Прв круг (Пасха – Педесетница). Седма недела. Недела на Светите Отци од Првиот Вселенски Собор

Неделя на 318-те богоносни отци в Никея, седма след Пасха
Неделя святых отцов Первого Вселенского Собора

Първият вселенски събор се чества и на 29 май

********

Тропар на отците, глас 8

Препрославен Си, Христе Боже наш,
поставил нашите отци светила на земята,
и с тях в истинската вяра наставляваш ни, многоблагоутробни,
слава Тебе.

Кондак, глас 8

Апостол проповедание и отец догматы, Церкве едину Веру запечатлеша,
яже и ризу носящи Истины, исткану от еже свыше богословия,
исправляет и славит благочестия великое таинство

Проповядването на апостолите и догматите на отците запечатаха Църквата в едната вяра,
която, носеща истинската риза, изтъкана от богословието свише,
утвърждава и слави благочестието на великото таинство.

Проповедта на апостолите и догматите на отците запечатаха едната вяра на Църквата,
която, облечена в хитона на истината, изтъкан от богословие, разкрито свише,
право  изповядва и слави великата тайна на благочестието.

***************

Единство во Христа

Оче Свети, да бидат сите едно (Јован, 17, 21).

Така нашиот Спасител се молел за нас, Своите следбеници, сите да бидеме едно. Да бидеме со едни мисли и да имаме една љубов (Фил. 2, 2). Да живееме во мир, со љубов да се однесуваме едни кон други, сите да зборуваме и да работиме едно исто, да нема меѓу нас расправии туку да бидеме утврдени во еден разум и во една мисла. Не треба да кажеме за себе: „Јас сум Павлов“, друг: „Јас сум Аполосов“, трет :„Јас сум Петров“, а друг : „Јас сум Христов“, бидејќи Христос не се разделил. Ниту, пак, Павле или Аполос се распнале за нас (Кор. 1, 10-14). И навистина, што е подобро и поубаво од тоа браќата да живеат во единство, мир и согласност, да бидат едно во Исуса Христа? Што е подобро од тоа семејствата да живеат во мир и љубов, во единство и слога?

Кој не се радува на договорот за еднодушност во општеството?

Сите да бидеме едно. Тоа е топла желба на нашиот Спасител. Он проѕирал во иднината и гледал расправии, борби, разединувања што ќе ги внесе сатаната меѓу Христовите следбеници. Христос уште пред своите страдања го предупредил Петра: „Еве, сатаната посака да ве сее како пченица“ (Лк. 22:31).

Христос ја прорекол судбината на разделеното царство (Матеј, 12, 25). Он силно сакал Своите следбеници да ги сочува да не потпаѓаат под влијание на сатаната, кој рика и бара некого да го проголта.

Кон единство, мир, љубов и слога Он ги повикувал сите. „И други овци имам што не се од ова трло, и нив треба да ги приберам…; и ќе биде едно стадо и еден пастир“ (Јован, 10, 16). Таа задача, да се собираат, да се соединуваат, да се спасуваат – Он им ја доверил и на апостолите.

Борбата упорно продолжува. Сатаната употребувал најразлични начини и средства да ги расее, да ги разедини, да ги фрли христијаните во очај, да го попречи христијанството. Но и апостолите и нивните ученици биле цврсти, ги одбивале нападите на злото. Полни три века христијаните биле изложени на страшни крвави гонења. Почнувајќи од архиѓаконот Стефан, кој бил убиен со камења, и Јаков кој со меч бил заклан од Ирод, па сѐ до Константин Велики, кој го ставил ножот во својата ножница, ние гледаме плејада маченици, што со молитва кон Бога и насмевка на усните ги жртвувале своите животи за Христа и за Неговата наука. Во мрачните катакомби тие светеле. Во занданите и во просториите за ѕверови тие пееле. На кладите Го фалеле Бога. И со таа сила ја отапеле острицата на мечот, ја угасиле огнената сила, го победиле светот. Римските императори и нивните џелати го положиле оружјето. Галилеецот ги победил.

Тогаш сатаната ја променил својата тактика. Употребил друго средство. Ослободена од крвавите гонења во 313 година, Црквата била изложена на нови внатрешни несогласувања. Набргу никнале Ереси и расправии и брзо се намножиле за повторно да Го распнуваат Христа и да го разединуваат Христовото стадо.

Така, Црквата била распнувана и растргнувана сѐ до средината на IX век, кога најпосле вистината загосподарила над лагата и над заблудите. Во таа не малку жестока борба се појавиле големите исповедници на вистината и смелите заштитници на правдата, кои со апостолска ревност и со пророчка смелост ги соборувале еретичките учења и ги разобличувале лажните учители. Ние денес го славиме споменот на Светите Отци на Првиот Вселенски Собор, кои го осудиле и го отфрлиле лажното учење на александрискиот свештеник Ариј што учел дека Христос не е Син Божји – рамен по божество со Бога Отецот. Тие го составиле и го утврдиле вистинското учење за Бога Отецот и за Синот Божји во првите седум членови од Символот на Верата. Така го сочувале единството на верата, за кое Спасителот со крвава пот се молел.

Дали треба да ја докажуваме ползата од единството? Треба ли поподробно да зборуваме за значењето на слогата, еднодушноста и едномислието? Тоа е моќен лост за напредок во секое добро дело. Тоа е првиот услов за успех и благосостојба. Не вели залудно поговорката: „Сложни браќа планина преместуваат“. Мувите со своите слаби тела би подигнале и човек, кога би можеле да се сложат. Целата наша народна историја е прекрасен доказ за значењето на слогата и за резултатите од раздорот. Секогаш кога сме биле сложни, согласни, ние сме достигнувале слава, почест и успех. Неслогата, раздорите и несогласувањето, пак, донесувале катастрофа, понижување и ропство. Кој не ја гледа ползата од слогата? Таа е неопходна за успехот на секоја работа. Уште попотребна е таа во животот на Црквата. Затоа Христос толку топло се молел сите да бидеме едно. Затоа и Светите Отци така ревносно го чувале единството.

Но како тоа единство да се утврди? Како да се постигне? Дали со закони и со наредби? Не. Таквото единство не е со долг век, бидејќи брзо се урива и распаѓа.

Апостолот Павле ни објаснува каде треба да ја бараме причината за раздорите и како да ги отстраниме. „Штом меѓу вас има завист, кавга и несогласувања, значи дека уште сте телесни“ (1Кор. 3, 3). Живеете само за своето тело. Му служите само на телото. Духовното е придушено во вас. Телото раководи и управува со вашите работи, а вие сте Христови. Он Себеси се жртвувал, за да ве направи служители на духовното, а не на телесното. Ако секој со чисто срце се предаде на служба на доброто, единството само по себе ќе дојде. Но човекот треба да расте духовно, да стане подуховен, да се воздигне над ситниот егоизам. Единството во Христа не се наметнува со сила, за него треба да се дорасне. Христијанинот треба постојано да расте во Христа, како што детето секојдневно расте. Детето не може одеднаш, според својата тврдоглава желба, да порасне повисоко. Така и христијанинот не може да дојде до единство. Тој треба да расте и да се усовршува во Христа. Единството може да се постигне само на височините на животот, а не и во ситниците. Оној што се усовршува во Христа, тој оди нагоре, се искачува. Поаѓаат, да речеме, неколку луѓе од рамнината кон врвот од разни точки. Рамнината е покриена со грмушки и кал. Таму смрди, задушливо е. Луѓето тонат во калта, а и грмушките ги одделуваат еден од друг. Разединети се. Не се гледаат и не можат да го зачуваат единството во своите дела, затоа што им пречат грмушките. Штом ќе се оддалечат од калта и ќе се искачат, тие почнуваат да се гледаат едни со други. И колку повеќе се искачуваат, толку повеќе се приближуваат. А кога ќе стигнат до врвот, тие веќе се едно. Еден останал назад во грмушките. Нему не му се оди нагоре, бидејќи е потребен труд и напор. Не го гледа она што другите го гледаат од височината и го порекнува, им се лути на другите што не се согласуваат со него, што не гледаат со неговите очи. Овде единство нема, бидејќи луѓето се горе во височините, а заостанатиот се вкопува во ситниците и останува ситен. Другите одат нагоре, растат духовно и постигнуваат единство во Христа. Затоа, за да станеме едно во Христа, треба да растеме во Христа, во нашите души да ги развиваме духовните плодови, да станеме подуховни. Додека сме телесни, залудно ќе очекуваме помеѓу нас да престанат расправиите и раздорите. Во мирот, слогата и единството е нашиот успех – успехот на Црквата и на Христовото дело. Секој да си ја извршува својата работа во служба на општеството, имајќи го секогаш пред очи Христос, Кој не си угодувал Себеси, туку поднел исмејување и страдање заради нас. Така ќе можеме со една уста и со едно срце да Го славиме и воспеваме Отецот, и Синот, и Светиот Дух. Амин. Бигорски.

*****************

ЗА ЧИТАЊЕТО НА ДЕЛАТА ОД СВЕТИТЕ ОТЦИ

Христијанинот кој живее во светот не треба да ги чита светите отци, кои пишувале за монаси. Каква е користа од читање за добродетелите кои не можат да се исполнат на дело? Не може да има никаква корист, туку само штета, која се состои во тоа, што кај човекот ќе се разбуди фантазирањето за духовна состојба, која нему никако не му доликува. Ова фантазирање понекогаш лажно ќе ја насладува вообразбата со умислени добродетели, а понекогаш на душата ќе наведува униние и очај, кога ќе видиме дека тие добродетели не можеме да ги исполниме, и секогаш ќе нè одвлекуваат од добрите дела, кои, всушност ни доликуваат, па на тој начин нашиот живот ќе го направат пуст и бесплоден. Христијанинот, кој животот го поминува и го завршува во светот, треба да ги чита Светите Отци кои пишувале за сите христијани воопшто.

Ако книгата дава совети за безмолвие и покажува изобилство на духовни плодови, кои се собираат во длабока пустина, кај почетникот задолжително ќе се појави најсилна желба да се оддалечи во осаменост во пустина. Ако книгата зборува за безусловното послушание под раководство на духовниот отец, тогаш кај почетникот задолжително ќе се појави желба за најстрог живот во целосна покорност на духовникот. Бог на нашето време не го дал ниту едниот, ниту другиот начин на живот. Но, книгите на Светите Отци кои се напишани за тоа, на почетникот можат да влијаат толку силно, што тој, по своето неискуство и незнаење, лесно ќе се одлучи да го остави местото каде што живее и каде што ги има сите услови да се спаси и духовно да напредува преку исполнување на евангелските заповеди, заради неостварливиот сон за совршен живот, кој живописно и заводливо се изобразил во неговата фантазија.

Беседите и друштвото од ближните силно дејствуваат на човекот. Беседите и познанството со учен човек донесува многу знаење, со поет многу возвишени мисли и чувства, со патник – многу сведоштва за другите земји и обичаите на нивните народи. Очигледно е дека беседите и познанствата со светите донесува светост. „Со светиите ти постапуваш свето, со невин човек – си благ, со чистиот – чисто, а со лукавиот – според неговото лукавство“ (Псал. 17: 25-26).

Од сега, во текот на кусиот земен живот, кој Светото Писмо дури не го ни нарекло живот, туку странствување, бара познанство со светите. Сакаш ли на небото да му припаѓаш на нивното друштво, сакаш ли да учествуваш вонивното блаженство? Од сега стапи во општење со нив. Кога ќе излезеш од домот на телото, тие ќе те примат кај себе како свој познаник, како свој пријател (Лука 16: 9).

