с греховете на другите, а само с твоите.
Но нима и ние не отиваме в храма да се помолим на Бога, а се самозабравяме, увличаме се, дивим се на себе си и презираме някой или някои хора? Нима и ние възхваляваме себе си и дори очакваме Бог да ни благодари за нашата святост? Ние сме призвани да избегнем примера на фарисея, както правилно и сполучливо се подчертава: „Неговата нагласа е да покаже на Бога уж кой е. Не се моли, за да приеме, а за да даде. Той възлязъл в храма, но не за да потърси милост, а за да даде добродетел. Изрича думите на молитвата си и сякаш говори със себе си, бидейки пълен със себеудовлетворение и със злоба към другите” (Козански митрополит Дионисий).
Фарисеят страда от безмерна словесна гордост, грубо самохвалство и богомерзко осъждане. Фарисейската святост се изчерпва в самопохвала, себедостатъчност и задължаване на Бога да го чуе сред опиянението от голямото самомнение. Св. Йоан Златоуст казва, че навярно бихме могли да изтърпим фарисея да обвинява цялата вселена, но не можем да го оправдаем, че не съжалил митаря. Фарисеят е достоен за съжаление. Той се радва да осъжда. Гордее се, че се отличава от своите клети ближни. Сякаш очаква да бъде възнаграден от Бога с изброяването на своите добродетели. Сякаш Бог е длъжен да го сложи в рая и горко ако не го сложи.
Фарисеят наистина е достоен за съжаление. Той се крепи върху неистината, безочието, нечестието и фантазията. Трагично и гибелно е човек да живее един такъв духовен живот. Той винаги ще бъде раздвоен и комплексиран и никога няма да се радва на истината. Сред тази хладност, отпуснатост и посредственост постоянно ще тъпче на едно и също място, няма да напредва, бидейки лишен от благодат и благословение. Не си заслужава човек да си губи времето в неистината, лицемерието и фантазиране.
Нужно е да се наведе към митаря. „А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето” (Лука 18:13). Митарят стоял в един ъгъл. Това му било достатъчно. Той не търсил първи места. Той имал пълно съзнание за своето състояние. Седял далеч от фарисея, не защото не го приемал или защото се страхувал от него. Не му завиждал, не го съдил, а се грижил за себе си. Добре правил. Той знаел добре какво прави. Гледал дълбоко в себе си. Не губел време да гледа надясно и наляво, занимавайки се с това как ще спечели и използва другите. Той не се осмелил дори очите си да повдигне. Неговата съвест го изобличавала. Това било много важен момент – моментът на себепознание, себеизследване, самонаблюдение, самоукоряване, себеизобличение и себеоосъждане. Той гледал ниско и не клюкарствал в себе си.
Той не се чувствал така от обезсърчение, отчаяние или разочарование. Приемал своето поражение, грях, греховност. Заел дължимото си положение. Положението, което Бог обича да гледа. Той не се сравнява, не се занимава с другите, не се оправдава, че и другите правят същите неща и дори по-лоши. Той е автентичен, истинен, смел, откровен, прям. Той унижава себе си и не се гордее. Той излага своите грехове, а не своите добродетели, както правел молещият се до него. Той не обвинява никого, освен себе си. Той заема молитвено положение, наведен и смирен, покаян и решен, неизменно твърд и силен.
Митарят дори не си позволил да вдигне очите си към небето, „но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника!” (Лука 18:13). Той не само казвал това, но и го осъзнавал. Това са всеобхватни, зрели, ясни, изразителни, конкретни, трогателни и кратки думи, които изразяват неговото искрено покаяние и голямо съкрушение пред Бога. Това трябва да бъде постоянното състояние на вярващия и то трябва да характеризира неговото постоянно моление.
Определени пъти ние оставаме във формите и думите, а не в най-дълбокия митарски дух. Похвална е неговата спонтанност и богословие.
Средоточие на митаря не е неговото аз, а Бог. Той не се диви на себе си, не се хвали и не осъжда никого. Преподобният митар ни учи на здраво смиреномъдрие чрез своя опит и пример, на гореща молитва и истинско покаяние. Той през сълзи търси милостта на преблагия Бог. Не смиренослови и не се прави на лицемерно смирен, а има смиреномъдрие със страх Божий и точно съзнание за своята греховност.
Митарят ни учи на тайните на молитвата – тя трябва да бъде смирена, с малко думи, гореща, внимателна и сърдечна. Смирените знаят да се молят. Моленията на смирените веднага биват чути. Повече от всички Бог обича смирените и на тях дава благодат. Митарят бил наведен, скрит, насълзен, разчувстван, покайващ се и страдащ. Той застанал в периферията и се оказал в центъра. Знаел кой е. Признавал своя грях. Не намирал нещо върху себе си, за което да се „надува”.
Преподобният митар имал дълбоко съзнание за своето недостойнство, несъвършенство, нищожност и греховност. Смиреномъдрието оправдава покаялите се грешници. Истински смиреният пребъдва несмутим сред изкушенията, спокоен сред трудностите, трезвен сред притесненията. Той се радва сред своята незабележимост, предпочита отстъпчивостта, избягва системно гоненето на хвалби. Той не се страхува от презрението, подценяването, заобикалянето, подминаването и не повишението.
Смирението е страж на всяка друга добродетел. То е основа на светостта. Без смирение не съществува автентично умиление, истинско покаяние, истинска любов. Според св. Йоан Златоуст нито целомъдрието, нито девството, нито несребролюбието са угодни Богу, ако отсъства смирението. Любовта се увеличава с увеличаването на смирението.
Притчата завършва с думите на Господ „Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня” (Лука 18:14). Както казахме в началото, тази притча била изречена, защото тогава имало някои, които смятали за велико дело на своя живот себеоправданието и се занимавали с унижаването, осъждането и отхвърлянето на хората около тях. Фарисеят се явява връх на себеоправданието. Той не оставял Бог да го оправдае, а отдавна сам бил оправдал себе си. Бог му бил нужен, за да си прекарва добре. Хората му били нужни, за да стъпва върху тях и да се изкачва. Той вярвал в своята сила, мощ и успех.
