23-та недела по Педесетница. Исцелението на човекот со нечист дух

ДВАЕСЕТ И ТРЕТА НЕДЕЛА ПО ПЕДЕСЕТНИЦА

„Зашто Исус му беше заповедал на нечистиот дух да излезе од човекот; оти долго време го мачеше, и беше во окови, и со вериги го врзуваа, чувајќи го; но тој ги раскинуваше оковите и бесот го тераше да оди во пусти места“

 (Лука 8: 29)

 ВО ИМЕТО НА ОТЕЦОТ И СИНОТ И СВЕТИОТ ДУХ!

Денес се потсетивме на еден евангелски настан од Христовото време, се потсетивме на едни зборови, со кои е опишана здравствената состојба на еден бесомачен човек, зборови, кои не го оставија рамнодушен ниту еден од нас. Само за миг да ја претставиме пред себе сликата на еден човек, кого „нечистиот дух… долго време го мачеше, и беше во окови, и со вериги го врзуваа, чувајќи го; но тој ги раскинуваше оковите и бесот го тераше да оди во пусти места“. Ваквата здравствена состојба евангелистите, а и тогашните лекари, ја опишувале како бесомачност, а денешната современа наука – медицината, можеби ќе даде различни дијагнози, кога во нивните ординации ќе се појави човек со исти или слични симптоми, па дијагнозата можеби би гласела шизофренија, психопатија, нервно растројство, неурамнотеженост и слично, иако сипмптомите ќе бидат исти. Меѓутоа, разликата во тогашните болни и денешните, е во тоа што Спасителот Христос јавно им кажувал на присутните дека во таквиот човек влегол нечистиот дух, односно демонот, а денешните лекари за такво нешто или не знаат, или, пак, ако знаат, им е срам да го исповедаат и потврдат, сметајќи дека тоа нешто е старомодно и изумрено. Меѓутоа, тоа е факт и дијагнозата за таквите луѓе, без разлика дали живееле пред две илјади години или денес, е сосема сигурна, а таа гласи – бесомачност.

Општо е познато дека демоните се наши најголеми и нејжестоки непријатели. Тие постојано лошо делуваат врз луѓето, а особено врз слабите по дух и врз оние кои се паднати во тежок грев. Во нашево современо време честопати го слушаме зборот сатанизам, воопшто не познавајќи ја неговата суштина. Пред сè, сатанизмот е духовна ориентација, ориентација на одделни луѓе, групи и здруженија, кој води кон деструкција и уривање. Сатанизмот е спротивставена духовна ориентација контра љубовта. Ова е најосновната дефиниција при разгледувањето на проблемот на сатанизмот, која ни овозможува да навлеземе подлабоко во тој проблем. Како православни христијани, потребно е да знаеме дека децата од нивното раѓање, од нивното појавување на земјава, немаат никакви зли почетоци и корени. Нивниот стремеж кон самоутврдување и осамостојување е сосема природен. И тоа дете ја чува таа природност, ако неговите родители го воспитуваат во христијанскиот православен дух и ако го ограничуваат и спречуваат развивањето на егоизмот и себељубието. Вистински вредното духовно воспитување, кое не е само со зборови, туку пред сè, треба да биде со примери, се состои од присуството во семејството на духовни и честити луѓе, кои со својот живот вистински влијаат врз кревката душа на детето, а сето тоа е гаранција дека во иднина таквите деца нема да се покажат како следбеници на сатанизмот.

Различните и спротивставени сфаќања за доброто и злото постојат во историите на сите цивилизации. Практично, доброто секогаш и насекаде се сфаќало како природна состојба на човекот, а злото како нешто придојдено, како нешто туѓо на човекот. Поклонувањето на сатаната и постанувањето следбеник на сатанизмот, односно, пристапувањето кон злото по лична определба, можно е само тогаш, кога човечката совест е лишена од присуството на доброто. Природното, вродено добро, кое во било каква форма се пројавувало во детството на денешните сатанисти, кои ги гледаме и со нашите очи, со текот на нивниот живот било загушено од околностите на неморалниот живот, кој тие го воделе.

Младите луѓе, кои постанале следбеници на сатанизмот, потекнуваат од несреќни средини: наместо доброто семјно воспитување со формирање на морални правци, тие биле подложени на постојани жестоки и злобни однесувања на возрасните; наместо воспитување во духот на взаемната љубов во името на Христа, тие постојано биле подложени на потценување на нивната детска личност, а сето ова во таквите души развива стресни ситуации со чувство на несигурност во животот и постојан внатрешен страв. Впрочем, со текот на времето кај таквите личности ќе се појават истите оние симптоми што ги слушнавме во денешното евангелско четиво: мачења, врзувања во вериги и окови и слично. Тоа е реалноста на сатанистите и на сите оние кои доброволно го одбрале патот на злото за своја животна определба. Тогаш залудни се сите лекарства на современата медицина, залудни се сите терапии и контроли, зашто вистинскиот лек постои само на едно место: тоа е Црквата и божествената наука која ни ја даде нејзиниот Основач –  Господ Исус Христос. Зашто сатанистите се прекрасно физички здрави луѓе. Надворешно гледани секој човек би можел да им позавиди на нивната телесна јакост, но нивниот душа е болна до највисок стадиум. И затоа лекот не можат да го дадат телесните лекари, туку Оној, Кој вдахнал жива душа во човекот.

Веќе спомнавме дека денешната современа медицина внимателно ги проучила и с# уште ги проучува сите случаи, како и денешниот евангелски случај, на душевни пореметувања, нарекувајќи го секое од нив со посебно име. Го испитала текот на секоја болест, забележувајќи ги секои отстапувања и карактеристики и ни прикажала слика на секоја душевна болест. На основа на овие медицински испитувања многумина брзоплето заклучиле дека никаква мрачна сила од страна нема учество во овие појави.

Но, треба да знаеме дека Православната Црква има многувековно искуство со овие појави и сите нив таа ги нарекува едноставно опседнатост, или, како што рековме – бесомачност. Во човечкото тело, во најфината обвивка исткаена од нерви, како на некое почесно место, се издигнува душата. Нервите се последните делови од материјалноста во човекот, кои го оградуваат од другите духовни светови, а во исто време служат како материјален посредник за телото да го почувствува другиот свет. Кога ние со својата непокорност на Божјата волја и со својот блуден и неморален живот го повредуваме овој нервен систем, тогаш на таа фина и кревка обвивка настануваат секакви пукнатини, низ кои навлегуваат мрачните сили кои постојат на земјава – сатаната и неговите војски. Да бидеме сигурни: ниту Божјата сила, ниту Светиот Дух нема да пребиваат во човекот, кој доброволно го осквернил храмот на својата душа, односно, телото.

Господ Исус Христос со еден збор ги лечел и овие болни. Ги лечел откако точно ќе ја утврдел нивната дијагноза и причината зошто толку тешко тие биле болни. Причината е една и единствена, а тоа е гревот. Затоа Спасителот секому најпрво вели: „Ти се простуваат гревовите твои!“ Само тогаш сме вистински здрави и душевно и телесно. Тајната на покајанието е нашиот вистински лек за секоја болест, а посебно за оваа тешка болест на бесомачност.

Ние се раѓаме во вертикален триаголник на слободата: на врвот на тој триаголник е Бог на небото. Пониската точка на триаголникот е Сатаната на облаците, а третата точка сме сите ние, кои се наоѓаме долу на земјата. Сите ние го полагаме истиот испит, а тоа е изборот меѓу љубовта и омразата, изборот меѓу Бог и ѓаволот. Границата на овие два избори минува низ нашите срца и затоа човечкото срце е толку многу таинствено и нечитко. Еден професор по теологија (Јован Романидис) рекол: „Кога зборуваш за Рајот и за Пеколот, кажи и една шега во која има многу вистина. Постојат два раја. Едниот вистински, за вистинските луѓе кои го љубат Христа Исуса, а другиот е лажниот рај за мазохистите, кои го љубат Сатаната како најголем мачител… Секој ќе го добие рајот по својот вкус…“. Природно е Бог да сака сите Свои заблудени синови да ги врати во Својот дом, но Он не може со сила никого да го вовлече во вистинскиот Рај, зашто со тоа би го поништил исконскиот дар на слободата, кој им е даден на ангелите и луѓето.

Со својата себичност ние личиме на Сатаната, а со несебичната љубов – на Бог. Тоа е најочигледната поделба во овој свет, граница меѓу темното царство на Сатаната и светлото Царство Божјо, кон кое сите ние стремиме. Амин!

Протоереј Златко Ангелески

************************************************

За действието на бесовската сила в нашия живот

Архиепископ Серафим (Соболев), проповед в Неделя 23 след Петдесетница, произнесено в руския посолски храм “Св. Николай” в София, 1931 година

Днес на литургията светата Църква ни предложи за поучение евангелското повествование за изцеряването на гадаринския бесноват от Господа. Всяко евангелско повествование съдържа в себе си извор на голяма утеха за нас, немощните, униващи люде, обременени от много грехове и скърби. Можем да кажем дори повече. Всяко евангелско слово е блага, утешителна вест за сърцата ни. Колко много примери има в Православната църква, от апостолско време до наши дни, когато хората са се преобразявали, повлияни от словата на Евангелието, а някои от тях са станали едни от най-великите светила на света, както е било с преподобните Антоний Велики, Ефрем Сирин, с преподобномъченица Евдокия и мнозина други Божии угодници.

Нека със съзнание за спасителното значение на Евангелието за нас да спрем вниманието си, възлюбени в Христа братя и сестри, на онези думи от днешното евангелско четиво, където бесовете молят Иисуса Христа да им позволи да влязат в стадото свине. Господ им позволил, цялото стадо свине загинало и жителите на Гадаринската страна понесли голяма материална загуба.

Какъв спасителен урок, възлюбени, ще можем да извлечем оттук за себе си ние? Най-напред, тези думи от Евангелието ни внушават да не се страхуваме от бесовската сила, защото, както виждаме, без позволение от Господа бесовете не могат да се докоснат не само до хората, но дори и до животните. Затова няма да се страхуваме от бесовете, когато ни нападат и ни причиняват непосредствено или чрез зли хора всевъзможни нещастия. Така, безстрашно, са се отнасяли към бесовете и техните коварни нападения светите люде, например преподобните Антоний Велики, Йоан Рилски и Серафим Саровски. Бесовете са им се явявали явно, пребивали са ги почти до смърт, нанасяйки им страхотни рани. Но те винаги са помнели думите на Христа: Тоя пък род (т.е. бесовският) не излиза, освен с молитва и пост (Мат. 17:21). Затова бесовските козни не са били страшни за тях и те чрез постоянна молитва и въздържание са излизали победители от тежката борба с бесовете.

Наистина нас бесовете не ни нападат така явно и свирепо. Св. Серафим казва, че дори само техният вид би могъл да се окаже смъртоносен за нас. Затова те се въоръжават срещу ни предимно вътрешно, посредством страстите, а именно: чрез гордостта, тщеславието, злобата, осъждането, завистта, сребролюбието, невъздържанието, блуда, скръбта и унинието. Тук демоните така ни пакостят, че повечето хора не могат да издържат нападенията им и погиват навеки. Трябва и ние както светиите да се борим с тези бесовски нападения чрез постоянна молитва и пост и да помним, че бесовете без Божието позволение няма да посмеят да се докоснат до нас, че те са силни единствено поради нашата слабост, по-точно поради нашето нежелание да се борим с тях.

Св. отци учат, че демоните най-много се страхуват от три неща: от Тялото и Кръвта Христови, от богоявленската вода и от кръстния знак. Затова ще се причастяваме по-често, но ще се причастяваме достойно, т.е. с истинско покаяние, по-често ще пием богоявленска вода и ще се поръсваме с нея и, накрая, винаги ще се молим със съкрушено сърце и ще се ограждаме с кръстния знак. И тогава не ние ще се страхуваме от бесовете, а бесовете ще се страхуват от нас, защото, намирайки се в благодатно единение с Христа, ще имаме у себе си извор на несъкрушима сила и божествена радост.

 

В споменатите евангелски слова има, възлюбени в Христа братя и сестри, и едно друго спасително за нас поучение. Щом без Божията воля демоните не са могли да влязат в свинете и да ги погубят, значи ясно е, че когато те причиняват нещастия на хората, имат за това Божието съизволение. Господ, за благите цели на Своя божествен промисъл, допуска да се случват в живота ни или непосредствено от бесовете, или чрез зли хора, всевъзможни изкушения и нападения. Бог е допуснал дори Неговият Единороден Син да изпита такова нападение по време на изкушението Му от дявола в пустинята, а също така, когато книжниците и фарисеите, въоръжени срещу Него с дяволската злоба, искали да Го убият с камъни, а накрая Го разпънали. Всички тези нападения обаче завършили с възкръсването на Христос – с пълно поражение за дявола.

Също с такава блага цел Господ е допускал и допуска нападения от дявола и в живота на Своите истински ученици: на апостолите, на мъчениците и на всички светии. Колкото повече зло претърпявали те от дявола, толкова повече благодат получавали от Бога и се увенчавали с неувяхваща слава.

Господ допуска дяволът да напада и нас, грешните люде, чрез всевъзможни скърби и нещастия, но отново с благата цел – да ни очисти от греховете и още на земята да ни изпрати Своята неописуема милост, а след гроба да ни удостои с Небесното Си Царство. Затова няма да се смятаме изоставени от Бога, когато Той ни праща скърби. Напротив, ще се считаме за нещастни, ако Господ ни оставя без наказание, помнейки Божиите думи: когото Господ обича, него наказва. (Притч. 3:12)

Такова отношение, впрочем, към личните ни нещастия ще се появи у нас едва тогава, когато започнем да подражаваме на светиите по изтърпяването на всевъзможните бедствия, които са били толкова много в техния живот. Обикновено ние смятаме, че виновниците за всички наши беди са другите хора. Благодарение на подобно отношение към своите скърби си спечелваме врагове, скърбите още повече се увеличават и животът ни се превръща в непрестанна мъка. Божиите угодници не са постъпвали така. За своите скърби те са обвинявали не хората, а бесовете. По-точно казано, те и бесовете не са обвинявали, при всичките им нападения, а единствено самите себе си и са смятали, че всичко скръбно им се изпраща от Бога заради техните собствени грехове. Затова те винаги се молели, винаги се съкрушавали и плачели. Заради самоосъждането, заради смирението им Господ ги утешавал със Своята дивна благодат и ги прославил със Своята слава.

Нека и ние да постъпваме така при всички наши бедствия, мислейки, че причината за тях са собствените ни грехове. Тогава ще получим от Бога благодат и мощно застъпничество.

Ето какви поучителни уроци съдържат разгледаните от нас евангелски слова. Помнейки тези слова, мои възлюбени в Христа чеда, няма да се страхуваме от бесовската сила, която усърдно се старае чрез скърбите да ни откъсне от Бога и да ни погуби навеки. Нека само винаги да пребиваваме в молитва, пост и покаяние и да се ползваме от всички благодатни средства, които св. Църква ни предлага за наше спасение. Нека винаги да помним, че всички нещастия ни се случват по Божия воля за наше добро. Нека никога да не обвиняваме за тях своите ближни, а да виним и да осъждаме единствено самите себе си, и тогава за нас ще се сбъднат думите на Христа: който се смири, ще бъде въздигнат. (Мат. 23:12) Заради нашето смирение Господ ще ни въздигне до радостното общение със Себе Си, ще ни освободи от бесовската власт още в земния живот, а също и след смъртта, при въздушните митарства, и ще ни направи участници на Своето Царство с цялото му неописуемо блаженство. Него да удостои Господ всеки от нас да достигне, заради молитвите на Богородица и на всички светии. Амин.

************************************

Църквата ни разкрива разбирането за това, че причината за нашите нещастия, за нашата неустроеност, за всички тези неприятни събития, които ние с вас преживяваме, трябва да търсим не по вина на някакви други хора, а в своята собствена душа, защото причината за всичко това лошо, което ние усещаме върху себе си, се заключава в нас самите, т. е. в нашите грехове. И Църквата ни посочва пътя, по какъв начин да се избавим от тези грехове. Тя ни посочва пътя как да се изправим, предлага ни за изправление покаянието, предлага ни молитвата, предлага ни участие в светите тайнства.

Когато ние слушаме тази църковна проповед, много често става така, че тази проповед за добрите дела и за злите грехове ни изглежда някакси отдалечена, отвлечена, нямаща отношение към нашия реален живот. Ние понякога слушаме това като някакво благочестиво назидание, но мислим, че то малко се отнася до нас самите. И ето днес ние с вас чухме Евангелието, в което Сам нашият Господ Иисус Христос със Своето чудо ни показва духовното значение на злото и ни разкрива цялата пагубност на нашето нежелание за изправление.

Гадаринският бесноват, за когото ние днес чухме от Светото Евангелиие, това е образ на нашата душа, която се терзае от грехове и страсти. Образ на нашата душа, която е създадена по образ и подобие Божии, която е призвана да живее в любов, милосърдие, радост, щастие, чистота и святост, а вместо това греховете измъчват душата ни и я правят безобразна, и ние се влачим след нашите страсти и стремежи, и злобеем, и ненавиждаме, и осъждаме, и душата ни е вързана, като с железни вериги. Нямаме вече одеждите на добрите дела. Нямаме добро духовно жилище, където би трябвало да пребивава душата ни. – Такъв е образът на бесноватия отнесен към нашите сърца и нашия живот. И когато Господ го среща, всички тези бесове, които са обладали душата му, започват да викат и му казват: „Иди си от нас! Защо си дошъл без време да ни мъчиш?!” Ето тези думи: „Иди си” – как прилича това на нашето постоянно отлагане делото по изправлението на нашата душа. Когато ние постоянно отсрочваме времето на покаяние и казваме: После ще се изправим! После ще извършим нещо добро. После ще започнем да живеем по християнски. После ще изучаваме Божиите заповеди. После ще се молим. После ще отидем в Божия храм … – Нямаме сега време за това!

Не нашата душа казва това! Нашата душа се стреми към Господа. Това са тези зли страсти, които са взели в плен душата ни така, както тези бесове, които са обладали нещастния бесноват, казвайки на Христос: Иди си от нас. Защо си дошъл без време да ни мъчиш!

И какво става по-нататък? – Тези бесове започват да умоляват Христос да не им заповядва да отидат в бездната. Мойсеевият закон забранявал на древните евреи да гледат свине и да ги употребяват за храна. Гадаринската страна, в която бил този бесноват, граничела с езически области и там имало, и сред тях езичници. И ето, за да получат изгода, жителите на тази страна нарушавали закона: гледали свине. Това им било забранено, но им донасяло голям доход. И ето Господ, за да им покаже към какво довежда нарушаването на закона и какви са последствията, разрешава на бесовете да влязат в огромното стадо свине и стадото свине, обезумяло, се хвърля от стръмния бряг в езерото и загива.

Скъпи братя и сестри! Това е нагледен образ за нас. Че ако ние правим нещо противоречащо на Божия закон, тогава нашето дело ще пропадне, както свинете пропаднали в езерото. Ако ние си мислим, че ще придобием за себе си благополучие извън Божия закон, вън от Божията правда, въпреки Господните заповеди, даже ако това се получи, всичко ще изчезне и ще се превърне в прах така, както се превърнало в един момент в прах цялото богатство на жителите на тази страна, което те са вложили в огромното стадо свине.

Господ ни предупреждава по нагледен начин да не се мамим, да не мислим, че с лъжа и неправда можем да придобием за себе си нещо добро. За да не мислим, че за сметка на обида на друг човек, за сметка на несправедливостта, за сметка на немилосърдието ние ще можем да придобием нещо добро за себе си. За да не мислим, че ако вървим по пътя на греха, по който върви този свят, когато, например, брат се съди с брат заради една квартира и не знаят, как да я разделят, когато децата се съдят с майка си я лишават от жилищна площ, и я изкарват на балкона и казват: Живей тука, няма за тебе друго място! – Нима мислят тези хора, че те придобиват нещо добро за себе си или за своите деца? Не! Сам Господ показва това. Колко голямо било богатството у гадаринските жители! Колко много биха могли те да спечелят за всяка свиня! – И всичко това за един миг погинало! Така ще погине и всяко зло дело на човека. Не ще принесе то нищо добро. Нито за него, нито за неговите роднини и близки, нито за неговото семейство.

И ето, когато станало това чудо, когато бесновати5ят по-рано човек станал здравомислещ, Господ го изцелил, дошли жителите на тази страна. Господ ги изобличил в техния грях, Той им казал, че трябва да се изправят, Той явно им показал Кой може да ги изправи, Кой може да им помогне. Къде по-нагледно? – Човекът, който ни дрехи обличал, ни в домове човешки живеел, който бил обладан от бесовете, станал здрав и разумен. Какъв прекрасен пример пред техните очи!

Но какво правят тези хора? – Те молят Христос да си тръгне от страната им. Те така се огорчили от загубата на своето стадо свине, че за нищо друго не искали и да мислят.

Скъпи братя и сестри! Колко често ние с вас не искаме нашето изправление. Колко често казваме: Да, ние сме хора грешни, но казваме това не с ужас, че грехът е безобразен, не със страх, предвиждайки, към какво довежда грехът човека, а като за нещо обичайно. Сякаш казваме на Христос: Засега си иди от нас, от нашия живот. Ние ще поживеем по своя греховен обичай. Ти не си ни нужен, ние ще живеем без Тебе.

Скъпи братя и сестри! Днешното евангелско четиво ни предупреждава за необходимостта за всеки от нас от духовна борба. За необходимостта и за всекиго от нас борба със своите грехове и страсти, защото ние нагледно днес видяхме как страшната сила на злото може да властва над нашите души. Но и днес ние нагледно видяхме Кой може да ни избави от тази власт на злото. Кой може да ни спаси. Кой може да ни изправи. – Спасителят на света нашият Господ Иисус Христос. Той има тази власт – да очисти душите ни, да развърже съюза с греха, да ни изправи и да ни даде сили за изправление.

Когато този, по-рано бивш бесноват, дошъл отново при Христос, Христос му казал: Иди и разкажи на всички какво направи с тебе Бог. Господ му дава сили не само за исправление, но сили и за проповед на Словото Божие.

Скъпи братя и сестри! И на нас Господ ни дава сили за изправление на нашия живот и за проповед на Словото Божие, защото истинската проповед на Словото Божие това не значи просто да разкажеш за Христос. Истинската проповед на Словото Божие това е ежедневен живот с Христос. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец, – така казва Господ (Мат 5:16). Значи, ако ние се обръщаме към Господа, Господ ще ни даде сили да живеем заедно с Него, ще ни укрепи да живеем по съвест, ще ни помогне да следваме Божиите заповеди, ще ни настави да не грешим. Ние не трябва само да Го прогонваме, не трябва да слушаме врага на човешкия род, който ни внушава да казваме на Христос: „Иди си, защо си дошъл при нас?” Ние не трябва да се удобяваме на жителите на гадаринската страна, които прогонили от себе си Христос, а обратното, ние трябва да призоваваме при себе си Христос Спасителя – в нашия живот, в нашата душа.

Как можем направим това? – Ние можем да направим това чрез Светата Православна Църква. Чрез църковните тайнства. Чрез тайнството изповед. Чрез тайнството причастие с Пречистото Тяло и Животворящата Кръв на Христа Спасителя, когато Христос се съединява с нас, освещава ни, очиства ни и ни дава сили за свят живот.

Скъпи братя и сестри! Спасителят на света нашият Господ Иисус Христос дошъл, за да ни избави от властта на злото над нашите души. Нека вървим след Него, нашия Спасител. И Той ще ни спаси. И в този временен живот ще ни помогне и не ще ни остави, и във вечния живот ще ни дарува райско блаженство. Амин.

Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев

***********************************************

В името на Отца и Сина и Светия Дух! Народът от Гадаринската страна, която се намирала на брега на Галилейското море, молел Иисус Христос да напусне нейните предели, защото бил обзет от голям страх. Колко странно е, братя и сестри, да чуваме такива думи. Колко странно и неестествено е, че се намерили хора, които вместо да молят Христос по-дълго да остане с тях, Го умолявали да ги остави. В Евангелието ние често четем за това как към Господа се обръщали различни хора: с молби, с въпроси, с искания или даже с упреци и укори. И всеки от нас, четейки Свещеното Писание, лесно може да се разпознае в един от тези хора, защото ние и днес по същия начин се обръщаме към Господа. Но в днешното Евангелие ние чухме удивително, даже неразбираемо обръщение. Защо гадаринските жители били обзети от такъв страх и защо молели Христос да напусне тяхната страна?

Христос изцелил човека, обладан от нечисти духове. Светият евангелист предава в какво страшно състояние се намирал този човек. Връзвали го с вериги и той ги разкъсвал, той не можел да живее в обикновено човешко жилище. Господ заповядал на бесовете, по тяхна молба, да се вселят в стадото свине, което пасяло на брега на морето. Когато бесовете влезли в  свинете, свинете се хвърлили в морето и потънали. Страхът у тези хора бил, видимо, от това, че съвестта им ги изобличавала в още нещо. Може би, те имали още някакви нарушения на закона. И те се боели, че, приемайки проповедта на Иисус, Той отново ще ги накаже.

Възможно е, те, както и ние сега, да се боели, че ще се наложи да се отрекат от много неща, ако приемат докрай Евангелското учение и докрай изпълнят изискванията на Църквата. Погледнете трезво на себе си, взрете се в своята съвест! В живота на всеки от нас има случаи, когато ние знаем, че трябва да изпълним дадена заповед, но от това ще последват неприятности за нас или ще се наложи да се лишим от нещо. Обзема ни голям страх и ние се стараем да изхвърлим тази заповед от главата си, да забравим за нея. Нима не се уподобяваме в такъв случай на гадаринските жители? Не живеем ли със своя дух в гадаринската страна?

„Човекът пък, от когото излязоха бесовете, Го молеше да бъде с Него”. Може би, той се боял, че бесноватостта ще се повтори, или от чувства на благодарност желаел постоянно да се намира около Господа Иисуса Христа. „Но Иисус го отпрати и рече: върни се в къщата си и разказвай какво ти стори Бог”. Макар гадаринските жители да отхвърлили Господа, Той не ги отхвърлил. Нямайки възможност Сам да проповядва, защото Го прогонили оттам, Той изпратил изцеления бесноват да проповядва вместо Него. Това също е урок за нас, за да се научим да подражаваме: на незлобливостта, кротостта, любовта към ближния, които проявил Господ Иисус Христос, макар и да бил унижен от гадаринските жители.

„Той отиде и разправяше по целия град, какво му бе сторил Иисус”. Гадаринският бесноват, може би, не разказвал нищо особено, нали той само един път видял Иисус. Но, говорейки за своето изцеление, той със самия си вид доказвал действителността на това чудо, доказвал Божествената сила на Господа Иисуса Христа. Целият град го видял, мнозина, навярно, излизали из своите домове, встъпвали в беседа с него или просто отдалече гледали към него – и това също така било проповед – проповед с дела. И ние, макар хора немощни и грешни, желаем да проповядваме, например, на своите близки, за да ги обърнем в Православието и да ги приведем към истински християнски живот. Ако ние не можем да проповядваме със слово, защото не го приемат, нека проповядваме със своите дела. Нека проповядваме с помощта на тези изменения, които стават в душата ни, когато ние от хора страстни и грешни се превръщаме в хора с чиста съвест и добродетелни. Ние можем нищо да не говорим, но ако хората видят нашата доброта, кротост, смирение, чистота, трезвеност, това ще бъде за тях най-доброто доказателство за това, че християнството – това е тази сила, която може да измени човека. Тогава, по неволя, те ще се вслушат в това, което говорим, а може би, и сами ще започнат да разпитват, даже когато ние ще мълчим.

В нашия живот винаги се редуват радост и мъка, успехи и поражения. Нека във всяко време и на всяко място Христос да пребивава с нас, в нашите души и сърца, та когато Господ ни изпраща Своя дар, да го приемем с цялото си сърце и да откликнем на него с целия си живот. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев

******************************************

Неделя На утренята Ев. Мат. 28:16-20. На литургията Ефес. 2:4-10. Ев. Лук. 8:26-39.
Понеделник 1Сол. 2:20-3:8. Ев. Лук. 11:29-33.
Вторник 1Сол. 3:9-13. Ев. Лук. 11:34-41.
Сряда 1Сол. 4:1-12. Ев. Лук. 11:42-46.
Четвъртък 1Сол. 5:1-8. Ев. Лук. 11:47-12:1.
Петък 1Сол. 5:9-13:24-28. Ев. Лук. 12:2-12. Вж. също: Хула против Светия Дух
Събота 2Кор. 11:1-6. Ев. Лук. 9:1-6.

*************************************************

Недела – на Утрената

16. А единаесетте ученици отидоа во Галилеја, во гората, каде што им беше заповедал Исус;
17. па, штом Го видоа, Му се поклонија; а некои се сомневаа.
18. А Исус, кога се приближи, проговори и рече: „Ми се даде секаква власт на небото и на земјата.
19. Одете и научете ги сите народи, крштавајќи ги во името на Отецот, и Синот, и Светиот Дух,
20. и учејќи ги да пазат сè што сум ви заповедал; и ете, Јас сум со вас преку сите дни до свршетокот на светот. Амин!”

*****

Недела – на Литургијата

4. но Бог, богат со милост, поради големата Си љубов, со која нè засака,
5. иако бевме мртви поради гревовите наши, нè оживе со Христа
6. и нè воскресна со Него и постави на небесата во Христа Исуса,
7. за да им го покаже на идните векови преизобилното богатство на Својата благодат во добрина кон нас преку Христа Исуса,
8. зашто по благодат сте спасени преку верата; и тоа не е од вас – Божји дар е;
9. не е од дела, да не би некој да се пофали.
10. Оти ние сме Негова творба, создадени во Христа Исуса за добри дела, што Бог ги предодредил уште од порано да ги вршиме.

*****

26. И пристигна во Гадаринскиот крај, спроти Галилеја.
27. А кога излезе Он на суво, Го сретна еден човек од градот, кој имаше бесови од многу години, и не облекуваше алишта, и не живееше дома, туку по гробовите.
28. Кога Го виде Исуса, извика и падна пред Него, и гласно рече: „Што имаш со мене, Ти, Исусе, Сине на Севишниот Бог? Ти се молам, не мачи ме!”
29. Зашто Исус му беше заповедал на нечистиот дух да излезе од човекот; оти долго време го мачеше, и беше во окови, и со вериги го врзуваа, чувајќи го; но тој ги раскинуваше
оковите и бесот го тераше да оди во пусти места.
30. А Исус го праша, велејќи: „Како ти е името?” Тој одговори: „Легион”, зашто многу бесови беа влегле во него.
31. И Го молеа Исуса да не им наредува да одат во бездната.
32. А таму, по ридот, пасеа многу свињи; па Го молеа да им позволи да влезат во нив. И им позволи.
33. И откако излегоа бесовите од човекот, влегоа во свињите; и се гргнаа свињите низ стрмнината и се издавија во езерото.
34. Свињарите, кога видоа што се случи, избегаа и раскажаа по градот и околината.
35. И излегоа да видат што станало; па кога дојдоа кај Исуса, го најдоа човекот, од кого беа излегле нечистите духови, како седи пред нозете Исусови, облечен и со здрав разум; и се уплашија.
36. А оние, што беа виделе, им кажаа како се исцели бесниот човек.
37. И сиот народ од Гадаринскиот крај Го молеше да си отиде од нив; зашто се беа уплашиле многу. И Он влезе во коработ и се врати.
38. Човекот, пак, од кого беа излегле демоните, Го замоли да биде со Него; но Исус го отпушти, велејќи:
39. Врати се во домот свој и раскажувај што ти направи Бог! Тој си отиде и расправаше по целиот град, што му направи Исус.

******

Понеделник –

20. Да, вие сте нашата слава и радост!

3. Радоста поради добрите гласови што ги донел Тимотеј. Усрдна молитва за Црквата.

1. Поради тоа, не можејќи веќе да трпиме, најдовме за добро во Атина да останеме сами,
2. и го испративме Тимотеја, својот брат и слугата Божји, и својот сотрудник во Евангелието Христово, за да ве укрепи и утеши во вашата вера,
3. та никој да не ве смутува во тие маки; оти сами знаете дека затоа сме определени.
4. Бидејќи ние, и кога бевме при вас, ви претскажувавме дека ќе страдаме, како што и стана, и вие знаете.
5. Поради тоа и јас, не можејќи веќе да трпам, пратив да узнаам за верата ваша, да не би некако да ве искушал искушувачот, та да отиде залудо нашиот труд.
6. Сега, откако дојде Тимотеј при нас од кај вас и ни донесе добра вест за вашата вера и љубов, и дека секогаш имате добар спомен за нас и копнеете да нè видите, како и ние вас –
7. ние, и покрај сета мака и неволја, се утешивме за вас, браќа, со вашата вера;
8. оти ние сега живееме, кога вие стоите во Господа.

*****

29. А на народот, што се собираше, почна да му зборува: „Лукав е овој род; бара знаци, но
нема да му се даде знак, освен знакот на пророкот Јона;
30. зашто, како што Јона беше знак за Ниневијците, така и Синот Човечки ќе биде за својот род.
31. Јужната царица ќе излезе на суд со луѓето од овој род и ќе го осуди, оти таа дојде од крај земја да ја чуе мудроста на Соломона; а ете, тука е поголем од Соломона.
32. И Ниневијците ќе излезат на суд со луѓето од овој род и ќе го осудат, зашто тие се покајаа од проповедта на Јона; а ете тука е поголем од Јона.
33. Никој, пак, не клава запалено светило на сокриено место, ниту под поклоп, туку на свеќник, за да ја видат светлината оние што влегуваат.

******

Вторник –

9. Каква благодарност, навистина, можеме да Му воздадеме на Бога за вас, за сета радост, со која се радуваме поради вас пред нашиот Бог,
10. кога дење и ноќе многу усрдно се молиме, за да го видиме вашето лице и да го дополниме недостигот на вашата вера?
11. А сам Бог и Отецот наш и Исус Христос, нашиот Господ, нека го управи патот наш кон вас!
12. Вам, пак, Господ да ви ја зголеми и да ви ја умножи љубовта еден кон друг и кон сите, каква што и ние имаме кон вас,
13. за да ги утврди вашите срца, та да бидат непорочни во светоста пред Бога и Отецот наш при доаѓањето на нашиот Господ Исус Христос со сите Негови светии. Амин!

****

34. Светило за телото е окото; ако твоето око биде чисто, и целото твое тело ќе биде светло; а ако биде лукаво, и твоето тело ќе биде темно;
35. затоа гледај светлината, што е во тебе, да не биде темнина.
36. Ако, пак, целото твое тело е светло и нема ниеден темен дел, тогаш тоа ќе биде така светло, како кога светило те осветлува со светлина.”
37. И кога зборуваше Он, еден фарисеј Го помоли да руча кај него. Он отиде и седна на
трпеза.
38. И фарисејот се зачуди, кога виде, дека Он не си ги изми рацете пред јадење.
39. Но Господ му рече: „Ете, вие фарисеите ја миете чашата и чинијата однадвор, а пак внатрешноста ви е полна со грабеж и лукавство.
40. Безумни, не е ли ист Оној што ја создаде и надворешноста и внатрешноста?
41. Но, давајте милостина според своите сили, тогаш сè во вас ќе биде чисто.

******

Среда –

1. И така, браќа, ве молиме и советуваме во Христа Исуса, онака, како што научивте од нас како треба да постапувате и да Му угодите на Бога, како што и постапувате, повеќе во тоа да успевате;
2. зашто знаете какви заповеди ви дадовме од Господа Исуса.
3. Ова е волјата Божја: да бидете осветени, да се воздржувате од блудство,
4. и секој од вас да знае да го пази својот сад во светост и чист,
5. а не во похотна страст, како незнабошците, кои не Го познаваат Бога,
6. и да не престапува и го измамува во тоа братот свој; бидеји Господ за сето тоа се одмаздува, како што ви зборувавме и сведочевме порано.
7. Оти Бог не нè призва кон нечистота, туку кон светос.
8. А кој го отфрла тоа, тој отфрлува не човек, туку Бога, Кој Го даде Својот Дух Свети во нас.
9. За братољубието, пак, нема потреба да ви пишувам, оти вие сами сте научени од Бога да се сакате еден со друг,
10. бидејќи така и постапувате со сите браќа по цела Македонија. И ве молиме, браќа, уште повеќе да преуспевате,
11. и усрдно да се грижите да живеете тихо, да си ја гледате работата и да работите со сопствените свои раце како што ви заповедавме;
12. да се држите чесно спрема надворешните и да немате потреба од никого.

*****

42. Но тешко вам, фарисеи, оти давате десеток од нане и рута, и од секаков зелен, а преминувате преку судот и љубовта Божја; ова требаше да го правите, но и она да не го оставате.
43. Тешко вам, фарисеи! Оти сакате да сте на првите места во синагогите и да ве поздравуваат по плоштадите!
44. Тешко вам, книжници и фарисеи, лицемери, оти сте како сокриени гробови, преку кои луѓето одат и не ги знаат.”
45. Одговори некој од закониците и Му рече: „Учителе, кога го говориш тоа, Ти и нас нè навредуваш.”
46. Но Он рече: „Тешко и на вас закониците, што ги натоварувате луѓето со тешки бремиња за носење, а вие сами ни со еден прст не се допирате до тие бремиња.

******

Четврток –

1. А за времињата и годините, браќа, нема потреба да ви се пишува,
2. бидејќи вие самите многу добро знаете дека денот Господов ќе дојде така, како крадец во ноќно време.
3. Оти, кога ќе речат: „Мир и безопасност!”, тогаш ненадејно ќе ги стигне погибел, како што ја напаѓаат родилни маки секоја непразна жена, и нема да избегнат.
4. Но вие, браќа, не сте во темнина, та денот да ве затече како крадец.
5. Бидејќи сите вие сте синови на светлината и синови на денот: ние не сме синови на ноќта, ниту на темнината.
6. И така, да не спиеме, како и другите, туку да бидеме будни и трезвени.
7. Зашто оние, што спијат, ноќе спијат, и кои што се опиваат, ноќе се опиваат.
8. Ние, пак, бидејќи синови на денот, да бидеме трезвени и „облечени во оклоп” на верата и љубовта и „шлем” на надежта за спасение,

*****

47. Тешко вам, оти им ѕидате гробници на пророците, што ги убија вашите татковци;
48. со тоа сведочите за делата на своите татковци и ги одобрувате, бидејќи тие ги убија пророците, а вие им ѕидате гробници.
49. Затоа и Божјата премудрост рече: »Ќе им пратам пророци и апостоли, и од нив едните ќе ги убијат, а другите ќе ги прогонат«;
50. за да се побара од овој род крвта на сите пророци, пролеана од постанокот на светот;
51. од крвта на Авела па сè до крвта на Захарија, кој е убиен меѓу жртвеникот и храмот. Да, ви велам, ќе се побара од овој род.
52. Тешко вам, законици, оти го зедовте клучот на познанието; сами не влеговте, а и на оние што сакаат да влезат им попречивте.”
53. А кога го зборуваше тоа, книжниците и фарисеите почнаа силно да се гневат на Него и да Го прашуваат за многу работи;
54. Го напаѓаа, сакајќи да уловат нешто од Неговата уста, за да Го обвинат.

12. Не треба да се биде лицемерен, ни плашлив, ни лаком, ниту треба човек да се грижи за земното богатство. За стражарењето. За помирливоста. Знакот на времињата.

1. Меѓутоа, кога се насобраа илјадници народ – така што се газеа еден со друг, Он почна да им зборува најнапред на Своите ученици: „Пазете се од квасот фарисејски, што е лицемерие.

******

Петок –

9. зашто Бог нè определи не за гнев, туку да добиеме спасение преку нашиот Господ Исус Христос,
10. Кој умре за нас, та ние, будни ли сме, или спиеме, да живееме заедно со Него.
11. Поради тоа советувајте се помеѓу себе и поправајте го својот ближен, како што и правите!
12. И ве молам, браќа, да ги уважувате оние, што се трудат меѓу вас, што се ваши претстојници во Господа, и оние кои ве учат.
13. И кон нив да имате преголема љубов заради нивното дело. Живејте во мир помеѓу себе!

24. Верен е Оној, Кој ве повикува, Кој и ќе го направи тоа.
25. Браќа, молете се за нас!
26. Поздравете ги сите браќа со свет целив!
27. Ве заколнувам во Господа ова послание да го прочитате на сите свети браќа.
28. Благодатта на нашиот Господ Исус Христос нека биде со вас. Амин!

****

Сабота –

1. Да го бевте истрпеле моето безумие! Но и истрпете ме!
2. Оти за вас ревнувам со ревност Божја; зашто ве обручив за маж, за да ве претставам пред Христа како чиста девица.
3. Но се плашам, да не би како што змијата со своето лукавство ја измами Ева, така и вашти мисли да се одвратат поради вашата простота во Христа;
4. зашто, ако некој дојдеше да проповеда друг Исус, кого ние не сме го проповедале; или, ако добиевте друг дух, кого не сте го добиле, или друго благовестие, кое не сте го примиле, вие добро ќе го поднесевте.
5. Но јас мислам дека во ништо не сум помал од врховните апостоли;
6. иако сум прост во проповедта, + во знаењето не сум. А насекаде и по сè сме ви добро познати.

*****

1. Па, откако ги повика дванаесетте, им даде сила и власт над сите нечисти духови, и да лекуваат болести,
2. и ги прати да го проповедаат царството Божјо и да лекуваат болни.
3. И им рече: „Не земајте ништо за по пат: ни стап, ни торба, ни леб, ни сребро, ниту по две облеки да имате!
4. Но, во која куќа влезете, тука останувајте, и оттаму тргнувајте на пат.
5. А, ако некои не ве примат, излегувајќи од тој град, истресете го и правот од нозете свои, ним за сведоштво.”
6. А кога излегоа, тие одеа по селата, проповедајќи го Евангелието и лекувајќи насекаде.

************************************

Православие.бг | Богоносци.бг |

Смъртта е част от живота

Прот. Андрей Лоргус

Потопен във всекидневната суета, съвременният човек рядко се замисля за смисъла на живота. Обикновено към това го подтикват гранични ситуации на прага на смъртта. Но тук възниква въпросът – ако човек има право да живее, то има ли той право и да се откаже от живота? Не е ли самоубийство отказът от помощ от страна на неизлечимо болния? Защо Църквата не приема евтаназията и има ли сред светците самоубийци? По тези въпроси Марина Борисова и Антон Скрипунов разговарят с протойерей Андрей Лоргус – ректор на Института по християнска психология.