Нема поблиско познанство и нема потесна врска од врската во единство на мислите и чувствата, од врската со единствена цел (1. Кор. 1: 10). Каде има едномислие, таму секогаш има и еднодушност, таму секако има и една цел, и еднаков успех во постигнувањето на целта.

Присвој ги кон себе мислите и духот на Светите Отци преку читање на нивните дела. Светите Отци ја постигнале целта – спасение. И ти, по природниот тек на работите, ќе ја достигнеш таа цел. Како едномисленик и еднодушен со Светите Отци, ти ќе се спасиш.

Небото ги примило Светите Отци во своите блажени прегратки. Со тоа, посведочило дека му се угодни мислите, чувствата и делата на светите отци. Светите Отци своите мисли, своето срце и начинот на дејствувањето го изложиле во своите дела. Значи, делата на Светите Отци претставуваат точно раководство кон Небото, посведочено од страна на самото Небо!

Сите дела на Светите Отци се составени по наговор или под влијание на Светиот Дух. Чудесна е нивната согласност, чудесно помазание! Оној, кој се раководи по нив, без сомнение за раководител го има Светиот Дух.

Сите земни води истекуваат во океан и можеби океанот служи како почеток на сите земни води. Сите дела на Отците се соединуваат во Евангелието; сите имаат за цел да нè научат на точно исполнување на заповедите на нашиот Господ Исус Христос; на сите нив им е почеток и крај – Светото Евангелие.

Светите Отци учат како треба да се пристапува кон Евангелието, како треба да се чита, како правилно да се сфати, што годи, а што претставува пречка за негово правилно разбирање. Затоа на почетокот, повеќе читај ги делата на Светите Отци. А кога тие ќе те научат како да го читаш Евангелието, тогаш веќе претежно читај го Евангелието.

Не мисли дека ти е доволно да го читаш само Евангелието без читање на Светите Отци! Тоа е горда и опасна мисла. Подобро пушти Светите Отци да те доведат до Евангелието, како свое сакано дете, кое со помош на нивните дела добило свое основно воспитание и образование.

Многумина, сепак, безумно и гордо ги отфрлиле Светите Отци, праистапувајќи му директно на Евангелието, со слепа дрскост, со нечист ум и срце, па така паднале во погубна заблуда. Евангелието нив ги отфрлило: тоа кај себе ги пушта само смирените.

Читањето на отечките дела е – родител и цар на сите добродетели. Читајќи ги отечките дела, се учиме на вистинско разбирање на Светото Писмо, на вистинската вера, на живот според евангелските заповеди, со еден збор – на спасение и на христијанско совршенство.

Заради намалувањето на бројот на духоносните наставници, читањето на отечките дела, станало главно раководство за оние кои сакаат да се спасат и дури да достигнат христијанско совршенство.

Книгите на Светите Отци, според зборовите на еден од нив, слични се на огледало: огледувајќи се во нив внимателно и често душта може да ги согледа своите недостатоци.

Тие книги се слични на богата збирка на лекарства: во нив душата може да побара спасоносен лек за секоја своја болест.

Свети Епифаниј Кипарски говорел: „Само погледот на свештени книги поттикнува на благочестив живот“.

Читањето на Светите Отци треба да биде грижливо, внимателно и постојано: нашиот невидлив непријател, кој го мрази гласот на утврдување (Изрек. 11: 15), посебно мрази кога тој глас доаѓа од Светите Отци. Тој глас ги разобличува сплетките на нашиот непријател, неговото лукавство, ги открива неговите замки, начинот на неговото дејствување, па затоа непријателот против читањето на отечките дела се наоружува со различни горди и хулни помисли, трудејќи се подвижникот да го турне во суетни грижи; за да го оддели од спасоносното читање, тој го напаѓа со униние, тага и заборавност. Врз основа на таа борба против читањето на Светите Отци, ние треба да заклучиме колку е спасоносно тоа оружје за нас, кое ѓаволот толку го мрази. Ѓаволот силно се труди тоа оружје да ни го украде од рацете.

Секој нека си одбере отечка литература која му одговара на неговиот начин на живот. Отшелникот нека ги чита отците кои пишувале за безмолвието; монахот кој живее во општожитие – отците кои напишале поуки за монашко општожитие; христијанинот кој живее во светот – светите отци кои своите поуки ги напишале за сите христијани воопшто. Секој, во која функција и да се наоѓа, нека црпе поуки од делата на светите отци.

Секако, неопходно е литературата да одговара на начинот на живот. Инаку ќе се исполниш со мисли, можеби и свети, но неостварливи на дело, кои поттикнуваат бесплодна дејност само во областа на фантазиите и желбите; делата на побожност кои одговараат на твојот начин на живот, ќе ти се лизнат од рацете. Не само што ќе станеш бесплоден фантазер – твоите мисли, кои ќе се наоѓаат во постојана противречност со кругот на твоите дела, постојано во твоето срце ќе раѓаат немир, а во однесувањето – непостојаност, што ќе биде тешко и штетно, како за тебе, така и за твоите ближни. При неправилното читање на Светото Писмо и Светите Отци, лесно може да се сврти од спасоносниот пат во непроодни грмушки и длабоки бездни, што им се случило на многумина. Благовести

*************

Како да се изучуваат зборовите на Светите Отци

Царството Божјо не е Талмуд, ниту, пак, механичка збирка на библиски или светоотечки цитати надвор од нашето битисување и нашите животи. Царството Божјо е внатре во нас, како динамичен квасец што темелно го променува целиот живот на човекот, неговиот дух и неговото тело. Она што се бара во изучувањето на светите отци, за да се остане верен на отечкиот дух на слободата и достоен за нивното духовно благородие и свежина, е да се пристапи на нивните свети текстови со стравот со кој им пристапуваме и ги почитуваме нивните свети мошти и свети икони. Ова литургиско почитување наскоро ќе ни открие дека овде се наоѓа уште една неискажлива благодат. Целата атмосфера е поинаква. Постојат одредени пасуси во светоотечките текстови од животно значење, за кои чувствуваме дека бараат од нас и вршат во нас една необична промена. Нив мора да ги направиме дел од нашето битие и нашите животи, како вистини и како гледишта, за да се закваси сè.

И во исто време мораме да се вложиме целосно во изучувањето на отците, пополека и без брзање. Овој брак, ова крштение во патристичката студија ни го дава она што ни е потребно, не додатен товар од светоотечки цитати и меморирање на туѓи мислења, туку стекнување на ново јасно чувство кое го оспособува човекот да ги гледа нештата поинакво и правилно. Ако се ограничиме на учење на пасуси напамет и на нивно механичко класифицирање – и така ги учиме луѓето – тогаш паѓаме во основна грешка која едноставно прави да бидеме неуспешни во поучувањето и запознавањето со светоотечкиот начин на живот и философија. Главна карактеристика на светоотечкото творение е тоа, дека тоа е зачнато и живее, дека е формирано и дека расте, како резултат на благодатта и силата на слободата на Духот.

Она што отците го бараат и го даваат е промената што доаѓа од Духот. Ако сакаме да им пристапиме надвор од оваа реалност, тие за нас ќе останат неразбирливи како писатели и презрени како личности.

Предавањето на патристичкиот збор, зборот на светите отци, не е во приложувањето на нивните изреки кон една или друга тема со помош на усогласување. Тоа е процес во кој храната се зема од страна на живите организми, се преработува од нив и се претвора во крв, живот и сила. И, следствено, тоа значи преминување во радост и објавување на чудото со самиот факт на битието приведено во живот, опит спознаен на начин кој ги предизвикува сомнежот и испитувањето. На тој начин, живиот светоотечки збор не се соопштува механички, ниту се зачувува археолошки, ниту, пак, му се пристапува преку екскурзии низ историјата. Тој се предава целосно, полн со живот, преминувајќи од род во род преку живите организми, променувајќи ги, создавајќи „отци“ кои го прават него нивен личен збор, нова своина, чудо, богатство коешто расте со самото негово дарување. Ова е непроменливата промена обликувана од силата која го менува распадливото во нераспадливо. Тоа е вечното неподвижно движење на зборот Божји и на неговата вечно-жива непроменливост. Секој ден зборот изгледа поинаков и нов, а е истиот. Ова е тајната на животот што длабоко навлегол во нашата мртва природа и ја воскреснува неа однатре, кршејќи ги портите на адот.

Предавањето на отечките зборови на други значи дека јас самиот живеам; дека сум променет од нив. И дека мојот метаболизам има сила да ги промени, та да можат да бидат јадени и пиени од личноста на која ѝ ги нудам. Оваа промена на зборот внатре во човекот, и промената во него која е резултат на тоа, ја зачувува непроменета тајната на личносниот и неповторлив живот, којшто „светоотечки“ е соопштен и даден. Тоа е како храната што мајката ја јаде: таа ја храни неа и ја одржува во живот, и во исто време во неа станува мајчино млеко, животен напиток за стомакот на нејзиното бебе. Колку е прекрасно човекот да стане теологија. Тогаш, што и да прави, и пред сè што прави спонтано, бидејќи вистинито е само она што е спонтано, тој сведочи и зборува за фактот дека Синот и Словото Божјо се воплоти, дека се вочовечи преку Светиот Дух и Секогашдева Марија. Ова молкум говори за неискажливите таинства кои се открија во последните времиња.

архимандрит Василиј (Гондикакис) Ставроникитски

**************

Амвон –

Светите Отци и лажни учители

Отците на Црквата

Првиот Вселенски Собор

************

Первый Нике́йский собор  — собор Церкви, созванный императором Константином I; состоялся в июне 325 года в городе Никея (ныне Изник, Турция); продолжался больше двух месяцев и стал первым Вселенским собором в истории христианства.

На соборе был принят Символ Веры, осуждены арианская и другие ереси, окончательно провозглашено отделение от иудаизма, выходным днём было признано воскресенье вместо субботы, определено время празднования христианской церковью Пасхи, выработано 20 канонов.

*************

Евангелско литургийно чтение

В онова време Иисус дигна очи към небето и рече: Отче! дойде часът: прослави Сина Си, за да Те прослави и Син Ти, според както си Му дал власт над всяка плът, та чрез всичко, що си Му дал, да даде тям живот вечен. А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа; Аз Те прославих на земята, свърших делото, що Ми бе дал да изпълня. И сега прослави Ме Ти, Отче, у Тебе Самия със славата, що имах у Тебе преди свят да бъде. Явих Твоето име на човеците, които си Ми дал от света; те бяха Твои, и Ти Ми ги даде, и спазиха Твоето слово. Сега разбраха, че всичко, що си Ми дал, е от Тебе; защото словата, що си Ми дал, предадох им ги, и те приеха и разбраха наистина, че съм от Тебе излязъл, и повярваха, че Ти си Ме пратил. Аз за тях се моля; не за цял свят се моля, а за тях, които си Ми дал, защото са Твои. И всичко Мое е Твое, и Твоето Мое, и се прославих в тях. Не съм вече в света, но те са в света, а Аз ида при Тебе, Отче Светий! опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние. Когато бях с тях на света, Аз ги пазех в Твоето име; ония, които си Ми дал, опазих, и никой от тях не погина, освен погибелния син, за да се сбъдне Писанието. А сега ида при Тебе и казвам това в света, за да имат в себе си Моята радост пълна.

Евангелие от Иоан (17:1-13)

Първият вселенски събор

Светите отци от Първия вселенски събор – българска икона от 1829 г.

Господ Иисус Христос остави на Църквата велик обет:“Ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят” (Мат. 16:18). В това радостно обещание намираме пророческото указание за това, че животът на земната Църква ще премине в трудна борба с врага на спасението, но победата е на Нейна страна.