Да не би, възлюбени братя, черти от фарисейското поведение да съществуват и в нашия живот? Дори в духовния и църковен живот? В черкуването, молитвата, духовното четене и добрите дела. Макар да не крещят по площадите, някои от нас в дълбочината на своето сърце може да сме малки или големи фарисеи. Себеоправданието на фарисея го осъдило и не допуснало Бог да го оправдае.
Искреното себеобвиняване на митаря го оправдало пред Бога. Той се върнал у дома не така, както тръгнал оттам. Той отишъл в храма разстроен, наскърбен, огорчен, пълен с угризения, вини и терзаещи спомени. Сега се връща друг човек, обновен, преобразен, възроден. Чудотворното покаяние отново извършило своето спасително дело. Това, че Бог го оправдал, означава, че му простил. Това опрощение е извор на голяма и истинска радост.
Фарисеят се върнал така, както отишъл и дори по-зле. Себеоправдаващият се не бил оправдан. Не му било простено, защото не помолил Бог да му прости. Дори през ум не му минавала идеята, че има нужда от опрощение. Той не намирал в себе си нищо укоримо, което да се нуждае от разкриване, изповед и покаяние. Той твърдо вярвал, че бил преподобен (той) непреподобният. Преждевремнно си поставил ореол върху главата. Фарисеинът е смутна и трагична персона. Той си въобразява, че е нещо, докато не е нищо.
Справедливият Съдия Господ ни казва ясно и в заключение, че митарят със сигурност бил оправдан – бил опростен и се върнал у дома блажен, благословен, щастлив, освободен. Фарисеят държал да се саморекламира, да ласкае себе си, да се самообожествява, да ходи като свят, да търси похвали и признание, да живее сам и с другите в една свирепа самота сред замайването от своето голямо самомнение. Изтерзаният митар бил изтерзан от греха, но не се отчаял и не се погубил. Покварата не го унищожила напълно. Дълбоко в себе си запазил някои елементи, които се възродили и донесли сълзи на покаяние. Неговото искрено съкрушение му дарило опрощение. Преподобният митар станал светъл пример и образец за всички покаяли се светци, предишни грешници – преподобна Мария Египетска, бивша блудница в Александрия, която станала най-великата и добра подвижница на всички векове, преподобният Моисей Етиопец, който от разбойник станал разсъдлив и велик авва, преподобният Варвар, който ударил икона на Вратарница, от нея потекла кръв и до своята смърт непрестанно плакал, а и при изваждането на неговите кости от тях течало миро.
Св. Марк Подвижник казва ясно, че ние няма да се оправдаем от нашите дела, а от любовта и смирението. Добрите дела на Фарисея станали причина за неговото осъждане. Дълбокото осъзнаване на греховността на митаря го направило преподобен. Той имал смирено отношение, смирено разположение и смирено движение. Добрите дела не спасяват без Божията милост. Смиреномъдрието привлича божествено помилване.
Нашият Господ и Бог завършва притчата с думите: “понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат” (Лука 18:14). Тщеславният фарисей възвеличил прекалено много себе си и бил унизен в лошия смисъл на думата. Паднал от високо и се разбил. Той се върнал в своя дом по-окаян отколкото тръгнал оттам. Духовният закон винаги функционира така. Безупречно. По тези въпроси не можем да експериментираме, да правим това, което ни харесва, което ни улеснява, което ни утвърждава без труд и набързо. Да правим винаги това, което ни хрумне, има огромна цена. Гордият ще падне и смиреният ще бъде въздигнат. Затова светите отци говорят за радостотворно, миротворно и възвеличаващо смирение.
Тези думи са думи на Христос. Те са ясни, категорични, прости, светли и бляскави. Няма място за никакво съмнение, колебание, погрешно тълкувание и изопачение. Не ни е позволено да не им вярваме и да имаме резерви, задръжки и изкусителни размисли. Нека не се увличаме от Фарисея и да си повярваме, че сме нещо. Нека се поучим от митаря. Нека винаги имаме пред нас неговия образ, положение, молитва, дух. Имаме огромна нужда всички днес, в нашата толкова надменна и смутна епоха, от възприемането на здравия митарски дух. Уморихме се от фарисеи. Нека не им подражаваме. Имаме нужда от митари. Митарите разкрасяват и спасяват света. Те имат свободотворна благодат, непобедим мир, много хубава трезвост.
Тази притча има педагогически характер. Тя ни учи как да извървим целия Постен триод, целия ни живот. Боголюбието не съществува без човеколюбие. Добрите дела без смиреномъдрие нямат никаква небесна награда. Фундаментална основа на духовния живот е непобедимото смиреномъдрие. Основата на смута, дисбаланса, смущението, объркването, тревогата и много злини е гордостта. Демонодвижената и демонична гордост бичува съвременен свят. Тя тиранизира малки и големи винаги и навсякъде.
Днес мнозина смятат смирението за слабост. Възгордяването, самонадеяността, егоизмът, индивидуализмът, гордостта вършеят и господстват. Те са изпълнили умовете на хората. Безмерното себехваление ги е направило неразумни, фантазьори, властници, узурпатори, профанни, богохулни и нечестиви.
Но големият залог и постижение не е толкова в изследването на вселената и откриването на нейните тайни, а във вътрешното потапяне и откриването на нашето непознато аз. Голямата победа е познаването и завоюването на нашето аз чрез смиреномъдрието, за да станем граждани на небето (уранополити), а не граждани на света (космополити).
Смиреното себепознание в Иисус Христос е великата придобивка. Смирението е радост, мир, блаженство, безкрайно благословение. Смиреният митар е райска картина, особено в сравнение с безочието, самохвалството, надменността и високомерието на Фарисея. Фарисейската горделива общност не понася митарите, клевети ги, иронизира ги, осмива ги, маргинализира ги, петни ги. Те дразнят непрозрачността на тази общност.
