Христовото Светло Воскресение. Велигден

Воскресението во Православната Црква се асоцира со Воскресението на Спасителот и Господ Исус Христос, или пак со Воскресението на мртвите при Страшниот Суд. Воскресението е посведочено во никејскиот Символ на верата.

Од Евангелието е очигледно дека је страдањето на Богочовекот е неопходно за спасението на човековиот род. Зашто, Богочовекот изјавува дека целта на неговото страдање е – спасението на светот: “За тоа дојдов во овој час”. Целиот живот на Спасителот на земјата претставува едан постојан подвиг на страдање за спасението на светот. Не можел да не страда постјано Богочовекот кој секој миг пред своите севидни очи ги имал сите гревови, пороци и злосторства на сите свои современици, како и на сите луѓе од сите времиња. „Често се случувало – вели свети Јован Златоуст за Спасителот – да Го видат како плаче, но никој никогаш не го видел да се смее или барем насмевнува. Затоа никој од евангелистите тоа и не го спомнува.”

Христос им напомена, уште додека беше со нив, на своите ученици дека ќе биде распнат на Крст, ќе умре и дека на третиот ден ќе воскресне, односно дека победувајќи ја со смрт смртта, ќе се врати во живот. Но тие не обрнаа внимание на вистинското значење на Неговите зборови, и не ги разбираа потполно. Откако беше распнат и положен во гроб од страна на Јосиф од Ариматеја. Но на третиот ден од Неговата смрт, Тој навистина воскресна.

Христовото воскресение беше главна суштина во проповедите на Неговите ученици, а со самото тоа и во самата вера. Тоа ја потврдува верата, и е историски факт: апостолите Го гледаа и Го допираа Воскреснатиот.

Да се верува во Воскресението, значи да се верува дека Тој Кој беше распнат е навистина Господар на сѐ и дека Му е дадена сета власт на Небесата и на земјата.

Иако Христовото Воскресение несомнено е историски настан, посведочен посилно од било кој настан во историјата на човекот, иако неговата вистинитост најкритички и најнемилосрдно е проверена и докажана, иако тоа е темелот на Христијанството, сепак Христовото Воскресение се порекнува од страна на негативната критика, чии најглавни хипотези се:

1. хипотезата за крадењето на мртвото тело на Христос,
2. хипотезата за клиничката смрт и летаргичниот сон и
3. визионарно-халуцинациската хипотеза.

• Хипотезата за крадењето на мртвото тело Христово се состои во тоа што Апостолите го украле христовото тело, а потоа објавиле дека тој воскреснал.

Со оваа хипотеза се прави обид да се објасни Христовото воскресение, но пред сè, постоела една неособорлива физичка пречка за Апостолите да го украдат Христовото тело. Тоа е силната стража на запечатениот и утврден Христов гроб. А, гробот го утврдиле и запечатиле најлутите Христови непријатели – еврејските првосвештеници и старешини со помош на римските стражари кои ги добиле од Пилат. А, тоа го постигнале на тој начин што пред Пилат употребиле лага, која по Христовото воскресение ја претвориле во објаснување за воскресението; евангелистот пишува: „Утредента по петокот, се собраа првосвештениците и фарисеите кај Пилат и рекоа – Господару, се сетивме дека оној лажливец (Исус) уште за време на животот рече – По три дена ќе станам, па затоа, заповедај до третиот ден да се осигура гробот, за да не дојдат неговите ученици и да го украдат и да му кажат на народот – Стана од мртвите – и последната лага да биде полоша од првата. И им рече Пилат – еве ви стража, одете и осигурајте го гробот со запечатен камен и стража”

• Хипотезата за клиничката смрт и летаргичниот сон се состои во тоа – дека Исус Христос на крстот не умрел, туку дека паднал во летаргичен сон и бил речиси мртов. Таков бил и закопан. Во гробот се освестил и излегол од него и со текот на времето заздравувал од раните и изнемоштеноста. Изнемоштен, понекогаш им се јавувал на своите ученици.

Оваа хипотеза не може да се одржи во светлната на историските факти. Пред сè, Христос пред самото распнување бил камшикуван и биен, и од тоа бил толку изнемоштен, што не можел да го носи својот крст. И така изнемоштен и измачен, бил распнат. Тој издивнал на крстот и навистина умрел. Тоа го проверил искусниот капетан на стражата и самите стражари Евреи. Стражарите го замолиле Пилат да дозволи да им ги прекршат колената на распнатиот Исус и на разбојниците. Војниците им ги скршиле колената на разбојниците, а кога дошле истото да му го направат и на Исус, виделе дека веќе бил умрен, па не му ги прекршиле колената, туку еден од војниците му ги прободел ребрата, од кои потекла крв и вода. Ако се дозволи дури и тоа, дека на крстот Исус не умрел, доволно би било неговата смрт да биде предизвикана со прободувањето со копјето.

• Според визионарно-халуцинациската хипотеза, Исус Христос умрел и бил закопан, но не воскреснал. Неговите ученици никако не можеле да се помират со тоа дека засекогаш исчезнал нивниот омилен учител, па водени од љубовта кон учителот, ним им се причинило дека го виделе Христос – воскреснат и жив.

Сеќавањето на старозаветните пророштва, сеќавањето на зборовите од самиот учител – дека по три дена ќе воскресне, растроеноста на карактерот, сето тоа придонело кај учениците да се појават халуцинации.

Оваа теорија нема нити психолошки, нити историски услови за да може да биде вистинита. Познато е дека Апостолите биле преплашени од сето тоа што се случило со Христа. Во нивната душа владеел и преовладувал – стравот. Тоа чувство ја оневозможувало и најмалата вера во Христовото воскресение, а не и ентузијастичка вера, вера што би го измислила Христовото воскресение и уште на таа измислица да се изгради огромната зграда на историското Христијанство. Од нивната психолошка состојба било далеку секое очекување на Христовото воскреснување. Тоа јасно се гледа од напорот на воскреснатиот Спасител, кој сакал вистинитоста на своето воскресение и на своето воскреснато тело, да им ја докаже со најопипливи и најочигледни средства. Обично халуцинациите се јавуваат или кај сетилото за слух, или кај сетилото за вид или кај сетилото за допир. А, учениците Христови истовремено – и го гледаат Христа и разговараат со Него и го допираат.

И тоа често се случувало во текот на четириесетте денови и не само кај единаесетмината, туку и кај повеќе од петсто христијани. Но, ако и за момент се дозволи оваа теорија, се знае дека халуцинациите траат извесно време, а кога луѓето ќе се вратат во нормалната состојба, тие исчезнуваат и луѓето тогаш ја согледуваат својата измама. Но, кај учениците Христови, тоа во никој поглед не е така. Вистинската и бесмртна вера можела да потекне и потекнува само од вистинскиот факт на Христовото воскресение.

Велигден, односно Пасха (Πάσχα), е празник на Воскресението на Господ Исус Христос. Пасха како поим е транслитерација на грчки збор, кој од своја страна е транслитерација на еврејскиот pesach, со значење Премин. Велигден е Пасха Господова и Ден на нашето спасение. Затоа Воскресението Христово е Празник над празниците, Торжество над торжествата и Слава на Бога Воскреснатиот. Велигден е центарот на Православната вера и празнување. За верните, периодот пред Велигден, е долго патување исполнето со покајание, прошка, измирување, молитва, пост и поучување. Со пристигнувањето на Велигден, се празнува победата на Животот над смртта преку извршување на неколку богослужби комбинирани во една.

Без верување во Христовото воскресение не е можно да се верува во Христа како Спасител. Со еден збор: не е можно Христијанството; не е можно да се биде Христијанин. Затоа Апостолот Павле одлучно и јасно изјавува: „Ако Христос не воскресна, празна е нашата проповед, празна њ и вашата вера”. Сè е изгубено, сè е пропаднато, ако Христос не воскресна – вели св. Златоуст, објаснувајќи ги овие апостолски зборови.

Без Христовото воскресение – сè е привид: и Христос, и сите негови дела, и севкупното Негово учење. Затоа и самиот Спасител уште за врeме на своето живеење на земјата укажуваше на своето воскресение како на настан кој ќе ја објасни и неговата Личност и Неговото дело. Така по своето Преображение Спасителот на своите ученици им заповеда никому да не му кажуваат шта виделе додека Тој да стане од мртвите. Зашто, дури во светлината на Воскресението станува јасен и настанот на Преображението, и целиот живот на Богочовекот и севкупното Негово учење, затоа што дури со своето воскресение од мртвите Исус неспорно и сеубедливо посведочи дека Тој навистина е Бог и Син Божји.

Пред Своето воскресение Спасителот поучувал за вечниот живот, но со воскресението покажа дека Тој навистина е вечниот живот. Пред Своето воскресение Тој поучуваше за воскресението на мртвите, но со воскресението покажа дека Тој навистина е воскресението од мртви. Пред Своето воскресение Тој поучуваше дека верувањето во Него преведува од смрт во живот, но со своето воскресение покажа дека ја победи смртта и со тоа на осмртените луѓе им го осигура преминувањето од смртта во бесмртноста. Со еден збор: севкупното учење на Спасителот ја добива својата потврда и образложение во Неговото воскресение.

Со Воскресението од гробот Хрисос ги круниса сите празници. Тој доброволно пострада на Крстот за искупување на нас, грешните на Велики Петок (Големиот Петок). Според Светото Писмо, во часот кога Он пострада на Крстот, многу гробови во близината на Ерусалим испукале и некои праведници дури во тој момент станале од нивните гробови.

Бог страдаше и воскресна по ради Својата безмерна љубов кон човекот. И бидејќи Божјото воплотување и воскреснување е осмислено единствено со љубовта, така и делото на спасението на човекот е невозможно без подвигот на љубовта. Тој подвиг Бог постојано го очекува и од нас, бидејќи „љубовта е исполнување на Законот” (Рим. 13, 10). Украсувајќи си го животот со вера и срцето со чистота, да го исполниме благословот на свети апостол Јован кој вели: „Кој го сака брата си, тој е во светлината” (1. Јн. 2, 10).

Претходно, откако слугите на првосвештениците израилски го фатија Христос и Го предадоа на Пилат со барање да биде распнат, а Пилат за да им угоди конечно така и пресуди иако не Му најде вина, Господ пострада со смрт на Крст. Висеше меѓу двајца разбојници, од кои едниот Го похули а другиот Го прослави, спасувајќи се со ова себеси за живот вечен. Во оној страшен миг неговите ученици се разбегаа како што Самиот им предрече; освен апостолот Јован Заведеев и мајка Му под Крстот, малку подалеку стоеја и неколку жени коишто последните години Му служеа. Покрај Него тогаш немаше други, освен непријателите и минувачите во неверие.

Потоа Јосиф од Ариматеја, кој Му беше ученик, се осмели и го побара од Пилат телото за да го погребе. Го положија во еден нов гроб којшто Јосиф го имаше скроено во карпа. Го затворија влезот со камен и заминаа.

За воскресението дознаа во мугрите во неделата, кога оние верни жени мироносици појдоа со миризливи масла на гробот за да Го помазаат телото, кое не Го најдоа. Во тој момент земјата се затресе, затоа што Божји ангел слета од небото, го тргна каменот од гробот, и седна на него. Неговото лице блескаше како молња, е неговите облеки беа бели како снег. Кога тоа го видоа стражарите, тие затреперија од страв. Веста ја прими прва Марија Магдалина и побрза да им јави на апостолите и тие не ѝ поверуваа. Петар и Јован самите се стрчнаа до гробот и го најдоа каменот одвален, а од телото лежеа оставени само повоите. По ова, кога се собраа заедно во куќата, Исус им се јави и разбраа дека воскреснал. Но им го отвори умот и за да ги разбираат Писмата. Им се јави и на Лука и Клеопа додека одеа во Емаус, но не Го препознаа веднаш. Срцата им гореа на сите.

Уште од самото востановување на празникот постоела разлика во датумот на празнување помеѓу помесните цркви. Поголемиот дел од помесните Западни цркви сметале дека Велигден треба да се слави првата недела после Јудејската Пасха. Црквите на Истокот го славеле Воскресението на првиот ден после Јудејската Пасха, додека малоазиските цркви го славеле на 14 нисан, што значи, заедно со Евреите. Сето ова довело до појавување на таканаречените Пасхални спорови. На Првиот вселенски собор во Никеја, 325 година било одлучено Велигден да се прославува на ист ден во сите помесни Православни цркви, и тоа во првата недела после првата пролетна полна Месечина. Исто така, востановено е дека „Оној кој ќе ја слави Пасхата заедно со Јудејците, без разлика дали е епископ, презвитер или ѓакон – да му се одземе чинот.“

Промената на календарот довела до тоа Христијаните на запад најчесто да ја слават Пасхата пред оние од истокот, и при тоа најчесто во истовремено со јудејската Пасха, што е повредување на одлуката од Првиот вселенски собор. Дури и оние помесни Цкрви кои го прифатиле грегоријанскиот календар, ја задржуваат пасхалијата по јулијанскиот календар.

Обврската за пресметување на денот на празнување на Пасхата е доверена на Александриската Црква, поради тоа што во тоа време Александрија била позната по астрономите кои живееле таму; таа го објавува денот на другите помесни Православни Цркви.

Во периодот од 1900 до 2100 година прославата на Велигден е помеѓу 4 април и 8 мај.

Еден од начините на пресметување на датум на кој се паѓа Велигден според Јулијанскиот календар ја дал математичарот Карл Фридрих Гаус. Алгоритмот според кој се пресметува е следниот:

G = година за која се пресметува датум на Велигден

R1 = G mod 19 (Остаток при делење на годината со 19)

R2 = G mod 4

R3 = G mod 7

RA = 19 R1 + 16

R4 = Rа mod 30

RB = 2R2 + 4R3 + 6R4

R5 = RB mod 7

RC = R4 + R5

Велигден е на ден: Ако Rc < 28 Велигден е на датум Rc+3, ако Rc >= 28 Велигден е на датум Rc-27 Ако Rc < 28 Велигден е во месец април, ако Rc >= 28 Велигден е во месец мај

Пример за 2006 година G=2006 R1=11;R2=2;R3=4;RA=225;R4=15;RB=110;R5=5;RC=20 Велигден е на 23 април

Воскресението на Господ Исус Христос е центар на Православната вера. Токму затоа на Велигден му претходи период од дванаесет подготвителни недели.

Полуноќница

Некаде пред полноќ почнува да се служи полуноќницата. Свештеникот оди кон Гробот Христов, ја подига плаштеницата од него и преку царските двери ја внесува и ја положува на чесниот Престол. Таа таму останува 40 дена, до Вознесение Христово.

Литијата почнува околу полноќ. Свештеникот ја напушта црквата со верниците; поворката пее и ги носи црковните знамиња, ја обиколува Црквата и доаѓа пред затворените врати. Тука за прв пат се пее воскресниот тропар. Заедно со стиховите на 67 Псалм со кој започнуваат сите богослужби во Велигденскиот круг.

„Нека се крене Бог, и да се распрснат непријателите Негови;

да бегаат од лицето Негово оние, што Го мразат.“

Вратите повторно се отвораат и народот влегува во Црквата. Свештениците се облекуваат во светли одежди. Таму каде што столе Гробот стои иконата на Воскресението. Свештенослужителот три пати го поздравува народот со поздравот „Христос воскресна!“, на што се отпоздравува со „Ваистина (вистина) воксресна!“

Утрена

Следна служба е Утрената. Автор на воскресниот канон на Утрената е св. Јован Дамаскин. Пасхалниот канон се пее со тропарот како со рефрен.

Велигденска Литургија

Велигденската Света Литургија исто така започнува со воскресенскиот тропар и стиховите од 67-от Псалм; се пеат и воскресенските антифони. Се читаат делови од Дела апостолски на светиот апостол Лука и Евангелието по Јован. Потоа продолжува Златоустовата Литургија како и обично, но постојано се пее велигденскиот тропар. Верниците се причестуваат. Во неделата на Воскресението не се служи вечерна.

Тропар

(5. глас/се пее и на 1. глас)

Христос воскресна од мртвите,

со смрт – смртта ја сотре,

и на тие во гробовите – живот им подари.

Кондак

(8. глас)

Иако во гроб слезе, Безсмртен,

но силата на адот ја разурна,

и воскресна, како победник, Христе Боже,

Ти што на жените мироносици им рече: радувајте се!

и на Твоите апостоли мир дарувајќи им,

на паднатите им даваш Воскресение.

*************************

Воскресение Христово – Пасха

18 април/1 мај 2016 лето Господово

Во Светата и сесветла ноќ на Воскресението, во тоа триумфално торжество за победата над смртта, живоносниот блесокот од празниот Гроб во Ерусалим ја озарува сета вселена со зраците на невечерниот, осми ден на Царството Христово. Тој блесок го осветлува и радува целото создание, видливо и невидливо, „небото, и земјата, и преисподната“ (од Воскресниот канон).

Спасителот, Господ Исус Христос, надежта на народите, „заспан (на Крстот) како лав, како младо лавче воскреснува“ и среде народот Свој доаѓа и ветувањето Свое го исполнува: вие ќе бидете нажалени, но жалоста ваша ќе се претвори во радост… и радоста ваша никој нема да ви ја одземе (Јн.16:20,22) Таа радост е вечна, сеисполнувачка, таа е единствената радост вистинска.

Таа радост е бескрајно пати посведочени, низ целата свештена, христијанска историја. И, ете, денес, на многу места, таа уште еднаш се посведочи, и тоа сведоштво многу верни го видоа. А, го видоа во сета негова полнота и илјадните христољубиви души што дојдоа вечерва заедно со нашето монашко братство да се поклонат на Тридневното Воскресение. Зашто неискажливата пасхална радост беше присутна на секое место во Бигорски: во чудесното воскресно богослужение, во тивката и благодарствена атмосфера, во стотиците озарени лица, во восочните свеќи и ламбади, и оваа година разгорени со Благодатниот оган од Гробот Христов, во украсите од цвеќе, во симфонијата на камбаните, во хармонијата на псалтите, во служењето на свештенослужтелите…, најпосле во ликот на нашиот Старец, Архимандрит Партениј, лик што ја одразуваше светлината на Воскресението. А и неговиот треперечки глас со кој нè повика да примиме „светлост од невечерната светлина“, доаѓаше од едно друго, вонвременско место, од местото на вечната радост. Па, затоа и неговото пасхално слово, како крајна мисла ја имаше токму радоста на денешниот ден:

Слово на Неговото Високопреподобие, Архимандрит Партениј, за Света Пасха, 2016 л. Г.

„Среде благодатта и Светлината на серадосниот пасхален период што започнува денес, со нашите браќа и сестри во Христа се поздравуваме и го разменуваме меѓу себе воскресниот поздрав:

‘Христос воскресе! Вистина воскресе!’