Светите мъченици засвидетелствуваха истинността на думите на Спасителя. Още от самото начало на съществуването Си Църквата Христова бе зле атакувана от външни, а след това и вътрешни врагове. Цели три века Църквата бе гонена и преследвана. Реки от кръв се проляха. Хиляди бяха мъчениците и изповедниците за вярата. Всичко, което можеше да измисли демоничната човешка фантазия, бе използвано: биене, поругание, разпъване на кръст, посичане с меч, изгаряне на клада, разкъсване от диви зверове… Но нищо, а и никаква земна сила не бе в състояние да спре и унищожи победния ход на християнството.

“Колкото повече ни поднасят скърби, толкова повече се увеличава числото на тези, които се решават да бъдат богобоязливи и верни почитатели на Христовото име” – пише св. Юстин Философ от онова време.

Като видя безплодието на своите усилия да унищожи Църквата Христова с физически сили и средства, сатаната се опита да стори това по друг начин, като превземе крепостта отвътре. Появиха се лъжеучители и еретици, много по-опасни от езическия меч и огън, защото внасяха смут в душите, посягаха върху единството на вярата – твърдата и непоклатима канара, в която се разбиваха без остатък всички пристъпи на злото. Църквата бе раздрусана из основи, но накрая истината възтържествува, правдата победи. Арий и десетките като него оръдия на дявола, бяха посрамени и отхвърлени от чистата снага на Тялото Христово; а Църквата излезе още по-силна и укрепнала с ясно изявено, обосновано и утвърдено църковно съзнание.

Тук е и голямата, неоценима заслуга на триста и осемнадесетте Свети Отци от първия вселенски събор (325 г.), чиято памет Църквата празнува на днешната дата от древни времена. Със своя живот, дела и дейност, най-вече на тоя събор, те допринесоха най-много да се запази единството на вярата, единството на църквата Христова, чистотата на евангелското учение; изобличиха и осъдиха ереста на Ария, която подриваше основите на християнското верую, и изработиха първите осем члена от Символа на вярата. Останалите четири члена на Символа на Вярата са съставени на II Вселенски събор. Затова и днешната света Неделя, отредена в тяхна памят, се нарича Неделя на Светите Отци.

Арий бил александрийски свещеник, човек безмерно горделив и честолюбив. Отхвърляйки Божественото достойнство на Иисуса Христа и Неговото равенство с Бог Отец, Арий лъжовно учел, че Божият Син не е Единосъщен с Отца, че е сътворен от Него във времето, като нещо средно между Бог и човек. По настояване на александрийския патриарх Александър бил свикан поместен събор, който осъдил лъжеучението на Арий, но той не се покорил. Жалвайки се от определението на Поместния събор, изпратил писма до много епископи из целия православен Изток и получил поддръжка в своето заблуждение от някои от тях. За да разследва възникналия смут светият равноапостолен император Константин (празн. 20 май) запитал епископата и, получил уверение че ерестта на Арий е насочена против най-основния догмат на Христовата Църква, се решил да свика Вселенски Събор.

На поканата на св. Константин в Никея се отзовали 318 епископа от различни държави, много от тях носещи по телата си следи от изтезания. Всред тях били и великите светила на Църквата – Св. Николай, архиепископ Мирликийски, св. Спиридон, епископ Тримитунски и други до днес почитани свети отци. Александрийският патриарх Александър пристигнал заедно с човека, когото Църквата помни като св. Атанасий Велики – голям ревнител за чистотата на Православието (по това време дякон, а по-късно сам Александрийски патриарх). Император Константин присъствал на заседанията на Събора.

Подкрепен от 17 епископа, Арий се държал гордо, но учението му било опровергано и бил отлъчен от Църквата. Приет и утвърден бил православният Символ на вярата.  В него светите отци формулирали апостолското учение за Божественото достойнство на Второто Лице на Пресветата Троица – Господа Иисуса Христа. Ереста на Арий била разобличена и отхвърлена като заблуда на гордия разум.

Св. равноапостолен  Константин Велики и отците на Първия вселенски събор в Никея.
Фреска в манастира Панагия Сумела (Sumela Monastery) в Турция.

След решението на главния догматически въпрос, Съборът установил също двадесет канона (правила) за църковното управление и дисциплина (виж Правила на Вселенските събори), както и въпросът за празнуването на Св. Пасха. Светите отци постановили Тя да се празнува в различен от юдеите ден и непременно в първата неделя след деня на есенното равноденствие (който през 325 г. бил на 22 март).

Свиканият от император Константин събор осъдил арианството като ерес, но по-късно императорът поддържал Арий поради някакви политически интереси и му оказвал официално покровителство. На Втория Вселенски събор в 381 г. в Константинопол арианството било отново осъдено.

• Вселенските и поместните събори на Православната църква: Първият вселенски събор

 

Никейски символ на вярата
Символ на вярата, приет на Първия вселенски събор

Вярваме в Единия Бог Отец, Вседържител, Творец на всичко видимо и невидимо;и в Един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, роден от Отца, тоест от същността на Отца;Бог от Бог;Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото (чрез Сина) всичко е станало, както на небето, така и на земята;заради нас човеците и заради нашето спасение слезе и се въплъти и стана Човек; страда и възкръсна в третия ден и възлезе на небесата, и ще дойде да съди живи и мъртви; и в Духа Светаго.

За да отстранят всяка възможност за каквито и да било нови и различни тълкувания на Символа, отците от Събора присъединили към текста и следната анатема към арианската ерес:

“Които говорят, че имало (време), когато не е съществувал Синът; че Той не е бил до рождението и е произлязъл не по същност; или утвърждаващите, че Син Божий има битие от друго същество или същност; или че Той е създаден, или сътворен, или изменяем, да бъде предаден на анатема от Вселенската Църква”.

Вторият Вселенски събор допълнил Символа и съставил Никео-Цариградски символ на вярата, който останал до днес “Символ верую” на православната вяра. Него изповядваме и с него се молим по време на личните си и общоцърковни молитви.

 

Слово за Неделя на отците от Първия вселенски събор

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Братя и сестри!

Изучаването на миналото на Светата Православна Църква ни утешава и ни носи поуки. Когато ни поваля униние, когато ни връхлита отчаяние вследствие на обкръжаващото ни неверие – ние си спомняме как свети Григорий Богослов възкликвал: ”Погинала е вярата в Бога, погинала е у хората.” А нали тогава е било времето, когато бил жив св. Василий Велики, когато навлизал в църковния живот св. Иоан Златоуст, когато току-що бил починал св. Атанасий Велики и била още свежа паметта за Отците от Първия Вселенски събор в Никея.

Когато ни смущават ереси и разколи, ние си спомняме какви сътресения е преживявала в древността Светата Църква от лъжеучения. Как тържествували лъжеучителите. Нали в края на четвърти век, във времето на победата на арианите, в Константинопол останала верна на Православието само една домашна църква! А как се разправяли еретиците с враговете си! Достатъчно е да си спомним Константинополския арихепископ св. Павел Изповедник, удушен по време на богослужение със собствения му омофор. И след такова тържество на неверие и ереси Църквата проживяла още седемнадесет века. Стои непоколебимо и ще стои во веки веков.

Оттук и поуката за нас: не биха били страшни за нас изпитанията, ако вярата ни е крепка, ако имаме готовност за изповедничество на тази вяра.

Историята на Вселенските събори е поучителна за нас още в това отношение, че тя свидетелства за голямата ревност, която проявявали древните християни и техните пастири за запазване истините на вярата и църковното предание от всяко произволно изменение. Те мъжествено противостояли на силните на този свят, нерядко покровителствуващи еретиците и били готови да претърпят всякакви изпитания заради целостта и чистота на Православието. Пред лицето на такива ревнители на Христовата истина, трябва да се посрами равнодушието към вярата на днешните християни, проповядващи безразличие в изповядването на вярата. “Нека всеки вярва, както си иска – провъзгласяват съвременните волнодумци, – не стеснявайте свободата на съвестта”. Но към какво може да доведе тази разюзданост в религиозното изповядване? Към нищо друго, освен към пагубно разединение на християните във вярата и любовта. Това ли е желал нашият Спасител Господ Иисус Христос, Който в Своята първосвещеническа молитва преди кръстните страдания със сълзи се молил събраното от Него стадо да не се разпръсне при предстоящите гонения и появата в средата на християнското общество на еретици: “Отче Светий! Опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние” (Иоан 17:11).

Имало е време, когато единението в християнското общество било твърдо и ненарушимо. Както разказва книга Деяния на светите апостоли, “множеството повярвали имаха едно сърце и една душа” (Деян.4:32). Но не продължили дълго мирът и единодушието в християнската Църква. Още в апостолско време започнали да възникват ереси и разколи. Св. Иоан Богослов известявал на верните, че “в света влязоха много прелъстници, които не изповядват, че Иисус Христос е дошъл в плът” (2Ин. 1:7). Св.ап. Петър предрекъл на верните, че между тях ще “има лъжеучители, които ще вмъкнат пагубни ереси и мнозина ще последват тяхното разпътство, и поради тях пътят на истината ще бъде похулен” (2 Петр.2:1,2).

Но така както всяко зло, по Божие допущение неизбежно в света, десницата на Всевишния направлява към добро, ние трябва твърдо да вярваме, че и злото на религиозните разделения не без цел се допуска от Бога. Св.ап. Павел казва: “трябва да има помежду ми разногласие, за да изпъкнат достойните между вас” (1Кор. 11:19). Ние не трябва да падаме духом пред лицето на случващите се в света изкушения и съблазни от страна на лъжеучителите, заплашващи да ни отделят от единството на изповядване на православната вяра, но мъжествено да отблъскваме всяко еретическо празно мъдруване. За нас трябва да бъде несъмнено, че който говори противното на веропределенията на Вселенските събори, той очевидно, провъзгласява ерес, и ако такъв не се вразумява от словото на истината, съхраняваща се в Православната Църква, то от него, като еретик, всеки православен християнин, по заповедта на апостола, трябва да страни (Тит. 3:10). Да страни не само със сърце, но и със слух, тъй като хитрите и отровни речи на лъжеучителите и раздорници църковни по-бързо от всичко могат да отровят душите на слабите и неукрепналите във вярата, подкопавайки в тях доверието към проповедниците на православието. Днес много противници на Христовата истина разпространяват книги, в които ту явно, ту под прикритие се проповядват вредни учения. Днешната преса изобилства с материали насочени против църковните установления и свещенослужителите с тайната цел да се подрони доверието към църковните учреждения и да се отклонят християните от единомислие във вярата и любовта.

Всеки християнин трябва се пази от увлечения по проповядваните в днешно време разрушителни учения. Стойте твърдо в Православната Църква и “всичко изпитвайте, о доброто се дръжте” (1Сол. 5:21). Амин.

Протойерей Валентин Свенцицки
Превод “Православна младеж” по ”Монастырь в миру”

Слово в Неделя на светите отци от Първия вселенски събор

Църквата почита на днешния ден паметта на светите Отци от Първия Вселенски събор, които утвърдиха в Никея първата част от православния Символ на вярата и съкрушиха нечестивата ерес на Арий.