Според Синаксара на Триода митарят се отъждествява с истински покайния и автентично смирения човек, който „намира покой във всяко място, харесва му всяко общуване и претърпява мъжествено. . . Той винаги е тих, и кротък, и достъпен, и приятел и от всички обичан. И самите горделивци мразят горделивите, а обичат смиреномъдрите”.
Смятаме, че наистина е така. Днес обаче за съжаление не съществува този дух. От друга страна, смирено считаме, че смирението, както и друг път сме казвали, не трябва да се бърка със злочестието и наивността, нито е правилно смиреният да се характеризира като жалък човек. Смирението е съзнателно избрана, досточтима и достоуважима позиция, вежливо, истинско, достойно и благословено отношение. То краси всички светци. Украсява незабележими и незначителни и им дарява небесна радост и неизказан мир.
Всички ние имаме в нас един Фарисей и един митар. И всеки от нас малко или много има и лице и маска. Днешният неделен ден, който е пределна точка в нашето ново духовно пътуване, нека ни доведе до съществени мисли. Маскиран не е този, който се маскира и го показва, а онзи, който покрива своето сърце, осквернено от страстите на егоизма, на неговия обожествен идол, на неговата псевдорелигия, и който се опитва да се покатери безочливо до самия трон на Бога (о. Евангелос Пахияннакис).
Умилителният период на Триода започва с умилителната притча за митаря и Фарисея. Всички имаме нужда от умиление, благоговение, сълзи, смиреномъдрие, желание за прошка. Да се умиляваме, за да се съкрушим и да се просветлим. Да се избавим чрез благодатта и милостта на Преблагия Бог от заслепението на Фарисея, който не „виждал нито един косъм” върху себе си.
Той страдал от далекогледство, а не от късогледство. Митарят изобщо нямал далекогледство. Гледал много хубаво в себе си и не искал очите му да блуждаят по чуждото. Той не казвал много неща. Обикновено многословието не е полезно. Малкото думи били достатъчни, подобаващи, полезни, съществени и спасителни: “Боже, бъди милостив към мене, грешника”.
Постният триод не е за гуляй, забавление и разпътен нощен живот, а за празненство на сърцето, зорко бдение, бодърстване, духовно издигане, чрез смирено съкрушение, молитва и моление, въздържание и благоразумие. Триодът, съгласно богодвижимата наша химнология, означава “въздържание на езика, отдалечаване от гняв, желания, лъжи и клетвонарушение”. Нека се сприятелим с преподобния митар и да се разделим с несмирения Фарисей.
Тръгвайки от храма, нека си отидем твърдо решени с тайнственото и доблестно решение:
„Като пренебрегнем фарисеевото високомерие, а се поучим от смиреномъдрите думи на митаря, нека с покаяние да възкликнем: Спасителю на света, очисти твоите раби.“
Из Постния триод
ПРЕПОДОБНИЯТ МИТАР
*******************************************************************
Беседа в Неделя на Митаря и Фарисея
(Евангелие от Лука, 18:10-14)
С притчата за Митаря и Фарисея навлизаме в един особен период от живота на Църквата – седмиците, които ни подготвят за времето на Великия пост.
Тази притча на пръв поглед е много проста. От едната страна е високомерният фарисей, от другата – смиреният митар. Но в действителност тя е много дълбока.
Нали Господ не осъжда фарисея. Той говори за това, че митарят излиза от храма оправдан повече, отколкото фарисеят. И съвсем разбираемо е защо Господ не осъжда фарисея – защото кой е фарисеят? Той е човек, който е посветил целия си живот на изучаване и спазване на Божия закон.
Фарисеят идва в храма – величествен, удивителен шедьовър на архитектурата, на който са се възхищавали всички народи, и в който видимо е пребивавала Славата Божия, като в свой дом. Тук за него всичко е свое.
Целият му живот е в храма. Всички негови помисли, негови желания, негови стремежи са Бог и храмът.
Фарисеят действително разбира, че му е провървяло в живота: той няма такива тежки грехове, за които да го изобличава съвестта, няма за какво да иска прошка както от околните, против които не е съгрешавал, така и от Бога, с Когото при него също всичко е както трябва.
Затова той стои с високо вдигната глава и благодари на Бога за всичко, което има в живота. И като негова пълна противоположност се появява нещастният митар, който се страхува да прекрачи прага на храма, защото разбира, че не е просто човек, извършил грях, а предател.
Той се намира на служба на омразната римска държава. И не е просто предател, а човек, който е станал оръдие за издевателства, унижения, измъкване на средства от своя народ, за което, естествено, е заслужил искрената омраза на околните.
На пръв поглед, за митаря няма място в храма. Но в същото време виждаме, че той е отишъл в храма, виждаме, че стои на колене и на практика лежи, вкопал се е в земята, защото се страхува. Той знае, че Бог е страшен в гнева Си. Митарят се страхува от участта на грешниците.
И в същото време той не бяга от храма. Разбира, че ако не е тук, ако не е в храма, ако няма Бог – за него вече няма – и няма да има – никаква надежда.
Смисълът на днешната притча, към който ни призовава Църквата, е пределно прост. Нашият път към Бога започва не тогава, когато всичко ни е наред, и, най-общо казано, когато животът ни е самодостатъчен.
Нашият път към Бога започва, когато сме зле. Когато сме изгубили от всички онези изкуствени опори, с които така обичаме да се ограждаме в живота.
Когато за нас е свършила наркозата на удоволствията, които често скриват от нас виждането на самите себе си, и ние сме застанали лице срещу лице с истината, с абсолютната реалност, която изобщо не ни хвали, не ни потупва по рамото, а ни осъжда. И ние чувстваме, ние усещаме този страшен съд, който всеки момент е готов да се извърши над нас.