Со овој поздрав ние воедно и веруваме, исповедаме и сведочиме дека човекољубивиот наш Спасител, Господ Исус Христос, беше предаден (на смрт) за нашите гревови и воскреснат за наше оправдание (Рим.4:25).

Веруваме и сведочиме дека Воскреснатиот Господ е единствениот Спасител на луѓето, Кој самовласно ја победи смртта и стана првороден меѓу мртвите(Колос.1:18) и првина за умрените (1.Кор.15:20).

Веруваме и сведочиме дека Воскреснатиот Господ и денес доаѓа при нас со огромно милосрдие за да ја замени нашата сопствена немоќ, темнина, тага, безнадежност, малодушност, бедност, смртност, распадливост и грешност, со Својата сила, радост, прошка, љубов, светлина, мир, нераспадливост, вечност, утеха, осветување.

Веруваме и исповедаме дека нашиот живот без Воскреснатиот Господ е навистина пекол и нашиот свет без Неговото присуство е една крајна бесмислица и една недогледна гробница. Разделени од Воскреснатиот Господ, постојано го чувствуваме горкиот вкус на смртта. Современата цивилизација го одрекува Воскресението и така самата се осудува да биде цивилизација на смртта. Зашто човекот има силна внатрешна потреба да љуби и да биде љубен со несебична љубов. Има исконска потреба да ја надмине смртта и да го овековечи своето постоење. Има потреба да почувствува отпуштање на гревовите, кои, свесно или несвесно, му создаваат чувство на вина и стрес, и го трујат неговиот живот.

А на сите овие потреби одговорот и задоволувањето го дава само една Личност, Богочовекот Господ Исус Христос, Распнатиот и Воскреснатиот. Во Крстот на Спасителот гледаме просто не само еден убав пример за љубов, туку ја гледаме целата полнота љубовта, која се принесува без граници, без надоместок, за да го избави човечкиот род.

На основната потреба на човекот за воскресение, Господ одговара со Своето Воскресение. Со Својата смрт на Крстот, Он ја победи нашата смрт и ни подари воскресение и вечен живот. Во најкратката црковна химна за овој празник: ‘Христос воскресна од мртвите, со смртта смртта ја победи и на тие во гробовите живот им подари’ се возвестува најголемиот настан во историјата и најголемата победа во светот.  Кој учествува во љубовта на Распаниот Христос, ќе учествува и во Неговата победа нас смртта.

Колку и човекот да се завлекува од животните грижи и да се отуѓува од Бога со гревот, со маловерието и неверието, не може да се пронајде вистински себеси во распадливоста и суетата на материјалниот живот. Како Божјо создание тој жеднее за нешто големо и вечно, за нешто апсолутно. Спасителот Христос нè насочува кон вистинската цел на животот, која е соединување на човекот со Бога, обожување. Човекот може преку Христа да стана бог по благодат. Не постои ништо повозвишено од ова да посакаме, поголема надеж да се надеваме, поголема слава да се прославиме.

Господ Исус Христос доаѓа во овој свет и опши лично со секој човек, на еден несфатлив, таинствен, прекрасен начин. Ненаметливо, Он со татковска грижа бара да го најде изгубениот и расцепкан современ човек, во гробот на неговата збунетост, неверие, одрекување, световност, бездушност и формализам. Он ја има силата да ги преобразува и воскреснува умртвените духовни сили на човекот, водејќи го до лично воскресение и преродување. Тагува и жали кога го гледа Својот образ, човекот, како еден празен гроб, во кој го нема искуството на личното издигнување, осветување и обожување.

Нашиот живот денес треба да се преобрази од еден празен гроб, во извор на нов живот и надеж, со смисла и вера во Воскреснатиот Христос. Тогаш навистина ќе ја живееме „Пасхата свештена“, „Пасхата нова, света, Пасхата таинствена, Пасхата сечесна“, „Пасха непорочна, Пасха велика“, „Пасха што ни ги отвора дверите на рајот“, „Пасха што од тагата нè избавува“ и е причина за радост преголема, радост што ни ја предвестува овој светлозарен ден на Христовото, но и на нашето лично воскресение. Во тоа и ние веруваме, па затоа и зборуваме (2.Кор.4:13), и со неизмерна радост возвестуваме:

ХРИСТОС ВОСКРЕСНА!“

НАВИСТИНА ВОСКРЕСНА ГОСПОД!

Бигорски

***************************

СВЕТИ ГРИГОРИЈ БОГОСЛОВ: ПАСХА

„Застанав на својата стража“ – вели необичниот Авакум. Застанувам со него сега и јас, по дадената ми од Духот власт и осознавање; ќе разгледам и ќе дознаам, што ќе ми биде покажано и што речено. Јас стоев и гледав, и ете маж, кој слегуваше на облак, маж извонредно висок, и образот му е како образ на Ангел, и облеката му е како блесок на краткотрајна молња. Простира тој рака кон исток, воскликнува со грмлив глас, а гласот му беше како глас на труба, и околу него стоеше некакво множество небесно воинство, и рече: „Сега е спасението на светот, на светот видлив и на светот невидлив! Христос воскресна од мртвите – воскреснете со Него и вие; Христос е во Својата слава – вознесете се и вие; Христос е вон гробот – ослободете се од веригите на гревот; се отвораат вратите на адот, се уништува смртта, се ослободува стариот Адам, се образува нов, зашто, кој е со Христа, тој е нова твар; обновете се сите!“ Така говори Ангелот, а другите го запеаја тоа, што и порано го пееја, кога ни се јави Христос преку земното раѓање: „Слава на Бога во височините, а на земјата мир и меѓу луѓето добра волја!“ (Лука 2, 14).

Со нив и јас – о, ако би имал глас достоен за ангелска песна, кој ќе ги огласи краиштата на светот – ви проповедам така: Пасха! Господова Пасха – и пак ќе кажам во чест на Света Троица: Пасха! Таа е во нас празник над празниците и торжество над торжествата; таа толку ги надминува сите торжества, не само човечки и земни, но дури Христови и за Христа определени, колку што сонцето ги надминува ѕвездите. Вчера кај нас сè сјаеше и блескаше вопрекрасна светлина, со каква ние ги исполнивме и своите чесни домови, и општествените места, кога луѓе од секаква возраст и секаква положба обилно и штедро ја осветлија ноќта, во символ на големата светлина, која небото ја разлева над целиот свет. Меѓутоа, попрекрасна и поблескава е сегашната светозарност, зашто вчерашната светлина беше претеча на големата и воскресната светлина, некако како предпразнична веселба – сега пак, го чувствуваме самото Воскресение, уште неочекувано, но, веќе извршено и помирливо од себеси за целиот свет. Таков е празникот, кој, ти сега го празнуваш! Таква е веселбата, која ти ја предлага во денот на раѓањето на Оној, Кој заради тебе се роди и во денот на погребението на Оној, Кој заради тебе пострада. Такво е за тебе таинството на Пасхата. Тоа го пропишал законот, тоа го извршил Христос – разорител на буквата на законот, исполнител на духот. Со Своите страдања, Он нè учи како да страдаме, а со Своето прославување ни дава можност како да се прославиме со Него. Ако го подражаваме – ние ќе се ослободиме од гревот, од Египет: огнен столб ќе нè води ден и ноќ во животот, пустината ќе постане плодородна, морето ќе се раздели, фараонот ќе биде потопен, ќе паѓа манна, каменот ќе даде вода, Амалик ќе биде победен, крстот ќе восторжествува!

Св. Григориј Богослов

****************************

СВЕТИ КИРИЛ АЛЕКСАНДРИСКИ: ВОСКРЕСЕНИЕТО

Слезениот во адот Христос повторно се искачил и погребениот Исус навистина воскреснал на третиот ден. Ако некогаш Јудеите те смутат во таа вистина, веднаш пресретни ги со овие прашања: ако Јона се спасил од утробата на китот по тридневен престој, зошто Христос да не може да воскресне од гробот по три дена? Ако мртовец, допрен до останките на Елисеј, воскреснува, не е ли дотолку повеќе возможно да воскресне преку силата на Отца, Творецот на луѓето? И така, навистина Христос воскреснал и повторно им се јавил на Своите ученици. Сведоци на Неговото вистинско воскресение се дванаесетте апостоли, кои ја докажале вистината за воскресението не со празни зборови, а со подвизи, кои стигнуваат до маки и смрт! Притоа, Светото Писмо вели: „Со устата на двајца или тројца сведоци нека се потврди секој збор“ (Мат. 18, 16). Воскресението на Христа се потврдува не од двајца или тројца, а од дванаесет сведоци – уште ли ќе продолжуваш да се сомневаш во воскресението?!

Да преминеме и кон нашето воскресение – и тоа е основна вистина на нашата вера. Те молам, пази го телото свое и знај дека ќе воскреснеш од мртвите, за да се претставиш на суд со своето тело. Ако ти доаѓа на мисла нешто, за да не веруваш во тоа, како за дело невозможно, та откако се поразмислиш врз самиот себеси, заклучи за невидливото и идното. Расуди и кажи ми: каде и каков си бил самиот ти пред педесет, сто или повеќе години? Од каква ништожност, од какво незначително суштество, ти си израснал до таков раст и си достигнал таква голема убавина? Притоа Оној, Кој те вовел во битие, без да си постоел, зар Истиот не може повторно да те воскресне, кога веќе постоиш и си умрел? Кој го воскреснува пченичното зрно, кое секоја година за нас се сее и умира? Тешко ли ќе биде за Него да нè воскресне и нас, заради кои умре и воскресна? Гледаш, дека дрвјата сега стојат толку месеци без лисја, цвет и плод, меѓутоа, по завршувањето на зимата сите, некако, откако ќе воскреснат од мртвите, оживуваат – не е ли дотолку подобро да оживееме ние? По Божјата волја, жезалот на Мојсеја се претворил во змија, спротивна на неговата природна суштина – зар човекот подметнат на смрт не може да биде востановен за живот?

Не давај значење на оние, кои велат, дека тоа тело нема да воскресне – тоа ќе воскресне, оти Самиот Господ вели: „Јас сум воскресението и животот; кој верува во Мене, и да умре, ќе живее“ (Јован 11, 25). Апостолот, пак, нè предупредува: „Ако веруваме дека Исус умре и воскресна, тоа и упокоените во Исуса Бог ќе ги приведе со Него“ (1. Сол. 4, 14).

Св. Кирил Александриски

****************************

Възкресение Христово

Доцент д-р Иван Денев

Отново сме в радостта на Възкресението. Свещен трепет изпълва душите ни и обгаря сърцата ни. Каква необозрима мистика съдържа в себе си Пасхалната нощ! Сякаш отново чуваме благовестието на ангела към жените мироносци: “Зная, че търсите разпнатия Иисуса няма Го тук: Той възкръсна!”(Мат. 28:5-6).

Какво се бе случило през тази свята нощ, та тя създава толкова голяма радост? (“Радост всему миру”).

В първия ден на седмицата, много рано, Мария Магдалина и другите жени, които следваха Господа, идват от гроба, за да помажат тялото Иисусово. През тази нощ обаче стана нещо велико. Господ Иисус, Началникът на живота, Победителят на смъртта и ада възкръсна от мъртвите; стана голям трус; ангел Господен слезе от небето и отвали камъка от вратата гробни – видът му бе като светкавица, а дрехата му – бяла като сняг; войниците, които охраняваха гроба, поразени от ужас паднаха на земята и станаха като мъртви.

Първа пристига на гроба Мария Магдалина и вижда, че камъкът е отвален от гроба, а той е празен. С ужас съобщава на апостолите Петър и Иоан. Те идват след нея на гроба и виждат, че той е празен. В недоумение се връщат в Иерусалим. Мария Магдалина обаче остава при гроба и вижда два ангела в бяло одеяние, а след това и Самия Господ Иисус. Отначало тя не Го познава, но като чува гласа Му, хвърля се в краката Му и казва: “Учителю”(Иоан 20:16). Господ й казва: “Не се допирай до Мене, защото още не съм възлязъл при Отца Си: но иди при братята Ми и им кажи: възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и вашия Бог” (Иоан 20:17). Дохождат на гроба и другите жени мироносци. Виждат ангел, седящ върху камъка от вратата гробни и в недоумение слушат благовестието му за възкръсналия Господ. На връщане те срещат възкръсналия Спасител, Който ги поздравява: “Радвайте се!” (Мат. 28:9).

В същия ден Господ се явява на Лука и Клеопа, които отиваха за Емаус. Когато очите им се отворили и те Го познали, Той станал невидим за тях. В тревога споделят помежду си: “Не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието?” (Лука 24:32).

После Господ се яви при затворени врати на апостолите в Сионската горница, без Тома. След седем дни Той се яви на единадететте. Тома повярва във възкресението Иисусово и изповядва: “Господ мой и Бог мой!”(Иоан 20:28).

Пасхална нощ, свята нощ! А колко тържествено и колко красиво е богослужението на Пасха! И какви дълбоки идеи съдържа то!

По указание на църковния типик, богослужението в Пасхалната нощ започва в 23 часа с полунощница. След обичайното начало (“Слава Тебе, Боже наш, слава Тебе”, “Царю небесний”, “Трисвятое”) певците четат 50 псалом и започват да пеят канона “Волною морскою” —

“Оня, Който с морската вълна покрил гонителя и мъчителя (фараона, с.м.),
Него (Спасителя, с.м.) децата на спасението (юдеите, с.м.) скриха под земята (в гроба, с.м.);
но ние като (израилските, с.м.) девици пеем на Господа,
защото славно се прослави”.

Този канон (от Велика събота) обединява в себе си печалното с радостното, унинието с тържествеността. С него фактически завършва съботното богослужение и започва пасхалното. Канонът описва състоянието на човечеството, когато една част от него, в лицето на старозаветните праведници, чества победата на Спасителя над смъртта и ада, и друга част – в лицето на апостолите и учениците Христови, са все още в дълбоко униние и скръб.

След девета песен – Трисвятое, тропар (“Егда снишел еси к смерти….”), съкратена сугуба ектения и отпуст.

През това време храмът е изпълнен с благовоние от тамян, напомнящо мирото на св. жени мироносици. Целият храм е осветен – знак на предстоящата пасхална радост и очакване на Небесния Жених.

Като наближи 24 часа, свещеникът излиза на царските двери със запалена свещ в ръка и възглася (Преди това осветлението е угасено!):

“Придите, приимите свет от невечерняго Света,
и прославите Христа, воскресшаго из мертвнх”.
(“Дойдете, приемете светлина от незалязващата Светлина,
и прославете Христа, Който възкръсна от мъртвите”).

Същото пеят и певците, докато народът запали свещите си. Накрая от дълбочината на св. олтар, като от небесна висота, се възглася от свещенослужителите първата вест за Христовото възкресение:

“Твоето възкресение, Христе Спасителю,
ангелите възпяват на небесата;
удостой и нас на земята с чисти сърца да те славим” (Стихира, 6 гл.).

Защото големите съдбини на човечеството първом се решават на небето, а след това на земята.

Певците продължават да повтарят многократно песента. Всички със запалени свещи в ръце излизат от св. храм като за среща с Господа, подобно на жените мироносици и апостолите, които отишли на Неговия гроб.

Предстоятелят на храма взима в ръцете си св. Кръст, дяконът – кадилницата, един от свещениците носи св. Евангелие, а друг – икона на Възкресението Христово. Литургическо съчетание с дълбок богословски смисъл: чрез св. Кръст дойде радост за целия свят; в св. Евангелие е разкрита тайната и смисълът на тази радост – от гроба възкръсва сиянието на Отца; иконата разкрива невидимия Отец и въплътилото се Слово. Чрез св. Кръст, св. Евангелие и св. икона (Боговъплъщението) идва благоуханието на Св. Дух, чрез което “всяка душа живится” (“всяка душа оживява”). Диханието на вечния живот, Утешителят, идва от Отца чрез страданието и възкресението на Сина.

Шествието излиза вън от храма и се спира на определено място пред западната му част, където се чете утриннното Евангелие.

След четенето на св. Евангелие свещеникът дава обичайното начало на Пасхалната утреня (“Слава святей, единосущней….”). Възнасяйки слава към Св. Троица, свещенослужителят символизира ангела, който възвестил на жените мироносици за възкресението на Спасителя и пръв започва да пее тропара на Възкресение:

“Христос възкръсна от мъртвите, като със смърт смъртта потъпка
и на тия, които са в гробовете, живот дарува” (гл. 5).
Тази песен се повтаря многократно (около 10 пъти).

Следва велика ектения, след което всички се отправят към св. храм. Тук има една литургическа подробност. Вратите на храма са затворени, той е празен. Вътре е останал само клисарят или определено за целта лице, което отговаря на репликите на свещеника. Напред вървят свещенослужителите и певците. Всички стигат до затворената западна врата на храма. Смисълът на този литургичен акт е такъв: децата на Адама се стремят към Новия Адам (Иисуса Христа), та при радостното известие за Неговото възкресение да влязат в Неговия нов живот.

Свещеникът възглася: “Издигнете, порти, горнището си, подигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата” (Пс. 23:7).

Певецът или клисарят отговаря: “Кой е тоя Цар на славата” (Пс. 23:8а)

Свещеникът: “Крепкият и силният Господ, силният на война Господ” (Пс. 2-3:86).

Тези реплики се повтарят два пъти. Третият път свещеникът отговаря: “Господ на силите. Той е цар на славата” (Пс. 23:10). Тласва вратата и тя се отваря – всички влизат от външната тъмнина във вътрешната светлина на храма. Това обстоятелство напомня за шествието на Иисуса Христа от подземията на ада в превисоките небеса, заедно с избавените от Него души, след като пътят за тях вече е открит от Неговия Кръст и Възкресение. То означава още и туй, че чрез св. Кръст на Христа нам се отварят вратите за вечния живот.

Свещенослужителите влизат в св. олтар през царските двери, които остават отворени до края на службата и през цялата Пасхална седмица в знак на това, че царството Божие e отворено за повярвалите в Христовото възкресение.

И веднага започва пеенето на пасхалния канон на св. Иоан Дамаскин.

След всяка песен, с Кръст в ръка и запалена свещ свещенослужителят покадява с благовонен тамян богомолците и ги поздравява с “Христос възкресе” – да не би някой да остане в съмнение в тази спасителна светозарна нощ, в която Безначалната Светлина възсия от гроба. Многократното кадене след всяка песен изобразява многократното явяване на възкръсналия Христос на учениците Му и тяхната радост пред вида на възкръсналия Спасител. Богомолците отговарят: “Наистина възкресе!”.

Пасхалният канон на св. Иоан Дамаскин е съществена част от Пасхалната утреня. Той съсредоточава в себе си цялата пасхална радост и изяснява нейния смисъл.

Канонът се изпълнява на първи глас. Икосите на отделните песни са и катавасии за деня.

