ЦЪРКВА И ЦЪРКОВЕН ЖИВОТ В МАКЕДОНИЯ

ЦЪРКВА И ЦЪРКОВЕН ЖИВОТ В МАКЕДОНИЯ

Петър Петров, Христо Темелски (Македонски Научен Институт, София, 2003)

ИСТОРИКО – ГЕОГРАФСКАТА ОБЛАСТ МАКЕДОНИЯ

За първи път земите между реките Вардар и Бистрица са познати под името Ематия ­елинизирана форма на тракийско название, свързано с тракийския владетел Ематион (Ематий).

Названието Македония пък най-напред се среща на гръцки език в края на VII век пр. н.е., изведено от името Македон: според една версия син на Зевс, а според друга ­син на Еол, митичен владетел на Еолия.

Първоначално с географското понятие Македония се обозначавала равнината от Беласица до Олимп и от Осогово до Вардар. През класическата и елинистическата епоха, т.е. до II век пр.н.е., когато съществувала древната Македонска държава, географското название Македония добило политическо звучене и обхванало нови територии: на изток до р. Струма, на запад до Берат в Албания, и на юг до Олимп. При Александър Македонски (336 ­ 323 г. пр.н.е.) Македония обхванала земите чак до Персия на изток, до Дунав на север и до Адриатическо море на запад.

През 168 г. пр.н.е. римляните завладели Македония и създали от нея четири области. Двадесет години по-късно, през 148 г. пр. н.е. от тези области била създадена провинцията Македония. Нейният обхват често бил променян и дори през 133 г. пр.н.е. на изток обхванал далечния Галиполски полуостров. Промени наставали и по-късно: през IV век македонските земи влезли в префектурата Илирик, включваща диоцезите Дакия и Македония. Това устройство се запазило чак до началото на VIII век.

През VIII век с името Македония във Византия обозначили нова административна единица (тема), обхващаща Югоизточна Тракия с център Адрианопол (Одрин), простираща се по средните и долните течения на реките Марица и Арда. Това название на областта се запазило чак до XVI век.

От началото на VII век, когато в македонските земи се заселили славянски племена, тук вече се срещат названията Славиния или производни имена на отделни племена: Драгувития от драговити, Берзития от берзити, и т.н.

От средата на IX век македонските земи влезли в пределите на българската държава и са обозначени като “третата част от българското царство”. Сега тук се срещат названия на области като Котокий и Кутмичевица.

След 1018 г., когато византийците завладели земите на българската държава, те създали темата (областта) България, обхващаща земите от София до Албанските планини и от Костур до Белград. Затова и обособената тук нова църковна йерархия била наречена Охридска българска архиепископия. В изворите тази територия е обозначена като “българска земя”, а населението ? се назовава “българи”. Векове наред областта е известна и като “Долна земя”, за отлика от “Горна земя” (Мизия), т. е. става дума за две отделни български области.

През XVII и XVIII век в Западна Европа се развива византологията като част от историческата наука. Това е времето на Ренесанса, когато се проявява особен интерес към античното наследство, свързан между другото и с употребата на забравените антични имена. Така напр. на Източната римска империя било дадено името Византия (от Византион, старото име на Константинопол), а поданиците ? от ромеи станали “византийци”. Северна България получила отново името Мизия. Названието Македония пък било прехвърлено от Югоизточна Тракия върху древномакедонските земи. Така се появили названията “българин от Мизия”, “българин от Тракия”, “българин от Македония”. Македония била наричана и “Долна Мизия” ­ по подобие на Горна и Долна земя. Горна и Долна България.

През XIX век името Македония се наложило окончателно за областта от Западните Родопи до Албанските планини и от Шар планина до р. Бистрица на юг, като във всички документи населението ? е обозначено като “българи”.

Политическата съдба на Македония през XX век доведе до разпокъсването и на три части ­ Пиринска, Егейска и Вардарска: първата в пределите на България, втората ­ в Гърция, третата ­ в Сърбия (след 1918 г. в Югославия). Едва от 1991 г. Вардарска Македония се обособи в суверенна държава. Ясно е от всичко това, че днешната държава Македония не може да има претенции върху историята на останалите два дяла ­ Пиринския и Егейския от древността до наши дни, а на Вардарския ­ до 1944 г. Същото се отнася и до църквата и църковния живот в историко-географската област Македония през вековете: те са зависими от политическата съдба на областта.

ПЪРВА ГЛАВА
ЦЪРКОВЕН ЖИВОТ В МАКЕДОНИЯ ДО НАЧАЛОТО НА ХI ВЕК

1. Проникване на християнството в Македония
   2. Църковен живот в пределите на Византия (VI ­ средата на IХ в.)
   3. Македония в пределите на българската държава. Покръстването
   4. Дейността на Климент и Наум в Македония (886-916 г.)
   5. Македония в диоцеза на българската патриаршия (916-1018 г.)
2. Проникване на християнството в Македония

Проникването на християнството в Македония започнало през средата на I век от Солун и е свързано с името на апостол Павел и неговите приемници. От това време датира и създаването на първите християнски общини. Това обаче били само първи стъпки.

За по-сериозно разпространение на християнството в Македония може да се говори едва след 313 г., когато с Миланския едикт Константин Велики провъзгласил свобода за християнското вероизповедание в Римската империя. Три десетилетия по-късно в Скопие била основана първата християнска епископия. През 343 г. нейният митрополит Паригорис участвал в големия църковен събор в Сердика (дн. София).

Въпреки това християнството се разпространявало много бавно. Самият император Константин Велики до края на живота си останал езичник и възприел новата вяра едва на смъртния си одър. Освен това през целия IV век християнството било компрометирано от непрекъснати разпри между привържениците и противниците на арианството. Най-сетне езическата религия все още имала много силни позиции и дори при император Юлиян (361-363), известен с прозвището Отстъпник, се стигнало до насилствено налагане на езичеството.

Положението се усложнило и от разделянето на Римската империя през 395 г. между синовете на император Теодосий (379-395) ­ Аркадий и Хонорий: първият взел Източното царство, а вторият ­ Западното. Македонските земи се оказали разделени на две части: западната попаднала в диоцеза Илирик и принадлежала към Западното царство, а източната ­ към Източното царство. Това довело и до разделяне в църковно отношение: източната част била под ведомството на цариградския патриарх, а западната признавала върховенството на римския папа. Това положение, довело до остри борби между Цариград и Рим, продължило чак до 519 г., когато солунският архиепископ взел страната на Византия[1].

Подем на християнството в Македония настанал при император Юстиниан I (527-565). По негово време била закрита езическата философска школа в Атина. В Македония по-специално той издигнал родното си място Ведериани до Скопие в архиепископски център, създавайки автокефалната “Първа Юстиниана”. Новата архиепископия обхванала петте провинции на Илирик, обособени и като църковни епархии ­ Крайбрежна Дакия, Средиземноморска Дакия, Първа (Горна) Мизия, Дардания и Панония. Но и сега новата архиепископия признавала върховенството на Рим.

През 545 г. Юстиниан I потвърдил отново привилегиите, дадени на архиепископията Първа Юстиниана, но зависимостта й от Рим останала [2].

Изграждането на църковна организация по целия Балкански полуостров продължило, но това все още не означавало християнизиране на цялото местно население. Големите поражения от варварските нападения ограничавали силно възможностите на църковната организация за действие. Същевременно местното тракийско население упорито пазело старите си обичаи и традиции дори и тогава, когато външно било принудено да приеме християнството.

Такова било състоянието на църковния живот в Македония, когато започнали нападенията на прабългари, славяни и авари, а след това и постоянното заселване на славяни и прабългари на Балканския полуостров.

2. Църковен живот в пределите на Византия

(VI ­ средата на IХ в.)

От края на V век балканските владения на Източната римска империя (Византия) били подложени на непрекъснати нападения от страна на прабългари, славяни и авари, продължили през целия VI век. В резултат на тези грабителски походи били разрушени и разграбени голям брой градове и крепости, църкви сринати до основи, разнебитена почти цялата църковна организация. Многобройно местно население било отведено в плен. Тогава именно бил унищожен основаният от император Юстиниан I град Скупи, а архиепископията Първа Юстиниана престанала да съществува и изчезнала завинаги. Все по това време, както се съобщава в Житието на тивериополските мъченици, бил разсипан от аварите и град Тивериопол (Струмица): едни от обитателите му били избити, други ­ заробени, а хубавите здания и църкви били сринати със земята [3].

В началото на VII в. славяните от българската група се заселили окончателно на Балканския полуостров и станали негови постоянни обитатели. На юг те достигнали чак до Пелопонес и о-в Крит. В Македония, по-специално, се заселили няколко многобройни славянски племена. Сведения за тях се съдържат в “Чудесата” (Деянията) на Димитър Солунски за обсадите на Солун: ринхини ­ по поречието на р. Ринхион; сагудати ­ около устието на р. Струма и Халкидическия полуостров; драгувити ­ между Солун и Бер, до р. Бистрица; велегезити ­ около Тива и Димитриада в Тесалия; ваюнити ­ в Южна Албания и Епир; верзити ­ в Охридско и Битолско; струмци ­ по долното и средното течение на р. Струма; смоляни ­ в поречието на р. Места, Западните Родопи и Серско [4].

През втората половина на VII в. и по-конкретно през 679-680 г. от Аварския хаганат в Керамисийското (Битолското) поле се заселила и многобройна група прабългари начело с Кубер [5].

Славяни и прабългари далеч не били в добри отношения с Византия, макар понякога да сключвали с нея временни споразумения и примирия. Особено остър бил конфликтът за Солун, втория по големина град в империята: близкото му съседство било постоянна заплаха за околните славянски племена, а превземането му пък поставяло под въпрос властта на империята над западните области на Балканския полуостров. Затова тук именно византийско-славянският конфликт придобил особено остър характер. Изворите съобщават за пет големи славянски обсади на Солун, три от които през VII век ­ 614-616, 618 и 677. Опит да превземат Солун направили и Куберовите българи (около 686-687 г.) [6].

В историческата литература и по-специално в историко-църковните съчинения се прокарва схващането, че допирът на християни със славяните и други езически народи неизбежно водел за проникването на християнството сред тях. Тази теза сама по себе си е абсурдна: без църковна организация, без митрополити, които да ръкополагат свещеници, без духовенство разпространението на християнската вяра било невъзможно. Освен това не бива да се забравя, че в робовладелческа Византия на християнството се гледало като на идеология на обществения строй, а оттук и отрицателно отношение на част от населението към него. В Стратегикона на Псевдо-Маврикий изрично се говори за избягали при славяните “ромеи, които с времето си се променили и са забравили своите интереси, а предпочитат да бъдат благосклонни към враговете”. В други извори пък направо се говори за отказ от християнската религия. Така при описание на една от славянските обсади на Солун се споменава как “мнозина от народа преминаха при варварите”, като “един напускаше деца и жена, друг изоставяше родители, роднини и вяра”. За отрицателното отношение на славяните към християнството показателни са думите на славянския княз Пребънд, казани във връзка с петата обсада на Солун: той се заканвал открито, че ще опустоши всички ромейски градове и места, “щял да воюва непрекъснато и не щял да остави жив който и да било християнин” [7].

За удара, нанесен от славяни и прабългари на църковната организация, особено показателни са сведенията в Житието на тивериополските мъченици. Тук се разказва, че тези варвари-езичници покорили цялата Илирийска страна, т.е. Древна Македония, чак до Солун, преселвали жителите на едни градове в други и се отнасяли към тях като към роби. Те не знаели за Христовото име, почитали слънцето, луната и други звезди, а някои принасяли жертви дори на кучета [8].

За тежкото положение на византийската църква на Балканския полуостров свидетелства нареждането на император Маврикий от 591 г. до епископите на Илирик (западната половина на полуострова) да приютят онези висши духовници, които били напуснали епархиите си. За същото се говори и в едно писмо на папа Григорий I до епископите в Илирик. А такова било положението и през VII век, тъй като свиканият през 691 г. Трулски събор отново се занимал с положението на вдовстващите епископи [9].

Известен прелом във възстановяване на църковната организация настанал през VIII век, по време на императорите иконоборци, когато властта в империята била стабилизирана. В епархийските списъци от края на VII и началото на VIII в. се съобщава, че в епархията Македония митрополията Тесалоника (Солун) имала под своето ведомство 18 града: Диоклитианопол (Арменохорион), Никея (вер. Велушина, Битолско), Хераклея (Лерин), Кели (неуточнено), Едеса (Воден), Кастра (Костур), Пела (Постол, Ениджевардарско), Евдоксиопол (неуточнено), Аполония (Полина, южно от езерото Волве), Арал (неуточнено), Партикопол (Нигрита), Калик (неуточнено), Кипер (неуточнено), Серес, Амфипол (Неохор), Неапол (Кавала), Делев (неуточнено) и Китрос (Катерини). В провинция Нови Епир пък митрополията Дирахиум (Драч) имала под свое ведомство 8 града: Тамна (неуточнено), Скампа (Елбасан), Лихнида (Охрид), Амантия (Пльока), Вулис (Градица), Атрад (неуточнено), Авлона (Валона) и Акрокеравния (Логаре в планината Лонгария) [10].

Епархийските списъци и протоколите на VII вселенски събор (787 г.) показват, че вътрешните провинции на Илирик, особено заселените плътно със славяни територии, останали без епископи [11]. Независимо от това обаче, империята все пак успяла да постигне известни успехи в християнизирането на някои от славянските племена в Македония. Сигурни данни има за покръстване на ринхините и сагудатите, които се намирали в непосредствените околности на Солун ­ за това се говори в една хроника на атонския манастир Кастанбони [12].

За преобладаващата част от славяните в Македония християнството си останало чуждо. В Краткото житие на Кирил се говори, че той преди заминаването си за Моравия, т.е. преди 862 г., отишъл в района на Брегалница и там покръстил 54 000 души [13]. Колкото и да е спорно това сведение, все пак то показва бавното проникване на християнската вяра сред славяните в Македония. Поради това едва ли подлежи на съмнение фактът, че същинското покръстване на тези славяни е станало след включването им в пределите на българската държава и официалното покръстване на целия български народ.

3. Македония в пределите на българската държава.
   Покръстването

Големият двубой между България и Византия започнал още с образуването на българската държава. По същество това било съперничество за господство и влияние над Балканския полуостров. Като държава с преобладаващо славянско население, погледите на България били насочени на юг и югозапад ­ за включване в пределите й на славянските племена от българската група, населяващи Тракия, Родопската област, Беломорието и Македония. Византия пък правела всичко възможно не само да запази властта си над тези области, но и да покори земите на север от Стара планина ­ чак до р. Дунав.