Ересите разрушават Църквата отвътре, поразяват стадото, защото спасението може да стане само чрез истинското вероизповедание. Но “нито огънят, нито мечът, нито гоненията, нито ересите, казва на днешния ден св. Теофан Затворник, не са били и не са в състояние да унищожат Църквата Христова, защото Православната вяра е самото сърце на тази Църква, тя е същността на изповядваното от нея учение. Докато имаме тази вяра, казва светителят, ние все още сме християни, макар и лошо да живеем. Само трябва да молим Господа да съхрани тази вяра в сърцата ни!“

Светите Отци от Първия Вселенски събор, по думите на св. Димитър Ростовски, са ни укрепили във вярата, че Църквата Божия ще победи злото в света и “портите адови няма да и` надделеят”. Затова Църквата е определила Първия Вселенски Събор, състоял се в Никея, за образцов. Всички православни владетели, пастири и последвалите Събори са се позовавали на него като на особено значим за живота на Св. Църква, и то не само в догматическо отношение, но и по отношение на Църковното благочиние. Св. император Константин нарича определенията му “мисъл на Самия Бог, защото Самият Св. Дух е присъствал в умовете на тези тъй велики мъже, и им е откривал Божията воля.”

Св. Атанасий Александрийски  също нарича решенията на Събора “слово Господне,” Св. Василий Велики  го назовава “критерий за разпознаване лъжеученията на еретиците,” а св. Епифаний го определя като ”котва на Църквата”.

В песнопенията Си Църквата нарича свв. Отци от събора втори след Апостолите проповедници на вярата, хранители на Апостолските завети и предание, благотворители на душите ни. Затова тя е уредила да ги честваме специално в Седма Неделя след Пасха Христова.

Да си припомним разказа за преподобни Агатон, древен светец, чието смирение отците решили да изпитат, като го обвинявали в много мними грехове. Той с кротост повтарял: ”Наистина, отци, грешен съм в това, помолете се за мене, за да ми прости Господ”. Те му приписали такива грехове, които един монах дори не може да слуша, след което добавили: “Казват още, че си еретик”. Тогава преп. Агатон им рекъл, като се поклонил: “Прощавайте, отци, но не съм еретик, аз съм православен.”. Те изумени го попитали: “Защо призна, че си извършил най-ужасните грехове, но си непоколебим в това, че си православен християнин?” А той отвърнал, че няма човек, който да не е склонен към какъвто и да е грях, но ереста разрушава из основи, тя не дава възможност за съзиждане, защото е смърт вечна.

В истинското вероизповедание се съдържа тайната на нашето спасение, затова трябва да изпитваме съвестта и разума си как вярваме: дали Символът на вярата е наше лично изповедание или това са само думи за нас.

Ето защо, ако забележим и най-малкото отклонение в мислите си от изповеданието на Църквата, от това, което тя съхранява, да умъртвим тази мисъл, както Архистратег Михаил порази деница и както св. Георги унищожи с копие дракона – древната змия!

 

Господ ни учи да бъдем смирени. Той затова се възнесе по-високо от всичко, защото се смири до край, прие смъртта и слезе в ада. Св. апостол Павел казва: “Когато светът в своята премъдрост не позна Бога в Неговата Божествена мъдрост, то Бог посредством безумието на проповедта благоволи да спаси света.”

Само с това непостижимо смирение човек може да постигне Божествената истина – Иисус Христос е съвършен Бог и съвършен Човек. Ако не разберем величието на Христа и славата на Отца, която се открива чрез Него, няма да осъзнаем унижението Му в името на човека и това, което става с нас, няма да опознаем самите себе си.

В Своята първосвещеническа молитва от днешното евангелско четиво Господ моли Отца за всички вярващи в Него. Той се моли за тях да бъдат далеч от земните страсти, да запазят истинската си човечност, да преодолеят злото. Моли се злото и лъжата, които владеят света, да не проникнат в Църквата.

Христос извършва изкуплението в доброволно послушание и с това прославя небесния Отец. ”Аз Те прославих на земята, свърших делото, що Ми бе дал да изпълня. И сега прослави Ме Ти, Отче, у Тебе Самия със славата, що имах у Тебе преди свят да бъде” (Иоан 17:4-5)

Като вечен Син Божий, като безплътно Слово, Христос е обладавал Божествена слава; но като човек, Той временно се лишил от тази слава и приел образ на раб.

Когато се извършило изкуплението, тази слава трябвало да Му бъде върната от Отца и съобщена на човечеството, за да познае света, че Отец е приел благоприятно Неговата жертва. Така облечен със сила на небето и на земята, Той дарил победен край на Своето дело.

Иисус съобщава на учениците Си Божествената истина, а те с вяра я приемат: “защото словата, що си Ми дал, предадох им ги и те приеха и разбраха истината, че съм от Тебе излязъл и повярваха, че Ти си Ме пратил”. Така, като вярват на словата Му, учениците достигат до истинното познание на Неговия Божествен произход и се убеждават в божественото Му посланичество.

Иисус Христос се моли изключително за Своите ученици, защото те трябва да продължат започнатото дело и да бъдат Негови посланици пред човечеството, а за това им е необходима особената помощ на небесния Отец.

Апостолите и всички вярващи принадлежат на Бог Отец, защото Той в предзнанието Си ги е избрал за Себе си. Те принадлежат и на Сина. Само чрез Богочовека Христос падналият човек отново отива при Отца.

Спасителят до този момент е защищавал Своите ученици, но се разделя с тях сега и ги оставя сред опасности. Затова моли Господ за тях да не се смущават сърцата им, да останат съхранени във вярата, за да бъдат те едно, както са едно Бог Отец и Бог Син. Това единство във вярата и любовта е източник на радост, която само Господ може да даде и която не може да бъде отнета от никакви страдания и преследвания в света.

 

Какви поучения можем да извлечем от днешното евангелско четиво? На първо място привлича вниманието ни истината, че целия земен живот на Спасителя от Витлеем до Голгота е бил посветен на прославата на Бог Отец. Спасителят е наш образец във всичко и затова трябва да го следваме, като прославяме името Божие. Трябва да живеем така, че да не допускаме в мислите, чувствата, думите, делата нищо, което да е против волята Божия. Да имаме мир и любов, за да видят другите добрите ни дела и те да прославят Бога, като вземат пример от нас.

В първите християнски времена мнозина езичници, като виждали кротостта на християните, твърдостта им в мъченията, възвеличавали християнския Бог и се обръщали в Христа.

Бог е наш върховен Владика, на Когото дължим благоговение, любов и упование. Неговата воля и закон са свети, защото Той е свят. Дава ни само това, което е благоприятно и спасително за нас. Живата благородна жертва пред Бога е подчинение на Неговата воля и извършване на дела в съгласие със закона.

Особено важно е да отбележим, че през целия Си земен живот Иисус Христос е послушен на Своя Отец небесен до смърт. За да изпълни Неговата воля, Той слязъл от небето и оставил славата, която имал в Отца преди да съществува света. Извършил делото, което Отец Му дал, явил името Му пред човеците и накрая приел страданията и кръстната смърт. Бог е съвършен наш Творец и Промислител. Всички твари Му служат и най-висшите сили слушат гласа Му. Господните закони и повеления са премъдри и благодетелни за нас. “Всички пътища Господни са милост и истина за ония, които пазят завета Му и откровенията Му” (Пс. XXIV, 10). Затова ако се подчиняваме и изпълняваме вярно заповедите Му, по думите на пророка “нашият мир би бил като река и правдата ни като вълните морски и потомството ни като пръстта земна”.

Послушанието ни пред Бога ни носи благо не само в този живот, но и в бъдещия век, както казва псалмопевеца: “А милостта на Господа е отвека и довека към ония, които Му се боят и правдата Му е върху синовете на синовете, които пазят завета Му и помнят заповедите Му, за да ги изпълняват”.

Най-висшата подбуда за послушание пред Господа трябва да бъде обаче любовта, защото Спасителят и Неговите апостоли ни учат, че любовта е изпълнение на заповедите Му.

Има два пътя на Богопознание: вярата и любовта. Св. ап. Павел в послание до евреите пише: “Чрез вяра проумяваме, че вековете са устроени по Божия дума и че от невидимото произлезе видимото” (Евр. 11:3). За познанието на Господа в любовта говори Самият наш Спасител: ”Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби, а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам.” (Ин. 14:21). Първият начин на познание е съвършен и несъвършен, а вторият – изцяло съвършен. Без вяра е невъзможно да се угоди на Бога и да се спаси човек. Този начин не е напълно достатъчен. И бесовете вярват и треперят. Вярата знае, че има Бог и цялата земя е изпълнена с Него. А любовта не само знае, че има Бог, както казва св. Димитър Ростовски, но разбира какъв е Той – всеблаг и милостив.

Бог Се открива само на тези, които изпълняват заповедите, които го обичат. След Възкресението Той се яви не на книжниците и фарисеите, а на тези, които го обичат.

Всяко богословие, което се строи извън Божията любов, е опасно. То става ерес, която може да стигне до богоубийство. Затова разпнаха Христа, защото Го обвиняваха, че бидейки човек, Той се обявява за Бог. Това е и арианската ерес, по думите на св. Атанасий, която е предтеча на антихриста.

Да водим благочестив живот в послушание и изпълнение на заповедите и молейки се на Господа да стане възможно за нас да кажем като св. ап. Павел: “ Вече не аз живея, но Христос живее в мене”. Амин!

Словото е препечатано от сайта на Катедрален храм “Св. Неделя”, София, 2009 година

Извор

*******************

В арианския спор като във възел се събират множество нишки, сливат се множество въпроси. Това е началото на великите богословски спорове, в които ще преминат почти пет столетия от историята на Църквата и които ще ни оставят в наследство вдъхновените съчинения на отците и учителите на Църквата, заедно с прецизните формулировки на вселенските събори. Тази борба за Истината обаче скоро се усложнява от участието в нея на държавната власт. Тя престава да бъде чисто църковна и придобива ново държавническо измерение. Така в нейния ход не само се прецизира вярата на Църквата, но и се извършва бавното и мъчително раждане на християнска Византия. Външно погледнато, четвъртото столетие е вероятно едно от най- трагичните в историята на Църквата – именно тогава се поставя за първи път в своята действителна дълбочина темата за християнския свят, зараждат се онзи замисъл и онова виждане, които никога няма да бъдат изтрити цялостно от църковното съзнание.

Спорът започва в Александрия – столицата на християнската мисъл. Арий, учен александрийски презвитер и проповедник, започва да учи, че Христос, макар да е син Божи, по необходимост трябва да бъде признат за сътворен във времето – едно от Божиите творения, тъй като раждането не може да не бъде възникване във времето. Той е роден от Бога за сътворяването на света, оръдие на сътворението, а поради това е имало и време, когато не Го е имало. Следователно Божият Син е изцяло различен от Отца и неподобен на Него.

На съвременното църковно общество, за което богословските интереси като цяло са чужди (те са само ненужни и опасни умува- ния), е трудно да разбере, на първо място, как е могло да възникне такова учение, влизащо очевидно в разрез с най-основните положения на християнството, и, на второ, резонансът на този спор в продължение на цели пет десетилетия, през които той не спира да разкъсва Църквата на части. За да разберем това, е необходимо да почувстваме, по думите на протойерей Георги Флоровски, факта, че за християните от онези времена богословието е действително жизнен въпрос, духовен подвиг, изповедание на вярата и творческо разрешаване на житейските проблеми, че спорейки привидно за думи и формули, те в действителност са защитавали и отстоявали именно жизненото – днес биха го нарекли практическо или екзистенциално значение на християнството, което се съдържа в думата спасение. Защото спасението не е магично, изотвън извършващо се действие – то е дар от Бога, чието постигане зависи от цялостното възприемане и усвояване от човека. При това положение обаче богословието, т.е. вникването, изразяването и изповядването на Истината със средствата на словото, се разкрива като висше, царско призвание на човека; в него се възстановява причастността на човека към смисъла на божествените неща, първородството на човека в света като разумна личност. Богословието е разкриване, в понятията на разума, на вярата на Църквата – не проверка на тази вяра със средствата на разума и не подчиняване на разума, а точно обратното – разширяване на самия разум до Откровението, негово съгласуване с истинната и очевидна вяра. Вярата е преди богословието и поради това за богословското развитие може да се говори като за постепенно възприемане и уточняване на изначално пълната вяра. От примера на Ориген виждаме, че първите опити в тази посока са несъвършени и дори се оказват еретични. Това обаче само показва колко трудно е било да се намерят подходящите слова за изразяването на вярата; трябвало е да изминат столетия, докато самата мисъл бъде претопена в духа на християнството.