В икоса на първа песен четем:

“Ето денят на Възкресението! Да тържествуваме люде!
Това е Пасха, Господня Пасха!
Защото Христос Бог преведе от смъртта към живота
и от земята към небето нас, които Му пеем победна песен”.

В първия тропар на песента авторът призовава вярващите да очистят чувствата си, “за да видят Христа, Който блести в непристъпната светлина на Възкресението”, и да чуят ясно пасхалния Му поздрав “Радвайте се! (Ср. Мат. 28:9, 1 Тим. 6:16).

Вторият тропар е едно прекрасно олицетворение. Св. Иоан Дамаскин призовава:

“небесата достойно да се веселят, а земята да тържествува…, да празнува целият свят – и видимият и невидимият; защото възкръсна Христос, вечната радост” (Ср. Пс. 95:1, 1 Кор 15:20).

В ирмоса на трета песен вярващите се призовават да пият

“ново питие – не източено чудодейно от безплоден камък (както Моисей в пустинята, с.м.), а това, което ни е дал като източник на нетление от гроба Си Сам Христос”.

Вдъхновените песни на химнографа обхождат земята и небето, дори преизподнята.

“Сега всичко се изпълни със светлина – и земята, и небето, и преизподнята”. Изводът е: “Нека, прочее, всяка твар да празнува възкресението на Христа, в Когото се утвърждава” (1 тропар; ср. Еф. 4:10).

Обикнал безвъзвратно Иисуса Христа, песнописецът е навсякъде с Него. Мислите му се редят в прекрасни антитези.

“Вчера бях погребан заедно с Тебе, Христе,
но днес, когато Ти възкръсна, възкръсвам с Тебе и аз;
вчера бях разпнат с Тебе –
прослави ме заедно с Тебе, Спасителю, в царството Си”
(2 тропар; ср. Лука 23:42; Рим. 6:3; 8:17).

Ирмосът на четвърта песен, както и в другите канони, е посветен на св. пророк Авакум, който, стоейки на стража в своята кула, чрез силата на Божието всемогъщество предвидил идването на Христа на земята, както и Неговото възкресение.

“Боговдъхновеният Авакум да застане с нас на божествена стража
и да покаже светоносния ангел, който велегласно възвестява:
“днес дойде спасението на света, защото възкръсна Христос като всесилен.”

Първият тропоар на четвърта песен гласи:

“Христос се яви отроче от мъжки пол като първороден син, роден от Дева;
като жертва предлагана нам за храна, Той е наречен Агнец;
и като незасегнат от никакво петно, Той е Агнец непорочен, наша Пасха;
а като истински Бог Той е наречен съвършен” (Ср. Изх. 12:5, 11, Иоан 6:54).

В книга Изход се дават два предобраза на Христа: пасхалното агне в памет на избавянето на израилтяните от египетското робство (12:5, 11) и посвещаването на всяко първородно, развързващо утроба, от човек до животно (13:1-2). Всяко първородно, съгласно Закона, трябвало да се изкупи чрез жертва. Предобразът е ясен: Господ Иисус Христос е първороден Син, развързал девическа утроба, верен до смърт на Отца. И жертвата, която Той принася за изкупване греха на света, е Самият Той. – Такъв е смисълът на първия тропар от четвърта песен.

Във втория тропар се възпява отново Христос “като едногодишен Агнец”, доброволно пострадал за нас “като пасха очистителна; но Той пак възсия като пресветло Слънце на правдата”.

Третият тропар е посветен на св. пророк и цар Давид, който е предобраз на Христа. Той възторжено ликувал пред ковчега на Завета. Но това е само предобраз.

“Ние, свет Божи народ, като виждаме днес сбъдването на предобраза,
да се възвеселим; защото възкръсна Христос като всесилен” (Ср. 2Цар., гл. 6).

Ирмосът на петата песен призовава вярващите да станат, подобно на жените мироносци, в ранно утро и вместо миро да поднесат песен на Господа. Да видят “Христа, Слънцето на правдата, Който дава живот на всички” (Ср. Малах. 4:2; Лука 24:1).

Първият тропар третира проповедта на Иисуса Христа в ада. Окованите във вериги, като видели безмерното Негово милосърдие, с весели стъпки тръгнали към светлината, “прославяйки вечната Правда” (Ср. Ис. 49:9, 1Тим. 3:19).

Вторият тропар призовава вярващите да посрещнат Христа със светилници в ръце, Който идва от гроба като Жених, и заедно с ангелските чинове да празнуват “спасителната Божия Пасха” (Ср. Мат. 25:1-13).

Ирмосът на шеста песен отново възпява слизането на Христа в ада и освобождаването на окованите там във вериги. Но след три дни Той възкръсва от гроба, “като Иона от кита” (Ср. Иона 2:1, Мат. 12:40, 16:4, Лука 11:29, 1Кор. 15:4).

Първият тропар от песента третира въпроса на приснодевството на Божията Майка.

“Ти, Христе, Който си се родил, без да повредиш ключовете на девическата утроба, сега възкръсна от гроба, като запази неповредени гробните печати, и ни отвори вратите на рая” (Ср. Иез. 44:2, Мат. 27:66).

Тук се утвърждава мисълта, че Господ побеждава природните закони не чрез насилие. Благодатта не унищожава природата, а я усъвършенства. Чудото не е противоестествено, а свръхестествено. Христос се ражда, Христос възкръсва, а утробата остава девствена и гробът запечатан. Ето какво четем в тропара на Неделя Томина:

“Макар че гробът бе запечатан,
Ти животът, Христе Боже, възсия от гроба,
и макар вратата да бяха заключени,
Ти застана посред учениците Си,
възкресение на всички,
като чрез тях си ни дал истинския Дух, по Твоята велика милост” (гл. 7).

Такава е истинската победа. Победител, който насилва победения, не е победител, а победен.

Вторият тропар възпява Христа като “жив и незаклан жертвен Агнец”, Който като привел Себе Си доброволно пред Отца, възкръснал от гроба като възкресил със Себе Си и “прародителя на всички ни Адам” (Ср. Лука 23:46, Рим. 6:4-5).

Кондакът на утренята е посветен на слизането на Иисуса Христа в гроба, Който, като обезсилил силата на ада, възкръснал като Победител. На жените мироносици Той казал “Радвайте се!”, на апостолите си дарувал мир, а на умрелите – възкресение (гл. 8).

Икосът е посветен на жените мироносици, които рано сутринта тръгнали за гроба, за да помажат тялото Иисусово. “О, Владико, възкресни Ти, Който на умрелите даваш възкресение”.

Типикът предвижда след кондака и икоса да се чете три пъти “Възкресение Христово” (“Като видяхме Христовото възкресение…”). Защото в този ден наистина всички обичащи и вярващи в Христа са виждали и виждат Неговото възкресение – един чрез телесните си очи, а други – чрез очите на вярата.

Ирмосът на седма песен, както обикновено, е посветен на тримата св. отроци от вавилонската пещ.

“Тоя, Който избави тримата отроци от пещта, като стана човек, пострада като смъртен и със Своите страдания облече смъртното същество в красотата на нетлението; Той е единствен Бог на отците ни, благословен и препрославен”.

Първият тропар от песента възпява отново подвига на жените мироносици, които като взели миро тръгнали към Мъртвия, за да го помажат, но с радост Му се поклонили като на жив Бог и възвестили на учениците Му “тайната Пасха” (ср. Марк 16:1-7).

Вторият тропар съдържа важна догматическа истина. Пасхата Христова е залог за възкресение и живот в бъдещия век.

“Днес празнуваме умъртвяването на смъртта,
разрушаването на ада, и началото на другия вечния живот;
и ликувайки, възпяваме Причинителя на всичко това – Бога…”
(Ср. Осия 13:14, 1 Кор. 15:54).

Тропарът следва да се свърже с 6 и 12 член от Символа на вярата (“И (Христос) възкръсна в третия ден, според Писанията” “И (чакам) Живот в бъдещия век”).

Третият тропар описва красотата на Пасхалната нощ. “Наистина свещена и достойна за всяко празненство е тая спасителна и светозарна нощ, предвъзвестница на светлия ден на Възкресението, в който безначалната Светлина в плът възсия за всички от гроба”.

Ирмосът на осма песен отново възпява величието на пасхалния ден.

“Този именит и свет ден, единствен цар и господар на всички празнични дни, е празник на празниците и тържество на тържествата; в тоя ден ще благославяме Христа вовеки”.

Първият тропар на осма песен призовава вярващите да дойдат в този бележит ден на Възкресението, да се приобщят към плода на неговото лозе, “към божественото веселие, към царството на Христа” (Ср. Пс. 103:15, Мат. 26:29).

Вторият тропар възхвалява чедата Божии, дошли от запад, от север; от морето и от изток, като богозарни светила, които благославят “Христа вовеки”.

Третият тропар разкрива истината за Св. Троица — Отец Вседържител, Слово и Св. Дух!

“Единно Същество в три Лица пребожествено, над всички същества!”, в името на Която се кръщаваме (Ср. Мат. 28:19).

Ирмосът на девета песен е посветен, както винаги, на св. Богородица. В него се възпява Църквата – Новият Иерусалим, и Майката Божия.

“Тържествувай, тържествувай, нови Иерусалиме! Защото славата Господня възсия над тебе. Ликувай и се весели сега, Сионе! А ти, чиста Богородице, радвай се заради възкресението на твоята рожба!”. –  Прославата на св. Богородица се свързва с прославата на църквата!

Първият тропар прославя Иисуса Христа за Неговото обещание към св. апостоли да бъде с тях през всички дни до свършека на света (Мат. 28:20). Тук вдъхновението на песнописеца като че ли стига връхната си точка: “О, колко е божествен, колко е приятен, колко е сладък Твоят глас, Xристе! Защото Ти истинно обещаваш да бъдеш с нас до края на вековете. И като имаме това за утвърждение на нашата надежда, ние, верните, се радваме”.

Вторият тропар възпява Христа като Божия Премъдрост, Слово Божие и Сила Божия. Мисълта на тропара намираме ясно изразена у апостол Павел:

“Ние проповядваме Христа разпнатия… – Божия сила и Божия премъдрост!” (1Кор. 1:24). О, Христе, Пасха велика и свещена! О, мъдрост, и Слово Божие, и сила Божия! Удостой ни напълно да се приобщим с Тебе в незалязващия ден на Твоето царство!” (Ср. 1Кор. 5:7, 13:12).

Същия този тропар свещеннкът произнася тайно в олтара при извършване на св. Василиева и Златоустова литургии, заедно с “Възкресение Христово. . .” и ирмоса на девета песен от Пасхалния канон. Смисълът на тези литургически текстове е този; чрез приобщаването със св. Дарове, ние фактически се приобщаваме с новозаветната Пасха Христа.

Светилният на деня възпява Иисуса Христа като “Пасха на безсмъртието, на света спасението!” (гл. 3).

На “Всякое дихание” типикът предписва да се пеят четири възкресни стихири на първи глас и четири пасхални на пети глас, със съответни припеви към тях от Пс. 67:1—4; 117:24.

“Пасха свещена днес на нас се разкри; Пасха нова, света; Пасха – Христос Избавител, Пасха непорочна, Пасха велика, Пасха на верните,
Пасха, която ни отваря райските врати,
Пасха, която освещава всички верни”.

“Дойдете след видяното, жени благовестнички, и кажете на Сион: прие ми от нас радостното благовестие за Христовото възкресение! Весели се. ликувай и се радвай, Иерусалиме, като видя Царя Христа да излиза от гроба като младоженец”.

“Мироносците жени, като пристигнаха в ранна утрин при гроба на Животодателя, намериха ангел, седнал на камъка, н той, като проговори, така им каза: защо оплаквате Безсмъртния като смъртен? Идете и възвестете на учениците Му!”

“Пасха възхитителна! Пасха! Господня Пасха! Пасха всечестна ни озари! Пасха е, с радост един другиго да прегърнем! О, Пасха – избавление от скръб! Защото от гроба днес като от чертог блесна Христос и изпълни жените с радост, като им каза: възвестете на апостолите”.

Следва “Слава и нине” — дълбокосъдържателен богослужебен текст.

“Ден на възкресението е, да просияем от тържеството и един другиго да прегърнем. На тези, които ни ненавиждат, да кажем: братя! и всичко да им простим заради Възкресението и така да възкликнем: Христос възкръсна от мъртвите, като със смърт смъртта потъпка, и на тези, които са в гробовете, живот дарува” (гл. 5).

При пеенето на стихирата започва и взаимното поздравляване, христосването. (Поради множеството богомолци то започва още в началото – на утренята при пеенето на Пасхалния канон). Свещенослужителите излизат от олтара със св. Кръст, св. Евангелие и иконата на Възкресението, целуват благоговейно св. изображения и се поздравляват с израза “Христос възкресе!”, като взаимно се целуват (целувката на мира). Този обичай напомня за Господа Иисуса Христа, Който след възкресението Си се явявал на св. апостоли, като ги поздравявал с израза “Мир вам!” (Иоан 20:19, 26), както и радостта на учениците от Възкресението.

У нас, както и в другите православни църкви, съществува обичай от древност при христосването вярващите да си подаряват червено яйце – символ на Възкресението. Този обичай се свързва по предание с името на св. равноапостолна Мария Магдалина. След възнесението на Иисуса Христа тя отишла да проповядва евангелието в Рим. Явила се при император Тиберий, поднесла му червено яйце и му благовестила за възкръсналия Христос. По примера на св. Мария Магдалина, вярващите, подарявайки си един други с червено яйце, изповядват смъртта и възкресението на Господа. Както от яйцето, из под мъртвата черупка, се ражда живот, който преди това е напълно скрит от нея, така и от гроба, жилище на смъртта и тлението, възкръсна Жизнодавецът, Който е залог и за нашето бъдещо възкресение – “Начатък е възкръсналият Христос” (1Кор. 15:23). Червеният цвят на яйцето символизира “драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос”, чрез която сме изкупени (1Петр. 1:19).

Пасхалните часове напомнят Пасхалната утреня. Състоят се само от песнопения, без псалми. След обичайното начало (“Благословен Бог наш…”) изпява се три пъти тропарът “Христос възкресе”. Следва “Възкресение Христово”, ипакои, кондак и тропари. Заслужава внимание тропарът, в който е синтезирано богословието на празника Възкресение Христово.

“В гроба с плът, в ада с душа като Бог, в рая с разбойника,
и на престола бил си с Отца и Духа, Христе,
Който всичко изпълваш, неописаний”.

На Възкресение Христово типикът предвижда да се извърши Златоустова св. Литургия. След обичайното начало (“Благословено царство…”) следва многократно пеене на тропара “Христос възкресе” (10 пъти) както при утренята – знак за обилна пасхална радост. Вместо “Святий Боже” се пее “Елици во Христа крестистеся”, тъй като в дълбока християнска древност ставало масово кръщаване на вярващи в този ден. Апостолското четиво е от книга Деяния апостолски 1:1-8, а Евангелието – от Иоан 1:1-14.

Апостолското четиво повествува за последните дни на Господа преди възнесението Му. (Деян. 1:2-3); за проповедта Му пред св. апостоли – за царството Божие (Деян. 1:3); за окончателното отхвърляне на идеята за някакъв политически и националистически месианизъм (“В това ли време, Господи, възстановяваш царството израилево?)(Деян. 1:6), както и за вселенския характер на Христовата църква (“И ще Ми бъдете свидетели в Иерусалим, и в цяла Иудея и Самария, и дори до край-земя” (Деян. 1:8).

Евангелското четиво е свидетелство на света за божественото достойнство на Иисуса Христа – за Неговото въплъщение, смърт и възкресение. То съдържа две основни богословски идеи:

1. “В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото” (Иоан 1:1).
2. “И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина, и ние видяхме славата Му, слава като на единороден от Отца” (Иоан 1:14).

Литургическото тълкувание на тези текстове е следното: Да възкреси Своята плът, приета във времето, може само Нейният надвременен, вечен Обитател. Да възкреси Сам Себе си може само Вечносъществуващият, защото Възкресение означава неподвластност на възникването и унищожението. “Аз съм първият н последният” (Откр. 1:17). Да бъдеш в началото на всичко – това значи да бъдеш начало на всичко, творец на всичко.

Вечното Слово чрез силата на Своето всемогъщество прави и Своята плът вечна. Възкресената плът е плът вечна, плът за битие във вечността. Вечното Слово Божие затова се възплъти, за да направи земното вечно, небесно. С други думи То се въплъти, за да възкръсне и възкреси. Възкресението е израз на вечността на Сина Божи и Негова слава в плътски образ. Възкресената плът е образ на вечността на Въплътилия се! Защото “никой не е възлязъл на небето, освен слезлият от небето Син Човечески, Който пребъдва на небето” (Иоан 3:13).

От времето на въплъщението на Сина Божи на човешката плът е дадена възможност да бъде плът и на Сина Божи, т. е. да пребъдва в Неговата вечност и пълнота.

Следователно евангелското четиво е повест за вечния Творец и новото творение, а четенето на първа глава на нова книга – повест за ново битие.

На Второ възкресение (Вечерня в първия ден на Пасха) типикът предвижда да се чете Евангелието (Иоан 20:19-29) на различни езици в знак на това, че много народи са повярвали в проповедта на Възкресението.

Доцент д-р Иван Денев
Списание “Духовна култура”, 1988 година, кн. 4, стр. 5-12.

Авторът на статията е понастоящем (април 2011) доктор на богословските науки и професор в Богословския университет в Софийския университет.

************************

Огласително слово за Пасха –

*******************

Слово за Пасха, од Св. Мелитон Сардски

*********************

Автор: Георгиос Папазахос
Източник: списание Синакси, бр. 50/1994
Превод: Мартин Ганев

Вместо някакво друго пасхално благопожелание, днес ще ви предам едно от радостните възкресни преживявания със стареца Порфирий, така както го преживях един вторник от Светлата седмица в неговата килия. Отидох да го посетя като доктор. След прегледа на сърцето и обичайната кардиография, която проведох, той ме помоли да не тръгвам. Седнах на столчето близо до неговото легло. Лицето му светеше от радост. Попита ме:
– Знаеш ли тропара, който казва “Усмъртяването на смъртта празнуваме…”
– Да, старец, зная го.
– Кажи го.
И започнах набързо:
“Усмъртяването на смъртта празнуваме,
на ада срутването,
начатък на друг, вечен живот,
и потрепервайки славословим Причината,
Единствения, благословен и препрославен
Бог на нашите отци.”
– Разбра ли го?
– Разбира се, че го разбрах.
Помислих си, че ме пита за неговото тълкувание. Старецът замахна с едно рязко движение на ръката и ми каза:
– Нищо не си разбрал бе Йоргаки! Ти го изрече като един припрян псалт… Само чуй за какви невероятни неща разказва този тропар. Христос с Неговото Възкресение не ни превежда просто през една река, през някаква цепнатина в земята, през някакъв канал, езеро или Червено море. Христос ни превежда през един хаос, през бездна, която е била невъзможно човек да премине сам самичък. Цели векове е очаквал този преход, тази Пасха. Христос ни преведе от смъртта към живота. Затова и днес пеем “усмъртяването на смъртта празнуваме, на ада срутването”. Смъртта се погуби. Разбираш ли го? Днес празнуваме “начатъка” на “друг живот, вечен”, живот близо до Бога.