Първите сведения за разширяване на българската държава на югозапад са от последната четвърт на VIII в. Византийският хронист Теофан съобщава, че през 774 г. хан Телериг изпратил 12?хилядна войска по посока на Верзития, т.е. към района на Прилеп, Велес и Битоля. Поради предателство тази акция била осуетена, но неоспорим факт е, че българската държава вече насочвала погледи към славяните в Македония. Същият хронист съобщава, че през 789 г., при следващия български владетел хан Кардам, българската войска действала в района на р. Струма. Тук тя нанесла голямо поражение на византийците, в което загинал и стратегът на Тракия Филит [14].

В началото на IХ в., при хан Крум, действията на българите на югозапад станали още по-решителни. През 808 г., пак по сведения на Теофан, българите навлезли по долината на р. Струма, сразили византийската войска и дори отнели цялата й заплата ­ 1100 литри злато. На следната 809 г. българите овладели важната крепост Средец (дн. София), контролираща центъра на Балканския полуостров. Така пътят към долината на Струма и Македония бил открит [15].

Развръзката на конфликта с Византия станала по времето на хан Пресиан. През 837 г. в Западните Родопи избухнало въстание на племето смоляни, насочено против Византия. По същото време българите предприели широкомащабно нападение чак до Солун: превзели цялата област между Места и Струма и излезли на Бяло море; на югозапад в пределите на България влезли Централна и Западна Македония ­ областта между горното и средното течение на Вардар и Черни Дрин, Косово поле и земите чак до Охрид и Прилеп [16]. Така тези земи трайно влезли в границите на българската държава.

Включването в българската държава на Тракия, Родопската област, Беломорието и Македония през първата половина на IХ век несъмнено нанесло нов удар върху християнството и негова организация в тези земи. Както е известно от Синаксара на цариградската църква, през 813-815 г. хановете Крум и Омуртаг с най-големи жестокости, с “безброй мъки и различни изтезания” се опитвали да принудят византийските военнопленници “да се отрекат от Христа”. В Менология на император Василий се разказва, че пленниците християни били принуждавани да се отрекат от християнството, а онези, които отказвали, били избити. Тук се сочи и цифрата 337 души убити, предимно стратези и епископи. В Малкия катехизис на Теодор Студит пък се говори, че тези действие “целели да се унищожи вярата” на военнопленниците: принуждавали ги да ядат месо по време на великите пости и т.н. [17] През 831 г. жертва на тази политика станал Омуртаговият син Енравота заради симпатиите си към християнството [18]. А в един надпис на хан Пресиан дословно е казано: “Българите направиха на християните (=ромеите) много добрини и християните забравиха” [19], т.е. тук ясно е прокарано различието на религиозна основа: българите са езичници, византийците са християни. Затова за цялостно и пълно разпространение на християнството сред българите, в това число и сред населението на Македония, може да се говори едва след официалното покръстване по времето на княз Борис I през 864 г.

Хронологията на покръстването на българите е следната: българонемски съюз през 862 г., насочен против Византия и предвиждащ българите да приемат християнството от Запада; неуспешна война с Византия, сключване на мирен договор и задължение България да приеме християнството от Цариград ­ 863 г.; покръстване на българското пратеничество във византийската столица ­ есента на 863 г.; подготовка на византийска църковна мисия за България през зимата на 863-864 г.; покръстване на княз Борис и на неговия двор през пролетта на 864 г.; разпространение на християнството в България и продължителни преговори с Цариград за уреждане на българския църковен въпрос ­ през втората половина на 864 и първата половина на 865 г.; разрив с Византия, антихристиянски метеж и решение за подновяване връзките с Рим и Немската империя ­ през втората половина на 865 г.; свързване с Людовик Немски и папа Николай I през 866 г. [20]

Самото покръстване преминало много формално. Малобройната византийска църковна мисия едва обиколила обширната българска държава, а още по-малко могла да обясни на хората на непонятния гръцки език същността на новата религия. Същевременно, както съобщава княз Борис на папа Николай I, в България “дошли от разни места християни, които разправят своеволно много и различни неща, т.е. гърци, арменци и хора от други места”. Някакъв си грък пък самоволно се обявил за презвитер и покръстил мнозина. Един евреин, за когото не могло да се установи дали е християнин или езичник, също така покръстил мнозина. В страната дори проникнала и мохамеданска литература ­ “нечестиви книги, които сте получили от сарацините” [21].

Заедно с покръстването вървяло унищожаването на старата езическа организация. Капищата и езическите светилища били разрушавани или обръщани в църкви. В старобългарския разказ за Чудото на св. Георги с българина се говори, че княз Борис “разсипа техните требища”, с което направил невъзможна дейността на езическото жреческо съсловие [22]. Презвитер Козма пък, няколко десетилетия по-късно, възкликва: “Кой християнин … не се радва, като вижда кръстове по високите места, където по-рано хората принасяха жертва на бесовете?” [23].

Налагането на християнството не могло да измести старите езически обичаи, които били станали традиция. Затова именно християнската църква била принудена да приеме една част от тях, като им даде ново осветление. Така култът към бога на гръмотевицата Перун се слял с почитането на св. Илия; култът към славянския бог Велес се слял с този на св. Власий; а оброчни плочки на тракийския Херос години наред служели като икони на св. Георги или св. Тодор. Този религиозен синкретизъм е особено характерен за българските славяни, за българите [24].

След покръстването с особена острота изникнал въпросът за създаване на собствена българска църква. Дипломатическите преговори с Цариград и Рим, свързани с много трудности, най-сетне през 870 г. завършили с успех: България се сдобила с архиепископ. Но в страната се намирало византийско духовенство, носител на византийско влияние и разпространител на византийска книжнина. Официалният книжовен, държавен и черковен език бил гръцкият. Всичко това се явявало сериозна пречка за възприемане на християнската религия, още повече, че старото езичество имало силна опора както сред висшите слоеве в страната, така и сред народа. И това продължило цели три десетилетия, чак до идването на Кирилометодиевите ученици в страната и Преславския народен събор през 893 г.

След покръстването, а и много години след това, изворите изобилстват със сведения за запазено езичество и езически обичаи. Във въпросите си към папата княз Борис I се интересува дали е необходимо “да се употребява насилие над езичника”, как трябва да се постъпва с “ония, които отказват да възприемат благото на християнството и принасят жертва на идоли или свиват колене пред тях”, както и с ония, “които се отричат от християнския закон” [25]. Цариградският събор в 869 г. забранил на славяните в Тракия и Македония да изпълняват езически обреди, от които те не могли да отвикнат. И в двете жития на Климент Охридски се разказва за езичници в Македония близо 25 години след покръстването. За езичници и езически села се говори още в уводната част на Закона за съдене на хората. За езичници славяни разказва и Йоан Екзарх в своя “Шестоднев”. В Завета на Иван Рилски се говори за християни, които още пазят “нелепите езически обичаи и зли нрави, които пазят и след приемането на светата вяра”. Презвитер Козма в своята Беседа против богомилите споменава за пиене на “вино с гусли, танци и бесовски песни”. В Родопите се пазела статуя на една езическа богиня чак до ХI век. В Житието на св. Власий се споменава за покръстени племена на Атон в началото на Х век. Едно славянско племе в Родопите било покръстено от Георги Иверски чак през ХI век. За женитби без църковен брак се говори чак до ХIII век. В Синодика на Борил от 1211 г. се отправят анатеми против онези, които си служат с билки, чародеяния, обайване, влъхвувания, прорицателство и всякакви “скверни и подобни на езическа служба тайнства”. С решение на Охридската архиепископия от началото на ХIII в. се забраняват русалийските игри, защото “произлизат от езическо блуждение” [26].

Подобни примери могат да се приведат още много, особено във връзка с разрастване на богомилството в България. А това ще рече, че християнизирането на българския народ, включително и населението на Македония, е продължителен процес, извършен в пределите на българската държава с най-активното участие на българската църква.

4. Дейността на Климент и Наум в Македония
   (886-916 г.)

С решението на Цариградския събор за създаване на българска архиепископия (870 г.) българският църковен въпрос далеч не бил решен. България се нуждаела от собствена църковна йерархия и собствено духовенство, а не от чуждо. Нуждаела се от писменост и книжнина на славянския български език, каквато вече били създали братята Кирил и Методий, а не от чуждата. Това обаче при съпротивата на Византия и Цариградската църква изглеждало почти невъзможно.

Решаването на този труден въпрос станало възможно едва след 886 г., когато в България пристигнали прогонените от Великоморавия едни от най-добрите Кирилометодиеви ученици ­ Климент, Наум и Ангеларий. Още в Белград, когато те преминали Дунава, българският управител ги посрещнал най-радушно и побързал да ги изпрати в Плиска, тъй като знаел, че “Борис жадува за такива мъже”. Така започва разказът в Пространното житие на Климент за дейността на тези ученици в България.

По-нататък в Житието се разказва, че в Плиска учениците били посрещнати още по-ласкаво от княз Борис и той не скривал “силното си желание да разговаря всеки ден с тях”. Всъщност това били разговори за създаване на двете книжовно-просветни средища в столицата и в Македония, за обучение на книжовници и духовници, за изграждане на независима българска църква. В тази дейност князът включил и най-близките си боляри, сред които се споменават имената на Есхач и Чеслав. Сега именно, след скоропостижната смърт на Ангеларий, било решено да бъдат създадени двете книжовно-просветни школи: едната в Плиска (по-късно в Преслав) начело с Наум, а другата в югозападните български земи начело с Климент.

За да осигури успеха на Климент в Македония, княз Борис извършил ново административно деление в областта. В Житието на Климент се казва, че областта Кутмичевица била отделена от Котокий, като бил освободен и дотогавашният й управител Курт. Заедно със Климент за Кутмичевица заминал новият управител боляринът Домета, който трябвало да го подпомага във всичко. А на населението било наредено “да приеме светеца с почит, да му предоставят преизобилно и щедро всичко, да го удостояват с дарове”. С други думи, Климент бил изпратен в Македония като високопоставен и отговорен служител на българската държава.

В Кутмичевица Климент се заел с огромна и най-разностранна дейност, особено с разпространението на християнството сред онези огромни славянски маси, които все още се придържали към езическите си вярвания. В Житието му се казва, че той, “обикаляйки всички области, високо проповядвал на езичниците божието спасение и беседвал с всички изобщо за спасителните божии заповеди и за божествените догми”.

Особено внимание отделил Климент за изграждането и ръководенето на църковната йерархия в югозападните български земи. Той поддържал най-тесни връзки с тамошното духовенство и го попълвал непрекъснато с обучени от него ученици. В Житието е казано, че “той имал във всяка енория и избрани измежду другите и те никак не били малко, защото се наброявали до три хиляди и петстотин. С тях той прекарвал повечето си време и им разкривал по-дълбоките места от писанията … От тях той поставял четци, поддякони, дякони и свещеници. Във всяка област той си служел с триста ученици без техните помощници.” Така бавно, но упорито и неуморно била изграждана българска църква със славянско духовенство.

Особено плодотворна била дейността на Климент като ръководител на Охридската книжовна школа. Пак в Житието му се казва, че никой не го е видял да бездейства: “Той или учеше децата, и то по различни начини ­ на едни показваше формите на буквите, на други обясняваше смисъла на написаното, а на трети нагласяваше ръцете, за да пишат, и не само денем, но и нощем.” В тази му дейност той бил подпомаган от някои от по-подготвените му ученици.

Голяма дейност развил Климент и като книжовник. Човек с отлична подготовка и солидна практика в превеждането на църковна литература от гръцки на старобългарски, той много добре разбирал значението на създаването на книжнина на говоримия език ­ преводна и оригинална. Затова на тази важна и отговорна задача той посветил много време. В Житието, макар и с малко думи, но много ясно е казано, че той “или се занимаваше с четене, или пък пишеше книги, а понякога в едно и също време вършеше две работи: пишеше книги и преподаваше на децата някакво знание, понеже знаеше, че безделието е учител на всяко зло” [27].

С името на Климент по време на тази богата и ползотворна дейност е свързано и изнамирането на нова, по-съвършена азбука ­ кирилицата. В Краткото Климентово житие е посочено, че той “измислил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил” [28].

И така, седемгодишното пребиваване на Климент в югозападните български земи се характеризира с огромна по размери и изумителна по съдържание дейност: разпространение на християнството, изграждане на българска черква, създаване на славянобългарско духовенство, обучение на ученици и книжовници, създаване на по-съвършена азбука.

* * *

През 893 г. в Преслав бил проведен църковно-народен събор, който взел няколко изключително важни решения: защитникът на езичеството княз Владимир бил свален от престола и на негово място издигнали княз Симеон ­ убеден привърженик на делото на славянобългарската писменост и книжнина; столицата била преместена от Плиска в Преслав ­ тук била преместена и оглавяваната от Наум школа; византийското духовенство било изгонено от страната и заменено с българско; старобългарският език бил обявен за държавен, книжовен и богослужебен.

Големите промени в България, станали с решенията на Преславския събор, засегнали и дейността на ръководителите на двете книжовно-просветни средища ­ Климент и Наум. Сега на тях били възложени нови, още по-отговорни задачи.

В Преслав вече имало достатъчно много книжовници, поради което Наум бил изпратен в Охрид, в помощ на Климент, като ръководител на тамошната школа ­ “да учителства вместо него”. В Пространното житие на Климент много ясно е подчертана съвместната дейност на двамата просветители: Климент “ръководеше във всичко светия Наум. Тоя пък до последното си издихание не се отдръпваше от неговото слово, но му помагаше във всичко.”

В житието на Наум дейността му в Охрид е описана кратко: “Когато назначиха Климент за епископ, същият благоверен цар Симеон изпрати другаря му Наум да учителства вместо него. И той, вършейки също богоугодни дела, остана си девствен от детство, та докрай. Построи манастир черквата “Светите Архангели” ­ при извора на Бялото море [Охридското езеро] и учителства 7 години. Напусна учителството и отиде в манастира, гдето живя 10 години. И преди смъртта си прие монашески образ” [29].

Наум починал на 23 декември 910 г. и бил погребан в основания от него манастир, известен днес като “Св. Наум”. На една от фреските на манастирската църква, където е погребан, той е изобразен като кръстник на сестрата на цар Симеон [30].

Повече сведения има за дейността на Климент. В Житието му се казва, че той бил издигнат за епископ ­ длъжност, за която бил напълно подготвен: княз Симеон го “назначил за епископ на Дрембица или Велица и така Климент станал пръв епископ на български език”.