С вярата в Отца, Сина и Светия Дух, т.е. с опита на Троичния Бог, Църквата живее от първите си дни. Смисълът на Евангелието е в Откровението на Троицата като съвършено единство, съвършена любов и съвършен живот. Благодат Господа Иисуса Христа и люби Бога и Отца, и причастие Святаго Духа – това литургично благословение можем да срещнем навсякъде в посланията на св. ап. Павел. Ако обаче в Откровението за Троичния Бог са източникът на нашето спасение и силата на християнския живот, то това Откровение трябва да просвещава и човешкия разум, да го разширява до проумяване на тайната, която ни е открита от Христос. Защото приемането на Истината винаги означава усилие, криза и възрастване. Естественият разум се сблъсква с Откровението като с противоречие и парадокс. Как може да бъде съвместена изначалната вяра на Църквата в Троичния Бог с така несъмненото потвърждаване на Неговото единство – с този монотеизъм, в чието име християните, следвайки юдеите, отхвърлят всяка форма на езичеството? Тази вяра трябва да бъде разкрита; опитът трябва да бъде обяснен. Така в църковното съзнание възниква първият основоположен в същността си богословски въпрос – въпросът за Троицата.

* * *

Арий греши, когато подхожда към разрешаването на богословския въпрос за Св. Троица изключително като философ, който разглежда всичко от гледна точка на логиката. Две са крайъгълните и жизнени в собствен смисъл на думата истини на християнството: за Единия Бог и за спасението на света, извършено от Божия Син. Тези истини обаче Арий възприема като абстрактни положения. Той е убеден монотеист, но не в духа на Ветхия Завет, а в духа на господстващия сред елинистичния свят в онази епоха философски монотеизъм, а именно – признаване на някакво Едно или Единно, което лежи в основата на всичко съществуващо като негово начало и като обединяващ принцип на всичко множествено. Бог е Един и в Него не може да има никаква множественост; след като обаче Той има Свой Син, то Този Син вече е различен от Него и следователно не може да бъде Бог. Синът се ражда, но раждането е възникване на нещо, което още не е съществувало. Синът се ражда заради творението, заради спасението на творението, но Той не е Бог в този единствен и абсолютен смисъл, в който Бог е Отец. По този начин арианството се проявява като опит за рационализиране на християнството. В този опит не живият религиозен опит е това, което оплодотворява мисълта и я заставя да вижда и разбира нещата, които по-рано не е разбирала, а напротив – опитът на вярата пресъхва в хода на логическия анализ и бива превърнат в абстрактно построение. Арианството обаче е в съзвучие с епохата. То предлага както строг монотеизъм, така и отхвърляне на всичко ирационално и непонятно. То е достъпно за средния ум, който търси по-скоро една разумна вяра, отколкото действителното Предание на Църквата с неговите библейски, реалистични образи и изразявания. Според правилната забележка на един историк, арианството лишава християнството от неговото живо религиозно съдържание, превръща го в теизъм – в космология и морал.

Първата реакция против арианството е реакцията на живата вяра, която се чувства разтърсена от това извращение на самата светиня на Църквата. Арий е осъден от своя собствен епископ – Александър Александрийски. Това обаче е само осъждане, но не и отговор. В своя отговор самият епископ Александър се обърква и не успява да намери правилните думи. От своя страна Арий се обръща за подкрепа към бившите си приятели от школата на известния антиохийски богослов Лукиан. Като образовани богослови много от тях заемат епископски катедри. Особено внимание тук трябва да бъде обърнато на двамата Евсевиевци – Евсевий Кесарийски, първия църковен историк (чиято Църковна история е един от най- основните ни източници за живота на ранната Църква), и Евсевий Никомидийски, кръстил по-късно имп. Константин Велики. Трябва да се каже, че те поддържат Арий не само по лични причини. През тези години в Църквата нараства интелигенцията, която жадува за разумно обясняване на вярата и за която църковното учение страда от недостиг на философски характер. В този смисъл арианството изглежда напълно подходящо като едно съвременно тълкуване на църковното учение, приемливо за широките кръгове на образованите хора. Така поместният александрийски спор се разпространява постепенно из целия Изток.
В този момент в спора се намесва имп. Константин Велики. Трябва да се опитаме да си представим какво е означавало за Църквата – след трите столетия на гоненията – обръщането на самия император, за да разберем защо дворът на св. Константин се превръща в притегателен център, при това не само за едните опортюнисти и кариеристи, но и за тези, които, окрилени от по- бедата на Христос, мечтаят за разпространяване на тази победа по целия свят. За кратко време императорът и Империята се пре-връщат в провиденциални оръдия на Царството Христово. Около св. Константин Велики веднага се сформира кръг от християнски съветници – нещо като негов неофициален щаб, в който твърде рано, всъщност от самото появяване на Константин на Изток, видно място заема Никомидийският епископ Евсевий – първият от печал- ната серия придворни епископи53. Разбира се, самият Константин не е с състояние да се ориентира в същността на богословския спор, но той е потресен от зараждането на нов спор в Църквата тъкмо в годините на неговото пълно тържество. Победата над Лициний през 324 г. окончателно е потвърдила единовластието му и пред него се е открил образът на една Империя, единна не само в политическо отношение, но и вътрешно духовно обновена от единна Църква. Вместо обаче осъществяването на тези свои мечти, той е изправен пред печалната действителност на нови спорове и разделения. Твърде вероятно е идеята за събор на всички епископи, като способ за разрешаването на спора, да му е подсказана от неговите християнски съветници. Св. Константин обаче желае да направи от този събор символ и увенчаване на своята победа, както и на новото положение на Църквата в Римската империя. Така през пролетта на 325 г. в Никея е свикан Първият вселенски събор – вселенски не поради броя на присъствалите епископи (Преданието на Църквата определя този брой на 318), но от гледна точка на своя замисъл и предназначение (1). И наистина, за първи път след дългите столетия на полулегално съществуване в Никея се събират епископи от всички краища на Църквата, върху много от които все още личат белезите от получените през време на Диоклетиановото гонение рани и телесни повреди. Какъв осезателен опит на тържеството и победата! Към това се добавят и разкошът на приема, небивалата тържественост на посрещането, щедростта и добротата на императора – фактори, които не могат допълнително да не подсилят радостната увереност в началото на нова епоха, вярата в действителната победа на Христос над света. Така възприема събора преди всичко самият Константин. Той насрочва откриването му за деня на отбелязването на двадесетгодишнината от своето управление. Той желае този ден да премине в парад и радост, а не в омразните нему спорове. В речта си към епископите в деня на откриването на събора той казва, че споровете между тях са по-опасни, отколкото войните и другите конфликти, и му доставят най-много горест от всичко останало.
Разбира се, значението на Никейския събор е преди всичко в удържаната на него голяма победа на Истината. От този събор не са запазени, както от другите вселенски събори, никакви протоколи или деяния. Известно е само, че съборът е осъдил арианството и в традиционното съдържание на Кръщелния символ (2) на вярата е въвел ново уточнение за отношението на Сина към Отца, наричайки Сина единосъщен с Отца, т.е. имащ тази същност, която и Отец, а следователно – равен на Него по Божество. Употребеният термин, по думите на Василий Болотов, е дотолкова точен, че изключва всяка възможност за претълкуване (3). С него арианството е осъдено безусловно. Точно този термин обаче остава в продължение на дълги години камък за препъване и съблазън, въвел Църквата в продължителен смут.

Този смут изпълва следващите петдесет и шест години – до свикването на Втория вселенски събор в Константинопол през 381 г. В хода на неговото развитие, разбира се, трябва да бъдат различавани отделните теми, но винаги трябва да се търси и тяхната взаимна връзка. Почти поравно тези теми определят хода на по-нататъшната история на Църквата – история, в която едва ли има друго половин столетие, което да е имало толкова решаващо значение.

Външно погледнато, причината за продължаването на този смут е в това, че макар и осъдени, арианите не само не се предават, но с помощта на най-сложни интриги успяват да привлекат на своя страна държавната власт. С това е поставена първата голяма тема – участието на императора в живота на Църквата. Отсега ще кажем, че от тази гледна точка равносметката на четвъртото столетие е повече от отрицателна; тя е дори трагична. Тук обаче е необходимо веднага да определим и втората тема на арианския спор – тържеството на арианите би било невъзможно дори и при помощта на императора, в случай че Църквата, осъдила Арий с пълно единодушие, се беше оказала единна в това осъждане и най-вече в приемането на провъзгласеното в Никея учение. Точно това обаче не се случва. Никейският събор внася смущение и съмнения в умовете, което поставя въпроса към богословското съдържание на следникейския спор. И именно в това е положителното значение на четвъртото столетие, което по- казва нагледно категоричната сила на Истината в църковния живот дори и при безнадеждни обстоятелства.
Повечето участници на събора приемат леко осъждането на арианството, в което виждат твърде очевидно изопачаване на изконното Предание на Църквата. Съвсем различно обаче стои въпросът с разкриването на положителното учение за Троицата, което се съдържа в термина единосъщие. Тази дума е предложена и на практика наложена на св. Константин, а чрез него и на самия събор, от страна на малка група далновидни и смели богослови, които схващат не- достатъчността на осъждането на Арий и необходимостта да бъде отсечено Преданието на Църквата в ясни понятия. За мнозинството от епископите на събора обаче думата е чужда и неразбираема; с нея за първи път в учението на вярата се въвежда философски термин, който е чужд на Свещеното Писание. При това този термин е подозрителен, тъй като единосъщието може да върне Църквата в неотдавна преодоляната съблазън на савелианството, което слива Отца и Сина в една същност. Въпреки това съборът – по изричната молба на императора – приема този термин в Символа на вярата, без обаче да вниква много в неговия смисъл. Епископите смятат, че това, което е важно, е осъждането на ереста, а що се отнася до Символа на вярата – на практика всяка поместна църква има свой символ, който е в съгласие с всички останали по същество, макар и не съвсем буквално. По такъв начин външно съборът завършва благополучно, ако не се смята повторната, след донатизма, грешка на Константин, който изпраща в заточение Арий и неговите съмишленици и така отново смесва съда на Църквата с кесаревия съд.

Тук именно се проявява групата от придворни епископи, за която споменахме по-горе. Тази група е съставена изключително от приятели на Арий, а начело на тях е Евсевий Никомидийски. Това са хора, принудени да приемат осъждането на своя приятел, но само предвид единодушието на по-голямата част от епископите в Никея, докато всъщност правят това само със свито сърце и мисъл за реванш. Да се обявят открито против събора за тях е невъзможно и поради това те прибягват до средството на интригата. Възползвайки се от равнодушието на епископите към положителното разкриване на никейското вероопределение, те решават просто да не споменават за него, а да отправят всичките си сили към онази шепа богослови, които единствени схващат цялото значение на термина единосъщие. В ход тръгват доноси и обвинения, които нямат нищо общо с богословието. Първа тяхна жертва става Евстатий Антиохийски, когото успяват да очернят в очите на императора и да издействат изпращането му в заточение. След този им успех в продължение на дълги години в основен обект на техните интриги се превръща младият – току-що избран – Александрийски епископ св. Атанасий Велики (328–373), който по всяка вероятност е главният вдъхновител на никейското единосъщие. И отново по същия начин, без да встъпват с него в никакъв богословски спор, враговете на Никейския събор успяват да се сдобият с осъждането му по обвинение в някакви канонични престъпления – първоначално на епископския събор в Тир през 331 г., а след това и чрез заточването на св. Атанасий по заповед на императора в Трир на Рейн. Св. Константин Велики не може да търпи смутителите, а точно като такъв успяват да представят пред него Александрийския епископ. Постигнали отстраняването на св. Атанасий, за придворните епископи не е трудно да възстановят в Александрия и самия Арий, който подписва в тази връзка някакво неясно покаяние, след което е приет в общение. Св. Константин, който най-вероятно никога не успява да разбере същността на спора, смята, че всичко вече е наред – в Църквата отново е постигнат мир и само врагове на този мир могат да припомнят за неща, които са останали в миналото. Опортюнистите тържествуват по всички линии при явно неразбиране и мълчание на цялата Църква.