Старецът говореше с ентусиазъм и сигурност. Развълнува се. Замлъкна за малко и след това продължи да говори още по-силно:
– Вече не съществува хаос, смърт, смъртност, ад. Сега всичко е в радост благодарение на Възкресението Христово. Христос възкръсна заедно с нашата човешка природа. Сега можем и ние да възкръснем, да живеем вечно близо до Него… Що за щастие е Възкресението! “И потрепервайки славословим Причината”. Виждал ли си някога козлетата, сега през пролетта, да подскачат върху зелената тревичка, да сучат малко от майката и да подскачат отново отново? Това е потрепването, то е подскачане. Така би трябвало и ние да подскачаме от неизказаната радост за Възкресението на Нашия Господ заедно с нашето такова.

Старецът прекъсна отново словото си. Аз вдишах една радостна атмосфера.
– Мога ли да ти дам един съвет? – продължи той. Във всяка твоя скръб, във всеки твой неуспех искам да се съсредоточиш за един момент в себе си и да казваш много бавно този тропар. И ще видиш, че най-великото нещо в твоя живот, и в живота на целия свят, вече се е случило. Това е Възкресението на Христа, това е нашето спасение. И ще осъзнаеш, че каквато и несполука да ти се случи е прекалено малка, за да развали това твое настроение.

Старецът ми стисна ръката казвайки:
– Пожелавам ти да “потреперваш”, да “трептиш” от тази радост, гледайки зад себе си хаоса, през който те преведе Възкръсналият Христос, “Единственият, благословен Бог на нашите отци”… Хайде изпей ми сега и “Христос Воскресе”.

**************************

Възкресението на Господ Христос е изместило всички дела, всички чудеса, цялата предголготска биография на Христос, и по силата на своята изключителна ценност се е наложило като център на християнството.

Ако християнството може да се сведе до едно събитие, това събитие е Възкресение Христово.

Ако християнството може да се събере в един ден, тогава този ден е не Денят на Иисусовото рождение, а Денят на Неговото Възкресение.

Ако християнството има начало във времето, тогава то започва не от Витлеем, а от Възкресение.

Със своята необикновена и непобедима реалност фактът на Христовото Възкресение става основа на християнската проповед. То е основният факт – ако не тръгнем от него, не можем да проникнем в сложната тайна на Христовата Личност. С Възкресението се обяснява Въплъщението. Преди Възкресението Господ Христос е учел за вечния живот; чрез Възкресението е доказал, че Той е вечният живот. Цялото Негово учение във възкресението получава опитно, експериментално потвърждение и обяснение. Не приеме ли човек това най-очевидно потвърждение, по-очевидно от това няма и да му бъде дадено.

При разпятието на Голгота ужасът от смъртта успял да превърне Христовите ученици в немощни, отчаяни хора и да ги съблазни. Вярата се разбягала, любовта се уплашила, надеждата се пречупила. До вчера божествено всесилни, днес учениците са отчаяно немощни; до вчера те имали власт над смъртта, власт над нечистите духове, власт над болестите, а днес страхът от смъртта ги напада и прогонва цялата тази власт от душите им. Поради разпнатия Иисус се съблазнили и онези, които се били клели, че никога няма да се съблазнят поради Него (Мат. 26:33). Не бива да се заблуждаваме: позорната кръстна смърт винаги е била и винаги ще бъде най-голямата съблазън за всички хора, които свеждат цялата Христова Личност до този момент и съдят за Христос само чрез този момент. За тях Христос е или безумие, или съблазън, трета възможност няма (ср. 1 Кор. 1:22-24). Ако човек се спре на кръстната Христова смърт като на заключителен момент от Неговия живот, тогава не може да не се съблазни поради Него. Когато неспокойният, бунтовен Ницше направил това, той в своята богоборческа радост извикал: „Gott ist tot” – „Бог e мъртъв”; първият и последният християнин е бил разпнат на Голгота.

Разпятието е събитие, изпълнено със съпротивителна сила: то прави така, че от Христос да бягат и Неговите най-близки приятели; Възкресението е единственото събитие, изпълнено с притегателна, христоцентрична сила: то привлича към Христос всички избягали ученици, а с тях и милиони верни. То събира онова, което смъртта е разпръснала: събирането и съборността са негов най-непосредствен плод. То излъчва някаква тайнствена кохезионна сила, която събира разпилените от смъртен ужас души, събира разединените хора. Преди Христовото Възкресение благите вести можели да бъдат абстрактни за хората, а Възкресението дава творческа мощ на Христовите ученици да осъществят Неговите благи вести, да ги превърнат в дела, в Деяния на светите апостоли.

Възкресението е основата, върху която са изградени Деянията на апостолите; без него те са невъзможни, абсолютно невъзможни и абсолютно необясними. Възкресението е мостът, по който божественото благовестие на Спасителя преминало от сферата на мисълта към сферата на делата. Ако не бяха Деянията на апостолите, които практически, на дело да свидетелстват и потвърждават Христовото Възкресение, тогава с право би могло да се каже: наистина, християнството е започнало и завършило с Иисус от Назарет.

Без Христовото Възкресение е напълно невъзможно да обясним пламъка и неустрашимата проповед на апостолите, на онези апостоли, които се разбягали, поразени от ужаса на Голготската трагедия. Само присъствието на Възкръсналия Господ Христос можело да ги събере и да разгори в душите им невиждан религиозен пожар. Възкръсналият Христос е магия, с която те били безвъзвратно омагьосани, радост, с която били неизтрезвимо опиянени. Те горят в пожара на своята радостна вяра и с него запалват целия свят. Възкресението събира цялата тяхна проповед; в него е целият Христос, цялата Негова сила, цялата Негова незаменимост. Те не живеят за себе си, а за Възкръсналия Господ; Той е не само в тях, но и около тях; Той непрестанно изпълва и душата, и тялото им с единствено възможния оптимизъм в този червей на песимизма, тоест чувството и знанието, че смъртта е победена чрез Възкресението.

Иисуса Бог възкреси (Деян. 2:32), те неустрашимо твърдят това, защото непрестанно го чувстват, непрестанно го виждат, непрестанно го осъзнават. Всесилна по отношение на хората, смъртта се показала безсилна по отношение на Иисус: оковите на смъртта не могли да Го задържат; Той ги разкъсал (Деян. 2:24); Него Бог възкресил от мъртвите – ние сме свидетели на това, ние, които побегнахме от Него, когато вие Го мъчехте, заплювахте, биехте и разпъвахте (Деян. 3:15; 4:10; 5:30; 13:30-31; 13:37). Ние сме недостойни за Него, ние ядохме и пихме с Него след Неговото възкресение от мъртвите (Деян. 10:41); а вие искате и заповядвате да не споменаваме Иисусовото Име, но съдете, дали е справедливо пред Бога – вас да слушаме повече, нежели Бога; защото ние не можем да не говорим за това, що сме видели и чули (Деян. 4:18-20).

Не е възможно да не вярват тези хора, защото са разпространили факта на Христовото Възкресение през страшни съмнения. Те много критично и скептично са изследвали този факт отвсякъде, проверявали са го безпощадно и невернически. С най-голямо недоверие се отнасят към Христовото Възкресение; това недоверие стига дори до язвителност: те наричат първата вест за Възкресението лъжа (Лук. 24:11). Мария Магдалина е единствената, която приема този факт без резерви и критика; в това е нейното ненадминато величие и нейното апостолство (Марк. 16:9-11).

След Своето Възкресение възкръсналият Господ се явявал многократно и на мнозина, и вършел обичайни за хората дела, за да ги убеди в Своята реалност. Той седи на трапезата с учениците, взема хляб, благославя го и им дава (Лук. 24:30). И докато те възбудено разисквали възможността на Неговото Възкресение, Той отново застава между тях и им казва: Мир вам. Те още повече се смущават и, уплашени, мислят, че виждат дух; а Той, за да им докаже най-очевидно Своята психофизическа пълнота и реалност на Своята възкръснала Личност, ги пита: Защо се смущавате, и защо такива мисли влизат в сърцата ви? – мисли, че Аз съм дух. Вижте ръцете Ми и нозете Ми: Аз съм Същият; попипайте Ме и вижте; понеже духът няма плът и кости, както виждате Мене, че имам. И като рече това, показа им ръцете и нозете. А понеже те от радост още не вярваха и се чудеха. Той им рече: имате ли тук нещо за ядене? Те му дадоха късче печена риба и вощен мед. И като взе, яде пред тях (Лук. 24:36-43). По-очевидно и опитно доказателство не може и да има, доказателство, че Господ Иисус и след Своето Възкресение е истински Човек и истински Бог. Богочовекът Христос и след Своето Възкресение е останал Богочовек, и то прославен и неоспоримо засвидетелстван за Син Божи и Син Човешки. Ако това не е достатъчно, нека добавим опита на апостол Тома. Неговата вяра преминава през жаравата на съмнението; той безмилостно я изпитва; накрая необоримото и най-реално доказателство до довежда до възхищение, и той радостно възкликва: Господ мой и Бог мой! (Йоан. 20:24-29). Трогателното трикратно питане на Спасителя, с което изправил трикратното отричане на Петър, става след Възкресението на брега на Тивериадско море в присъствието на всички Апостоли (Йоан. 21:15-21). – Ако числото има някаква особено убедителна сила, ето го и него: веднъж се яви на повече от петстотин братя наведнъж (1 Кор. 15:6).

Възкръсналият Господ е нова реалност в сферата на човешкия живот и понятия; оттук следват толкова трудности и пречки за усвояването на тази небивала реалност. Изобщо, реалността е неуловима за човешката логика. Историята на човечеството е пълна със събития, които не са влезли в нея по пътя на човешката логика, и въпреки това хората не отричат тяхната реалност. Христовото Възкресение е свръхлогична реалност, но толкова очевидна и осезаема, толкова проверена и засвидетелствана, че не е възможно да не я приемем като исторически факт. От приемането на този факт зависи приемането на Христос като Богочовек. Ако не беше възкръснал, Христос би показал, че е човек, само човек, но не и Богочовек. Единствено в светлината на Възкресението става ясен и обясним Христовият живот на земята: Неговото необикновено раждане и смърт, Неговата чудотворна мощ и безгрешност, Неговата любов и опрощаване на греховете. Отнемете Възкресението от Христос – и ще отнемете Божеството Му, ще Му отнемете онова, което Го прави Богочвек, Изкупител и Спасител. Чрез Възкресението ние действително сме познали Богочовека в Христос. Макар и да може да се подценява доказателствената сила на някои събития в Христовия живот, в никакъв случай не може да се подценява доказателствената сила на Христовото Възкресение, защото чрез възкресението от мъртвите се е открил за Син Божий (Рим. 1:4). Но не само за Син Божи, но и за Син Човешки, защото едва в лицето на Възкръсналия Богочовек човек получава своето оправдание и смисъл, побеждава смъртта, става вечен (ср. Рим. 4:25).

Без Възкресението Голготската смърт на Христос би станала и останала, с право би останала доказателство за пълния провал на Христовата Личност, труд и учение. Единствено в Неговото Възкресение Неговата смърт намира своя смисъл и оправдание. Без Възкресението християнската вяра е невъзможна и безсмислена, защото най-големият ужас, най-голямото зло – смъртта – не е победено: Ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви (1 Кор. 15:17). А да вярваш само в Разпнатия, а не и във Възкръсналия Христос, значи да осъждаш себе си на най-голямото нещастие, ужас, страдание и безсмислено мъчение (1 Кор. 15:19).

Няма нищо ново под слънцето, освен Възкръсналият Богочовек Христос. Христос възкръсна от мъртви и с това стана начатьк за всички смъртни хора (1 Кор. 15:20), начатък за остарялата в грехове човешка душа, начатък и са сломеното от страдания човешко тяло. Начатъкът Христос, вечният Начатък, Който никога не остарява, Който прави Новия Завет винаги нов, Който служи като единствен залог и единствено средство за обновяване на човека и цялото човечество, на тварите и всички същества. Начатъкът Христос, Който дава вечно нови сили, нови радости, Който сътворява нови души, нови сърца, нови хора, които се раждат от Отца чрез Сина и живеят в Дух Свети.

Всичко, което е Христово, чрез Неговото Възкресение е потвърдено като вечно и богочовешко. Потвърдени са и тялото, и духът, и учението, и делата. Възкръсналият Господ притежава цялата власт, нова власт, защото чрез Своето възкръснало тяло Той органично съединява небето със земята, горното с долното, и от небесното и земното сътворява едно неделимо Тяло, Богочовешки Организъм – Църквата (Еф. 4:8-16; Кол. 1:15-28).

Църквата има нова власт, благодатна и вечна. Изпращайки Своите ученици сред хората като овци сред вълци, Господи при Своето възнесение ги окуражава, като им казва, че Той притежава цялата власт на небето и на земята: Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света (Мат. 28:18-20). Присъствието на Възкръсналия Господ е необходимо за проповедта на християнството, защото Той е не само път в човешките сърца и истина за човешките сърца, и живот за човешките същества, но и Слово, чрез Което Бог показва Себе Си на хората. Затвореният от греха човешки ум Той единствен отваря към вечността на Троичното Божество, и го прави способен за възприемане на Троичната Истина (ср. Лук. 24:45). Чрез Своята възкресителна сила Той възкресява умъртвения от греха човешки ум за живота в Богочовешката Истина, едната и единствена Истина и възкръсналият ум ясно съзнава, че Възкръсналият Господ е единственият жив, а всички хора без Него и извън Него са мъртъвци, само мъртъвци.

Животворният наш Спасител е поставил Своето Възкресение като първо и най-необходимо условие за апостолство. Без всеотдайна вяра във Възкръсналия Христос апостолството е невъзможно (Йоан. 20:24-29; 20:21-23). Фактът на Възкресението трябва да се приеме като основен догмат на християнската вяра и живот. Водени от Христос, апостолите са изградили своя живот и своята проповед върху този догмат; визията (видението) на Възкръсналия Господ ги изменило до дъно, предизвикало у тях пълен обрат и преображение. През призмата на това видение те гледат на света; през призмата на това видение говорят, през призмата на това видение вършат чудеса.

Обезумелия христоборец Савел не обърнали в християнството нито апостолите, нито техните чудеса, нито тяхното учение, нито духоносната проповед на първия ангел на Църквата – свети архидякон Стефан, а видението на Възкръсналия Господ Иисус. Щом видял чудесната Личност на Възкръсналия Господ, Савел безрезервно и категорично Му се предал. Щом възкръсналият Христос се яви и на мене, то как някои помежду вас казват, че нямало възкресение на мъртви? (1 Кор. 15:8; 15:12). Неговото учение за Възкресението не е нищо друго, освен превеждане в думи на неговия личен опит и този на останалите апостоли. Тук няма нищо измислено, нищо добавено, нищо нереално; а всичко се основава на личното преживяване, на личния опит. Той не създава абстрактна теория за възкресението, а обяснява най-реалния факт, дава философски израз на своя жив опит и на опита на апостолите (1 Кор. 15:49).

Чрез своя христоподобен живот свети Павел оправдава своята философия на Възкресението, защото и догматът на Възкресението (както и всички останали догмати) може да се оправдае етично, опитно, чрез лично преживяване. Цялата етика на свети Павел е етика на Възкресението. Тя черпи своята сила за живот от факта на Христовото Възкресение. Без това е невъзможно да се живее по християнски; не е възможно да се носи без ропот страшният кръст на живота. Само заради Възкръсналия Христос християните всеки час кротко понасят мъки и неволи (1 Кор. 15:30; 2 Кор. 6:4-10). Всеки ден умирам, братя,… но каква полза за мене (от това), щом мъртви не възкръсват? (1 Кор. 15:31-32). Каква полза имам от страданието заради Христос, ако това страдание не води във възкресението и блаженството на възкресението? Ако няма възкресение, ако не възкръсват мъртви, тогава най-логично и естествено е да заменим всички нравствени принципи с един-единствен принцип: Да ядем и да пием, защото утре ще умрем! (1 Кор. 15:32), или „живей за мига”. Без Възкресението е невъзможно да оправдаем страданието; без оправдание на страданието мислещият човек не е възможно да не бъде анархист и богоборец; всяка етика, която не признава възкресението на мъртвите, която не признава безсмъртието на човешката личност, в основата си е анархична и нихилистична. Само имайки непрестанно пред очите си чудотворния Лик на Възкръсналия Господ и вярвайки в своето лично възкресение, човек може да осмисли страданието, може с търпение да влиза в битката на живота, която му е отредена (Евр. 12:12).

Ако мъртвите не възкръсват, тогава човекът е гнил израстък върху трупа, наречен земя. Ако няма възкресение, тогава този свят е една проклета лаборатория на гнойта, а всеки човек – херметично затворена бутилка гной. Само възкресението дава възможност и сила на човешката личност да се смята за блага вест и да може да се развива безгранично и безкрайно. Възкресението доказва безсмъртието на човешката душа и човешкото тяло с това, че дава възможност за непрестанно, вечно израстване на човешката личност в сферата на Троичното Божество. Думите на Спасителя: Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец (Мат. 5:48) могат да се осъществят само ако човек е безсмъртен, ако възкръсва със своята цялостна личност: и с тяло, и с дух. Би било невъзможно да растем с растене по Бога и да достигнем до пълната възраст на Христовото съвършенство (Кол. 2:19; Еф. 4:13), ако смъртта е заключителният етап от нравственото израстване. Истинското израстване става възможно само чрез възкресението, защото то създава органична връзка между този и онзи свят, между този живот и вечния живот.