Като епископ Климент се заел преди всичко с изграждането и укрепването на българската черква в югозападните български земи: ръководел и подпомагал клира в неговата дейност, правел всичко възможно  за разпространението на християнската религия сред населението. В Житието му се казва: “Когато му било поверено епископското дело…, той прибавил много нови трудове към първите… Той учел клира си на това, което се отнася до черковния ред, псалмопение и молитви, та направил свещенослужителите на своята епископия да не отстъпват с нищо никому от прославените в тези неща.”

Освен с чисто черковната си дейност, Климент продължил да се занимава с книжовна работа. Изпод перото му излезли редица съчинения, предназначени предимно за нуждите на черквата: жития, похвални слова и други. Тази дейност в Житието му е предадена по следния начин: “Изобщо Климент е предал на нас българите всичко, което се отнася до църквата и с което се прославя паметта на бога и на светиите и чрез  което се трогват душите.”

В Житието се говори и за грижите, които проявил за строителството на църкви и манастири. В Охрид той построил манастир преди още да стане епископ. Сега “към него прибавил и друга църква, която по-късно направили архиепископска катедрала. Така в Охрид имало три църкви: една съборна и две ­ на свети Климент, които били по големина много по-малки от съборната, но по-красиви от нея със своята кръгла и сферична форма. По такъв начин той се стараел да премахне равнодушието на българите към божествените неща, да ги събира, привлечени от красотата на постройките.”

Като епископ, вече на преклонна възраст, Климент трябвало да се раздели и да погребе най-близкия си съратник ­ Наум. И продължил да изпълнява задълженията си на духовник и книжовник.

Изнурен и престарял, през 915 г. Климент решил да се оттегли от активна дейност. Това му намерение обаче срещнало решителната съпротива на цар Симеон. Житието предава по следния начин думите, които българският владетел му казал: “Каквото и да говориш, не ще се подчиня; каквото и да правиш, не ще отстъпя; защото оттеглянето, мисля, е позволено само на недостойните, а ти си по-горе от всяко достойнство.”

Подчинил се на царската воля и останал на своя епископски пост, Климент продължил и черковно-просветната си дейност. Сега именно той допълнил Триода. Но годините си казвали своето. Предчувствайки края на живота си, той направил своето завещание: подарил половината от имуществото си на епископията, а останалата част ­ на манастира, “давайки ясен пример и в случая как трябва да се печели и как да се употреби спечеленото, и че и едното, и другото са по божие внушение”. По-нататък житиеписецът изтъква, че това му имущество му било дадено “от верни князе и царе” и че “не е възможно някой да е направил отказване от имота си по друг по-похвален начин, отколкото го направил великият Климент”.

На 27 юли 916 г. Климент склопил очи и бил погребан в манастира “в гроб, който той сам със собствените си ръце бил приготвил от дясната страна на предната част на олтара”. Така завършил живота си един заслужил за делото на старобългарската писменост и книжнина човек, посветил 30 години в служба на българската църква и на българската държава. Затова толкова правдиво звучат думите, казани за него в заключителната част на Житието му: “Чрез тебе цялата българска земя позна бога! Ти сам снабди богато църквите с песни и псалмопения, а празниците обясни с поучения. Чрез тебе с житията на светиите монасите ни напътстват към подвижничество! Чрез тебе свещениците се приучават да живеят в съгласие с каноните”. [31] Цариградската църква в Синаксара си отбелязва честването на този епископ български от Охрид в деня на неговата смърт ­ 27 юли [32].

* * *

С дейността на Климент и Наум в Македония съвпада изграждането на българската църковна организация в тези земи, както и строителството на манастири и църкви. Вече стана дума, че през 893 г. Климент бил назначен за епископ на епархиите Драгувития и Велика, а малко по-късно му било възложено “да надзирава и третия дял на българското царство”. Все по това време тук вече съществували епископските епархии Деволско-Охридска и Брегалнишка. В Краткото Климентово житие се разказва, че княз Борис “опасал цялата си подвластна България със седем съборни храма”, т.е. намиращи се в митрополитските средища. Засега могат да бъдат посочени със сигурност поне три от тях в Македония: в Охрид, на о-в “Св. Ахил” в Преспанското езеро и в Брегалница [33].

Наред с построените от Климент и Наум манастири, изникнали и други църкви ­ на Овче поле, в Костур, в с. Герман на Преспанското езеро и т.н.

Покръстването на българите, изграждането на църковна организация, строителството на църкви и манастири, въвеждането на старобългарския език като официален, създаването на старобългарска книжнина ­ всичко това съдействало за формирането на българската народност през втората половина на IХ и началото на Х век. Тези процеси протичали по цялата българска държавна територия, в това число и в Македония. Затова дейността на Климент и Наум тук изиграла изключително важна роля за формирането на населението от югозападните български земи като част от единната българска народност.

5. Македония в диоцеза на българската патриаршия
   (916-1018 г.)

През есента на 913 г. под стените на Цариград между Българи и Византия бил сключен мирен договор: синовете на българския владетел Симеон били приети в императорския дворец и обядвали заедно с малолетния Константин VII; бил уговорен брак на последния с една от Симеоновите дъщери, което давало възможност на Симеон да получи най-високата византийска титла “василеопатор”, т.е. баща на император. Било постигнато и споразумение на българския владетел да бъде призната титлата “василевс” (цар). Състоял се тържествен акт, при който Николай Мистик, след като прочел молитва, поставил на главата на Симеон “вместо корона собствения си епириптарий”. Този акт бил изтълкуван като коронясване и българският владетел в печатите започнал да се величае като “цар на българите”.

Наскоро след това Византия се отметнала от мирния договор. През 914 г. започнала нова война, в която българите постигнали големи успехи и дори превзели Одрин. Сега вече в печатите на Симеон титлата му станала “цар на българи и ромеи” [34].

Царското достойнство на Симеон изисквало и въздигане на българския архиепископ в по-горен ранг ­ патриарх. Това обаче можело да стане само със съгласието на един от двата големи църковни центъра ­ Цариград или Рим. И тъй като конфликтът с Византия бил в разгара си, цар Симеон се обърнал към папата. През втората половина на 926 г. в България дошли пратениците на папа Йоан Х ­ епископ Маделберг и Йоан, дук на Кума. Те разполагали с всички прерогативи: коронясали Симеон за цар на българи и ромеи, а българският архиепископ Леонтий ­ за патриарх[35]. Името на Леонтий като пръв патриарх в Преслав е споменато в Синодика на цар Борил [36].

Само след една година, когато цар Симеон починал и на престола се възкачил неговият син Петър, между България и Византия бил сключен 30-годишен мир. На българския владетел била призната официално титлата “цар” и той се оженил за внучката на императора Роман Лакапин. Било признато и патриаршеското достойнство на българския църковен глава. Но тъй като патриарх Леонтий бил въздигнат от папския престол, той бил отстранен и на негово място за български патриарх бил избран митрополит Дамян. В Списъка на българските архиепископи, съставен през ХII в. от охридския архиепископ Йоан Комнин, известен като “Дюканжов списък”, за този Дамян се казва, че дотогава той светителствал в Доростол (Дръстър, Силистра): “При него и България бе почетена за автокефална. Той, по заповед на императора Роман Лакапин, биде провъзгласен за патриарх от императорския съвет” [37].

В така създадената патриаршия църковният живот продължил да се развива нормално по цялата българска територия ­ от Карпатите до Егейско море и от Дунавската делта до Адриатика, в това число и в македонските земи: създаване и укрепване на митрополии, строителство на манастири и църкви, създаване на оригинална и преводна книжнина на старобългарски език. А когато се появило богомилството ­ и решителна борба против тази ерес.

През 971 г. византийските войски превзели българската столица Преслав и изтикали войските на руския княз Светослав от Дръстър (Силистра). Император Йоан Цимисхий обявил България за покорена, заграбил царската хазна, отвел като пленници в Цариград цар Борис II и брат му Роман, и дори преименувал Преслав на свое име ­ Йоанопол. Удар бил нанесен и на българската църква. Патриарх Дамян бил “низведен”, т.е. лишен от патриаршеското си достойнство. Патриаршията пък била сведена отново до архиепископия, макар и с най-висок статут между архиепископите и митрополиите, подчинени на Цариградската църква [38].

На византийците обаче не се отдало да покорят напълно България. Те срещнали решителен отпор и успели да наложат властта си на запад едва до р. Искър. Останалите български земи, от Искър до Адриатическото крайбрежие и от Белград до Костур, останали свободни. Начело на тази територия като продължители на българския държавен живот застанали четиримата братя Давид, Мойсей, Арон и Самуил, известни още като “комитопули”, т.е. синове на комит Никола.

Четиримата братя се изявили като ярки защитници на българската държавност още през 970 г., когато руски и български отряди се сражавали в Тракия против византийците. А когато цар Борис II и брат му Роман били отведени като пленници в Цариград, четиримата братя комитопули не само застанали начело на свободните български територии, но и взели активно участие във войната против Византия. Затова през 971 г., когато византийците превзели Североизточна България, комитопулите не признали чуждата власт и продължили да стоят начело на югозападните български земи. А за да подчертаят, че са продължители не само на политическия и държавен живот на непокорената част от българската държава, те приели при себе си избягалия от Преслав патриарх Дамян и му дали възможност и занапред да изпълнява задълженията си като глава на българската църква. Чрез приемствеността и по църковна линия още веднъж се подчертавало, че става дума за естествено и непрекъснато развитие на държавния живот на България. Разликата се състояла само в това, че държавният и църковният център на страната бил преместен на югозапад.

Приемствеността с Преславска България се изразила в целия политически и държавен живот: през 973 г. български пратеници преговаряли с немския император Отон I; през 976 г. били освободени земите на север от Стара планина и единството на българската територия от делтата на Дунава до Адриатическо море било възстановено; през 977 г. Самуил, останал единствен жив от четиримата братя, приел избягалия от Византия Роман и го признал за български цар като законен наследник на престола; през 997 г., когато цар Роман починал във византийската тъмница и вече нямало законни наследници от цар-Симеоновия род, едва тогава Самуил се провъзгласил за български цар, и т.н. [39].

Приемствеността по църковна линия първоначално се осъществявала от патриарх Дамян. Негови приемници били патриарсите Герман (Гавраил) и Филип ­ първият светителствал във Воден и Преспа, а вторият ­ в Охрид. В “Дюканжовия списък” от ХII в. те са посочени като архиепископи, тъй като по това време в югозападните български земи вече била създадена Охридската българска архиепископия [40].

Името на последния патриарх Давид липсва в “Дюканжовия списък” и това е напълно естествено ­ с неговото детрониране престанала да съществува патриаршията на Първата българската държава. Името на Давид се среща обаче два пъти в хрониката Йоан Скилица ­ през 1016 г. при възкачването на Иван Владислав на престола, и през 1018 г. ­ при покоряването на българските земи от Василий II Българоубиец [41]. И двата пъти той е наречен “архиепископ на България”, тъй като през ХI и ХII в. византийските автори упорито не желаят да говорят за българската патриаршия.

Обхватът на българската патриаршия се променял в зависимост от териториалните промени на държавата. Югозападните български земи обаче през цялото това време се намирали трайно в пределите на патриаршията. Това дало възможност тук да бъде извършено голямо църковно строителство. Край Скопие цар Роман основал манастира “Св. Георги Бързи” като царски манастир и го наградил богато. В Охрид цар Самуил построил катедралния храм “Св. София”. От това време са манастирът “Св. Богородица” край Дебър и църквата “Св. Георги” в Струга и т.н. Голям религиозен център бил о-в Ахил или Малка Преспа в Преспанското езеро. Тук се намирал манастирът “Св. Богородица”, а и досега личат развалините на 11 манастира и църкви. В Охрид, където цар Самуил пренесъл столицата си, силно преувеличеното предание говори за съществуването на 360 църкви и параклиси. По същия начин се разказва за 60 църкви в Костур, за 99 манастира южно от Прилеп, за много църкви във Велешко, и други [42].

За 180 години българско присъствие и 154 години българска църква в Македония резултатите са трайно християнизиране на населението, изграждането на устойчива църковна организация, огромно църковно строителство, трайно формиране на населението като част от българската народност ­ с българско народностно съзнание, със старобългарски говорим и книжовен език, с названието “българи”.

1. Събев, Т. Самостойна народностна църква в средновековна България. С., 1987, 72-74; Илиевски, Д. Автокефалността на македонската православна црква. Скопие, 1972, 5-8.
2. Илиевски, Д. Цит. съч., 8-9.
3. Събев, Т. Цит. съч., 89-90.
4. Петров, П. Образуване на българската държава. С., 1981, 64-65.
5. Петров, П. Цит. съч., с. 186.
6. Пак там, 58-63, 296-308.
7. Петров, П. Покръстване на българите. ИПр, 1965, кн. 3, с. 39.
8. Митрополит Симеон. Писмата на Теофилакта Охридски. СбБАН, т. 27, С., 1931, 256-260.
9. Петров, П. Покръстването…, с. 39.
10. Гръцки извори за българската история (по-нататък: ГИБИ). Т. III, С., 1960, 191-193.
11. Снегаров, Ив. Християнството в България преди покръстването на княз Борис (865). ­ ГДА, т. 5, 1956, с. 202.
12. Илиевски, Д. Цит. съч., с. 10; Събев, Т. Цит. съч., с. 99.
13. Георгиев, Е. Кирил и Методий. Истината за създателите на българската и славянската писменост. С., 1969, с. 95 и сл.
14. История на България, т. 2, С., 1981, 128-129.
15. История на България, т. 2, с. 134.
16. Пак там, 159-160.
17. ГИБИ. Т. IV, С., 1961, 29-30; Т. V, С., 1964, с. 119, 287-288 и 292.
18. Митрополит Симеон. Цит. съч., 258-259.
19. Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. С., 1979, с. 134.
20. Петров, П. За годината на налагане на християнството в България. ­ ИИИ, т. 14-15, С., 1964, 588-589.
21. Латински извори за българската история (по-нататък: ЛИБИ). Т. II, С., 1958, с. 77, 122 и 124.
22. Снегаров, Ив. Старобългарският разказ “Чудо на св. Георги с българина” като исторически извор. ­ ГДА, т. IV, С., 1955, с. 225.
23. Киселков, В. Презвитер Козма и неговите творения. С., 1943, с. 26.
24. Мутафчиев, П. История на българския народ. Т. I С., 1943, 61?62; Филиповић, М. Основни карактер и структура народног веровања у источном делу Jугославиje. Зборник матице српске. Сериjа друштвених наука. Т. 6, Нови сад, 1953, с. 62.
25. ЛИБИ, II, 80-122.
26. Петров, П. Покръстването…, 51-52.
27. Теофилакт. Климент Охридски. Прев. Ал. Милев. С., 1955, 69-73.
28. Милев, Ал. Жития на св. Климент Охридски. С., 1961, с. 130.
29. Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1970, с. 306.
30. Милетич, Л. Към фреските на манастира “Св. Наум”. ­ МПр, 1925, кн. 3, 229-238.
31. Теофилакт. Цит. съч, 73-87.
32. ГИБИ, т. V, с. 284.
33. История на България, т. 2, с. 321.
34. История на България, т. 2, 287-288 и 332, бел. 56-62.
35. Пак там, с. 292 и 333, бел. 106.
36. Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Т. II, С., 1944, с. 168.
37. Иванов, Й. Цит. съч., с. 566.
38. Иванов, Й. Цит. съч., с. 566; ГИБИ, т. V, с. 242 (Епархийски списък от времето на Йоан Цимисхий).
39. История на България, т. 2, с. 397 и сл.
40. Иванов, Й. Цит. съч., с. 566.
41. ГИБИ, т. VI, С., 1965, с. 288 и 291.
42. Димевски, Сл. Црковна историjа на македонскиот народ. Скопие, 1965, 24-25.