Отец Андрей, лекарят, когато разбере, че е неизлечимо болен, може съзнателно да се откаже от мъчителни процедури и операции, които малко биха удължили физическия му живот. Но едновременно с това той е длъжен да извърши всички тези процедури над своя пациент със знанието, че това може би само ще удължи мъките му. Все пак, кой трябва да реши съдбата на терминално болния: лекарите, роднините или той самият?

Само болният може да вземе това решение. Но ако той не е готов или не е в състояние да избира? Ако близките дори се страхуват да му кажат диагнозата, защото знаят, че това само ще прибави към физическите мъки още и ужаса на приближаващия неизбежен край? Защото в нашето общество всъщност темата за смъртта не се обсъжда и хората не могат да мислят трезво за смъртта, още по-малко – да се готвят за нея.

Може ли Църквата да помогне в тази ситуация?

Църквата вече 80, та дори 100 години не е допускана при решаването на който и да е проблем на обществото, включително и на този. Във времената на Съветския съюз – а в идеологически смисъл ние продължаваме да живеем в тях – темата за смъртта винаги е била табу. Дори палачите на ЧК (чрезвичайна комисия) никога не казват „да бъде убит”. Те казват: „Да се ликвидира”, „да се унищожи”, такива неща измисляха. Т.е. смъртта е онова нещо, което никак не можеше да се впише в съветската идеология, защото това е изключително важен екзистенциален въпрос, който ни кара да се замислим за смисъла на живота. А когато човек се замисли за смисъла на живота, най-вероятно е да се откаже от комунистическата идеология. Затова за болшевиките смъртта не влиза в общественото съзнание.

Следствие на това се е формирало на определено отношение към смъртта и в медицината: за смъртта не се говореше, диагнозите се криеха, смъртта трябваше да бъде изведена извън границите на общественото пространство.  Освен когато тя си пробиваше място на телевизионния екран под формата на погребението на генералния секретар. Тук вече няма какво да се прави. Впрочем оттук произлиза идеята за мумифицирането на Ленин: тялото на Владимир Илич не бива да изтлее, това не е възможно, смъртта не съществува.

Затова и в медицината правата и задълженията на лекаря не предвиждат разговор за смъртта. В тази идеология Църквата изобщо не се вписва. Тази идеология е напълно езическа, защото се основава на страха.

Съвсем различно е християнското разбиране за човека. При евангелското възпитание смъртта е част от живота, също като сватбата, зачеването на дете или раждането. Но тогава всичко ще се промени, представата за целия свят…

Да предположим, че родителите искат да възпитат детето си в този дух, но детето панически се страхува от всичко, което го докосва до темата за смъртта, за покойниците.

Не е така. Децата наследяват страховете, които им натрапваме ние, родителите… Когато почине някой от членовете на семейството, децата гледат възрастните – техните реакции и те съпреживяват заедно с тях  скръбта, чувството за загуба и т.н. Това се възпитава в семейството.

От традицията зависи как ще се възприема смъртта в семейството, какво правят хората при среща със смъртта: дали се отдръпват в ужас от покойника, дали изпълняват някакви ритуали, които неясно откъде са се появили, като например покриването на огледалата с кърпи в къщата на покойника и др.

Има много ритуали, свързани с погребението на човека, които всъщност формират онази психосоциална среда, в която се ражда страхът, отвращението. Това не подлежи на логичен анализ. Това е маргиналната култура на страха.

Що се отнася до църковното отношение, то тук има няколко важни страни. Преди всичко това е уважението към събитието. Смъртта е много важно събитие в живота на човека. На второ място, трябва да се прави разлика между смърт и умиране. Смъртта е самият момент на прехода. А умирането е дълъг период, който е много важен от духовна гледна точка… Дори при раково болните в терминален стадий този период може да бъде съдържателен и може да се превърне в духовно откритие. Спомнете си „Смъртта на Иван Илич”, смъртта на Андрей Болконски във „Война и мир” – това са цели поеми за умирането. Там се разкрива изключително богат свят, множество смисли, които имат отношение към живота.

И на трето място е уважението към тялото на покойния. Всъщност опелото е вече среща там, в Царството Небесно. Това събитие е изпълнено с дълбок смисъл. Затова покойникът трябва да е облечен в бяло. Традицията да се облича покойника в черни дрехи е изопачаване на смисъла. В Църквата това не е прието. Белият саван е рудимент, който е още жив в езика и говори точно за това. Освен това много е важно децата също да се простят с покойника – това показва, че семейството не се разделя с него, че той не е отстранен от семейството, а остава в него.

Успоредно с това като православни сме чували, че след смъртта ни чака не прословутият бял коридор и светлината в края на тунела, а сурови митарства. Това не спомага ли за същата тази култура на страха, за която говорите? Как да се съвместят тези неща?

Трудно е. Но все пак това са фактите. Без съмнение ни чака Съд. Но също така несъмнено ни чака и Небесното Царство. А какво ще се отсъди за всеки от нас, Бог знае. Но ни очаква едновременно и едното, и другото – и милостта Божия, и съдът Божий. Но никой не знае, точно как ще се случи всичко това.

И мисля, че не си заслужава много да се доверяваме на приказките за светлия коридор: има купища всевъзможни видения, явявания и други подобни, които трябва много внимателно да се проверяват.

И все пак всеки изпитва страх от смъртта, особено ако се сблъска със ситуация на неизлечима болест. Кой е правилно пръв да научава страшната диагноза? Защото роднините често я скриват от болния, като знаят, че от такива новини той може просто да се отчае, а може дори да опита да се самоубие, за да се избави по-бързо от страданията.

От духовна гледна точка, самият човек трябва да направи избора, разбира се. Защото ако ние не уважаваме правото му на избор, всъщност ние го унижаваме и дори упражняваме насилие над него – ако го манипулираме, това е насилие от наша страна. Но понякога хората сами не искат да знаят истината. Много болни отказват да приемат своята диагноза от гледна точка на трезвата преценка и прогноза.

Впрочем, доколкото знам, в наше време много онколози не се церемонят и веднага обявяват диагнозата на болния, без изобщо да ги е грижа, кой ще му помогне да я възприеме и дали изобщо има кой да му помогне.

Какво става в такъв случай? Това е психологическа реалност: първо човек се страхува да приеме тази диагноза; второ, още повече го е страх да си каже: „Аз се готвя за смъртта”.

Но лично познавам хора, които съвсем спокойно приеха това. Бях на 18 години, когато за първи път се срещнах с човек, който осъзнато се готвеше за смъртта. Той беше болен от левкемия и поредният пристъп беше прераснал в умиране – той го знаеше със сигурност – нали от левкемия боледуват с години. Отидох в болницата, започнах да мънкам нещо по този повод, а той ми каза: „Не, Андрюша, спри. Отивам да умра. Прибирам се вкъщи да умра (той беше някъде от Краснодарския край). Не искам тук да умра”. Виждате ли какво трезво отношение имаше към собствената си смърт…

Но много болни ясно осъзнават състоянието си и някак напълно спокойно живеят с това знание. В повечето случаи става въпрос обикновени хора от народа, близки до природата.

Наистина мнозина не искат да признаят действителността и играят: те се досещат, но не искат да признаят фактите. Защо? Мисля, че в повечето случаи на тях им се струва, че са твърде слаби, че няма да го понесат, нещо ще се случи и те няма да се справят, ще получат нервен срив и после няма да могат да се възстановят; ще има ридание и униние и какво ли още не, та дори и опит за самоубийство.

Всъщност никой не знае как човек ще реагира в такава ситуация – нито близките, нито самият болен. Всичко може да протече напълно различно. Например, баща ми винаги казваше: „Ако разбера, че имам рак, ще се гръмна”; а когато му откриха рак, той изобщо не направи опит да сложи край. Той съвсем смирено прие диагнозата. Така че на практика нещата се оказват различни.

Ние не знаем как би се държал човек, когато разбере. Това е моментът на истината. Случва се нещо дълбинно и тогава човек разбира истинската си същност. Тук вече няма място за шеги, нито за стереотипи. Предстои последната отсечка, вече няма смисъл да се играят роли, да се слага маска. А и това вече е безинтересно. Човек остава насаме със себе си – всички сме сами, когато умираме. Но митрополит Антоний Сурожки казва, че в този момент е важно да държиш умиращия за ръка. Това е много важно. Страшно е да си сам, когато умираш.

Но да държиш ръката на умиращия също е страшно.

Да, знам, изпитал съм го. Въпреки че по различен начин се случват нещата. Човек се променя и тази промяна може да е изключително радостна. Ако например вече можеш да си позволиш да бъдеш себе си, което не ти е позволявал животът. Може ли да се лиши човек от това? Възможно е така ние да го лишаваме от някакво духовно откритие, от някакво озарение. Не бива да решаваме вместо него.

Значи хосписът е нещо добро?

Няма никаква принципна разлика къде умира човек – в болница, у дома или в хоспис. Мястото е нещо формално. Принципната разлика е в това, дали човек умира осъзнато или не иска да признае, че умира.

Защото когато осъзнае, че умира, човек получава възможност нещо да направи. Това е много важно. Но може и да се откажеш от това и да си живееш, все едно нищо не се случва – ядеш, пиеш чай, гледаш филм, слагат ти инжекция. И сякаш животът си тече, както и преди. Но той гасне.
Има и друг вариант – пълно забвение, наркотици, за да не усещаш нищо: изключваш се и толкова, или пък решаваш да сложиш сам край на живота си…

Когато за първи път се запознах с жена, която съзнателно се беше отказала от мъчителното лечение, бях смаян от нейното мъжество. Посещавах я, когато тя беше в състояние, близко до смъртта, знаеше и разбираше какво се случва с нея, защото онкологът редовно я посещаваше. Но тя беше на крака, сама си готвеше, въпреки че й оставаха буквално дни живот. Тя осъзнато бе взела това решение. Почина у дома си като се залежа само за два дни. Още тогава й казах: „Такъв необикновен случай, такова мъжество!” А по-късно срещнах втори подобен случай, и трети, и четвърти… И разбрах, че това е просто един от начините човек да се прости с живота. Това е право на човека.

Но не е ли близко това до евтаназията, която се осъжда от християните?

Не.

Вие казахте, че когато разбере фаталната диагноза, човекът се променя, той започва да осъзнава неизбежността на своя край…

Но не изведнъж. Съществува модел, който има пет етапа на приспособяване към смъртта , посочени от Елизабет Кюблер-Рос. Тя е лекар – психиатър, който се занимава с изследване на терминално болните. Петте етапа са: отричане, гняв, преговаряне (или пазарене), депресия и приемане. По принцип в една или друга степен всички минават през тях – някои бързо, други бавно – по различен начин. Някои се задържат на отричането: не, няма нищо. Други – на пазаренето: ако се причастя, а ако прочета 40 пъти акатиста, а ако отида на поклонническо пътуване – може би ще се оправя. С други думи, започват да се пазарят с Господа…
Разбира се, не всеки минава през тези етапи. Но който мине през тях, след това вече е различен, точно какъв – няма как да се предположи.

Много вярващи са с убеждението, че ако човек страда преди смъртта си, то с това той изкупва своите грехове.

Съществува такава гледна точка.

Излиза, че ако човек не страда, значи той е толкова грешен, че вече всичко е безполезно….

Не е така.

Как тогава Църквата обяснява на умиращия причината за неговите страдания или тяхната липса?

Съществува общо богословско обяснение: всичките ни страдания са следствие от греха. Но не може конкретно да се каже в мистичен план например – ти се разболя от това заради еди какво си, а от онова – заради друга постъпка. Понякога човек сам се досеща, защо точно това му се случва. Например, ако съм прекалено нервен, ако много се ядосвам, ако с постоянна възбуда обмислям планове за отмъщение, то е ясно, че ще имам проблеми със сърцето, със стомаха и кой знае още с какво.

Съществува предположение, че от рак боледуват хората, които не могат да прощават. Но то не може да се потвърди с никакви доказателства… Но всичко това е много условно. Какво значи „да простиш” или „да не простиш”. Това е много субективно.

Несъмнено, съществува представа – в християнството и не само – че страданията на човека са свързани с неговите постъпки, но тук няма пряка причинно-следствена връзка, защото в света виждаме и много примери за обратното: негодници благоденстват, подлеци не страдат; хора, които са направили много злини, си живеят мирно. Не съществува пряка връзка между двете, не можем да го обясним. Но все пак има някакво влияние. Обаче няма конкретно църковно учение за това, че определен грях и определено страдание са свързани помежду си.

Значи, освен това, че човек остава насаме със своята смърт, той се оказва и изправен пред въпроса защо…

Да, и не само пред този въпрос. Главното е – за какво живях. Струваше ли си да полагам всички тези усилия, да правя това и това? Това беше ли добре, че го направих, или не беше правилно. Възникват купища въпроси. Човек търси отговор на страшно много екзистенциални въпроси. Може би затова е ценен този период. Общо взето затова е дадена старостта. Да предположим, че човек работи и работи, гледа внуци и правнуци – той няма кога да се замисли. Е, може би, докато умира, ще се замисли. А някои умират внезапно – и какво? Не страда, не се мъчи и внезапно е покосен от инсулт! Губи си паметта и край. После тихичко умира в болницата. И какво следва от това, че не е страдал. Или е светец, или е голям грешник. Не е коректно така да се поставя въпроса!

Когато четем житията на светиите, особено на някои светци от ХХ век, виждаме, че процесът на умиране при тях често е изключително болезнен, свързан с големи физически страдания.

Тази теория за страданията, греха и смъртта не може да бъде построена на формална логика. Тук формалната логика не работи.

Но ако човек сам решава как да умре, то в крайна сметка той може да реши и да ускори този процес. Колкото и да е обсъждан, въпросът за евтаназията все пак остава открит за повечето хора. Човек има ли право да натисне копчето „стоп”?

Човек има право на много неща, ако говорим за права.

Тогава, защо е неприемлива евтаназията за църковното съзнание?

Заради отказа от живот. Ако признаем, че дори последният ден на човека, който умира, може да е изпълнен с духовни открития, с духовна среща, с молитва, то значи, че човек се отказва от тези неща. Например, когато имате рожден ден и получите подарък – едно е да го приемете, без да благодарите много и го оставите някъде и не го използвате. Друго е, да вземете подаръка и да го изхвърлите на боклука. И трето е, когато хвърлите подаръка в лицето на този, който Ви го е подарил. Евтаназията е третото.

А ако не самият болен „натисне копчето”, а например негов роднина – с негово съгласие. От гледна точка на Църквата това убийство ли е?

Разбира се.

Но тогава, как да приемем филмите за войната от нашето детство, в които смъртно ранен боец моли да го застрелят, защото неговите съратници не могат да стигнат до лагера с него и той тъй или иначе ще умре по пътя?

И какво, застрелват ли го във филма? Не, не го застрелват. Самоубийството се поощряваше, но убийството – не. Все пак има разлика. Според съветския кодекс не можеш да убиеш командира. Това е престъпление. Всеки войник знаеше, че ако застреля тежко ранения командир, после ще си изпати, когато се прибере при своите. Виж, да се застреля всеки имаше право. Нещо повече – това дори се поощряваше – спомнете си приказките за последния патрон и разни подобни.

Освен това, няма ли съвестта да изобличава онзи, който е помогнал за умъртвяването на друг? Можете ли да повярвате, че той ще живее спокойно?

Но дори и в житията на някои светци има описания за самоубийството като за изповеднически подвиг. Например, когато християнски девици скачат в реката, за да запазят своето целомъдрие.

Да, това се случва. Но някак не ми се обръща езикът да го нарека самоубийство. Ще ви разкажа нещо повече: след дългите изтезания, на които била подложена мъченица Фивия Перпетуа, палачът трябвало да отсече главата й; но той не могъл да го направи, защото видял на дрехата й – на гърдите – петна от мляко – тя току-що била родила сина си. И тогава тя сама поставила ръката му с меча на шията си и казала: „Сечи!” Това самоубийство ли е? Все пак не е. Тук има нещо друго. Не твърдя, че според Църквата така трябва да се постъпва, не. Но убийството и изтезанията на мъчениците са нещо различно. Други са критериите. Не може да се приравняват тези неща.

Добре. Да вземем за пример хората, пострадали в лагерите по съветско време: когато човекът е до такава степен измъчен, че сам си разбива главата в стената, защото не може да издържа повече. Това какво е? Евтаназия ли е?

Самоубийство.

Тоест не е трябвало да постъпи така?

Не мога да преценя, понеже е невъзможно да се поставим на негово място; не можем да съдим човек, чиито мъки не сме изпитали. Най-добре никак да не оценяваме това събитие.

Друго ме учудва. Аз не съм чул за нито един случай на бягство от разстрел. Ежедневно с коли са докарвали хора на Бутовския полигон ден след ден, в продължение на няколко години, без почивен ден. Сред жертвите е и моят прадядо. Наистина, имало е дни, в които не са разстрелвали никого. Но в други дни са убивали по 500 човека. Виждате ли какъв мощен конвейер. И нито в протоколите, нито в спомените не се упоменава нито един опит за бягство. Хората примирено са се нареждали около рововете, за да ги разстрелят. Ето това също не мога да го разбера… Може би хората, за които споменавате вие, не са имали куража да претърпят докрай, но не мога да съдя за това. Мога само да констатирам, че някои са се самоубили. Но имам и много свидетелства за хора, които са понесли всички мъчения и не са посегнали на живота си…

Като свещеник и психолог, какво преценявате, че е най-важно, когато си изправен пред лицето на смъртта?

Като психолог и свещеник смятам, че е много важно човекът, който е изправен пред вестта за тежка болест, да потърси подкрепа отвън, да не бъде оставян сам. Веднага да бъдат включени няколко възможности за помощ.

Първо: когато излиза от кабинета, добре е да го посрещнат психолог и лекар. При всички случаи той е в шок – това е болезнено и трябва да се покаже на човека, че той може да преживее шока, при това с минимална вреда за себе си.

Второ – групата. На тези хора много им липсва общуването – с други хора, които преживяват същото като тях. В нашите онкодиспансери всичко провокира човека да живее в самота. Той пропада от обикновения живот в някакъв ъндърграунд, където не може да се ориентира. Никой не му обяснява как да се храни, какви права има, какви психологически проблеми ще възникнат.

Трябва и със семейството да се работи. На близките трябва да се обясни как да изградят отношенията си с тежко болния. Понякога те се плашат и напълно престават да говорят на тази тема. Те крият някакви предмети, които биха напомнили на болния неговата диагноза. Така той се потапя в още по-голяма изолация. И му е много по-страшно. Болният иска да поговори с някого, но всички го избягват. Значи, трябва да се създаде училище за това семейство – позитивна среда, в която хората да разберат, как да се държат.

Слава Богу, напоследък се появиха доброволчески организации, които поне нещо правят в тази посока.

Хората, които се отказват от лечение, разчитат, че малко им остава. А всъщност, може да се окаже много дълъг период. И възниква въпросът: ако е дълго, то това си е живот. Но ако е живот – с какво качество е? Едно е, когато болестта ни лишава от качество на живота, от работоспособност. Но друго е, когато благодарение на лечението може да живееш нормално още месец, половин година, година или година и половина. Човек се лишава от този избор. Но негово право е да се откаже от лечение.

Но и тук много зависи от информираността. За да може да вземе решение, болният трябва да знае какво се случва с него. В онкологията много неща са непредсказуеми. Например, докторът може да каже: шансовете ви са 30 %. Имам приятел, който почина миналата година. Когато разбра, че е болен от рак, първо никой не можеше да му обясни нищо. После, накрая, след половин година един лекар му каза точно: болен сте от това. Приятелят ми попита: колко? Докторът отговори: най-вероятно шест месеца, но може би и три. Приятелят ми живя година и половина. Разбирате ли, до колко непредсказуемо е развитието на тази болест?

Освен това, всичко много зависи и от духа на човека. Той може така да се мобилизира, че болестта изобщо да отстъпи. И такива чудеса стават. Чудесата не са отменени. А ако болният се откаже от лечение, той отхвърля възможността за чудо. Уви, и това е негово право. | Ria.ru

Интервюто е публикувано със съкращения

Превод: Евгения Николчева

*************************

УЧЕНИЕТО НА СТАРЕЦА ПАИСИЙ ЗА МОЛИТВАТА

Автор: Дионисий Тацис
Източник: откъс от книгата “Подвижникът от Панагуда”
Превод: Мартин Ганев

1. I. Старецът беше написал следния текст около 1975, като писмо – отговор до някого, който му е поискал напътствия за това, как трябва да се моли, и по-специално, как да използва молитвата. Това е един достоен за отбелязване текст, на който трябва да обърнат внимание всички онези, които искат да се научат да се молят без опасност от заблуда. Той включва също и много практически указания, които могат да се приложат, за придобиване на духовни резултати от молитвата.

И така, старецът пише:

“Ще Ви покажа един прост начин за непрестанната молитва, който, ако искате, можете да използвате. Може би той би помогнал на обикновените хора, които не могат да влязат в действителния смисъл на светите ниптически отци и така биват изложени на опасност от заблуда.

Някои не си поставят за цел събличането на стария човек, т.е. покаянието, смирението и подвига като помощно средство за осветяване на душата, за да почувстват дълбоко тяхната грешност и по естествен начин да почувстват голямата необходимост от Божията милост, казвайки много пъти с болка в сърцето “Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме”. Защото тогава ще почувстват в сърцето си сладостта от Божието утешение на Пресладкия Иисус. За съжаление обаче те започват с един безплоден подвиг и се стремят към божествените наслади и светлини, като умножават постоянно броениците и се осветяват чрез помислите си, изваждайки заключението, че са светци поради математическото изчисление на превъртените на брой повече броеници в молитвата. Настройват си столчета на точните сантиметри^[1] и всичко останало, като внимават върху скланянето на ума към сърцето, настройват си дишането и всичко друго, за което пишат светите Калист и Григорий от Добротолюбието, за което пишат ниптическите отци, и след това си създават илюзията, че и те се намират някъде наблизо до ръста на тези светци. От момента, в който повярват на този помисъл, незабавно пристига дяволчето и им монтира телевизора с неговите фантазии, като впоследствие те започват да следват демонските пророчества и т.н., т.е. пророчествата на заблудата.

Единствената сигурност е в покаянието и нека върху него става всяко духовно домоизграждане. Нека постоянно да искаме покаяние от Бога и нищо друго, освен него. Не трябва да искаме светлини, чудеса, пророчества и дарби, освен покаяние. Покаянието донася смирение, а смирението ще донесе Божията благодат, защото благодатта на Бога задължително отива при смирените. Следователно, покаянието е задължително за нашето спасение, а когато го имаме ще дойде Божията благодат и ще ни научи какво трябва да правим за нашето спасение и за нашите ближни, ако е необходимо.

Когато почувстваме милостта на Бога като наша най-голяма необходимост, тогава ще казваме молитвата с цялото си сърце много пъти и ще чувстваме в него сладостта от Божието утешение на пресладкия Иисус. Тогава нашето сърце ще обгърне здраво нашия ум и цялото наше битие.

Само тогава молитвата не е изморителна. Когато влезем в нейния смисъл тя ни отмаря и се молим, без да насилваме себе си, но биваме принудени от усърдието, което придава всичката духовна красота с полета на сърцето и тогава сърцето, колкото и каменно да е, се напуква и сълзите се отронват във време на молитва. Човек чувства необходимостта от молитвата като пригладняло бебе, което отваря устата си и тича към прегръдката, за да кърми и паралелно с това чувства голяма сигурност и майчина любов. Никой не отрича, че врагът ще се опитва да те преборва като ти всява помисли. Когато обаче молитвата бива предшествана от светоотеческото изучаване (Евергетинос или Геронтикон^[2]), тогава ще бъдат потушени малките и големи грижи, както и отвличанията на вниманието през деня, и така ще се пренесеш в духовната атмосфера и ще се молиш съсредоточен.

Ако врагът те бори с богохулни помисли (поради обичайната му злина и завист), не се смущавай, но използвай и демона за свой работник, без да се смущаваш, но му казвай: “Добре, че ми донесе тези помисли, за да казвам молитвата, защото иначе забравям да се моля непрестанно”. Тогава врагът ще отстъпи незабавно, защото той е свикнал да прави само зло. Това го споменавам, защото врагът донася богохулни помисли обикновено на чувствителните, за да ги направи още по-чувствителни, за да си смути и да ги покоси. Особено някои, които с гордост се борят в бдение свръх силите си и се оказват отпаднали, нямайки сили да изгонят помислите на врага. Те си мислят, че богохулните помисли са техни и така страдат без смисъл, въпреки че не са те причината, но врагът.

Затова е необходимо младите да се борят със смирение и разсъдливост по въпроса с молитвата и да преподготвят нощта още през деня, без да си отвличат вниманието, но чрез изучаване и оскъдна храна, което също помага. Храната трябва да е колкото се може по-малко солена, за да се избегне приемът на много вода, защото тя възпрепятства подуването, което водата предизвиква и не подпомага човека в неговата молитва. След изучаването на отците или нещо друго в рамките на три часа, много помага, когато вечерната храна, колкото и лека да е, се извършва около 4 часа европейско време. Много помага всяка броеница да бъде предшествана от малки и големи поклони в промеждутъците, за да се раздвижи маслото на двигателя, и след като младите някак си се изморят нека седнат и да казват молитвата, донасяйки пред тях милостта и великите благодеяния, които им е сторил Бог. Тогава умът се събира сам в сърцето и човек търси Божията милост с цялото си сърце, с цялата си душа и всичкия си разум, без да се преуморява в постигането на целта.

За молитвата много помагат трите часа след залеза на слънцето, след като преди това се четат светоотечески книги, както и след полунощ до изгрев. Добре е младите да заспиват 1 час след залеза на слънцето, с по-малко молитва, и да стават след полунощ, за да избегнат сутрешния съблазнителен сън. Естествено необходима е разсъдливост и наблюдение от техния духовен ръководител, който е задължителен”.

1. II. Старецът разказваше на негов познат йеромонах: “Душата трябва постоянно да се намира в готовност и бодърстване и да бъде свързана с духовния си щаб, Бога. Защото само така ще чувства сигурност, надежда и радост. Когато бях в армията, по време на партизанската война, аз бях в качеството на радиотелеграфист. Виждах, че когато общувахме на всеки час с центъра, с дивизията, чувствахме сигурност. Когато общувахме на всеки два часа, чувствахме някаква малка несигурност. Когато, понякога, общувахме само сутрин и вечер, тогава се чувствахме зле, някак си откъснати и изолирани. Същото се случва и с душата. Колкото по-често се моли в себе си някой, толкова по-голяма духовна сигурност чувства”.

III. Хората, които живеят в изобилието от материални блага лесно забравят Бога и никога не чувстват необходимостта от това да Mу благодарят. Това е много опасно за духовния живот. Това е плен за душата, който човек трудно може да почувства и естествено още по-трудно може да се освободи от неговите окови. Старецът специално подчертаваше това на монасите и миряните, които го посещаваха. Искаше да им покаже, че материалните блага не водят до спасението и затова човек трябва да ги презира. Човек трябва да използва само необходимото за собственото си преживяване и да има доверие в Божия промисъл. Следният разказ на стареца, който е и израз на личния му опит, е особено полезен, но и актуален, за съвременните християни, които често попадат в капана на неразумното придобиване на материални блага, в резултат на което не се притесняват за духовното си развитие и начин на живот. С други думи, те са съсъди, които отвън носят етикетчета за “християни”, но в тях няма никакво съдържание. Те са празни.

И така, старецът казваше: “Виждал съм, че духовната катастрофа на човека идва, когато има материалните блага в изобилие. Тогава човек трудно чувства присъствието на Бога и Неговите благодеяния. Искаш ли да повлечеш някого далеч от Бога? Давай му тогава постоянно изобилни блага. Е, тогава и Бога ще забрави и всичко друго.

Това аз го осъзнах за себе си, когато бях по-млад. Когато бях на Синай, там, където живеех нямаше вода. Трябваше да ходя около два часа, за да стигна до една скала, която водата дълбаеше и капеше. Слагах стомната и стоях там около още един час докато се напълни, и се връщах. И така, за тази водичка, която капеше, душата ми преживяваше следното състояние: Всеки ден се тревожех: “Дали ще капе вода днес от скалата?” Молех се Бог да продължава да прави така, че да тече. Докато ходех за вода бях обладан от тази тревога и се молех. Когато още отдалеч се намирах срещу скалата и виждах водата да проблясва от слънцето, с радост прославях Бога и връщането ми към килията ставаше с благодарност и славословие за водата, която Бог ми даваше. Малкото вода, която капеше, първо, ме караше да моля Бога постоянно, за да продължава да капе от скалата, и второ, да благодаря и прославям Бога, Единствения подател на всички блага. Когато си тръгнах от там и отидох в светия скит към манастира Ивирон, нямаше проблем с водата. Там водата беше изобилна, разливаше се в много кубици и течеше безцелно. И така, веднъж осъзнах, че вътре в мен се бе оформило едно друго състояние. Въпреки че бях толкова време в скита, улових себе си, че не бях казвал нито едно: “Слава Тебе, Боже”. Въпреки че на Синай и най-малкото вода ми беше основание за молитва и славословие на Бога, многото вода в Скита ме накара да забравя, че тя е дар от Бога, и че трябва да Му благодаря. Така се случва и с всичко друго.”

1. IV. Старецът каза: “За всичките проблеми от живота, молитвата ни дава най-позитивната помощ”.
2. V. Хората лесно забравят задължението им към молитвата, защото се занимават с различни всекидневни проблеми и товарят ума си с много баласт, така че дори и да искат не могат да се молят. Разпиляват времето си в незначителни неща и живеят без тайнственото общуване с Бога. Старецът се притесняваше за това състояние, в което се намират християните от света, но много често и монасите, затова и често ги контролираше, с цел да ги събуди духовно, за да почнат да се молят по-редовно и по-чисто. По отношение на това казваше: “Губим си времето с незначителни неща, докато би трябвало постоянно да общуваме с Бога. Вземете за пример жените. Ако ползваха броеница, ако правеха умната молитва, биха могли да придобият в себе си Божията благодат и да сторят чудеса в този свят. С какво се занимават обаче? Да речем, че имат една кана, и някоя жена казва, че не и харесват зелените листа, които са нарисувани, и че би искала да са червени цветя, а другата ù отговаря, че ако я беше взела от еди-кой си магазин, би била по-красива и т.н. Но що за неща са това? И едното е кана, и другото е кана. Не изпълняват ли една и съща функция? Оставете каните и се молете на колене. Тези неща се случват и тук, на Света гора. Веднъж отидох до една килия и видях един монах да изтърсва пердетата си. Питах го какво прави, а той ми отговори, че изтърсва тюловете. Тогава му казах: “Абе, тюлени завеси ли дойде да изтърсваш на Света гора. Остави ги както са си. Застани на колени, моли се и плачи. Това е нашата работа тук. Да се молим и само да се молим”.
3. VI. За резултатите от молитвата, старецът Паисий беше разказал следния случай: “Когато монашествах в светия манастир на Стомио, Коница, всяка събота, в часа на вечернята, манастирът се посещаваше от един полски стражар от близкото село, който имаше много деца и ме молеше да му позволя да запали кандилата на католикона. Аз му разрешавах, макар че навсякъде оливаше с олио. Когато тръгваше от манастира, някак на близко разстояние, той правеше по един изстрел. Това ме озадачаваше и един път тайно го проследих. След като запалваше кандилата, той мажеше барабана на карабината си с елей от кандилото на Богородица и на колене искаше от Богородица малко месо за децата му. Излизайки от манастира го очакваше една дива коза с наведена глава. Той изстреля веднъж и я уби, за да занесе месо на децата си. По този начин, чувайки тази простичка молитва, Богородица му даряваше най-вкусното месо за многочленното му семейство”.

VII. На въпроса на един посетител, дали е правилно да се молим на Богородица да ни спаси, след като знаем, че само Христос спасява, старецът отговори: “Христос е единственият ни спасител. Той е предложи Себе Си за нас. Чуй сега. Ако ти беше някой големец с власт и отидеш в някой град с майка си, всички, които те чакат там биха поздравили както теб, така и майка ти. Биха казали най-добрите думи за нея, въпреки че не знаят нищо за нея самата. Ти, който чуваш това, би се радвал, би се гордял за майка си. Така и Христос се радва и се гордее за Своята майка, когато ни чува да казваме добри думи за нея. Виж. Ако някоя бедна жена отиде при майка ти и помоли да я назначиш на някое място, а ти направиш услуга на майка си, тогава онази бедната би казала, че майка ти я е спасила, въпреки че ти си я назначил. Е, така и ние казваме за Богородица да ни спаси, а Синът ù, Който има властта, но бидейки скромен, се радва да ни чува да казваме хубави думи за майка Му”.

VIII. Старецът казваше: “Всички наши молитви стигат до Бога. Ние се молим на Богородица и на светците, т.е. ги умоляваме да се помолят и те на Господа за нас, а молитвата им има голяма сила”.

1. IX. На въпрос, дали покланяйки се на иконите се покланяме на идоли, старецът отговори: “Майка, на която детето ù е на война, се страхува за него нощ и ден. Има големи тревоги. Внезапно получава някакво писмо от детето си с една негова снимка вътре. Когато тя я види какво прави? Взима я в ръцете си и я целува, слага я в пазвата си, за да е по-близо до сърцето ù. Е, какво си мислиш? Тази майка, с този изгарящ копнеж, който има за детето си, вярва, че целува снимката ли? Тя вярва, че целува самото си дете. Същото вярва и този, който има изгарящ копнеж по Богородица и светеца, на когото се покланя. Ние не се покланяме на иконите, защото са изображения, но на светците, а на тях, не просто като на личности, които са, но като на тези, които са се борили за Христа.
2. X. Някой беше попитал стареца, как трябва да се моли, а старецът му отговори: “Да чувстваш, че си малко дете, и че Бог е твой баща. Тогава започни да искаш от Него. Ако Му поискаш някакви безсмислени неща, не се притеснявай, Той не се сърди. Той гледа сърцето ти и ще ти даде най-доброто за теб. Подобно на едно дете, което иска от баща си да му купи скутер, защото вече вярва, че е пораснало, но бащата, понеже се бои да не пострада нещо лошо, може да се забави, но накрая му купува кола”.

^[1] Тук навярно старецът говори за приетите практики на монасите да използват ниски столчета, които да подпомагат дишането в молитвата, както и осигуряват по-голяма близост на главата със сърцето. Бел. прев.

^[2] Тук старецът споменава аскетически сборници. Бел. прев.

*********************************************************

Шест невротични мотива за сключване на брак

ПРОТ. АНДРЕЙ ЛОРГУС, ОЛГА КРАСНИКОВА

Някои мъже и жени, обременени от личностни проблеми,  пристъпват към брака единствено с надеждата, че промяната в личния им живот ще ги направи щастливи. В резултат ги очаква силно разочарование, та нали своето щастие в семейството всеки носи със себе си – колкото си донесъл, толкова и ще имаш. Но мнозина мислят, че създаването на семейство е начин за решаване на личните проблеми. С какви точно проблеми се опитват да се справят някои, пристъпвайки към брака?

1. 1.Отделяне от родителите.Целта е да се докаже на родителите: „Аз съм възрастен, защото мога да създам свое семейство”. Тази мотивация сама по себе си е показател за незрялост на личността, за емоционална зависимост от родителите. Правилната последователност на събитията е: „… ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат (двамата) една плът” (Бит. 2:24), а не обратното. Съпружеството, разбира се, променя формалния статус на „детето”, но не помага в борбата за емоционална независимост от „предците” и не спасява от необходимостта да се изграждат зрели отношения с родителите. Тук има и още един подводен камък: ако съпрузите най-сетне почувстват, че властта на родителите върху тях е започнала да намалява, този мотив престава да действа и целта, заради която са встъпили в брачен съюз, е постигната. Внезапно може да се окаже, че вече нищо, освен стремежа да се откъснат от родителското гнездо, не свързва мъжа и жената…
2. Намиране на „добър родител” и запълване на дефицита от внимание, грижа, сигурност и топлина. Или пък израз на желанието самият аз да стана за някого „добрият вълшебник”, да заменя „лошите” родители и да направя другия щастлив. Това е класически пример, когато отговорността за своето емоционално състояние се прехвърля върху партньора или, напротив, неговата отговорност се стоварва върху мен. И в единия, и в другия случай опитът е обречен на неуспех. „Дребосъче, ще ми станеш ли като родна майка?” – пита Карлсон своя приятел. Възрастните мъже и жени често молят за същото своя партньор. „Бих искала да ме носят на ръце” – е мечтата на много девойки. „За мен е важно тя да отгатва моите желания” – с тези думи описват своя идеал за жена много момчета, но и зрели мъже. Те, разбира се, ще намерят човека, който да въплъти тяхната мечта в живота, но след известно време, когато се „сгреят” и укрепнат, ще открият, че вече са надраснали детско-родителските отношения и са готови за партньорски. А съпругът невинаги е готов за такива промени.

По същия начин и онези, които са мечтали да ощастливят бъдещия съпруг, заемайки родителска позиция, могат да осъзнаят, че им е омръзнало да „коткат”, да спасяват, да носят на ръце, да “разбират без думи”, да хранят с лъжичка, а им се иска и за тях да се грижат, да им оказват подкрепа, да ги разбират. Съпружеските отношения се различават принципно, качествено от отношенията между родителите и децата, където родителите дават, а децата получават. Бракът е съюз между две равностойни зрели личности, основан върху любов и взаимност: взаимно уважение, взаимопомощ и взаимно разбиране. Това е „улица с двупосочно движение”. При това за удовлетворяването на основните лични емоционални и физически потребности, за своето настроение, за усещането за щастие и пълнота на живота всеки отговаря сам. Да, някога ще се наложи да признаем това.

3. Преодоляване на лична, професионална или духовна криза: смърт на близък, загуба на смисъл в живота, невъзможност да се реализираш в работата и др. В тези случаи човек е движен от илюзията, че сключването на брак ще утоли болката, ще даде нов смисъл. За известно време е възможно той да се разсее, да почувства облекчение и дори прилив на нови сили – все пак това е нов живот. Но рано или късно на пътя ще изникнат същите неразрешени въпроси, с които отново ще се наложи да се справя, и тогава ще бъде сложно да се избегнат претенциите и гнева, генериран към партньора, “несправил” се с възложената му мисия да стане „светлина в края на тунела”. Бракът като средство за изход от кризата може да не оправдае възложените върху него очаквания, тъй като встъпването в брак също е криза, която изисква големи емоционални и физически разходи. За да не погинем в разцвета на годините си под отломките на рухналите надежди, си струва да си изясним ситуацията в собствения си живот, като не очакваме, че някой ще направи това вместо нас.
4. Самоутвърждаване/компенсиране на чувството за непълноценност,вписване в социалните стандарти:да бъда „като всички нормални хора, които имат семейство”. Проблемът е в това, че поставяйки „отметка” срещу една точка от списъка с предявяваните от обществото очаквания, човек се оказва изправен пред следващите: може ли да има нормално семейство без дете (едно, две, три…), без голям апартамент, без кола, без къща извън града и т.н. Да удовлетвориш всички изисквания, все едно, няма да се получи – и не защото те са твърде много. Просто сред тях се срещат и някои взаимноизключващи се. Да работиш много и успешно, да градиш кариера, да бъдеш безупречна домакиня, идеална съпруга, прекрасна майка и грижовна дъщеря – съчетаването едновременно на всичко това не е по силите на никого. Битката с чувството за собствена непълноценност в подобна гонка за нормата или за идеала е предварително загубена – усещането, че „с мен нещо не е наред, аз не съм като другите” само ще нараства. Дори ако за известно време успеем да създадем правилната „фасада”, за нейното създаване и поддържане ще са необходими толкова много сили, че те вече няма да ни стигнат да изпитаме чувство на удовлетворение и радост. След няколко месеца/години (за колкото ни стигнат силите), ще открием, че „имаме” много, но не чувстваме нищо друго, освен умора и, най-страшното, изгубили сме себе си.
5. Отмъщение.Представете си, че момче се е разделило с момиче, което те двамата преживяват тежко.Твърде скоро всеки от тях или единият от тях влиза в нови отношения, сключва брак, но не по любов, а за да облекчи душевните страдания, да преодолее болката от раздялата или за да докаже нещо на другия, да отмъсти. „Виждаш ли, омъжвам се. Значи, аз съм оценена, аз съм обичана. Сега ще разбереш какви си загубил!” Това са отзвуци от детската фантазия: „Ето, ще умра (ще погреба себе си в брака без любов), и тогава ще плачете, но вече ще бъде късно”. В случая с омъжването/женитбата подобна постъпка най-често води до това, че плаче именно „отмъстителят”. Да се живее в брак, изграден върху гняв и отмъщение, е тежко, особено след признаването на собствената отговорност за съгласието на такъв брак.
6. Проявяване на благородство, отблагодаряване, чувство на жалост. Благи намерения, водещи до печални последствия. Така ни се иска да припомним баналната фраза: „Искали го като по-доброто, а се получило както винаги”. На човек му се струва, че е движен от най-прекрасни подбуди, той иска да постъпи благородно: „След нощта, прекарана заедно, аз, като честен човек, бях длъжен да се оженя за нея. Обичах друга, но се наложи да пожертвам любовта заради честта”. Има жени, които се омъжват от съжаление, за да помогнат, да спасят: „Той никак не ми харесваше, изобщо не е по моя вкус, но беше сирак, сам в чуждия град, провали се в института, нямаше къде да живее, никому ненужен се скиташе по далечни роднини, започна да изпада в депресия, стана ми жал за него”. Още фрази от същата тоналност: „Не мога да го оставя, въпреки че не го обичам. Ако го изоставя, ще се пропие”.

А някои хора се женят от благодарност, за да се отплатят „за доброто с добро”: „Тя ми помогна толкова много, от такава пропаст ме изтръгна… Виждах, че ме обича, и не можах да призная, че самият аз не изпитвам към нея нищо, освен благодарност”. Но защо всички тези благородни пориви не могат да заменят любовта? Защото осъзнавайки, че с него живеят не по любов, а от някакви други, макар и най-благородни съображения, някои ден партньорът ще се почувства унизен и излъган.