Тъй като Христовото Възкресение не е абстрактна теория, а събитие и факт, то може да се усвои не абстрактно и теоретично, а само чрез личен допир, чрез лична среща с Възкръсналия Господ Христос. Най-добрият пример за това са Деяния на светите апостоли. Защото всичко, което Христос е вършел, го е вършел, за да го вършим и ние; всичко, което Той е бил, е бил, за да бъдем и ние; всичко, което с Него се е случило, се е случило, за да се случва и с нас; Той е станал Богочовек, за да станем и ние богочовеци; Той е живял безгрешно и свято, за да живеем така и ние; Той е страдал, бил е мъчен, за да страдаме и да бъдем мъчени и ние; Той е умрял, за да умрем и ние с Неговата смърт; но Той е и възкръснал, за да възкръснем с Него и ние. Това лично съ-въплъщение с Него е необходимо за всеки Негов последовател. С подвиг на себеотрицание човек предава себе си на Възкръсналия Господ и започва да живее чрез Него, да мисли чрез Него, да действа чрез Него. Израстването в този живот се извършва чрез много подвизи, постепенно и органично: то върви от низшето към висшето, от първото към последното. Чрез Христовия живот се върви към Христовата смърт. За да възкръснем, преди това е необходимо реално да приемем Христовата смърт като своя, защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението (Рим. 6:5); защото, когато с кръщението се погребем в Неговата смърт, с Него и ще възкръснем, и ще ходим в новия живот на Възкръсналия Господ (Рим. 6:4). Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него (Рим. 6:8), ще живеем вечно с Него, защото Христос, веднъж възкръснал от мъртвите, вече не умира: смъртта няма вече власт над Него (Рим. 6:9; 6:10-11; 6:22-23).

Който не преживее реалността на Разпнатия Господ, не може да преживее и реалността на Възкръсналия. Във възкресението се влиза чрез разпятието. А без възкресението няма спасение (Рим. 10:9). Разпятието не може да се заобиколи. За да възкръсне човек чрез Христовото Възкресение, първо трябва да умре с Неговата смърт. Верни са думите: ако с Него сме умрели, с Него ще и оживеем (2 Тим. 2:11). – Че това е необходимо и най-необходимо, че то съдържа тайната на християнския живот, ни свидетелства един човек (апостол Павел), който приживе е бил възнесен до третото небе, в рая, и чул неизказани тайни (2 Кор. 12:2-4). Ако не можем да вярваме на никой друг, то на него можем да вярваме, защото всичко, което той казва, го казва от личен опит; всяка негова дума е преживяна, изваяна от неговия опит. Той е оправдал вярата си със своя живот, доказал я е със своя живот; в нея всичко е следствие от личен опит, всичко е реално и няма нищо фантастично, нищо измислено. Изпълнен с животворящ и спасителен опит, той смело изповядва: Смятам, че и всичко е вреда,… всичко считам за смет, за да придобия Христа, и да се намеря в Него, … за да позная Него, и силата на възкресението Му, и участието в страданията Му, като се уподобявам на Него в смъртта Му, та дано някак достигна възкресението на мъртвите (Фил. 3:8-11). – Цялата негова етика се движи в тази сфера, в границите на тези желания. Чрез грехопадението всички ние сме умрели, чрез Възкресението всички оживяваме. Както в Адам всички умират, така в Христос всички ще оживеят (1 Кор. 15:22). Адам е вкарал човешкия род в отвратителния и човекояден тунел на смъртта, а Христос ни е извел от него на пътя на безсмъртието. Още по време на земния живот в смъртните тела на Своите верни Възкръсналият Господ влага залога на безсмъртието и ги оживява за вечен живот чрез Дух Свети (Рим. 8:11). Никой не обръща на човешкото тяло, на неговата святост и безсмъртие такова внимание, каквото обръща Господ Христос. Той е направил така, че всичко да му осигурява безсмъртие и вечност. Който поведе своето тяло по Христовия път, няма съмнение, че ще го въведе във вечния живот. Истинските християни винаги правят това и заедно с апостол Павел заявяват: Винаги носим в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в тялото ни. Защото ние, живите, непрестанно се предаваме на смърт заради Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в смъртната ни плът (2 Кор. 4:10-11). Възкръсналият Господ дава сили на християните търпеливо да понасят тлението на своя външен човек, докато вътрешният се подновява всеки ден: и докато става това, те гледат на вечността като на свое истинско отечество (2 Кор. 4:16-18). Възкръсналият Господ като жива, вечно жива творческа етична сила, овековечава живота на човешката личност и пренася от земята на небето не само жизнения център на човешката душа, но и на човешкото тяло (Фил. 3:20).

Новозаветното учение за Възкресението съществено се различава от всички останали учения за възкресението. Различава се по това, че се гради върху основата на Възкръсналата Личност на Богочовека Христос. В християнството Възкресението не е теорема, не е принцип, не е някаква надличностна или безлична схема, а пълна Богочовешка Личност: Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки (Йоан. 11:25-26). Останалите религии, както и някои философии, дават дискурсивно, априористично, безлично решение, или по-точно казано – обяснение на този проблем. Християнството има Възкръснала Личност (Христос), и чрез нея доказва възкресението на мъртвите. В това е неговата новост, вечна новост и очарование. То няма нужда да измисля логични доказателства; то показва Личност, показва вечно живия Богочовек Христос: дойди и виж(Йоан. 1:46).

Смисълът на живота на всеки християнин е да направи своята личност съставна, органична част от Тялото на Възкръсналия Христос (Църквата). Направи ли това, няма да има нужда да доказва възкресението от мъртвите, защото вече има усещането, че е безсмъртен и вечен. Първият човек е от земя, земен; вторият човек е Господ от небето. Какъвто е земният, такива са и земните; и какъвто е Небесният, такива са и небесните; и както сме носили образа на земния, тъй ще носим и образа на Небесния (1 Кор. 15:47-49; ср. Рим. 8:29; 2 Кор. 4:4; 3:18). Ако Христос е възкръснал, тогава няма нужда да питаме ще ли възкръснат онези, които са се облекли в Христа и са станали съ-телесни на Него. Всяко преходно човешко същество получава своя непреходен смисъл и значение във Възкресението; смъртното същество получава своя смисъл, когато се облече в безсмъртие, тленното – когато се облече в нетление; а всички хора, всичко, което живее, което е живяло и което ще живее – получава своя окончателен, своя вечен смисъл във Възкръсналия Христос, единствения Победител на смъртта, греха, ада и дявола (1 Кор. 15:53-56). Християните вече не сами по себе си, а чрез Христос побеждават греха и смъртта; възкръсват от гроба на саможивия егоизъм; Той е тяхното възкресение и живот (1 Кор. 15:57; Рим. 8:37); те имат всичко в Него, Алфата и Омегата (Откр. 1:8); Той е Глава на тялото на Църквата, Първороден, Възкръснал от мъртвите, за да бъде пръв във всичко (Кол. 1:18). За завладените от смъртта хора – неуки и учени, богати и бедни, възкресението е нещо ново. Всичко е остаряло от греха и смъртта, възкресението е победа над тази остарялост, възкресението е пролет за душата и тялото, новост, която остарелият човешки ум трудно възприема.

Когато апостол Павел в атинския Ареопаг проповядва на философите за Христовото Възкресение от мъртвите, тогава някои от тях казват, че това е ново учение, а други му се подиграват (Деян. 17:19-20; 17:32). Но това е ново учение и нов живот, нова надежда и нова радост. Христос е възкръснал, значи възкресението става необходим догмат за всеки християнин. В това е единствената надежда, която може да спаси човека от последното, самоубийствено отчаяние: Не искам, братя, вие да не знаете за починалите, за да не скърбите, както и другите, които нямат надежда. Защото ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, то и починалите в Иисуса Бог ще приведе с Него …. Мъртвите в Христа ще възкръснат… и така винаги с Господа ще бъдем (1 Сол. 4:13-17). Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим (1 Кор. 15:51-52). За това говори и Евангелието, което се чете на опело (Йоан. 5:25-29): Истина, истина ви казвам: иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят. … Недейте се чуди на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане. – Възкресението от мъртвите е воля на Небесния Отец, оттук и смисъл на всяка човешка личност. Без Възкресението всичко губи своя смисъл; и само във Възкресението го получава, защото не погива, а възкръсва за вечен живот (Йоан. 6:39-40; Лук. 14:14). Който стане син Божи, неизбежно става и син на възкресението (Лук. 20:36).

Какво? Нима вие мислите, че не може да се вярва, че Бог възкресява мъртви? – пита апостол Павел. И веднага отговаря, че и самият той е мислел така; и не само е мислел, но и безумно се е борел против измислените басни за възкресението на Иисус Назарянина; борел се е чак дотогава, докато не видял Самия Възкръснал Иисус, и след видението станал, от най-страстния христоборец, най-вдъхновеният проповедник на Възкръсналия Христос (ср. Деян. 26:8-16).

Христос е възкръснал, но Той е бил Богочовек; а как е възможно обикновени хора да възкръснат? – Попитайте евреите, които присъствали на Лазаровото възкресение (Йоан. 11:32-46; 12:17-19). Христос възкресил Своя приятел Лазар; това е исторически факт; но как е станало това, как протекъл този процес отвътре, това остава неразбираемо за победения от греха човешки разум (Йоан. 11:11-14). Възкръсналият Лазар е жива проповед за всеобщото възкресение. Гледайки него, възкръсналия, много евреи повярвали в Иисус заради него, а свещениците се договорили да убият и него, и така да заглушат изразителната проповед за Иисус – Възкресителя на мъртвите (Йоан. 12:0-11). – Че мъртви възкръсват, за това свидетелства Иаир, чиято единствена дъщеря Иисус възкресява (Марк. 5:22:43; Мат. 9:18-25; Лук. 8:41-56), както и Наинската вдовица, чийто единствен син възкресява състрадателният Господ (Лук. 7:11-15).

За Христос възкресението е естествена необходимост, а смъртта е сън (Йоан. 11:11-13; Марк. 5:39). Победителят на смъртта възкресява от мъртвите онези, които иска. За това имаме исторически факти, но самият процес на възкресението е необясним за хората и на мнозина служи като повод за отричане и на самото възкресение. Как ще възкръснат мъртвите и в какво тяло ще дойдат? Това са стари коринтски въпроси, стари и винаги нови, актуални (1 Кор. 15:35). Но апостол Павел богомъдро отговаря на тях:Безумецо, това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре. И когато сееш, не сееш тялото, което има да стане, а голо зърно … но Бог му дава тяло, каквото си иска, и на всяко семе собственото му тяло. … Тъй е и възкресението на мъртвите: сее се в тление – възкръсва в нетление… сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно. Има тяло душевно, има и тяло духовно (1 Кор. 15:36-44). Това значи, че същността на зърното, неговото тайнствено израстване е ръководено от Бога (ср. 1 Кор. 3:5-9); телесното тяло по тайнствен начин става духовно: същността на тялото и духа, същността на човешката личност знае само Бог, оттук и възкресението на личността бива от Бога: от телесното тяло Бог при възкресението взема от онова, което представлява съществена част от човешката личност; в своята окончателна същност и материята е духовна, и тялото е духовно тяло.

Очевидно е, че Възкресение Христово е най-необходимото нещо в новозаветното домостроителство на спасението. Алфата и Омегата на възкресението е Възкръсналата Личност на Богочовека Христос. Чрез нея е предопределен и самият факт, и самият процес на всеобщото възкресение. Христовият труден подвиг на спасението е увенчан с Неговото Възкресение от мъртвите. Затова Неговото Възкресение изпълва безнадеждното човешко сърце с жива надежда, с небивала надежда и радост (1 Петр. 1:3). Без Христовото Възкресение животът би бил безсмислен, страданията биха били неоправдани, страданията биха били неизкупими. Ако Христос не е възкръснал, празна е нашата вяра (1 Кор. 15:14), напразна е науката, напразна е философията, напразни са страданията, напразен е целият живот. | http://www.svetosavlje.org

(1925)

Превод: Татяна Филева

**********************************

Скъпи сънародници, братя и сестри,

Живеем в трудни времена, когато сякаш самите основи на света около нас се разклащат. Нравствени ценности, които векове наред са били ясен ориентир за хората, крепило на морала и спойка в обществото лекомислено се подлагат на съмнение и отхвърляне. Представите за добро и зло, справедливо и несправедливо, редно и нередно се подменят, а казано е: “Горко на ония, които злото наричат добро, и доброто – зло, тъмнината считат за светлина, и светлината – за тъмнина!” (Ис. 5:20). И в тази обстановка на ценностна дезориентация, вълни от мигранти с различни вярвания, светоглед и традиции прииждат и ни поставят пред нови изпитания.

Но благата вест за Христовото Възкресение е призив към всички нас да бъдем свидетели пред света за Евангелската Истина и вестители за неотпадащата, жертвена Христова любов, която побеждава злото и смъртта. Господ ни призовава: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” (Мат. 5:16).

Нека Възкръсналият Спасител да просвети умовете и сърцата ни, да ни помага да преодоляваме трудностите и изпитанията, да даде на всички вярващи в Неговото Възкресение крепки душевни и телесни сили, непоколебима вяра и преизобилна любов, та всеки, който е в неведение, в отчаяние, в страдание, като види добрите ни дела и усети мира и топлината в сърцата ни, да се изпълни с радост и надежда, та на нашия поздрав: Христос възкръсна, да отвърне възторжено: Наистина възкръсна!

+ НЕОФИТ, патриарх Български и митрополит Софийски

***********************

Какво ново мога да ви кажа, приятели мои? Изминаха толкова много години. Вече имаме едно изцяло ново поколение, което търпи изпитанията на съвършено друга среда и вероятно е засегнато от новата форма на скептицизъм, родена от прикосновението с отчуждения от правилната вяра западен свят.

Струва ми се, че в наши дни, повече отколкото във времето, когато изнесох онези „Седем проповеди за младежите“, душите на младите хора – аз и до ден днешен ги приемам като мои приятели, така както и в предишните години (защото продължавам да говоря в името на Иисус Христос) – страдат от пристъпи на душевни немощи.

Причина за това е лукавата пропаганда на Запада, скрита зад маската на либерална демокрация, която нерядко ни се представя в християнски образ също както сатаната се преобразява в ангел на светлината, за да подмами колкото е възможно повече хора.

През онези години (във времето на комунизма) вие бяхте потискани чрез сила, което будеше у вас естествено противопоставяне срещу материалистическата система и събуждаше у вас размисли за мистичното. Ти, млади мой приятелю, не вярваше на нищо от онова, което ти говореха тогава, защото, както сам знаеш, зад маската на относителната истина, представяна от управляващите по онова време като абсолютна истина, се криеше една безусловна, тоталитарна лъжа.

През онези години наставленията на духовника достигаха до вас чрез устната проповед, а това излагаше на риск неговата свобода, живота му дори, но Христовата истина внасяше утешение в душата, ранявана от насилието на политическите речи и физическия терор.

През онези години на вас ви говореха за комунистическия интернационализъм и за един крайно материалистичен начин на живот, чиято цел беше да погуби всеобщата любов към Спасителя. Говореха ви, че вие сте само една съставна част, лишена от свобода, в общата рамка на социалното и политическо устройство и че единствено интеграцията към тази задължителна схема би могла да ви предостави свобода. Христос обаче ви зове към по-голяма свобода, и то от съвършено друг порядък, когато казва: „Освети ги чрез Твоята истина; Твоето слово е истина“ (Иоан.17:17), а също и: „Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Иоан.8:32).

Не се ли получи така, че в онова отминало време, приятелю мой, Христовата истина ти изглеждаше съвършено ясна и лесна за възприемане? Днес, сред лабиринта от лъжи, които те окръжават от всички страни, умееш ли все така лесно да различаваш Истината от лъжите?

С нахлуването на „евангелизацията“ от американски и протестантски тип, при която непълни християнски истини се проповядват на сатанински фон от рок музика и под формата на евтино скроени спектакли, изпълнени с прочувствени писъци и престорен плач, с чудеса и изцеления, нахлуващи в замаяната ви глава, как бихте могли да откриете истинния Христос в сърцето си?

В предишните дни, под тежестта на ужасяващия комунистически атеизъм, вие можехте да загърнете душата си с тялото Господне, помазано с миро, така както е било помазано от Йосиф и Никодим при полагането Му в гроба.

Днес, прелъстени от ритмите на адския тътнеж и варварските ритми на сектантското проповедничество, вие вече не откривате Бога и стоите, подобно на Мария Магдалина, ридаейки от празния гроб на своята душа.

Кой ви открадна Бога? Кой градинар Го укри от вас така, че сега вие да сте самотни и ридаещи?

Върнете се към простата истина на вярата и разказа за Христовото Възкресение! Втурнете се подобно на Петър и Йоан към Господния гроб, приведете се, влезте и ще видите, ще повярвате, тъй като познавате Писанието, че е било предначертано Иисус да възкръсне от мъртвите!

Навярно в отминалите дни, когато комунизмът правеше опити насила да изтръгне всяка вяра от сърцето ви и да ви превърне в редови елемент от механизма на социалната машина, вие, в дух на младежка непримиримост, сте отдавали в душите си по-голямо място на Христос, отколкото Му отдавате днес.

Как ще имате сили, подобно на Мария, да стоите пред празен гроб? Всички тези атаки са насочени срещу вас, младите хора, именно срещу вас, защото вие не сте така добре защитени и защото сте по-чувствителни към несправедливостите. Тези, които ви атакуват, искат да ви кажат, че ако не им се подчините, вие сте един празен гроб.

И все пак писано е: „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света“ (1 Йоан. 4:1).

Кой днес може да изпитва дали духовете са от Бога, щом самите православни и католически свещеници проповядват антиапостолски послания, сходни с тези на еретическите организации, учредявани от противниците на Църквата? Кой те защитава да не се отклониш от Пътя, млади мой брате? Кой ще загърне сърцето ти с присъствието на истинния Христос, не с измислените Христови образи на нашето време?

Които са Го приели в себе си, на тях Той даде възможност да станат чеда Божии; те не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се родиха. „И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца. И от Неговата пълнота всички ние приехме и благодат въз благодат“ (срв. Иоан 1:12-14, 16).

Ти, млади човече, си се родил не от похот плътска, родил си се от Бога, Който стана плът заради теб, от пълнотата на Когото ти си приел и благодат въз благодат.

Тази благодат е щит срещу идолопоклонството, към което те тласкат съвременните ти наставници. Те ти говорят, че свободата е заличаване на всяко препятствие по пътя ти; че чистата съвест е вид кумир; че почтеността е отживелица, несъвместима с времето; че сексуалността те освобождава от скотските страсти в теб; че подобието ти с Христа е измислица, съчинена от свещениците; че любовта към Бога и ближния е нов начин за потискане на личностното у теб. Вгледай се внимателно в сърцето си независимо от тези дяволски лъжи и ти ще откриеш Истината – Единствената, която ще те направи свободен! А върховната Истина е Възкресението – Възкресението Христово, което е средство за собственото ти възкресение.

С разкъсана плът, обезобразен от мъченията, Христос като царствен лъв възкръсва, обновен чрез пълно одухотворяване на тялото. Той се е отделил от обвиващата Го и помазана със смирна плащаница, оставяйки я в съвършено непокътната форма. Като царствен лъв Той се възнася целият в светлина, минавайки през гробния камък, без да остави и следа – същият този камък, който впоследствие ангелът ще отвали, за да покаже на жените, че Иисус не е вече в гроба. „Дойдете, вижте мястото, дето е лежал Господ“ (Мат.28:6).

Христос воскресе!