**********************************

ВТОРА ГЛАВА
ОХРИДСКАТА БЪЛГАРСКА АРХИЕПИСКОПИЯ (1018-1767 г.)

1. Създаване, териториален обхват и статут
   2. Архиепископията ­ оръдие на византийската имперска политика
   3. Охридската българска архиепископия през първата половина на ХIII век
   4. Охридската българска архиепископия до края на ХIV век
   5. Охридската българска архиепископия в пределите на Османската империя
   6. Ликвидиране на Охридската българска архиепископия
2. Създаване, териториален обхват и статут

Веднага след завладяването на българската държава през 1018 г. византийците пристъпили към ликвидиране на българските държавни институции: била премахната царската институция; било въведено византийското административно деление на области (теми), начело с назначавани от императора областни управители и други държавни служители. В земите между Дунав и Стара планина била създадена темата Паристрион (Подунавие).

В югозападните земи, там където се простирала българската държава след 1001 г., била формирана темата България; тя обхващала земите от София до Централна Албания и от Белград до Остров и Костур. Останалите български земи били включени преди това във вече съществуващите византийски теми.

Успоредно с тези промени императорът Василий II пристъпи и към ликвидиране на българската патриаршия, тъй като тя била символ и опора на българската държавност. Така се стигнало до отстраняването на патриарх Дамян от патриаршеския престол и преобразуването на патриаршията в архиепископия, известна като Охридска българска архиепископия с център гр. Охрид. За архиепископ бил избран от синода на архиепископията монахът Йоан, българин по произход [1]. В Дюканжовия списък се уточнява, че той бил от Дебър, от село Агноандини, игумен на тамошния манастир “Св. Богородица” [2]. По всичко изглежда, че този избор е станал не без намесата на императора Василий II и със съгласието на Цариградската патриаршия. Същевременно за времето от 1019 до 1025 г. императорът издал три грамоти, с които определил обхвата, статута и правата на архиепископията и на отделните епископства.

Още с първата грамота, издадена през 1019 г., императорът определя присъединяването на “държавата на българите към Византия като най-голямата добрина, с която бог някога бил дарявал страната му. Във втората грамота от 1020 г. той отбелязва, че е покорил българската държава “не без кръв, не без труд и пот, а с многогодишна упоритост”. Затова нарежда в новосъздадената архиепископия да бъдат включени “всичките български епископства, както и всички други градове, които бяха под властта на цар Петър и Самуил и се държаха от тогавашните архиепископи [т.е. патриарси]”.

С първата грамота в обхвата на Охридската българска архиепископия били включени 16 епархии (епископства): Охрид, Кастория (Костур), Главиница, Мъглен, Бутели (Битоля), Струмица, Моровизд, Велбъдж (Кюстендил), Триадица (Средец, София), Браничево (Костолац), Ниш, Белград, Трамос (Срем), Скопие, Призрен, Липлян и Сервия.

С втората грамота били прибавени още 13 епископства: Дръстър (Силистра), Видин, Раса (Нови пазар), Орея, Черник, Химара, Адрианопол (Дринопол, в Албания), Козъл, Петра и Риги.

С третата грамота, издадена между 1020 и 1025 г., към архиепископията били присъединени още две епископства ­ Стаг и Верея (Бер) [3]. По този начин на Охридската българска архиепископия станали подведомствени 32 епископства, обхващащи цялата територия от делтата на Дунава до Централна Албания и от Белград до Костур и Бер. Това ще рече, че архиепископията се разпростряла върху темите България и Паристрион.

Особено интересен е текстът за епископството на Дръстър (Силистра): “Защото тая [епархия] е блестяла с архиепископско достойнство, а след това архиепископите [й] са се премествали от едно място на друго, единият в Триадица, другият във Видин и в Мъглен, а след това ние намерихме сегашния архиепископ в Охрид. Затова [заповядваме] самият Охрид да има архиепископ, а за Дръстър да бъде ръкополаган епископ”[4]. Това сведение, като се изключи назоваването на българските патриарси като архиепископи, по красноречив начин обяснява приемствеността между българската патриаршия и Охридската българска архиепископия като неин наследник.

С грамотите се определя и какво зависимо население трябва да има всяка епархия. Най-големите епархии ­ Охрид, Главиница, Ниш, Белград, Видин, Дръстър и други, имали по 40 парици и 40 клирици. След тях идвали епархиите с по 30 парици и 30 клирици, а най-малките имали съответно по 12 парици и по толкова клирици. Същевременно на охридския български архиепископ се предоставяло правото да събира църковен данък (каноникон) от цялата подвластна му територия.

За да не бъдат накърнявани правата на Охридския български архиепископ, Василий II предписвал на “българските епископии да не роптаят, а да се задоволяват с това, що е тяхно и утвърдено от старо време, и винаги и неизменно да се ограничават в своето владение”. По същия начин се предписвало на всички стратези, другите служители и архонти в диоцеза на архиепископа “да не се намесват в делата нито на български манастир, нито на църква, нито в каквато и да е изобщо църковна работа, и да не бъркат нито нему, нито на подчинените му пребоголюбиви епископи и да не им пречат, за да не си навлекат подобни хора големия и безмилостен гняв на царството ми”.

Предписвало се също така съседните митрополити да не се намесват и да не предявяват претенции към епархиите на Охридската българска архиепископия. Особено характерни са забраните към митрополита на град Драч. “А на митрополията на Дирахиум заповядваме да остане само на своя престол, да се задоволява от своите имоти и доходи и да не встъпва в епископиите на България, тъй като тях ги утвърдихме за архиепископа на България, който ги е имал още от старо време и властта му е била установена в старо време”. [5]

След смъртта на император Василий II (1025 г.) започнало стесняването на диоцеза на Охридската българска архиепископия: отпаднали Дръстърското, Верийското, Сервийското и всички епископства в Албания, Епир и Тесалия. Списъците от ХI и ХII век сочат, че от 22 епархии останали само 18; че чрез разделяне на някои от тях били образувани 6 нови епископства, така че общият брой епископства станал 24. [6]

Големи промени ставали и през ХIII и ХIV век, до падането на Балканския полуостров под турска власт, когато диоцезът на архиепископията попадал в пределите ту на една, ту на друга балканска държава.

2. Архиепископията ­ оръдие
   на византийската имперска политика

Византийският император Василий II воювал с българите цели 40 години, докато най-сетне успял да завладее българските земи. Затова, за да може да затвърди постигнатите успехи, той проявил известен такт. В една от грамотите, дадена на Охридската българска архиепископия, той изрично сочи, че е решил да запази непокътнати правата на тази страна, като ги потвърди с императорски хрисовули и грамоти. И наистина, той запазил данъчните задължения такива, каквито били при царете Петър и Самуил. По този повод хронистът Йоан Скилица отбелязва изрично: “Императорът Василий, когато покорил българите, нищо не искал да измени, нито да прави изобщо нововъведения, а оставил нещата в прежното им състояние, така както ги бил наредил Самуил, а именно: всеки българин, който имал чифт волове, да дава на държавата по една крина жито и толкова просо и по една стомна вино” [7].

Израз на такт и далновидност било и създаването на Охридската българска архиепископия, която не била пряко подчинена на Цариградската патриаршия, и особено разпореждането за архиепископи да бъдат избирани само българи.

След смъртта на Василий II неговите приемници забравили заветите на своя бележит предшественик и започнали да провеждат политика на пълен произвол по отношение на българите.

В българските земи били назначавани предимно византийски служители, отличаващи се с алчност и подкупност. Била въведена византийската данъчна система, а след 1040 г. ­ и паричен данък. Бирниците произволно определяли данъците и дори, по думите на охридския архиепископ Теофилакт, “мерят земята с крачките на бълхата”. Започнало отново да се шири робството. Същият Теофилакт пише до видинския епископ: “Жестоки бирници ли имаш? Но те не са по-жестоки от онези на тукашните страни, които от пет деца откарват едното в робство, както от добичетата се взема на пет едно или на десет едно”.

Особено пагубна се оказала политиката на империята за подтискане на българското народностно самосъзнание: асимилиране на членовете на царската фамилия и болярството чрез смесени бракове, изселване на българи в Мала Азия и заселване на малоазийско население в българските земи, налагане на общовизантийското название “ромеи” и т.н. [8]. В тази политика на ромеизация, водеща до погърчване, особена роля била определена на Охридската архиепископия.

Първият удар върху Охридската българска архиепископия бил нанесен след смъртта на Йоан Дебърски (1037 г.). Отсега нататък начело на архиепископията заставали все гърци. При това архиепископите били назначавани от цариградските императори, а синодът само ги ръкополагал [9]. За около два века, до началото на ХIII век, на архиепископския престол се изредили 11 души. Най-изтъкнати от тях били Лъв Пафлагонски, Теофилакт Охридски, Йоан Комнин (племенник на императора Алексий Комнин) и Йоан Каматир. По същия начин при избора и ръкополагането на епископи най-грубо започнали да се месят и висшите провинциални служители. Така ръководният клир на архиепископията станал оръдие на цариградската светска и църковна власт и ярък проводник на тяхната политика на ромеизация [10].

Най-ярка изява на тази политика било въвеждането на гръцкия език като официален и литургичен. Започнало преследване и унищожаване на старата българска книжнина ­ от времето на Златния Симеонов век останали само отделни съчинения; ограничило се до минимум съставянето на нови книжовни паметници на български език. Изчезнало дори славянското Житие на св. Климент Охридски, а Теофилакт Охридски написал ново на гръцки език. Пострадала и българската географска номенклатура ­ били сменени или били възстановени античните имена на области и селища. Дори названията “българи” и “България” постепенно били отдавани на забрава [11].

В началото на ХII век, в един от епархийските списъци, Охридската българска архиепископия е наречена “Първа Юстиниана”. Това название било взето от една новела на император Юстиниан I от 535 г., с която той въздигнал родното си място Ведериана в град Първа Юстиниана и провъзгласил духовния му глава за архиепископ. Така бил направен опит Охридската българска архиепископия да бъде представена като наследник не на българската патриаршия, а на тази някогашна Първа Юстиниана [12]. И след време предстоятелят на архиепископията ще започне да се подписва “архиепископ на Първа Юстиниана и на цяла България”.

Охридските архиепископи и останалият византийски клир се отнасяли с високомерие и неприязън към местното българско население. Това проличава особено в писмата на архиепископ Теофилакт. Той нарича страната на българите “същинско блато”, жителите й “жаби”, а себе си оприличава на “орел”. В друго писмо българите са наречени “мръсни роби и варвари, от които се носи кучешка воня на овча кожа, които са съвсем бедни”. И накрая ­ “аз се оварварих, живеейки сред българите” [13].

Разбираемо е след всичко това, че архиепископът ще влезе в конфликт с някои свои епископи, които все пак били по-близко до народа и неговите нужди. Особено остър бил конфликтът на Теофилакт Охридски с населението на Охрид: “Те се втурват в града с веселие и грабят и разнасят всичко, и никой не се избавя, никой не се спасява. Защото кой може да противостои на гражданите?” Напуснали го дори собствените му парици и клирици и избягали в гората. Зародило се широко протестно движение, начело на което застанал парикът Лазар. Разраснало се и богомилството, което придобило ярко изразена антивизантийска насоченост [14].

По време на византийската власт през XI и XII век в диоцеза на Охридската българска архиепископия били създадени много манастири и църкви. Сигурни данни има за обновяването на манастира “Св. София” в Охрид, както и за построяването на редица други: “Св. Богородица” в Охрид, “Св. Богородица милостива” при с. Велюса (Струмишко), “Св. Богородица” при с. Матеиче (Кумановско), “Троеручица” при Скопие, “Св, Архистратиг Михаил” в Скопие, църквите “Св. Пантелеймон” в с. Нерези (край Скопие), “Св. Йоан Бигор” на р. Радика, “Св. Георги” в Положко и други [15].

Въпреки това масирано църковно строителство и активната политика на ромеизация, български духовници и книжовници продължавали да преписват стари книги и да превеждат нови. Така се появили евангелия, псалтири, триоди и други, които продължили старобългарската книжовна традиция от времето на Първата българска държава. Голяма роля за опазване и развитие на старобългарската книжнина изиграли основаните по това време три манастира от български духовници: Осоговският манастир близо до Кюстендил ­ от Йоаким Осоговски, Лесновският (до с. Лесново, Кочанско) ­ от Гаврил Лесновски, и Пчинският (на р. Пчиня) ­ от Прохор Пчински [16].

3. Охридската българска архиепископия
   през първата половина на ХIII век

В края на ХII век Византия понесла редица удари от своите съседи и започнала да се разпада като държава: нашествия на нормани и маджари, възстановяването на българската държава, създаване на Латинската цариградска империя през 1204 г. и т.н. При тази сложна обстановка части или пък целият диоцез на Охридската българска архиепископия попадали в една или друга държава, което се отразило както на неговата цялост, така и на дейността му.

Още през 1183 г., когато унгарците превзели северозападната част на Балканския полуостров, от архиепископията отпаднали Белградската, Браничевската, Нишката и Средечката (Софийската) епархии. Само след две години обаче, когато Византия сключила мирен договор и съюз с Унгария, архиепископията си възвърнала споменатите епископства [17].