И ето, само тогава имаме нужда от Бог. Имаме нужда от Спасител. Христос става жизнено необходим за нас. А докато тази нужда не се е появила в нашия живот, всичко останало може да бъде красиво, но празно раздвижване на въздуха.
Дай Боже, примерът на митаря да ни научи да жадуваме за Божието спасение, а примерът на фарисея да – да не осъждаме онези, които вървят по съвсем друг път, но са около нас.
ПЪТЯТ КЪМ БОГА ЗАПОЧВА, КОГАТО СМЕ ЗЛЕ
***********************************************************
ДА ЖИВЕЕШ КАТО ФАРИСЕЙ С ЧУВСТВОТО НА МИТАРЯ
С Неделя на Митаря и Фарисея започва подготвителният период, предшестващ Великия пост. Протойерей Виталий Шинкар разсъждава за творческия подход към поста, за необходимостта всеки човек да търси свой път, както и за това как можем да съединим в себе си качествата на митаря и фарисея.
Нашият пост протича неправилно, ако сме в тежест на другите. Главната задача е, дори и да предизвикаме недоволство, това да бъде само с нашите правилни действия; иначе се превръщаме в мъчители, които са убедени в своята праведност, а всички останали трябва да страдат и търпят.
В този смисъл християнският пост предполага винаги правилно поведение в различни ситуации. Сред хората, които знаят, че аз съм християнин, трябва да се държа твърдо, да не допускам волности в тяхно присъствие. Сред онези, които не ме познават, не бива да изтъквам своя пост, а да се стремя сред такива хора да постъпвам в рамките на приличието и честта.
Постът винаги е творческо понятие. Първата задача на поста е да се ориентираш в себе си, а не храната, да се потопиш по-дълбоко в себе си, да проявиш интерес към живота, към Бога. Ако такава жажда, такъв огън вече се е разгорял, той може да запали и другите. А ако постът е само набор от външни правила, той е по-вреден, отколкото липсата на пост.
В този случай ти се превръщаш дори не във фарисей и книжник, а в безумен еснаф, който към своето безобразие иска да добави и следването на някакви правила и да убеди себе си, че е порядъчен човек.
Постът е опит за трезвение, за намиране на самия себе си, опит да се вгледаш в отношенията си с Бога и ближните. Затова по време на пост се стремя да бъда от полза на ближните, а не за вреда. Ако обременявам със своето присъствие, то трябва да обмисля своята трапеза, да устроя своя живот така, че да бъде от помощ на другите. През поста трябва да се яде толкова, че да спестиш пари, които след това да похарчиш не за себе си.
Трябва да помним, че постът е сериозна и творческа работа, при която проверявам възелчетата на своята душа: какво обичам в действителност, какво иска сърцето ми, обича ли то Бога, или се бори с желанието да изяде нещо, обича ли ближния, или поставя на първо място себе си?
Ако моят пост е правилен, той не само не е в тежест на хората, но и ги кара да си задават въпроса: защо на него му е така добре? Пред съвременния човек трябва да се поставят въпроси, но да не се отговаря на тях, защото в такъв случай хвърляме бисера пред свинете.
Можеш да дадеш отговор само на този, който настойчиво те пита: „Кажи как?”. Иначе ще разпилееш своята правда, ще я изхвърлиш на боклука и ще останеш празен, а и на другия няма да можеш да помогнеш.
Чувството за собственото превъзходство над другите по време на пост произлиза от невежеството. С това чувство ние с нищо не се отличаваме от онези, които не постят. Това са просто два различни полюса на един и същи идиотизъм.
Този, който не пости, е убеден, че при него всичко е наред – той е център на света, красив, благороден, умен, а който пости, мисли: „При мен всичко е по-добре, отколкото у непостещия, защото аз се моля и постя”.
Той дори не е митар и фарисей, а фарисей и идиот. Защото митарят също бил лош – вземал рушвети, срамувал се от това. А фарисеят обратно – живеел достойно, но, както правилно казва един отец: „Много силно бил закостенял в своята праведност”.
Трябва да отнесем от храма чувството на митаря, а да живеем като фарисея, по всички правила, спазвайки всички норми. За да не се гордеем, трябва внимателно да изучаваме себе си и не само с ума да разбираме, че сме по-грешни от всички. Проявявайки трезвение в духовния живот, да разбираме своята немощ; вглеждайки се в Христос, да разбираме, че без Него не можем нищо. И ето, това е онази точка, в която човек става силен.
***********************************************************************
(Лука 18:10-14)
Днешното Евангелие ни разкрива цялата тайна на спасението, цялата тайна на греха и цялата тайна на добродетелта. В какво се състои тайната на греха? В гордостта. В какво се състои тайната на спасението, тайната на добродетелта? Това са тайните, от които и с които започва Великият пост. Всъщност съществуват два вида пост: пост на тялото и пост на душата. Постът на душата е по-важен от този на тялото. По-трудно е да обуздаеш безбройните грехове в душата, отколкото да накараш тялото си да яде постна храна. Който някога се е опитвал да се бори с греховете в себе си, знае каква мъка е това.
Но най-големият грях, който разтърсил небесата, разклатил цялата вселена, е гордостта. Тя превърнала първия Архангел в дявол, превърнала го в сатана, напълно го отделила от Бога, превърнала нещастния Сатана в отхвърлено същество [1].
Трябва да се борим с гордостта. Не можеш да кажеш: „Аз нямам гордост“. Когато се обиждаш, макар и леко, знай, че зад твоя гняв стои гордостта. Когато започнеш да завиждаш, знай, че зад твоята завист стои гордостта. Когато искаш да се хвалиш в молитвата си, знай, че гордостта е твоята молитва. Казва се, че молитвата на фарисеите и садукеите им била за грях. За човека няма нищо по-трудно от това да овладее греха в душата си, но и нищо по-лесно.