Необикновеното е, че свещеникът, който ви е казал, че Христос е умрял, сега обявява, в светлото величие на Истината, че Той е възкръснал. Свещеникът знае и с убеденост проповядва Истината за Възкресението. Приятелю, ти не си вече празен гроб! Възкръсналият Христос живее в теб и Неговата радост остава с цялата си пълнота у теб.

През 1981 г. на Пасха се намирах в затвора в Аюд. Рано сутринта, когато на ред идваше следващата смяна охранители, аз вероломно наруших дяволските правила на затвора, казвайки на охранителя (един от най-жестоките сред тях): „Христос воскресе!“ Той се поколеба за момент и през същия този интервал от време аз видях как по лицето му, като светъл лъч, премина невинно изражение от детските години, когато мама и баба са го хващали за ръка и са го водили на църква и когато е слушал как ангелският глас на свещеника изрича: „Христос воскресе!“

След тези няколко мига на колебание той кротко отвърна: „Воистину воскресе!“ Тези слова за мен бяха най-безспорното доказателство, че никога не съм се лъгал по отношение на следното: човекът, който ме измъчваше (заради Христа), изповядваше Възкресението Господне. Вътрешно ме изпълниха невидими сълзи на радост.

Впоследствие, докато мръзнех в глад зад решетките, при мен дойде Корнел Прискару с желание да ми докаже чрез марксистки аргументи, че е глупаво да вярвам и утвърждавам Христовото Възкресение. Още при влизането му в килията аз му казах: „Христос воскресе!“ Той се вторачи в мен за няколко секунди и в отговор ми зададе въпроса: „Ти виждал ли си Го?“

„Не съм Го виждал, господин Корнел, но вярвам във Възкресението заради достоверното свидетелство на онези, които са Го видели възкръснал и са проповядвали това: апостолите и учениците, жените-мироносици, войниците, лежащи като мъртви, пронизани от светлината на Възкресението, милионите мъченици, които в мига на настъпването на тяхната мъченическа смърт са виждали пред себе си възкръсналия Христос. Вие не сте виждали Северния полюс, но сте сигурен в съществуването му заради достоверните източници, които са ви дали тази информация. Не сте виждали нито Маркс, нито Енгелс, нито Ленин, но вярвате в тяхното съществуване, а предполагам и в техните теории поради доверието, което имате в онези, които ви говорят за тях…“

Знаех, че си губя времето в безполезен и безплоден спор, използвайки доказателства от човешката логика, безкрайно повърхностни и преходни, докато всъщност върховната Истина се съдържа в едно-единствено проглашение. В известен смисъл се сблъсках със ситуация, наподобяваща онази, при която апостол Павел използвал философския аргументи пред атиняни, говорейки за рационалната и ирационалната страна на Възкресението (срв. Деян.17:16-34). Убивах дума по дума духа на Истината, който беше проблеснал в килията ми чрез предния охранител и неговото просто потвърждение на Възкресението: „Воистину воскресе!“…

Млади приятелю, мога да ти изброявам библейски доказателства за Възкресението; мога да те изпратя до гроба заедно с Петър и Йоан, за да видиш как Иисус е излязъл от ленената плащеница, оставяйки непокътната нейната форма, или как е преминал през камъка, без да остави нито следа по него; мога да ти разкажа за всички Негови явявания на апостолите, учениците и светците. През моята уста всички тези истории ще бъдат като мъгла и дим, ако Божият Дух не говори чрез мен.

Христос възкръсна в сърцето ти много преди аз или някой друг да ти каже това.
И ти си го знаел и утвърждавал също както моят охранител, когато си възкликвал с най-дълбока, безспорна убеденост: „Воистину воскресе!“

Не тичайте подир представления, не тичайте подир евтини чудеса, представяни на сцена, не тичайте подир безсмисленото дърдорене на сектантите; техните неясни думи са змии, изригващи из устите им! Не тичайте подир театралните проповеди на нито един от тях; всичките тези неща са лъжи, всичките те са скрити оръжия на сатаната! Идете при най-простата истина, при най-неоспоримото и повече от несъмненото:

Христос воскресе! Воистину воскресе! | http://www.pravoslavie.ru

Текстът е публикуван със съкращения

Превод: Анжела Петрова

****************************

В тези дни, осветени от чудото на Възкресението, за страданието, надеждата и радостта, които носи Празникът на празниците, разговаряме с отец Миодраг Попович, енорийски свещеник в храма „Свети Сава” в Белград.

Какъв е духовният смисъл на Възкресението и защо се нарича най-големият християнски празник?

Възкресение е най-големият празник, защото самият акт на Христовото Възкресение е най-голямото чудо, чудо на чудесата, най-великото събитие в човешката история.

Като събитие, случило се в конкретен момент, Възкресението се разглежда така, както историците разглеждат дадено историческо събитие. Като изключително чудо, то остава над времето и пространството, остава необяснимо за човешкия разум. Затова Църквата не се и опитва да обясни Христовото Възкресение, а го приема с вяра.

Апостолите, очевидци на Възкресението, се обръщали към своите слушатели не просто като проповедници, а като неустрашими свидетели на Истината. С вяра във Възкресението те завършили своя земен живот, защото ние не можем да не говорим за това, що сме видели и чули, както е написано в Деяния на светите апостоли (4:20).

И така, Възкресението може  да бъде доказано като исторически факт, но само ако е разбирано като чудо, което не може да бъде обяснено от човешкия ум, с човешките мерки. Възкресение Христово е основа на целокупното християнско учение през вековете. Самата Църква е живо свидетелство за автентичността на Христовото Възкресение, защото как иначе би могла да възникне и да просъществува? Наистина, нашата проповед би била напразна, ако не беше Възкресението на Спасителя. Христовите апостоли не са проповядвали християнството, основавайки го на митове и рационалистични спекулации, а на факти, които самите те са преживели опитно като неоспорими и които и самият апостол Петър изтъква в своето Послание: Защото ние ви явихме силата и пришествието на Господа нашето Иисуса Христа, не като следвахме хитро измислени басни, а като станахме очевидци на Неговото величие (2 Петр. 1:16).

Христовото Възкресение, като нещо, което се е случило в границите на времето и пространството, не е засвидетелствано само от създаването на Църквата, но и от нашето обикновено, светско обкръжение, в което Църквата вече две хиляди години несъмнено оказва голямо влияние. Ако Възкресението Христово би могло да се отрече, то това би могло да се случи с всяко друго историческо събитие. Христос лично представил Себе Си жив след Своето страдание с много верни доказателства (Деян. 1:3), говорил четиридесет дни и нощи със Своите апостоли, явявал се пред тях, позволявал им да Го докоснат, обядвал с тях, разхождал се с тях и ги поучавал. Апостолите усещали Неговото присъствие така дълбоко, че сърцата им горели (ср. Лук. 24:32).

Чувал ли е някой някога мъртъв човек да има такова голямо влияние върху живите, въоръжавайки ги със сила и мъдрост, окуражавайки и просвещавайки обикновени, необразовани хора? Свети Йоан Златоуст пише: „Велико доказателство за Христовото Възкресение е голямата сила, която Той показвал след Своята смърт. Неговото Възкресение е убедило живите хора да оставят своята страна, своя дом, своите приятели и роднини, своите съпруги, деца и родители и да вземат своя кръст… Всичко това не могат да бъдат заслуги на мъртъв човек, който е останал в своя гроб, а на Възкръснал Бог.”.

Христовото Възкресение е не просто историческо събитие, нито само чудо, което е имало някакъв ефект единствено в апостолските времена, а част от всекидневието на всички епохи, както и на нашата. Известно е, че голям брой хора от нашата близка история предпочитали да умрат, отколкото да отрекат великата истина на Христовото Възкресение.

Евангелският разказ за Христовото Възкресение е свидетелство за историческата вяра на апостолите, мъчениците и праведниците. Той е оправдание на всички техни борби, осмисляне на тяхната кръв, пролята за християнската вяра. Апостолите знаели, че Христос е възкръснал. Затова и възникнал поздравът: „Христос воскресе – Воистину воскресе”, с който вече повече от две хиляди години християните се поздравяват от Възкресение до Възнесение.

Какъв е смисълът на Христовото страдание днес и какво страдание днес би донесло изкупление и на всеки от нас поотделно, както и на целия народ?

Христос доброволно е приел да бъде разпнат и да издъхне на Кръста, та заради нас и нашето спасение със Своята смърт да победи смъртта, и да направи всички наши житейски голготи временни и да ги преобрази във вечна радост.

Ако е искал, Иисус е можел да избегне собственото Си страдание, но в този случай не би изпълнил мисията, заради която всъщност е дошъл сред хората. Те и занапред биха останали извън общението с Бога, безнадеждно потопени в тинята на греха, проклятието и смъртта. И самата Негова кръстна смърт би била безсмислена, ако не беше последвана от Възкресение.

Кое е това, което днес разпъва всеки човек на земята? – Това е грехът. Но по-страшното е, когато човек оправдава своя грях и не чувства никаква потребност от покаяние и промяна на състоянието, в което се намира. У нас Разпети петък трае много дълго, с десетилетия. Бих могъл да кажа, че ние, сърбите, все още разпъваме Христос по най-различни начини. И това правим, прогонвайки Бога от сърцата си, понякога съзнателно, а понякога несъзнателно. Ще ви дам само един малък пример: в едно църковно песнопение, което се пее на Разпети петък, се казва, че „цялото творение трябва да мълчи”, имайки пред себе си разпнатия Христос. А какво се случва у нас? У нас всички кафета и ресторанти са отворени, танцува се, пее се, хората се държат разюздано. И вместо на този ден, веднъж в годината, да угодим на Бога, ние угаждаме на своите себични желания. Нямаме дори и намерение да искаме да бъдем съпричастници на Бога и участници в Царството Небесно, за което е създаден и предназначен всеки човек. Това е всеобщ проблем. Защото, ако в тези дни на „мълчание” училищата и другите институции не работят, а магазините и аптеките са отворени само за най-необходимото, защо това да не важи и за кафетата и нощните клубове? За съжаление, онези, които са отговорни за това, имат оправдание за своя грях, и то е „по-голяма печалба”.

Къде са решенията на проблемите, натрапвани ни от различни системи? Първо в личното, а след това и във всенародното покаяние, тоест в нашето изправяне, в изменението ни към по-добро. За това е необходима истинска жертва, която винаги дава добри и здрави плодове.

С оглед на многото политически, обществени, социални и морални проблеми, каква е личната отговорност на всеки от нас, и каква – обществената отговорност на всички нас, взети заедно, за да се промени това състояние?

Необходимо е да се освободим от предразсъдъците, от които страдат мнозина от нас: че са призвани в този свят за някаква велика и важна мисия. Упоени от приказките и филмите, мнозина прекарват живота си, мечтаейки за героични дела, за които ще ги прославя целият свят, и така пропускат да забележат безбройните поводи реално да извършат нещо добро и благородно във всекидневния живот.

Не всички сме призвани да спасяваме света от природните стихии, или да строим църкви, палати и други материални неща. Нашата мисия е в това във всекидневния живот да направим нещо добро и полезно за ближния си. Да бъдем верни в малкото, както се казва в наслова на една много хубава беседа на блаженопочившия Браничевски епископ Хризостом. Защото Господ именно това казва в евангелската Притча за талантите: Добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя. Затова нека разпознаем своите „таланти” и да ги поставим в служба на ближните си, а Господ ще приеме това от нас така, като да сме го сторили на самия Него.

Едно възкресно поучение за финал на нашия разговор?

Христовото Възкресение е нашият единствен мост, по който да преминем от смърт към живот. Но Възкресение Христово и Неговата победа над смъртта никого не спасяват автоматично, тя само дава липсващата до онзи момент възможност за избор, за решение за пребиваване или в Божието Царство, или в царството на тъмнината. Разбира се, крайният избор е дело на човека.

А как избираме това? По всички възможни начини. Откакто съществуват светът и човекът, нашите слабости са универсални: честолюбие, властолюбие, сластолюбие. Променят се само начините, по които се проявяват, в зависимост от мястото и епохата.

Нашето време и нашето пространство са белязани със своеобразно разделение, партикуларизъм и партокрация (тези две думи, както и самата дума „партия” идват от „отделяне, разделение”). Всичко е подчинено на партията и когато някоя друга партия вземе властта в някой град или община, или „вземе под крилото си” някое предприятие или дори цялата дейност, като че е нейна бащиния, тогава безмилостно тъпче пред себе си всички, които са нейни политически, идеологически или каквито и да било други противници. За общо съжаление, което неизбежно възниква при такова разбиране за властта и управление, никой никога не отговаря.

Напротив, това е нещо, което се подразбира: „Мъчел съм се да се добера до властта, хайде сега максимално да се възползвам от нея, защото кой знае докога ще имам тази възможност!”

В тези празнични дни няма да споменаваме имената и да говорим за „делата” на онези, които са избрали такава житейска философия. Вместо това да размислим за онези, които, на факта, че „Животът е кратък”, са решили да отговорят: „Хайде да го изпълня с добри дела!”. От материалистична гледна точка техният избор е странен, неразбираем, наивен, защото те доброволно се отказват от някои „преки пътища”, чрез които много неща в живота се осъществяват по-бързо и по-лесно. Но тези „преки пътища” като правило предполагат, че някой друг трябва да бъде ощетен и засегнат, за да получа нещо аз, а това е в пълен разрез с всичко, на което ни учи и към което ни призовава Господ Иисус Христос.

Той, не само със Своите думи, но и със самия Си земен живот ни е оставил най-силния пример как можем да прекараме живота си, правейки добро на ближните си, и как, когато дойде време за това, да можем да напуснем тази „долина на сълзите” с чиста съвест, без размисъл „дали не съм ощетил или наскърбил ближния си, за да ми бъде по-добре на мен?”. Ето, това е нашето призвание, това е главната и най-истинска мисия на човека. |www.saborna-crkva.com

Превод: Татяна Филева

****************************

Човек най-добре и най-ясно изразява себе си именно чрез празничната радост. „Ако е истина, че вярата е преди всичко радост в Бога и поради това – празник, тогава и християнството е много по-лесно да бъде разбрано чрез неговата радост и празници. От самото начало християнството е въплъщавало и изразявало своята вяра, своето разбиране за света и усещане за живота чрез тъканта на своите празници” [1]. С пълна отговорност и спокойно можем да кажем, че християните живеят от празник до празник, както и че тези празници придават духовен смисъл на цялото време.

Няма по-добър увод в същността на християнския живот от разглеждането на онзи Празник, който Православната църква открай време е смятала за „Празник на празниците” и който открай време е представлявал всеобща и несравнима с нищо радост за всички християни. Този празник е Възкресение Христово.

От Евангелието знаем, че Христос е пострадал именно в дните на староеврейската Пасха и че това съвпадение – от евангелска гледна точка – никак не е било случайно. Какъв е смисълът на това съвпадение? Какво са празнували старите евреи и защо апостол Павел нарича Христос нашата Пасха? Защото Христос, Пасхата наша, биде заклан за нас (1 Кор. 5:7).

Отговаряйки на всички тези въпроси, ние постепенно навлизаме в едно разбиране за света и историята, което – колкото и архаично да изглежда на съвременния човек с всичките му нови технологии, съвременен живот, с потребителското му отношение към всичко и повърхностното му разбиране за живота – всъщност съответства на това, което е вечно, неунищожимо, най-важно и най-дълбоко в човешката душа. Затова е изключително важно да разберем именно това постепенно развитие, израстване и образуване на различните смислови пластове в празнуването на Пасха.

Думата Пасха е от гръцки произход и произлиза от арамейската дума “пасха” и еврейската “песах”, което значи „преход”, „преминаване”, „изход”. Именно началото на празнуването се свързва с изхода на евреите от египетско робство. Бог се явява на Моисей и му заповядва на десетия ден от първия месец в годината всеки дом да вземе по едно агне или яре без недостатък, мъжко, едногодишно (Изх. 12:5) и да го гледа до четиринадесетия ден. Вечерта на този ден да го заколи, да вземат от кръвта му, и помажат и двата спонеца на вратата и горния праг на вратата в къщите, дето ще го ядат. И през тая същата нощ да изядат месото му, изпечено на огън; да го изядат с безквасен хляб и с горчиви треви… И тоя ден да ви бъде за спомен, и празнувайте го като празник за Господа през (всички) ваши родове; празнувайте го като вечно узаконение… (Изх. 12:7-17).

По думите на протопрезвитер Александър Шмеман, Пасха постепенно се е развивала и имала различен смисъл в различните исторически периоди. Първата фаза се оформя още през номадския период от живота на старите евреи, по времето, когато още не обработвали земята, а се занимавали само с животновъдство. През този период Пасха се свързва с радостта от раждането на новите животни. Оттук е и най-старият обред, свързан с Пасха – обредът на принасянето в жертва на агне в знак на благодарност към Бога. Така възникнал първоначалният облик на еврейската Пасха – обредът на принасянето в жертва на пасхалното агне.
Следващата фаза е завладяването на Ханаанската земя, след което старите евреи разширяват своята дейност и започват да обработват земята. Тогава Пасха постепенно започнала да придобива нов смисъл. Тя станала празник, отбелязващ началото на тази тяхна дейност, а с това и пролетното обновление на природата, празникът на космическия триумф на живота. Но всичко това все още било свързано изключително с природата и живота на човека в природата и чрез природата.

„След това се появява и започва да се разраства третото, вече историческо измерение на Пасха. След природата идва историята, защото човек не живее само в природното време, а и в историческото време, в историческия процес, който дава смисъл на миналото, настоящето и бъдещето, който дава смисъл на живота не само на отделния човек, но и на всички хора, на цялото човечество” [2].

Няколко века преди Христа, разбира се, стигаме до това, че празникът Пасха за евреите става празник, чрез който всяка година празнували своя изход от Египет, своето четиридесетгодишно скитане през пустинята, освобождаването от робството и своето влизане в Обетованата земя.

„Така празникът Пасха става празник на човешката история, празник на радостта на тази история и нейното движение от робство към свобода, от скръб към радост, от глад и ядене на манна в пустинята към изобилието и плодовете на Обетованата Земя. Така и природата, и историята, и, разбира се, надеждата за идването на Царството Божие, постепенно са се съединили в празника Пасха, който така станал своеобразен символ на самия човешки живот в неговата устременост към по-добър и радостен край” [3].

Всичко това е била – макар и по идея и замисъл – Пасха по времето на Христос. Така става ясно защо именно Пасха се е оказала в центъра на евангелските събития, защо всичко онова, в което вярваме, когато казваме, че вярваме в Христос, в такава степен е свързано именно с пасхалните дни, защо всичко това има своя ключ именно в Пасха.