Особено тревожно за империята станало положението след 1185 г., когато на политическата сцена излезли България и Сърбия като врагове на Византия. Тогава именно била създадена Търновската архиепископия: в състава й влезли епархиите на север от Стара планина и тя вече започнала да се изявява като съперник на гърцизираната Охридска архиепископия.

През времето от 1191 до 1204 г. България постигнала големи успехи срещу Византия. Тогава именно от Охридската българска архиепископия отпаднали и били присъединени към Търновската архиепископия следните епархии: Видинска, Средечка, Велбъджска, Нишка, Браничевска, Белградска, Призренска и Скопска. А през 1204 г., когато била образувана Латинската цариградска империя, в Девол и Костур били наложени латински епископи. Скоро след това останалите епархии в Македония влезли в състава на българската държава [18].

Българските власти в лицето на цар Калоян запазили диоцеза на Охридската българска архиепископия, но пристъпили към побългаряване на нейния клир. В едно послание на охридския архиепископ Димитър Хоматиан от 1219 г. се съобщава: “Не преди много време българската власт, като завладя нашата такава, постави навсякъде в църквите от тоя край и архиереи от българска народност, понеже от бившите в тях свещенослужители едни предпочитаха поради промяната на властта да се преселят другаде, за да се спасят, а други вече бяха измрели. Тези български архиереи ръкополагаха по време на своето служене мнозина с чин дякони, поддякони и свещеници, които, постъпвайки съгласно със старите свещенически правила за светата църковна служба, останаха дордето тая власт пропадна”, т.е. до 1215 г.

Положението коренно се изменило след 1215 г., когато диоцезът на архиепископията попаднал в пределите на Епирския деспотат, начело на който застанал Теодор Комнин (1215-1230). Тогава именно архиепископ станал известният Димитър Хоматиан. Грък по народност, сам отбелязвайки, че по време на българската власт бил станал варварин, той се заел да върне прежния статут и положение на архиепископията. А това означавало преди всичко да се реши проблемът с българските епископи и ръкоположените от тях по-низши църковни дейци.

В посоченото вече послание от 1219 г. Димитър Хоматиан продължава: “Преселилите се архиереи се върнаха обратно от чужбина в полагащите им се епархии. След като те се завърнаха, разисква се въпросът, дали трябва да се приемат ръкоположените от българските епископи. Едни бяха на мнение последните и ръкоположените от тях да се отхвърлят ­ те ги нарекоха прелюбодейци и натрапници… От други пък тяхното неприемане се счете за несъгласно и недостойно за хуманния обичай на църквата, защото, казват, те не само не са на противно мнение с нас в догмите на вярата, но са напълно съгласни с нас и съблюдават в църковната уредба същите закони с нас. Че цялото Свето писание и поведението и живота на светиите, преведени на техен език от нашите книги, направляват и поддържат тяхното поведение” [19].

За разрешаването на този заплетен въпрос бил свикан синодът на архиепископията. Тук противоречията още повече се засилили: едни от епископите били за изгонване на всички български духовници, други ­ за тяхното оставане. Най-сетне в спора се намесил и самият епирски деспот Теодор Комнин, който бил заинтересован от запазване на единството на архиепископията и не желаел да влошава отношенията си с България. Явно трябвало да се търси компромис. Затова синодът гласувал следното решение: “Ръкоположените в Загора [= България] български епископи да са от днес напълно отстранени от църквите, в които са били наречени, понеже са били произведени въпреки точността и преданието на каноните и са се облекли даже в епископско достойнство с помощта на светската власт, и да не се поддържа в тях никаква надежда за възстановяване в бъдеще, защото живите законни архиереи са се установили вече в полагаемите им се епархии, в които са били наречени, а в ония, гдето законно служителите преди тях не бяха живи, ще се нарекат други вместо тях. Ръкоположените пък от тях дякони, поддякони и свещеници да бъдат приети в олтара и да съслужват с останалото свещеническо изпълнение, понеже са приели ръкоположението си от православни и според свещеническия обичай на църквата [20].

Все по това време, докато се решавал този въпрос, от Охридската българска архиепископия се отцепила Сърбия и основала своя автокефална сръбска архиепископия, в която влезли епархиите Рашка, Призренска, Липенийска и Сремска. По този повод до новопровъзгласилия се сръбски архиепископ Сава било отправено протестно писмо със следните обвинения: получил архиерейски сан от чужда духовна власт и в нарушение на каноните; навлизане в Рашката епархия, в която имало назначен епископ от Охридската архиепископия; сваляне на призренския епископ, който също бил назначен от охридския архиепископ, и заменянето му със сърбин [21].

И така, в северните територии на Охридската българска архиепископия възникнала нова църковна структура, която след време многократно щяла да предявява претенции за някои от нейните епархии.

През 1230 г. в битката при с. Клокотница, Хасковско, войските на епирския деспот били разгромени, а самият Теодор Комнин с цялото си семейство паднал в български плен. Властта на българския цар Иван Асен II се разпростряла над целия Епирски деспотат и достигнала чак до Адриатическо море. Така в пределите на българската държава влязъл отново целият диоцез на Охридската българска архиепископия.

В новоприсъединените югозападни области били назначени български областни управители и други административни и военни лица. Такъв бил например протосеваст Прибо, управител на Скопската област. Предстояло да бъдат уредени и църковните въпроси, по-точно положението на Охридската архиепископия и взаимоотношенията й с Търновската архиепископия.

Липсват конкретни данни какво точно е било направено. Несъмнено е обаче, че диоцезът и статутът на архиепископията били запазени: синодът й продължавал да заседава и да взема решения; архиепископът контролирал епископите и бдял за единството на диоцеза; продължавал да функционира архиепископският съд. Същевременно обаче, без да се прибягва до крути мерки, процесът на побългаряване на клира продължило [22].

Неизбежни били сблъсъците с българската власт в диоцеза. За такъв случай например става дума в едно писмо на архиепископ Димитър Хоматиан до скопския епископ. Някой си свещеник Драгомир от с. Рахово, Скопско, бил замесен в сбиване със слуги на протосеваст Прибо, при което се стигнало и до убийство. По нареждане на Прибо имуществото на свещеника било конфискувано в полза на хазната, а епископът му забранил да свещенодейства, отлъчил го от църквата и го анатемосал [23]. Ясно е, че протосевастът е действал в унисон с епископа. И все пак Прибо уведомил писмено за всичко това архиепископа.

Димитър Хоматиан бил безспорен авторитет в Охридската българска архиепископия и с него трябвало да се постъпва внимателно. Същевременно това бил човек, свързан с прогонването на българските епископи. Той продължавал да провежда политиката на ромеизация: налагал гръцкия език, подписвал се в документацията си като “епископ на Първа Юстиниана и на цяла България”, написал дори Житие на Климент Охридски на гръцки език. Но като висш църковен деец в Епирския деспотат Димитър Хоматиан взел дейно участие в противопоставянето на Никейската империя, а оттук се изострили и отношенията му с никейския гръцки патриарх. Затова през 1235 г., когато бил сключен българо-никейският съюз, когато с помощта на никейския император и никейския патриарх била възобновена българската патриаршия, залязла и звездата на Димитър Хоматиан. Той вече не се споменава като предстоятел на Охридската българска архиепископия. А след него вече не било трудно Българската търновска патриаршия да установи по-голяма власт над архиепископията.

4. Охридската българска архиепископия
   до края на ХIV век

През 1246 г. Никейската империя отнела на България Родопската област и голяма част от Македония, а през 1261 г. император Михаил VIII Палеолог изгонил латинците от Цариград и възстановил Византийската империя. По време на тези бурни събития, когато империята водела войни с остатъците от Епирското деспотство, с българи и сърби, със сицилианския крал, диоцезът на Охридската българска архиепископия губел ту едни, ту други епархии; изпаднал и под силна зависимост от възобновената Цариградска патриаршия. Общо взето обаче той запазил положението и статута си на независима църковна институция.

През 1272 г. императорът Михаил VIII Палеолог решил да използва Охридската българска архиепископия за политическите цели на византийската дипломация ­ против България и Сърбия. Той издал специален хрисовул, с който представил архиепископията като приемник на Първа Юстиниана. Това означавало, че църквите на България и Сърбия, които при император Василий II влизали в обсега на Охридската българска архиепископия, и сега канонически й принадлежали. Нещо повече. На Лионския събор през 1274 г., когато се разисквало единството на християнската църква, византийската делегация заявила, че автокефалните църкви на България и Сърбия не са канонични, поради което трябва да минат на подчинение на Охридската българска архиепископия [24]. Това предложение не получило желаната подкрепа, но то е показателно за намерението на империята да използва архиепископията за чисто политически цели.

Към края на ХIII в., по времето на крал Стефан Урош II Милутин (1282-1321), започнало разширението на Сърбия на юг, в пределите на Охридската българска архиепископия. Границата с Византия достигнала северно от линията Струмица, Просек, Прилеп, Охрид и Кроя. Съвсем естествено било, че от архиепископията били откъснати епархиите Скопска, Мороздвиска, Дебърска и част от Пелагонийската, като били присъединени към сръбската Ипекска архиепископия. Така в края на ХIII в. Охридската българска архиепископия обхващала в диоцеза си само 11 епархии: Охридска, Костурска, Деволска, Главенишка, Канинска, Пелагонийска, Мъгленска, Сланишка, Гребенска, Струмишка и Влашка [25].

От 20-те години на ХIV век Сърбия отново започнала завоеванията си на юг. А през времето от 1334 до 1345 г., при крал Стефан Душан, цяла Македония и Албания влезли в пределите на сръбската държава. Това поставило въпроса за отношението на новите завоеватели към Охридската българска архиепископия.

По време на частичното завоевание отделните епархии били откъсвани от Охридската българска архиепископия и присъединявани към Ипекската архиепископия. Сега обаче, когато в обширната Душанова държава имало две архиепископии, положението коренно се променило. Новите власти решили, че могат да се възползват от авторитета на Охридската българска архиепископия за своите политически цели: да приобщят българското и албанското население към сръбската държава; да се укрепи властта на сръбския крал в новите земи и евентуално да бъде подкрепена идеята му да седне на византийския престол. Затова правата, диоцезът и статутът на архиепископията били запазени. А тя от своя страна побързала да покаже благоразположение към новия си господар.

На 16 април 1346 г., Великден, в Скопие бил свикан многоброен църковен събор. На него, по искане на Стефан Душан, българският патриарх Симеон със синода си и охридският архиепископ Николай със синода си провъзгласили сръбския архиепископ Йоаникий за патриарх. След това двамата патриарси и охридският архиепископ коронясали крал Стефан Душан за цар, жена му Елена за царица, а сина им Урош за крал. Участието на охридския архиепископ в тези събития ясно показва промененото отношение и благосклонност на сръбските власти към Охридската българска архиепископия [26].

И по време на сръбското владичество, особено при Стефан Урош II Милутин и Стефан Душан, продължило строителството иа манастири и църкви. С името на Стефан Милутин са свързани: обновяването на манастирите “Св. Георги” в Нагоричино (Кумановско), “Св. Никола” в Кожле (на устието на р. Пчиня), “Троеручица” и “Св. Георги Бързи” в Скопие; “Св. Никита” в Скопска Черна гора, Модричкия в Дримкол, Гостиварския “Св. Георги” в Кичево, “Св. Богородица Елеуса” във Водно (Скопско), “Св. Йоан Златоуст” в с. Козарево, “Св. Възнесение” в Баняни, църквата “Св. Константин” в Скопие, и други. С името на Стефан Душан също така е свързано голямо църковно строителство.

Не останали по-назад и някои от местните боляри и феодални владетели: протосеваст Хрельо обновил църквата “Св. Архангел” в Щип; боляринът Йоан Оливер обновил Лесновския манастир; севастократор Деян основал Жеглиговския манастир, крал Вълкашин основал Марковия манастир при р. Сушица, и т.н. [27]

Няма съмнение, че цялата тази дейност не е израз само на благочестие. Очевидно сръбската власт, за да се закрепи в западните български земи, е трябвало с щедростта си да спечели на своя страна ръководството и клира на Охридската българска архиепископия.

След 1366 г., когато се разпаднала обширната Душанова държава, епархиите на Охридската българска архиепископия се оказали в няколко държавици: кралството на Вълкашин (тук се намирало седалището на архиепископията); деспотството на Хлапен; деспотството на Симеон в Епир и Южна Албания; канино-авлонското деспотство; елбасанското княжество; велбуждското деспотство [28]. Архиепископията запазила автокефалността си по отношение на останалите балкански църкви, но териториалният й обхват си останал в посочените 11 епархии. С този си териториален обхват тя попаднала в пределите на Османската империя.

 

 

5. Охридската българска архиепископия
   в пределите на Османската империя

Завладяването на територията от Серес до Битоля и Охрид от османските турци станало между 1382 и 1388 г., когато все още съществували околните балкански държави Византия, България, Сърбия, Босна и Албания. При това положение новите завоеватели не само не посегнали на териториалния обхват и статута на Охридската българска архиепископия, но и били заинтересовани да я подкрепят в противопоставянето й на Цариградската патриаршия. От своя страна и архиепископията, принудена да се съобразява и да си сътрудничи със завоевателите, направила опити да извлече от това за себе си максимална изгода.

Още в края на XIV век, когато османските турци превзели столицата Търново, заедно с ликвидирането на българската държава била ликвидирана и Търновската патриаршия, а низвергнатият патриарх Евтимий бил изпратен на заточение. От това се възползвала Охридската българска архиепископия, която в началото на XV век наложила властта си над софийската и видинската епархия, като предявила претенции и за други български епархии. Същевременно обаче още в края на XIV век Цариградската църква успяла да се споразумее със султанската власт и станала официален представител на християните в Османската империя. Това й дало възможност да спечели спора с архиепископията: само след няколко години патриаршията поставила спорните епархии под своя юрисдикция [29].

През 1439 г. във Флоренция бил проведен събор, на който цариградският патриарх и няколко епархийски архиереи от Балканския полуостров сключили уния с Рим. Охридският архиепископ не се присъединил и не признал тази уния. Това му дало възможност да си спечели славата на борец за православието. А и султанската власт се отнасяла подозрително към тази уния, в която виждала създаването на антитурски съюз (Цариград бил превзет чак през 1453 г.) А от всичко това се възползвала Охридската българска архиепископия и разширила юрисдикцията си над Влашко и Молдова. Когато обаче Цариград бил превзет от турците, борбата между униати и техните противници станала безпредметна. В резултат на това влиянието на Охридската архиепископия над Влашко и Молдова постепенно намалявало и не след много време те преминали отново в лоното на Цариградската патриаршия [30].