Днес това ни се разкрива в Евангелието чрез смирението на каещия се митар. Какво направил той? Той, противно на гордостта на фарисея, смирено се борел, потъпквал и омаловажавал себе си, и викал: Боже, бъди милостив към мене, грешника! И когато човек приведе себе си към Христос, когато се вгледа в себе си, тогава ще си спомни как той, грешният, стои пред Господа. С какво, с какво да се хвали човек? Колко грях, колко много грехове има в душата! Какво ти остава? Същото, каквото и на смирения митар: Боже, бъди милостив към мене, грешника! Както чрез гордостта вършиш грехове, така чрез смирението вършиш добри дела. Когато в душата имаш смирение и смирена молитва, знай, че вървиш по пътя на спасението и никакъв дявол не може да те отклони от него, никакъв дявол не може да те победи.
Известен е един дивен пример: свети Макарий Велики, велик Божи светия, и пустинен манастир с хиляда монаси. Един ден той отивал по своя работа и на три километра от манастира срещнал дявола: натруфен, накичен с всякакви дрънкулки и украшения. И го попитал: „Къде отиваш?“ – „В твоя манастир“. – „Имаш ли работа при моите монаси?“ – попитал свети Макарий. „Един от тях изкуших с дрямка в храма, на друг подхвърлих нечиста мисъл в душата и той започна да се занимава с нея, на трети вложих хула в душата, но теб не мога да победя с нищо“, казал дяволът. – „Защо?“ – „Заради твоето смирение. С това ти ме убиваш“.
Когато гордостта превърнала Архангела в дявол, то смирението запазва у човека разположението да остане на небесните висини. Затова, братя мои, днес имаме нужда да започнем борба с душата си, с греховете си, за да не се посрамим пред Възкръсналия Господ Христос. Ако сме ранили душата си с грехове, трябва да я излекуваме. Човешкото същество е много важно в този свят. Човекът е най-важното същество след Бога във всички светове. Затова и Господ е станал човек: за да покаже на хората пътя на спасението, та да не потънат докрай в грехове и да не превърнат себе си в работилница на злото, в дяволи. В дивната молитва, която се чете преди Причастие, се казва: „Върша всички грехове, Господи, така станах работилница на дявола“. Работилница на дявола! Той постоянно работи в моята душа, работи чрез невидимите и видимите грехове. Спасителят е станал човек, за да превърне човека в работилница на Бога, и човекът да изпълни сърцето си с Божиите сили, с Божиите заповеди, с молитва, пост, бдение, милосърдие, милостиня, и така да спаси себе си. Човек гледа себе си в светлината на Евангелието и в огледалото на Евангелието. Прави и ти това, поглеждай себе си всяка вечер в това огледало. То показва всички наши слабости, казва истината и открива всичките ни добродетели.
Същият Макарий Велики казва на християните [2]: „Ако нямаш молитва, принуждавай себе си към молитва”. И Господ, Който вижда твоята добра воля да принуждаваш себе си към молитва, ще ти даде да прегърнеш молитвата. Ако нямаш любов към братята, към хората около себе си, казва свети Макарий, принуждавай себе си към тази любов. Дай на хората тази Божия любов, а не нашата; земната любов не е нищо. Бог има любов към всички хора и всички Свои творения. Ако сърцето ти не е милостиво, ако нямаш състрадание, принуждавай себе си да бъдеш състрадателен към хората. Всеки човек винаги е страдалец, защото страда от греха, ако не от всички грехове, то поне от един. И тогава става пленник. Трябва да принуждаваме себе си към любов. Виж, този е пияница, не мога да го гледам, виж какво прави! Ако имаш любов, спаси го. Край теб минават много хора с кой знае какви страдания. Трябва да се приучиш на всичко, което е евангелско, а това може да стане само като принуждаваш себе си към всяко добро. Към всяко добро. Когато принуждаваш себе си към всяко добро, това ще ти даде радост да вършиш всяко добро в умиление, кротост и жертвеност.
Светият Апостол казва: Всички, които искат да живеят в Христа, правят добро [3]. Това е свидетелство, че християните се намират в огъня, за да изковат своето спасение: през много скърби – казва свети апостол Павел – трябва да влезем в царството Божие [4]. Това значи борба с всичко в мен, което е грешно. Нека душата ти кърви, докато изхвърли от себе си всеки грях, всяка страст, за да те приеме Господ, Който е приел в Своите ръце блудния син. Не казвай: „Трудно е, не мога”. Светиите са хора като нас, а всички те са изпълнили заповедите на Господ Христос. Хора като нас. Но те са ценни със своята вяра и своята добра воля. Да принуждаваш себе си към всяко добро, да претърпяваш всяко зло в този свят с вяра и надежда в Господа – и всичко това, ако ми е полезно, ще се превърне в мое спасение.
Затова християнинът не се страхува от страданието. Напротив, той обича страданието за Христос. Свети Григорий Нисийски, брат на свети Василий Велики, е казал на гонителите на християните: Какво мислите, че ще ни победите ли? Не, никога! Защото нашата победа е смъртта за Христос – смъртта за Христос е победа! Ето, всеки от нас вгражда в душата си Христос, за да ни помогнат в това всички Божии светии и самият Василий Велики. Така ще измолим от тях да спасят нашите души от всяка зла сила, от всяка страст. Ще очакваме Възкресението на Господа и с радост ще прославим, защото Той е победил смъртта, за да ни осигури вечен живот. По молитвите на всички светии, на Него да бъде всяка чест и похвала, сега и винаги, и през всички векове. Амин. |www.svetosavlje.org
Бележки
1.Ис. 14:12-15; Лук. 10:18; 18:13.
2.В Беседата за самопринуждаването към всяко добро, преведена от свети Юстин за сп. „Християнски живот”, 1925.
3.2 Тим. 3:12; 1 Петр. 2:20-21.
4.Деян. 14:22.