Христос е проповядвал Царството Божие, онова Царство, което преди това е предвещавала, което е разкривала и разкрива на човека красотата на света и природата. Красотата на природата, красотата на нейната пролет е символ и обещание за онази съвършена Красота, за която и Достоевски е казал, че ще спаси света. Христос е казал, че в Него, в Неговия живот, и особено в Неговата жертвена смърт на Кръста, ще се извърши този изход и преход – което на еврейски език значи Пасха. Изходът от робството на времето и смъртта в свободата на живота и любовта, и преходът от небитие в битие. Затова Христос е наречен Пасха, тъй като Неговата кръстна смърт и Възкресение представлявала крайното изпълнение на този празник. Тя преизпълнила този празник с окончателен и сега вече универсален смисъл, защото Неговото Възкресение станало център на християнската вяра и радост.

Както знаем, Христос преди Своето страдание и разпятие на кръст отпразнувал еврейската Пасха, след чието празнуване и възкръснал от мъртвите. Именно на Пасхалната вечеря Той установява светото тайнство Евхаристия.

„Защо Господ е извършил Пасха?” – пита свети Йоан Златоуст и предлага следния отговор: „За да покаже, че във всичко, което прави, чак до последния Си ден, не се противи на закона” [4]. В друга проповед свети Йоан казва: „Защо Христос е извършил това Тайнство по време на Пасха? За да познаеш от всичко това, че Той е Законодател на Стария Завет и че написаното в този завет е написано, за да служи като предобраз на самата истина” [5]. Светоотеческото виждане за пасхалната трапеза, както и за Тайната вечеря, намираме в православната химнография. В канона на свети Андрей Критски на Велики четвъртък четем: „Украси се вечеря и на Тебе, Христе, се приготви пасха по Твоята дума” (песен 1, тропар 1). В стиховете на Велики четвъртък четем още: „Двойна вечеря е това, защото носи пасхата на закона и новата Пасха, Кръвта и Тялото на Владиката”.

За да придобием вярна представа за пасхалната трапеза и Тайната вечеря, трябва да се абстрахираме от нашите обичайни представи за великденски обяд с красиво сервирани и вкусно приготвени ястия. Еврейската Пасха не е била такава. Това била свещена трапеза, на която всяко ястие било съпътствано от благословение. Приемането на храна се редувало с молитви и пеене на псалми, и всичко това се извършвало по установен ритуал, който по-късно бил отбелязан в Талмуда. В началото на пасхалната вечеря всеки участник в нея получавал голяма чаша вино, смесено с вода. Всеки четял над своята маса бераках (berakah) или кратко славословие, което започвало с думата „благословен”. Преди пиенето на вино всички изслушвали кидуш (kiddush). Така се наричали молитвите, в които се прославя Божията святост. След пасхалната вечеря се предвиждал особен кидуш, който произнасял домакинът или най-старият от участниците в трапезата. След кидуша се пиело вино, а после на трапезата се слагали пресни (безквасни) хлябове, латук (горчиви треви) и харосет (салата от бадеми, орехи, смокини и различни плодове) и печено агне – пасха. Главата на семейството подавал на всеки малка връзкалатук, и той го ядял, топейки го в харосета и над всяко ястие се четял бераках. След предястието умивали ръцете си, след което следвала пасхалната вечеря в тесния смисъл на думата. Отново се наливали чашите. Най-старият издигал нагоре купата с пресните хлябове и казвал: „Това е хлябът на страданието, който ядяха нашите бащи в Египетската земя” [6], а след това се разчупвал един хляб и част от този хляб се отделяла настрана, и трябвало да стои там до края на трапезата. Става дума за афикоман (aficeimn) – част, която било предвидено да се оставя в случай, че дойде някой беден човек, пътник или случаен гост, според Моисеевата заповед (Втор. 16:11-12). Втората част от разчупения пресен хляб най-старият вземал за себе си, докато на останалите давал други хлябове. Тогава най-младият питал най-стария защо на тази вечеря е предписана такава трапеза. Този въпрос инсценира поучаването на децата за смисъла на предстоящия празник, както изисква Моисеевата заповед: И кога ви попитат децата ви: какво означава тая служба? кажете (им): това е пасхална жертва Господу, Който отмина къщите на синовете Израилеви в Египет, когато поразяваше египтяни, а нашите къщи избави (Изх. 12:26-27). Като отговор на поставения въпрос най-старият произнасял хагада (haggadah) – разказ за чудесното избавление на евреите от египетското робство и за други благодеяния, които Бог явил на Своя народ. Произнасяйки тези думи, той издигал чашата и после я слагал на масата. Всички присъстващи ставали и запявали халел (hallel), или 113-ти псалом „Хвалете, раби, Господа, хвалете името Господне…”. След това се пиело вино и се ядели пресни хлябове, натопени в харосет. Главата на семейството отчупвал за себе си парче от агнето и раздавал късове на всички присъстващи. Това било единственото ястие, което трябвало да бъде изядено без остатък, според Моисеевата заповед: И през тая същата нощ да изядат месото му… Не оставяйте от него до сутринта (Изх. 12:8 и 10). С това пасхалната трапеза завършвала и всички участници в нея умивали ръцете си. Главата на семейството разчупвал афикомана (онази част от пресния хляб, която била оставяна в случай, че дойде някой случаен пътник или беден) и давал по една част от него на всеки. Наливала се и трета, „обща” чаша. Всички ставали и произнасяли зимун (mezumen) – молитва на трима – такава молитва, в която трябвало да участват най-малко трима мъже и която, ако това условие е изпълнено, се произнасяла в края на всяка трапеза. Най-старият благодарял на Бога, а останалите отвръщали на това благодарение. Това се повтаряло три пъти. Накрая се изпивала общата чаша и се пеела втората половина от халела (псалми 115-119). По желание се предлагала още една или дори още две чаши. С последната чаша се пеел великият халел (136 псалом).

От това описание на еврейската Пасха можем да направим извода, че афикоманът (част от пресния хляб) е послужил на Господа като онзи хляб, който Той ще нарече Свое Тяло. „Що се отнася до чашата с Божествената Кръв, тя, според апостол Павел и евангелист Лука, била дадена след вечерята. Това би могло да бъде третата, четвъртата и дори петата чаша, но най-вероятно това била третата чаша, над която се произнасял зимун и чието благословение представлявало най-тържественият момент от празничната трапеза” [7]. Следователно, Господ Иисус Христос изпълнява закона и в най-тържествения момент на еврейския празник установява Светата Евхаристия. Той дава Себе Си, Своето Тяло и Своята Кръв за живота на света.

В онзи Пасхален петък, когато на Голгота била пролята Кръвта на Иисус, Когото още в самото начало на Неговата проповед Йоан Кръстител пророчески нарича Агнец Божий, Който взема върху Си греха на света (Йоан 1:29), бил установен нов съюз, съюз на Бога не с един народ, а с всички онези много народи, които се съединяват с Него в Евхаристията. Затова почти двадесет години след тези събития апостол Павел пише: Христос, Пасхата наша, биде заклан за нас (1 Кор. 5:7). Пасхата не е само преход на един народ от робство към свобода, а преход на целокупния човешки род от смърт към живот. „В Христовото Тяло и Неговата Кръв е разрушена преградата, разделяща сътворено от несътворено. Сега сътвореното може да съществува по начина, по който съществува несътвореното, по начина на истинския живот” [8].

Това правете за Мой спомен (Лук. 22:19), казал Христос на Своите ученици, разделяйки хляба и виното на Тайната вечеря. В Свещеното Писание споменът не значи просто ретроспективно припомняне, спомняне на минали събития, а повторно преживяване и обновяване на отношенията и фактите от живота. Причастието (общението) представлява повторно преживяване и обновяване на отношението между сътворено и несътворено, и реалното присъствие на Господа в хляба и виното. В същото време то е предвкусване на Царството Небесно и малко явяване на великия и славен ден на Второто пришествие на Господа. Дълбокият и спасителен смисъл на Евхаристията и нейното вечно и универсално значение св. Йоан Дамаскин описва с думите: „О, Пасха, велика и най-свещена, Христе! О, Мъдрост, и Слово Божие, и Сила! Давай ни още по-истински да се причастяваме с Тебе в незалязващия ден на Твоето Царство (песен 9, тропар 2). Този тропар свещеникът чете след всяко причастие.

По тази причина първият ден от седмицата, или осмият ден, в който Иисус Христос е възкръснал, се посрещал с Господня вечеря, а самият този ден започнал да се нарича Господен. Християните в горницата извършвали своето богослужение, преломявали хляб и пиели вино, тоест, причастявали се с Тялото и Кръвта Господни, така че неделята станала синоним на Христовото Възкресение, а същевременно и на Евхаристията.

Отначало християните чествали и еврейските празници, но с времето неизбежно се стига до това, че тази връзка все повече отслабва. Обрязването изгубва всякакъв смисъл, същото става и с еврейските празници. Неделята, като Възкресение Христово, придобива все по-голям смисъл и значение, като постепенно измества еврейската събота. На първата Петдесетница след Възнесението на Господа апостолите и вярващите не отиват нито в храма на тържественото утринно жертвоприношение, нито в синагогата, а правят своето молитвено събрание в частен дом, защото именно Петдесетница в онази година се падала в първия ден на седмицата. Впрочем, както изглежда, с Деня на възкресението (неделя) се изчерпва празничният кръг на младата Църква. Със сигурност не можем да твърдим, че в апостолския период християнската Пасха се е празнувала като антипод на юдейската, както и че тогава е въведен Великият пост. Но още тогава се появява стремежът към това християнската Пасха да се празнува като централно събитие в годината.

През втори век картината става по-ясна и неделята, като ден на Възкресението, напълно измества съботата. Апостол Варнава казва: „Вижте какво казва: Не са ми угодни сегашните съботи, а онази, която Аз съм сътворил, в която, започвайки от всичко, ще направя начало на осмия ден, тоест начало на втория свят. Затова и ние прекарваме осмия ден (неделята) в радостта, в която Иисус е възкръснал от мъртвите…” (Послание на Варнава, 15) [9]. Още през този период от историята на Църквата като централен годишен празник се откроява Пасха, като ден са Христовата смърт и Възкресение. Изключително ценни данни за този празник ни дава един фрагмент от писмото на свети Ириней до Римския епископ Виктор. Това писмо става повод за спорове около времето на празнуване на Пасха, за това дали Пасха трябва да се празнува заедно с юдеите, тоест на 14-15-тия ден от месец нисан, или в първата неделя на пълнолунието след този ден. По онова време се наблюдава постепенна промяна във възприемането на самия празник. На Пасха се гледа като на пост в чест на смъртта на Спасителя, Който е умрял в деня на еврейската Пасха, а сега с това искали да съединят и радостния спомен за Христовото Възкресение. Също така, този празник не можел да бъде всеки друг ден от седмицата, а именно в неделя. Тогава в Рим се стига до едно ново разбиране за Пасха, за разлика от Мала Азия, и това водело до чести разногласия. По думите на свети Ириней: „Спорът не е свързан само с деня на празника, но и с поста. Някои смятат, че е необходимо да се пости един ден, други – два дни, а някои смятат, че трябва да се пости повече дни. Има и такива, които смятат, че трябва да се пости четиридесет (часа) през деня и през нощта” [10]. Цитираното свидетелство на свети Ириней ни дава възможност да видим първите стъпки във възникването на днешната Четиридесетница, която по онова време била сведена до един или два дни пост, поради това, че тя се смятала не за предпасхален, а за пасхален пост. Обичаят на някои християни бил да постят цели четиридесет часа преди Пасха. Докато някои измервали продължителността на своя пост в дни, други правели това в часове, най-вероятно вследствие на своята немощ да постят по-дълго, и в числото 40 разпознавали определена символика. Интересното е, че азиатците завършвали пасхалния пост в деня, от който други християни, според Ириней, започвали поста, тоест в деня на еврейската Пасха.

По времето на свети Епифаний Кипърски съществувало движението на т. нар. „кватродецени” (тоест, четиринадесетодневници, които поддържали празнуването на Пасха заедно с юдеите, на 14 нисан), които събирали в един ден – 14 нисан, и предпасхалния пост, и самия празник. Те влезли в спор с римската църква и по-късно били осъдени, но не за това, че се придържали към вероятно най-старата практика на предпасхален пост, а заради нарушаването на църковното единство. Съвсем естествено е да почитаме с пост Христовата смърт именно в деня, когато това се е случило. У някои писатели срещаме употреба на думата “пасха” тогава, когато всъщност става дума за пост. Този факт се обяснява с това, че, както казахме, споменът за Христовото страдание и Възкресение се чествал един и същи ден. „Всичко това може да се смята за следа от древната църковна практика, при която празнуването на Пасха ставало вечерта на онзи ден, който едновременно бил и пост в памет на разпятието на Господа, и се наричал празник Пасха. По онова време Пасха била и радостен, и тъжен празник, именно такъв, какъвто бил и животът на тогавашните християни, съчетаващ в себе си и сълзите на небесната радост в Бога, и сълзите от тегобите на всекидневния, земен живот” [11].

През трети век, макар и не навсякъде, четиридесетдневният пост бил заменен от много по-кратък пост. Неговото времетраене от четиридесет дни несъмнено било под влияние на практиката на оглашените (които постели 40 дни преди кръщение), от желание с пост и молитва да се подпомогне подготовката на оглашените за кръщение. За обичая да се пости с оглашените говорят и много паметници от онова време. Според Тертулиан: „Най-тържественият ден за кръщение е Пасха, когато се извършили Господните страдания, в които се кръщаваме ние… Тъй като Спасителят е постил 40 дни след кръщението, и ние трябва да правим същото…” [12]. Както още през трети век кръщението се свързвало с Пасха, по тази причина този пост все повече придобивал предпасхален характер и все повече започвал да се възприема като нещо самостоятелно. Но не във всички Църкви била възприета практиката предпасхалният период да трае четиридесет дни. В Александрия имало практика да трае само няколко дни. Имало и недоумение кога трябва да се прекрати пасхалният пост, в събота вечерта или в неделя сутринта, когато пеят петлите, каквато била практиката в Рим. Удължаването на поста до 40 дни първоначално можело да възникне в Палестина, а тъй като църквата в Йерусалим се ползвала с голям авторитет, тази практика лесно можела да се разпространи по целия християнски свят. В началото на четвърти век, както ще видим, този обичай бил възприет навсякъде.

Съществува още една теория за развитието на поста до четиридесет дни, представена от отец Александър Шмеман, в която се казва: „Според някои литургисти, днешният Велик пост е резултат от „сливането” между гореспоменатия предпасхален пост и един друг пост, отначало независим от Пасхалния, за спомен на Христовия пост в пустинята след Неговото кръщение. Този пост бил свързан не с Възкресение, а с Богоявление, и започвал на 7 януари. Под влияние на институцията на катехумените (оглашените) се стигнало до сливането на тези два поста и на практиките на тяхната подготовка за кръщение, което се извършвало на Пасха” [13]. Така че въпросът за Великия пост все още е открит и представлява тема за бъдещи проучвания.

Пасха и по-нататък продължава да има своя тъжно-радостен пост в чест на Христовите страдания, но прекратяването на този пост в нощта след събота представлява много тържествен момент и с това започва да придобива днешните черти на празнуването на Пасха. Иполитовите правила казват: „Нощта на Възкресението на нашия Господ Иисус Христос трябва да се спазва с голямо усърдие, защото Той е най-великият. Затова нека никой през тази нощ не спи до зори; а след това да умие тялото си с вода, преди да пристъпи към Пасха, и нека целият народ се радва. Защото тази нощ Спасителят е дарил свобода на цялото творение; и тогава празника празнуват и небето, и земята, и всичко, което е на небето и на земята, защото Той е възкръснал от мъртвите и се е възнесъл на небето, и седи отдясно на Отца, откъдето ще дойде в славата на Отца със Своите ангели, и ще въздаде на всеки според делата му; които са вършили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане, както е писано” [14] . И останалите паметници в една или друга степен говорят за пост преди Пасха, за прекратяване на поста в съботната нощ и за характера на празника. Между другото, в тази епоха се стига до възникване на проблем в определянето на времето на християнската Пасха, както и на нейното отношение спрямо юдейската. Това недоумение определено ще бъде решено в ІV век на Първия вселенски събор.

През следващия период Великият пост продължава да се развива, но и по-нататък съществуват разлики в начина на неговото изпълнение. Църковният историк Сократ пише: „Постът преди Възкресение е различен на различни места. В Рим се пости три седмици без прекъсване, с изключение на събота и Господния ден, докато в Илирик, Гърция и Александрия се спазва пост шест седмици преди Пасха и той се нарича Четиридесетница. Но някои започват да постят седем седмици преди празника” [15]. Стига се и до недоумение дали да се пости събота и неделя, дали този период включва и Страстната седмица, Лазарова събота и Цветница. Стига се до недоумение и за начина на пост – дали да се ядат птици, риба, яйца, зеленчуци или да се яде само хляб и да се пие вода. Несъмнено тези разлики са предизвикали спорове и до унифицирането на всички практики се стига едва на Първия вселенски събор. По тази причина император Константин Велики пише в писмо до епископите, които не присъствали на Събора: „Нашият Спасител ни е дарил един ден, в който да празнуваме нашето освобождение, тоест деня на Неговите свети страдания. Размислете сами според вашата святост какво невежество е, когато едни постят, а други се веселят, и после, след деня на Пасха, едни прекарват дните празнувайки, а други още спазват установения пост” [16].

И още една важна разлика на Четиридесетницата е институтът на катехумените. Периодът на оглашение, който можел да трае от една до три години, тържествено завършвал през Четиридесетницата. Най-важното действие на това завършване било наричането на име на подготвящия се за кръщение, следвало неговото заклеване (против злите духове), заключителното поучение за истините на вярата, изучаването и тълкуването на символа, отговорът пред епископа, и накрая – самото кръщение на Велика събота. Някои от тези действия влизали в състава на дневното богослужение, докато други се извършвали допълнително, но поради факта, че богослужението през Четиридесетницата отделя голямо внимание на катехумените, спокойно може да се каже, че то е и „богослужение на оглашените”. Потвърждение на тези твърдения намираме и в днешното богослужение (например ектенията на Преждеосвещената литургия за просвещението), въпреки че институтът на катехумените е изчезнал и се правят опити да бъде върнат. Това също е тема за бъдещи по-задълбочени проучвания, поставена като задача пред всички.