След 1453 г., не без съдействието на турските власти, Охридската българска архиепископия успяла да присъедини към диоцеза си и епархиите на сръбската Ипекска архиепископия. С това старата вражда, съществуваща още от първата половина на ХIII век, избухнала с нова сила. През първата половина на ХVI век в спора се намесили александрийският и цариградският патриарх, като взели страната на охридския архиепископ. Това е време, когато архиепископията достигнала най-големия си териториален обхват. В диоцеза й влизали 33 епархии: 13 в Македония ­ Охридска, Гребенска, Костурска, Струмишка, Мъгленска, Битолска, Кичевска, Дебърска, Положка, Скопска, Кратовска (или Мороздвижка), Банска (Кюстендилска) и Преспанска; 5 в Албания ­ Корчанска, Авлонска, Белградска (Бератска), Спатска и Музакийска; 14 в сръбските земи ­ Призренска, Новобърдска, Будимлска, Новопазарска, Ипекска, Цетинска (Далматинска), Херцеговинска, Босненска, Зворнишка, Студеничка, Белградска, Смедеревска, Белоцърквенска и Угърска; една в Моравско ­ Нишка. С други думи, диоцезът на Охридската българска архиепископия обхващал Македония, Стара Албания, Стара Сърбия, Черна гора, Сърбия (без Тимошко), Срем, Бачка и Банат [31].

Все по това време Охридската българска архиепископия повела успешна борба с католическата пропаганда на Балканския полуостров. Била закрита католическата епископия в Авлона, и архиепископията възстановила влиянието си над Южна Албания. Същото станало и в районите на Янево (Ново бърдо) и Призрен, където преди това католическата пропаганда имала известни успехи. Нещо повече, Охридската архиепископия успяла да подчини и православните общини в Далмация, Венеция и Италия (Апулия, Калабрия и Сицилия), които се обособили в Италийска епархия начело с митрополит [32].

Отношенията на Охридската българска архиепископия с османската държава се запазили добри докъм 1466 г. След това обаче архиепископията била заподозряна, че подкрепя борбата на албанците начело с Георги Кастриоти. По нареждане на султана архиепископ Доротей бил изпратен на заточение и на негово място бил поставен гъркът Марк Ксилокарав. С това била възобновена въведената през XI век политика на византийските императори: султаните започнали да определят архиепископите, а архиепископският синод само ги ръкополагал. В това отношение особено големи права били дадени на охридския валия като представител на султана и на държавата: да предлага и да дава преценка за дейността на архиепископа. Отсега нататък без султански берат не можело да се ръкополага нито архиепископ, нито митрополити и епископи. А за добиване на султански берат трябвало да се заплати голяма такса, т. нар. пешкеш. Така издаденият берат давал пълни права на съответния духовник над епархията му: в работата му могли да се месят единствено синодът и кадията. Архиепископът пък имал право да назначава свещеници и монаси, да съди и наказва клира от митрополит до дякон, да се разпорежда с църковните имоти, да решава въпросите отнасящи се до брака, наследството и вярата. При това бератите се давали не на архиепископията като институция, а лично на всеки архиепископ, и се подменяли при всяко възкачване на нов султан на престола [33].

От 1529 г. започнали опитите за откъсване на сръбските епархии от Охридската българска архиепископия. Благодарение на добрите си отношения с властите обаче архиепископията успявала да осуети тези планове в продължение на близо 30 години. Едва през 1557 г., когато велик везир бил известният Мехмед Соколович, бил издаден султански ферман за възобновяване на Ипекската патриаршия. От този развой на нещата в архиепископията негодували, считали възстановяването на патриаршията за неканонично (с намесата на държавата), но били безсилни да се противопоставят на всемогъщия везир [34].

Възстановената Ипекска сръбска патриаршия откъснала от диоцеза на охридската архиепископия не само 14-те сръбски епархии, но и още четири ­ Скопската, Мороздвизката, Нишката и Кюстендилската (заедно с Разложко). Охридската архиепископия загубила влиянието си и над Италийската епархия. Същевременно някои от епархиите били въздигнати в митрополии. Така в края на ХVI и началото на ХVII век диоцезът на архиепископията обхващал 18 епархии: от тях 9 митрополии ­ Костурска, Пелагонийска, Воденска, Гребенска, Белградска, Авлонска, Струмишка, Корчанска и Дебърска; и 9 епископии ­ Сисанийска, Мъгленска, Молисковска, Преспанска, Кичевска, Спатска, Велешка, Горска и Елбасанска [35].

Около средата на ХVII век диоцезът на Охридската българска архиепископия намалял още повече и обхващал 9 митрополии и 5 епископии. В този си обхват диоцезът на архиепископията се запазил почти без промени чак до нейното ликвидиране през 1767 г. [36].

Интересни данни за вътрешния живот на Охридската българска архиепископия и отношенията й с османската държава съдържат протоколите на битолския кадия, където са регистрирани голям брой султански берати. От тях става ясно например, че охридският архиепископ наемал еничари за телохранители (ясакчии); че през 1641 г. за битолски митрополит бил назначен Йосиф, който заплатил 5000 акчета за дадения му берат; през 1641 г. друг Йосиф заплатил 16 400 акчета, за да получи берат за митрополит на Битоля, Прилеп и Лерин; през 1647 г. таксата (пешкеш) за охридски архиепископ била повишена на 1000 жълтици (104 000 акчета), но тъй като никой не могъл да внесе такава голяма сума, в продължение на 3 ­ 4 години длъжността не била заета от никого; през 1656 г. пък един архиепископ получил берат за 1000 жълтици, внесъл 60 000 акчета, но не могъл да събере останалите и напуснал длъжността, и т.н. [37]

По време на турското робство Охридската българска архиепископия запазила своето вътрешно устройство и управление. Върховен управителен орган бил синодът, който се състоял от толкова членове, колкото били епархийските архиереи, и в този си състав ръкополагал архиепископа. По важни въпроси били свиквани архиепископски или църковнонародни събори. Отделните епархии също имали епархийски съвети в зависимост от ранга си се ръководели от митрополити или епископи. Продължили да действат и църковно-съдебните инстанции ­ архиепископската и епископската (митрополитската). Те разглеждали както чисто църковни въпроси, така и граждански [38].

От началото на ХV век до 1767 г. на архиепископския престол се изредили 59 архиереи. Имало периоди, когато архиепископите се сменяли прекалено често. Така за времето 1688-1718 и 1745-1767 г., т.е. за около 50 години, се сменили 19 души; някои от тях управлявали по 2 ­ 3 години, а един само 7­8 дни. Преобладаващата част от тях били от гръцки произход. Имало обаче и архиепископи от славянски произход ­ поне за няколко от тях има конкретни данни [39].

Що се отнася до титлата на архиепископите, в изворите съществува най-голямо разнообразие: като се започне от най-кратката ­ “охридски архиепископ” и се стигне до най-сложната ­ “от бога избран архиепископ на Първа Юстиниана, охридски и на цяла България, Сърбия, Албания, Молдовлахия и на останалите”. Срещат се и други словосъчетания. От 1566 г. мнозина архиепископи започнали да си прикачват към титлата названието “патриарх”, а към архиепископията прибавяли и “патриаршия” [40]. Времето, когато тази нова титла започва да си пробива път, показва че една от причините ще да е подчертаването на по-високото йерархическо положение на архиепископията спрямо отделилата се сръбска Ипекска архиепископия.

По време на турското робство Охридската българска архиепископия вече не била политическо оръдие на Византия. И макар да налагала гръцкия език и гръцката книжнина, в диоцеза й се ширили славянският език и славянската книжнина. В новата обстановка не всички архиепископи били гърци. Още по-малък бил броят на епископите и най-малък на свещениците и монасите. Силното автохтонно течение в диоцеза на архиепископията, за което вече стана дума, било резултат не само на противопоставяне на домогванията от страна на Цариградската патриаршия, но и съобразяване с реалностите: многобройно българско, сръбско и албанско население.

Преди всичко положителен бил самият факт на съществуване и дейност на християнските институции, което осигурявало определени форми на самоуправление, запазване на бита и традициите, а оттук и на народността. Важно било и съществуването на християнски съдилища по църковни и граждански въпроси, което давало възможност да се избягва османската съдебна система.

Несъмнено най-положителният факт е създадената възможност за запазване и развитие на славянската писменост и книжнина. С изключение на най-западните и най-южните епархии, в Северна, Централна и Източна Македония се очертала българска зона на грамотност, където употребата на гръцкия език била силно стеснена и се запазила предимно в градовете.

Известно е, че на територията на Охридската архиепископия имало около 140 манастира. Една част от тях били в развалини, но напомняли за християнското минало. В повечето от тях кипяла грамотност на гръцки, български и сръбски език: младежи се обучавали на четмо и писмо, преписвали се съчинения на старите автори, размножавала се църковна литература, съчинявали се нови произведения. Само в зоната на българската грамотност са известни книжовните средища Охрид, Битоля, Скопие, Кратово, София и други, от които са познати имената на над 40 книжовници ­ сред тях такива известни писатели като Владислав Граматик, Мардарий, Димитър Кантакузин, поп Пею, Матей Граматик и т.н. Сътворената от тях книжнина не само запазвала и предавала на поколенията българската грамотност. Тя разказвала за българското минало, за български царе и патриарси, за борци и мъченици на християнската вяра [41].

Колкото и сложна да е преценката за дейността и ролята на Охридската българска архиепископия, за времето на турското владичество положителните елементи преобладават над отрицателните.

6. Ликвидиране
   на Охридската българска архиепископия

През цялото време на турското робство Охридската българска архиепископия била подложена на натиск от външни сили: турската власт от центъра и по места, Цариградската патриаршия, сръбската Ипекска архиепископия, съседните митрополити. Всички те не пестели методи и средства ­ като се почне от интриги и клевети, и се стигне до подкупи и насилие. Същевременно вътре в самата архиепископия се оформили две мощни противоположни течения, много точно формулирани от акад. Ив. Снегаров като фанариотско и автохтонно. “Привържениците на първото течение били обхванати от елиномания и с пари и интриги съдействували на разни фанариотски духовни лица да отнимат архиепископския престол. Те играели тая роля и поради лична корист, тъй като, при своеволното управление на епископите-фанариоти те имали възможност да разграбват църковните приходи и имоти. Привържениците пък на второто течение се движели от диоцезен патриотизъм и били решителни противници на фанариотското влияние. Имайки българско, албанско или куцовлашко потекло, те, ако и да употребявали гръцкия език в богослужението и в канцелариите на архиепископията и митрополиите, чувствали своето етническо отличие от същинските гърци и живеели с идеала да оформят своята архиепископия като църковен институт, различен по своя етнически вид от Цариградската патриаршия. За тая цел те считали за необходимо условие да не се допускат външни йерарси ?(чужденци, от друг диоцез) на архиепископския престол, а само туземци. Двете партии се борили, често с неравни сили…, понеже фанариотската партия била поддържана обикновено от турците, които, прикривайки се зад нея, се месили в избирането на архиепископите и извличали материални облаги” [42].

Много от охридските архиепископи станали жертва както на външен натиск, така и на борбата между двете противостоящи течения. Жертва на тази политика станал и последният охридски архиепископ Арсений, при когото била ликвидирана и самата архиепископия.

Конфликтът започнал през 1763 г., когато починал охридският архиепископ Йеремия. Тогава цариградският патриарх Йоаникий направил всичко възможно да постави на охридския архиепископски престол своето протеже йеромонах Ананий. За целта били използвани крайно непочтени средства: Патриаршията сама организирала подаването на молби от архиереи и граждани до нея с обвинения против архиепископа; издействала издаването на султански берат за провеждането на избори за архиепископ в Цариград от тамошните архиереи и то в нарушение на канона да бъдат предложени трима кандидати. Естествено при така организираната акция Ананий бил избран през 1764 г. и заминал за Охрид.

В Охрид обаче не приели патриаршеското протеже. Синодът на архиепископията избрал за архиепископ пелагонийския митрополит Арсений. Така конфликтът с Патриаршията се задълбочил още повече.

Новият цариградски патриарх Самуил организирал истинска кампания за отстраняването на Арсений и за ликвидиране на архиепископията. Той поставил начело на костурската катедра своето протеже Евтимий, около когото се групирало бойко ядро от четирима митрополити, костурски и охридски първенци против архиепископа. Основното обвинение било, че последният не могъл да се справи с многобройните дългове на архиепископията. Най-сетне ударът бил нанесен от девет митрополити, които открито преминали на страната на Патриаршията. Арсений бил сразен и принуден не само да си подаде оставката, но и сам предложил да бъде ликвидирана Охридската архиепископия. Била му оставена само пелагонийската епархия, но след няколко месеца го принудили да се откаже и от нея. Окончателното ликвидиране на Охридската архиепископия станало чрез издаване на султанско ираде през 1767 г., с което диоцезът й се присъединявал към Цариградската патриаршия. А за да няма и помен от Охридската българска архиепископия, била унищожена самата охридска епархия, като била подчинена на драчкия митрополит. Дори името Охрид било заменено със старогръцкото Лихнис [43].