*********************************************************************
НЕДЕЉА ЦАРИНИКА И ФАРИСЕЈА
Јеванђеље о правом и неправом богомољцу
Човек неки изађе у шуму, да избере једно дрво за јапију. И виде два дрвета једно поред другог. Једно беше глатко и витко, али са трулом срчиком унутра; друго беше споља рапаво и неизгледно, али са здравом срчиком унутра. Уздахну човек и рече самоме себи: шта ми помаже ово глатко и високо дрво, кад је труло и за јапију неупотребљиво? Оно друго, ако је и рапаво и неизгледно, бар је изнутра здраво, те са мало већим мојим трудом око њега моћи ће добро послужити за јапију у моме дому. И без дугог размишљања изабра то дрво.
Тако ће и Бог изабрати за Свој дом између два човека не онога, који споља изгледа праведан, него онога, чије је срце испуњено здравом правдом Божјом.
Нису мили Богу гордељивци, чије су очи непрестано управљене к небу, док им је срце испуњено земљом, него смирени и кротки, чије су очи оборене к земљи, док им је срце испуњено небом. Више воли Створитељ људи, да му људи набрајају своје грехе, него своја добра дела. Јер Бог је Лекар, који притиче постељи свакога од нас и пита: шта те боли? Мудар је човек онај, који искористи присуство лекара и искаже му све своје боле и сву своју немоћ, а малоуман је онај, који скривајући своје боле и немоћи, похвали се лекару својим здрављем. Као да лекар посећује људе због здравља, а не због болести! “Зло је грешити, говори мудри Златоуст, но ту се да помоћи; али грешити и о том не говорити, највеће је зло, јер ту се не да помоћи .
Зато будимо мудри, па кад год стајемо на молитву Богу сматрајмо, да смо стали пред најбољег и најмилостивијег Лекара, који с бригом и љубављу пита свакога од нас: шта те боли? Не опознимо нипошто, да искажемо своје боле, своје ране, грехе своје.
Томе нас учи и Господ Исус причом о царинику и фарисеју у данашњем јеванђељу. У јеванђељу се вели, да ову причу Господ каза онима који мишљаху за себе да су праведници а друге подништаваху. Зар не спадаш и ти у ове, којима је Господ управио ову причу? Не бунтуј се, него исповеди болест своју, застиди се од ње и прими лек, који ти најбољи и најмилостивији Лекар нуди. У једној болници лежаху многи болесници. Једни лежаху у ватри и једва чекаху, да дође лекар; други шетаху, сматраху себе здравим и не жељаху да виде лекара. Једног јутра уђе лекар, да обиђе болеснике. Са њим уђе и његов пријатељ, који носаше понуде болнима. Пријатељ лекарев виде оне болеснике, који беху у ватри и сажали се над њима. – Има ли им лека? упита он лекара. А лекар му шапну на ухо: овима што су у ватри и што леже има лека, а онима што шетају нема лека,… они болују од неизлечиве болести; сасвим су трули изнутра. – Зачуди се веома пријатељ лекарев, зачуди се двема стварима: тајни људских болести и варљивости човечијих очију.
Замисли сад, да смо и на боловању у овој светској болници. Болест свију нас назива се једним именом – неправда. Ова реч обухвата све страсти, све пороке, све грехе, – речју, све слабости и раслабљености наше душе, нашег срца и нашег ума. Једни су болесници на почетку болести, други на врхунцу, а трећи прездрављавају. Но такво је својство ове болести унутрашњег човека, да само они који прездрављавају свесни су страшне болести, од које су боловали. Најболеснији најмање знају за своју болест. И при телесној болести човек у великој ватри не зна ни за себе ни за своју болест. Нити луд човек икад каже за себе, да је луд. Почетници пак у неправди неко време осећају стид од своје болести, но понављани греси брзо их приводе навици грешења, а ова опет опијености и заносу од неправде, при коме душа не осећа више ни себе ни своју болест. И сад замисли, да лекар уђе у болницу и упита: шта вас боли? Они, који су на почетку болести, од стида неће смети признати своју болест, него ће рећи: ништа! Они, који су на врхунцу болести, наћи ће се чак и увређени од таквог питања, и не само што неће рећи: ништа нас не боли! него ће се почети хвалити својим здрављем. Само ће они који прездрављају с уздахом одговорити лекару: Све, све нас боли! Смилуј се на нас и помози! “Ако се страшиш од исповести својих грехова, то посмотри на пакао, кога само исповест може угасити” (Тертулијан: О покајању, I, с. 12).
Размисли, дакле, о свему овоме, чуј причу Христову и сам процени, уколико је она теби управљена. Ако са чудом будеш рекао: ова се прича на мене не односи, онда значи, да си на почетку болести, која се зове неправда. Ако ли с негодовањем будеш рекао: ја сам праведан, то се односи на ове грешнике око мене, – онда значи да си на врхунцу те болести. Ако ли се пак покајнички будеш грувао у прси и одговарао: заиста, болестан сам и желим лекара, – онда значи, да си на путу оздрављења. Не бој се онда, оздравићеш.
Два човека уђоше у цркву, да се моле Богу, један фарисеј а други цариник. Два човека, два грешника, са том разликом, што фарисеј не признаваше себе грешником, а цариник признаваше. Фарисеј припадаше најуваженијој класи људи у тадашњем друштву, а цариник најпрезренијој.
Фарисеј стаде и мољаше се у себи овако. Боже, хвалим те што ја нисам као остали људи – хајдуци, неправедници, прељубочинци, или као овај цариник. Постим два пут у недељи; дајем десетак од свега што имам. Фарисеј је стао у врх храма, до самог олтара, према обичају свих фарисеја, да се гурају на прва места. Да је фарисеј стао сасвим напред, види се из доцнијег описа, где се каже, да цариник стајаше издалека. Толика је гордост фарисеја и самоувереност у своју праведност, то јест у своје духовно здравље, да он не тражи првенство само пред људима него и пред Богом, и не тражи га само на гозби и збору него и на молитви. Само то једно довољно је, да покаже тешку оголелост фарисеја од неправде, и затупелост у неправди.