Всички изброени по-горе мотиви за сключване на брак носят очевидно невротичен характер.
Най-надежден от психологична и духовна гледна точка е бракът по любов – дейна, зряла, изпълнена с приятелство и влечение, отговорна и радостна. За съжаление, делът на зрелите отношения, изградени върху любовта, е доста малък. Точно определение за „истинска любов” не съществува, има само различни описания на нейните черти и проявления. По-добре е описана и изучена зависимостта, която мнозина погрешно приемат за любов. | http://www.foma.ru

Откъс от книгата на отец Андрей Лоргус и психоложката Олга Красникова „Мъжът и жената: от АЗ до НИЕ. Как да изградим семейно щастие”, издателство „Никея”.

Превод: Радостина Ангелова

******************************************

НЕ ТРЯБВА ДА СЕ СМУЩАВАМЕ ОТ НИЩО

Автор: св. Петър Дамаскин, из откъс от книгата Добротолюбие
Източник: stmaryorthodoxchurch.org
Превод: Павел Стефанов

Четенето на Добротолюбието е, в най-добрия случай, трудна задача. От къде да започнем? По-долу е представен един много полезен раздел, съставен от писанията на св. Петър Дамаскин в Добротолюбието. Задължен съм да покажа това на едно от многото мои духовни чеда.

Ние не трябва да се смущаваме от нищо; нито от сънища, независимо дали са зли или привидно добри, нито от мисълта за нещо, независимо дали е добро или лошо, нито от някакво страдание или измамна радост, нито от самомнение или отчаяние, нито от депресия или въодушевление, нито от чувство за изоставяне или от илюзорна помощ и сила, нито от небрежност или напредък, нито от мързел или привидната ревност, нито от очевидно безстрастие или привързаност към някаква страст. Вместо това трябва със смирение да се стараем да пребъдваме в състояние на покой, свободни от всякакво смущение, знаейки, че никой не може да ни навреди, освен ако ние самите искаме.

Поради нашата самонадеяност и неспособността ни постоянно да прибягваме към Бога, ние трябва да паднем пред Него, просейки да бъде Неговата воля във всички неща и казвайки на всеки помисъл, който идва в нас: аз не знам кой си; Бог знае дали си добър или не; защото аз съм се предал, и ще продължа да се предавам в Неговите ръце и Той се грижи за мен (1 Петър 5:7).

Ако ние нямаме кой да ни посъветва, тогава трябва да прибегнем към Христос като наш Съветник, молейки Го със смирение и чрез чиста сърдечна молитва за всяка мисъл и начинание. Ако нашата единствената цел е да изпълняваме Божията воля, сам Бог ще ни научи каква е тя, убеждавайки ни или директно – чрез ума, или с помощта на някой човек, или чрез Писанието. И ако заради Бога ние отсечем нашата собствена воля, Бог ще ни даде възможност да постигнем, с неописуема радост, съвършенство, което и на ум не ни е идвало; и когато от опит познаем това ние ще се изпълним с учудване, виждайки как от всякъде започват да се изливат радост и духовно знание. Ние ще извличаме определена полза от всичко и Бог ще царува в нас, след като ние сме се отрекли от собствената си воля и сме предали себе си на светата Божия воля. Ние ставаме като царе, така че каквото желаем получаваме без усилие и бързо от Бога, който се грижи за нас.

Това е вярата, за която Господ е казал, че с нея е възможно да преместваме планини (Mатей 21:21); и на която, според св. апостол Павел, се основават другите добродетели. Поради тази причина врагът прави всичко възможно да разруши нашият вътрешен мир и да ни накара да паднем в изкушение. И ако той ни намери по някакъв начин слаби във вярата или види, че ни липсва вяра, изцяло или частично надявайки се на собствените си сили и преценка, той се възползва от това, за да ни победи и да ни вземе в плен.

Тогава (следвайки пътя на спокойствието с твърда и непоколебима вяра), Христос ни дава всичко необходимо, в този свят и в бъдещия век …. Христос ни храни, облича, носи ни радост, окуражава ни, весели ни, дава ни мир, учи ни и ни просвещава. Накратко, Христос се грижи за нас така както се е грижил за Своите ученици. Ние стоим … и очакваме нашият Учител …. така че да ни бъде помогнато да се издигнем духовно от страстите и да придобием мир.

**************************************

Православни, но без „фанатизъм“

СВЕЩ. АНТОНИЙ СКРИНИКОВ

Всяко масово допитване сочи, че повечето руснаци считат себе си за православни. Само че на практика свещениците виждат в храмовете повечето от тези хора около три пъти годишно. Успяват ли при тези кратки срещи с тях да им разкажат достатъчно за Христос? Какво е потребно да кажем на християнина по време на изповед, за дойде той поне още веднъж?

“Да чукнем на дърво”

Всички ние живеем в един митологизиран свят. Огромният брой митове са нещо, което се тиражира и разпространява подобно на неудържима морска вълна. Един положителен мит от подобен характер се гради на социологическите данни, според които над 80% от населението на страната ни е православно.

От позицията на чисто социологическите принципи това е факт, защото цифрите се базират на отговорите на многобройните участници на конкретни въпроси. Но ако се вгледаме по-обстойно в резултатите от статистиката, ще се окаже, че от същите тези 80% по-голямата част от тях вярват в поличби, чукат на дърво, плюят през рамо против уроки, страхуват се да подават пари през прага, четат хороскопи – все неща, несъвместими с вярата в Христа.

С други думи, над 80% от населението на страната са хора,  кръстени в православната вяра, но невъцърковени, нямащи редовна молитвена практика, нито редовно участие в тайнствата на Църквата. Дори и при това положение те със сигурност считат себе си за вярващи и свързват своите религиозни убеждения с Православието.

Повечето от тези хора влизат в храм по няколко пъти в годината, а някои от тях – по няколко пъти в живота си (кръщение – венчание – опело), попадайки по такъв начин в числото на случайно приходящите християни. А за нас – имам предвид духовенството и енориашите – е важно да не пропускаме тези моменти на тяхното появяване и да се стараем не просто да им продадем свещичка, а да им разкажем за Христос и Неговите тайнства.

Извън наказателния кодекс

Обикновено такива хора се придържат стриктно към обредността, знаят къде да поставят свещ, а също така задължително съхраняват в домовете си шишенце светена вода. Те свързват понятието „грях“ най-вече с тежки престъпления: убийство, кражба и други подобни. Именно заради това трябва да им обясним, че делението на греховете на смъртни и не чак толкова тежки е нещо условно. Ако някой цял живот краде, а друг постоянно осъжда ближните, и двамата ще погубят душата си, ако не се покаят, при все че от позицията на наказателния кодекс тяхната вина е неравностойна. В тази посока понякога е потребно търпение и даже смирение, защото се налага едно и също нещо да го обясняваме многократно на някого.

Например, един ден на изповед идва една жена. Отначало изброява множество „дребни“ грехове: нанасяне на обиди, чувство на завист и други подобни. Между останалите неща се промъква и фразата: „Отдавна не съм ходила на църква.“ Аз я питам колко отдавна – месец-два? Тя ми отвръща: „Двадесет години.“ Ау! Ето откъде трябваше да започне! Наложи се да накарам другите вярващи доста да почакат, докато поговоря по-дълго с нея…

Спомням си и друг пример: един мъж редовно идваше на изповед, но просто мълчеше, изчаквайки да стигна до прочитане на необходимата молитва. При всичките ми допитвания и предположения дали не е съгрешил в едни или други обстоятелства, той отрицателно клатеше глава. И единствено когато накрая изразих хипотезата, че навярно вече е достигнал святост и затова може би вече не е нужно да идва на изповед, това го накара да си припомни „дребни“, „незначителни“ грехове.

Маслото – повод за униние

По време на изповед често ми се случва да слушам от новопосветените в християнската практика думата „давам“ – хората просят от Бога да им дава здраве, щастие, благополучие. И в известен смисъл в това няма нищо лошо, ако не създаваха впечатление за прекомерно потребителско отношение към Господа. В крайна сметка на изповед е потребно да се говори не толкова за глагола „давам“, а най-вече за съвършено друг: „прости“.

Мнозина от нас са склонни да говорят за всичко друго, но не и за душата си. Например, идва една жена и тръгва да разказва за болката си от свой страшен грях. Оказва се, че в деня преди да се причасти изяла една лъжица картофено пюре и едва след това научила, че в него имало растително масло. Ето до каква степен на душевно окаменяване можем да стигнем и да изопачим смисъла на покаянието: да превърнем капка растително масло в повод да изпаднем в униние?!

Налице е впечатляващата готовност да се каем за най-нелепи неща. Рядко обаче се случва да чуеш, че някой се кае за неверието на собствените си деца, за незнанието им относно вярата и учението на Църквата.

Друг проблем, с който често се сблъскват пастирите, граждански брак без църковно благословение. Нека си даваме сметка, че и тези хора имат потребност от подкрепа и разбиране. Не бива да оправдаваме този тип съжителство, но не можем да ги лишаваме от полезно общение с пастирите и посещаване на богослуженията.

Преди време в едно интервю архиепископ Пантелеймон Орловски (сегашният митрополит Красноярски) каза за подобен тип съжителство следното: „Всеки от тези случаи трябва да бъде разглеждан самостоятелно. В подобен тип съжителство някои партньори живеят във вярност един към друг, раждат деца, поддържат общо домакинство, споделят своите радости и скърби като истински съпрузи.“ И ако единият от двамата избере да се обърне към Бога, тогава е потребно да му се окаже помощ, не да му се поставя категорично условие: или храмът, или неговата половинка, която все още не е готова да встъпи в подобен тип узаконяване на отношенията. Ами ако изведнъж реши да предпочете нея? Трябва да му се даде възможност постепенно да стигне до осъзнаване на своя грях и да вложи усилия да промени положението.

Без „фанатизъм“

За онези, които са решили за първи път да дойдат в храма, вярата нерядко се явява остатък от миналото, добра и благочестива традиция, която трябва да се следва без прекомерно задълбочаване. „Без фанатизъм“, както чуваме понякога самите те да определят вярата си.

Те приемат с удивление факта, че съществуват вярващи християни, които ходят на църква не само на Великден, но по 2-3 пъти седмично, спазват постите и приемат Евангелието не като значим паметник на световната литература, а като Книга, според която човек трябва в действителност да води живота си.

След като станах свещеник, една моя позната няколко години поред при всяка наша среща ме питаше как се справям и дали вече не съм си сменил работата, възприемайки свещеническото ми служение в Църквата като пореден етап от биографията ми, пазейки спомен за моите предишни промени на работното място в различни издателски екипи. На нея й беше трудно да осъзнае, че вярата, служението на Бога може да бъде безусловен и окончателен избор на човека.

Нашата цел пред онези, които прекрачват за първи път прага на храма, е да им разкрием красотата на православната вяра, нейната жива мощ и спасителна сила. | www.pravmir.ru

Статията е публикувана със съкращения

Превод: Анжела Петрова

************************************************************

Даровете на свети Симеон Стълпник

ПРАВОСЛАВИЕ.БГ

Днес – в първия ден от  църковната нова година, вярващите си припомнят за духовния подвиг на свети Симеон Стълпник, първия монах в историята на християнството, който се е подвизавал на един стълб.

Свети Симеон се родил в 357 г. в област между Сирия и Киликия. Той прекарал на стълба няколко десетилетия. Блажено починал на 103-годишна възраст – в 460 г.

Неговият съвременник Теодорет Кирски разкрива повече за аскетичните усилия и благодатните дела към ближните, които сторил преподобният: „Съветвайки хората по два пъти дневно, той насищаше слуха им с думи за Божията благодат и ги просвещаваше за учението на Светия Дух. Окуражаваше ги да вдигнат глава и да обърнат поглед към небето, да полетят, да се отлепят от земята и да търсят Небесното Царство, да се боят от ада и да се отвърнат от земното, като очакват с нетърпение бъдещия живот. Надарен с харизма и разум, той взимаше мъдри решения…

Денем и нощем до деветия час се молеше. След деветия час проповядваше първо Божието учение на тези, които са дошли при него, и едва след това изслушваше проблемите им. Някои изцеляваше, на други разрешаваше споровете, когато се караха помежду си. С приближаването на залеза, той отново започваше да се моли.

Понякога се бореше с езичеството на елините, друг път пък спираше дързостта на юдеите или пък изобличаваше и разпръскваше лагерите на еретиците. И всичко това той вършеше или като изпращаше писма на императора, или като внушаваше на онези, които имаха власт, усърдие за божественото, или като даваше кураж на Божиите пастири да се грижат повече за паството си.“

Eто и две от многобройните чудеса на преподобния Симеон, с чиято помощ мнозина са открили истинската вяра…

В един град някъде в Палестина един езичник комендант бил толкова гърбав, че главата му се опирала в гърдите му и не можел да я върти настрани. След като негови приятели чули за чудесата на св. Симеон Стълпник, те отишли при него и го помолили да излекува приятеля им. Страдащият комедиант бил с тях и той започнал да го моли със сълзи на очи и да вика толкова силно, че преподобният не бил в състояние да се моли за него. Езичникът, мислейки, че монахът лекува със собствената си сила, го молел да положи ръка на главата му, защото бил убеден, че така незабавно ще бъде излекуван. Преподобният обаче му казал:

– Аз съм един обикновен и грешен човек. Ръката ми няма никаква особена сила. Твоето желание ще се изпълни само ако Господ благоволи, защото само Той има силата да изцелява. Никой не може да лекува без Божията воля. Вярвай във всесилието на истинния Господ, на Твореца и Вседържителя на света и ще получиш помощта Му.

Тогава прегърбеният човек престанал  с виковете и оставил преподобния да се моли необезпокояван. И веднага след като свършили молитвите му, станало чудото. Човекът се изправил, застанал абсолютно прав и започнал като дете да подскача от радост. След това отворил торбите, които носел със себе си, и предложил на благодетеля си ценности от злато и сребро. Преподобният не обърнал внимание на даровете, а му казал:

– Ако искаш да ми благодариш, приеми истинската светлина! Кръсти се, за да получиш опрощение. И още – освободи слугите си, за да освободиш и собствената си душа от игото на сатаната.

Излекуваният човек с голямо желание направил всичко каквото му казал светията и радостен се върнал в крепостта си.

* * *

Един персийски велможа бил много нещастен, защото единственият му син бил парализиран и от петнадесет години бил прикован към леглото. За това той изпратил един епископ при преподобния.

– Вземи тези парчета плат, които си донесъл – така, както са опаковани и си върви с мир. На входа на града слез от коня, дръж тъканото платно пред гърдите си и продължи пеша и мълчешком пътя си, до къщата на човека. Когато влезеш в къщата му, покрий детето с това платно и му кажи: “Симеон грешният ти заповядва – в името на Господ Иисус Христос, стани!

Епископът тръгнал към дома и направил всичко точно така, както му бил заръчал преподобният, и след като покрил детето с платното, то веднага станало на крака.

Персийският велможа, заедно с цялото си семейство, благодарил и прославил Господа, а епископът по негова молба го кръстил във вярата. | www.pemptousia.ro

****************************************************

5 любопитни факта за Рождество Богородично

Рождество Богородично е един от най-големите празници на Православната църква.

Божият промисъл подготвил постепенно появяването на св. Дева Мария. В дълга редица поколения благородството се издигало непрекъснато, човешката природа ставала по-съвършена, докато най-после благословената двойка – Йоаким и Анна – се явила като благодатна почва, на която могла да поникне такава чудна издънка – пресвета Богородица.

1 Рождество Богородично е първият голям празник от църквата година

Църковната година започва от 1/14 септември. Рождество Богородично е първият голям празник от църковната година, а Успение Богородично е последният.

Този празник е първото събитие, свързано с Евангелието. Възпоменава се в настъпващата нова църковна година.

На този ден, по думите на молитвата, „Бог престол свят на земле Себе предуготовал“, защото Светата Дева като станала Божия Майка, станала сякаш Божий престол на земята.

2 Коптите празнуват Рождество Богородично през месец май.

Християните, живеещи по юлианския календар, празнуват това събитието на 21септември, живеещите по григорианския на 08 септември. Но коптите са установени честването на Рождество Богородично на 09 май. Това се дължи на факта, че повсеместното празнуване на Рождество Богородично започва след V век. Коптските християни не признават решенията на Халкидонския събор (451г.), ето защо те празнуват независимо от целия християнски свят.

3 В Евангелието не се говори за Рождество Богородично.

Свещеното Писание е послание към света за идването на Христос. За Божията майка се казва малко – основно това, което е важно за нашето спасение. Останалата част от биографичните подробности научаваме от Свещеното Предание на Църквата. Историята на днешния празник и данни за живота на светите Йоаким и Анна са описани в първите седем глави  на Протоевангелие на  Яков, написана през втората половина на II – началото на III век.

4 На мястото, където се е родила Пресвета Богородица е построена и православна и католическа църква.

Според общоприетото предание, към което се придържат и православните и католиците, Дева Мария е родена в къщата на Йоаким и Анна, която е  била в североизточната част на Ерусалим, но точното местоположение на православните и католиците се посочва по различен начин. Тези места са раздалечени едно от друго от около 70 метра. Православните християни са построили  манастир, посветен  на св. Ана на първия етаж  е църквата „Рождество Богородично“, а под манастира има пещера, според преданието, част от къщата на Йоаким и Анна. Католиците построили базилика, посветена на св. Ана, където също има подземие.

5 Св. Богородица произхожда от пророчески, свещенически и царски род.

Света праведна Анна произхожда от Левиевото коляно, от рода на първосвещеника Аарон, св. Йоаким – от коляното на Юда, от рода на цар Дейвид. Така, че Богородица се явява потомък на двете основни, свещени за еврейската генеалогия линии в Св.Писание: царската и месианската  (цар Давид) и свещеническата ( Аарон). Те са обединени в Иисус Христос, като Той е Месия, Цар и Първосвещеник.

********************************************

Честваме малка Богородица

На 8 септември празнуваме Рождество Богородично. На три дни път от Йерусалим се намирал малкият градец Назарет. Там живели праведните Йоаким и Ана, които светата Църква нарича „богоотци“.

Йоаким произхождал от Давидовия род, а света Ана – от рода на Аарон. Били много щедри, милосърдни. За себе си изразходвали само една трета от доходите си. Другата трета жертвали за храма, а последната трета раздавали на бедните. Много дълго време те нямали деца. У израилтяните това се считало за голямо нещастие, понеже бездетните родители се лишавали от надеждата да имат за свой потомък очаквания Месия. На един от големите празници Йоаким дошъл със свои роднини в Йерусалимския храм. Искал да принесе жертва на Бога. Храмът бил препълнен с народ. Застанал Йоаким пред първосвещеника и му открил желанието си. Първосвещеникът започнал да го укоряла, че заради греховете му Бог не го благословил с деца. При това положение той не бил достоен да принася жертва. Йоаким се натъжил дълбоко. Излязъл от храма, като се утешавал с мисълта за безбройните милости на Бога към израилския народ. По някое време скръбта му обаче станала толкова голяма, че не пожелал да се върне в къщи. Отишъл в пустинята, където пасяло стадото му. Там прекарал той в молитва и строг пост 40 дни. Молел се усърдно Бог да се смили над него, да извърши чудо – да стане и той баща, както някога Авраам станал баща в дълбоки старини.

Вестта за тревогата на Йоаким в Йерусалим стигнала в Назарет до Ана. Тя затъгувала дори повече от мъжа си, която също започнала да моли Бог да я облагодетелсва с рожба. На 9 декември светата Православна църква чества празника Зачатие на света Ана. Това е денят, в която света Дева Мария се заченала в утробата й. Девет месеца след това – на 8 септември – пречистата Дева се родила на света. Като навършила три години, малката Мария, бъдещата пресвета Майка на Божия Син, Господ Иисус Христос, била заведена в Йерусалимския храм. Така родителите й – Йоаким и Ана, изпълнили обещанието си и предали своята единствена рожба в служба на Бога.

********************************************

Мисионерството днес – благовестие или осъждане

ПЛАМЕН ИВАНОВ · 09/09/2016

“Горко ми, ако не благовествувам” (I Кор. 9:16)

Преди броени дни се заговори за поредния наръчник, който излиза на родния книжен пазар с цел да даде напътствия за мисионерстване, поставяйки основни и актуални въпроси от съвремието, но в един твърде субективен контекст. Актуалната проблематика се обсъжда и от две монашестващи лица, които показват за пореден път крайната си некомпетентност по много от посочените въпроси (нулеви медицински познания по въпросите на донорството, асистираната репродукция, абортите и др.) и подобно на средновековната инквизиция заплашват със саморазправа свише.

Факт е, че в последните години монашеската литература залива църкви и книжарници, препоръчвайки най-често монашески духовен опит в една немонашеска среда и на една немонашеска аудитория. Различните духовни практики и начин на живот не могат свободно да се смесват най-вече поради особеностите на различната социална среда. Често пъти се губи балансът между двете. Така хората „в света“ започват да черпят опитност, която не могат да приложат в своето ежедневие, объркват се и загърбват изобщо духовния живот. Това поставя недвусмислено въпросите: какви са средствата на съвременното православно мисионерство? Как Църквата отговаря на въпросите и проблемите на човека от ХХI век? Как младият човек да разпознае Църквата като средство за спасение? А има ли изобщо представа за спасението, за Бога, за вярата?

Всеки от нас всекидневно общува с невярващи хора, с такива, които условно можем да наречем номинални християни („на хартия“ според кръщелното свидетелство) и такива, които посещават храма при нужда, най-често при проблеми или болест, или за да извършат някой „традиционен ритуал“. Представата на съвременния човек за вярата, Църквата и духовния живот е изключително профанизирана, идеологически обременена и, за съжаление, дискредитирана. На Църквата се гледа като на ритуална институция, обслужваща един от многото култове, на

идейна отживелица, на архаизирана култура, основаваща се на нереални и недоказуеми постановки

на корумпирана система от богати феодали, които злоупотребяват с финансови средства и с доверието на хората, на организация на лицемери. Тези представи са изграждани и внушавани в различни времена и с различен интензитет. Те обслужват както атеистичната политическа номенклатура от близкото минало, така и „демократичната“ медийна потребност от експониране и преекспониране на скандалността в публичното пространство. От трета страна, различните протестантски деноминации и секти набират последователи чрез антиправославна пропаганда, основаваща се най-често на непознаване на православието и прехвърлянето на местно ниво на познатата от Реформацията антикатолическа риторика.

В тази обстановка потребността от адекватно православно мисионерстване се превръща в насъщна необходимост. Църквата като божествен организъм, чийто Глава е Христос и в която действа Светият Дух, не се нуждае от себедоказване, от утвърждаване на библейските истини, на константната и непреходна вече две хилядолетия ценностна система. Църквата дава живот, духовен опит и път за спасение. Въпросът е как съвременният човек в XXI век да припознае Църквата като кораб на спасението в тази идеологическо-, медийно- и често пъти вътрешно-компрометираща се среда. Спасението е в Православието, но как Православието днес може да бъде разпознаваемо, достъпно, да бъде обикнато от съвременника на най-бързото технологично и научно развитие, от хиперактивния компютърен и телевизионен потребител, от гражданина в едно общество на краен либерализъм, където различните форми на разврат се препоръчват като норма, където малцинството дискриминира мнозинството. Това е тежка отговорност и грижа на духовниците, на богословите и на утвърдените във вярата православни християни, които са длъжни да бъдат светлина в света и да благовестят за истинската Светлина.

Ако мисията на Църквата в света се осъществява чрез забрани, заплахи, агресивно нравоучение, скандално отстояване на принципи, които обществото не припознава, поведение на конфронтация с другомислещия, то това мисионерстване е обречено на провал. Това би довело до капсулиране на един ограничен кръг хора с фанатизирано мислене, с чувство на висока самооценка, неадекватно социално поведение, вдъхващо недоверие и отблъскващо всеки проявил елементарен интерес към въпросите на вярата. Тези симптоми откриваме често пъти в много енории и от страна на много хора, които от десетилетия са в Църквата, но не са осмислили думите „милост искам, а не жертви“.

Православната мисия в света не може да се осъществява от неграмотни хора с ниско образование, ниска обща култура, но претендиращи за духовен опит. Да, в Църквата има много светци, които са били отшелници, без образование, без познания, но са търсили Бога със сърцето си в пустинята, в манастирите, в планините. В същото време православното учение се е запазило в чистота благодарение на колоси на богословската и научна мисъл, наричани днес „велики“. Епископи на Църквата, които са оставили имената си в древността и Средновековието не само с богословските си възгледи и отстояването на истината, но и с широтата на хуманитарните си познания. Най-големите проповедници и църковни учители са онези хора, които са познавали света, съвременните процеси и явления в него и чрез тях са доказвали и обяснявали състоятелността и непреходността на вярата. Който и учебник по патрология да вземем, ще прочетем за солидното светско образование на много свети отци на Църквата, които могат само да ни послужат за пример за мисионерстване.

Основен проблем на голяма част от съвременните проповедници и мисионери на Църквата у нас, доколкото ги има, е крайната им неинформираност в обществените науки, в медицината, биологията, икономиката, правото, в социалната сфера. Неведнъж и два пъти сме чували или чели безумни изказвания на съвременни проповедници, които се опитват да обясняват неща, от които нямат никаква представа. Няма да забравя как на една Литургия свещенослужител проповядваше как не трябва хората да се доверяват на банките и не трябва да спестяват пари, защото те крадели от бедните и давали на богатите. Това може и да прозвучи логично на хора в социално неравностойно положение, но в макроикономически план именно банките поддържат икономиката, паричния обмен, осигуряват финансиране на предприемачите, които от своя страна осигуряват работна заетост. Подобна проповед е безумие в масовия случай и ако има влияние в един глобален план, може да доведе до катастрофални последици. В случая обаче показва единствено крайна неграмотност на въпросния човек да се представя за компетентен по въпроси, по които явно не е.

По същия начин през време на пости се обясняват феноменални начини на гладуване, които нямат нищо общо с правилата за пост и които дори могат да бъдат опасни, ако се прехвърлят в една работна среда, където човек извършва тежък физически труд или отговаря за безопасността на десетки други хора. Някои проповедници прибягват до заплахи за физическото здраве на човека, които нямат медицински основания (ин витро процедурите водят до рак, донорството води до изменения в духовен план, абортът може да доведе до смърт на другите ви деца и други безумия). Те дори нямат библейски и богословски основания и са резултат от наслагване на убеждения, дискусии с некомпетентни хора и постоянно преповтаряне на същите твърдения и идейно разширяване и досъчиняване.

Съвременното мисионерстване не трябва да е насочено към забраните и табутата, не трябва да изяснява постоянно какво не трябва да се прави и какво е забранено, а трябва да се насочи към генезиса на проблемите, към изясняването на същността на причините, поради които Църквата в името на автентичния духовен живот не препоръчва определени практики и житейски избори, защото са несъвместими с него.

Заплахата „не прави това, защото ще умреш“ не действа

когато опитът на много хора показва обратното. Така духовникът, който проповядва по този начин, придобива карикатурен вид, а тази карикатурност се пренася много лесно и върху представата за цялото духовенство.

Изясняването на основни духовни принципи изисква преди всичко дълбока духовна опитност. Фрапиращи са примерите, когато бивши сектанти, кришнари и бивши членове на окултни общества рязко променят убежденията си и започват да се препоръчват за опитни православни духовници и най-големи ревнители за вярата. Духовен катарзис при тях често пъти изобщо не настъпва, а те просто променят външната форма на духовно скиталчество и обърканост. Най-често такива хора препоръчват неща, които самите те в живота си не са спазвали и трудно спазват в настоящия момент.

За някои наши проповедници дълбочината на духовния живот се изчерпва в спазването на определени правила, а причините, които са в основата на тези правила – без особено значение. Този свит кръгозор създава едно „казармено“ поведение, което дисциплинира навици, но не и духовност. Вътрешното състояние на духа плува в самочувствието от спазването на n-брой фиксирани правила, наредби, забрани, без вникването в техния смисъл и съпреживяването на този смисъл. Когато един проповедник или мисионер изяснява даден въпрос на вярата, той трябва да премине отвъд границата на чисто практическата страна и да обясни причините за нея, за да бъде конкретен в цялостния процес на изясняване на причинно-следствените връзки в духовен план.

Днес свещениците масово отхвърлят съжителството без брак, безразборните сексуални отношения между младите, определяйки ги като тежък грях. Да, Църквата има непримиримо отношение към този вид поведение и живот, но това отношение има своите дълбоки духовни основания. Вярата не е система от забрани, които да ограничават човека в желанието му да живее добре, да изпитва насладите на живота, да се забавлява. Бог не ги е вложил в нас, за да ни ограничи и да ни кара да страдаме, но усилията, свързани с тяхното ограничаване в определено време и в определена мярка, целят именно избягване на страданието (според апостолските думи: „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно “). Безразборните интимни контакти в днешно време превръщат човека в същество, изцяло подвластно на физическите си нужди. Човек губи духовната връзка с другия. Опознаването, напасването на характерите, осъзнаването на вижданията за житейските въпроси и проблеми остават на един втори план. Така много често хората заживяват заедно, без да имат сходно мислене, възпитание, отношение, интереси. Това неминуемо води до конфликти, сътресения, раздели и страдание. Опознаването на човека в духовен план, приятелството, влюбването трябва да предхождат интимността именно за да се предпази човек от страданието, което би изпитал при една раздяла, когато постепенното опознаване доведе до нетърпимост. Духовниците препоръчват и настояват хората да са убедени в своите чувства и да поискат благословение от Бога, за да може тяхната вяра, духовна убеденост, духовен живот да бъде гарант за техните семейни отношения, за преодоляването на егоизма в името на другия. Едва тогава интимността идва на своето място.

Ако един духовник или мисионер не изясни тази постановка (която естествено може да се обогати и с много други обяснения), а единствено заклейми интимните отношения между двама влюбени като грях, престъпление, което ще получи строго наказание, мъки и страдания в отвъдното, то

той не би впечатлил никого и не би постигнал особен духовен резултат

Ако човек живее единствено следвайки физическите си инстинкти и нужди, то той естествено се отдалечава от Бога. Именно това е заплахата, че ще прекараме вечността без Бога, което само по себе си е ад, защото сами сме се отказали да Го следваме. Това е опасността, страданието, което сами сме си причинили, наказанието, което сами сме си наложили. Тези въпроси именно трябва да бъдат изяснени, на тях трябва да бъде наблегнато, а не единствено над заплахата за „справедливо наказание“.

Кризата в нашата църква се дължи и на занемаряването на институцията на проповедника. Днес сме свидетели как в множество храмове в цялата страна проповедта напълно липсва. Хората не получават тълкувание на евангелските текстове и духовни напътствия, плод на познание и опитност, при своето участие в литургичния живот на Църквата. Много често проповедта се заменя с монотонно изчитане на житието на чествания светец от четец или певец, или с прочитане на някоя проповед от сборник, издаден в началото на миналия век.

Умението да се проповядва е от първостепенно значение за православния мисионер. Проповедта не може да бъде монотонна, архаична, наивна, не може да бъде просто назоваване на факти и събития, „за да се каже нещо“. Нейната цел е да промени живота на човека, да го накара да се замисли, да преосмисли живота си, да се покае, да върви и да постоянства в пътя на спасението. В нея трябва да звучи любов, съчувствие, разбиране, пастирско напътствие, а не заплахи и закани. Тя трябва да бъде съобразена с времето, с аудиторията, да бъде поднесена ясно, грамотно, с отношение към слушателите, без излишна театралност. Няма да забравя как в един столичен храм присъствах на проповед, произнесена от певеца, който преправяше гласа си, за да замаскира сричането си, четеше проповедта си от намачкани листове, а съдържанието ѝ беше несъгласувано идейно, преливаше от тема в тема, граматически неиздържано (без съгласуване на род и число, с абсолютно хаотична употреба на глаголните времена). Този човек беше допуснат да проповядва пред повече от 150 човека и ако у по-възрастните от тях това подобие на проповед може да събуди някакво умиление, то при повечето събуждаше единствено съжаление.

Проповедта трябва да бъде обърната към човека от днешния век, в контекста на съвременните проблеми, с които всекидневно се сблъскваме. Християнството проповядва непреходни ценности и живот в Христа, които са актуални във всяко едно време. Не може способът, по който те ни се предлагат днес да бъде архаичен и неактуален. Проповедта се отправя към аудитория с високо ниво на информираност. Благодарение на медиите, интернет, социалните мрежи хората са свръхинформирани, но много често неориентирани. Тук ролята на проповедника, на мисионера е да ги насочи, да ги ориентира, да събуди в тях интерес, любопитство, потребност от придобиване на нови познания. Да им зададе въпросите, на които те сами да търсят отговори или пък сам да им предложи отговори. Съвременният човек е евристично насочен. За него търсенето е форма на игра, информираността – потребност, логиката, разгадаването на загадки – насъщна необходимост. Това дава огромно поле за работа.

Средата на мисионерстване също е особено важна. В днешното секуларно време традиционните религии все по-често насилствено отстъпват място на нетрадиционните култове и псевдорелигиозни практики, замаскирани зад форми на здравословен или природосъобразен начин на живот, еко-мислене, веганство, паневритмия, йога. По този начин се допуска идеята, че пътищата за самоусъвършенстване са много и че съвременните са по-актуални от традиционните и исторически засвидетелстваните. Тук ролята на духовника-мисионер също е от особена важност. Той трябва да изясни актуалността, непреходността на християнското учение, да го представи не просто в достъпна форма и вид, но по начин, по който хората да изпитат необходимост да следват този път на спасение, да имат чувството за абсолютната духовна реалност, неизменност. Фигурата на духовника е определяща. Той трябва да бъде не просто приемания като дежурен представител на определена институция на градски и други чествания, но неговото присъствие трябва да бъде желано и търсено, да внушава едновременно респект и доверие, да бъде достъпен за обикновените хора.
Мисионерството днес не може да бъде затворено зад вратите на храма или манастира в очакване на желаещите да вникнат в нещо, за което нямат понятие.

Липсата на религиозно образование в училище не дава възможност за адекватна информираност на подрастващите. Тук не говорим за религиозно възпитание, но за елементарни познания. В учебните програми са залегнали неща, които в 80 процента от случаите нямат никаква практическо приложение в живота и развитието на обучаващите се. Всеки от нас е изучавал валентност на химичните елементи, синус и косинус, начини на размножаване на едноклетъчните, колко е населението на Зимбабве, но що е религия, какво е Библията, откъде започва християнството, какво е юдаизъм, кои са историческите личности, свързани с различните религиозни учения и т.н. Това предпоставя едно огромно поле за дейност на мисионерите и в същото време сериозно предизвикателство, на което не може да се гледа с несериозно и безотговорно отношения.

Днес много от българите трябва да изградят понятия в съзнанието си изобщо за християнството, за Църквата. Обърканите послания, с които ни заливат медиите, смесвайки християнски понятия с абсолютно езически практики – какво се готви, какво се прескача, кой влиза в дома, какво се ръси по покривите, дали се пере, в каква посока се мете и т. н., допринасят за всеобщата заблуда и принизяват християнството и в частност православието в България до степен на наивно обредоверие. Медиите изграждат образ на реална суеверна отживелица, която няма нищо общо с философията на религиозно учение, още по-малко – с духовен живот. Затова и мисионерската дейност тук изисква особена посветеност. Духовниците

не може да се затварят в храмовете и да очакват да бъдат потърсени

защото това отношение спокойно може да бъде сравнено с покупка или консумиране на дадена услуга, а не с реален живот, който продължава и извън вратите на храма. Духовниците трябва да участват адекватно във всички сфери на социалния живот. Те трябва да бъдат разпознаваеми и приемани като естествена част от обществото, а не като екзотичен експонат в някакъв духовен резерват.

Предпоставките за успешното православно мисионерстване минават неминуемо през образоване, чрез формирането на мислене, насочване на търсенето в правилната посока, пристъпване към духовен живот и неговото дълбоко осъзнаване. Духовенството има нужда да изгради отново доверието в себе си, разрушавано от тоталитарната атеистична пропаганда, чиито активни дейци все още стоят на ключови места в държавни институции, изпълнителна власт, в издателства, училища, просветни центрове, медии и др. В същото време осезаемият пробив на сектантски и окултни движения в държавните институции все повече се забелязва. Тези общности набират последователи чрез държавните образователни институции, които се явяват оръдие за скрита пропаганда.

В тази токсична среда адекватното православно мисионерстване е ключът към успешната проповед, която да доведе търсещите Истината пред вратите на олтара, за да вкусят от Нея, да осъзнаят необходимостта от общение с Бога и да тръгнат по пътя на спасението.

*******************************************

БЕСЕДА ЗА ТАЙНСТВОТО НА ПОКАЯНИЕТО ИЛИ ИЗПОВЕДТА

Автор: акад. проф. Йоан Зизиулас, геронт-митрополит на Пергам
Източник: беседа от неговата книга ΕΥΧΑΡΙΣΤΙΑΣ ΕΞΕΜΠΛΑΡΙΟΝ
Превод: Мартин Ганев

Темата за тайнството на Покаянието или Изповедта – както обичайно се нарича, а впоследствие ще видим, че е сериозен въпрос на терминология! –  е един от най-навременните и важни въпроси, срещу които е изправена Църквата, особенно в наши дни. Сигурен съм, че всички вие като изповедници и свещеници, постоянно сте изправени пред много проблеми по отношение на това тайнство.

Това тайнство днес е широко разпространено в Православната църква, въпреки че в други епохи не е било толкова разпространено, колкото сега… Това създава много проблеми около практиката и прилагането на тайнството. И така, необходимо е да се уточнят определени неща по отношение на тайнството на Πокаянието, по отношение на мястото му в целия живот на Църквата, както и да се кажат някои неща по отношение на това, какво знаем за него.

Какво е тайнството на Πокаянието, как се е зародило в историята на Църквата и какво е неговото богословско съдържание? Това са въпросите, на които сме призвани да отговорим.

Първо, трябва да отбележим точното название на тайнството. Става въпрос за тайнството наΠокаянието, а не за обикновена изповед или разговор с изповедника. Към това тайнство трябва да пристъпват верните, след като се покаят, а не за да се покаят след разговора си с  изповедника. Следователно ние нямаме тайнство на покаянието всеки път, когато се извършва изповед. На това място, трябва набързо да прибегнем до историята, защото се е създало голямо объркване в съвременния живот на нашата Църква, с много опасности, които вече започват да стават видими.

Това тайнство обхваща три задължителни елемента за своя състав и неговото провеждане. Първо, покаяние на пристъпващият в него, второ, изповядване на прегрешенията, за които вече се е покаял, и трето, опрощението на греховете, което Църквата му предоставя посредством изповедника. С течение на времето към тези елементи е бил прибавен и един четвърти елемент, който обаче не принадлежи към природата на тайнството. Става въпрос за развитието на трайно отношение между изповедника и изповядвания при изповядването на греховете, отношение на духовно бащинство, от страна на изповедника, и духовна зависимост и послушание към него, от страна на изповядвания. Прибавянето на този елемент към тайнството на Покаянието създава определени проблеми към живота на Църквата, които ще отбележим впоследствие.

Първите три елемента на тайнството са се появили отрано – някой би казал изначално – в живота на Църквата.

4. I.Проповедта за покаяниетопредставлявала основата в проповедта на Господа, както и появата и установяването на самата Църква. “Покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 4. 17), това било първата проповед на Господа, както знаете. Без покаяние, няма спасение. Защото спасението предполага свободното преобръщане на падението на Адам, което също е станало свободно. Всъщност покаянието е признание, че нашата човешка воля се намира в противопоставеност и дисхармония с Божията воля. Точно това се случило с първосъздадените хора. Покаяние е и желанието ни да хармонизираме, ако е възможно дори до тъждество, нашата воля с Божията воля. Най-висшата цел на покаянието е да стигнем до “обаче не както Аз искам, а както Ти” (Мат. 26. 39), така както е казал Господ на Своя Отец. Господ е нямал необходимост от покаяние, защото Неговата човешка воля била винаги и постоянно хармонизирана с онази на Бога-Отца, както и с божествената Негова природа. Освен Господ обаче никой човек не се е родил безгрешен. С дохождането пък на Светия Дух върху Богородица, тя била очистена от всяко петно чрез волното и пълно нейно отъждествяване с Божията воля, и главно поради свободното “Да”, което казала при зачеването на Сина Божи, тя нямала нужда от покаяние. Всички хора обаче имаме необходимост от покаяние и всички сме грешни без изключение.

Покаянието на вярващия е едно перманентно състояние. А когато отсъства означава, че вярващият напълно е изгубил своя път. Най-голямото зло, което може да се случи на един вярващ не е грехът, но липсата на покаяние. Светците не са безгрешни, – още повече, че не съществува “човек на земята, който да не съгрешил”^[1], казваме в опростителната молитва – но светците са непрестанно, постоянно и откровено разкайващи се. Образец за святост в Църквата е митарят^[2]. Следователно тайнството на Покаянието се отнася до всички. Никой не е изключен от това, нито пък някога е   имало изключение в живота на Църквата.

1. II. По отношение на втория елемент, елементът на изповядването, е очевидно, че той не се отнася към нашата греховност като цяло, но към конкретни прегрешения. За изповядването на общото състояние на нашата греховност Църквата е предвидила молитви като Петдесети псалм, “Господи помилуй”, което се повтаря постоянно, както и химни на Църквата, които са изцяло напоени от духа на покаянието. Следователно изповядването съществува постоянно и неотменимо в Църквата като култивира дух на покаяние, дори и без изповедта на конкретните грехове. Освен това, отците на Църквата, подобно на свети Златоуст, дори поощряват вярващите да изповядват и конкретните си грехове директно на Бога, като просят за тях Неговата милост.

Как е възникнала и какъв смисъл има изповедта на греховете пред изповедника?

Както знаем, първоначално изповедта била публична и пред цялата общност на Църквата. Това означавало две неща. Първо, че не е можела да обхване всички грехове на изповядващите се,защото би трябвало да продължи безкрайни часове и всъщност да няма край, ако е включвала всичко, което е извършил прегрещаващият човек с мисли, думи или дела. Очевидно се е отнасяла за прегрешенията към ближния, и както проличава от изворите, т.е. към различията между членовете от общността. И така, второ означава, че характерът на изповедта бил еклисиологичен и се отнасял до възстановяването на отношението на вярващия с Тялото на Църквата, така че вярващият да може в мир, единомислие и любов да участва във възношението на Божествената Евхаристия. Точно поради тази причина, както ще видим по-долу, опрощението на греховете било давано от епископа, т.е. предстоятелят в Божествената Евхаристия и единствено способният да постави отново в първоначалното отношение с Църквата отклонилия се нейн член. Така, както той е единственият, който може да постави някого в Църквата, така е и единственият, който може да го постави отново, в случай, че се отклони. Този еклисиологичен характер на изповедта за съжаление е почти забравен, водейки до ужасни последствия за живота на Църквата.