1. ГИБИ, т. VI, с. 40, 44.
2. Иванов, Й. Цит съч., с. 566.
3. ГИБИ, т. VI, 41­47.
4. ГИБИ, т. VI, с. 45.
5. ГИБИ, т. VI, 46­47.
6. Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия – патриаршия. Т. I. От основаването э до завладяването на Балканския полуостров от турците. С., 1932 (второ, фототипно издание от 1995 г.), 188­189.
7. ГИБИ, т. VI, с. 334.
8. Снегаров, Ив. Цит. съч., т. 1, 63­80.
9. Това е казано изрично в епархийския списък на Нил Доксопатър, съставен през 1143 г. ГИБИ, т. VII, С., 1969, с. 108.
10. Снегаров, Ив. Цит. съч., т. 1, 195­206.
11. Пак там, 80­88, 262­274.
12. ГИБИ, т. II, с. 47; т. VII, 107­108.
13. Митр. Симеон. Писмата на Теофилакт Охридски…, 5­230. Вж. по-конкретно Снегаров, Ив. Цит. съч., т. 1, 198-204; Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. II. С., 1972, 252­366.
14. Снегаров, Ив. Цит. съч., т. 1, 220­233.
15. Димевски, Сл. Цит. съч., т. 1, 38­39.
16. Иванов, Й. Цит. съч., 394­418.
17. Снегаров, Ив. Цит. съч., т. 1, 87­88.
18. Снегаров, Ив. Цит. съч., т. 1, 97­99.
19. Ников, П. Принос към историческото изворознание на България и историята на българската църква. СпБАН, т. ХХ, С., 1921, 45­49.
20. Ников, П. Цит. съч., 51­59.
21. Снегаров, Ив. Цит. съч., т. 1, 135­136.
22. Снегаров, Ив. Цит. съч., т. 1, 141­152.
23. Ников, П. Материали за средновековната история на България. ГСУ-ИФФ, т. ХХVII, С., 1922, с. 15.
24. Снегаров, Ив. Цит. съч., т. 1, 157­159.
25. Пак там, 154­155, 195.
26. История на България. Т. 3, С., 1982, с. 344.
27. Димевски, Сл. Цит. съч., т. 1, 55­58.
28. Матанов, Хр. Югозападните български земи през XIV век. С., 1986.
29. Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия – патриаршия. Т. 2. От падането э под турците до нейното унищожение (1394-1767 г.). С., 1932 (фототипно издание през 1995 г.), 3­7.
30. Пак там, т. 2, 3­13.
31. Снегаров, Ив. Цит. съч., т. 2, 18­28, 159­160.
32. Пак там, 28­31.
33. Матковски, Ал. Односите помеѓу Охридската архиепископиja и османската држава. Гласник ИНИ, т. XVI, кн. 2, Скопие, 1972, 115­119.
34. Пак там, 119­121.
35. Снегаров, Ив. Цит. съч., т. 2, 65­68, 176.
36. Пак там, 178-179.
37. Матковски, Ал. Цит. съч., 122­131.
38. Снегаров, Ив. Цит. съч., 365­378, 420­421.
39. Пак там, с. 118.
40. Пак там, 182­210, 378­384.
41. Снегаров, Ив. Цит. съч., 260­270, 289­364, 422­500.
42. Снегаров, Ив. Цит. съч., 126­127.
43. Снегаров, Ив. Цит. съч., 145­155.

 

ТРЕТА ГЛАВА
БОРБА ЗА НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА

1. Македонските епархии в диоцеза на Цариградската патриаршия
   2. Борбите в Скопска епархия
   3. Борбите в Охридска епархия
   4. Църковно-националните борби в Пелагонийска епархия
   5. Църковно-националните борби във Велешка епархия
   6. Църковно-националните борби в Полянинска епархия
2. Македонските епархии в диоцеза
   на Цариградската патриаршия

През втората половина на ХVIII в. Вселенската Цариградска патриаршия използвала своето влияние пред Високата порта и с нейното съдействие през 1766 г. успяла да сложи ръка върху Ипек, а на следващата година и върху Охрид. По този начин в средата на ХVIII в. църковно-административното статукво на Балканите повторно било нарушено и цялото българско християнско население се оказало под духовната власт на Цариградската гръцка патриаршия. Затвърдено било вековното положение българите в Османската империя да бъдат считани за част от гръцкия народ (рум миллет), като за техен духовен водач (миллет баши) турската власт признавала единствено цариградския патриарх, чиито функции непрекъснато се разширявали и в гражданско-правната сфера [1].

Освен това Цариградската патриаршия била превърната в тържище, където църковен сан и служба се придобивали с подкупи и наддавания. Съответно и Високата порта се възползвала от това изгодно положение и непрекъснато увеличавала таксите за утвърждаването на новите патриарси, митрополити и епископи. Дори унищожаването на Охридската българска архиепископия било замислено и осъществено и от чисто фискални съображения – да се тури ръка на отделните доходи на този диоцез и да се натовари паството му с част от дълговете на Патриаршията[2].

Безконтролните грабежи на гръцкото духовенство по българските земи напластили в съзнанието на населението трайна омраза срещу служителите на Цариградската патриаршия. Постепенно сред поробеното българско население се породило желание да противодейства на насилието на владиците и техните протежета. Характерен е опитът за неподчинение на владишката власт от страна на населението в Нишко през 1773-1774 г. Тамошният митрополит Гавриил подал оплакване до Цариградската патриаршия, че някой си свещеник Мирче “буни народа в Ниш и околността, че като бунтовник нарушава спокойствието и реда всред населението, действува против държавните и църковните закони; поп Мирче превишава своята власт, меси се в работите на митрополията и пречи на митрополита да упражнява църковното управление над мирния и почтен народ”. Патриархът помолил Високата порта да издаде заповед за задържането на бунтовника в кривопаланската военна крепост. Искането било удовлетворено и необходимите нареждания били изпратени до военните власти в Ниш [3]. А игуменът на т. нар. Марков манастир “Св. Димитър” край Скопие йеромонах Хрисант отбелязал следното по листовете на един ръкописен миней: “В лято от воплощение Божие 1799 правителствующият Синод пък в Цариград изпрати митрополит в Скопие на име господин Антим и бе изкусен в писане, обаче бе голям сребролюбец. От сребролюбието свое Номоканон не държеше, симония дело бе в него; манастири не щадеше, нито пък църкви, нито пък сираци, нито пък вдовици, нито пък милостиня даваше. В Марков манастир бях аз смирени игумен Хрисант йеромонах, обаче твърде в нищета пребивавах…” [4] Нищетата се изразила в това, че владиката прибрал доходите от манастирските земи при с. Варвара и взел още 50 гроша от манастира.

Цариградската гръцка патриаршия не се задоволила само с материална изгода от българските епархии, а постепенно започнала да осъществява агресивна денационализаторска програма. В самия край на ХVIII  и началото на ХIХ в. патриаршеската администрация и църковната йерархия били обхванати от “мегали идея”-та за възстановяването на Византийската империя за сметка на културно-историческото наследство на южните славяни (най-вече българите) и се нагърбили с елинизирането на чуждоезичното православно паство [5].

Борбата за църковна независимост се зародила през първата половина на 20-те години на ХIХ в. и продължила дори и след Освобождението на Княжество България (1878 г.) в Македония и Одринска Тракия. До 1870 г. тя протекла през два етапа и се провела при твърде специфични и конкретни условия. Първият етап продължил от 1824 г. до Кримската война (1853-1856) като движение за изхвърляне на гръцкия език от богослужението и въвеждане на български; а вторият бил по-труден и по-продължителен – изгонване на гръцките патриаршески митрополити от българските епархии. Първи врачани, под ръководството на каза-векила Димитраки Хаджитошев, направили опит през 1824 г. да отстранят епископ Методий (1813-1828) и да го подменят с българин. Акцията обаче се оказала неуспешна и завършила с неговото посичане [6].

Допълнителни трудности на просветното, черковно-националното и революционното движение за българите в Македония създали чуждите пропаганди ­ сръбската, католическите и протестантските, развили активна дейност след Кримската война. Макар че не постигнали особено големи резултати, те все пак се явили известна пречка в титаничната борба на населението срещу всемогъщата Цариградска патриаршия.

2. Борбите в Скопска епархия

След врачани активно се раздвижили и жителите на Скопие. Интересното е, че в Скопско през годините на робството била съхранена старобългарската писменост. Така например около 1559 г. в града Кара Трифон отворил “словенска книгопродавница”, където се продавали печатни богослужебни книги, венецианско издание. Оттук славянската книжнина лесно се разпространявала не само в Скопската епархия, но и в съседните Самоковска и Кюстендилска, а чрез тях и по Софийско [7].  Славянски богослужебни книги имало и по редица села и манастири (напр. в с. Кучевища и в Приселския манастир “Св. Архангели”) [8]. В Марковия манастир “Св. Димитър” при Скопие от 1801 до 1818 г. игумен бил известният български книжовник йеромонах Кирил Пейчинович, който развивал активна книжовна дейност, а също така обикалял околните села и проповядвал на народен език [9]. В по-големите скопски манастири (Марков “Св. Димитър”, Шишевски “Св. Никола”, Кучевищки “Св. Архангели” и др.) имало “славяно-български” училища [10].

По време на австро-турската война от 1683-1699 г. тежко пострадал гр. Скопие. Възобновяването му вървяло бавно и трудно. През целия ХVIII в. той бил незначителен провинциален градец. Едва в първите десетилетия на ХIХ в. се оформила прослойката на градските първенци (от български търговци и занаятчии), които застанали начело на обществения живот в града и епархията. Най-влиятелен неин представител бил хаджи Трайко, родом от Дебър, от околията Река, който бил пръв съветник и хазнатарин на всесилния Амзи паша, управител на големия Скопски санджак [11].

Липсват положителни сведения, кога точно започнал конфликтът на българите в Скопска епархия и гръцките митрополити. Ив. Снегаров предполага, че това станало, когато епархийският център преминал в ръцете на тетовските паши и най-вече при Амзи паша, чийто доверен служител бил хаджи Трайко. По това време на митрополитската катедра стоял Ананий (1823-1828), който поради спънки в епархията си бил неизправен данъкоплатец към Цариградската патриаршия. От владиката било недоволно и паството му, което през 1827 или началото на 1828 г. подало общи заявления до Патриаршията, в които се оплакало от недостойните за сана му дела и искало да бъде отстранен и заместен с друг “честен и непорочен” архиерей. По тоя повод Цариградската патриаршия изпратила в Скопие свой екзарх – йеромонах Филотей, който да провери на място верността на заявленията. Екзархът бил упълномощен да отстрани веднага владиката, ако се окаже виновен. Хаджи Трайко Рекали използвал влиянието си пред Амзи паша, като го убедил да подкрепи народното искане за отстраняването на митрополит Ананий. Изглежда, че народното недоволство срещу владиката било твърде голямо, защото лично патриарх Агатангел предписал на Ананий да напусне незабавно Скопска епархия. Последният бил отстранен толкова бързо, че не успял дори да прибере вещите си от митрополията. Обаче спорът между него и населението от епархията му продължил, тъй като владиката изявил претенции за невърнати заеми от негови епархиоти. Последните не признали владишките искания като претендирали от своя страна за негови парични задължения към тях. Конфликтът толкова много се задълбочил, че на 28 юни 1828 г. патриарх Агатангел излязъл с послание към клира и народа в Скопска епархия. Той ги съветвал да прекратят всички имуществени спорове с бившия си митрополит, тъй като той със свои средства бил изплащал дълговете на предшествениците си [12].

Как завършил спорът между скопяни и бившия им митрополит Ананий не е известно. Фактически оставката му от Скопие била с дата 9 юли 1828 г., като Патриаршията го преместила в Призрен, където останал до 1836 г. [13] На Скопската митрополитска катедра през юни 1828 г. бил поставен бившият протосингел на Ананий, Неофит.  Скопяни отказали да плащат и на новия си владика, който с две писма (от 28 февруари и от 4 март 1830 г.) се оплакал пред Цариградската патриаршия, че има големи финансови мъчнотии [14]. А в спомените си екзархийският митрополит Натанаил (в мире Нешо Стоянов от с. Кучевища) го представя като лош архиерей, с характер на чорбаджия, който събирал владичината си “произволно” според тогавашните наредби. Въобще Неофит се изявил “като най-върл зулумджия”, като взимал “от богатите и от най-сиромасите каквото и колкото си искал” [15].

Вероятно в края на 1830 г. митрополит Неофит починал и българското население от Скопска епархия изразило пред Цариградската патриаршия желанието си да има архиерей българин. Като такъв бил посочен старият и високопочитан скопски свещеник (вероятно вдовец) иконом Димитър. Обаче Патриаршията не се съобразила с народното искане и през януари 1831 г. им изпратила съвсем непознато лице – митрополит Генадий, бивш протосингел на Халкидонския митрополит, който бил представен като “достоен, благочестив и разумен човек” [16]. Той обаче не се задържал дълго на митрополитската катедра: влязъл в съюз с новия игумен на Кучевищкия манастир “Св. Архангел” йеромонах Спиридон, като се опитали да отнемат управлението на светата обител от ръцете на селските епитропи и да го подчинят на владиката. Обаче селските първенци и всички селяни остро се противопоставили на това посегателство. Владиката побързал да афореса (отлъчи от църквата) трима от селските чорбаджии – Милчо Коровчев, Стефан Усов и Стоян Бойкикев [17]. Българското население обаче не се изплашило и продължило да действа за изгонването на владиката. През първата половина на 1832 г. със султанско ираде Генадий бил отстранен от епархията си. На овакантената Скопска катедра бил поставен митрополит Гавриил, дотогава Метърски епископ. И срещу новия митрополит продължили вълненията и недоволствата от страна на българското население. Особено ожесточени спорове се водили за манастирските имоти в Скопска епархия и най-вече за тези на Кучевищкия манастир “Св. Архангел”. Обаче Гавриил проявил известна тактичност и започнал да провежда по-гъвкава политика. Постепенно се заобиколил с помощници българи – архидякон, а сетне протосингел Софроний, иконом поп Димитър, архимандрит Серафим и др. През септември 1838 г. протосингелът му Софроний бил хиротонисан за Перистерски епископ и назначен за викарий на Скопската митрополия. Освен това митрополит Гавриил знаел български език и в църква служил на гръцки и църковнославянски; открито покровителствал развитието на българската книжовност; сам издържал гръцкия учител в Скопие, без да се противопоставя на новооткритото през 1836 г. българско общинско училище; освободил кучевищките първенци от проклятието, наложено им от предшественика му Генадий; с негово съдействие през 1834-1835 г. била построена нова катедрална църква “Св. Богородица” върху място, подарено от хаджи Трайко. Тактично митрополит Гавриил спечелил благоразположението на Амзи паша и на хаджи Трайко Рекали и останал в Скопие до смъртта си в 1843 г. Погребали го най-тържествено в новопостроената катедрална църква [18].

През 1843 г. настъпили административни промени в Скопска област, като в един санджак били събрани Северна Македония (Скопие, Тетово, Гостивар, Куманово, Крива паланка, Кратово, Щип и Радовиш) и Стара Сърбия (Призрен, Гилан, Прищина, Ипек и Дяково) с център Призрен[19]. Освен това Амзи паша бил изпратен на заточение в Цариград, заедно с близкия си съветник хаджи Трайко. Тяхното отсъствие се отразило върху действията на скопяни, които не действали достатъчно енергично за изпращането им на български архиерей. Известна родолюбива дейност проявили братя Попович – хаджи Георги и хаджи Христо. По-големият брат оставил търговската дейност в ръцете на брат си Христо, а сам изцяло се отдал на народните дела. И този път Цариградската патриаршия не се съобразила с народното желание и изпратила за скопски митрополит гърка Йоаким (1843 – 1868). Подобно на своя предшественик той проявил известна тактичност и толерантност. Започнал да учи български език, като четял в храма по църковнославянски “Отче наш”, а понякога и цели възгласи; когато служел на гръцки от левия певник певците пеели на църковнославянски; не пречел и на българското просветно дело – в двора на скопската катедрална църква била построена нова сграда за общинско училище [20].