Зашто се каже: мољаше се у себи? Зашто не на глас? Зато што Бог пажљивије слуша, шта Му говори срце него језик. Оно што човек мисли и осећа, кад се моли Богу, оно је важније за Бога него оно што језиком исказује. Језик може и да обмане, али срце не обмањује, него показује човека онаква какав јесте – црна или бела.
Боже, хвалим те што ја нисам као остали људи.
Овако се усуђује говорити у цркви у лице Бога један грешан човек! Шта је црква него место састанка болесника са лекаром. Болесни од греха долазе да исповеде своју болест Богу Лекару, да потраже лека и здравља од Онога, који је истински Исцелитељ свију људских мука и немоћи и Дародавац свију добара. Иду ли здрави у болницу, да се похвале лекару својим здрављем? Но овај фарисеј није дошао у цркву као здрав и цео душом, да се похвали својим здрављем, него као тешко оболели од неправде, који у заносу болести не осећа више своју болест. Једанпут кад сам посетио једну душевну болницу, лекар ме доведе пред решетке најтежег болесника од лудила.
– Како се осећаш? упитах га ја. Он одмах одговори:
– Како се могу осећати међу овим лудацима око мене? Ето, тако и фарисеј говори: хвалим те, Боже, што ја нисам као остали људи! Он у ствари не хвали Бога зато. што би хтео тиме да припише Богу у заслугу, што он није као остали људи. Не; речи: Боже, хвалим те – нису друго, до једна узречица један ласкав приступ Богу, да би Бог изволео саслушати његова хвалисања. Јер из свега што је казао, он не хвали Бога ничим; напротив, он хули на Бога хулећи на остала Божја створења. Он не захваљује Богу низашто, јер све што је рекао о себи, све је истакао као своју сопствену заслугу, коју је он стекао без помоћи Божје. Он неће да каже, да он није хајдук, неправедник, прељубочинац или цариник зато што га је Бог сачувао Својом силом и Својом милошћу, да то не буде. Нипошто; него само да то што је он, лично тобож, човек таквог изузетног соја и цене, да му нема равна у свему свету. А поред тога, што је он таквог изузетног соја, он чини и напоре и жртве, да се одржи на тој високој висини изнад свих осталих људи. Наиме: он пости двапут у недељи и даје десетак од свега што има. Ах, како је лак пут спасења изабрао себи фарисеј, лакши од најлакшег пута пропасти! Од свих заповести, које је Бог дао народу преко Мојсеја, он је изабрао само две најлакше. Но и те две он стварно не испуњује. Јер те две заповести Бог није дао зато што Њему треба да људи посте двапут у недељи и да дају десетак. Богу то ни најмање није потребно. Нити је Бог дао те заповести људима, да буду оне саме по себи неки циљ, него – као и све остале заповести – да уроде плодом смирења пред Богом, послушности према Богу и љубави према Богу и људима; једном речју, да загреју, омекшају и просветле срце људско. Међутим фарисеј бесциљно испуњује ове две заповести. Он пости и даје десетак, али мрзи и презире људе и горди се пред Богом. И тако остаје као дрво бесплодно. Плод није у посту, плод је у срцу; плод није ни у једној заповести, плод је у срцу. Све заповести и сви закони служе срцу: греју срце, чисте срце, осветљују срце, залевају га, ограђују га, плеве га, сеју га, – само да би се плод у њиви срца зачео, порастао и сазрео. Све добродетељи јесу средство а не циљ, метод а не плод. Циљ је у срцу, и плод је у срцу.
И тако фарисеј својом молитвом није постигао оно што је хтео; није показао красоту своје душе него наказност, није открио своје здравље него своју болест. А Христос је баш и хтео овом причом то да открије, и то не само у једном том фарисеју, него уопште у еснафу фарисејском, који је тада владао народом израиљским. Но том причом хтео је Господ да открије и изобличи криву побожност и лажно фарисејство и у свима поколењима хришћанским, па и у нашем поколењу. Зар нема и данас мећу нама људи, који се моле Богу овако исто као што се молио овај фарисеј? Зар их нема много, који почињу своју молитву тужбом и хулом на своје суседе, а завршују похвалом себи самим? Зар их нема много, који стају пред Бога као поверилац пред дужника? Зар не говоре многи и од вас: Боже, ја постим, ја ходим у цркву, ја плаћам порез држави, и дајем прилог цркви, ја нисам као други људи, као хајдуци и кривоклетници, као безбожници и прељубочинци, који ми досадише. Шта радиш ти, Боже? Зашто њих не умртвиш, а мене не наградиш за ово све што ја чиним за тебе? Зар не видиш ти, Боже, чистоћу мога срца и здравље моје душе? Но знај, “да нити Бог може тебе обманути, нити ти Њега” (Изрека Блаженог Максима (+ 1433, 11. Нов.). Још су и ово његове изреке: “Свак се крсти, но свак се не моли”. Фарисеј је онај ко је “по бради Авраам, а по делима Хам”).
Тако говоре. А Бог слуша и пушта их празне кући, говорећи им: ја вас не познајем као такве. И на Страшном Суду ће им рећи: ја вас не познајем. Јер Бог не распознаје Своје пријатеље по језику но по срцу; нити цени смокву по лишћу него по плоду.
А ево како треба да се моли прави молитвеник:
А цариник издалека стајаше, и не шћаше очију подигнути на небо, него бијаше прси своје говорећи: Боже милостив буди мени грешноме. Издалека стајаше! Прави молитвеник се не гура напред, на прва места у цркви. Нашто му то? Бог га види и у дну цркве као и у врху. Прави молитвеник је увек прави покајник. “Покајање човека празник је за Бога”, вели свети Јефрем Сирин. Издалека стајаше. Он осећа своје ништавило пред Богом и испуњава се сав смирењем пред величанством Божјим. Јован Крститељ, највећи међу рођеним од жене, страшио се близине Христове говорећи: ја му нисам достојан одрешити ремена на обући Његовој! Жена грешница умивала је ноге Христове квасећи их својим сузама. Прави молитвеник је, дакле, дубоко смирен и сав радостан, ако га Бог пусти и к ногама Својим.