За отслабването, и почти загубата, на този еклисиологичен характер на изповедта са допринесли и следните фактори:

Първо, въвеждането на тайната изповед пред “свещениците на покаянието” (изповедници). Тази институция на “свещеници на покаянието” била въведена за кратко време в Константинопол през 4 век, като много бързо била отстранена от свети Нектарий, патриарх Константинополски, след известния епизод с разкриването на греховете на един дякон от неговия изповедник.

Тогава свети Нектарий наредил тази институция да бъде премахната, – и това е интересно – а вярващите да се изповядват директно на Бога^[3]. Това се повторило и през 13 век, когато на въпрос отправен към Вселенския патриарх “какво трябва да прави вярващ, когато не намира доверен изповедник”, отговорът бил: “да се изповядва директно на Господа”.

Въвеждането на тайната изповед не създало само горепосочените проблеми. Най-важното е, че тя допринесла за “приватизацията” на тайнството, както и за постепенната загуба на съзнанието, че тайнството на покаянието няма само за цел да възстанови отношението на вярващия с Бога, но и със Църквата. Или по-точно, има за цел да възстанови отношението на човека с Бога чрез Църквата, а не по някакъв друг начин. Затова и малко по малко епископът бил изваден от употреба като главен и всъщност единствено отговорен да дава опрощение на грехове. Не толкова поради това, че той е наследник на апостолите, на които Господ е дал благодатта да “връзват и развързват греховете на хората”, но главно като единственият предстоятел в Евхаристията, както и разпределител на даровете на Светия Дух. Той е единственият, който ръкополога и разпределя дарбите в Църквата, защото ако дарбите не преминават през епископа, те се приватизират и стават лични притежания на този, който ги е приел, а не църковни притежания, служещи за домоустройството на Тялото на Църквата. Епископът има за своя отговорност домоустройството на Тялото на Църквата, затова той разпределя дарбите, т.е. като дарове те се обединяват поради негово лице в едно Тяло и не представляват притежание на никого.

Вторият фактор, който допринесъл за отслабването на еклисиологичния характер на изповедта е постепенното объркване, което станало между изповядването на помислите или греховете от монасите в св. манастири и тайнството на свещеното Покаяние като църковно събитие. Тук нещата станали особенно сериозни. Изповядването на помисли-грехове пред монаси с дарбата на разсъдливостта се развило значително широко в нашата Църква. Така, монахът намирал своя старец и му изповядвал помислите и деянията, за да приеме правилния съвет, и за да има до себе си свой учител и духовен наставник. По такъв начин тази изповед е имала терапевтичен характер. Така се създала и една постоянна връзка между изповядвания и изповедника. Това било ли е обаче същото, с църковното тайнство на Покаянието? Отговорът е отрицателен. Не е същото, защото това изповядване е могло да се извърши – а това се случвало много често – пред един обикновен монах, който не е можел да дава опрощение. Също така, такава изповед е би могла да се извърши може би и пред мирянин, но тази форма на изповед се развила главно в манастирите. Но и монасите в някаква степен са миряни (λαϊκοι), доколкото не са клирици.

Тайнство без опрощаване на греховете обаче, не е тайнство. Ако разкаялият и изповядващ се не възстанови отношение си с Бога и Църквата чрез молитвата на епископа или на упълномощения от него свещеник, то тогава нямаме тайнство. Затова и старците са изпращали изповядващите се – ако те самите не са били свещеници – към свещеник, за да им прочете разрешителната молитва. Тогава и само тогава е извършено тайнството. Смесването на тези две неща: духовното наставничество от една страна, и тайнството на изповедта от друга, за съжаление се разпространило и проблемите, които създава са огромни.

Ще спомена само следните: първо, много изповедници считат за техен дълг да се отдават на духовни напътствия на изповядваните, разполагайки или не с дарбата на разсъдливостта. В това тяхно усилие много от тях се мобилизират със знания по психология или психиатрия, като по този начин превръщат тайнството в психиатрична експериментална лаборатория, докато други импровизират давайки съвети “както Бог ги просвети!!!”, с неподозирани последствия за живота на душите на изповядваните. Трябва да разберем, че духовната разсъдливост е дарба.Тя се дава от Бог, където и когато Той поиска, както при това и всички останали дарби. Тази дарба не се дава по необходимост на всеки свещеник, които изповядва и извършва тайнството на Покаянието. Нека това не се бърка с тайнството, което свещеникът извършва от името на епископа, за да се възстанови отношението на вярващия с Църквата.

Второ, като последствие от смесването на тези две неща, в Църквата се развива, вече неудържимо, един крайно опасен феномен на Старчество. Множество свещеници, които изповядват вярващите действат като старци, наставлявайки духовните си чеда, прониквайки в духовния и личния им живот, създавайки духовно зависими хора. Така, тайнството на покаянието става средство за създаване на последователи. Разбирането за духовно бащинство, което открай време е било свързвано с епископа – като “наш отец и пастиреначалник”, както се пее в пслама от вярващите – а в манастирите със стареца и игумена, сега вече преминава към изповядващите свещеници, които заобикаляйки напълно техния епископ, самите те придобиват духовни чеда! Така изповедта от тайнство на Църквата става случай на лично отношение между изповедник и вярващи.

III. Пристъпваме към третия съставен елемент от тайнството, който е опрощението. Вече казахме, че без опрощение тайнството не съществува. Но и тук забелязваме едно отслабване, ако не и загуба, на еклисиологичния характер на тайнството. Под влиянието на западния центризъм около индивида, в съвременното Православие опрощението е с тенденцията да се счита за инидивидуален случай между изповядващия и Бога чрез посредничеството на молитвата на свещеника. За съжаление  двата основни фактора в опрощението се вземат предвид много малко, а това са: общността на Църквата и предстоящият в нея епископ. Опрощението на нашите грехове обаче е неразривно свързана с нашите братя: “и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си”(Мат. 6. 12). В същото време разрешителната молитва не е на свещеника, но на епископа. Навремето, както свидетелстват ръкописите на свети Симеон Солунски, заповедта на епископа към духовниците била категорична: да опрощават в името на епископа, защото само епископите имат тази власт.  Следователно опрощението е еклисиологичен, а не индивидуален случай. Тоест, опрощението не било случай между вярващия и изповедника, или между вярващия и Бога чрез изповедника, но чрез църковната общност.

1. IV. Нека сега разгледаме един друг сериозен въпрос, който се поставя във връзка с това тайнство. И това е въпросът заотношението на това тайнство с тайнството на Божествената Евхарстия.

Ако най-висшата цел на тайнството на Покаянието е да се възстановят отношенията на вярващия с Бога чрез Църквата, (защото някой би могъл и да се разбере с Бога и без Църквата, но това вече не би било православно и няма връзка с тайнството на Покаянието), тогавазавършекът на това тайнство е възможно само когато води към евхаристийната общност. Само там настъпва изцеление и терапия. Както всички тайнства (Кръщение, Миропомазание, Брак, Ръкоположение…), така и Изповедта, нямат спасително значение, ако не водят до Божествената Евхаристия и не са свързани с нея – знаем, че и в древната Църква те са били свързани с Божествената Евхаристия, както и изповедта. Грешно е да се мисли, че чрез изповедта и разрешителната молитва възстановяването на отношенията между вярващия и Църквата е завършило. То е завършено само ако вярващият участва в Евхаристията.

Защото само там се реализира тайнството на Църквата. Но ако най-висшата цел на тайнството на Покаянието е участието в Божествената Евхаристия, като пълно възстановяване на отношенията на вярващия с Бога чрез Църквата, дали преди всекидневното участие в Евхаристията свещената Изповед е задължителна предпоставка? Този въпрос днес се поставя от много хора и не отсъстват свещеници, които не дават Божественото Причастие, ако не се увереят в това, че е предшествала светата Изповед. Други явно го казват и го подчертават на вярващите. Тази позиция на клириците и схващането, което я съпътства и предизвиква е крайно проблематично.

Никъде не е споменато, че условие за Божественото Причастие е свещената Изповед. Въпреки че в традицията на нашата Църква подобна практика не се познава, това схващане притежава изключително място в Римокатолическата църква от Средновековието насетне. Крайно показателно е, че Четвъртият латерански събор (1215)^[4] упреква “гърците”, т.е. православните, че не прилагат изповедта преди Божественото Причастие. Вижда се, че православните действително не са го прилагали. В същото време римокатолиците са го прилагали. В същото обвинение са осъждали и латинските мисионери, които са заливали Гърция през 16 и 17 век, главно в завладените от Венеция области, с резултат малко по малко (както се е случило и в други области от богослуженито, дори и догматическото богословие) да се повлияе върху православните. От 17 и 18 век малко по малко започнало да се развива и сред православните кръгове, главно по време на филокалическия период, разбирането за задължителна предпричастна изповед, стигайки до форми на крайности, подобно на тази, която се забелязва днес сред нашите братя руснаци^[5], т.е. вярващите да се изповядват няколко минути преди Божественото Причастие, за да е по този начин прясно опрощението и да не бъде опосредствано от нови грехове.

Това западно привнесено разбиране и практика, не само че отсъства от светоотеческата ни традиция, но крие в себе си повече опасности, отколкото каквото и да била душевна полза. Голяма опасност за пристъпващият към Божествената Евхаристия е да си помисли, че пристъпва достойно, т.е. като уж очистен от всеки грях.  Тази илюзия може да снижи чувството, че никой не е безгрешен, и че никой всъщност не пристъпва достойно (ако разбира се под “достойно” се разбира като “без грях”). Какво означава това, че не е хубаво да се изповядва някой преди да се причасти ли? Не разбира се! Хубаво и прекрасно е, но това не може да се превръща в легална предпоставка. Това е различно, от това да се смята за хубаво, защото вече става едно задължително и легално условие. Това би ни отвело вън от традицията на Църквата и би довело до много опасности, които споменах преди малко.

1. V. Следователно по отношение на този въпрос, във валидност е традицията на Църквата, според която задължителна предпоставка за Божественото Причащение е непременното опрощаване на тежки прегрешения, които отлъчават вярващия от връзката му с Църквата.Трите прегрешения, които са изисквали непременното опрощение преди Божественото Причащение през първите векове, били убийството, прелюбодеянието и отричането от вярата. Всички те били с подчертан социален характер, т.е. те са обществени прегрешения.Към тях би могла да се прибави и категоричната заповед на Господа, а много правилно се прибавя дори и днес от опитните духовници, за помирение с всички онези, които са ни навредили.

От гледна точка на монашеската традиция епитимия от въздържание на Божественото Причастие се препоръчва и в някои други определени случаи, подобно на тези, които са включени в известните Канони на светите Василий Велики, Петър Александрийкси, Йоан Постник, които били потвърдени от Второто правило на Пето-шести вселенски събор^[6]. Но тези епитимии имат педагогически, а не законнически характер. Те винаги са подчинени на икономията (снизхожденито), която може да бъде упражнена главно от епископа, а понякога и от всеки изповедник.

1. VI.Заключения. Затваряйки темата, искам да спомена някои последни заключения:

1). Тайнството на покаянието е еклисиологично, а не частно събитие. Става въпрос за помиряването на вярващия с Тялото на Църквата, а само по този начин и с Бога.

2). Като църковно събитие, то непременно предполага като условие епископа, като подател на разрешение за служението на изповедника. Това някак си се е изопачило чрез посвещението (хиротесията) на изповедници от който и да е било епископ, макар че това служение засяга местния епископ, който трябва да знае кой го упражнява в неговата поместна църква. По такъв начин не може да бъде мислено, духовоно посветени свещеници от друг епископ да действат като изповедници.

Още по-неприемливо, разбира се, е това, което днес е с тенденция да преобладава, а именно – упражняването на служението на изповедник от свещеници, без дори да имат посвещение (хиротесия) за изповедници, но действат така само по силата на тяхното ръкоположение за презвитери! Само че ръкоположенито не води автоматично със себе си качеството на изповедник, защото в главен смисъл само епископът “може да даде опрощение на греховете”.

3). Тайнството на Покаянието не се извършва винаги като място и време за духовно наставление чрез съвети, въпреки че пристъпващите към това тайнство го изискват от изповедника. Основното дело на изповедника е да изслуша свободната изповед  на това, което вярващият чувства като негов екзистенциален товар, и за което се покайва. При това без изповедникът непосредствено и посредствено да провокира или насилва чрез неподходящи въпроси и т.н., изповядването на прегрешенията, които изповядваният не споменава сам. Покаянието предполага свобода, която уважава и Самият Бог. Никаква стойност няма изповедта на грехове, за които вярващият не се разкайва свободно. Затова  това тайнство, както казах преди малко, трябва да се нарича тайнство на Покаянието, а не на Изповедта.

4). Тайнството на Покаянието, не трябва да създава отношения на зависимост, дори и духовна, между изповядвания и изповедника. Това, което е естествено за един манастир, където се упражнява послушание в условия на пълно отчуждаване от света, не може да важи за енориите, без да не създаде усложнения в живота на вярващите, които живеят в света и се задължават да упражняват послушанието си посредством разнообразни отношения: семейни, социални и т.н. Вмешателството на изповедника в тези отношения може да създаде огромни проблеми в живота на вярващите. Добре би било изповедниците от енориите да спрат да назовават за техни, духовните чеда, които обикновено са придобили чрез изповедта. Духовни чеда на един свещеник са всичките членове от Енорията, а не само някои определени. И в крайна сметка, вярващите са духовни чеда на техния епископ.

5). Концепцията за седемте тайнства е със западен произход, и въпреки че е навлязла в догматическите пособия на нашите богослови, тя е чужда от православна гледна точка.Тайнството на покаянието не е самостоен проводник на Божията благодат, както са го схващали западните богослови от Средновековието. Но то е една част от едното и единствено Тайнство, Тайнството на Христа, Който се възглавява в Божествената Евхаристия, която единствено е наричана като тайнство от отците. Светоотеческата терминология с определението “тайнство”  назовава Божествената Евхаристия. По такъв начин нещо, което се свързва непосредствено с Божествената Евхаристия и Божественото Причастие не може да се упражнява самостойно и задочно на епископа като предстоятел на Евхаристията. Да се превръща изповедта в независима от Църквата в нейното цяло според формиралата се днес тенденция, е крайно опасна. Тайнството на Покаянието, от благословение и благодат, е застрашено да се превърне в причина за разпад на Църквата! Намножиха се отци изповедници, било в образа на свещеници от енориите, които се преструват на старци, било в образа на монаси, които самопоканени и без епископска заповед обхождат градове и села и създават духовни чеда в света!!! Време е да се възвърне древният ред, преди Църквата напълно да се разпадне. Всички, но главно епископите, нека поемат своите отговорности.

Тайнството на Покаянието е много деликатен случай, защото засяга не само отношенията на вярващите с каноничното устройство на Църквата, но и с духовното (в Светия Дух) здраве на членовете на Църквата.

^[1] Вж. Възпоменателната опростителна молитва в Малкия Требник, но и Бит. 6.5 : “и че всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време;”

^[2] Срвн. Лук. 18. 10-14.

^[3] Емилиянос Тимиадос, Митрополит Калаврийски, Принципите на покаянието, Атина, 1967. Стр. 431 – 437

^[4] За протоколите от Четвъртия латерански събор (на латински и гръцки превод): CONSILIUM LATERANENSE IV, в SACRORUM CONSILIORUM NOVA, ET AMPLISSIMA COLLECTIO, J.D. Mansi, том 22, стр. 954 – 1086. Бел. на изд.

^[5] Същото разбиране и практика е в сила и до ден днешен сред много православни епископи, свещеници и православни храмове на БПЦ. Бел. прев.

^[6] Пето-шести вселнски събор бил свикан по времето на Юстиниян II в Константинопол през 691 година и се именува също и като “Трулски събор”, от името на залата в Палата, в която бил свикан. Бел. изд.

*********************************************************

РОЛЯТА НА СЕМЕЙСТВОТО В СПАСЕНИЕТО

Автор: архиепископ Сергий (Корольов)
Източник: fatheralexander.org
Превод: Павел Стефанов

Въпросът за спасението е основният въпрос както в историята на човечеството, така и в живота на всеки човек. Спасението е истинско щастие. Всичко се основава на нашето спасение. В този смисъл нашето щастие е в нашите собствени ръце. То се постига чрез побеждаване на греха. Непосредствената арена за борба срещу греха е семейството, както и всички, които живеят около нас. Ние гледаме на обкръжението и състоянието на нашия живот, сякаш това е нещо случайно, а не гледаме на нашето семейство като път, даден ни от Бога за нашето спасение. Животът в семейството изглежда, че е нещо, което се е случило по случайност, а най-важният аспект на семейния живот заобикаля нашето внимание. Според Апостола семейството е малка църква. То може особено да помогне на човек в постигането на главната цел на живота. В семейството хората търсят щастие. Но какво значи щастие? Хората обикновено дават неясни отговори на този въпрос. Това означава, че ние не се възползваме от този даден ни от Бога дар, който е най-съществения.

И греховния живот, и духовно праведния живот намират място вътре в човека, а нашето обкръжение (обстановката, в която сме) е средство, чрез което човек трябва да погледне вътре в себе си. Ние вече споменахме, че грехът е разлъчваща сила. Ще го обясня с един пример от ежедневието. Да речем, че двама души взаимно са се обиждали и са обидени един на друг; те не искат да правят отстъпки и вървят всеки по свой собствен път. Това е едно нещастно положение. Това ни показва, че ние трябва да се борим срещу греха в името на нашето собствено щастие, защото гневът е нещастна част от нашия живот. Човекът е създаден с жажда за щастие и трябва, и може да се научи да се бори за щастието си срещу нещастието, т.е. срещу греха в обкръжението, което е особено близо до него. Силите на греха и силите на светостта са вътре в човека. В зависимост от това как се отнасяме към даден човек, силата на доброто или на силата на злото започва да действа в него и в света около него. Ние винаги се нуждаем от среда, която би могла да очисти нашия вътрешен свят и да ни даде възможност истински да опознаем себе си.

Средата извън дома, бъдейки възможност за взаимодействие на хората, не служи на тази цел (т.е. не можем чрез нея да опознаем себе си). Когато се среща с непознати, човек крие своята неправда, държи я вътре в себе си и се старае да изглежда добър. Човек се срамува от това, което другите могат да мислят за него, срамува се от мнението на обществото и следователно не показва истинската си същност. Само в семейната среда, към които сме свикнали, източникът на злото, скрито в нас, започва да се показва. В това отношение семейната среда е необходим инструмент за себепознание. Не е чудно, че ние често се страхуваме от тази семейна атмосфера. Бягайки от нея, ние се интересуваме от много неща и се забавляваме по различни начини, само и само да избягаме от средата, която ни помага да научим повече за самите себе си.

Защо семейството се явява най-благоприятната среда за спасение? Защото в семейството човек директно отваря чувствата си, докато в присъствието на външни хора той крие своя вътрешен свят. В обществото човек контролира себе си, той крие своето раздразнение, опитва се да се покаже друг, отколкото е в действителност. Той показва своята външност, а не своя вътрешен характер. Но в семейството той не се опитва да скрива състоянието си, той ще го покаже, няма да се срамува да покаже своята греховност чрез дума или дело. И неговия скрит греховен свят е отворен пред семейството, преди близките му и пред самия него. По този начин, в семейна среда, човек, който обръща внимание на собственото си спасение може по-лесно да осъзнае своите грехове и това, което го разлъчва от другите. Важно е обаче, че това осъзнаване на вътрешния свят на човека трябва да го води към борба срещу греха.

**********************************************

За вярата и свидетелството за нея

Днес Църквата чества паметта на светите мъченици Вяра, Надежда и Любов и майка им София. На днешния ден Православие.БГ отбелязва и своя 11-и рожден ден!

В празничния ден, в който говорим за трите същностни начала на християнството – вярата, надеждата и любовта,  ви представяме посланието на гръцката монахиня Майка Гавриила за засвидетелстването на вярата пред света не просто на думи, а чрез делата на любовта…

(Г. Менеопулу, Атина, 1970-1980 г.)

Г.: Не знам как да говоря със състудентите си, които не вярват в Боговъплъщението. Те казват, че Христос бил само…

М.Г.: … Той беше Богочовек! Но човек не може да разбере това с разум. Не може да схване тайнството на Въплъщението – как Бог стана човек. И не може да го проумее, защото не е ставало никога преди това, нито пък ще стане някога отново. Стана веднъж!… Ето затова от говоренето няма никаква полза: тъкмо както ти не ги слушаш, така и те не те слушат, когато свидетелстваш пред тях при това положение… Трябва да говорим само когато срещнем търсач на истината – единствено тогава. Останалите са все хора, които са били подведени; които са ограничили ума си до един коловоз. Без значение какво им говориш, те ще продължат монолога си. Не може да има никакъв диалог. Те идват, по Божие допущение, само да ти губят ценното време.

Г.: Тогава какво да правим, когато те говорят?

М.Г.: Повтаряй си молитвата „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас“. И нека да говорят, защото те имат нужда да кажат тези неща…

Г.: Но така си мислят…

М.Г.: …че щом си мълчиш, значи се съгласяваш с тях.

Г.: И какво тогава?

М.Г.: Нищо. Остави ги така и се моли да прогледнат.

Г.: И все пак те настояват: „Няма ли да свидетелстваш? Няма ли да говориш?“.

М.Г.: Не. Изповядването на вярата не става така. Свидетелства се само когато хората са благосклонни. Както четем в Евангелието, „излязъл сеяч да сее…“. Сял. Едно семе попаднало на камениста пръст, друго сред бурени, трето в добра почва. Ако през цялото време пускаш семената върху камъни или сред бурени, те няма да намерят почва, няма да израснат.

Около нас има такова огромно безверие… За щастие, има и книги. По-лесно е човек да се убеди от онова, което чете, отколкото от човек без никаква сила, като тебе и мене. Разбираш ли как работи това? Другият си мисли: „Кой си ти, че да ме учиш?“. И разбира се, „Азът“ се проявява…

Г.: Забелязал съм, че има личности, които обичат хората, животните, растенията, всичко, което е прекрасно, музиката и тъй нататък… но не искат Христос. Как да се отнасяме към тях?

М.Г.: Няма значение. Ще дойде ден, когато Сам Господ ще им отвори очите. Засега ще ги обичаме такива, каквито са. Няма какво друго да направим. Не бива да говорим. Ако нашият живот им говори сам по себе си, тогава всичко е наред. Аз съм против идеята да се говори, когато отсрещният не вижда нищо в живота ти. Защото Господ казва: „Давайте, когато ви поискат“. А когато открият нещо в живота ти, те ще те попитат: „Как стана така?“.

Г.: Ще се поинтересуват…

М.Г.: Когато отидеш при друговерци, в Индия например, и работиш като слуга, без да ти се плаща, съвсем безвъзмездно, тогава ще те попитат: „Кой е Онзи, Който те изпраща?“. Имам тук едни писма, а и още ми пишат, като казват: „Твоят Бог те е довел при нас“…

Г.: Да… Та значи, какво разбираме в наши дни под „свидетелстване за вярата“? И как можем да го подкрепяме?

М.Г.: За всеки, който свидетелства, начинът на свидетелстване зависи от характера му, от темперамента му, от покорността му пред Божията воля и от други обстоятелства на неговото изповядване. Нека да ти дам един пример – както знаеш, човек трябва да говори винаги от личен опит… Бях в един оздравителен дом, тъкмо се възстановявах от счупен крак. Беше Гергьовден и тъй като не можех да отида на църква, слушах службата, излъчвана по радиото. Проповедникът беше започнал да говори, когато ми звънна отец Павел.

– Сестро – рече той, – събрали сме се няколко души тука днес и празнуваме. Дали би могла да дойдеш и да ни поговориш?

– Ах, отче – отвърнах аз, – не мога да ходя.

– Ще дойда да те закарам с кола и ще ти помогна.

– Пак ще ми бъде много трудно да се движа при състоянието, в което е кракът ми… Извини ме за секунда, ако обичаш, само да изключа радиото…

Докато го изключвах, чух гласът на проповедника да казва: „Що за равнодушни християни сме ние днес! Казваме, че обичаме Христос, а нямаме смелостта да застанем пред двама души и да заявим: „Аз съм християнин!“. Свети Георги е бил велик мъченик, но той е бил и велик свидетел за вярата. Ето защо е развълнувал света и вълнува сърцата ни и днес. Какво правим ние?“. Както се досещаш, не ми трябваше нищо повече. Докато винаги казвам „да“ за всичко, което ме помолят, този път бях забравила и „да“-то, и свидетелстването (от малодушие да се придвижвам). Проповедта ми подейства като напомняне и разбира се, казах на отец Павел:

– Моля те, ела да ме закараш, отче.

Той дойде, помогна ми в колата, с известни трудности, и стигнахме до мястото на срещата. Хората ме гледаха – очакваха да видят коя е монахинята, дошла да им говори в такъв ден…

Е, драги Г., Бог извърши Своето чудо! Защото ме насочи да говоря не за самата себе си – слава Богу! – а за чудесните души, които Той е проводил на пътя ми и ми е дал възможност да срещна…

Започнах да разправям някои случки, които преживях в Индия, в Африка, в Гърция и те явно трогнаха хората. Както разказвах за едно Божие чудо, възрастен свещеник до мене ми каза със сълзи в очите:

– Сестро, ще се радвам да си поговорим по-късно.

И ми разказа за чудо, което е станало в неговия живот – покъртително преживяване. От четирима корабокрушенци той единствен оцелял след потъването на малка лодка. Макар и почти мъртъв, бил спасен и се възстановил. Докато разказвах разни случки в Индия, разкриващи как Божията десница ни спасява, той прозрял волята Божия в това, че е единственият оцелял и дълбоко се развълнувал. Дори да е било само заради него, трябваше да отида на тази среща. Трябваше да представя своето свидетелство. Жените от Добродетелното дружество също дойдоха, една по една, и споделяха лични преживявания… Завързахме познанство, в което се прослави името Христово… И всичко това от разтърсването, което почувствах, когато чух проповедника да казва: „Какво правим ние?“.

Г.: Наистина си имала много за казване. Мисля, че и дребна случка от живота ти в Индия с Господ предлага много…

М.Г.: Бих ти казала нещо друго, драги Г. Като минават годините и ние навлезем повече в общение с волята Божия, с ангелите, с безмълвието, на нас ни се струва, че когато пристъпим напред, за да свидетелстваме гласно, ние го правим с някакво себеизтъкване…

Г.: Това е много важен момент…

М.Г.: … особено когато става дума за лични преживявания. Ще ти разкажа за друга случка, която стана, докато бях в Индия. Един виден, прочут американски мисионер, който обикаляше света два пъти годишно, за да свидетелства, пристигна там. И за какво говореше този човек? За своите приключения и за Божиите чудеса в неговия живот… Беше страстен оратор и викаше: „Отидох там и говорих на големи множества за Господ и при мене дойдоха хиляди души. Говорих. Свидетелствах. И вие трябва да направите същото!“. Но знаеш ли как звучеше той: „Аз… аз… аз“. И аз си мислех: „О, Господи! Как да накараме това „Аз“ да изчезне? Как да кажем „Той“, с главни букви, и как да свидетелстваме, като използваме този „Той“, който е Христос?“.

И тъй, започнах да събирам чудодейни събития, които се бяха случвали на други хора, и когато говорех, ги представях по следния начин: еди-кой си направил еди-що си… еди-що си се случило на еди-кого си… Разбра ли?

Има и нещо друго. В днешно време, драги Г., когато човек обича, не е необходимо да свидетелства с думи. Не е необходимо да говори. Знаеш ли защо? Защото, макар мнозина да са призовани от Бога, те може да не са си дали сметка за това и тяхната себичност може все още да е много силна… Затова чуят ли някой друг да казва „Аз еди-какво си… За мене Бог направи еди-какво си“, те може да си кажат: „Защо за тебе, а не за мене?“. Разбираш ли? Не знаят, че и за онзи, който изповядва вярата, и за онзи, който слуша, Бог ще стори същото, стига само да повярва с цялото си сърце. И тогава той вече няма да каже „Защо за тебе, а не за мене?“. Обаче всичко това са човешки реакции и именно затова изникват големи трудности; затова и се появяват раздори и разделения между християни. Това е…

Г.: Майко, ако всеки от нас има различни преживявания, как може всички да се обединим и да сложим край на това?

М.Г.: Ще ти кажа едно нещо. В нашето време, в което виждаме всичко да се разклаща, силата на тъмнината има огромно въздействие и човек изнемогва, тъй като възпитанието, което получава, не е христообразно. В днешни дни чуваш цели проповеди (нямам предвид тези в църквите), в които този или онзи човек отправя разни хуманни послания, без дори да спомене името Божие… Та в този век на хората им е много трудно да се разбират и да образуват групи… Но все пак в тези групи, когато има любов, всички проблеми могат да се разрешат…

Но виж, любовта е нещо много… Любовта се дава. Както и духът се дава. Когато Бог ни е вдъхнал Своя Дух, Той ни е дал и любовта. Защото те вървят ръка за ръка; взаимообвързани са. Не можеш да имаш Божия Дух и да правиш разграничения поради „нелюбов“. Невъзможно е! Такова отношение веднага ще издаде що за човек си. Христос ни е казал: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Йоан. 13:35). По нищо друго – нито от мъдрост, нито от някаква друга способност… Имате ли любов? Имате ли скромност? Имате ли кротост? Тогава всичко имате! Всичките тези са синоними. Не можеш да обичаш, а пък да желаеш да си по-горен от другия. Защото виждаш този друг като образ Божи. Всичко е у Бога.

Щом веднъж се почувстваш по този начин с Бога и нямаш нищо друго наум освен Бога, ден и нощ, тогава, драги Г., вече изобщо не можеш да разделяш хората… Това е окончателно! И ако някога те попитат „Как може да си говориш с мюсюлманин? Как може да седиш с индиец? Как може да вървиш редом с този инославен?“, ти няма да си в състояние да разбереш защо ти казват тези неща и тогава ще започне едно преследване. Така е.

Любовта е преследвана. Любовта е жертвана. Любовта е на кръста…

Каквото и да правиш. Но радостта от Кръста е във Възкресението. Ето защо се радваш дори когато си на кръста. Виждаш радостта на мъчениците… Виждаш онези, които са били хвърлени в огън, онези, които са били разпънати на кръст, как са пеели хваления и са прославяли Бога. Виждаш св. Стефан, първомъченика, който, след Христос, е най-великият пример за нас. Докато го убивали с камъни, св. Стефан пеел за Божия слава, казвайки: „Виждам славата Му! Виждам славата Му!“ и „Прости им!“. За да кажеш искрено „Прости им“, трябва първо да ги обичаш с всичката си сила. Затова Божият Дух трябва да обитава в тебе. Ето защо, драги Г., понякога самото присъствие на такива хора е достатъчно. Разбираш ли? На тях не им трябва да говорят. Когато любовта влезе някъде, всеки я усеща.

Тези дни ми разказват за отец Паисий от Света гора – избран Господен служител, който наистина носи голяма радост и смелост на младите хора, които го посещават. Той е толкова непресторен… Само си седи там, тихо, без да говори или да пише през цялото време. Но знаеш ли какво се крие в него? Най-действената сила на света, която се нарича състояние на молитва. Това състояние на молитва в душата ни е без думи, но то е нещо, което може да разтърси целия свят!

Това е състоянието, достигнато от светците в древността. В житията им четем, че били хвърляни в огън, но не изгаряли! Хвърляли ги в катран и не претърпявали никакви щети, както светците, чиято памет почитаме днес (тримата младежи в огнената пещ). Хвърлили ги в разтопен катран три пъти, но останали невредими, докато онези, които запалили огъня, изгорели. Околните си помислили, че младежите са умрели, но те само изглеждали мъртви, защото съвсем скоро се изправили и хвалели Христос. И хората станали свидетели на чудото!

В наши дни хората се молят за чудеса; това искат да видят. Слава Богу, все още има някои люде, които могат да свидетелстват за чудодейни събития. Ние знаем, че Бог може да върши чудеса навсякъде и всякога. Имаме и Евангелието, и други книги, които всеки може да прочете. А пожелаеш ли си го наистина, Бог ще ти докара и правилния човек…

Г.: Да, това е. Нашето маловерие е онова, което пречи да се виждат чудесата. Това е „не“ на сърцето…

М.Г.: Да, наистина… когато искаме да се обадим по телефона, понякога чуваме един глас да ни казва: „Остани на линия! Остани на линия! Остани на линия!“. Оставаш на линия и чакаш, чакаш, чакаш… Но пазиш ли тишина за поне пет минути на ден, за да чуеш какво ще ти каже Бог? За да разбереш каква е волята Му? Да държиш връзка с Вечността? Спомни си и св. Евдокия – как постигнала мъченичество и светост. Виждаш ли как Христос приема дори мълчаливо изповядване на вярата? Ето затова ти казвам, че начинът на свидетелстване също зависи от характера на човека…

Г.: Тогава не е ли по-добре да не говориш, отколкото да предизвикаш препирня; или да влошиш нещата, като накараш другия да ти отвърне и вече да застане още по-силно против Христос?

М.Г.: Именно затова вярвам, че вместо да говориш, трябва да започнеш с това да обичаш човека. Щом отдадеш любовта си, Бог, Който е любов, ще ти покаже по какъв начин да действаш – не според своето си желание или разсъждение…

Преди всичко ти ще обикнеш този човек, без значение къде е или в какво положение се намира: високо горе или ниско долу, езичник или не

От мига, в който започнеш да обичаш, волята Божия ще те води и ще те учи как да говориш. Ако сега ти се наложи да отидеш при някой друговорец и му кажеш: „Разкарай тези идоли, които си сложил ей там! Те никога не могат да представляват Бога“ и тъй нататък, ако започнеш да говориш такива работи, другият не само ще откаже да те послуша, но и ще те сметне за непочтителен към боговете му. Обаче, ако му кажеш: „Как мислиш за какво са ти тези идоли? Пазиш ги така, както къташ снимката на някой отсъстващ – по начина, по който държиш близо до сърцето си и целуваш снимката на син, който живее много далече. Но когато синът ти се върне, още ли ще гледаш неговото изображение? Не! Е, ние знаем, че Бог е дошъл на земята и ни е говорил и вече няма нужда да държим изображения, защото се кланяме на Бога в сърцата си“. Тогава може да те попитат: „Какъв е този Бог? Той същият като нашия ли е?“. А ти можеш да им кажеш: „Има само един Бог. Няма различни богове. Вашият навярно се възприема с въображението, с разсъдъка, с ума… Нашият – със сърцето, с душата, с духа и Той е вечен…“. И тъй, както продължава разискването, можеш да им дадеш – ако те помолят за такава – малка книжка. Внимавай обаче, защото, ако не те молят за нея, ще я захвърлят. Когато ме молеха за книга в Индия – „давайте, когато ви поискат“, тъй казва Господ – аз им давах първо „Подражание на Христос“ и поради многото препратки, които съдържа, по-късно ме молеха, по своя свободна воля, за Евангелието… Разбираш ли? За петте години, които прекарах в Индия, никога не съм давала книга, докато не ме помолеха…

Превод: Константин Петров

Из книгата “Майка Гавриила. Аскетика на любовта”, изд. “Омофор” 2015

******************************************

ВЪЗПИТАНИЕТО НА ДЕЦАТА СПОРЕД СВЕТИ ПАИСИЙ СВЕТОГОРСКИ – 1

Автор: митр. Атанасий Лимасолски
Източник: imlemesou.org
Превод: Мартин Ганев
Всички знаем, че днес както никога досега, нашите деца са изложени на всевъзможни опасности и предизвикателства от всякакъв вид. Тези предизвикателства не са вече вън от нашия дом, но са влезли до голяма степен вътре, дори в стаите и чантите на нашите деца, след като е достатъчна само една обичайна  употреба на компютър, интернет или телевизия, и всеки, който иска може да види и научи всичко. Тази наша действителност за съжаление е безпощадна и неумолима, и искаме или не, нашите деца израстват в тази среда, и колкото и да ги предпазваме, опасността е във всеки момент близо до тях. И докато са малки и ни слушат е добре, какво се случва обаче когато навлязат в пубертета, както и с навършването на пълнолетието? Това е болен въпрос на повечето чувствителни и отговорни родители.

Темата, с която ще се занимая, е: възпитанието на детето според стареца Паисий.

По благоволението на всеблагия Бог ни бе дадено благословението да познаваме отблизо преподобния старец Паисий, да го видим, да го чуем и докоснем ръка за ръка обитаващата в него благодат на Пресветия Дух. Така, посредством боговдъхновените негови слова и писания ще се опитам да ви разкажа с малко думи, кои са възгледите и учението на преподобния старец за възпитанието на децата.

Както всички светци, така и старецът Паисий локализира началото на възпитанието на децата дори преди самото им раждане; възпитанието на детето започва от бременноста, казва старецът. Ако майката, която носи плода се нервира и притеснява, ембрионът в нейната утроба се вълнува. Докато, ако майката се моли и живее духовно, детето в нейната утроба се освещава. Затова, когато жената е бременна, тя трябва да се моли, да изследва малко от Евангелието, да пее, да няма стрес, както и другите да внимават, като не я притесняват. Тогава детето, което ще се роди ще е осветено и родителите няма да имат проблем с него, нито когато е малко, нито когато порасне.^[1]

Нашата Църква винаги е вярвала, а днес науката тържествено я оправда чрез изследването и разчитането на генетичния код (ДНК), че още от първия момент на зачатието в майката, имаме съвършен човек. Следователно възпитанието започва от първия момент на влизането на новия човек в този свят. Затова преподобният старец говори толкова категорично за периода на бременността, защото вече научно е прието от всички, че ембрионът приема влияния от психологията на бременната майка, но дори и от околната среда. Днес говорим за психология на ембриона като наука, от която проличава колко важен е този период от живота на човека, в който започва да приема първите добри или лоши семена на влияние, още оттогава, когато е бил ембрион. Главно обаче родителите са тези, които въздействат пряко във възпитанието на ембрионния човек, и специално бременната майка.

Колко са майките, които са водили свят живот и са имали осветени деца! Ето, майката на стареца Хаджи-Георги. Дори и млякото на тази благословена майка, от което е сукал Гавриил, светското име на стареца Хаджи-Георги, е било аскетическо ^[2].

Родителите имат отговорността за възпитанието още от ембрионна възраст. Ако родителите, казваше преподобният отец, във времето когато детето е все още в корема на майка си, се молят, живеят духовно, детето ще бъде осветено. И ако впоследствие му помогнат духовно, то ще стане осветен човек и ще подпомогне обществото.^[3]

Доколкото възпитанието на детото започва от неговата ембрионна възраст, много повече то продължава, когато вече детето се роди и е под настойничеството на своите родители. Затова родителите трябва да чувстват голяма благословия, голяма привилегия, но и голяма отговорност за това, че са станали родители на един нов човек, на един образ Божи в този свят. Бог, казва старецът, е дал на първосъздадените, на Адам и Ева, голямата благословия да станат Негови сътворци. Впоследствие родителите, прародителите и т.н., са сътворци на Бога и те, защото дават тялото^[4].

Веднага щом майката и бащата приемат радостта като поемат детето в ръцете си,  същевременно поемат и отговорността за възпитанието на този нов човек, на тяхното дете, чиято първа цел на живота е да стане подобен на своя баща Бог, обичайки свободно и изцяло Христа, отхранен с благодатта на Светия Дух в светите тайнства на Православната Църква на нашия Христос. Родителите трябва да знаят, че тяхното им дете, колкото и да е ангелче, носи наследствено в себе си последствията на паденията, разчупването на образа Божи и влечението на същестуване му към лукавите неща още от неговата младост. Затова, като един добър педагог, преподобният Паисий казва: родителите трябва да подпомагат децата духовно когато са малки, защото тогава и слабостите им са малки и лесно могат да се отсекат. Те са подобно на пресен картоф, който, ако малко го постържиш, той се обелва. Когато обаче остарее, ти трябва да вземеш нож и да го очистиш, ако пък има и някое черничко, ще трябва да проникнеш и още по-дълбоко^[5].

Възпитанието на децата е необходимо от малка възраст, защото в тази възраст влизат добрите принципи и благите семена, които впоследствие ще дадат добрите плодове. Всички ние имаме опит, колко влияе детската възраст върху живота на човека, така че когато психолозите се занимават с многобройните психологични проблеми на съвременния човек, те винаги прибягват до тяхната детска възраст, търсейки да открият там причините и травмите, които въздействат върху целия остатък от живота. Родителят трябва да знае, че възпитанието е подобно на медицинското изкуство, което от една страна трябва да лекува, борейки се срещу микробите, засилвайки обаче организма чрез лекарствена терапия, за да функционира той нормално. Отнасяйки се към свети Арсений Кападокийски, чийто житие е написал, преподобният старец Паисий описва как свети Арсений е използвал и сходни упражниения при децата, (освен, че ги учел на писменост като учител, какъвто бил), но паралелно с това и да осмири страстите им, за да развие тяхното мъжество. Преподавал е на децата и умната молитва: “Господи, Иисусе Христе, помилуй ме” или “В името на Христа и Богородица”, а когато понякога са грешили или правили някоя пакост, той ги е учил да казват: “Съгреших ти Господи”. Казвал им е да режат парчета лозови пръчки, да ги нанизват и да ги правят на броеница (като плетена броеница), за да броят молитвите и съответните поклони, които е имал всеки един като правило, и така умът на децата се очиствал чрез непрестанната молитва^[6].