Но дните на Константин приближават към своя край. В същата 336 г., когато е заточен св. Атанасий, той празнува последния си – тридесетгодишен – юбилей от началото на своето царуване. Империята обаче вече се управлява от един друг Константин. С годините расте мистичното настроение, живеещо в него още от детството му. В края на дните му пред това настроение отстъпват на втори план дори интересите на държавата. Речите и тържествата на този предсмъртен юбилей са озарени от онази светлина, която все по-силно се разгаря в душата му, и немного преди неговата смърт върху му възлагат ръце, той става оглашен и повече не облича своите царски одежди. Отдавнашната му мечта е да приеме Кръщение във водите на Йордан, но това не се осъществява. Константин е кръстен от Евсевий Никомидийски и от този момент нататък той живее с радостната увереност в близостта на Христос и Неговата вечна светлина. Св. Константин Велики умира в слънчевото пладне на Петдесетница. Колкото и да са неговите грешки, а може би дори и престъпления в личния му живот (като убийството на сина Крисп – една тъмна семейна драма, която остава неразгадана докрай), трудно можем да се съмняваме в това, че той е човек, който неизменно се е стремил към Бога, живял е с жаждата за абсолютно- то и е искал да утвърди на земята отблясъка на небесната правда и красота. С неговото име са свързани най-големите земни надежди на Църквата, нейните мечти за тържеството на Христос в света. Това е и причината, поради която любовта на Църквата и нейната благодарност към него се оказват по-силни от безжалостния, но непостоянен и често повърхностен съд на историците.

Бележки

1. До издигането на Константинопол (бившия Византион) като нова столица на Империята и значителен църковен център Никомидия (днес гр. Измит, на около 100 км източно от Истанбул в Турция) играе първенствуваща роля в региона, включително като църковен център, в чийто диоцез се намира и самият Византион. В Никомидия в края на ІІІ и началото на ІV век се намира дворецът на имп. Диоклетиан (284–305), след като през 286 г. същият въвежда в управлението на Римската империя известната система на тетрархията. Никомидия играе и ролята на междинна столица на самия Константин Велики до официалното провъзгласяване на Константинопол. (Бел. прев.)

2. Към времето на провеждането на Първия вселенски събор Никея (днес гр. Изник, югоизточно от Истанбул, на брега на Никейското езеро) е също водещ център в региона, с който Никомидия си съперничи като столица на провинция Витиния. В Никея имп. Константин има дворец, в който е и открит споменатият събор (20 май 325 г.). През ХІІІ век, през време на латинското господство в Константинопол (1204–1261 г.), в Никея е най-силният център на византийската власт. (Бел. прев.)

3. Тук става дума за Кръщелния символ на Кесарийската църква, който е предложен на събора от Евсевий Кесарийски, а не за някакъв Кръщелен символ на Църквата по принцип. Началото на ІV век е време, когато все още църквите по места употребяват различни, макар и съгласни помежду си в най-важното, кръщелни символи. Виж по-долу. (Бел. прев.)

4. Виж: БОЛОТОВ, В. Цит. съч., т. ІV. М., 1994 (фотот.), с. 41. (Бел. прев.)

Превод: Борис Маринов

Из книгата “Историческият път на Православието”, Протопр. Александър Шмеман, ИК “Омофор” 2009

*******************

Неделя На утренята Ев. Иоан. 21:1-14.
На литургията Деян. 20:16-18, 28-36. Ев. Иоан. 17:1-13.

Понеделник Деян. 21:8-14. Ев. Иоан. 14:27-15:7.
Вторник Деян. 21:26-32. Ев. Иоан. 16:2-13.
Сряда Деян. 23:1-11. Ев. Иоан. 16:15-23.
Четвъртък Деян. 25:13-19. Ев. Иоан. 16:23-33.
Петък Деян. 27:1-44. Ев. Иоан. 17:18-26.
Събота Деян. 28:1-31 и за упок. 1Сол. 4:13-17. Ев. Иоан. 21:15-25 и за упок. Ев. Иоан. 5:24-30.

**************

Недела – на Утрената –

1. Потоа пак им се јави Исус на учениците Свои кај Тиверијадското Море. А тоа се случи вака:
2. Беа заедно Симон Петар и Тома, кого го викаа Близнак, и Натанаил од Кана Галилејска, и Заведеевите синови, и двајца други од учениците Негови.
3. Симон Петар им рече: „Ќе одам да ловам риба.” Му рекоа: „И ние ќе дојдеме со тебе.” Тогаш излегоа и веднаш влегоа во кораб, но таа ноќ ништо не уловија.
4. А кога се раздени, застана Исус на брегот, само учениците не Го познаа дека е Исус.
5. Исус им рече: „Деца, имате ли нешто за јадење?” Му одговорија: „Не.”
6. А Он им рече: <Фрлете ја мрежата од десната страна на коработ и ќе најдете!” Ја фрлија, и не можеа веќе да ја извлечат од многу риби.
7. Тогаш ученикот, што го сакаше Исус, му рече на Петра: „Господ е.” А Симон Петар, штом чу дека е Господ, си ја препаша облеката – оти беше необлечен, и се фрли во морето.
8. А другите ученици, влечејќи ја мрежата со риби, дојдоа со кораб, оти не беа далеку од брегот, но само околу двесте лакти.
9. Кога пак излегоа на земјата, видоа накладен оган, и на него ставена риба и леб.
10. Исус им рече: „Донесете од рибите што ги уловивте сега!”
11. А Симон Петар влезе и ја извлече мрежата на земја, полна со крупни риби, на број сто педесет и три; и макар што беа толку многу, мрежата не се скина.
12. Исус им рече: „Дојдете, јадете!” И никој не смееше да Го праша: „Кој си Ти?”, оти гледаа дека е Господ.
13. Се приближи Исус, зеде леб и им даде, исто така и риба.
14. Ова беше веќе третпат како им се јави Исус на учениците Свои, откако воскресна од мртвите.

****

На Литургијата –

16. Во оние дни Павле реши да помине покрај Ефес, та да не се задржи многу во Азија, зашто брзаше, ако му биде можно во Ерусалим да се најде за денот на Педесетница.
17. Но од Милит прати во Ефес покани до свештениците црковни.
18. И кога дојдоа при него, тој им рече: „Вие знаете дека од првиот ден, кога стапив во Азија, постојано бев со вас,

****

28. Пазете, пак, на себе и на целото стадо, меѓу кое Духот Свети ве постави за епископи, за да ја пасете црквата на Господа и Бога, која ја придоби Он со Својата крв.
29. Бидејќи знам дека по моето заминување ќе се втурнат помеѓу вас лути волци, кои нема да го штедат стадото;
30. а и од вас самите ќе станат луѓе, што ќе зборуваат изопачено, за да ги одвратуваат учениците заедно со себеси.
31. Затоа бидете будни и помнете, дека цели три години дење и ноќе не престанував со солзи да поучувам секого од вас.
32. А сега, браќа, ве предавам на Бога и на словото на Неговата благодат; Он може да ве унапреди подобро и да ви даде наследство меѓу сите осветени.
33. Од никого не побарав ни сребро, ни злато, ниту, пак, облека;
34. сами знаете, дека за потребите мои и на оние што беа со мене, ми послужија овие мои раце.
35. Со сè ви покажав, дека така треба да се трудите и да им помагате на немоќните, а исто така и да ги помните зборовите на Господа Исуса, зашто Сам Он рече: »Поблажено е да се дава, отколку да се зема«.”
36. Кога го рече тоа, падна на колена и се помоли заедно со нив.

****

1. Ова го кажа Исус, па ги подигна очите Свои кон небото и рече: „Оче, дојде часот: прослави Го Својот Син, за да Те прослави и Синот Твој,
2. како шт си Му дал власт над секое тело, та преку сè што си Му дал, да им даде живот
вечен.
3. А животот вечен е тоа, да Те познаат Тебе Единиот вистински Бог, и испратениот од Тебе Исуса Христа.
4. Јас Те прославив на Земјата; го извршив делото, што си Ми го дал да го извршам.
5. И сега, прослави Ме Ти, Оче, во Тебе Самиот, со славата што ја имав во Тебе, уште светот пред да настане.
6. Го јавив името Твое на луѓето, што си Ми ги дал од светот; тие беа Твои, и Ти Ми ги даде, и го запазија Твоето слово.
7. Сега разбраа дека сè, што си Ми дал, е од Тебе;
8. зашто зборовите, што си Ми ги дал, им ги предадов, и тие ги примија и разбраа навистина, оти од Тебе сум излегол, и поверуваа дека Ти си Ме пратил.
9. Јас за нив се молам; не се молам за сиот свет, туку за оние што си Ми ги дал, зашто се Твои.
10. И сè Мое е Твое, и Твоето – Мое, и се прославив во нив.
11. Веќе не сум во светот, но тие се во светот, а Јас идам при Тебе. Оче Свети, запази ги во Твоето име оние, што си Ми ги дал, за да бидат едно, како што сме и Ние.
12. Додека бев со нив во светот, Јас ги пазев во Твоето име; оние, што си Ми ги дал, ги зачував, и никој од нив не погина, освен погибелниот син, +за да се исполни Писмото.
13. А сега идам при Тебе, и ова му го кажувам на светот, за да ја имаат во себе Мојата радост полна.

*******

Понеделник –

8. На вториот ден Павле и ние, кои бевме со него, излеговме и дојдовме во Ќесарија и, откако влеговме во куќата на Филипа благовесникот, кој беше еден од седуммината ѓакони, останавме при него.
9. Тој имаше четири ќерки девојки, кои пророкуваа.
10. И додека ние престојувавме кај нив многу дни, од Јудеја слезе еден пророк, по име Агав;
11. и кога дојде при нас, го зеде Павловиот појас, па ги врза рацете свои и нозете и рече: „Тоа го вели Духот Свети; така ќе го врзат Јудејците во Ерусалим оној маж, чиј е овој појас, и ќе го предадат во рацете на незнабошците.”
12. Штом го чувме тоа, и ние и тамошните го молевме да не се качува во Ерусалим.
13. Но Павле одговори: „Што правите, та плачете и го нажалувате срцето мое? Јас сум готов не само да бидам врзан, туку и да умрам во Ерусалим за името на Господа Исуса.”
14. А бидејќи тој не се двоумеше, ние замолкнавме и рековме: „Нека биде волјата Господова!”

****

27. Мир ви оставам; мирот Свој ви го давам; Јас ви го давам не како што го дава светот. Да не се плаши срцето ваше, ниту да се бои.

7. Ако останете во Мене, и зборовите Мои во вас, тогаш, што и да посакате, барајте, и ќе биде.