И не шћаше ни очију подигнути на небо. Зашто да не подигне очи своје на небо? Очи су огледало душе. У очима се чита грех душе. Не видите ли сваки дан, да кад човек учини грех, обара очи пред људима? Како да не обори очи грешник пред Богом Свевишњим? Гле, сваки грех учињен према људима учињен је према Богу; и нема греха на земљи, који не погађа Бога. Прави молитвеник је свестан тога, па сем смирења испуњен је стидом пред Богом. Зато се и каже: и не шћаше ни очију подигнути на небо.
Него бијаше прси своје. Зашто бијаше прси своје? Зато да се тиме покаже, да је тело повод човечјем грешењу. Жеља телесна наводи човека на најтеже грехове. Прождрљивост рађа похот; похот рађа гнев, а гнев убиство. Брига за тело одваја човека од Бога, сиромаши душу и убија божанско јунаштво у човеку. Зато цариник на молитви бијаше тело своје, бијући тиме виновника свога греха. свога понижења и свога стида пред Богом. Но зашто се бијаше баш у прси, а не по глави, или по рукама? Зато што је у прсима срце; а срце је извор и греха и врлине. Сам је Господ рекао: што излази из човека оно погани човека; јер изнутра из срца људскога излазе мисли зле, прељубе, блуд, убиства, крађе, лакомства, пакости, злоће, лукавство, срамоте, зло око, хуљење на Бога, охолост, безумље (Марк. 7, 20-23). Ето зашто цариник бије срце своје.
И говораше: Боже, милостив буди мени грешноме. Он не набраја ни добра ни зла дела своја. Бог све зна. И Бог не тражи набрајање, но скрушено покајање за све. Боже, милостив буди мени грешноме! Овим речима речено је све. Ти си, Боже, Лекар а ја болесник. Ти једини можеш излечити, и Теби једином припадам. Ти си Лекар а милост Твоја лек. Рекавши: Боже, милостив буди мени грешноме покајник као да је рекао: Лекару, дај лека мени болесноме! Нико у свету не може ме излечити осим Тебе, Боже. Теби једином сагреших, и зло пред Тобом, учиних (Пс. 50). Ништа ми људи не могу помоћи, ма колико праведни били, ако ми Ти не помогнеш. Ништа ми неће помоћи: ни мој пост, ни давање десетка, ни сва моја добра дела, ако милост Твоја не привије се као мелем на ране моје. Похвала људска не лечи ми ране; она их позлеђује. Ти, Ти једини знаш моју болест; и Ти једини имаш лек. Никоме другом не вреди ми ићи, никога другога молити. Ако ме Ти одбациш, сав свет не може ме задржати од пада у пропаст. Ти, Ти једини, Господе, можеш, ако хоћеш. Боже, опрости и спаси! Боже, милостив буди мени грешноме!
Шта вели Господ Исус на овакву молитву? Кажем вам, рече, да овај отиде оправдан кући својој а не онај. Коме то каже Господ? Свима вама, који мислите за себе, да сте праведници. Цариник оде оправдан кући а не фарисеј. Смирени исповедник својих грехова оде оправдан својој кући а не охоли хвалисавац. Стидљиви покајник оправда се а не безочни и уображени гордељивац. Лекар се смилова и исцели болесника, који признаде своју болест и потражи лека, а отпусти празна онога што дође Лекару, да се похвали својим здрављем. Па завршује Господ Своју чудну причу овом науком: јер сваки који се сам подиже понизиће се, а који се сам понижава подигнуће се. Ко се сам подиже, а ко се сам понижава? Нико сам себе уопште не може подићи ни за једну длаку у висину, ако га Бог не подигне. Но овде се подразумева онај, ко мисли да себе подиже тиме, што трчи на прва места и пред људима и пред Богом; што се хвалише својим делима; што се горди пред Богом, и што хуљењем и презрењем понижава друге људе, да би он тако већи изгледао. Свима тим начинима, којима он мисли себе да уздигне, он себе у самој ствари понижава. Јер што год он бива већи у очима својим, па чак и у очима људи, то он бива мањи у очима Бога. Таквога ће и Бог понизити и једнога дана дати му да осети понижење. “Докле год човек не задобије смирење, не задобија награду за своја дела. Награда се даје не за дела него за смирење” (Св. Исак Сирин, Слово 34.). А ко сам себе понижава? Не онај који се прави мањи него што јесте, него онај који увиди своје понижење од греха. Заиста, човек не може, и да хоће, понизити себе ниже него што га грех понижава. И друго понижење Господ од нас и не тражи до само осећање и признање свога греховног понижења. А човеку који осети и призна низину, у коју га је грех свалио, немогуће је ниже се спуштати. Увек нас грех може свући ниже него што ми можемо увидети дубину пропасти, у којој се налазимо. Св. Макарије Велики каже: “Смирени никад не пада. Куда ће и пасти онај ко је нижи од свију? Високоумље је велико унижење; а смирење је велика висина, част и достојанство”( Бес. 19.).
Једном речју: подиже себе онај ко поступа као цариник. Први је неизлечив болесник, који не увиђа своју болест; други је болесник, који прездрављава, јер је увидео своју болест, припао к Лекару и употребио лек. Први је као глатко и високо дрво са трулом срчиком, које домаћину не служи ни зашто, а други је као храпаво и неизгледно дрво, које домаћин узима у рад, прави од њега јапију и уноси га у дом свој.
Нека би се Господ смиловао и свима покајаним грешницима, и исцелио од греховне болезање све оне, који Му се моле са страхом и трепетом, славећи Га као милостивога Оца, Јединороднога Сина и Пресветога Духа – Тројицу једнобитну и неразделну, сада и навек, кроза све време и сву вечност. Амин.
http://www.svetosavlje.org/biblioteka/vlNikolaj/Omilije1/Nikolaj040109.htm
*********************************************************
Christian Kresall 
You must be logged in to post a comment.