Четвърти век донася и най-важните решения за времето на празнуването на Пасха. Той разрешава всички дилеми и Първият вселенски събор, който, освен заради Арий, е свикан и заради този проблем, определя Възкресение да се празнува след пролетното равноденствие (и в никакъв случай тогава, когато юдеите честват своя Песах (14 нисан), след пълнолуние и винаги в неделя. За деня на Пасха епископът на египетския град Александрия с послание до всички църкви известявал епископите на най-големите християнски центрове. Запазена е и серия от такива Пасхални послания (например на свети Атанасий Велики). Как и с какво усърдие тогава се празнувало Възкресение, говори Евсевий Кесарийски: „В дните на този празник император Константин Велики още по-усърдно се отдава на дела на благочестие, прекарва в бдение цяла нощ, очаквайки да се съмне, и поради това определени хора палели в целия град високи стълбове от восък като огнени лампи, осветлявайки така всяко място, и тази нощ ставала по-светла от ден..” [17] . Празнуването действително продължавало цяла седмица. Апостолските правила казват, че цяла седмица робите не бива да работят, защото първата е седмицата на страданията, а втората – седмицата на Възкресението. Император Теодосий Велики през Пасхалната седмица забранявал работата на съдилищата. Най-тържествените служби били през първите три дни на Пасха, така че най-големият християнски празник се отбелязвал най-тържествено и през цялата седмица, както и подобавало на такъв празник.

Що се отнася до Великия пост, който несъмнено е съставна част от Възкресение, преди всичко като подготовка за колкото се може по-достойното посрещане на празника, той дълго продължил да се развива и по отношение на неговата организация във времето, и на неговото богослужение. Решаваща роля изиграла литургичната реформа, която през девети век направил Студийският манастир в Константинопол, и най-вече свети Теодор Студит. На времето, когато катехуменатът и кръщението на възрастни изчезнали от църковния живот, характерът на Великия пост като огласителна подготовка за кръщение бил заменен от неговия „покаен” характер. Спокойно можем да кажем, че до десети век, с незначителни изменения, Великият пост придобил сегашния си облик.

Христос е направил така, че и ние да бъдем участници в Неговото Възкресение и да се ползваме от благодатта на новия живот. За това най-добре говорят думите на свети Йоан Златоуст за Възкресение: „Затова влезте всички в радостта на своя Господ; първите и последните, получете своята награда, богати и бедни, ликувайте едни с други; усърдни и лениви, празнувайте този ден; вие, постили и непостили, веселете се днес! Телето е угоено: нека никой не си отиде гладен, всички се насладете на пира на вярата; всички се насладете на богатството на добротата” [18]. | http://www.svetiapostoli.com

Бележки

1. Александар Шмеман, Тајне празника, Цетиње, 1996, стр. 10.
2. Александар Шмеман, Тајне празника, Цетиње, 1996, стр. 12.
3. Пак там, стр. 12.
4. Николај Успенски, Анафора, Вршац  2002, стр. 11.
5. Пак там, стр. 11.
6. Пак там, стр. 14.
7. Пак там, стр. 17.
8. Христо Јанарас, Азбучник вере, Нови Сад, 2000, стр. 182.
9. Михаил Скабаланович, Тумачење типика, Шибеник, 2004, стр. 56.
10. Пак там, стр. 57.
11. Михаил Скабаланович, Велики Пост, Кијев, 1910, стр.30.
12. Михаил Скабаланович,Тумачење типика, Шибеник, 2004, стр. 105.
13. Александар Шмеман, Велики пост, Врњачка Бања, 1999, стр. 12.
14. Михаил Скабаланович, Тумачење типика, Шибеник, 2004, стр. 107-108.
15. Александар Шмеман, Велики пост, Врњачка Бања, 1999, стр. 13.
16. Др. Радомир Поповић, Православне Помесне цркве, Београд, 2004, стр. 433.
17. Михаил Скабаланович, Тумачење Типика, Шибеник, 2004, стр. 224.
18. St. Vladimir’s Seminaru Press, THE INKARNATE GOD, New York, 1995, превод са енглеског Матеј Арсенијевић, стр. 322.

Текстът е публикуван със съкращения

Превод: Татяна Филева

****************************

ВЕЛИГДЕН

КАКО СЕ ПРЕСМЕТУВА ДАТУМОТ ЗА ВЕЛИГДЕН

Сите знаеме дека Велигден е празник со непостојана дата за празнување. Празник неврзан за датум. Тој е секогаш во недела, но која недела и на кој датум? Денот не го менува, а датумот го менува. Може да биде во април, а и во мај, како што е годинава.  Зошто е така и како се определува тоа?

Временското растојание, од кога до кога може да се падне Велигден е определено и тоа се движи од 4 април до 8 мај, односно, најрано: три дена пред Благовец, а најдоцна: два дена по Ѓурѓовден. Тоа значи дека Велигден може да се падне на 35 различни датуми.

Велигден е Празник над празниците. Тој не се вбројува во ниедна група на празници, бидејќи му нема рамен на него – тој е над сите. Но, со Велигден се поврзани најмногу празници во годината. Тие произлегуваат од него – или му претходат, како подготовка за празникот или постојат од неговото постоење. И едните и другите се датираат според Велигден. На пример, најконкретно и неиздвоиво се поврзани со Велигден празниците 50 дена пред него и 50 дена по него. Секогаш, педесеттиот ден пред Велигден е Прочка и секогаш педесеттиот ден по Велигден е Дуовден (Педесетница). Потоа, празниците по Дуовден се нарекуваат недели по Дуовден, од првата до триесет и првата – втората, но зар не е и тоа поврзано со Велигден, кога Дуовден се определува според Велигден? Тој му ги отстапил тие недели на Дуовден. А и Спасовден е секогаш на 40 ден по Велигден, Цветници е неделата пред Велигден, а саботата е Лазарева сабота итн.

Е сега, замислете, сите тие празници – толкав број на празнувања, зависат од определената дата за Велигден. Тие постојат за него и ќе се празнуваат кога ќе каже тој. А кој кажува кога ќе биде Велигден и како тоа го определува?

Светата Црква кажува кога ќе биде Велигден и тоа го определила за сите и за секогаш, на два Вселенски собора: на Првиот и на Шестиот.

Во почетокот на христијанството, уште веднаш почнало да се празнува Велигден. Тоа е првиот празник на христијаните. Најстариот празник. Почетниот празник. Но, во првите векови, немало ускладеност и еднообразност во празнувањето. Не го празнувале Велигден сите во исто време. Така било цели три века.

Христијаните на Исток, во Азија: Ерусалимската, Антиохиската и Александриската црква го празнувале Велигден во исто време и на ист датум, но другите не. Тоа бил датумот на Старозаветната Пасха. Велигден се празнувал секогаш на 14 ден од првиот пролетен месец, без разлика во кој ден од седмицата ќе се падне тој датум. Значи, Велигден можело да падне и во петок и во вторник… А, уште повеќе што тоа било истовремено празнување на Велигден со Јудејската Пасха.

Христијаните, пак, во Европа велеле дека е неприлично да го славиме нашиот најголем празник Велигден, заедно со најголемиот празник на Евреите – Пасха. Затоа, се определиле да го слават Велигден секогаш во неделниот ден по првата пролетна полна месечина. Тоа значело дека Велигден ќе биде секогаш во недела. Зошто во недела? Затоа што во тој ден Христос воскреснал. Воскреснал во недела и треба да се празнува во недела.

Поделбата започнала. Настанале спорови, расправии, кавги, непријателства и прекари, именувања едни кон други: едните ги викале „кватродецими“, на латински, што значи „четиринаестодневници“, другите „доминикани“ – „неделници“. Значи, календарското неединство е од дамнина. Не е нешто ново и нешто што ни се случува нам, сега, туку постоело со векови.

Овие две различни празнувања на Велигден постоеле во првите три века, па дури на Првиот вселенски собор, во 325 година, било поставено и решавано прашањето за едно и заедничко празнување на Велигден за сите христијани. Соборот донел одлука: Велигден да се празнува насекаде во првата недела по Пасхалната полна месечина. Тоа, веднаш значело дека Велигден ќе биде секогаш по јудејската Пасха.

Не треба да биде заедно со неа.

Значи, Соборот ги определил: Денот – недела; периодот – пролет;  денски, сонцев знак – пролетната рамнодневница; ноќен, месечев знак – полна месечина, првата полна месечина во пролетта, по пролетната рамнодневница; споредбен празник – Пасха јудејска, секогаш во неделата по неа, но никогаш со неа, ни пред неа. Таа е старозаветна, а Велигден новозаветен. Таа претходи, а Велигден следи. Тој е Новата Пасха.

Ова правило од Соборот важи и до ден денес. Тоа не се темели на ничија мудрост или било каква поврзаност со нешто и со некого, освен со законите на вселената. Богомудро решиле светите отци и го поврзале Христовото воскресение со вселената, што значи дека тоа е од вселенско значење – за сите луѓе и за цел свет. Велигден е дел од космосот и тој е неодвоиво поврзан со космичките движења, од дневното вртење на Земјата околу Сонцето. Тоа движење е непрестајно и ни ја претставува вечноста, и најголемиот христијански празник Велигден е слика на вечноста. Воскресението Христово и Распнувањето е со значење за целата вселена, за сето време и за вечноста.

Тоа се решило така и започнале сите да празнуваат на ист ден. Настанало единство во сето христијанство – единство за Празникот над празниците. Но, не за долго. Всушност, уште веднаш се појавиле разлики по прашањето за часот и времето од денот. Спореле: Кога да почне празникот? Во недела, ама кога во недела? Имено, западните христијани – Римската црква рекла дека на полноќ се објавува Воскресението Христово и започнува Велигден. Буквално, на почетокот од денот недела. Христијаните на Исток, пак, започнувале еден час по полноќ, а некои, пред зори – во 4 часот наутро, по европско време. Оваа различност продолжила нови три и пол века. Дури на Шестиот вселенски собор, во 680/81 година, повторно било поставено за решавање разногласието за почетокот на Велигден. Соборот одлучил: Велигденскиот пост престанува на полноќ на Велика Сабота и започнува Велигден на полноќ, веднаш, штом влегува во недела (89 Правило на Соборот).

Оттогаш настанала истовременост на празнувањето. Започнала секаде еднообразност за Велигден. Христијанскиот свет имал ист празник, во исто време и час. Големината на Најголемиот празник се зголемила и со единството во празнувањето на празникот.

На полноќ, Црквата ги собира христијаните во едно празнување на Празникот над празниците. Зошто така одлучил Соборот? Зошто на полноќ веднаш, а не дента? – Светите отци сакале да биде празникот, колку е можно, најблиску до времето на Христовото воскресение. Но, нам не ни е кажано точно времето и часот кога Христос воскреснал. Тоа не го пишува во Библијата. Евангелијата ја премолчиле оваа точност. Тогаш, како определувале на Соборот? Какво е објаснувањето?

Точно е дека во евангелските текстови не се спомнува часот на Христовото воскресение, но се даваат одредени временски ориентири. На пример, за жените мироноцици се вели дека „во првиот ден од седмицата, дојдоа на гробот многу рано, кога изгреваше сонцето“ (Марко 16,2). Во Евангелието според Матеј пишува: „Кога измина саботата, на осамнување“ (Матеј 28,1). А Лука запишал: „Многу рано тие дојдоа на гробот“ (Лука 24,1). И најпосле, Јован, којшто последен го напишал Евангелието и ги прочитал претходните, запишал: „уште дури беше темно“ (Јован 20,1). Но, никој не вели: на полноќ. Можно е целото време од полноќ до 3-4 часот наутро, пред да зазори. Така е. Временска точност нема. Тогаш што нè води кон полноќта? Еве што. Прво, сигурно е дека тоа не се случило денски. Ова е јасно, бидејќи жените мироносици пошле „уште во темно“, а Христовото тело веќе не било во гробот и ангелот Божји што стоел кај влезниот камен рекол: Христос воскресе. За моментот на Христовото воскресение не е напишано, но за доаѓањето на ангелот Божји којшто ги пречекал жените мироносици кај празниот гроб се вели: „Стана голем потрес: ангел Господов слезе од небото…, а стражарите, уплашени од него, трепереа и беа како мртви “ (Матеј 28,2-4). Ним им е допуштено да го видат само ангелот и тоа во неопислив страв и трепет, а не и воскресението. Тоа и не можеле да го видат, не само тие, туку и никој со човечко око. Дури и најизбраните тројца апостоли: Петар, Јаков и Јован, кои ги зел Христос со Себе на Преображението, биле заслепени од Божјата светлина и ничкосани до земја, не можеле да видат ништо, а не стражарите. И, сепак, тоа било само Неговото преображение, а не Воскресението. Кој можел да ја поднесе таа светлина? Стражарите одвај го издржале јавувањето на ангелот Божји, а не… Потоа, во страв избегале и право отрчале кај првосвештениците да им кажат. Кога дошле жените, нив веќе ги немало таму. Сето ова траело некое време. Изминале неколку часа. В зори веќе било сè готово. Значи, настанот се случил порано, а можело и на полноќ, но сигурно не пред полноќ, вели светата Црква. Не пред полноќ, затоа што рекол Христос дека ќе остане во срцето на земјата, како што беше Јона во утробата на китот три дни (Матеј 12,40; Јона 3,5 сп. Матеј 26,61; 27,40; Јован 2,19). Бројот три има симболика на потполност, целина и довршеност. Народите на Исток, па и Евреите, верувале дека душата на покојниот два дена останува во близина на телото, а во третиот ден заминува. Тоа е уште еден доказ дека Он бил мртов и душата си заминала од кај телото. Не било тоа клиничка смрт или времена несвесност, туку вистинска смрт и умирање, вистинско погребение на мртвото тело и висинско воскресение.

А зошто воскреснал во почетокот на третиот ден? Воскресението во почетокот на означеното време значи сила и моќ – дека немало што да чека, туку ја имал Божјата сила и можел да воскресне; а тоа, ако се случело на крајот од денот, ќе значело немоќ – како да чекал да собере сила, како едвај воскресна.

Затоа е земен терминот веднаш по полноќ, само што почнува неделата. Затоа тогаш се објавува Воскресението и гласно се вели: Христос воскресе! Ова значи објавување на една голема вистина – му се објавува на целиот свет дека нашиот Бог и Спасител не е мртов, туку е жив и не е во гробот, туку воскресна. Тоа се кажува гласно и сеопшто, од сите и за сите во светот. Тоа значи одеднаш, јавно и најмасовно исповедање на верата на сиот свет дека Христос воскресе! На тоа се одговара: Вистина воскресе! А отпоздравот значи потврдување на вистината за Христовото воскресение и потврдување на својата вера во тоа. Велигден е денот на најмасовното и најсилното јавно исповедање на верата христијанска, од сите христијани во светот, верата дека Христос воскресе. Но, тоа не е само меѓусебно кажување на христијаните, туку и нивно најголемо заедничко кажување на светот дека Христос воскресе.

Велигденските таблици

Велигденските таблици за пресметување на датумот на Велигден се нарекуваат и Пасхални таблици или Пахалии. Оваа пресметка не е едноставна и има своја долга историја. На почетокот, тоа право и го дале на Александриската црква, затоа што таа имало најмногу учени луѓе. Првите пресметувања ги направил свети Теофил Александриски во 385 г. и ја дал првата Пасхална таблица за 40 години. Тоа го дооформил свети Кирил Александриски и било дадено за целиот христијански свет, скоро два века. Во 526 година, пак, римскиот монах Дионисиј Мали ги зел новите пресметки од учениот александриски монах Анијан, ги преработил, ги прилагодил со јулијанскиот календар и ги направил конечните Велигденски таблици, со сите правила и редослед – точно и неизменливо. Тоа важи и до денес, и за секогаш.

Формиран е Велигденски круг, Пасхален круг или Пасхалија која никогаш не завршува и е наречен Голем индикт (а станува збор за целосниот круг на Сонцето и Месечината, од еден до нов почеток, кога нивните кругови започнуваат заедно).

Оваа вечна Пасхалија опфаќа циклус од 532 години. А кога ќе заврши овој круг, пак се повторува по истиот ред. Следат нови 532 години со истите дати за Велигден како во претходниот.

Зошто се определени 532 години во кругот и како тие остануваат неизменети до бесконечност?

Тоа е чиста астрономија и математика. Направено е според поставените закони во  вселената. Монасите пресметале дека по 532 години, Сонцето и Месечината почнуваат заедно, а Велигден паѓа во ист ден како пред 532 години и сè се повторува од тој петвековен круг.

Како е добиен бројот 532? Со множење на кругот на Сонцето и на Месечината. Сончевиот круг има 28 години и потоа, пак во истите денови се паѓа недела. Кругот на Месечината трае 19 години и потоа исто се повторуват месечевите мени во следните 19 години итн. Помножени се овие години и е добиен Велигденскиот круг (28×19=532).

Ние сега сме во 15 индикт – 15 Велигденски круг. Тој започнал 1941 година, а ќе заврши 2472 година. Зошто дури 15 круг? Пресметката на круговите е започната од создавањето на светот, затоа сега е 15 круг. Почетна година е земена 5508 пред Христа.

Најрано, пролетната рамнодневница може да дојде до 4 април, а најкасно до 8 мај. А и Месечината може да биде полна, најрано на 4 април. Па, ако тој ден е недела – тогаш ќе биде најраниот Велигден. Кога на небото ќе се сретнат и Сонцето и Месечината полна, во недела – таа недела е Велигден. Но, ако тоа се падне пред Пасха јудејска или заедно со неа, тогаш се одлага Велигден за првата недела по следната полна месечина, ама не подоцна од 8 мај.

Во еден Велигденски круг од 532 години, може да се падне најраниот Велигден – на 4 април, петпати (во сегашниов круг во: 2010, 2105, 2200, 2213, 2447), а најдоцниот Велигден – на 8 мај, четирипати (1983, 2078, 2173, 2268).

Годинешниов Велигден се паѓа дури 9 пати во овој Голем индикт (2002, 2013, 2024, 2192, 2271, 2355, 2366, 2439, 2450, 2461).

Кога е направена формулата се правиле и повеќегодишни таблици. Објавуван е датумот за Велигден за целиот последен Велигденски круг, во којшто сме и ние сега.

Сега, откако е пронајдено компјутерското пресметување, има можност брзо да се задоволат љубопитствата и да се добие точниот датум за Велигден, за било која година и век.

*        *

Православните цркви го слават Велигден сите на ист датум. За среќа, овде не се направи поделба и Велигден остана заеднички празник, а тоа значи и сите празници поврзани со Велигден, иако црквите се раководат според два различни календари: јуллијанскиот и грегоријанскиот. Празниците со одредените дати ги празнуваме различно, а Велигден и велигденските празници – заедно.

Со новиот календар започнаа први Грците, од 1924 година и во почетокот го прифатија сите цркви кои имаат Грци поглавари, освен Ерусалимската патријаршија и Света Гора. Потоа, го прифатија и други цркви, но не сите, туку пола-пола, останувајќи поделени и до денес. Но, Велигден е во заеднички датум. Слава на Бога!

Во Македонија, на ист датум со православните, го слават Велигден и протестантите од Евангелско-методистичката црква и католиците од источен обред.

*        *

На сите им го честитам Празникот над празниците.

Христос воскресе! – Вистина воскресе!

********************