Тук трябва да отбележим мястото на подвига при децата, за да придобият чувство на мъжество и да не се страхуват от страданията, тъй като им предстои да придобият благото,  да придобият добродетелта. Боязливостта на душата е рожба на себелюбието, а според светите отци себелюбието е рожба на маловерието. Така свети Арсений практически помагал на децата да придобият мъжество, така че след това чрез чувството за мъжество, както казва старецът Паисий по-долу, да осмирят своите страсти и да очистят своя ум чрез непрестанното призоваване на името на нашия Христос, както и чрез поклоните на всеки един от  тях на единственно истинския Бог и наш Спасител. Много важно е също така, че преподобният Арсений е учил децата да имат надежда и да черпят сила от името на Христа и Богородица, както и да имат мъжеството да се смирят, когато правят грешки, да ги признават, да ги приемат и да ги поправят, казвайки: “Съгреших, Боже мой”. Колко лошо за съжаление се случва днес, когато родителите постоянно искат да оправдават своите деца поради болна любов, мислейки си, че по този начин ги обичат, като ги отглеждат в един фалшив свят на самохвалство и себеоправдание, което за съжаление в един момент ще доведе до съкрухата на детето, когато то вече се намира пред грешките и техните последствия като непреодолими стени в твърдата и отмъстителна съвременна действителност.

Подвигът на възпитанието на нашата Църква, имайки за основа разсъдливостта, действа терапевтично на душите на нашите деца, поставяйки граници на исканията, воювайки със страстите от първата им поява и очиствайки душите и телата им с любовта на нашия Христос. Разбира се, в подвига на възпитанието на децата основен признак е разсъдливостта, така че това да става с много деликатност и знание за възможностите на детето, за да не донесе  то противните резултати. Веднъж попитали стареца:

– Старец, някои майки ни питат каква молитва да правят деца на 3,4 години?

Мъдрият и разсъдлив старец отговори:

– Казвайте им: ти нали си майка, виж колко издържа детето ти. Не трябва да се движат по типик.

– Старец, дали децата, които водят тук на бдения, не се измарят?

– По време на утренята нека ги оставят за малко да се отморят, а на Божествента Литургия да ги вземат в храма. Майките, без да озорват децата, трябва да ги научат да се молят от малки. С разсъдливост родителите трябва да помагат на децата да се доближат до Христа от малки, и да преживяват по-висшите радости, т.е. духовните. Когато децата започнат да ходят на училище, трябва малко по малко да изучават някоя духовна книга , като им помогнат да я преживеят духовно. Тогава те ще са ангелчета и със своята молитва ще имат голямо дръзновение пред Бога. Такива деца са духовен капитал за домовете^[7].

Добродетелта на разсъдливостта според светите отци на нашата Църква е рожба на смирението. Само смиреният човек може да е разсъдлив, тъй като със своето смирение привлича благодатта на Светия Дух, която го просветлява в неговите постъпки, а от друга страна, смиреният няма предубеждения нито привързаност към неговите позиции и действия, и така, с доверие приема Божията воля, като напълно уважава свободата на личността на другия, дори този друг човек да е това малко дете.

Егоистът и гордият човек няма просветление от Бога и е пълен с обсесии и предубеждения, като иска другите да станат такива, каквито той иска, за да постъпва според своята воля, а не да стане онова, което действително удовлетворява Бога и неговото дете. Затова и прави грешки, травматизира душата на неговото дете с отрицателни резултати и бунтувания. Той не приема свободата на личността на своето дете, нито приема границите и неговите сили.          Един родител педагог трябва да е приел терапевтичното възпитание върху себе си, така че да може да ръководи правилно своите деца. Ето какво ни казва по отношение на това мъдрият, преподобен старец, когато бил попитан:

– Старец, една майка дава светена вода на своето дете, а то я плюе. Какво да прави?

Той отговори:

– Да се моли за своето дете. Може би и начинът, по който дава на детето си светената вода, да предизвиква реакция. За да са децата по Божия път, трябва и родителите да живеят духовно правилно. Някои родители, които са религиозни, се опитват да помогнат на децата си да станат добри деца, не защото ги занимава спасението на тяхната душа, но защото искат да са добри деца. Повече ги притеснява какво ще кажат хората за техните деца, отколкото дали ще отидат в ада. Тогава как би могъл да помогне Бог.

И продължава, свободният духовно и разсъдлив старец, казвайки:

– Целта не е децата да ходят със зор в Църквата, но да обикнат Църквата. Не да правят доброто със зор, но да го почувстват като необходимост. Така израстват с благочестие и двойно здраве,^[8] без психически травми. Ако родителите назорват своето дете от страх Божи, тогава Бог помага и детето се подпомага. Ако обаче родителите го правят от егоизъм, тогава Бог не помага. Много пъти децата се затрудняват поради гордостта на родителите^[9].

Безкритичната прекомерна любов на родителите, тъй като съдържа в себе си егоизъм и липса на доверие в Бога, прави лошо на децата, защото подправя правилното възпитание и наврежда, вместо да послужи. Когато веднъж старецът бил запитан, дали поради некритичната си любов може да навреди дори и една майка на своето дете, той отговори:

– Разбира се, че може, когато например някоя майка вижда детенцето си, че се затруднява да ходи, като казва: “Колко жалко, о, горкото, не може да ходи”, и го взема в прегръдката си, вместо да го подържи малко за ръчичката. Как ще се научи детето да ходи само? Разбира се, тя е подбудена от любов, но му наврежда с голямото си внимание. Любовта се нуждае от спирачки с разсъдливост. Действителната любов притежава безкористност, в нея няма егоизъм и има благоразумие. Мнозина си мислят, че обичат своите деца, но с начина, по който се държат ги водят до катастрофа. Когато една майка, нека предположим, от прекомерната си любов целува детето си и му казва, че не същесвува на света такова дете като моето, тогава тя му култивира гордост и болно самоубеждение. По-късно детето не слуша своите родители, тъй като си мисли, че знае всичко ^[10].

Беседа, която бе произнесена в Света митрополия на Етолоакарнания през май 2009

^[1] Старецът Паисий, Слова том. 4, За семейния живот, изд. Св. Манастир на св. Евангелист Йоан Богослов, Суроти, Солун, 2008, стр. 84

^[2] Пак там, стр. 90

^[3] Пак там, стр. 93

^[4] Пак там , стр. 91

^[5] Пак там, 91-92

^[6] Старецът Паисий, Свети Арсений Кападокийски, изд. Св. Манастир на евангелист Йоан Богослов, Суроти, Солун, 2008, стр. 44 – 47

^[7] Старецът Паисий, Слова том. 4, За семейния живот, св. Манастир на св. Евангелист Йоан Богослов, Суроти, Солун, 2008, стр. 159 – 161

^[8] Навярно тук старецът има предвид духовното и телесното  здраве. Бел. прев.

^[9] Пак там, стр. 159

^[10] Пак там, стр. 112 – 114

**********************************************

ВЪЗПИТАНИЕТО НА ДЕЦАТА СПОРЕД СВЕТИ ПАИСИЙ СВЕТОГОРСКИ – 2

Автор: митр. Атанасий Лимасолски
Източник: imlemesou.org
Превод: Мартин Ганев

Както обаче неразсъдливата любов наврежда, така и неразсъдливият натиск също наврежда, тъй като и двете произлизат от нашия болен егоизъм. Старецът отбелязваше и това, като казваше:

– Някои родители извършват голям натиск над децата си, дори пред другите. Сякаш имат някакво муле и го водят с пръчката да върви право напред, държат юздата в ръката си и му казват да върви свободно! По-късно стигат и до там, че ги бият. Чрез натиска родителите не помагат на децата си, но ги задушават.

         Постоянно, не това, не онова, това направи така … Те трябва да държат юздите, но така, че да не бъдат скъсани. Нека контролират с внимание децата, за да ги вкарат в ред, но да не създават пропасти между тях и себе си. Нека правят това, което прави добрият градинар, когато засажда едно дравче;  той  го завързва нежно с едно въженце за някое колче, така че да се изправи и да не се нарани, когато вятърът го накланя ту наляво – ту надясно. Дори го огражда наоколо и същевременно го полива, грижи се за него докато израснат клоните му, за да не ги изядат козите. Защото, ако го окастрят козите, то вече си е отишло, то вече е унищожено. Едно окастрено дърво нито плодове може да даде, нито сянка може да направи. Когато пораснат клоните му, тогава градинарят премахва плета, и така дървото започва да дава и плодове, а под неговата сянка могат да се подслонят кози, овце и хора.

         Поради прекомерната си грижа обаче, в повечето случаи родителите искат да вържат детото с тел, въпреки че трябва да го вържат нежно, за да не го наранят. Нека се опитват да помогнат на децата по определен начин, който култивира достойнство в душите им, така че да усетят доброто като необходимост. Нека им обяснят доброто, доколкото могат по добър начин, с любов и болка^[1].

Това, което незабравимият старецът винаги подчертаваше на малки и големи е, че каквото и да правим, трябва да го правим с усърдие, благородство, любов и болка. Съветваше родителите да култивират достойнството в децата, така че да могат сами с мъжество и радост да извършват доброто в техния живот, да обичат Христа и ближния си, а техният живот да бъде изпълен с духовен смисъл. Когато родителите забелязват безобразно поведение и реакции от децата си, трябва хладнокръвно да открият коя е причината. Много често примерът на родителите е това, което изиграва голяма роля във формирането на характера и душевния свят на нашите деца. Старецът казваше:

– За да не слуша детето и да се държи безобразно, значи нещо не е наред. Може би вижда безобразни сцени или чува безобразни думи вкъщи или извън дома. Във всеки случай, на децата помагаме по духовните въпроси главно с нашия пример, а не чрез натиск.

Много родители се карат пред децата и им дават лош урок. Горките деца се натъжават. След това, за да ги утешат, родителите започват да им изпълняват всичките желания. Бащата отива и подхваща детето с добро: “Какво искаш да ти взема, злато мое?”

Отива и майката, като и тя го подхваща с добро, а накрая децата израстват с капризи и преструвки, а впоследствие, ако родителите не могат да им дадат това, което искат, те ги заплашват, че ще се самоубият. Аз виждам колко помага на децата добрият пример на родителите. Когато децата виждат родителите да имат любов помежду си, да имат уважение, да се отнасят с благоразумие, да се молят и т.н., тогава те запечатват това в душите си^[2].

Много често някои родители в началото на техния семеен живот са били далеч от Бога, като така са допуснали много грешки във възпитанието на децата си. По-късно обаче, познали Божията любов, те изпадат в голямо притеснение, виждайки грешките, които са направили спрямо децата си, и главно, че не са ги научили да обичат Бога. Факт е, че тази болка е доста голяма за чувствителните души, впоследствие благочестиви родители, и дяволът може да се възползва, като натъжи прекомерно техните души, с цел да ги удави във вина и отчаяние за ролята им като родители и за спасението на техните деца. За тези случаи мъдрият и човеколюбив старец ни казваше, че ако родителите имат откровено покаяние и помолят Бог да помогне на децата им, то Бог ще направи нещо за тях. Ще им изпрати някой спасителен пояс, за да се спасят от бурята, в която се намират. Дори и да не се явят хора, които да помогнат, може нещо, което ще видят да допринесе за това, така че да поемат един добър обрат. Трябва да знаете, че тези родители са имали добро разположение, но като малки не им е било помогнато в семейството и имат право на Божията помощ^[3].

Едно от основните учения на светия старец беше, че преблагият и справедлив Бог никога не онеправдава човека, но по-скоро всеки онеправдан човек бива оправдан завинаги в Неговото вечно Царство, но и в този свят му предоставя всичките способности и възможности, така че да не бъде онеправдан духовно. Когато сме онеправдавани от хората, нас ни оправдава справедливият Бог, казваше ни много често в поученията си. Така и при затрогващия феномен на деца, които живеят духовно и обичат Бога, но срещат много трудности и пречки от своите родители, а също и при грижата за сирачетата. За тях старецът казваше, че Бог полага повече грижи за тези деца, отколкото за онези, които имат родители, които живеят духовно^[4].

Старецът постоянно ни повтаряше да имаме вяра – доверие в Бога. Той считаше, че колкото по-малко човешка помощ има човек, толкова повече има право на Божията помощ, която всъщност е тази, която ни помага, и от която имаме нужда. За осиротелите деца казваше по характерен начин: аз облажавам децата, които са лишени от голямата обич на родителите си, защото са успели да направят за свой баща Бога още в този живот, като паралелно с това са спестили в спестовната каса на Бога поради обичта на родителите, от която са се лишили, и която събира лихви.

Но и в този живот добрият Бог ще им помогне, защото от момента, в който им взема родителите по някакъв начин е задължен да ги пази. Бог ги обича повече по естествен начин и е загрижен за тях повече. На тези деца Бог дава по-големи права в този живот, отколкото на другите деца^[5].

Блаженият старец даваше за пример неговия светец – преподобния Арсений Кападокийски – който е израснал като сираче както от майка, така и от баща. Ако той не беше се изправил духовно срещу факта (на неговото сирачество),  ако той не бе се изправил с храброст, той би бил измъчен, би имал психологически проблеми. Виждате обаче каква неустрашимост е имал! Какви борби е провел! Колкото болен е бил, а е направил толкова много походи? Вървял е, сякаш е летял! Тук човек може да види свръхестествената сила, която му е дал Бог. Та в отглеждането на сирачета ли ще се затрудни Христос^[6]?

Какво утешение старецът ни дава с тези си думи! Дали обаче сиротството означава родителите да умрат само телесно? Не е ли един вид сирачество, духовно и плътско, духовната смърност и смърт на душите на нашите родители, постоянното им отсъствие от дома, отдалеченият им живот от Бога?

Господ е жив, както ни уверява преподобният старец. Когато си мислиш, че всичко е отрицателно, и че ще настъпи хаос, то тогава Бог го осуетява със Своята любов, и действително в Бога човек много често събира благоуханни и скъпоценни рози от тръни.

Затова нека не се отчайваме като родители, когато забелязваме нашите деца да се затрудняват духовно, дори и поради нашите недостатъци. Чрез самоукор, който се ражда от смирението, и който донася Божията благодат в душата, нека се изправим срещу трудностите на нашите деца, поемайки върху си тяхната болка, и нека претворим тази болка в боляща молитва към Бога, както за нашите недостатъци, така и за трудностите на нашите деца, така че Той да покрие чрез божествената Си сила и присъствие нашите недостатъци и невнимание в отглеждането на децата.

Никога няма да забравя, как старецът с много болка и любов бе съпричастен в трудностите на хората и се молеше със самообвинение за техните слабости или болести.

Веднъж в колибата му дойде един баща водейки със себе си приблизително 10 годишното си дете тогава. Ние бяхме там при стареца и видяхме отблизо сцената. Личеше си, че бащата и другите съпровождащи бяха казали на детето, че старецът има силата да го излекува от болеста му (мисля, че имаше левкемия), а детето очакваше да стане чудо и още в същия момент да се излекува. Както обичайно, старецът ги прие с много любов и им говореше духовно, като ги насърчаваше да имат надежда и вяра в Христос и в нашата Богородица, и след това ги поощри да продължат поклонението си към другите манастири на Света гора. Когато се изправиха да си тръгват, детето видя, че не се случи чудото, както то си го представяше, когато спонтанно отиде и прегърна стареца и го молеше: Отче, моля те, излекувай ме!

Незаличим остава в мен изразът на болка и любов, които се изписаха на лицето на стареца, който прегърна детето и както беше прав обърна разплаканите си очи към небето, сякаш нямаше никой друг от нас там, освен преблагият Господ, и изразявайки съдържанието на сърцето си, той каза на Бог:

– Боже мой, с какво е виновно това детенце, дори аз да съм недостоен и изгубен, и не мога да му помогна.

Той си затвори очите и се потопи в мълчалива молитва за това малко ангелче, а всички вътре в мълчание преживяхме как един светец се молеше за целия свят.

Какво се случи впоследствие не научихме, но научихме начина, по който старецът полагаше болката на хората върху себе си, като обръщаше болката на молитва в крайно смирение, което отваря струите на милостта и Божията благодат.

Оттогава казвам на себе си, че ако ме болеше толкова мен, или ако ги болеше толкова родителите, и поставях грешките и травмите на братята си върху мен, като претворявам болката в молитва, то тогава колко различен бих бил, и колко различно бих гледал на братята си, а родителите на децата си, и действително колко много бихме помогнали на нашите деца, духовно и плътски, но и на нас самите, изгубените и недостойните?

И накрая, дали не са гордостта и нашият егоизъм, както обикновено, които навреждат на нас и нашите деца, а ние не го разбираме, докато нашето смирение е противоотрова на трудността, колкото на нас самите, толкова и на нашите деца?

Няма да ви измарям повече. Ще свърша, четейки едно писмо, което почтеният старец написа на един баща, който страдаше от мъка по детето си, макар че и той самият имаше своя дял на вина. Писмото говори от само себе си както за разсъдливостта на стареца, рожба на смирението и на неговата свобода в Божията благодат, така и за голямата необходимост от доверие в бащинския промисъл на Божията любов, който в крайна сметка трябва да води нашето съществуване, за да можем да посрещнем правилно бурите в кораба на нашето семейство.

И така, преподобният старец пише:

“Уважаеми братко мой О., привет в Господа.

По отноношение на детето Ви, за което ми пишете, съм на мнение, че една строга позиция би му навредила още повече. Говорете му за доброто по добър начин и не го натискайте след това, но покажете, че се притеснявате за пътя, по който е поело. Това ще си проличи от само себе си, защото нито радостта може да се скрие, нито пък притеснението. Вие извършвайте Вашето задължение със съветите, а след това трябва да доверите детето си на Бога.

         Аз мисля, че болката ще доведе до повече резултати, ако се оползотвори в молитва. Въпреки че, когато Ви боли за непослушанието на детето и настоявате, вие няма да постигнете резултати, защото детето е разбунтувано от плътта и от влиянието на лукавия, на когото е дало властта.

         Това е буря и ще премине. Не се притеснявайте, то ще се съвземе по-късно. Нито взимайте всичко навътре, че ще изгуби чистотата си или какво ще се случи по-нататък.

         Хората от нашата епоха имат други правила, те са направили от греха мода. Бог да Ви помилва.

         Гледайте, доколкото можете, да не нагрубявате детето, както споменах, за да не разкъса синджира и да си отиде от семейството, защото после ще се съвземе и няма да иска да се приближи от егоизъм, и така ще се изгуби напълно.

         Що се отнася до лекаря, за който ми пишете, поради състоянието, в което се намира, дори и да показва нещо, ще му навреди, ако го закарате там, защото от една страна е големият му егоизъм, от друга страна е помисълът, че нещо му се е случило чрез плътските желания, които няма да се задоволят, и то ще изпадне в страх и ще стане още по-зле. На детето му няма нищо, освен само плътската детинска лудост на възръстта, която се е повишила до голяма степен и е запалила пожар поради невнимателния му  живот.

         Ако си мислите, че нещо му има, а лекарят Ви каже да му дадете лекараства, аз не възразявам. Проявете търпение обаче за един кратък период от време и пренебрегвайте неговото непослушание, докато се доближи до Вас повече, и при първа възможност, която то самото ще Ви даде, когато почувства неразположение или когато Вие намерите повод, тогава го заведете на лекар откривайки правилния метод.

         Във всеки случай, не се безпокойте, Бог няма да остави детето така. Нито пък греховете на децата от днешната епоха ще ги съди по същия начин, по който ще съди греховете на децата от нашата епоха.

         Молете се, и аз ще се моля, а добрият Бог ще помогне на детето Ви, както и на всички деца по целия свят.

С любов в Христа,

Монах Паисий”

Благодаря!

Беседа, която бе произнесена в Света митрополия на Етолоакарнания през май 2009

^[1] Пак там, стр. 109 – 111

^[2] Пак там, стр. 95 – 96

^[3] Пак там, стр. 100

^[4] Пак там, стр. 101

^[5] Пак там, стр. 126

^[6] Пак там, стр. 128

*****************************************************

ЛЮБОВТА ПО-ВАЖНА ЛИ Е ОТ ДОГМАТИТЕ?

Автор: Сергей Худиев
Източник: pravmir.ru
Превод: Силвия Николова

Когато чета, че „любовта е по-важна от догматите”, отчасти разбирам за какво става дума. Хората, в това число и вярващите, са слаби и грешни. Те подменят вярата в истината, пред която трябва да се смирят, с вярата в себе си като носител на истината, който трябва да смири всички.

За онези хладните, начетените със заучена ортодоксия е казано достатъчно много и достатъчно лошо в самото Евангелие. Също така е казано много в Евангелието и за това, че признак за истинския християнин е любовта. Но, какво е любов?

Любовта е желание да дадеш от своето благо на ближния. С това могат да се съгласят и християни, и невярващи. В какво те няма да се съгласят – в мащабите на това благо. И християнинът, и невярващият ще се съгласят в това, че любовта се проявява в желанието ближният да е здрав, да има достатъчно от всичко – свобода, достъп до образование и медицинска помощ, задоволяване на неговите както физически, така и емоционални нужди, като например, потребността от подкрепа, от уважение от страна на ближните.

За невярващите обаче, които изхождат от това, че няма Бог, няма и вечен живот, който ние бихме могли да придобием или изгубим, всички блага, за които иде реч, могат да се отнасят само към този период между битието и небитието, който всъщност е нашият земен живот.

Християнинът вижда човека принципно различно. Животът е много, много повече от земния живот. Благодарение на това свръхестествено измерение човекът е призван да придобие такива блага, като вечното спасение, вечният живот и блаженствата. Любовта, в християнския контекст, иска най-вече човек да придобие това висше, с нищо несравнимо благо. Затова, каквото благо ние искаме за ближния и, в значителна степен, какво ще правим за това, се определя от това, ние в какво вярваме.

Тук ние неизбежно навлизаме в областта на догматите, тоест утвърждаването от вероучителния характер.

„Съществува благ Бог, Който иска да ни приведе към вечно спасение” – това вече е догматично заявление, което предполага, че, например, атеистите, будистите и политеистите не са прави. Ако човек смята, че няма Бог и търси вечно спасение е нещо безсмислено, той преминава покрай най-висшите блага, а любовта търси как да го убеди според неговата гледна точка. В такъв случай ние неизбежно встъпваме в спор по отношение на вероучението – при това с подбудителни мотиви към това, защо точно любов. Но, ако ние се съгласим, че Бог и вечното спасение съществуват, ще се изправим пред въпроса, как човек да го придобие. Всеки отговор на този въпрос, пряко предложение за пътя на спасението, неизбежно ще съдържа провъзгласяване на вероучителните представи, тоест ще бъде догматическо. Дори отговорът „Не е важно вие към какви догматически представи се придържате, важно е да се вярва в някакво общение с Бога и да се проявява доброта към хората”, ще бъде догматическо. Той ще предполага, че тези, с които не се съгласяваме, не са прави, и си струва тяхното мнение да бъде променено. Ще приведа пример.

Английският философ Джон Хик в хода на развитието на своите възгледи стигнал до суперикуменизъм (възглед, който се нарича още религиозен плурализъм) – за всички религии, всяка сама по себе си свидетелства за някаква неизразила се духовна реалност и помага на човека да преодолее своята егоистична затвореност. (За Хик тези възгледи се явяват отражение на неговата политическа борба против расизма – в идеята, че една религия превъзхожда всички. В друга той е виждал упадъка на европейския империализъм, който високомерно третирал другите религии и култури като „нисши”).

Оказало се обаче, че този твърде открит и всеобхващащ подход  принудил Хик да подхвърли християнството на решителна критика и да отхвърли Апостолското свидетелство за Иисус Христос. В своята критика на християнството той ни най-малко не отстъпва „догматически”, подобно на християните в своята критика към езичеството. Освен това му се наложило (макар и той да не се спира подробно върху това) да отхвърли вероучението на всяка една реално съществуващата религия – доколкото в неговата концепция не се вмества нито една религия, която утвърждава конкретно пътя към спасението. Правейки някакви, уж съдържателни потвърждения за духовната реалност, надеждата, която влиза в рамките на земния живот,  духовно основаване на етиката, ние неизбежно обявяваме напълно противоположното за погрешно мнение. От такава логическа неизбежност в това, че А е истинското, неизбежно следва, че отрицанието на А е лъжовното.

Всякакви опити да се създаде „догматическо” учение неизбежно водят към създаване на учение с друг набор от догмати.

Всяка ерес е не по-малко догматична, отколкото ортодоксията – тя все нещо утвърждава, все нещо оспорва. Затова въпросът не е в това, придържаме ли се към някакви догмати – към някакви догмати ние неизбежно се придържаме, а в това, верни ли са те, откъде сме ги взели, на какво са основани.

Особено очевидно противоречие би било да се каже (както понякога се казва), че „аз не искам да си имам работа с догматите, искам да следвам простичкото учение на Иисус”. Работата е там, че учението на Иисус е строго догматично. – Той не приказва просто така, не изказва някакво мнение за вярата. Той говори, че тези, които се отказват да повярват в Неговото свидетелство за Себе Си, подлагат своето вечно спасение на опасност.

Ето и един пример: „Затова ви казах, че ще умрете в греховете си; наистина, ако не повярвате, че съм Аз, ще умрете в греховете си.

Тогава Му рекоха: кой си Ти? Иисус им отговори: Аз съм това, което ви и говоря отначало. (Иоан. 8:24,25).

За придобиване на спасение трябва да се вярва в Иисус – в това, какво включва вярата в определени истини за Него. Тук гръцкият текст съдържа явна отправка към   „Аз Съм” – името Божие, с което Бог се е открил на Моисей в Изх. 3:14. Вярата в Иисус предполага вяра в това, което Той е говорил. Да се казва „аз вярвам в Иисус, но ето тези думи от Евангелието не приемам” е пълна безсмислица. Никакъв друг Иисус, освен Иисус от Евангелията, няма.

Иисус говори за Себе Си в Евангелието като за Този, Който е бил с Отца преди битието (създаването) на света (Иоан. 17:5), като и за Този, Който ще дойде да съди всички народи в последния ден (Мат. 25), като и за Този, Който изпраща Пророците (Мат. 23:34).

Разглеждането на това учение, неизбежно изправя пред нас въпросът за това, как Иисус се съотнася към Бога, как в Него човекът се съотнася с Бога и догматите, приети на Вселенските Събори.

На тези въпроси има и отговори.  Например, Халкидонският догмат утвърждава, че Иисус Христос обладава две природи. Той е съвършен Бог и съвършен Човек. Тези догмати са здраво вкоренени в Писанието – неслучайно в хода на протестантската Реформация, когато хората решително отхвърляли Преданието, за да препрочетат Писанието отново, дошли до тези същите догмати за Троицата и двете природи в Христос.

Можем ли да се откажем да вярваме в тези догмати? Можем. Но, това ще означава, логически неизбежно, че вие приемате една от осъдените на Съборите ереси, които ни повече, ни по-малко, са догматически.

Да се вярва в Иисус, означава да се вярва в догматите. Любовта изисква да се придържаме към тях и да ги изповядваме. Да напомним, любовта е да желаем на своя ближен благо, а най-висшето благо е спасението; същото това спасение, което по думите на Иисус, се придобива с вярата в Него. Такава вяра, неизбежно, е догматическа.

Затова, да се противопоставят „любовта” и „догматите” е очебийна грешка.

Това е като да се каже: ”Любовта на доктора към пациента е по-важна от медицината”.  Любовта към пациента е много, много важна. Никой от нас ни бе искал да си има работа с враждебен или равнодушен лекар,  но още по-малко бихме искали да си имаме работа с лекар, който не се интересува от всички етапи на медицинските догмати и смята, че основното в медицината е да бъде само добър и приветлив.

Наистина, много е важно да си добър и приветлив, но опасните болести не се лекуват с усмивка, независимо колко широка е тя. Те се лекуват в съответствие с догматите на официалната медицина. Ако лекарят обича своите пациенти, той точно от любовта си към тях се старае да изучи своята наука колкото се може по-добре, да се съветва с опитни колеги, да следи всички нови постижения в медицината. Та нали, ако докторът не следва догматите на официалната медицина, той ще изхожда в работата си от някакви си други догмати, а това може да не се отрази възможно най-добре върху здравето на пациентите.

Любовта не трябва да се отделя от истината.

Нали любовта е търсенето и искането на благото на ближния. Ако изхождаме от това, ние сме длъжни да полагаме всички усилия, за да разберем как да постигнем това благо.

Евангелието казва как вярата в нашия Господ Иисус Христос, истинния Бог и истинния Човек, Който умря за нашите грехове и възкръсна за нашето оправдание, спасява.

****************************************************

Мигрантите в светлината на Библията

ПРОТ. АНДРЕЙ ТКАЧОВ · 28/09/2016

От гледна точка на западноевропейците мигрантите от мюсюлманските страни са нещастни люде, които до края на живота си трябва да благодарят за позволението да живеят в старата – и толкова зализана – Европа. А виж, от гледна точка на самите мюсюлмани-мигранти европейците не са нищо друго освен едни абсолютни безбожници, неизвестно защо ползващи се с нечувани битови блага. Несъвпадението във възгледите е крещящо. Едните: “Ние ви съжаляваме и вие трябва да ни бъдете благодарни за това”. Другите (или поне мнозина от тях): “Ние ви презираме и сме сигурни, че такива като вас не трябва да живеят”. Оттук брадвите, ножовете, бомбите, автоматите и обезумелият камион. Асимилация няма да има, нека да си го кажем направо. Ще има война (която вече върви). Ще го има онова неизбежно химическо съскане и взаимоотхвърляне, което става, когато се срещат вода и киселина. При това от едната страна, от страната на европейските аборигени, това ще бъде война за размитите и безжизнени либерални ценности, безвкусни като белтъка на яйце (толерантност, джендер, права). А от друга – конкретна война на носители на определени религиозни идеи за победата на своя мироглед (Бог разрешава – Бог забранява. Край!). И, между другото, това съвременно явление има един много ярък библейски аналог.

Евреите по времето на Йосиф влезли в Египет като едно голямо бедуинско семейство, спасяващо се от глада. За няколко века те се разраснали до мащабите на голям народ, който вече не пасял стада, а бил впрегнат да работи по строежите. (Вижте етническия състав на строителите по московските обекти и отбележете още едно съвпадение). След това бил Изходът и скитанията, по време на които евреите вече не били нито пастири, нито строители. Те били скитници и воини. Излезлите от Египет умирали, ту защото били наказвани за роптанието си, ту по естествени причини. Раждали се нови. Тъкмо последните трябвало да завоюват Ханаан. Хората, превзели под водачеството на Иисус Навин “Обетованата земя”, били откъснати от културното творчество и уседналия живот. Те не строели, не сеели, не прибирали реколтата, не се занимавали със занаяти. Само скитали и воювали. Няколко поколения мъже, забравили изобщо какво е да ореш и да строиш!

А при това те трябвало да се заселят в страна, в която имало къщи и пътища, градини и лозя, басейни и кладенци. Тоест получавало се, че прашният бедуин и скитник имал от Бога заповед да завладее земя, на която от векове са живяли земеделци и лозари, ковачи и тъкачи, лекари и търговци.

Вярно, евреите имали нещо, което ханаанците не притежавали. Това бил религиозният закон, получен на Синай, заповедта да се боят от Господа през всеки ден от живота си и да изпълняват всичко написано в книгата на Закона. А за ханаанците бил характерен процъфтяващият разврат, колкото културно префинен, толкова и гнусен. Ритуална проституция, както женска, така и мъжка. Жертви, принасяни на бесове, касти от жреци, празници, отбелязвани с оргии. Имало и секс с животни, и гадания, и викане на мъртви. Сенчестите горички били места на ритуален разврат, в долините прекарвали младенци през огън. Всичко онова, за което Господ в Писанието казал на евреите: “Не постъпвайте според обичаите на народите на тази земя. Не повтаряйте гнусотиите им, защото заради тези гнусотии Аз ги прогонвам оттам. Рисунки на тялото си не правете. Мъртъвци не викайте. Врачки измежду вас не дръжте. С мъж като с жена не лягайте. Със скот не се сношавайте. Ако ли пък започнете да правите това, ако се научите на лошо, то тогава и Аз ще ви изгоня от земята, в която тече мляко и мед. Бойте се от Господа. А сега влезте и овладейте тази земя, живейте в къщи, които не сте построили. Яжте плодове, които не сте посели”.

Ето тази картина от свещената история рискува да се повтори с най-ярките си черти – а всъщност вече се и повтаря – в бившата християнска Европа. Каквито и грешки и заблуди да има във вярата на мюсюлманските мигранти, далеч не всичко във вярата им е лъжливо. Лъжливото се вижда само ако съпоставим вярата им с Евангелието. Но ако я съпоставим с либералния катехизис и моралните възгледи на съвременния Запад, се вижда тъкмо лъжата на последния. Мюсюлманите изглеждат по-приемливо. Мюсюлманинът вярва в бъдещия живот, в ада и рая. Това са за него непоклатими, макар и незрими засега реалности. Европеецът пък се смее на подобна “архаика”. За мюсюлманина тялото е онова, което ще възкръсне в Последния ден. Тялото не бива да се развращава приживе и да се изгаря посмъртно. За европееца – тъкмо обратното: развратът приживе е норма, а след смъртта изгаряш в пламъците без мисъл за възкресението. Мюсюлманинът не цени повече от всичко друго собствения си биологичен живот и още по-малко биологичния живот на своя идеологически противник. Над всичко за него са законите на Всевишния – тъй, както ги разбира той. Затова не го е страх нито да умира, нито да убива. Европеецът пък не познава други ценности освен биологичното си съществуване. Срещата очи в очи с култура, която гледа по друг начин на смъртта, е за европееца страшна и непоносима. В тази среща той губи от самото начало.

И това е само една малка част от сблъсъка между тях. Следват и половите извращения, и отказът от деца, и абортите, и порнографията, и безсрамно разголените жени по улиците. Всички онези неща, които предизвикват у мигрантите омраза и религиозен гняв. Да, те са пришълци в чужда страна. Те са “навлеци”. Но – хайде да оставим вече това. Край. Те са вече тук. “Не можеш да се печеш без гащи пред очите на хората”, казват те, нахълтвайки шумно на нудисткия плаж с ножове в ръце. И ето – започва спор между ням и глух. Европеецът възмутено повдига вежди: “Как смеете да ни учите? Та нали ние ви подслонихме?”. На което Юсуф или Али без много-много да му мисли отговаря: “Вие правите онова, което не бива да се прави. Нямате нито вяра, нито срам, нито съвест. Вие не просто ни поканихте на гости. Преди това вие разрушихте с бомби нашите градове. Само почакайте, ще ви научим ние вас да почитате Бога”. И колкото да ни е жал за Курт или за Фриц, бъдещето май е на страната на Юсуф или Али.

Жените, опипани на площада пред Кьолнската катедрала – това не е само хулиганство. Жената е първият трофей на завоевателя. Най-разбираемият, най-знаковият трофей. “Пред очите на противника да насилваш жените му – това е щастието”, е казал Чингис хан. Оттогава малко неща са се променили в психологията на победителите. И бъркането в пазвите на немкините в центъра на града и в присъствието на мъжете трябва да се разчете като послание: “Вие сте слабаци. Ние ще правим с вас каквото поискаме. Имаме право на това”. Изобщо “унизените жени от Изтока” – това са жени, за които се тревожат множество мъже: бащата, чичото, братята, съпругът, след това синовете. За европейската жена не се тревожи никой. Както се оказа, дори полицията и дори в Германия. И жените първи, както винаги, усещат гибелта на своята цивилизация. Усещат я с кожата си.

Недалеч е денят, когато арабите и африканците ще поискат да живеят не в мизерните лагери и миграционни центрове, а в апартаментите на днешните стопани. Ще поискат да живеят така, както са живели предишните стопани, но не заедно с тях, а вместо тях. Разбира се, за поддържането на европейския комфорт са нужни знания и труд. Нужни са електричари, лекари, инженери, пилоти. Нужни са стотици професии и приемственост на реда и властта. И затова бъдещето на Европа тъне в мрак. Повечето мигранти няма да искат да се учат и да работят. Повечето ще искат да завземат чуждото насила, да стъпчат миниатюрния ръкотворен рай така, както някога Атила стъпка и ограби Рим. Какво ще стане по-нататък, това не ги интересува. Те са само брадва в ръката на Онзи, Който сече, а брадвата не е свикнала да се замисля. Защото мигрантите са тъкмо онзи “бич Божи” за Европа, какъвто са били някога варварите за Вечния град. Дори ако се развратят по европейски (защото те се развращават в Европа), пришълците няма да станат толерантни. Те ще си останат религиозно мотивирани чужденци, изпитващи мистична омраза към белите безбожници, затлъстели и затъпели.

В Европа е възможно и следва да се очаква залитане надясно. Ултраси, фашизирана младеж, кипене на расизма, зараждащо се навсякъде, дори по пейките на стадионите. Но само по себе си това няма да спаси ситуацията. Това ще бъде само една агония. Ситуацията може да се спаси само с връщане към изконната за Европа християнска религиозност. Победата може да се спечели само в духа. Но тъкмо тази единствена противоотрова е за жалост невъзможна. Европа няма сили за християнски ренесанс.

Белият богаташ от Запада ще бъде и за в бъдеще уверен, че има правото да си живее както иска и да прави каквото си иска. А злите бедняци с Корана в ръка ще настъпват, както пустинята настъпва срещу оазиса, ще превземат парче по парче жизнената територия, ще късат квартал след квартал, регион след регион. И на някой определен етап от рухването на европейския свят те ще престанат да се крият, да обясняват действията си и да се извиняват. Те просто ще започнат да прогонват европейците от домовете им с оръжие в ръка, да ги облагат с данъци, установени за неверниците, да устройват шериатски съдилища, да налагат със сила покривала на жените и тъй нататък. Те ще действат последователно и неумолимо. Процесът е необратим.

Всичко това засяга и нас. Трябва да преосмислим културната си зависимост от Запада. За вдишваните от нас пàри на разложението, довявани от страната на Залеза, е нужен християнски респиратор. И всичко, което е родила християнска Европа, трябва да обичаме и усвояваме. А роденото в постхристиянска Европа трябва да държим на разстояние и да проучваме предпазливо. И в много случаи да го отхвърляме след проучването. Възприемайки новостите на една изродена култура, ние ставаме също толкова уязвими като нея. Православната Русия е умеела да гради добросъседски отношения с мюсюлманите вътре в страната и извън нея. Те не просто са се страхували от нея, а са я уважавали – и е имало за какво. А постхристиянската Русия ще бъде също толкова слаба и уязвима, колкото слаб и уязвим е всеки егоист и безбожник пред лицето на религиозно мотивирания противник и неговата свръхцел.

Предстои ни да направим онова, което европейците не успяват и изглежда вече няма и да успеят. Мюсюлманите от XXI век имат, както виждаме, въпроси към християните от XXI век. Същността им е проста: “Къде е вашата святост? Къде ви е молитвата и постът? Къде ви е уважението към по-възрастните? Къде е вашата младеж: в идиотските нощни клубове или в спортните зали? Къде ви е семейството и здравият морал? Къде са ви традициите?”. И нашият отговор трябва да бъде достоен.

“Ето го нашия пост и нашите молитви. Ето я нашата взаимопомощ. Ето я нашата младеж. Ето ги семействата ни. Пазим всичко свое и се отнасяме с уважение към чуждото. Лекуваме раните от миналото и резултатите вече се виждат”. Ако този отговор има тежест и бъде подкрепен с факти, които не могат да се оспорят, то ще има и мир, и взаимно уважение. Не можеш да не уважаваш хората, които държат за родината, вярата и семейството, помагат на ближния, покланят се на Бога в дух и истина, уважават съседите си и ядат честно спечеления с пот на челото хляб. Ала нищо освен презрение не предизвикват хората, които нямат нищо такова. И в този последен случай земята под нозете на бившите стопани постепенно ще престане да бъде тяхна земя. Все още са в ред всички документи и завещания, но вече нещо се е разместило в основата и е започнало да се свлича към пропастта. Собствено това се и върши в Европа без особени шансове за поправяне на ситуацията. Собствено това и не трябва да допуснем у нас, за което все още имаме и ресурси, и време. | pravoslavie.ru

Превод: Андрей Романов

************************************************************

Кой е реалният свят

СВЕЩ. СТИВЪН ФРИЙМАН · 29/09/2016

Нищо не съществува в неопределен, неясен план. Ако нещо е добро или красиво, в даден момент и по конкретен начин то намира своето ясно проявление така, че да можем да го познаем. И в това е нашият истинен живот. Живот „изобщо“ не е никакъв живот, а просто фантазия. Само че подобно фантазиране все по-масово се приема като образ на онова, което повечето хора си представят или описват като „реалния свят“.

Монахът живее в манастир. Той става в ранните утринни часове и се моли. Съсредоточава ума си в своето сърце и се наслаждава на Божието присъствие. Той отдава молитви за всички, които са пожелали от него това. Отива да се нахрани и после изпълнява възлаганата му работа. Така прекарва целия си ден. Труди се. Моли се.

А някой би могъл да попита: „Но какво знае той за реалния свят?“. Какво се влага в такъв въпрос? Та този човек се движи по земята. Той диша същия въздух като нас. Храни се и спи по същия начин както и ние самите. Защо тогава неговият свят да е по-малко реален от този на когото и да било другиго на планетата?

Светският човек живее в градска среда. Той се събужда сутрин и включва телевизора, за да погледа, докато се подготвя за деня. След това се втурва забързано през вратата (защото закъснява). Влиза в колата си, слуша новини по радиото, провежда един-два разговора по мобилния си телефон. Пристига на работното място и във всяка отделна минута прави нещо, което приема като „работа“: за пореден път проверява електронната си поща, преглежда фейсбук и навярно се спира на някои новини. По време на обяда се впуска в спор по въпроси, които са на дневен ред някъде другаде по света, и коментира кой трябва да поеме отговорност за тяхното уреждане. Вбесен и объркан, той се чувства разочарован от себе си, защото не е успял да изпълни намерението си да не влиза в подобен спор през този ден. Връща се на работното си място, продължавайки със същите рутинни практики. След края на работния ден се отбива в някой бар, поглъща едно-две питиета и решава да поостане известно време, за да погледа част от поредния мач. Връща се в дома си късно и поема право към леглото.

Кой от тях живее в реалния свят? Животът на градския човек е „реален“, защото действително се случва. Но той живее в целодневна напрегнатост и хаотичност поради всичко, което го заобикаля. На него никога няма да му направи впечатление чудото да поемаш поредната си глътка въздух, освен ако не се задъха. Той изгълтва храната си по възможно най-бързия начин. Даже бирите, които поръчва на бара, са не толкова заради вкуса им, колкото заради тръпката.