******

Вторник –

26. Тогаш Павле ги зеде тие луѓе, и, откако се очисти со нив, на вториот ден влезе во храмот и го објави денот, во кој се навршуваат деновите на очистувањето и во кој ќе се принесе жртва за секого од нив.
27. А кога требаше да се свршат седумте дена, азиските Јудејци, штом го видоа во храмот, го побунија целиот народ и кладоа раце на него,
28. викајќи: „Луѓе Израилци, помогнете! Овој човек насекаде учи против народот, против Законот, против ова место; а освен тоа уште и Елини воведе во храмот, та го оскверни ова свето место.”
29. Оти пред тоа во градот го беа виделе него со ефесеецот Трофим и мислеа дека Павле го вовел во храмот.
30. Целиот град се раздвижи, и народот се насобра. И кога го фатија Павла, го извлекоа надвор од храмот; и веднаш вратата беше затворена.
31. И кога сакаа да го убијат, пристигна вест до заповедникот на полкот дека цел Ерусалим се побунил.
32. А тој веднаш зеде војници и офицери и се спушти спрема нив; тие, кога го видоа заповедникот и војниците, престанаа да го бијат Павла;

*****

2. Ќе ве истеруваат од синагогите. Но ќе настапи и време, кога секој, што ќе ве убие, ќе мисли дека на Бога Му принесува служба.
3. И тоа ќе го прават, оти не Го познаа Отецот, ниту Мене.
4. Но ви го кажав тоа, та кога ќе дојде времето, да се сетите дека Јас сум ви рекол; а од почетокот не ви го зборував ова, зашто бев со вас.
5. А сега одам кај Оној, Кој што Ме прати, и никој од вас не Ме праша: »Каде одиш?«
6. Но затоа што ви го кажав ова, срцата ваши се исполнија со тага.
7. Но Јас вистината ви ја кажувам: подобро е за вас Јас да си отидам, оти, ако не си отидам, Утешителот нема да дојде при вас; ако, пак, заминам, ќе ви Го пратам.
8. А Он, кога ќе дојде, ќе го изобличи светот за грев, и за правда, и за суд:
9. за грев – дека не веруваат во Мене;
10. за правда – оти Јас си одам при Својот Отец, и веќе нема да Ме видите;
11. а за суд – зашто кнезот на овој свет е осуден.
12. Имам уште многу да ви кажувам, но сега не можете да носите.
13. А кога ќе дојде Он, Духот на вистината, ќе ве упати во секоја вистина; но од Себе нема да зборува, а ќе говори што чуе, и ќе ви ја каже иднината;

*****

Среда –

1. Павле го впери својот поглед кој Синедрионот и рече: „Луѓе, браќа! До оној ден со најдобра совест пред Бога живеев!”
2. А првосвештеникот Ананиј на оние, што стоеја пред него, им заповеда да го удрат по устата.
3. Тогаш Павле му рече: „Бог тебе ќе те удри, ѕиду варосан! Ти седиш, за да ме осудиш според Законот, а заповедаш да ме бијат против Законот.”
4. А оние што стоеја пред него, рекоа: „Божјиот првосвештеник ли го хулиш?”
5. Павле одговори: „Не знаев, браќа, дека тој е првосвештеник; бидејќи е напишано: »Началникот на твојот народ да не го злословуваш«.”
6. А кога узна Павле дека еден дел од нив се садукеи, а другиот – фарисеи, извика во Синедрионот: „Луѓе, браќа! Јас сум фарисеј, син на фарисеј; за надеж, и за воскресение на мртвите ме судат!”
7. Кога го кажа тоа, настана расправија меѓу фарисеите и садукеите, и мнозина од народот
се раздвоија.
8. Зашто садукеите велат дека нема ни воскресение, ни ангел, ни дух; а фарисеите го признаваа и едното и другото.
9. Настана голема врева; и станаа книжниците од фарисејската страна и почнаа да се препираат, велејќи: „Ништо лошо не наоѓаме во овој човек; ако, пак, нему му зборувал дух или ангел, тогаш да не му се противиме на Бога.”
10. И бидејќи стана голем смут, заповедникот, уплашен да не би Павла да го раскинат, им заповеда на војниците да слегнат и да го грабнат од помеѓу нив и да го одведат во тврдината.
11. Ноќта му се јави Господ и му рече: „Не плаши се, Павле! И како што сведочеше за Мене во Ерусалим, така ќе треба да сведочиш и во Рим.”

****

15. Сè што има Отецот, Мое е; затоа и ви реков дека од Моето ќе земе и ќе ви јави.
16. Уште малку, и нема да Ме гледате, и, по малку, пак ќе Ме видите, зашти си одам при Отецот.
17. А некои од учениците Негови си рекоа помеѓу себе: „Што е тоа, што ни вели: »Уште малку, и нема да Ме видите« и дека,Јас си одам при Отецот«?”
18. И си зборуваа: „Што е тоа, што вели: »Уште малку«?”
19. Разбра Исус дека сакаат да Го прашаат, и им рече: „Затоа ли се прашувате помеѓу себе, што реков: »Уште малку, и нема да Ме гледате« и,По малку, пак ќе Ме видите«?
20. Вистина, вистина ви велам дека вие ќе заплачете и ќе заридате, а светот ќе се зарадува; и вие ќе бидете нажалени, но жалоста ваша ќе се претвори во радост.
21. Жена, кога раѓа, има болки, оти ѝ дошло времето нејзино; но штом ќе го роди детето, од радост не ги помни веќе болките, зашто се родил човек на светот.
22. Па така и вие, сега сте нажалени; но Јас пак ќе ве видам, и ќе се зарадува срцето ваше, и радоста ваша никој нема да ви ја одземе;
23. и во тој ден нема да Ме прашате за ништо. Вистина, вистина ви велам: што и да посакате од Отецот, во Мое име, ќе ви даде.

****

Четврток –

13. А откако минаа неколку дена, царот Агрипа и Верникиј слегна во Ќесарија за да го поздрават Феста.
14. И бидејќи таму останаа повеќе денови, Фест му рече на царот за Павла, велејќи: „Еден човек остави Феликс во затворот.
15. Кога бев во Ерусалим, за него излегоа првосвештениците и старешините јудејски и ме молеа да го осудам.
16. Јас им одговорив дека кај Римјаните не е вообичаено човек да се осудува на смрт пред обвинетиот да се соочи со обвинителите и му се позволи да се брани од обвинувањето.
17. И кога се собраа овде, на другиот ден, без никакво одлагање јас седнав на судискиот стол и заповедав да го доведат човекот;
18. и кога застанаа околу него обвинителите, не изнесоа никаква вина против него, како што претполагав;
19. туку против него имаа некакви препирки по прашањето за нивното суеверје и за некој си Исус, Кој умрел и за Кого Павле вели дека е жив.

****

23. и во тој ден нема да Ме прашате за ништо. Вистина, вистина ви велам: што и да посакате од Отецот, во Мое име, ќе ви даде.
24. Досега ништо не сте барале во Мое име; барајте и ќе добиете, за да биде радоста ваша полна.
25. Ова во параболи ви го кажував; но ќе дојде час, кога нема веќе во параболи да зборувам, туку откриено ќе ве известам за Отецот.
26. Во тој ден ќе побарате во Мое ме, и не ви велам, дека Отецот ќе Го помолам за вас;
27. оти Отецот Сам ве милува, зашто вие Ме засакавте и поверувавте дека Јас сум излегол од Бога.
28. Излегов од Отецот и дојдов во светот; сега пак го оставам светот и одам при Отецот.”
29. Му рекоа учениците Негови: „Еве, сега откриено зборуваш и никаква парабола не кажуваш.
30. Сега знаеме дека знаеш сè, и нема потреба никој да Те прашува. Заради тоа веруваме дека од Бога си излегол.”
31. Им одговори Исус: „Сега ли верувате?
32. Ете, иде часот, и настапува веќе, за да се разбегате секој при своите, а Мене Сам да Ме оставите; но Јас +не сум Сам, бидејќи Отецот е со Мене.
33. Ова ви го реков, за да имате мир во Мене. Во светот ќе имате маки; само не бојте се, зашто +Јас го победив светот.”

******

Петок –

1. Кога беше решено да отпловиме за Италија, Павла и неколку други затвореници г предадоа на еден стотник, по име Јулиј, од Августовата чета.
2. Се качивме на една адрамитска лаѓа и се оттиснавме, сакајќи да пловиме покрај азиските места. Со нас беше Аристарх, Македонец од Солун.
3. На другиот ден стигнавме во Сидон. И Јулиј, постапувајќи со Павла човекољубиво, му позволи да отиде до пријателите свои, за да се погрижат за него.
4. Кога тргнавме оттаму, минавме под Кипар, бидејќи ветровите беа спротивни,
5. и, откако го препловивме морето покрај Киликија и Памфилија, слегнавме до Мира Ликиска.
6. Таму стотникот најде една александриска лаѓа, која пловеше за Италија, и нè префрлија во неа.
7. И пловејќи полека многу дни, одвај стигнавме спроти Крит, бидејќи ветрот ни пречеше, и препловивме под Крит покрај Салмона.
8. И, откако со мака минавме покрај неа, стигнавме до едно место, наречено Добри Пристаништа, близу кое се наоѓаше градот Ласеја.
9. Но, бидејќи беше минало доста време и пловењето стана веќе опасно, а и постот беше веќе минал, Павле посоветува
10. и им рече: „Гледам, луѓе, дека пловењето ќе биде мачно и со голема штета не само за товарот на лаѓата, туку и за животите наши.”
11. Но стотникот повеќе му веруваше на кормиларот и сопственикот на бродот отколку на зборовите Павлови.
12. И бидејќи пристаништето не беше годно за презимување, многумина изјавија дека сакаат оттаму да отпловат, ако е можно, до Финик, критското пристаниште, кое се наоѓа спроти југозападниот и северозападниот ветар, и таму да презимуваат.
13. А кога дувна југот, тие помислија дека желбата им се исполни, па тргнаа и пловеа покрај Крит.
14. Но наскоро против нив се дигна бурниот ветар, наречен евроклидон.
15. А кога лаѓата се оттргна, оти не можеше да му се противстави на ветрот, ние ја предадовме на таласите и тие нè носеа.
16. И кога поминавме покрај едно островче, кое се вика Клавда, одвај можевме да го задржиме чунот,
17. кој се извлече и врза на лаѓата одоздола; и бидејќи се плашевме да не удриме на песочен нанос, ги спуштивме едрата и така пловевме.
18. На другиот ден, бидејќи бевме силно фрлани од бурата, почнаа да го исфрлуваат товарот,
19. а на третиот ден, сами со рацете свои ги исфрливме корабните алати.
20. Но, бидејќи во текот на многу дни не се виде ни сонце, ни ѕвезда, а и не мала бура имаше, понатаму исчезнуваше секаква надеж да се спасиме.
21. И како долго време не беа јале, Павле застана среде нив и рече: „Луѓе, браќа, требаше да ме послушате и да не тргаме од Крит, и ќе ги избегневме овие маки и штети.
22. А сега ви советувам да бидете бодри, оти ниедна душа од вас нема да загине, освен лаѓата.
23. Бидејќи ноќеска ми се јави ангел од Бога, Чиј сум и Кому Му служам,
24. и рече: »Не бој се, Павле, ти треба да излезеш пред ќесарот; и ете, Господ ти ги подари сите, што пловат со тебе.«
25. Затоа, браќа, не плашете се, зашто Му верувам на Бога дека ќе стане така, како што ми беше речено.
26. Ние ќе дојдеме до еден остров.”
27. Кога настана четиринаесеттата ноќ, откако пловевме по Јадранското Море, кон полноќ морнарите помислија дека се приближуваат до некоја земја,
28. и, откако ја измерија длабочината, најдоа дваесет фати; па отидоа малку потаму, измерија пак и најдоа петнаесет фати.
29. И бидејќи се плашеа да не удрат на карпести места, од страната на кормилото спуштија четири ленгера, па чекаа да осамне.
30. А кога морнарите намислија да побегнат од лаѓата, и спуштија чун во морето како да ќе спуштат ленгери од предната страна,
31. Павле им рече на стотникот и на војниците: „Ако овие не останат на коработ, вие не
можете да се спасите.”
32. Тогаш војниците ги исекоа јажињата на чунот и го оставија да падне долу.
33. И пред да осамне, Павле ги покани сите да каснат, велејќи: „Денес е четиринаесетти ден, откако во очекување стоите гладни, не вкусувајќи ништо.
34. Затоа, ве молам, каснете: тоа ќе го запази животот ваш, зашто на ниеден од вас нема да му падне ни влакно од главата.”
35. Како го рече тоа, зеде леб, Му благодари на Бога пред сите, прекрши и почна да јаде.
36. Тогаш се ободрија сите и јадоа;
37. а во лаѓата нè имаше нас вкупно двесте седумдесет и шест души.
38. И кога се поткрепија, почнаа да ја олеснуваат лаѓата, исфрлувајќи го житото в море.
39. Штом се раздени, земјата не ја познаа, но забележаа еден залив со песок, на кој решија, ако им појде од рака, да ја извлечат лаѓата.
40. И дигајќи ги ленгерите, се заплови по морето; а покрај другото ги разлабавија и врските на кормилата, го развија малото едро спрема ветрецот што дуваше, та пловевме кон брегот.
41. А кога дојдовме до еден гребен, носот на лаѓата се заби и веќе не се помрдна, а задниот дел од лаѓата се разбиваше од силата на таласите.
42. Војниците, пак, помислија да ги убијат затворениците, та некој да не исплива и побегне.
43. Но стотникот, сакајќи да го спаси Павла, ги задржа од таа намера и заповеда најнапред да искокаат и излезат на земја оние, што знаат да пливаат,
44. а другите – кој на штица, кој на штогоде од лаѓата. И така излегоа сите живи на земја.