Реши ли такъв човек да се въздържи от тези неща, нищо чудно приятелите му да го попитат с присмех: „Ти какво? Да не си някакъв монах?“.

Коя е “реалността”, в която трябва да живеем?

Съвременният свят съществува във все по-голяма обърканост и напрегнатост. Но поради могъщото медийно присъствие този стрес се счита за нещо като част от „реалността“. Ежедневното, понякога несекващо внимание към тази объркана „реалност“ се превръща в обичайна вътрешна нагласа. Не е рядка практиката човек да „прекъсва“ връзката си с медийния поток и с ежедневните си средства за комуникация, за да почувства уединение и да остане насаме с мислите си. Естествено, три дни без медии не променят нищо. Моето внимание към тази обърканост съвсем не е тъждествено с моята отдаденост към самия свят. Защото каквато и да е реалността, тя определено не се свежда до случайните, фрагментарни образи от новинарските рубрики.

Медийно генерираната „реалност“, внесена в житейския ни опит, се характеризира като едно от нещата, съществуващи „в неопределен, неясен план“. Навиците, формиращи се у нас вследствие на отдаваното внимание на този хаос, сами по себе си също са неопределени и неясни. Ние се чувстваме „загрижени“ за нещо, но не разполагаме с никакви конкретни средства и възможности, чрез които да внесем промяна. Продължителни периоди от време се чувстваме гневни спрямо неща, които са твърде далечни на нашия живот. Цялото ни внимание намира прояви най-вече в пасивни реакции, а не в целенасочено движение на душата ни. Животът ни в голяма степен се превръща в плод на манипулация, само дето манипулираните обекти сме самите ние.

В противовес на този живот имаме християнската добродетелност. Никак не е чудно, че в усилията ни да придобиваме тези добродетели в нас се промъква чувството на обезсърченост. Душа, формирала своите навици в съвременния напрегнат и объркан свят, няма как изведнъж с лекота да извърши пълна промяна и да се отдаде на умната молитва. Седим притихнали и полагаме усилия да се молим, но нашето внимание се отклонява в различни посоки. Няма нищо чудно, че не успяваме да съсредоточим вниманието си. В покоя на душата шумът на медийния поток отсъства и нашето внимание се чувства безпомощно и ограбено.

Ето какво всъщност мотивира животът на монаха. Той живее по начин, който му помага да съсредоточи вниманието си в реалността – да вижда и да чува, да вкусва и да докосва нещата, които имат истинна форма и са в непосредствена близост. Животът му не е нещо кой знае колко по-различно от живота на хората отпреди 200 години, преди появата на масовата градска култура. Но той е реален. Реален в най-дълбокия смисъл. И е заложен в основата на светотайнствения живот. Бог отдава Себе Си, Своята животворна благодат по съвсем конкретни и точно определени начини. В абстрактното, неясното, неопределеното няма нищо сакрално и Божествено. Реално изразеното присъствие е единственото Присъствие.

Ако имаме желание да се молим, тогава ще трябва да живеем така сякаш сме в молитва. Няма как да живеем във виртуалното и абстрактно, и изведнъж да се приобщим към реалното. Няма как просто да сме на думи „загрижени“ за нещо и после изведнъж да се научим на практика да отдаваме любов. „Да живееш“ е глагол, предполагащ волева активност. Страстите на масовия опит са нещо съвършено различно.

Живея. Обичам. Храня се. Дишам. Моля се. | blogs.ancientfaith.com

Превод: Анжела Петрова

********************************************************

Любовта отхвърля евтаназията

СТАВР. ИК. СТЕФАН СТЕФАНОВ · 29/09/2016

В медиите излезе информация, че наскоро за първи път в Белгия е била позволена евтаназия на дете. Тази държава е единствената в света, където отскоро законът дава подобна възможност дори за деца под 12 години. [1]

Тъжна, печална информация. На фона на глобалните събития – бомбардировките в Сирия, мигрантските проблеми и текущите политически новини, тази информация сякаш мина незабелязано покрай нас. А става дума за законно отнемане на детски живот. В подобни случаи ние използваме щадящи евфемизми. Въпреки „красивото” си название обаче (от гр. – добра, красива смърт), в същността си евтаназията е убийство, защото е противоестествено прекратяване на живота. Днес тя най-често се оправдава с „правото на смърт” и с „качеството на живота” [2]. През тази призма се дава правото на човека да преценява чий живот и в какви случаи няма ценност.

Евтаназията отдавна е легализирана в много страни, но за първи път се прекрачва тази граница – да бъдат евтаназирани и деца. Ако приемем този факт спокойно, дали бихме могли също така спокойно да просим от Господа „християнска, безболестна, непосрамена, мирна кончина на нашия живот и добър отговор на Страшния Христов съд”? В християнската традиция съществува Молебен канон на Пресвета Богородица при тежки душевни и телесни мъки. Има дори молебен при разлъка на душа от тяло, в който се молим: „Да, човеколюбивий Господи, заповядай да се пусне от плътските и греховни вериги и приеми в мир душата на този Твой раб”. Това е молитва за „добра смърт”, но по волята на Твореца на живота.

Като взема пример от литургийното прошение, дългогодишният преподавател по християнска етика проф. Георгиос Мандзаридис, който посвещава на евтаназията отделна глава в своята „Християнска етика”, пише, че всъщност „евтаназията е не само приета, но и желана от Църквата”. За да ни представи реалистична картина, той посочва, че „едновременно с това обаче Църквата отдава почит на мъчителната смърт, не само когато човек умира, изповядвайки Христос, но и когато тя е свързана с болести или скръбни моменти, които човек понася с търпение и упование на Бога. Тук добрата смърт се състои не в отсъствието на болка, а в посрещането й с търпение и вяра в Христос” [3]. Нататък авторът разглежда различните видове евтаназия – активна, пасивна, косвена, от психологическа, медицинска, социална и правна гледна точка, като изразява позицията на Църквата спрямо „благородната” и „терапевтична” евтаназия като социално беззаконие и като “безнравствена и оскърбителна за медицинската професия” всяка постъпка, която не допринася за удължаването на живота, а ускорява смъртта” [4].

Забележителният съвременен психотерапевт и християнски мислител акад. Владета Йеротич е посветил много текстове в своите научни трудове за болестта, за нейната причина и възникване, за нейното отражение върху човека и неговата психика. Съвременната дълбинна психология посочва, че днес е особено голям броят на т. нар. „скрити самоубийци”, които се „самоубиват” чрез алкохол, наркотици, пушене… шофиране с несъобразена скорост и пр. [5] Йеротич посочва, че различните хора според своите ценности, според психологическия тип, според семейната среда, според етническата принадлежност, възприемат и реагират на болестта и болката по различен начин. Когато ние видим някой човек с тежко и непоносимо страдание най-често казваме „Бог да му е на помощ!” Но скритият подтекст на това възклицание най-често означава, че и Бог не може да му помогне. В  26-ото стъпало от своята „Лествица” преп. Йоан Лествичник ни показва друг поглед: „Видях тежко страдащи, които чрез телесния недъг, като чрез някаква епитимия, се избавиха от душевната страст; и аз прославих Бога, Който лекува тленното с тленно” [6]. Ала светецът посочва и пример за обратното: „Видях неопитен лекар, който унизи един скърбящ и с това нищо повече не направи за него, а само го хвърли в отчаяние” [7].

Коментирам проблема на евтаназията и разширяването обхвата на белгийския закон не от позициите на специалист. Всъщност какво означава в случая да си специалист? Кой е специалист? Лекарят ли? Та самата дума „лекар” означава, че той е призван да лекува, а не да убива. Всеки лекар е положил Хипократова клетва, един от етичните принципи на която е уважението към живота. В древния текст на клетвата се казва: Никому

няма да дам средство, което причинява смърт

и няма да му покажа път към подобен замисъл” [8]. В различните исторически периоди текстът на клетвата многократно е променян. Не зная дали в клетвата, която лекарите произнасят днес, тези думи и този смисъл са запазени. Но ако лекарската клетва днес има друг смисъл, то какъв е смисълът от нея?

Някои тук ще обърнат внимание на това, че евтаназията се извършва не по волята на лекарите, а по молба на страдащите или на техните близки. Но това сваля ли отговорността от лекарите, които извършват процедурата? Достатъчно оправдание ли е страданието и проява на милост ли е то да бъде прекратено чрез евтаназия?

Съществуват състояния при различни телесни и душевни заболявания, когато болките и страданията стават нетърпими. Болките и страданията помътняват разума. Първата битка на дявола е срещу ума. Още с падението си умът потъмнял и се разболял [9]. Как можем да възпрем един човек, изпаднал в толкова тежко състояние, да посегне на живота си? Да започнем да му проповядваме? Или да го сплашим с вечните адски мъки? Съмнявам се, че подобен подход може да даде резултат. Единственото, което може да помогне на отчаяния човек, е любовта. Но само най-истинската любов, защото човек в такова състояние не само че

не приема формалните прояви на любов и състрадание, напротив, те още повече го отчайват и тласкат към пропастта

След като желанието за смърт е противно на християнските норми, имаме ли право да осъждаме хората, изпаднали в отчаяние и безнадеждност? Ако постъпваме така, ние слагаме сол в раните им. Състраданието е чуждо на всякакво осъждане. А всяко осъждане показва липса на състрадание. Освен това не е истина, че отчаянието винаги е признак на неверие или маловерие. Нима свети пророк Илия бе малодушен или вярата му в Бога бе слаба, когато „седна под една хвойна и искаше да умре, думайки: стига вече, Господи, прибери душата ми” (ІІІ Цар. 19:4)? Осъждащото християнство е нонсенс. Християнската душа е състрадаваща, а не осъждаща. Колкото по-дълбоко е отчаянието на страдащия, толкова по-дълбоко трябва да бъде нашето състрадание към него. Ако ние не сме изпадали в отчаяние, то не е защото духът ни е много силен и вярата ни e непоклатима, а защото Бог ни е пощадил и не ни е допуснал да изпитаме истинско страдание.

Коментарът на решението на белгийския законодател не би имал смисъл, ако разглежда евтаназията от християнски позиции, а е насочен към хора, за които християнските норми и принципи не са основополагащи в живота им. Ние живеем в свят, който се секуларизира все повече и християнските норми играят все по-малка роля. Нашата задача днес основно е да посочваме верни принципи. В света с релативна нравственост да посочваме и отстояваме изконните принципи на християнския етос. Да ги живеем в личния си живот, а не да ги натрапваме на другите. Но не по-малко важно е да разсъждаваме трезво и да се ръководим от емпатия към своите ближни. Нормативният схоластичен подход не ни прави по-добри християни. Напротив, именно този подход към проблемите отблъсква хората от вярата. Защото в същността си този подход означава, че ние не се интересуваме от човека и не ни трогва неговото страдание, а се стараем само като изрядни книжници да бъдем верни на буквата и правилото. И в такива случаи истината, че „буквата убива” (ІІ Кор. 3:6) придобива буквален смисъл.

Познати са ни ситуации, когато хора са застанали на ръба на някаква пропаст и се готвят да скочат. При тях изпращат други хора с авторитет, които умеят да внушават доверие, които умеят да говорят през сърцето си. Водят дълъг разговор и накрая този който е на ръба на пропастта и на ръба на живота в края на краищата поема подадената му ръка. Такъв е сюжетът на удивителната пиеса на Кормак МакКарти „Експрес „Сънсет лимитид” и на филма, създаден по нея. Съдбата среща двама непознати минути преди университетски професор да се хвърли под колелата на експреса. Животът му е спасен от бивш престъпник, който в затвора е открил вярата в Иисус. Цялата драма е диалог между двамата, който се развива в една стая, но държи зрителя в напрежение, защото всяка дума е на ръба между живота и смъртта.

Тежките житейски картини са нарисувани не само в киното и литературата. В книги и филми са документирани действителни случаи, когато тежко ранени войници молят своите бойни другари да ги застрелят, за да сложат край на страданията им. И те понякога го правят – така нареченото в „Записки по българските въстания” „мъжко причастие”. Но по-често ги вземат на гръб и с риск на собствения си живот ги носят под дъжд от куршуми. Рядко успяват да ги спасят, в повечето случаи ранените умират. Но по-важното е, че техните фронтови другари рискуват своя живот, за да спасят чуждия. Има и крайно безнадеждни ситуации, когато ги застрелват. Но това, което е позволено на един войник в огъня на сражението, не е позволено никога на един лекар – нито на бойното поле и още по-малко в болницата!

Безизходно страдание има не само във военни условия. Уви, то често съпътстват живота около нас, сполетява най-близките ни, а не рядко и самите нас. Животът ме е срещал и сближавал с много хора с трагично тежка съдба. Познавам майки, които се грижат за децата си, поразени от тежки и нелечими болести. Страданието им е ежедневно и непосилно. Ежедневно са на предела на силите си. И години наред се грижат за децата си с любов и търпение. Бог им дава сили, защото без Божията помощ те не биха устояли. Страдащите им деца са обгърнати не само от майчината любов, но и от любовта на всички в църквата. Нещо повече – всички виждат в тези деца Божии ангелчета. Заради страданието им, те са обичани повече от здравите.

Във всяко едно общество се търсят всички възможни средства и начини да се помогне на страдащите. Но знаем, че често е невъзможно да се помогне. Съществуват нелечими болести, както и нетърпими страдания. Постиженията на съвременната цивилизация трябва да се насочват как по-ефикасно да се лекува и помага, а не как по-ефикасно да се убиват страдащите.

Един от най-поразителните текстове, които съм чел, е статията на отец Георгий Чистяков „Слизане в ада” [10]. С покъртителна искреност и топлота отец Чистяков описва картини и съдби от болницата, в която служи. Пред очите му и в ръцете му всеки ден умират деца. „За последния месец погребах шест деца от болницата, където всяка сутрин отслужвам литургия. Пет момченца: Женя, Антон, Саша, Альоша и Игор. И едно момиче – Женя Жмирко, седемнадесетгодишна красавица. От нея в иконостаса на болничната църква остана икона на свети великомъченик Пантелеймон. Тя умря от левкемия. Умираше дълго и мъчително, не й помогна нищо.” През тези мъчителни трагедии отец Георгий говори за вярата и за Бога. Говори за Иисус, Който слиза заедно със страдащия и умиращия до ада. И казва, че и ние трябва да слезем заедно със страдащия в ада, следвайки Иисус.

Детското страдание се понася много по-тежко от страданието на възрастен човек. Не случайно когато разсъждава върху причината за злото в света, Достоевски влага в устата на своя герой примера с детското страдание. То е най-необяснимо и най-непоносимо. Иван Карамазов казва, че този въпрос остава открит навеки.

Приемането на детската евтаназия е довеждане на неговите лукави и цинични разсъждения до техния логически и технически завършек

А отправната точка на неговите разсъждения са думите му: „Никога не съм могъл да разбера как може човек да обича ближните си” [11].

Проблемът с евтаназията трябва да бъде разглеждан от два аспекта. Когато става дума за човек, пожелал да сложи край на живота си, това е проблем между него и Бога. Към неговото страдание ние можем да се отнасяме само със състрадание и никога с осъждане. Съвсем различен е аспектът, когато разглеждаме евтаназията като обществен и медицински проблем. Както и да бъде погледнато, медицинската евтаназия е убийство и няма как то да бъде оправдано. Особено когато се отнася до деца. Няма как евтаназията да бъде третирана като милосърдие. Особено когато се отнася до деца. Милосърдието е любов, а любовта не убива. Любовта е единствената алтернатива на евтаназията. Особено към деца. Ако модерният свят е забравил това, ние, християните, трябва да му го кажем. Ако не знае как да изрази любовта, ние християните трябва да му покажем. Освен ако и ние не сме забравили.

 

Бележки

1. “Евтаназия на дете бе разрешена за първи път в Белгия”.
   2. Прот. Радован Бигович,“Църквата в съвременния свят”, С. 2013, с. 191.
   3. Георгиос Мандзаридис, “Християнска етика” том II, С., 2013, с. 540.
   4. Пак там, с. 544.
   5. Владета Йеротич, “Завръщане към отците”, С., 2013, с. 35.
   6. Св. Йоан Лествичник, “Лествица”, С., 1982, с. 158.
   7. Пак там, с. 159.
   8. http://h2g2.com/edited_entry/A1103798.
   9. Митрополит Йеротей Влахос, “Православна психотерапия”, В. Търново, 2009, с. 134,135.
   10. О. Георги Чистяков, “Сливане в ада”.
   11. Ф. М. Достоевски, “Братя Карамазови”, С. 1975, с. 306.

************************************************************

Проповед за Покров Богородичен

СВЕЩ. ДОРИН ОКТАВИАН ПИЧОРУШ · 01/10/2016

В основата на днешния празник – Покров Богородичен, стои едно видение. Видение, което се случило в един храм във Влахерна.

На някои от празничните икони онзи, на когото му се е явило това видение, е изобразен долу, в дясната страна, в зелени одежди, с оголена гръд и голяма бяла брада, говорещ с един младеж. Забележете – в долната страна, в ъгъла на смирението.

Кой е човекът, свидетелствал за това видение? Кой е този, който е видял Божията майка да се моли за нас и да спуска покрова на своята слава? На кого дължим този толкова красив и радостен Богородичен празник?

Дължим го на св. Андрей Юродиви, чието име честваме на 2 октомври и чието успение е през 936 г. Това видение се случило в един неделен ден, след нощно бдение в храма, в 4 ч. през нощта… Във видението си св. Андрей съзрял Св. Богородица рееща се във въздуха и молеща се, блестяща като слънцето, и покривайки народа с пречестния си покров.

След като с очите си видял тази картина, той попитал своя ученик св. Епифаний – младежа, изобразен до него на празничната икона, дали и той е видял Божията майка. Младежът го уверил, че и той я е видял и че се е изплашил от това, което вижда.

Това видение било Божият дар, даден на св. Андрей заради неговата святост, който той да предаде на всички ни. За Църквата това видение е едно от скъпоценните, тъй като то служи като ориентир за всички нас за това каква е Божията воля. Нашите размисли, съждения и предположения не могат да заместят Откровението, а Божието откровение е основата на нашето богословие.

За това днешният ден е празник на вярата и радостта, защото Божията майка ни се разкрива в това видение като постоянна молитвеница за нас. Покровът, който св. Андрей видял да се спуска над вярващите, е благословението, с което Св. Богородица ни дарява с молитвите си към Светата Троица, към нашия Господ. В тропара за празника пеем: „Богомайко… покрий ни с честния си покров и ни избави от всяко зло…“.

В преданието за празника се казва, че в онази благодатна нощ св. Андрей чул молитвените думи, които Св. Богородица отправяла към своя Син: „Царю Небесни, приеми всеки човек, който Те прославя и на всяко място призовава Твоето пресвето име; и където се извършва памет на моето име, това място освети. Прослави тези, които Те прославят и с любов почитат мен, Твоята майка, приеми всички техни молитви и обети, и ги избави от всякакви бедствия и злини“.

Ето защо този празник е изпълнен с радост: защото разбираме кой и как ходатайства за нас пред Господа. Без видения и просветления, без богословските отговори на светиите, изпълнени с благодатта на Духа, ние няма да имаме божествено богословие, а само една човешка философия. Защото Господ ни говори чрез светиите Си, а понякога ни говори и чрез тези, от които най-малко очакваме това.  Ако Църквата е гонена, ако има ереси, ако има вълнения по определен богословски проблем – етичен, каноничен или друг, Господ ще проговори чрез някого и ще успокои духовете ни.

Само че трябва да изчистим съзнанието си, за да можем да разберем чрез кого ни говори Той. Защото св. Андрей – онзи, който вижда Божията майка как се моли за нас, е бил презиран и омаловажаван по време на земния си живот, като много хора са го считали за един обикновен луд. А според житието на светеца Господ казал на Андрей: „Приеми върху себе си подвига на добродетелите: бъди гол и юродив заради Мене ”.

За себе си например зная много добре, че всички благословения в живота ми са благодарение на Божията майка, която е с нас и ни помага всеки миг, ако сме чисти в намеренията си и имаме вяра в помощта й.

Молете се на Божията майка с вяра и тя ще бъде ваша майка!

Молете й се простичко, без капка съмнение и тя ще ви изпълни с благодатта на небесната красота и чистота!

Защото тя непрестанно се моли на Светата Троица за нашето спасение, откъдето идва цялата помощ, цялото благословение и целият мир на света.

Нека Господ ни изпълни с мира и милостта Си сега и вовеки веков. Амин!

www.teologiepentruazi.ro

Текстът е публикуван със съкращения

Превод: Сандра Керелезова

*************************************************

Възкресяването на сина на вдовицата от Наин

МИТРОПОЛИТ АНТОНИЙ СУРОЖКИ · 09/10/2016

(Лук. 7:11-16)

Днешното Евангелие ни представя два образа на пределната човешка скръб: вдовството и лишаването от единствения син. Жената, която Христос среща при вратите на града, е изгубила човека, когото на младини така обикнала, че оставила баща и майка, и всичко, за да бъде с него; и от тяхната любов се родил син, в когото те вероятно са вложили цялата си надежда, цялата си любов, който, както им се струвало, ще бъде подкрепа в старостта им и утеха във всяка скръб…

Но ето, умрял мъжът, първата любов на тази жена, сега тя погребва и своя син. При вратите на града я среща Христос; Той е изпълнен с жалост и състрадание, и се обръща към нея с думи, които сякаш веднага вече намекват за това, че е дошъл краят на мъката: Не плачи!... Той не изрича: „Утеши се, синът ти ще възкръсне в последния ден”; Той не й говори, че това е обща съдба на хората и че на нея й се е паднал особено горчив дял, но Господ няма да я изостави. Той казва: Не плачи! – и вдовицата се спира заедно с шествието, и с властното Си слово Христос връща към живот последната й надежда, всичко, което й остава, и не само на земята, а онова, което я съединява с вечността, защото любовта събаря преградите и на смъртта, и на разстоянието, и на времето, и ни пренася във вечността.

На мнозина през последните десетилетия им се наложи да преживеят скръб, подобна на мъката на тазимайка. Колко, колко мъже загинаха на война, в болести, колко деца загинаха преждевременно и колко майчини сълзи са пролети. И на всяка майка Господ казва: Не плачи, повярвай! Не търси своя син, своя мъж, своята любов някъде в миналото: в миналото е само онова, което е било; но любовта не умира, тя е по-силна от смъртта, любовта вече ни съединява и на земята, и във вечността…

Но онези хора, които не са пострадали по такъв начин: не са преживели овдовяване, не са погребали дете – и те понякога се озовават пред крушението на собствения си живот. Има случаи, когато човек е живеел с надежда, живеел е с близостта на Бога, с чувството, че животът се носи ликуващо, победоносно – и изведнъж този живот, тази надежда, тази радост рухват. Случва се някой в продължение на целия си живот да е носил в себе си, както майка под сърцето си, мечта, любов, надежда – и идва време, когато изведнъж, по някакъв необясним начин всичко се срива, всичко умира, и човекът остава, както тази наинска вдовица, както тази майка, погребваща своя син: всичко е отминало, всичко е умряло, всичко е изгубено…

Тогава и на нас, с голямо състрадание Христос ни казва: не плачи, спри, Аз съм тук!... И с властно слово Той може да възстанови в сърцата, в душите, в живота ни всичко, което сякаш е изчезнало безследно…

Затова нека и ние да се научим от Христос с какво състрадание да се отнасяме към човешката мъка, с каква любов Той изрича думите: „Не плачи!” – за да не бъде вдовицата оскърбена, унизена, възмутена от тези думи. Ние трябва да се научим да говорим така, че нашите думи за надеждата, за вярата, за живота, за Бога да бъдат не оскърбление, не унижение, не причина за гняв, а утешение и радост; и чрез нас трябва често, често да идват при хората и утешение в земната скръб, и възраждане на вечната надежда и сила да живеят…

Да ни даде Господ такова състрадание, такава любов, за да могат онези, на които кажем думи на вяра, надежда и утеха, да оживеят, да оживеят от вечната надежда, от всепобеждаващата вяра и да се уверят, че всичко, докрай, побеждава любовта – и Божията, и човешката. Амин.

16 октомври 1977 г.

(Из книгата с проповеди „В името на Отца и Сина и Светия Дух”) | www.mitras.ru

Превод: Радостина Ангелова

**********************************************************

Св. Иван Рилски – отшелник и общественик

АРХИМ. СЕРАФИМ (АЛЕКСИЕВ) · 19/10/2016

Може би без св. Ивана и други такива като него не би имало днес български народ. Тая смела мисъл нека никого не учудва, защото логиката на фактите довежда до нея…

Вярващите единодушно го почитат като вечно бдящ небесен покровител на България!… Защото св. Иван със своя подвиг, роден от велика любов към Бога и от послушание към Божията воля, не само себе си спаси и съвременниците си настави в пътя на спасението, но и безчислените поколения след себе си предпази от отчаяние в най-тежките минути на религиозен упадък и национално униние – след толкова тежки премеждия и народносни катастрофи – изведе на спасителния бряг на националната самобитност и независимост.

Какви велики плодове роди свети Ивановата беззаветна любов към Бога! С изпълнението на първата и най-важна Христова заповед Рилският пустинножител доби огромни благодатни сили и можа да понесе един цял народ върху плещите си, да преведе през много изпитания и беди… С това свети Иван Рилски се явява пред днешния изследовател на живота и значението му не само като велик пустинножител, но и като велик общественик. Колкото и парадоксално да звучи това, фактите го доказват. Някои, може би, ще се усмихнат и ще свият рамене като чуят, че св. Иван Рилски е ценен и като отшелник, и като общественик. И, може би, в своето отшелничество и уединение в непристъпните гънки на Рила той е по-добър общественик от много други общественици из канцелариите.

Но може ли, ще възразят някои, да се нарича общественик човек, който бяга от живота и се крие от обществото? Та тъкмо това е най-чудното – че св. Иван Рилски, тоя „беглец от света“, е един от най-заслужилите благодеятели на България! Той е избягал от света, но не от презрение към него, а от велика любов към Бога. Когато говори за любовта към Бога като за първа и най-голяма заповед, Спасителят добавя: „А втора, подобна ней е: възлюби ближния като себе си“ (Мат. 22:39). Как може да обикне ближния си като себе си някой, който не е обикнал Бога и Божиите заповеди от всичката си душа? Любовта към ближните не е природен закон, за да може всеки да я има в сърцето си. Какво прочее ще подтикне един човек-егоист да възлюби всеотдайно чужди нему хора?… А който е обикнал Бога от цялото си същество, неминуемо започва да обича и ближните си като себе си, защото заповедите на обичния Бог изискват това. Ето, примерът на св. Ивана отлично доказва правотата на нашите мисли. Неговата изумителна любов към Бога го довела в края на краищата до жертвена любов към ближните и до най-безкористна служба на народа. Кой друг е дал толкова на България, колкото св. Иван Рилски?

Но, казват, той се е отделил от обществото! Побягнал е от народа! Каква любов към народа е проявил в това? Вярно е, той е избягал от народа, но не поради мизантропия. Той е побягнал от света, за да не се зарази от пороците му. Побягнал е от света, за да се сдобие с добродетелите на съвършенството, та с тях да послужи на народа си. Побягнал е от света, за да дойде по-близко до Бога, та, застанал пред престола Му, повече милост и благодат да измоли за света. Защото в края на краищата светът не е нещо самостоятелно, а зависи от Бога. Ето такова е мистичното значение на „бегълците от живота“ за живота! А ние, които не сме „бегълци от живота“, какво даваме за живота? – Пороците си, недостатъците си, слабостите си, с които го отравяме и правим още по-тежък и непоносим…

Странен е пътят на светците! Те са устремени към небето, но с туй обогатяват земята! Техният път е подобен на пътя, който изминава водата. Представете си, че навред по земята е страшна суша. Пръстта е пропукана от палещото слънце. Дъжд не е валял от месеци. Никаква роса не пада по растенията. Вода е останала само в моретата, езерата и реките. Но, вместо оттам да се излива върху жадната земя, водата във вид на пара побягва към небето. Каква несъобразност в природата! – би рекъл прибързаният в умозаключенията си наблюдател. Но всъщност не трябва ли тъкмо така и да стане? Водата трябва да се изкачи във вид на пара на небето и да образува там големи дъждоносни облаци, за да може оттам като дъжд да падне равномерно навсякъде по земята, дето е нужна нейната животворна влага.

Ето такъв е пътят на светците… Светците бягат от света, за да не се заразят от пороците му, търсят Бога, за да придобият заповяданото от Него съвършенство и чак тогава като небесни облаци обръщат поглед към жадната за небесна влага земя и почват да разливат над нея велика Божия благодат.

През времето на св. Ивана е имало много големци в България – боляри, висши сановници, държавници, пълководци и общественици. Но те всички са окончателно забравени, тъй че дори и имената им не се знаят… А тоя отшелник , който жив отиде да се погребе в дебрите на Рила, той пустинник, който имаше равноангелен живот, но бягаше от човешката прослава и до днес не може да се отърве от величанията и лаврите, които от всички страни се трупат върху светия му лик…. И всичко това идва да докаже, че народът по свои пътища чувствува какво значат светците за човечеството. Да, велико и неоценимо е значението на светците за живота в тоя грешен свят. Светците са невидимите стълбове, върху които се крепи светът. Те са връзката между небето и земята.

Целият свети Иванов живот и подвиг е едно дивно тържество на духа над материята, и едно потвърждение за библейската истина за приоритета на духовното над плътското. Но странно! По неизповедимите Божии пътища, презрял тялото си, св. Иван и него увековечи, и стана с нетленните си мощи живо доказателство за възкресението на мъртвите от гробовете, което има да се сбъдне преди Второто пришествие.

Откъс от книгата на архим. Серафим (Алексиев) “Свети Иван Рилски и значението му за българския народ”

********************************************

КАКВО Е ДУШАТА?

Автор: Свещеник Джон Уайтфорд
Източник: fatherjohn.blogspot.bg
Превод: Павел Стефанов

Думата за душата на иврит е „нефеш“, което означава най-вече „живот“: „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“ (Битие 2:7). В този смисъл, всяко живо същество има душа (както се вижда от употребата на думата „нефеш“ в Битие 1:20, 1:24 и 1:30). Тази дума също се използва за човека (например „Всички, които дойдоха с Иакова в Египет и които бяха излезли от чреслата му, освен жените на Иакововите синове, бяха всичко шестдесет и шест души“ (Битие 46:26). Душата се отнася до вътрешния живот на човека ( „… потресена ми е силно и душата“ (Псалм 6:4). Душата също се нарича това, което напуска тялото при смъртта („И когато береше душа, понеже умираше … (Битие 35:18). Когато човек почине, душата продължава да съществува, но душите на праведните са избавени от ада: „Но Бог ще избави душата ми от властта на преизподнята, кога ме приеме“ (Пс. 48:16).

Свети Йоан Дамаскин описва душата, както следва:

„Душата е жива, проста и безтелесна същност; по природа невидима за телесните очи; безсмъртна, надарена с ум и разум, нямаща определена форма; действа с помощта на физическото тяло и му придава живот, растеж, сетивност и сила за раждане. Умът принадлежи на душата не като нещо друго, отделно от нея, а като съществена част от самата нея. Каквото е окото за тялото, това е и умът за душата. Душата е независима, надарена със способността да желае и да действа; подвластна е на изменение, а именно, на изменение от страна на волята, както е присъщо на сътворено същество. Душата е получила всичко това естествено по благодатта на Създалия я, по която е получила и битие, и определена природа“ (из „Точно изложение на православната вяра“, 2:12).

В тълкуванието на Битие 2:7 („И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“) и 1 Коринтяни 15:45 („Тъй е и писано: “първият човек Адам стана жива душа”, а последният Адам – животворен дух“), св. Григорий Палама казва, че „жива душа“ означава „вечно живееща, безсмъртна, разумна, защото безсмъртното е разумно, и не само това, но също надарена с благодат“ (За Светия Дух 2:8, цитиран в Православната психотерапия; Науката на отците, от митрополит Йеротей Влахос (манастир „Рождество Богородично“, Левадия, Гърция, 1994, стр. 101).

Свети Максим Изповедник казва, че душата има три сили: „От душевните сили, едната храни и възраства тялото, другата предизвиква мечтите и желанията (афектите), а третата e разумната ноетична сила]“. Растенията имат първата сила. Животните имат първата и втората. Хората имат и трите (митрополит Йеротей (Влахос), стр. 106).

Когато говорим за нашата „ум“, „сърце“, „разум“ и „дух“, те всички са изражение на човешката душа. Като паднали същества, нашата душа се нуждае от изкупление, очистване и изцеление.

Гръцката дума за душа е „Психи“, откъдето идва и думата „психология“ (изследването на душата). Има една много хубава книга на православното учение за душата, която е цитирана по-горе: „Православна психотерапия: науката на отците“ от митрополит Йеротей (Влахос) Все пак, това заглавие е подвеждащо за англоговорящи, защото когато говорим за „психотерапия“, ние мислим за някой известен психиатър или психоаналитик. Но думата тук се използва в първоначалния си смисъл – изцелението на душата.

*******************************************************************

„Ерес“ ли е европеизирането на източноцърковната музика

ИВАЙЛО БОРИСОВ · 24/10/2016

За разстоянията между тоновете в гамите на източноцърковното пеене (размисли)

Може би интересуващите се от материята на източноцърковното пеене (носещо и названието византийска музика) ще сметнат, че настоящият текст е насочен само към специалистите. Напротив, написването на тази статия беше провокирано и, ако щете, от емоционални причини.

Както е известно, източноцърковното пеене използва т. нар. осмогласие. Това осмогласие не е свързано с хармоничното многогласно звучене, при което имаме съчетаване на отделните гласове (защото източното пеене е едногласно), а е базирано на особени ладове, в чийто строеж има определено съотношение и закономерности. От историята ни е известно, че систематизирането на това осмогласие е свързано с името на големия богослов св. Йоан Дамаскин, който избрал от съществуващите тогава напеви само такива, които да съответстват на светия характер на църковното пеене. Осемте църковни гласа се делят на първообразни (първи, втори, трети и четвърти) и производни от тях (пети, шести, седми и осми). Така например от първи глас произхожда пети, от втори произхожда шести и т.н.

У нас все по-често започват да се чуват мнения, че, видите ли, певците, които искат да изпълняват правилно тази музика, трябва да се придържат към определени специфични тонови разстояния, различни от европейското звучене. В европейската музика господства т.нар. равномерна темперация, при която една чиста октава е разделена на 12 абсолютно еднакви по акустична стойност полутона. Привържениците на източния колорит в звученето засипват слушателите си с аргументи, че в истинската църковна музика осемте гласа трябва да се изпълняват по гами, включващи например разстояния от полутон или тон, които се отличават от европейските такива [1]; твърдят, че акустичната система на църковната музика е неравномерно темперирана (каквато е например тя в строевете на неевропейската макамна традиция [2]).
Всичко това води до идеята и внушението, че изпълнението на тази музика с помощта на т.нар равномерно темпериран строй е сериозно изкривяване на характера й.

Аз съм един обикновен църковен певец (не претендирам да съм последна инстанция по темата), но категорично не бих се съгласил с такива крайни твърдения. От началото на миналия 20 век наши музикоучители като Петър Сарафов, Мирчо Богоев, Петър Динев, в своите трудове представят източноцърковна музика, която в интервално отношение е близка до западноевропейското звучене.

Всички ние сме свикнали още от деца с равномерно темперирания строй в часовете по музика; посредством средствата за масова информация ухото на европееца е привикнало към европейското музикално звучене. Според мнението на мои колеги използването на европейските интервали при изграждането на църковната музика водело до западно влияние в нея, защото древните песнопения не са се пеели с помощта на тези „европеизирани” гами. Честно казано, не разбирам такова отношение, особено когато то претендира за абсолютна непоклатимост и безгрешност.

Въпросът за гамите е доста широк. Как са се изпълнявали древните химни и по какви точно гами, е доста сложен проблем. Ние имаме записана църковна музика от 10 век. Как е звучала преди това, а пък и какво е било звученето на вече фиксираната музика (правилното дешифриране на тези древни нотирани текстове е твърде спорен въпрос) е една енигма. Смятам, че решението му не е в компетенциите на защитниците на „старото оригинално звучене”. Как са звучали детайлно различните гласове през времето на св. Йоан Кукузел (13-14 в.) също не можем да твърдим. Ако бихме го направили, то нашият акт би бил доста смел. Известно е, че Кукузел е преподавал теорията на гласовете с помощта на графическо колело ( т.нар. колело на Кукузел), вярното разчитане на което днес е невъзможно. Също така е известно, че от падането на Константинопол под османска власт през 15 в. до 18 в. източноцърковното пеене не е в своя апогей. Липсвала е уеднаквеност в теоретичния план на тази музика. Затова се и появява Новият метод.
А той идва на бял свят благодарение на труда на тримата цариградски музикоучители от първата половина на 19 в.: Хрисант Мадитски, Хурмузий книгохранител и Григорий протопсалт. Ние ползваме тяхното реформирано невмено писмо [3] за класическа фиксация и изпълнение на източноцърковното пеене. Но не бива да се забравя, че теоретичният двигател на тази реформа – Хрисантq е бил полиглот и голям познавач на западноевропейската музика. Хрисант Мадитски е ползвал нейни теоретични принципи в реформирането на невмената система. Така например по подобие на западната солмизация (солфеж) [4] той въвежда метода на паралагия с помощта на първите седем букви от гръцката азбука (добавя към гласните съгласни и обратно) [5]. Е, добре, това не е ли внасяне на нов елемент в структурата на църковната музика под влияние на западноевропейските стандарти? А използваната от Хрисант на места тактова черта не сочи ли към това?

Ние не можем да се нагърбим със задачата да поставяме разделителни линии в същността на явления, които са извън нашето време и познавателните ни способности. Нашата роля като певци е да изпълняваме църковна музика, която е опряна на традицията, претворяваща се в съвременността. Дали в структурата на дадени гласове са залегнали едни или други интервални съотношения, не е въпрос от първостепенно значение. Разбиранията за интервалните съотношения в гласовете, начинът на изпълнение на музикалното произведение са неща, които се индивидуализират спрямо творческите концепции на отделните ръководители на съответните църковно-певчески школи и хорове. От първостепенно значение е музицирането на псалтите, отправено към Твореца, да бъде молитвено и докосващо, защото, както се казва в древния химн от вечерното богослужение „Свете тихий” – Бог е достоен през всички времена да бъде възпяван с приятни гласове.

Бележки

1. Например тези интервали могат да се възпроизведат чрез помощта на арабския струнен музикален инструмент уд.
2. Макамите са ладово-мелодични модели при турската, арабската и персийската музикални култури.
3. Невмите са специални нотни знаци, с които си служи едногласната музика.
4. Пеене по ноти със сричковите им имена. Вж. т. 5.
5. В своята система Хрисант дава следните наименования на нотите: па, ву, га, ди, ке, зо, ни, па. Това той прави по подобие на имената на тоновете в западния солмизационен метод: ре, ми, фа, сол, ла, си, до, ре.

************************************************************************

Православието и свободата на съвестта

НИКОЛАЙ БЕРДЯЕВ · 25/10/2016

Клерикализмът е чужд на православието. Това отрицателно явление се е развило повече на католическа почва. Но днес ние присъстваме при зараждането на клерикални настроения и клерикална идеология в Православната църква. Нашата православна младеж, понякога дори в най-добрата си част, боледува от тази болест. При младежите това е детската болест на християнския ренесанс, реакция срещу дългия период на отпадане от Църквата. При старците, при дореволюционното поколение това по-скоро е старческа склероза, една пълна неспособност за творчество и свобода.

При известна част от нашата младеж, религиозно гореща и предана, но неосмислила докрай и неосъзнала все още основите на православието, имаше тенденция да смята всеки епископ за незаблудим и да вижда в него нещо като папа. За поколението, увлечено от реакцията срещу разрушителната сила на революцията, е характерна потребността да се опре върху някаква непоклатима скала, страхът от свободата на духа, от свободата на избора. Но една такава нагласа води неизбежно до трагични конфликти за съвестта.

Само в католицизма е осмислена докрай концепцията за външния незаблудим йерархичен авторитет и са направени всички изводи от нея. В православието тази концепция може да бъде винаги само половинчата и противоречива. Ако с един папа все още можеш да живееш, то с 50 папи, спорещи един с друг и отричащи се взаимно, можеш лесно да попаднеш в лудницата. В действителност православието се различава от католицизма не по това, че в него има 50 папи вместо един, а по това, че в него няма нито един папа. И това трябва да се осъзнае докрай.

Православното съзнание не познава незаблудимия авторитет на епископите. Вътрешно незаблудим авторитет притежава само Църквата като цяло, само църковната съборност, а негов носител е целият църковен народ от всички християнски поколения, започвайки от апостолите. В Посланието на източните патриарси от 1848 г. се казва: ”Незаблудимостта почива единствено във вселенската пълнота на Църквата, обединена от взаимна любов. Неизменността на догмата, както и чистотата на обреда, се пази не само от йерархията, но и от целия църковен народ, който е тяло Христово”. Носител и пазител на християнската истина е целият църковен народ, а не йерархията. И няма никакви формално-юридически гаранции за правдивата външна изява на вътрешния авторитет на Църквата. Един отделен православен християнин може да бъде по-прав от преобладаващото мнозинство епископи. Имало е време, когато св. Атанасий, който е бил тогава само дякон, т. е. йерархически незначително лице, е бил носител на истината на православието срещу почти целия епископат на Изтока, настроен ариански. Клерикалите от онова време, поклонници на външния йерархичен авторитет, би трябвало да бъдат против св. Атанасий и за епископите-ариани. За православното съзнание е напълно допустимо, че светският писател Алексей Хомяков е изразявал по-вярно духа на православието, отколкото някои митрополити, следващи школското богословие на католиците и протестантите.

В православието е възможна голяма свобода на религиозната мисъл. Голямото предимство на православието е тъкмо в това, че то не познава външни гаранци; че не мисли Църквата по образа на царството на този свят, по аналогия с държавата, изискваща формално-юридически условия; че вярва в непосредственото действие на Светия Дух. Въпросът, който сега е затъмнен, и който трябва да бъде поставен с цялата си острота, е: признава ли православието свободата на съвестта като първооснова на духовния живот? Тютчев някога беше написал за привържениците на папа Пий IX: ”Погубиха ги фаталните им думи: свободата на съвестта е щуротия”. Това изказване на Тютчев, толкова близко на нашите славянофили, има смисъл и оправдание само в случай, че самото православие държи твърдо за това, че свободата на съвестта не е щуротия, а най-голяма ценност на християнството. Но днес ние живеем в епоха на страх от свободата на съвестта, във време на плахост и нежелание да се поеме бремето на свободата, бремето на отговорността.

Днешните клерикални настроения не са нищо друго освен католически уклон в разбирането на Църквата и църковния авторитет. И този католически уклон е особено силен при хората, които се смятат за фанатични и сурово православни, които мразят католицизма и са неспособни да разберат положителните му страни. Днес се наблюдава реакция не само срещу руската атеистична мисъл, което е добре, но и срещу руската религиозна мисъл от XIX в., което вече е неблагодарност и осъдителен разрив на приемствеността. Руската религиозна, православна мисъл беше необикновено свободолюбива, в нея зрееха ценностите на свободния дух, на свободата на съвестта и се подготвяше творческа духовна реформа, духовно възраждане, което беше осуетено от силите на започналата атеистична революция и неразривно свързаните с нея сили на мъртвешката реакция, угасяваща духа.

Проблемът за свободата на съвестта е основен в християнското съзнание и той трябва да бъде поставен с максимална яснота и радикализъм. Свободата винаги има приоритет спрямо авторитета. Характерната черта на господстващото в момента и у нас католическо становище е в това, че то бърза да спре действието на свободата на съвестта, че не признава перманентното й действие. А православното становище е друго – то не признава принципно това възпиране на свободата на съвестта, това нейно делегиране само на някакъв висш църковен орган, защото свободата на съвестта действа непрекъснато, чрез нея се осъществява самият съборен духовен живот. Животът на Църквата е единство на любовта в свободата. Всъщност всички духовно значими неща, в това число и в католическия свят, предполагат свобода на съвестта, творчество на свободния дух, а не действие на външния формален авторитет.

Свободата на съвестта в православието не означава ни най-малко протестантски индивидуализъм, тя е свързана из-отвътре, из-дълбоко със съборността. Реформацията беше свещено права в това, че държеше на свободата на съвестта, но впоследствие тя тръгна по лъжливия път на индивидуализма. Свободата не е усамотение на духа, негово противопоставяне на всеки друг дух и на целия свят. В стихията на свободата, на християнската свобода, индивидуално-неповторимото се съединява тайнствено с универсално-всеобщото. Но свободата никога не може да бъде прекратена и отменена, тя никога не може да бъде прехвърлена върху някой друг и нещо друго, тя може само да бъде просветена и осветена.

Против моята свободна съвест аз няма да приема никога нищо, няма да приема и Самия Бог, защото Бог не може да бъде насилие над мен. И моето смирение пред върховното начало може да бъде само просветление и преображение на моята свободна съвест отвътре, само тайнствено приобщаване на моята личност към висшата реалност.

Дори Вселенският събор, върховният орган на православието, не притежава формален авторитет. Вселенският събор не притежава формални и юридически признаци, сетивно уловими белези, той няма законническа природа. Съборът също не трябва да бъде превръщан в идол и абсолютизиран. Съборът може да се окаже разбойнически, въпреки че притежава всички формални белези на законността. Същински Вселенски събор е онзи, в който реално действа Светият Дух. И автентичността, духоносността на Вселенския събор се разкрива и удостоверява само от свободната съвест на църковния народ. Светият Дух действа в църковния народ, в църковната съборност, и установява разликата между истината и лъжата, между автентичното и фалшивото.

За църковното битие като духовно битие е характерно именно това – че в него няма външни гаранции, няма юридически и материално уловими признаци на автентичността. Всичко се решава от духовния живот, от духовния опит. Светият Дух действа не така, както действат природните сили и социалните сили. Тук няма аналогия. Налагането на една такава аналогия в църковния живот е съблазън, чрез нея Църквата се уподобява на този свят.

Йерархичната уредба на Църквата, която е исторически неизбежна, появата на каноните – всичко това е вторично, а не първично явление. Първичен е само духовният живот и онова, което съзрява в него. В него се корени Църквата и нейната святост. Да държиш за приоритета на външния йерархичен авторитет е винаги самоизмама и илюзия. На външния йерархичен авторитет се подчиняват безрезервно само хората, чиито вътрешни убеждения са му тъждествени или близки. Никой никога не се е подчинявал на външния авторитет, ако съвестта му се е изказвала решително срещу него – или пък се е подчинявал само формално.

Това е вярно и за католиците. Външният авторитет сам по себе си не би могъл да убеди никого в нищо. Убеждението винаги идва отвътре и винаги предполага взаимодействие между свободата на съвестта и Божия Дух. Клерикализмът е убедителен само за клерикалите по убеждение, за онези, които сами ценят клерикалния ред повече от всичко, сами искат победата на клерикалното направление, клерикалната партия. Защитниците на авторитета и противниците на свободата обикновено резервират за самите себе си пълна и неограничена свобода, но не искат да я признаят на другите. Това са най-несмирените, най-себелюбивите и своеволни хора.

Днес ние навлизаме в една нова епоха, много трудна, мъчителна, отговорна, но радваща с появата на едно ново творческо движение. Православният душевен строй ще трябва да се промени. Нов стил възниква в православието. И ние трябва да въоръжим душата си за настъпилата тежка епоха на смутове и бури. Към стария покой и стабилност завръщане няма и не може да има. Не можем да се отърсим от бремето на свободата на избора, не можем да се опрем върху някаква непоклатима скала, намираща се извън нас. Скалата е в дълбините на нашия дух.

Днес ние присъстваме не само при края и ликвидацията на петербургския синодален период, но и на целия Константинов период в историята на християнството и при началото на една нова епоха за християнството. Църквата ще трябва да определи по нов начин отношението си към света и процесите, които се извършват в него. Тя трябва да бъде свободна и независима от държавата, от царството на кесаря, от стихиите световни, и заедно с това да се отнася по-доброжелателно към положителните и творческите процеси в света, да благославя движението на света към Христос и християнството, пък дори то и да е неосъзнато, да посрещне по-различно блудния син, завръщащ се при Отца, отколкото това се е правело досега.

В епохата на историческа криза и прелом, на рухването на стария и на зараждането на новия свят църковната йерархия не веднага и не изцяло разбира църковния, религиозния смисъл на ставащото. Част от йерархията си остава изцяло потопена в старото и копнее за реставриране на стария, спокоен и неподвижен живот, тя е нечувствителна към историческия час, сляпа е за онова, което се извършва в света, гледа с нелюбов и недоброжелателство трагедията на човечеството, изпълнена е с фарисейска себеправедност и себеупование.

Труден и сложен е проблемът, който поставя нашето време. Какво ако някой епископ, известен със своя аскетичен живот, един истински монах, изпълняващ заветите на светите отци, известен със своята духовност, се оказва духовно сляп, а не зрящ, ако той не е способен да различава духовете, ако навсякъде в света и човечеството вижда само зло и тъма, и е обречен да разпространява край себе си проклятие и мрак? Това е много сложен въпрос, изискващ нашето внимание. Изглежда, че аскетиката сама по себе си не води до висши духовни постижения и не прави човека духовно зрящ, тя може да изсуши и да ожесточи сърцето. Дяволът също е аскет. Необходим е и друг елемент в духовния път, без който аскетиката губи своя преобразяващ и просветляващ смисъл. Аскетиката без любов е безплодна и мъртва. ”Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да премествам, – щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо ме не ползува. Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява” (1 Кор 13: 1-7).

Аскетът-монах може да изпълни заповедта за любов към Бога, но ако той не изпълнява заповедта за любов към ближния, ако не обича човека и Божието творение, ако вижда в човека само зло, то самата му любов към Бога се изопачава и извращава, и той е мед, що звънти, или кимвал, що звека.

Аскетично-монашеското недоброжелателство, нелюбов, подозрителност към човешкия свят, към всичко човешко е извращаване на християнската вяра. Християнството е религия на любовта към Бога и любовта към човека. Само любов към Бога без любов към човека е извращаване на любовта към Бога. Само любов към човека без любов към Бога (хуманизмът) е извращаване на любовта към човека. Тайната на християнството е тайна на Богочовечеството. Монахът-аскет, чието сърце се е изсушило и охладило, който обича Бога, но не обича човека и света, е практически, житейски монофизит, той не изповядва религията на Богочовечеството. Той е виновен за зараждането на безбожния хуманизъм в света.

В православието го имаше този монофизитски уклон и днес ние жънем злите му плодове. Присъстваме при последните конвулсивни гърчове на монофизитското, враждебно на човека православие или по-точно лъжеправославие. Този дух е обречен на гибел, той злобее срещу човека и проклина всяко движение на живота. Този въпрос се поставя остро в днешния ни църковен смут. Днес се води борба за християнството като религия на Богочовечеството, съединяваща в себе си пълнотата на любовта към Бога и към човека. Аскетиката без любов е мъртва, тя те прави сляп, а не зрящ, тя скопява човека. Онзи, който се грижи само за спасението на своята душа, който е студен и жесток към ближния, погубва душата си. У епископите, подписали резолюциите на Карловашкия събор, няма признаци на християнска любов, те вършат нелюбовно, враждебно на човека дело. Те са монофизити в духовно-моралния смисъл на думата, колкото и да изповядват безупречни църковно-догматични формули. В това е метафизичният смисъл на днешните събития.

В наше време се говори много за въцърковяване на живота. Това е лозунг на християнското движение на младежта. Този лозунг безспорно е верен, но изисква изясняване и тълкуване, защото в него може да се вложи твърде разнообразно съдържание.

Въцърковяването на живота може да се разбира в духа на лъжливия йератизъм и клерикализъм, в духа на стария византийски теократичен модел, исторически разложил се и невъзстановим. Някои тъкмо така и разбират въцърковяването – като подчиняване на всички страни на живота на йератичното начало, на прякото водителство на йерарсите. Това е по-скоро католическо, отколкото православно разбиране на въцърковяването, това е католическата теократична идея, от която днес се освобождават мнозина католици. Не разбирам откъде у известна част от нашата младеж се е взела идеята, че църковната йерархия притежава своего рода незаблудимост и особени харизми на знанието и учителството. В същност такова учение в Православната църква няма, въпреки че отделни йерарси могат да се придържат към него. То противоречи изцяло на принципа на съборността, който лежи в основата на Православната църква. Съборността на Църквата, която не може да има никаква формално-юридическа изява, не може да се съгласува с твърдението за незаблудимия авторитет на епископата и за изключителните му харизматични привилегии в учението и учителството.

Духът диша, където иска. За православното съзнание Църквата не е неравна общност. Свещенството има преди всичко литургично значение, в това отношение то е незаблудимо и не зависи от човешките свойства и дарби. Но християнската истина се пази от целия църковен народ и в него могат да се появяват хора с особени индивидуални дарби на учителство.

На свещенството се пада ролята на водач в духовния път на спасението на душите, но не в пътя на творчеството, което е човешко призвание. Пък и старчеството, толкова характерно за православието, свидетелства, че дори духовните дарове на водителството на душите не са свързани пряко с йерархичния чин. Защото старецът е човек, надарен с индивидуални харизми, той е духоносен човек, а не определен йерархичен чин. Старците много често са били преследвани от епископите.

Безспорно, на епископа принадлежи дисциплинарната власт в неговата епархия, без която е невъзможно управлението на Църквата. Но това не означава нито незаблудим авторитет, нито дарба на учителство. Епископатът оглавява йерархичния строй на Църквата, поддържа църковното единство, пази православната традиция. Но той не притежава господство над целия творчески живот на човека и народа, над неговото познание, над неговото обществено строителство, не му принадлежи творческата инициатива в духовния живот. Дори католицизмът признава, че вътрешното свещенство принадлежи на всички християни и че в известен смисъл всички християни са свещеници. Само във външен план католицизмът утвърждава в крайна форма йерархичния принцип. В още по-голяма степен потенциалното всеобщо свещенство се признава от православието. Това е съгласно с учението на апостолите и мнозина учители на Църквата. А йератизмът е уклон и извращение, нежелание да се признае, че Светият Дух действа в цялото християнско човечество, че Христос пребъдва в Своя народ. Това е съблазънта на Великия Инквизитор: да отричаш свободата на духа и да сваляш от себе си бремето на свободата на избора, да възлагаш отговорността върху малцина и да освобождаваш съвестта на всички християни от нея. И е несправедливо да обвиняваме в това само католиците.

Въцърковяването на живота може да се разбира в един диаметрално противоположен смисъл: в него може да се вижда именно поемане на по-голяма отговорност от целия църковен народ, от всички християни, по-силно действие на духовната свобода. Могат и трябва да бъдат приети като потенциално църковни и онези неща, които не носят върху себе официалния, формално-юридическия печат на църковността.

Въцърковяването на живота е незрим процес, той не се набива на очи. Царството Божие идва незабележимо, в дълбините на човешките сърца. Народите са уморени от условната лъжа на външната църковност, която освещава символически живота, без да го преобразява в действителност, без да го подобрява реално. И истинското въцърковяване на живота означава не толкова процеси, формално подчинени на църковната йерархия и подлежащи на условно-символично освещаване, а преди всичко процеси, в които животът реално се променя и преобразява в Христов дух, в правдата Христова. Тези процеси външно могат да остават свободни и да изглеждат автономни от Църквата, но вътрешно в тях действа Духът Христов.

Въцърковяването е реална, онтологически-реална християнизация на живота, внасяне на Христовата светлина, Христовата правда, Христовата любов и свобода във всички сфери на живота и творчеството. Този процес изисква духовна свобода, той не може да бъде резултат от действието на външен авторитет и външна принуда.

Въцърковяването не е само сакраментален процес, процес на освещаване на живота, но също така и профетичен, творчески процес, който преобразява живота, променя го, а не само го освещава външно. Затова то не може да протича под изключителното господство на йерократичното начало, в него действа християнската свобода.

Погрешно и произволно е твърдението, че благодатта действа в авторитета и не действа в свободата. Посочват ни, че свободата е извършила много безчинства в света, че тя често е била тъмна и безблагодатна. Но и авторитетът е извършвал немалко безчинства, и той е умножавал тъмата и злобата в света. Гаранции няма нито в авторитета, нито в свободата, защото и зад авторитета може да се крие зла свобода, своеволие и произвол. Но и свободата може да бъде просветена и благодатна, и чрез свободата действа Духът Божи.

Където е Духът Божи, там е и свободата. И без свобода е неосъществимо делото Божие в света. Свободната съвест на човека е помрачена от първородния грях, но не и унищожена. В противен случай в човека щеше да бъде изтрит образът и подобието Божие и той не би могъл да възприеме нито едно откровение, за него би бил невъзможен религиозният живот. С Христовото изкупление е възродена и просветена човешката свобода и е утвърдена свободната съвест на човека като непосредствено действие на Христовата светлина в него.

Безстрашното утвърждаване на свободата на духа, на свободата на съвестта е от особено значение в нашата критична епоха, във времето на смутове и бури. Свободата е сурова и изисква сила на духа. Но тъкмо тази суровост и сила са ни нужни сега. Именно в нашата епоха е невъзможно да се опираме само върху някакъв външен авторитет, върху някаква скала, извисяваща се извън нас, а не вътре в нас. Ние трябва да усетим до края тази липса на външни гаранции и външна непоклатимост, за да може непоклатимата твърдина да се разкрие в самите нас.

На Бога е нужна свободната съвест на човека, свободната му решимост, свободната му любов. В това е смисълът на сътворението на света и човека. Да отричаш свободата на съвестта като върховен принцип и първооснова на религиозния живот означава да отричаш смисъла на света, това е робско богопротивене, това е съблазън и срив. Патосът на свободата на съвестта не е патос на един формален и индиферентен либерализъм, той спада към самото съдържание на християнската вяра.

Бремето и тежестта на свободата, подвигът на свободата не са нещо, което можем да свалим от плещите си. В известен смисъл, колкото и парадоксално да звучи това, ние днес сме принуждавани към свобода от самото трагично течение на световните събития. И съзнанието ни трябва да стои на висотата на историческото ставане. И днес е по-ясно от когато и да било, че Православната църква се гради не върху външния авторитет, не върху външното организационно единство, а върху Христовата свобода, върху свободата и благодатта, върху въздействието на Светия Дух върху свободата на човека.

Източник: сп. “Путь”, Париж, 1926, № 5

Превод (със съкращения): Андрей Романов

*************************************************************

Християнската традиция и новите погребални практики

САНДРА КЕРЕЛЕЗОВА · 04/11/2016

В навечерието на Задушница християните си припомняме, че любовта е по-силна от смъртта. Припомняме си, че преградата на смъртта не е пречка да се обичат живи и мъртви, да си помагат едни на други, и дори живите да измолват прошка за починалите свои близки [1].

Припомняме си и библейските думи – че Бог не иска смъртта на умиращия (Иезек. 18:32) . И още – че „Бог не създаде смърт нито за душата, нито за тялото… Обожението на човека начева в тукашния живот и завършва в бъдещия. То не се отнася само до човешката душа, но и до тялото на човека“, казва св. Григорий Палама [2]. Оттук християнското отношение към тялото стои в основата на определена погребална практика. Практика, която има характерни принципи (един от тях например е неприемането на кремацията).

Съвсем очаквано обаче, в полезрението на съвременния европеец вече навлизат нови погребални практики, които са автономизирани от християнската традиция, а често тяхна отправна точка е своеобразна синкретична сплав от различни духовни учения. И може да се предположи, че списъкът с „алтернативни погребални идеи“ тепърва ще се обновява.

На тези нови погребални тенденции бе посветен докладът на гл. ас. д-р Теодора Карамелска, представен на Четвъртата национална конференция по биоетика. Теодора Карамелска е преподавател в департамент „Философия и социология“ на Нов български университет.

Още преди няколко години в свой анализ, публикуван в сп. „Християнство и култура“ [3], представящ данните от Европейско изследване на ценностите, Теодора Карамелска обръща внимание на това, че половината от българите, които се определят за православни, отхвърлят съществуването на задгробен живот, а по този начин и основополагащото за християнството учение за „възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век“…

Заглавието на вашия доклад привлича интереса и на широката публика: “Забравете за ковчезите”: холистичната спиритуалност и новите погребални практики“. Бихте ли ни разказали повече за някои от тези нови „погребални тенденции“ и какво е онова, което привлича интереса на все повече съвременници към тях?

Днес сме свидетели на разнообразни усилия от страна на много съвременници за преосмисляне на религиозните традиции и за дистанциране спрямо семейната конфесионална биография – една тенденция, която е характерна не само за западните държави, но и за общества като българското. Тези усилия не означават непременно категорично оттласкване от християнството, но изразяват недоверие в религиозността, „въплътена в социална институция“. „Вярващ съм, но не и религиозен“ е един от основните лайтмотиви в биографичните интервюта, които през последните пет години провеждаме с Галина Гончарова от Софийския университет. Този мотив маркира дистанцията на мнозина българи спрямо предзададените рамки на църковната практика и спрямо свещеническия авторитет. Той е знак за склонността на самоопределящите се като „духовен човек“ да не се доверяват на посредници, да изграждат сами своите „верови синтези“, съчетаващи често елементи от взаимоизключващи се културни контексти – православие, хиндуизъм, ню ейдж, неопаганизъм и т.н. Обикновено тези синтези са свързани с духовни ритуали и физически упражнения за хармонизиране на „духа, душата и тялото“. Разбира се, те включват и представите за това какво се случва с човека след смъртта и желанието му да бъде погребан по определен начин.

Израз на този контрол над собствената постмортална идентичност са либерализираните правни регулации на погребалните практики на Запад, особено в доминираните от протестантството страни. Тези нови ритуализации вървят най-общо в две посоки: от една страна, се наблюдава стремеж към запазване на собствената уникалност, включително post mortem – чрез паметни плочи, на които покойниците са силно персонализирани, представени с любимите си предмети и занимания приживе, а, от друга страна, се търси пълно разтваряне на субектността и анонимно свързване с „универсалната човешка общност“, с природния кръговрат или с всемирната енергия, най-вече чрез кремация. Оттук не е учудващо, че днес на Запад съществуват гробища за домашни любимци, тленни останки се вграждат в пръстени, пепелта от погребалните урни се разпръсква над езера и реки.

Нарастват и екологичните погребения, които дори са обявени от организацията Грийнпийс за един от 77-те начина да се постигне „по-добър свят“. През последните десетина години се появяват и виртуални гробищни паркове, където се изказват съболезнования, „палят“ се дигитални свещи, публикуват се фотографии и спомени за покойника, предлагат се дори онлайн семинари за скърбящи. На практика виждаме една все по-отслабваща връзка между местата на погребение, на траур и спомен.

Какво е онова, което привлича хората към подобни практики? Предполагам, че това е

стремежът да държиш нишките на съдбата си и след края на земния живот, възприемането на ада и рая като „досаден анахронизъм“, преживяването на смъртта като лично, а не като общностно събитие

Това обяснява широкото разпространение на една чужда на християнското светоусещане практика като кремацията, както и факта, че 23,1% от българите вярват в прераждането (EVS, 4 вълна) – една своеобразна нова утопия за човешкото безсмъртие. Интересно в тази връзка е наблюдението на британския социолог Антъни Гидънс, че в късната модерност личната идентичност е свързана все повече с тялото, което става предмет на рефлексивно отнасяне, и така се обяснява масовото нежелание то да бъде затваряно в ковчег. Неслучайно днес във Великобритания работят около 240 крематориума. Разбира се, тенденцията не е еднозначна и трябва да имаме предвид разликата между отделните поколения и културните контексти, в които те са социализирани.

По какъв начин някои от тези нови погребални практики са обвързани с определени типове духовна философия, в светлината на тази „холистична спиритуалност“, за която говорите?

В социологията на религията светогледните нагласи, които отказват да признаят съществуването на едно-единствено божество, които приемат, че „няма само една вярна религия, а всички големи световни религии съдържат някои основни истини“, и настояват на неделимото единство на „тяло, ум и душа“ се обозначават с термина „холистична“ или синкретична спиритуалност. Този тип духовност извежда „сакралното“ извън храмовите пространства и го локализира според индивидуалните предпочитания – в извори, дървета или в личното, „вътрешно“ пространство на душата. Тя се основава на убеждението, че всички материални и нематериални „неща“ във вселената са взаимосвързани и че промените в един космически елемент водят до промени в цялото. Подобна взаимосвързаност е назовавана „жизнена енергия“ или „универсално съзнание“, от което всичко произтича, и към което всичко се връща – един принцип, заимстван от гностицизма и източноазиатските религиозно-философски традиции.

Друг ключов момент е вярата в прераждането – не в религиозния хиндуистки контекст на кармична, включително социално въплътена предопределеност – а като обвързаност на всички живи същества във времето и като възможност за по-висше развитие чрез следващи един след друг животи. Оттук произтича и етическата максима за отговорно към собствения Аз отношение, изразяващо се в повелята за разгръщане на възможностите и откриване към по-висши духовни нива. Неслучайно през последните десет години, включително в България, сме свидетели на множащи се семинари за самопознание, самоусъвършенстване и разширяване на човешки потенциал, на курсове по медитация и йога, обредни наричания или лекции върху универсалната жизнена енергия. За онези, за които духовността изключва предзададени етически максими и пасивна рецепция на канони, особено значение придобиват личният биографичен опит, собствените преживявания и рефлексии – не само върху живота, но и върху смъртта. На тази основа става обясним спадът на традиционните инхумации.

Има ли сред тези нови практики такива, които бихте определили като по-крайни и подлагащи на изпитание критериите на специалистите по биоетика?

Примерите за радикални минималистично-анонимизирани подходи към смъртта са множество – от трупополагания в биоразтворими капсули до замразяване на телата, извличане на имплантите и на замърсяващите околната среда елементи и компостирането им. Това са практики, които разглеждат смъртта не като „край“, а като „връщане към природата“. Те са обвързани и с цикличен модел на времето, с едно

безкрайно отбраняване срещу смъртта като край на земния живот, което е несъвместимо с есхатологичните представи на християнството

В много европейски страни вече отдавна са се наложили някои по-особени погребални практики (в Германия например вече има стотици „гробищни гори“). Доколко може да очакваме, че скоро подобни практики ще бъдат законово регламентирани и разпространени и в България?

Вероятно при едно бъдещо консолидиране на граждански групи с подобни проекти ще бъде упражнен и съответният законодателен натиск. Дали и как холистичните представи ще получат съответните правно регламентирани погребални репрезентации е въпрос, на който не се наемам да отговоря. Факт е, че според някои оценки до 2025 г. в Германия се очаква всяко трето погребение да е след кремация в гора. Става въпрос за различни културни и религиозни контексти и директните паралели със ситуацията в България биха били, поне на този етап, неоснователни. Но е факт, че все повече българи могат да ви дадат обяснение за понятия като „чакра“, „карма“, „пранаяма“, „рейки“, „чигун“ или „астрално тяло“, отколкото за „евхаристия“, „възкресение“, „кеносис“ и т.н.

Има случаи, в които близките на покойника се изправят пред морален казус. Например ако те са вярващи православни, а покойникът приживе е изявил волята си да бъде кремиран. Как един християнин би трябвало да подходи към подобна ситуация?

Да зачете свободната воля на своя близък роднина, но същевременно да се моли за неговия покой и за спасението на душата му. Както и да се надява, че Бог има промисъл за онези, чиито тела са изгорени.

В навечерието на Задушница можем да си припомним една християнска мисъл – че силата на молитвата достига чак до ада. Но ще е пресилено ли да кажем, че българите като че ли искаме да разберем повече „какво да направим“, какви действия да извършим в помощ на близките ни покойници, отколкото как да се молим за тях? Разбира се, без да подценяваме тук мястото на милостинята (раздаването на жито) като част от християнската традиция за Задушница…

Има вярващи християни, които са по-умозрително настроени и се отнасят с прикрито неодобрение към ритуализирането на панихидите, към изпразването на заупокойните служби от религиозен смисъл и свеждането им до битов реликт. Вероятно имат своите основания, но по този повод винаги си спомням една сцена от филма на Андрей Тарковски „Носталгия“: руският писател Горчаков пита смятания за загубил разсъдъка си странник Доменико кое е онова, което е важно в живота. Доменико не отговаря – и нима би могъл?, а бавно и мълчаливо му подава парче хляб и чаша вино. Действително има хора, които в гранични житейски ситуации, каквато е раздялата с близък човек, не успяват да намерят думи за молитва. Те търсят упование във видимото, във вещите, в общо споделената храна. И макар за някои християни съсредоточаването единствено върху сътрапезието да е осъдително и лишено от по-дълбок богословски смисъл, според мен то има неимоверна социализираща, респективно утешителна сила за живите.

И днес в погребалната традиция на немалко българи, особено в селските райони, присъстват и езически елементи (поставянето на вещи и пари в ковчега; закриването на огледалата в дома на покойника и др.). Доколко според вас православните духовници се опитват да разясняват и просвещават вярващите защо определен ритуал или действие са далеч от православното разбиране, или по различни причини избягват тези обяснения, може би и считайки, че смъртта на близък е особено травматичен момент в живота на човека и “лекциите” в този момент няма да принесат особена полза…

Свещениците би трябвало да се отнасят с разбиране към страха от смъртта, за справянето с който хората прибягват към някакви лични, пък били те и канонично нелегитимни обичаи. Вероятно те са резултат от системното неутрализиране на религиозните „ритуали на прехода“ – кръщене, венчание, опело – което предприема атеистичният комунистически режим, особено след 70-те години на ХХ век. Знаете за забраните да се бие камбана, за това, че опелата са извършвани набързо, нощем по домовете, в моргите или върху купчина пръст от гробищата. При липсата на свободен разговор за смисъла на заупокойната служба, за всеобщото възкресение на мъртвите и „живота в бъдещия век“, е нормално да се появят компенсаторни механизми за социално овладяване на смъртта, каквито са поставянето на пари в ковчега и закриването на огледала. По мое мнение това са adiaphora, тоест действия, без отношение към спасението на душата и на тях не би трябвало да се отдава прекомерно значение. Много по-важно е чрез опелото свещениците да създават усещането, че живите и мъртвите заедно съставляват Христовата църква. И най-вече да дават надежда.

Бележки

1. Архим. Серафим (Алексиев), “Беседи за живота след живота”, София 1995 г.
2. Георгиос Мандзаридис, “Паламика”, изд. “Омофор”, София 2016 г., стр. 47, 61. 
3. Теодора Карамелска, “Нагласите към религията в България според Европейското изследване на ценностите”, сп. “Християнство и култура”, брой 39/2009.

***********************************************

ТВЪРДО ДА ПАЗИМ ВЪТРЕШНИЯ СИ МИР (ИЛИ КАК ДА ИЗБЯГВАМЕ ГНЕВА И РАЗДРАЗНЕНИЕТО)

Източник: orthodoxwayoflife.blogspot.bg

Превод: Павел Стефанов

Някои полезни съвети за бдителността, едно от важните умения за водене на православен духовен живот:

Едно от нещата, с които е толкова трудно да се справим е реалността, че когато държим в сърцата си гняв, обида или огорчение, ние издигаме вътре в себе си прегради за Божията благодат. Не че Бог спира да ни дарява Своята благодат. По-точно ние казваме: „Не, не я искам“. А какво е Неговата благодат? Това е Неговата любов, Неговата милост, Неговото човеколюбие, Неговото действие в нашия живот. Светите отци ни казват, че всеки един човек, който се е родил на тази земя, носи образа Божий неповреден в себе си. Изводът от тази истина е, че ние нямаме извинения за нашите грехове. Ние сме отговорни за нашите грехове, отговорни сме за избора, който правим. Ние сме отговорни за нашите действия и за нашите реакции. Ако кажем или си помислим „дяволът ме накара да направя това“ – това не е извинение, защото дяволът няма повече власт над нас, освен ако ние не му дадем. Това е трудно да се приеме, защото е наистина удобно да обвиняваме дявола. Също така много лесно е да обвиняваме другите хора или нашето минало. Но това е лъжа. Нашите избори зависят от нас.

На още по-дълбоко ниво този духовен принцип – „не отвръщай“ – ни учи, че трябва да се стремим да не реагираме на мислите. Един от основните аспекти на това е вътрешната бдителност. Това може да изглежда като трудна задача, като се има предвид колко мисли имаме. Въпреки това, нашата бдителност не е нужно да се фокусира върху мислите ни. Нашата бдителност трябва да се фокусира върху Бога. Ние трябва винаги да помним, че Бог ни вижда и че ние сме пред Него. Ако ние можем да поддържаме съзнателно усещане за Божието присъствие, нашите мисли няма да имат власт над нас. Ако перифразираме думите на св. Бенедикт – противопостави на твоите мисли Божието присъствие. Това е много древно светоотеческо поучение. Ние съсредоточаваме нашето внимание върху помненето на Бога. Ако можем да направим това, ние ще започнем да контролираме нашите лоши и тревожни помисли. В крайна сметка, ако някой ни обиди по някакъв начин, ние как реагираме? Ние реагираме първо чрез мисленето си, чрез нашите мисли. Може би ние по навик сме свикнали да се нахвърлим срещу този, който ни е обидил, с някакъв подобен отговор от наша страна. Но да внимаваме над себе си, помнейки, че живото общение с Бога не оставя място за лоши мисли. Но веднага щом допуснем в себе си дори капчица омраза, ние затваряме вратите на нашето сърце за Бога. Оставяме Го отвън. И обратното е вярно – дотогава докато имаме общение с Бога, ние не можем да участваме в нещо омразно. Ние не трябва да отвръщаме…

„Ако ние можем да поддържаме съзнателно усещане за Божието присъствие, нашите мисли няма да имат власт над нас“ – това е ключът. Ние сме контролирани от нашите мисли, а трябва да се учим ние да ги контролираме. Помислете за това: Откъде идват те? Защо сме толкова склонни да им съзволяваме? Ние можем да се поучим от практиката на древните отци и чрез молитва да измолваме Божията помощ да преодолеем склонността си да отвръщаме първосигнално. И така, ако съумеем да поддържаме непрекъснато чувство на Божието присъствие, лошите помисли ще загубят своята сила.

Според мен една от най-важните практики, в допълнение към редовната Изповед и редовното Причастие, е ежедневното практикуване на Иисусовата молитва „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния“. Това може да доведе човек до непрестанна молитва и постоянно съзнание за Него.

********************************************

УЧЕЙКИ СЕ НА МОЛИТВА

Автор: отец Марк Антоний Коста де Боргар
Източник: кратък откъс от книга “Личност и Кръст. Разговори с отец Димитру Станилоае”
Превод: Мартин Ганев

Молитвата е естествена активност на човека. Поради падението обаче сме длъжни не само да се покаем, но и да се научим как да следваме пътя, който води към Отца.

“Нека се замислим какво казваме в молитвата “Отче наш!”. Трябва да го казваме съзнателно, изпълнени със синовна обич. Какво означава “Отче”? Това е Онзи, Който ме люби, мисли за мен, изпитва обич към мен. А е “Отче наш”, защото всички сме братя. Трябва да казвам тези думи с чувство на любов към Бога и всички хора. Следователно не трябва да изричам молитвата бързо. Трябва да размишляваме изпълнени с вълнение, без обаче да се изгубваме в хладни разсъждения. Всеки път разсъждаваме по екзистенциален начин за някакъв нов смисъл в думите, тъй като всеки път се намираме в различно състояние, т.е. ние постоянно правим ново начало. Това зависи от всяко наше състояние.

Да участваме с чувство в нашата молитва е също така необходимо. Ако си дадем сметка какво казваме, не е възможно да не се разчувстваме: “Мой Баща!”. Ти ме обичаш, на Теб се доверявам. Аз се задълбочавам в това чувство на доверие, в обаянието на тази любов. Това е едно слизане на мисълта в сърцето.

Точно това са тези две условия, от които се нуждаем за молитвата. Предварително обаче ние трябва да се съсредоточим. Човек, който се намира в едно крайно екзистенциално състояние се съсредоточава по-лесно: той вика към Бога и търси да Го намери. Осъзнаването на нашите грехове ни поставя в едно притискащо екзистенциално състояние: Господи, помилуй, аз съм достоен за осъждане; страхувам се, че ще бъда осъден; ако остана такъв, аз няма да се спася. Страхувам се, че съм недостоен, имам нужда от Твоята помощ, за да живея според Твоята воля. Помогни ми да направя нещо, та да се променя, страхувам се, че не мога да правя това, което трябва. Извършил съм много грехове. Държах се така, както не трябваше, изпълнен съм със зловонието на греха в себе си; помогни ми да постъпвам според Твоята воля, с каквото и да се захвана в живота си!

Трябва да разкрием какво означава да благодарим на Бога, без обаче да се чувстваме доволни от това, което сме направили, и че то няма недостатъци. Ако е възможно, можем да Го славословим с ентусиазъм за всичко, което е направил: за факта, че все още сме живи, че сме срещнали някого, който ни е помогнал. Във всяко обстоятелство от моя живот, аз мога да отлича действията, които Бог прави заради мен.

По-добре е да се молим, когато сме съсредоточени и да оставим молитвата, когато умът ни се разкъсва, за да се върнем обратно към нея малко по-късно. Съсредоточеността не може да  продължи много. Възможността да бъдем съсредоточени за по-дълго време ние придобиваме с времето. Непрестанната молитва е една велика сила и това предполага, че този, който я упражнява е винаги съсредоточен. Да можеш да останеш съсредоточен в молитвата постоянно е най-голямото чудо. За повечето може би това е по-лесно в една кратка молитва.

Когато се съсредоточим, ние се доближаваме до Бога, за да Го срещнем и тогава можем да придобием чувството, че Бог е тук: “Помилуй ме, Ти си благ, а аз съм грешник; помогни ми да се задълбоча в чувството, че аз имам нужда от Тебе”. Духовните хора придобиват чувствителност за Бога, като чувстват присъствието Му като светлина и милост.

Тези две предпоставки са задължителни. Трябва откровено да мислим това, което казваме: Бог е баща на всички, но и мой Собствен; аз съм длъжен да чувствам какво означава за мен “Баща”, “помилуй”, “грешен”… При това не само да го казваме, но и да го чувстваме. Това не е просто смиренословие, но аз го усещам. Чрез него аз вниквам в едно много дълбоко екзистенциално състояние и навлизайки, аз чувствам присъствието на Бога, че Бог ме докосва, че Духът Светий работи вътре в мен. Тази чувствителност не се постига лесно. Това е дело на Бога. Всички монаси предпочитат тази молитва и всички хора могат да я казват във всяко тяхно занимание, дори когато се хранят…”.

Ние сме призвани да се сработим с Бога за възстановяването на общението между хората. На всяка Божествена литургия ние предвкусваме Царството Небесно. Навлизаме в едно общение между нас, общение на радост: това е предвкусването на Царството. Но това не е достатъчно. Ние можем да продължим това общение във всекидневния ни живот. Това означава, че осъзнаваме в какво се състои нашият дълг на любов. Бог ни дава да Го вкусим като любов, като радост и като свобода. В нашите ръце е да съхраним тези дарове и да ги предадем на човеците и на света при всяка отдадена ни възможност. За да познаем Бога, хората и света, ние трябва да се освободим от нашите страсти и да бъдем свободни.

Чрез своите избори и напрегнато усилие аз стигам до виждането на Бога, на другите, както и на всички неща, с едно друго око, а не вече като средства за моето лично задоволяване: стигам до там, че ги обичам заради това, което са; в любовта ми към Бога, хората и цялото създание, аз стигам до там, че забравям за себе си. “Очистването от страстите има една цел: Чистото знание за Бога, за битиетата и нещата. Нужна е тишина, равновесие и отсъствие на страстите за да видя нещата такива, каквито са в тяхната комлексност. По този начин аз напредвам в знанието на тайнствата, които се намират в сърцето на личностите и на нещата. Слушам с внимание какво ми казват другите. Познавам Бога по един духовен начин, чрез моя чист дух, възприемчив и чувствителен, чрез дух подсилен от Светия Дух. Прогресирам в непрестанната молитва; виждам нещата в Христа и Христа в нещата. Аз вече нямам възможност да съхранявам абстрактни схващания за Бога, хората и света.

Когато казвам на Бога “помилуй ме”, аз нося със себе си, в съзнанието и сърцето си, колкото хората, толкова и света. И така, “сам единствено с Бога” означава, че съм изпълнен от любовта, която Бог има за всичките хора, сам с Бога и единен с всички. Неговата светлина обхваща всичко; виждам другите в Него; виждайки Него, аз виждам другите. Не съм просто един неутрален човек, който не върши зло. Но докато навлизам в любота, аз преминавам в едно позитивно ниво: виждам тайнството на другите, осъзнавам все повече и повече отговорностите ми спрямо тях. Чувствам се задължен да направя нещо за тях, да им помогна да се изправят срещу трудностите в техния живот, духовните им проблеми, да им помогна да вкусят от радостта в Христа. Защото хората са толкова натоварени, толкова затруднени от вътрешните и външните си проблеми. Те са изключително объркани, уязвими във всички състояния. Съвременните хора са измъчени; те се нуждаят от помощ, но ние трябва да имаме много любов за нещо такова.

В любовта човек е добър; в любовта човек се разкрива, отваря се, отмаря, успокоява се. Сега вече съществува някой, който го обича, на когото погледът го гледа с внимание; успокоява се и открива кой в действителност е, коя е истинската му основа. Значи, чрез любовта аз познавам човека.

Ограничавайки своите желания чрез подвига, първо аз успявам да не извършвам зло, да не безпокоя другите, да бъда приет от тях. След това желая с цялото си сърце да се отдам, а после да обикна, да обградя другия с любов. Изцяло и по-пълно откривам себе си. И така, изпълнен с любовта на Бога към хората аз ще позная тяхното тайнство, ще позная дълбочината на личностите”.

Господи Иисусе Христе, подай ни Твоя Свят Дух и нека Той влее в нашето сърце Божията Твоя благодат! Тогава ще се познаем един другиго, както ни познава нашият Отец: без прикритие, без осъждане, без недоверие. Чуй нашата молитва, така че всички хора, освен кръста, мъченията и затвореността, които имат, да се радват един на друг и да се радват в Теб, в светлината на едно непрестанно общение. На Тебе слава, Пресвета Троице, сега и винаги и во веки веков. Амин!

**********************************************************

ЗА ЛЮБОВТА КЪМ БОГА

Автор: св. Тихон Задонски
Източник: fatheralexander.org
Превод: Павел Стефанов

Възлюбени християни, всички християни казват: „Как можем да не обичаме Бога?“ Или „Кого трябва да обичаме, ако не Бог?“. Това е вярно казано: „Как можем да не обичаме Бога?“. И също така „Кого да обичаме, ако не Бог?“. Действително Бог е върховното Благо, несътворен, безначален, вечен, и неизменим. Както слънцето винаги грее, като огъня винаги затопля, така и Бог винаги твори добро, тъй като „Никой не е благ, освен един Бог“ (Матей 19:17). Бог и тогава ни прави добро, когато ни наказва, защото Той ни наказва, за да ни изправи. Наказва ни, за да ни помилва; Той ни дава скърби, за да ни утеши. „Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема“ (Евр.12: 6). Как тогава да не Го обичаме – Него, Премилостивия? Бог е нашият Създател. Той ни е призовал от небитието. Ние не сме съществували, а сега живеем, движим се и съществуваме. Той ни е създал нас, хората, не като безсловесни твари, а с особено внимание и любов: „да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие“ (Битие 1:26). За другите създания Бог е рекъл „Той (каза – и се създадоха,) заповяда – и се сътвориха“ (Пс. 148:5). А човека е създал по съвсем различен начин. Как? Триипостасният Бог – Отец, Син и Свети Дух – на светия и непостижим Свой съвет казал: „да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие“.

O, неизказана благост Божия! О, височайша чест!  Човекът е създаден от Бога по образ  и подобие Божие. На коя друга твар Бог е дал такава чест? На нито една, а само на човека. Тази чест е дадена на човека и той е удостоен с образа Божий. Той го носи в себе си като царски печат. Както Бог, Небесният Цар, е достоен за всяка чест, така достоен за чест е и Неговият образ – човека. Такава благодат, о християни, е излял над нас Бог при нашето създаване. Как тогава можем да не Го обичаме?