*****

18. Како Ти Мене што Ме прати во светот, и Јас ги пратив во светот.
19. И за нив Јас се посветувам, та и тие да бидат осветени преку вистината.
20. Но не се молам само за нив, туку и за оние, што по нивните зборови ќе поверуваат во Мене,
21. за да бидат сите едно, како што си Ти, Оче, во Мене, и Јас во Тебе; па така и тие да бидат во Нас едно, и да поверува светот дека Ти си Ме пратил.
22. И славата што си Ми ја дал, ним им ја дадов, за да бидат едно, како што сме Ние.
23. Јас сум во нив и тие се во Мене, за да бидат во сè едно, и да узнае светот дека Ти си Ме пратил, и нив си ги возљубил, како Мене што Ме возљуби.
24. Оче, сакам и оние што си Ми ги дал да бидат со Мене, каде што сум Јас, за да ја гледаат Мојата слава што си Ми ја дал, оти Ме возљуби уште пред да се создаде светот.
25. Оче Праведни, светот не Те позна, Јас Те познав; и овие познаа дека Ти си Ме пратил;
26. и им го објавив името Твое, и ќе го известувам, та љубовта, со која Ме возљуби Ти, да биде во нив, и Јас во нив.”

******

Сабота –

1. Откако се спасија оние, што беа со Павла, узнаа дека островот се вика Мелит.
2. А домородците ни укажаа необична човекољубивост: нè примија сите и, бидејќи врнеше дожд, беше студено, та накладоа оган.
3. А кога Павле насобра многу гранки и ги стави на огнот, една змија излезе од гранките поради горештината и се впи во неговата рака.
4. Домородците, штом го видоа животното како виси на неговата рака, помеѓу себе си рекоа: „Овој човек е навистина убиец; па затоа, иако се избави од морето, судот Божји не го остави да живее.”
5. Но тој ја истресе змијата во огнот и ништо лошо не му стана.
6. А тие очекуваа да се појави оток, или, пак, веднаш да падне мртов; но, откако чекаа долго време и видоа дека не му стана никакво зло, тие си го изменија мислењето и велеа, дека е тој бог.
7. Околу тоа место се наоѓаа имотите на првенецот на островот, по име Поплиј. Тој нè прими и три дни дружељубиво нè гоштеваше.
8. А таткото на Поплиј се разболе и лежеше, страдајќи од треска и болки во стомакот. Павле влезе при него, се помоли и, откако ги положи рацете свои врз него, го исцели.
9. Тогаш, и другите од островот, што страдаа од болести, идеа и се исцелуваа.
10. Тие нè почитуваа многу и нè удостоија со големи почести, а пред заминување нè снабдија со сите потребни работи.
11. По три месеци отпловивме со еден александриски кораб, што беше презимувал на тој остров и носеше знак Диоскури.
12. И стигнавме во Сиракуза, каде што останавме три дена.
13. Оттаму отпловивме и пристигнавме во Ригија; а по еден ден, бидејќи дувна југот, на идниот ден стасавме во Потиоли;
14. таму најдовме браќа, по чија молба при нив останавме седум дена. И потоа тргнавме за Рим.
15. Тамошните браќа, штом чуја за нас, излегоа да нè пресретнат до Апиевата ширина и до Трите крчми. Кога ги виде Павле, Му заблагодари на Бога и се ободри.
16. Штом стигнавме во Рим, стотникот ги предаде затворениците на војводата, а на Павла му позволија да живее како што сака, но под стража на еден војник.
17. По три дни Павле го повика првенците јудејски и, кога се собраа, тој им зборуваше: „Мажи, браќа, иако не направив ништо против народот или татковските обичаи, од Ерусалим ме предадоа окован во рацете на Римјаните.
18. И, откако ми судеа, сакаа да ме пуштат, зашто во мене не најдоа никаква вина за смрт;
19. но, бидејќи Јудејците се противеа, бев принуден да барам суд пред ќесарот; но не за тоа да го обвинувам во нешто својот народ.
20. Па поради тоа и ве повикав да се видиме и да позборуваме; зашто заради надежта на Израилот сум окован во овие вериги.”
21. А тие му одговорија: „Ние ниту писма сме добиле за тебе од Јудеја, ниту, пак, некој од браќата дошол да нè извести или нешто лошо да каже за тебе.
22. Но ние сакаме да чуеме од тебе лично што мислиш ти за тоа; зашто познато ни е дека на тоа учење насекаде се противречи.”
23. И откако му определија ден, големо мнозинство дојде во определеното му живеалиште, и тој од утрото до вечерта со докази им го изложуваше учењето за царството Божјо и ги уверуваше за Исуса и од Законот Мојсеев и од Пророците.
24. Едни се убедија од зборовите негови, а други не поверува.
25. Бидејќи беа несложни помеѓу себе, тие почнаа да се разотидуваат; и во тоа време Павле им ги кажа овие зборови: „Добро им рекол Духот Свети и на отците наши преку пророкот Исаија, велејќи:
26. »Оди и кажи му на овој народ: со уши ќе чуете, и нема да разберете, со очи ќе гледате, и нема да видите,
27. зашто срцето на овие луѓе закоравело, та со ушите мачно слушаат, а очите свои ги затвориле, па некако со очите да не видат и со ушите да не чујат, и со срцето да не разберат, и да не се обрнат, за да ги исцелам.«
28. И така, нека ви биде познато дека спасението од Бога им е испратено на незнабошците,
тие и ќе чујат.”
29. Кога го рече тоа, Јудејците се разотидоа со голема препирка помеѓу себеси.
30. Павле остана таму цели две години во посебно најмена куќа и ги примаше сите, што доаѓаа при него,
31. проповедајќи го царството Божјо и учејќи за Господа Исуса Христа наполно слободно, и никој во тоа не го спречуваше.

****

13. Браќа, не сакам да не знаете за умрените, за да не жалите како и другите, што немаат надеж.
14. Оти, ако веруваме дека Исус умре и воскресна, тоа и упокоените во Исуса Бог ќе ги приведе со Него.
15. Ова, пак, ви го велиме преку словото Господово, дека ние, живите, што ќе останеме до доаѓањето на Господа, нема да ги испревариме умрените,
16. бидејќи Сам Господ со заповед, при глас на архангел и при труба Божја, ќе слегне од небото, и најнапред ќе воскреснат +мртвите;
17. а потоа, ние, што сме останале живи, заедно со нив ќе бидеме грабнати на облаците, за да се сретнеме со Господа во воздухот, и така секогаш ќе бидеме со Господа.

*****

15. А кога завршија со јадењето, Исус му рече на Симона Петра: „Симоне Јонин, Ме љубиш ли повеќе отколку овие?” Петар Му рече: „Да, Господи, Ти знаеш дека Те сакам.” Исус му рече: „Паси ги јаганцата Мои!”
16. Го праша пак, повторно: „Симоне Јонин, љубиш ли Ме?” Петар Му кажа: „Да, Господи, Ти
знаеш дека Те сакам.” Исус му рече: „Паси ги овците Мои!”
17. И по третпат му рече: „Симоне Јонин, Ме сакаш ли?” Петар се нажали дека по третпат го праша: „Ме сакаш ли?” И Му рече: „Господи, Ти сè знаеш; Ти знаеш дека Те сакам.” Исус му рече: „Паси ги овците Мои!
18. Вистина, вистина ти велам: кога беше помлад, сам се опашуваше и одеше каде што сакаше; кога ќе остариш, ќе ги рашириш рацете свои, и друг ќе те опаше и поведе на каде што нејќеш.”
19. А ова го рече, за да покаже со каква смрт ќе Го прослави Петар Бога. И штом го кажа тоа, му рече: „Оди по Мене!”
20. А Петар, кога се заврти, виде дека по него оди оној, кого го милуваше Исус, и кој на вечерата се беше навалил на градите Негови и рекол: „Господи, кој ќе Те предаде?”
21. Штом го виде Петар него, Му рече на Исуса: „Господи, а овој, пак, зошто?”
22. Исус му рече: „Ако сакам тој да остане, дури дојдам, тебе што ти е? Ти врви по Мене!”
23. И се пренесе овој збор меѓу браќата, дека тој ученик нема да умре. Но Исус не му рече дека нема да умре, туку: „Ако сакам тој да остане, додека дојдам, тебе што ти е?”
24. Тој е ученикот, кој сведочи за овие настани и ги напиша; и знаеме дека сведоштвото негово е вистинско.
25. А има многу други работи што ги изврши Исус, и кои, ако би се напишале по ред, ми се чини, не би можеле да се сместат во целиот свет напишаните книги. Амин!

*****

24. Вистина, вистина ви велам: кој го слуша словото Мое и верува во Оној, Кој Ме пратил, има живот вечен и нема да дојде на суд, а преминал од смрт во живот.
25. Вистина, вистина ви зборувам: иде часот и дошол веќе, кога мртвите ќе го чујат гласот на Синот Божји, и, штом го чујат, ќе оживеат.
26. Оти, како што Отецот има живот во Себе, така Му даде и на Синот да има живот во Себе;
27. и Му даде власт да осудува, оти е Син Човечки.
28. Не чудете се на ова, зашто иде часот кога сите, кои што се во гробовите, ќе го чујат гласот на Синот Божји,
29. и ќе излезат: кои правеле добро – ќе воскреснат за живот, а кои правеле зло, ќе воскреснат за осудување.
30. Но Јас ништо не можам да правам Сам од Себе. Како што слушам, така и судам, и Мојот суд е праведен, оти не ја барам волјата Моја, а волјата на Отецот, Кој што Ме пратил.

*******