Ние сме паднали във всевъзможни грехове и сме погинали. Ние дори не можем да ги оплачем достатъчно: „Но човек в почит не ще пребъде; ще се уподоби на животните, които загиват“ (Пс. 48:13) . Но дори и така Човеколюбивият Бог не ни е оставил, но е измислил чудно средство за нашето спасение. Той ни изпрати Своя Единороден Син, за да ни спаси и да ни приведе при Себе Си. „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен. Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него.“ (Йоан 3:16-17). Как тогава ние да не възлюбим Бога, Който ни възлюби толкова? Бог е човеколюбец, както ние всички Го наричаме; следователно и ние трябва да бъдем Боголюбци. Защото нищо не може да се даде в замяна на любовта, освен любов и благодарност.

Бог е нашият Промислител. Той мисли за нас и се грижи за нас. Той ни дава храна, облекло и подслон. Неговите слънце, луна и звезди ни дават светлина. Неговият огън ни сгрява и ние готвим храната си с него. Неговата вода ни умива и освежава. Неговите животни ни служат. Неговият въздух ни оживява и ни държи живи. С една дума, ние сме заобиколени от Неговите блага и любов, а без тях ние не можем да живеем и за миг. Ако обичаме човек, който ни е благодетел, колко повече трябва да обичаме Този, който ни е дал всичко. Всяко създание и самият човек е Божие притежание. „Господня е земята и онова, що я изпълня, вселената и всичко, що живее в нея“ (Пс. 23:1).

Бог е нашият Отец. Ние се обръщаме към Него и казваме: „Отче наш, който си на небесата…“ и така нататък. Как тогава можем да не Го обичаме? Добрите деца непременно обичат баща си. Ето защо ако искаме да бъдем истински чеда Божии и нелицемерно да Го наричаме наш Отец, то следва и да Го обичаме, като наш Отец.

Истинно е казано от всички: „Как можем да не обичаме Бога?“. Любовта, като всяка друга добродетел, трябва да изхожда от сърцето ни. Защото, ако любовта не пребивава в сърцето, то значи тя съвсем не е в нас. Бог говори на сърцата ни (а не на устата ни) „Обичай, бъди смирен, бъди състрадателен, моли се, проси, призовавай Ме“ и така нататък. Тогава любовта, смирението, състраданието, милосърдието, молитвата и останалите добродетели трябва да пребивават в сърцето. И ако те са в сърцето, то тогава неизбежно ще се проявят и навън. Както скритият огън се разкрива чрез своята топлина и благовонното миро чрез своята миризма, така и искрената любов, която се намира дълбоко в сърцето, не може да се скрие. Така св. пророк Давид показал светата любов, която имал към Бога, чрез неговите най-вдъхновени химни за Бога: „Ще Те възлюбя, Господи, крепост моя! Господ е моя твърдина и мое прибежище, мой Избавител, мой Бог, моя скала; Нему се уповавам; Той е мой щит, рог на спасението ми и мое убежище.“ (Пс. 17:2-3), и на много други места. Любовта може да се скрие в сърцето, но въпреки това не може да бъде скрита, но тя самата се показва чрез външни признаци.

******************************************************

НЕ ЗАБЕЛЯЗВАМЕ ЛИПСАТА НА БЕЗПЛЪТНАТА МОЛИТВА

Автор: Христо Димитров

Събор на св. Архангел Михаил и другите небесни безплътни сили

„Свети ангеле, който си ми даден от Бога,
добри мой пазителю, моля ти се,
избави ме от всякакви напасти,
спаси ме от скърби!“

Молитвата към ангела-хранител

Братя и сестри,

Православната Църква е определила в този ден да се празнува Съборът на свети архистратиг Михаил и другите небесни безплътни сили. Тя /Св.Православна Църква/ още вярва, че всеки един човек има свой ангел-пазител. Този ангел-пазител пази човека и се моли за него. Но през този ден се случва нещо много повече. Което е невидимо за очите, но чрез вяра го проумяваме. Кое е то?

Всеки един ден от живота ни ние се сблъскваме с препятствия, с изкушения. Със съблазни. Дали, когато сме сами, или когато сме заедно, в единомислие – около нас има случки, които предизвикват бурни желания в душите ни. Днес, както и всеки друг път, когато сме в Божия храм сме в единомислие… и се молим. Но когато сме в света не се вглеждаме толкова… и молитвата някак си я оставяме встрани от живота ни. Тогава обсъждаме светски дела, битови случки… и много често дори не забелязваме, че сред тях липсват молитвените слова. Те не просто липсват. Ние не забелязваме, че ги няма. Ето в тази наша слепота ангелът-пазител ни отваря очите, за да бъдем будни. Тъй щото в Евангелието на св. ап. Матей е казано: „Бъдете будни, защото не знаете ни деня, ни часа, когато ще дойде Син Човеческий.“ (Мат.25:13). Но днес…

Днес обаче е един по-особен ден. Св. Православна Църква го е определила като ден-празник в чест на съборното единство на ангелските чинове. И този ден иде да ни покаже много. Че не само през него ден е полезно да се молим, ами през всеки ден от годината. Понеже дори само ден да мине без молитва ние ще наскърбим нашият ангел-пазител. А нали във всяка служба по време на просителната ектения ние молим Бога за ангел на мира, който да е верен наш наставник… А щом наскърбяваме този наш ангел-пазител, то колко повече наскърбяваме Господа и Спаса нашего Иисуса Христа?!… Нещо повече. Господ Бог Иисус Христос говори и казва: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден.“ (Марк.16:16). Когато ние забравяме молитвата си… ние сами себе си /вече/ осъждаме, тъй щото по този начин сами се отдалечаваме от Спасителя. В тази наша /доброволна/ постъпка се крие нещо – и това нещо е съмнението, водещо след себе си неверието. Ето защо ни е полезно във всяко едно наше /светско/ начинание да присъстват молитвени думи. Точно те са тези, които ще ни накарат да се замислим върху думите Христови: „Истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно.“ (Мат.18:3). А това какво общо има с днешния ден ли? Много просто! Днешният ден е, за да ни покаже, че /не само през него, а през всички дни/ до всеки един от нас се намира ангел-пазител. Който ангел-пазител ни нашепва. Увещава ни. И заедно с нас се моли.

Братя и сестри,

В днешния ден, посветен на безплътните небесни сили, е редно сами ние да заставим себе си… да се молим.

Нека днешният ден да бъде примерен за всички останали дни през годината,… за всички останали дни през живота ни. Нека не се отклоняваме от силата на молитвата и днес. Нищо, че през всеки ден от живота ни ние се сблъскваме с препятствия, с изкушения. Със съблазни. Защото точно в изпитанията се кове вярата. А когато вярваме и се молим, тогава чудесата се случват. Тогава заедно с нас се моли и нашия ангел-пазител. По този начин ще можем да бъдем непоколебими в молитвата. И така нищо няма да ни повреди. Амин.

***************************************************

Ако наистина има Бог…

СВЕЩ. СТИВЪН ФРИЙМАН · 11/11/2016

Вярата е странно нещо. Носим я в ума си като идея. Имаме възможност да я проучваме, да си затваряме очите за нея, да й се противопоставяме, да я променяме или да я отричаме. Уместно ще бъде обаче да отбележим, че повечето от нещата, в които „вярваме“ не са от никакво значение в живота ни. Това е особено вярно, когато говорим за нагласата на много от хората, заявяващи: „Вярвам в Бога.“

Вярата в Бога, християнския Бог, не само има своите конкретни следствия, но редом с това притежава и изключително голяма значимост. Според традиционното описание тя е „спазване на заповедите“. Проявява се един специфичен аспект от тази вяра (и заповедите), който по мое мнение e прекомерно подценяваме, макар да е нещо, засягащо самата същина на вярването в християнския Бог. Става дума на практика за това, което аз наричам „секуларен елемент“.

Прост начин да положим всяко едно нещо през призмата на тази вяра е да си задаваме въпроса: „С какво би се различавала моята мисловна нагласа, ако наистина има Бог и ако всичко, казано от Него, е истина?“ Може и да звучи като въпрос, отговорът на който е повече от ясен. Само че вече години наред наблюдавам как с делата си вярващи християни оставят впечатлението, че едва ли не Бог не съществува, особено що се отнася до неща, засягащи персонално тях самите, или пък когато са изложени на опасност. Това понякога бива определяно като „атеизъм от практически съображения“.

Предполагам, че за американците е изключително привлекателно решение, защото ние сме особено практични хора. Нашата култура, формирана и изградена според стандартите на съвременността, е дълбоко утилитарна. Можем да намерим оправдание за извършването едва ли не на каквото и да било просто защото е „целесъобразно“. Възникнат ли проблеми, стараем се да ги преодолеем. В контекста на църковния живот подобен порив нерядко води до атеизъм от практически съображения.

„Да преодоляваш прегради“ само по себе си със сигурност не е нещо греховно. Но да го правиш единствено от мотивация за целесъобразност е вече друго. За да следва своя правилен ход, християнският живот изисква спазване на Христовите заповеди. Ние вършим едно или друго просто като вид послушание към Самия Христос. Поривът към практичност в подобни случаи нерядко съдържа в себе си известна доза „неизбежно зло“. Прибягваме към нещо недотам добро, за да постигнем доброто. Това си е атеизъм, независимо от величината на доброто. Стараем се от собствена позиция да предприемем „активно действие“ наместо Бога, защото нямаме пълното доверие, че Той ще го стори Сам. Това е свойствено за скритата съблазън „да усъвършенстваме света“. Нямаме такава заповед от Бога. Всеки съществувал досега атеистичен режим е полагал толкова много усилия в името на усъвършенстването на света.

Имам вече почти 35-годишно служение като енорийски свещеник. Микрокосмосът, който енорията представлява, е изпълнен със съблазни. Съществуват проблеми, просещи за преодоляване (свързани най-вече с един или повече конкретни човешки представители). Като млад свещеник си представях себе си в образа на „помощник за преодоляване на проблемите“. Считах, че добрата енория трябва да е щастлива енория. Конфликтите и кризисните ситуации бяха неща, изискващи своевременен подход. В семинарията дори посещавах редица курсове, посветени на теми по мениджмънт. А това според мен е секуларен елемент, база за разпространяване на отчаяние и неверие.

Защо именно отчаяние и неверие? Отчаянието е отсъствие на надежда. Мениджмънтът е пълна противоположност на надеждата. Той залага на убеждаването и контрола. Според неговите концепции проблемите са препятствия за успеха. Контролираното управление на подходи в сфера, която залага на изцяло доброволното насочване на волята, е една нескончаема борба. В даден момент изчерпването взема връх. Търсещият контролирани подходи винаги е причакван от неверието. Ако действителността в дадена енория многократно не успява да посрещне очакванията на поелите с надежда във вярата, тогава много лесно си намира място цинизмът. Пред лицето на неуспехите този, който търси контролирано прилагане на верния подход, започва да се пита къде е Бог във всичкото това и дали изобщо има Бог на фона на тези обстоятелства.

И все пак нека да размислим над преценката, дадена от св. ап. Павел за Църквата: „Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни; ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо…“ (срв. 1 Кор. 1:26-28).

Водачите на енориите проявяват неумолима склонност да омаловажават немощните, за да се възползват от преимуществата на тези, които са в най-добро състояние. Само че отците ни казват, че Църквата е лечебница, което ще рече, че тя е пълна с немощни хора. Самият членски състав на Църквата се явява едно препятствие по пътя към успеха.

Тук е въпросът. Победата и успехът нямат особена значимост. Най-съществена е верността към Бога. Онова, което на практика се счита за „успех“ в Царството Божие, от светска гледна точка лесно може да се приеме като крайна несполука. Многократни са примерите в историята на Църквата, при които делото на даден светител става известно едва след смъртта му. Делата на Царството са скрити, невидими за такива, които имат дързостта да съдят.

Това изисква вяра в Бога. Нещо повече, то изисква вяра в Господа Разпнатия. Колкото и страховито да звучи, всеки неуспех, всеки провал съдържа потенциала на Кръста. Щом, както казва старецът Софроний: „Пътят надолу е път нагоре“, значи слабите и немощните са доста по-напред по пътя на спасението, отколкото всички останали. Винаги ме е впечатлявал като нещо необикновено фактът, че от устата на Христа ние чуваме словата: „Вземи кръста си и Ме последвай” (срв. Мат.6:24), като наставление в отговор на един смел порив на сила, което намира отражение и в ранната англиканска молитва, описваща живота на приелия Кръщение: „… Мъжествено да се бори под Негово водителство, да противостои на греха, света, дявола и да продължава до края на дните си да бъде верен Христов воин и служител“. Това описание винаги ме е карало да си изобразявам Църквата като армия на кръстоносещи воини, разгромяващи всичко по пътя си. Това всъщност е истина. Само дето армията и нанасяните от нея разгроми имат изключително парадоксален смисъл. Разгромите нерядко изглеждат като поражения, а армията – като набор от дрипави странници.

Правят ми впечатление появяващите се изблици на отчаяние и неверие, когато хората се обръщат към визията за Църквата в общ план. Навярно разбираме, че силата на Бога се проявява в нашата немощ, но не понасяме немощ, когато я виждаме във водачите или в структурите, в които те пребивават. По някаква особена причина, колкото по-нависоко се вглеждаме в йерархията на Църквата, толкова по-малко толерантност изпитваме към немощите и неразумието на избраните сред християните. Владици и синоди следват тромаво дейността си, велики и вселенски събори се препъват неуверено в работата си, и всичко това под тежестта на злословията и осъждането от страна на другите. В книга Деяния на светите апостоли е направен обобщен преглед на Първия вселенски събор, или Йерусалимския събор, и ни се представя влиянието на твърдата десница на св. ап. Яков, който се изправя и казва: „Затова аз съм на мнение…“ (срв. Деян.15:19), след което противоречията секват. Естествено, писмата на св. ап. Павел съдържат множество доказателства, че траен мир така и не е последвал, което може да ни накара да стигнем до хипотезата, че Йерусалимският събор е съдържал доста повече противоречия от така представените.

Дори светите славни и всехвални апостоли не са успели да постигнат гладкото функциониране на Църквата. Ние обаче приемаме, че те все пак са ставали все по-опитни и по-предпазливи. Това поне със сигурност можем да кажем за св. ап. Павел. Той е описал апостолите като такива, които са станали „измет на света“ (срв. 1 Кор.4:13).

Христовите заповеди ни упътват в същата посока: „Не въздавайте никому зло за зло. Да се не противите на злото. Благославяйте ония, които ви проклинат (срв. Рим.; Мат.)“

Към това аз бих добавил: „Не осъждайте недостатъците на другите, защото Бог е избрал такива, за да ви водят към Царството Небесно“.

Когато са разпнали Спасителя на Кръста, злото сякаш достигнало своя апогей. Отказът на Христос да защитава Себе Си сигурно е било крайно смущаващо за учениците Му. Но именно в това привидно поражение се явява окончателната Истина за Бога на Откровението. Няма как човек да добие познание за Христа Разпнатия, ако откаже да бъде разпнат с Него. Боиш ли се да не претърпиш загуба, значи никога няма да стигнеш до победа – не и до най-важната за човека победа.

По време на ужасна буря Иисус бил заспал на кърмата на кораба. „Будят Го и Му казват: Учителю, нима не Те е грижа, че загиваме?“ (срв. Марк. 4:38).

Иисус бил заспал от дълго време. Но все пак вятърът и морето са стихии, които Му се подчиняват. Ако имаш вяра в Него, можеш понякога и ти спокойно да отдъхваш.

Вярвайте в Бога. Поверявайте всичко в света на Него и придобивайте мир в душата си. Останалото е идолослужение. | blogs.ancientfaith.com

Превод: Анжела Петрова

*******************************************************

Какво и на кого забранява православието?

ПРОТ. ИГОР ПРЕКУП · 09/11/2016

Уютната система на забраните

Да се изгражда която и да е система върху основата на забрани, е по-лесно. И за онези, които я изграждат, и за тези, които влизат в нея. Но това е порочен подход и той няма нищо общо с християнството.

Важно е да разберем, че  православието не е религия на забраните, а всъщност системата от забрани буквално тече във вените на някои хора. Тя се асоциира от тях с чувството за стабилност и безопасност. Но заради това се и създава лъжливото впечатление, че в православието всичко се гради единствено върху забрани.

От друга страна, системата от забрани не е абсолютно чужда на християнството. Просто тя заема своето далеч не главно място. Приоритети в християнския светоглед са любовта и свободата. И ако човек изхожда от тези приоритети, у него се формира определена система от забрани, но напълно различна.

Юрий Лотман казва, че културата започва със забраните. Това действително е така. Но тя не се гради върху приоритета на някаква обществена стабилност. Културата се изгражда върху приоритета на развитието, идеалите. И в стремежа към тези идеали забраните са уместни. Но това са по друг начин възприемани забрани.

Мрачните православни?

Същността на християнството се проявява не в едни или други методи за организация на живота на християнската общност, които могат да бъдат популярни или обичайни. За християнството следва да съдим първо по Христос и Неговото Евангелие, и целия Нов Завет. Второ, по живота на светиите, прославили се най-много със своя живот в Христа. Защото те разкриват чрез себе си какво е християнството. И ако погледнем към тях, това са хора напълно свободни – дотолкова, доколкото човек въобще може да бъде свободен. Абсолютно свободен е единствено Бог, но ние можем да се усъвършенстваме в тази свобода в процеса на богоуподобяване.

Имам подозрение, че във времената на ранното християнство проблемът за мрачните християни, които се отказват от всичко, изобщо не е съществувал.

Когато човек придобива Христос и цени този дар, който Господ му дава във вярата, той не може да бъде мрачен. В смисъл, че покаянието му няма да бъде мрачно, защото нашето покаяние е съпроводено с надежда.

Мрачен може да бъде човекът, когато или е изпаднал в отчаяние и просто не вярва в преодоляването на своите грехове, или когато е уморен от всичко, но се бои да признае това пред самия себе си. Когато го влече към нещо несъвместимо със спасителния път – много му се иска, а не бива, и той преживява тази вътрешна забрана, измъчва се и не разбира, че забранявайки си нещо непотребно, той всъщност се отваря към живота.

Жертвата тук е несъпоставима с онова, което човекът придобива. Ако вижда пред себе си целта, заради която се принася жертвата, тогава радостта, светлината на тази цел ще сияят върху неговото лице. Дори ако положението се оказва твърде тежко. Дори ако му е трудно да носи своя кръст, така или иначе, колкото човек е по-последователен в своето кръстоносене, толкова по-светъл е той.

Алпинист по пътя към целта

Друга работа е, че в живота на всекиго от нас могат да съществуват моменти, когато ние помръкваме – моментите на нашите изкушения. Те могат да траят не секунда, две, а много дълго. Но това не може да бъде норма на живот, печат на аскетизма. Нашият аскетизъм е светъл. Той не е изкуствено лъчезарен, а горящ със собствена светлина.

Спомням си един свой преподавател още в семинарията – тогава йеромонах Теодосий. Външно той беше човек сякаш обикновен, но когато го видех в края на коридора (независимо че беше облечен като обикновен свещеник – носеше не калимявка, а шапка), разбирах: това е монах. Не защото лицето му беше съсредоточено или навъсено – мрачен никога не съм го виждал, макар че и усмихнат за всичкото време съм го виждал може би само няколко пъти. Това, че е монах, беше видно от твърде светлото изражение на лицето, без някаква веселост. Чувстваше се, че човекът живее строг живот, и забраните в него имаха място, но те не бяха главното. За него те бяха средства, опори, които той просто прилага заради достигането на целта.

Както например алпинистът – той също целият е в тежка екипировка, но тя му подсигурява стабилност по пътя, надеждност. За него тя е средство, за да се движи към високата цел.

Не може да заглушим свободата

Като правило, ние говорим за свободата в контекста на съвременните представи за правата на човека – тоест в политически формат. Но такава представа в голяма степен (не напълно, но все пак) има своите корени в идеите, които християнството донася в света.

Върху какво се основава християнското учение за човека – християнската антропология? Върху това, че човекът е сътворен по образ и подобие Божие. Ето как преподобни Йоан Дамаскин обяснява в какво се състои разликата между образа и подобието: „Изразът „по образ” обозначава разумното и надарено със свободна воля. Изразът „по подобие” обозначава уподобяването чрез добродетел, доколкото това е възможно [за човека]”. Тоест разумът, съгласно християнската антропология, е задължително условие за свободата.

Свободата – това не е само възможността да се определим във вечността, не само черта на образа Божи, присъща на човека заради неговата богоподобна природа. Това е фундаментално свойство на човешката личност, което сякаш съединява в себе си всички останали черти и обуславя богоуподобяването. Единствено свободният човек може да дойде при Бога и да се възсъедини с Него. Само свободно той може да се преобрази нравствено и духовно по образа на Небесния Отец.

Свободата – това е съществено свойство на човешкия дух, което, както казва свети Теофан Затворник, „е сила, която изхожда от Бога, познава Бога, търси Бога и единствено в Него намира покой”. Може, по думите на светеца, „да я отслабим в различни степени, може да изтълкуваме неправилно нейните изисквания, но да заглушим напълно нея (свободата), не може”. И по-нататък той пише, че „човекът винаги е свободен. Свободата му е дадена заедно със самосъзнанието. И заедно с него формира същността на духа и нормата за човечност. Угасете самосъзнанието и свободата, и ще угасите духа. И човекът престава да бъде човек”.

Ето това е православието. Всичко останало са измислици. | http://www.pravmir.ru

Подготвила: Оксана Головко

Превод: Радостина Ангелова

***************************************************************

Защо източното църковно пеене е едногласно?

ИВАЙЛО БОРИСОВ · 17/11/2016

Източното църковно пеене е древната форма на богохваление, изпълнявана в храмовете на християнската Църква. Неговото богатство е изградено през многовековната традиция на тази музика. Един от основните атрибути на това пеене е неговото едногласие.

Едногласието е присъща черта на голяма част от фолклорните традиции на народите по света, на професионалната неевропейска музика (напр. индийската рага, узбекския макам), на западния григориански хорал и руския знаменен разпев. Вокалната линия на източното църковно пеене се утвърждава единствено и само като едногласна, или монодийна. Този вид пеене не се развива към многогласие, каквото явление се наблюдава на Запад [1 ]. В източното пеене всички църковни певци пеят заедно – на един глас. Дори хоровите изпълнения на това пеене са едногласни. Разбира се, този вид музициране е обусловен от стремежа на християните да бъдат в единение, да пеят с „едни уста и едно сърце” на Бога. Трябва да се спомене и това, че едногласната вокална линия е много по-монолитна и по-разбираема от многогласната (богослужебните текстове се чуват по-отчетливо).

Източното пеене „не допада за хармонизиране на няколко гласа, понеже хармонията го задушва и то губи от своята прелест и красота” [2]. При такова хармонизиране източното църковно пеене престава да „бъде себе си” и губи от своята музикална идентичност. Затова без да се отричат достойнствата на някои хармонизирани изпълнения на тази музика, църковните певци не би било редно да ги практикуват постоянно и често. От това би изгубил специфичният характер на едногласната музика. Мнението на някои специалисти като изтъкнатият музиколог професор Стоян Брашованов (†1956), че „източно християнската музика не отбелязва високо историческо развитие – тя не се домогва до многогласен стил, до по-сложни форми, до оползотворяване на инструменти” [3] е в разрез с правилното разбиране на православната едногласна църковна музика.

Макар че в източното църковно пеене не се използва многогласието в западноевропейския му вид [4], се използва т. нар. исон (гр. ез. „равно”), който е вид двуглас. Исонът (или исото) „е музикално явление в осмогласното църковно пение от голяма художествена стойност.” [5] Исонът служи за опора на мелодията. Той е статичен, когато се държи постоянно върху основния тон на владеещата гама, и променлив, когато се мени под въздействие на преминаващата в друг тетрахорд [6] мелодия. Преди много години в църквите на древните православни патриаршии, освен чин на певците, е съществувал и такъв на исократите, които са пригласяли на певците. Употребата на исон в църковното пеене е вид двуглас.

В християнството простотата е свързана със смирението и кротостта на човека. Простотата, казва св. Йоан Кронщадски, е най-голямо благо и достойнство на човека. Принципът на простотата е валиден и в сферата на изкуството. Това качество е търсено съзнателно от мнозина творци. Затова неслучайно Леонардо да Винчи нарича простотата крайна степен на гениалност. Едногласието в църковната музика сочи именно на тази простота в музикалната форма и изказ. Тя подпомага човека в устрема му към Небесното отечество. Един от най-изпълняваните съвременни класически композитори, православният християнин Арво Пярт твърди: „ Открих, че е достатъчно да се изсвири само един-единствен тон. Този един тон, тишината или мълчанието ми вдъхват спокойствие. Работя с малко материал, с един глас, с два гласа. Строя с най-примитивен материал…” [7].

Духовното въздействие на източното църковно пеене е факт, почувстван и разбран от не малка част богомолци, посещаващи християнско богослужение. За това въздействие не малка вина има едногласната форма на това пеене. Пеене, което е пазител и продължител на древната традиция на църковната музика, чрез която се е възхвалявал и ще продължава да се славослови Творецът на всичко видимо и невидимо.

Бележки

1. Многогласна е и традицията на руското т.нар. партесно пеене, при което всеки изпълнител пее своята партия (например тенор, баритон и бас).
   2. Богоев, М. Учебник по източно църковно пение. Фотот. изд., С.,1992, с. 54.
   3. Брашованов, Ст. История на музиката.С., 1946, с. 28.
   4. В източното пеене се използва специфично осмогласие, което е систематизирано от св. Йоан Дамаскин (8 в.) и няма общо със западното многогласие. Осемте църковни гласа се делят на първообразни (първи, втори, трети и четвърти) и производни от тях (пети, шести, седми и осми).
   5. Богоев, М. Цит. съч., с. 54.
   6. Звукоред от четири тона в обем на кварта.
   7. Хелмут Хопинг,“Музика от безмълвието”, Портал Култура

******************************************

Свети Григорий Палама за поста

ГЕОРГИОС МАНДЗАРИДИС · 14/11/2016

От утре започва Рождественският пост, а на днешния ден Църквата чества паметта на св. Григорий Палама. Представяме ви кратък откъс от книгата „Паламика“ на проф. Георгиос Мандзаридис, посветен на размисли на св. Григорий за поста…

Византийският мислител (св. Григорий Палама) разглежда поста в диалектична антитеза с невъздържаността. Постът е първата заповед и съвет на Бога към Адам [1]. Докато това е „приятелска“ заповед за живота на човешката природа, невъздържанието е смъртен съвет, даден в Едемската градина с измама. Дяволът чрез Ева подмамил Адам „към отпадане от живота и отчуждение от божествената благодат“ [2].

Четиридесетдневният пост, който Моисей упражнявал в планината, му дал възможност да се удостои със съзерцание на Бога и да получи богоначертания закон. Противно на това, водените от него израилтяни, след като се отдали по време на отсъствието му на пиянство и невъздържание, се подхлъзнали в безчестие и идолопоклонство. Пророците Илия и Даниил също сполучили да бъдат дарени с боговидение, но и те преди това се очистили чрез пост. И обратното, Исав от чревоугодие погуби първородството си и отпадна от молитвата на баща си.

Над всичко това обаче е примерът на Христос, Който „след като ни показа начина на борба с дявола“, пости и го победи, като отхвърли всяко изкушение [3]. Обратното на Адам, който начена пътя си на отдалечаване от Бога и рая поради невъздържание, Иисус начена своето дело на земята с пост и още в този начален стадий на служението си Той воюва и победи предизвикващия страстите – дявола [4].

Разбира се, постът не може да представлява цел сам по себе си, а е средство за отбягване на страстите и за постигане на добродетели: „Не бива да хвалим телесния пост сам по себе си, а трябва да го ценим като двигател на други душеполезни неща“ [5]. Поради това истинен пост е онзи, който се извършва „за изтощение на въжделенията, за смирение на душата, за преобръщане на омразата, за потискане на гнева, за отърсване от злопаметничеството, за подтикване към благоразумие и молитва, както и за чистота [на сърцето]“ [6].

Чрез пост и въздържание погива външният човек. А колкото повече погива той, толкова повече вътрешният човек се възобновява [7]

Често се твърди, че източните отци и църковните писатели подвижници под въздействие на платонически идеи, а и на други нехристиянски школи, са възприели негативно отношение към тялото и материалните блага, и че също са ги презирали като действително зли по характер. Разбира се, не му е времето тук и сега да разискваме нашироко тази тема. Смятаме обаче за полезно да добавим няколко размисли по повод темата за поста и свързаното с него погиване на външния човек. За да бъдат правилно разбрани, те трябва да бъдат мислени в рамката на по-общата борба на човека против злите страсти и желания. Постът и потискането на тялото предпазват човека от нравствените злини и изразяват неговото противостоене на болезнените последици от невъздържанието. Поради това и дните в седмицата и периодите в годината, през които се спазва пост, винаги имат покаен характер и се свързват с преживяване на болезнените последици от грехопадението и напрегнатата борба за изправяне на човека. Напротив, празнуването на Възкресението, както и всяко друго радостно събитие, се свързва с най-широка употреба на материални блага. Така, освен най-древния пост в сряда и петък, свързан съответно с предателството и разпъването на пострадалия заради греха на човеците Христос, съществува и по-голям период на постене – т.нар. Велика Четиридесетница или Велик пост. Той според светоотеческото и паламитско учение е символ на настоящия живот и се преживява като период на борба и покаяние [8]. Обратното, денят на Господа и целият период на Петдесетница, като предобрази на началото на бъдещия век, се свързват с приключването на поста [9]. Така, усещането за отдалечаване от Бога и изживяваната болка от това се изразяват чрез потискане на тялото и пост. И обратното, проявяването на обновителния дар на Бога и изживяваната поради това радост се свързват с винаги законната наслада от материалните блага.

Безсмислено е да се казва, че уж отрицателната оценка на материалните блага е причина за този феномен. Правилното е точно обратното. Тъй като точно материалните блага биват оценявани положително, поради това в периоди на духовна болка и траур се избягва употребата на такива, докато периодите на радост и благоразумие се свързват с насладата от материалните блага. Ако освен казаното има налични и други, крайни случаи на аскети-пустинници, които се отдават на краен пост и въздържание от всяка материална наслада, това е, защото те схващат всеки ден от живота си като ден на покаяние и болка поради отдалечаването си от Бога и като стадий от борбата за възвръщане към Него. Не трябва такива случаи на пустинници да бъдат самоволно тълкувани, а трябва да се изследват в светлината на споменатия по-широк църковен аскетически контекст в Православието.

Постът като опозиция на невъздържането се отнася за всички наслади и удоволствия в живота. По този въпрос св. Григорий Палама отбелязва следното: „Ако постиш в храните, а погледът въвежда в съкровищницата на душата ти блудство, любопитство и завист, слухът ти е отворен за хули, развратни песни и лоши клюки, както и за останалите слабости на зловредниците, каква ти е ползата от поста? Никаква! Защото колкото и да избягваш едно зло, ти чрез друго му даваш достъп до душата си“ [10].

Човек се подпомага чрез поста, за да придобие вътрешен мир и изправяне на добродетелите [11]. Този цялостен пост и безпрепятствен напредък на човек в добродетелта се постигат най-вече посредством бягство от света и аскеза – т.е. в монашеския живот…

Бележки

1. Омилия 6, 81CD. Вж. Василий Велики, Омилия 1 за поста 3, PG 31, 165C сл. 130 Омилия 13, PG 151, 157C.
   2. Омилия 13, PG 151, 157C.
   3. Пак там, PG 151, 157D-160B.
   4. Омилия 10, PG 151, 113A.
   5. Омилия 13, PG 151, 160B.
   6. Пак там, PG 151, 161A.
   7. Омилия 9, PG 151, 105B. Срв. 2 Кор. 4:16.
   8. Омилия 19, PG 151, 249BC: „Затова преди тези дни – на свещената Четиридесетница – благодатта на Духа даде закон ние да се държим в пост, бодърстване, молитва и всякакъв вид упражнение на добродетелите. По този начин ни се показва чрез дните на Четиридесетницата, че животът на спасяващите се в тоя век не е нищо друго, освен покаяние и боголюбезен начин на живеене… Затова и Четиридесетница се нарича този период от време; в него се свързва поменът за спасителните страсти на Христос“. Срв. Св. Василий Велики, За Светия Дух 27, 66, PG 32, 192B.
   9. Пак там.
   10. Омилия 9, PG 151, 108BC.
   11. Пак там, 105В. Исак Сириец (Слово 85, ἔκδ. Σπετσιέρη, 334) казва за поста следното: „Постът е защита на всяка добродетел и начало на борба; венец е за въздържателите; хубост е на девството и светостта, както и блясък на благоразумието. Той е начало на християнския път, майка на молитвата, извор на смиреномъдрие и разум; учител е той на исихия и предшества всяко добро дело. Както желанието за светлина следва силните очи, така желанието за молитва разпознава и следва поста“.

Превод от гръцки: Светослав Риболов

Из книгата на Георгиос Мандзаридис „Паламика”, ИК “Омофор” 2016

*********************************************************

Секундата на съмнението

НИКОЛАЙ ФЕНЕРСКИ · 14/11/2016

Казват още и капка съмнение. Кап. Капва и създава кръгове във водата. Те, разбира се, отшумяват, но за момент са предизвикали дискомфорт, за момент са разстроили цялата ти вътрешна система, усещането е неприятно, все едно си попаднал на мухлясал фъстък и ти вгорчава и устата, и мозъка. Когато те обземе секундата на съмнението, отровата по същия начин те кара да казваш горчиви думи или да те нападат горчиви мисли. Ти знаеш какви хора са живели на този свят – аскети, строги постници, внимателни във всеки миг, знаеш каква любов са имали тия хора към другите и каква суровост към себе си. И знаеш какви плодове са давали такива хора. Ти знаеш, че Христос се е разпнал заради теб, убеден си в това. Но в секундата на съмнението всички тия знания са далече от разума ти. Тогава ти не си при себе си. Ти си навън и вършиш глупости, вгорчаваш своя и на другите живот.

Говоря само за себе си, разбира се. Не за друг, нищо, че ползвам второ лице. Знам, че мнозина са твърди, устояващи, несъмняващи се, истински хора. И не диря оправдание за това, че години и години наред върша грях и говоря сквернота. Нека съм последният на редичката, нека по милост ме приеме Христос, нека съм най-нищожният, защото знам какво съм правил и какво съм говорил – друго не заслужавам и съм убеден в тия думи. Откъде ми остана навикът за сквернословия и ругателства? Не е ли от там, че се възхищавах на хората, които псуват цветно и с въображение? И съм толкова гневлив от детските си години. Имам си свой кръст, нося си го, не ви мрънкам, а обяснявам защо стигам до секундата на съмнението. Тя си има причини тая секунда. Не се е появила от нищото. Душицата ми християнка си е расла в началото съвсем неопетнена, наследница само на първородния грях… Само ли казах? Напълно достатъчно, че да поискам Спасение. Вместо това почнах да трупам горест след мъка, насилвах себе си в греха.

Какви съм ги вършил – аз си знам. Но греховете са ме повредили толкова, че ми е нужно много смирение и много покаяние. С мързеливото си сърце обаче пропускам да кажа молитва, да бъда при Бога поне за малко в този ден… И накрая става точно това. Идва със страшна сила тая секунда, в която почвам да мисля кощунства – ами ако все пак животът е само наужким, само нелепица, само страдание, само купон? Ако все пак ние, човеците, не сме никакви човеци, а просто биологичен вид, каквито мухи ми пуска тук един познат? И после, ех, после, като отворя книга на светията Порфирий и като зачета какви хора е имало и какво чудо е всичко наоколо, тогава разбирам – биологичен вид е този, които иска да бъде такъв, празен живот има този, който желае да има празен живот, с такава мярка мерят, значи. И има Бог, и Той ни обича толкова много, обича ни така силно, че ни чака, чака ни дълго, търпеливо, дал ни е много помощници по пътя ни, изпратил ни е много пътни знаци, та всеки според своите възможности и мерки на сърцето си да успее да стигне до Него. И стигаме, и се притулваме, и…

Секундата на съмнението не е страшна. Страшна е. Не е страшна. Страшна е. И все пак, не й се плаша. Защото знам, че ще отмине, защото стискам зъби, прехапвам език и се опитвам да не кажа зла дума в гнева си… Не успявам винаги. Но се опитвам. Следващия път ще бъде по-добре с Божията помощ. Ще се смили Христос над мене, смили се, Боже, над мене, за да не кажа злата дума насред гнева си следващия път. Това не е игра. И вярата не е алгоритъм – рецепта, правиш това, после това, после това, накрая получаваш това като резултат. Това е жива борба, на живот и смърт борба, бой със себе си, без да спираш, без да се предаваш, без да униваш, без да си мислиш, че си велик, щом веднъж си победил, понеже като бъдеш победен, гледаш тъпо, не разбираш как и защо ти се е случило отново – затова Покаянието е процес непрекъснат и задължителен, не просто миг и не само временно състояние на благодат. Най-страшното и тежко умение е да задържиш благодатта. Извън Покаянието пак ще бъдеш нападнат от секундата на съмнението. И отново ще извършиш всички бели. Не ти трябва това, братленце. Не ти трябва. Нито съмнение ти трябва, нито заигравки душевни с произведения на изкуството. Дистанцирай вътрешния си човек. И пази външния да внимава какви ги дрънка. Да не се хваща този външният на всички кукички като първия шаран.

И още нещо свързах с това, с тази секунда, в която си кофти човек – освен собствения ми гняв и безразсъдство, появили се след отдалечаването ми от Бога…

Виждали ли сте хора, които искат да постигнат всичко на всяка цена? Аз да. Много пъти. Но става дума за всичко земно – пари, слава, успех. В един хубав момент обаче сблъсъкът между този постигащия върха на всяка цена от една страна и чистотата на Христос от друга е неизбежен. Идва миг, в който двете плътни видения застават едно срещу друго – човешкото и божественото. Примамливото, обещаващото тук и сега разни простотии като показване по телевизора и много кинти в банковата сметка. Срещу Вечното, Единственото, Смисленото, Важното, Топлото. И тогава правиш избора си. Един не много умен веднъж дори ми сподели, че е готов да продаде душата си за успеха. Успех абсолютен в попрището на творец. Пожелавам му неуспех. Дано не си продаде душата, искам да кажа. И пак за себе си да кажа – твърдостта в следването на Христос се учи бавно. Първо разбираш, че единственият истински успех на Земята е спасението на душата ти. Спаси нея – ще се спасят и на тези покрай теб. Зарежи го онова мислене да бъдеш велик писател с много продаваеми романи. То е част от съмнението, то е подмяна на Целта ти.

*****************************************************

Седемте най-живописни български манастира, които си заслужава да посетиш

Съботният ден обикновено е свързан с повече почивка, разходки и разведряване от сивото и трудно ежедневие през делничните дни. За да ви зарадваме, развеселим, пък и да ви подтикнем да се разходите, във все още хубавото време, публикуваме седем от най-живописните манастири у нас. Класацията е направена от колегите от сайта bgnow.eu.

1. Клисурският манастир „Света Петка“ в град Банкя

Това е най-близкият до София и може би един от най-интересните ни ремонтирани манастири. Нашарена със замах отвътре и отвън с ярките изображения на светци и подканващи към размисъл библейски цитати, светата обител прилича на захаросана фигурка от витрината на сладкарски магазин и те призовава отдалече да прекрачиш прага й.

Оказва се, че това е един от най-старите манастири в района, основан през XIII в., когато от тук преминали мощите на Св. Петка Българска. Нетленното й тяло осветило мястото, където издигнали малък манастир.

2. „Св. Димитър Басарбовски“

Единственият действащ скален манастир у нас е основан през XIII в. по поречието на река Русенски Лом.

Стръмни стъпала криволичат нагоре в отвесната скала и отвеждат до издълбаната в камъка черква. В канарата са обособени и монашеските килии, украсени отвън със съвременни стенописи. От това докоснато от Бога място се открива фантастична панорама към разгърнатата като на длан долина, а небето е на една ръка разстояние.

3. Горноводенският манастир „Св. св. Кирик и Юлита“

Намира се край Асеновград и е малко известна дестинация за поклоннически турове, защото дълги години е бил използван като… ресторант и нощен бар.

Неотдавна обаче Пловдивската епархия печели дело, възвръщайки правото си да го стопанисва. Предстоят ремонти на уникалните стенописи от XIX в. А иначе манастирът е основан още през Средновековието. Бил е опожаряван, възстановяван, превърнат в концлагер, а в даден етап и в лудница – научаваме от отец Емил, който ни показва надрасканите от болните стенописи.

4. Самоковският манастир „Покров Богородичен“

Манастирът е на хвърлей разстояние от пренаселения по празниците Боровец. В основания през 1772 г. метох обаче цари мир и покой по всяко време. Обърни внимание на позлатените дърворезби на иконостаса и на стенописите. Любопитство будят и иконите на Богородица, изобразена с криле в пълен разрез с каноните на православието. Сестра Пелагия ще ти обясни защо и ще ти разкаже за миналото на метоха преди да те покани да пренощуваш в чисто новите килии.

5. Къпиновският манастир „Св. Никола Чудотворец“ от XIII в

Манастирът, скътан сред диплите на Еленския Балкан, е малка архитектурна перла. По време на турското робство тук са намирали подслон Васил Левски, Ангел Кънчев и други революционери.

В наши дни обителта развива печеливш туризъм, рекламирайки навред офертите си за почивка в луксозната му хотелска част. А разположеният в съседство туристически комплекс с ресторанти, къмпинг и открит плувен басейн отправя на дошлия да се усамоти поклонник неустоими светски изкушения.

6. Етрополският манастир „Света Троица“

Основан е през 1158 г. но преживява своя възход през XVI в., когато тук процъфтява една от най-значимите ни книжовни школи, прочула се в православния свят с богатата украса на книгите и специфичния си краснопис. Днес светата обител е приятно кътче за отмора, а близкият водопад Варовитец е чудесен повод да се поразтъпчеш сред вековните гори на Етрополския Балкан.

7. Германският манастир „Св. Иван Рилски“

Ще го познаеш отдалеч по трите стройни секвои, засадени лично от цар Фердинанд и сина му Борис, който обичал да отсяда тук, за да ловува в околностите. Основан е през X век и е бил трикратно разрушаван от османския поробител.

Днешният облик на светата обител е от 1885 г. Интересното е, че е подчинена на Зографския манастир в Света гора, затова понякога тук се отбиват и атонски монаси.

*****************************************************************

Слава на Бог за се!