В това училище в продължение на едно десетилетие (1848 – 1857) учителствал велешанинът Йордан хаджи Константинов-Джинот, пламенен родолюбец и вдъхновен народен будител. Той въвел взаимното обучение (ланкастерската образователна система) и развил активна обществена дейност [21]. След Кримската война (1853-1856 г.) митрополит Йоаким успял да навреди на амбициозния учител, като издействал от местния паша арестуването му на 20 януари 1857 г. и изгонването му от Скопие. По-късно Джинот се завърнал отново в града, но независимо от препоръчителните писма, които представил от Белград, властите го екстернирали окончателно [22].

През 1858 г. в Скопие за пръв път се празнувал денят на славянските просветители светите братя Кирил и Методий. Интересното в случая е, че митрополит Йоаким сам отслужил тържествената литургия на 11 май [23]. Тази негова отстъпка обаче била привидна. Той наложил в катедралния храм да се пее по гръцки; за църковни епитропи поставил свои привърженици; насила събирал голяма владичина. Ето защо през 1858 – 1860 г. из цялата епархия започнали вълнения срещу гръцкия митрополит. В Скопие Георги Карайовев се изявил като непримирим противник на владиката: обикалял околните села и агитирал селяните да не плащат непосилните митрополитски данъци [24].

Великденската акция от 3 април 1860 г., с която фактически епископ Иларион Макариополски положил основите на самостойна българска църковна йерархия, изиграла ролята на катализатор за планомерни действия срещу Цариградската гръцка патриаршия и нейните представители в епархиите. Още през септември 1860 г. на големия панаир в Узунджово 734 търговци от 32 града отправили молба до Високата порта да бъде признат епископ Иларион за глава на българската църква [25]. Между подписите под тази молба стоят и тези на търговци от Скопие и Враня. В самия център на епархията скопяни направили опити за физическа разправа с учителя Стоян Костов, поддръжник на владиката. Последният престъпил дадената от него дума пред скопските първенци и заедно с привържениците си започнал да налага гръцкия език в богослужението. Населението реагирало остро на този натиск и през август 1860 г. изхвърлило от храмовете гръцките богослужебни книги и ги заменило с църковнославянски [26]. Местната турска власт не предприела нищо срещу непокорните българи, въпреки владишките протести. Това поощрило скопяни, които заедно с извиканите от близката околност селяни изложили пред мютесарифа своите справедливи искания за богослужение на църковнославянски, за поставяне на български епитропи и за контрол при събирането на владичината. След като получила уверение, че молбата ще бъде отнесена до Цариград, тълпата посетила митрополията, където смутеният владика дал писмени уверения, че ще удовлетвори народните искания [27].

Недоволни от протакането на българския църковен въпрос, скопяни на общо събрание на 16 март 1861 г. изказали мнение, че ако не бъдат удовлетворени исканията им, ще се присъединят към унията. И тоя път владиката отстъпил, обещавайки да не пречи на църковнославянското богослужение в храмовете и на българското училищно дело [28]. През 1864 г. в Скопие било завършено ново двуетажно училище. В останалите градове на епархията също имало напредък в учебното дело чрез привличането на нови, по-образовани учители и преустройство на самите училища [29]. Митрополит Йоаким бил извикан в Цариград и там заседавал няколко години като синодален член (1865–1867). Епархийските дела били ръководени от българи, които постигнали някои придобивки. Църковно-просветното дело преминало изцяло под българско ръководство, независимо от многото спънки и неуредици. Гъркоманските партии в Тетово, Кратово, Криворечна Паланка, Кочани и Враня били почти напълно обезсилени [30]. След като се завърнал в епархията си, Йоаким бил принуден да бъде в добри отношения с пасомите си. На 25 февруари 1868 г. той починал в Скопие и бил погребан в двора на катедралния храм “Св. Богородица” [31].

И този път исканията на скопяни не били удовлетворени от Патриаршията. Тя им изпратила за митрополит гърчеещия се българин Паисий, който бил много добре познат на населението от цялата епархия като бивш дякон на митрополит Йоаким и като негов викарий във Враня (1857-1865). Понеже Паисий се ползвал с много лошо име, в Цариград непрекъснато били изпращани протести срещу назначаването му [32]. Владиката се мъчел да лавира, като назначил за свой секретар Ст. Костов; служел понякога на църковнославянски и давал полуобещания, че може би ще прегърне изцяло българското църковно-народно дело [33].

По почин на Константин Икономов и Йован Карагюров скопяни свикали голямо събрание на Кръстовден, 14 септември 1869 г., на което взели решение да заявят официално на Високата порта, че Скопската епархия се състои само от българи, които вече категорично се отказват от Патриаршията, а също така и от своя архипастир. Паисий продължил да стои бездейно, като непрекъснато отлагал исканията за признаване на “Св. Българский Архиерейский Събор”. Тогава комисия, съставена от видни първограждани, изготвила и представила три заявления – до скопския мютесариф, до валията в Призрен и до Високата порта. Те били подписани от градските първенци, от църковните епитропи, от мухтарите, от еснафите и от селските представители. В тях отново декларирали, че населението се отказва от Цариградската патриаршия и от своя митрополит, поради което той няма право да представя народа пред местната турска администрация [34]. Кулминацията на всенародния кипеж настъпила обаче на 21 ноември 1869 г., когато на празника Въведение Богородично тържествената служба извършил архимандрит Харалампий в съслужение с цялото скопско свещенство. Той не споменал името на Паисий, а това на епископ Иларион Макариополски. С този акт станало фактически каноническо скъсване на връзките между владиката и неговите епархиоти. Скопската българска църковна община, наречена “Скопско българско общество”, била оглавена от архимандрит Харалампий, който станал фактически управител на цялата епархия [35].

3. Борбите в Охридска епархия

При ликвидирането на Охридската българска архиепископия през 1767 г. град Охрид бил включен в диоцеза на Драчката митрополия, а името на града било променено на Лихнис [36]. Така Охрид бил лишен не само от своята църковна независимост, но и от своя митрополитска катедра. Това положение продължило до 1776 г., когато градът бил присъединен към Преспанската епархия и отново станал седалище на гръцки митрополит. Обаче сега той не носел титлата “о Ахридон” (Охридски), а “о Преспон” (Преспански), като понякога се титулувал “о Преспон ке Лихнидон”, а много рядко само “о Ахридон” [37].

След 1776 г. започнала борбата на охридчани за възстановяването на епархията им. На тяхна страна застанал и преспанският владика Исайя. Това обаче не се харесало на Вселенската цариградска патриаршия и срещу митрополита бил направен донос, че смущава и подстрекава архиереите от диоцеза на бившата Охридска българска архиепископия и затова бил подведен под съд. Обаче скоро бил оправдан и на 16 февруари 1779 г. отново се върнал на катедрата си. Митрополит Исайя отправил послание до клира и народа в епархията си, като строго заплашил всеки свой противник. Обаче населението се опълчило срещу архиерея си и той бил принуден да напусне Охрид и да се установи в Преспа, докато се усмирят епархиотите му [38].

Не е известно колко време Исайя е бил заместван от митрополит Киприян. На негово място дошъл галиполският грък Калиник, който престоял на Охридската катедра цели 41 години – от 15 март 1802 г. до април 1843 г. [39]. Новият архиерей се оказал доста тактичен и предвидлив човек, стараещ се да предразположи охридчани към себе си. Той добре разбирал болките и националните тежнения на своите пасоми и оставил свободно да се служи и проповядва в църквите на църковнославянски. Дори в негово присъствие български свещеници четели евангелието на местен охридски говор, а пък ученици четели Апостола [40].

След смъртта на Калиник Патриаршията назначила (от 30 юни 1843 г.) на Охридската катедра Йосиф, който се забавил в турската столица, а изпратил в епархията протосингела си българина Неофит. Охридчани останали доволни от това и благодарили писмено на митрополит Йосиф[41]. Посрещането на владиката в Охрид било доста тържествено и в него участвали много българи. Неизвестно защо Йосиф не се задържал дълго на Охридската катедра. Според Ив. Снегаров вероятните причини са две: “или народът бил недоволен от него, или пък Патриаршията е нямала в него доверие” [42]. След Йосиф през 1847 г. охридски митрополит станал Дионисий, човек с високо образование, който се стремял да повдигне религиозното съзнание на православното население в епархията. Обаче охридчани не могли да се привържат към новия си архиерей и дори започнали открита борба, която придобила характер на църковно-народно движение [43]. Като подигравка, с цел да изкажат своята болка и протест, те съчинили едно многолетствие за архиерея си, което гласи: “На Дионисия всесветейшия и Богопроизведения митрополит на светейшата Охридска и Преспанска митрополия, пречестен екзарх на всичка Долна Македонска България, на нашия отец и владика много години” [44]. Фактически това многолетствие било протест за голямото унижение на охридчани и епархията им, загдето Цариградската патриаршия не дала на Дионисий дори почетната титла “иперимос” (пречестен) или пък “екзархос” (екзарх), както направила това с много други митрополити, а направо го титулувала “преспон” (преспански) [45].

През 1859 г. митрополит Дионисий бил сменен от патриаршеския пратеник Йоаникий (албанец от Елбасан), който бил добродушен, но стар и болнав. Фактически той стоял начело на митрополитската катедра няколко месеца и починал на 25 декември 1859 г. Същия ден в Охрид пристигал Димитър Миладинов и по негов почин охридчани изпратили прошение до Патриаршията, в което искали да им бъде изпратен владика българин. Като кандидати те посочили бившия велешки митрополит Авксентий, епископ Иларион Макариополски и архимандрит Антим (бъдещия видински митрополит и екзарх). Последвали още три прошения – от 27 декември 1859 г., от 20 януари 1860 г. и от 20 февруари 1860 г. Последното било скрепено с 12 000 подписа [46]. Предпочитанията на населението от епархията били за бившия велешки митрополит Авксентий (българин, родом от Самоков), който от няколко години стоял без епархия. В началото на февруари 1860 г. в Цариград, където се намирал Авксентий Велешки, пристигнали двама представители от Охрид с махзар от епархията, дълъг 22 аршина (т.е. 15 м) и подписан от 9000 епархиоти. Те горещо молели Авксентий да им стане владика, но той категорично отказал, защото бил вече стар и не искал да отива в далечна епархия [47].

Цариградската гръцка патриаршия напук на исканията на охридчани им определила за митрополит бившия архимандрит Мелетий, който цели 10 години бил протосингел при предшественика на Йоаникий, пияницата Дионисий [48]. Работещите в Цариград охридски кюркчии братя Манчеви, братя Я. Паунчеви, братя К. Паунчеви и братя Кецкарови молели Патриаршията да не им изпраща Мелетий, но тя останала глуха на молбите им. На 1 април 1860 г. новият владика пристигнал в епархията си, но отседнал в Крушево. Селяните заплашили охридските първенци, че ако приемат Мелетий, ще дойдат някоя нощ и ще запалят сградата на митрополията, заедно с архиерея. Охридчани провели общо събрание, на което взели следните решения: учителят Янаки Стрезов да напише протест срещу владиката (веднага бил подписан от 4-5 хиляди души); да изпратят един от градските старейшини, който да предупреди Мелетий да не идва, защото може да пострада [49].

Въпреки протеста на 9 април 1860 г. владиката, придружен от 10 стражари, се отправил за Охрид, като получил насърчение от гъркоманите. По нареждане на старейшините свещениците не излезли да го посрещнат. Когато Мелетий наближил града, бил посрещнат от тълпа любопитни деца и юноши, които нито му свалили шапка, нито пък показали що-годе почтително държане. По заповед на новия митрополит на Томина неделя (17 април 1860 г.) всички свещеници трябвало да служат в катедралния храм “Св. Климент”. Явили се само двама, а останалите 16 служили по другите градски църкви. На владишката служба присъствали гъркоманите, турските стражари и доста ученици и деца. Когато Мелетий започнал да чете патриаршеското писмо за своето назначение, мнозина от учениците  го прекъснали с викове: “Що го читаш, не те сакаме!” [50] Фактически главен ръководител и вдъхновител на борбата против митрополит Мелетий бил учителят Димитър Миладинов, а най-близки негови сътрудници били колегите му Янаки Стрезов, Кузман Шапкарев и най-будните охридчани.

Митрополит Мелетий се настанил в Охрид, като съставил своя партия начело с първенците Стефан п. Димитриев Владиков и Тасе Зарчев. Първата му работа била да отстрани Д. Миладинов, който бил главен вдъхновител на борбата против него. Чрез различни интриги и с помощта на битолския митрополит Венедикт на 16 февруари 1861 г. Миладинов бил арестуван и изпратен в Цариград [51]. Охридчани не се изплашили от интригите на митрополита си, а още повече го намразили. Вероятно поради това той предпочитал да прекарва повече време в Ресен. На 9 април 1861 г. “първенците от Първа Юстиняна или Охрид” изпратили прошение до “представителите на българския народ” в Цариград. В него те посочили следното за Мелетий: “Който бидейки нам известен отблизо по нескромния си живот и по всякаквите насилствени действия и злоупотребления, и най-паче и зарад неговото невежество, счетохме за недостоен да го приемем…” [52]

В борбата срещу гърцизма и владиката особено се изявил охридчанинът Григор Пърличев, който в автобиографията си записал, че “с помощта на Якима Сапунджиев побългарихме съвсем погърчения г. Охрид… Още от 1861 почнахме с Якима Сапунджиев народний подвиг, но го почнахме глухо; времето още не беше сгодно; гърцизмът в Охрид от векове беше се вкоренил и досега все расъл и расъл; българин българина наричаше “шоп”; българската азбука само на трима беше известна и се наричаше сръбска; обвинителите на Миладиновци, тогава скоро наградени с ордени, бяха в най-висока степен на славата си и на влиянието си” [53].

Митрополитският дом се намирал в бившата архиепископска палата в двора на съборната църква “Св. Климент”. На 17 юли 1862 г. пожар изпепелил сградата, като в нея изгорели много ценности, в това число ръкописи и др. Охридчани смятали, че пожарът бил умишлено предизвикан, за да изгори най-красивото здание в града, което било скъп паметник за някогашната църковна независимост, и още повече се озлобили към Мелетий. Фактически през 1862 г. борбата на охридчани срещу Мелетий навлязла в решителната си фаза, тъй като тогава той изпъдил членовете на епархийския мирски съвет, понеже му се възпротивили да вземе от един селянин такса от 3 турски лири за едно заявление [54].

Борбите срещу митрополит Мелетий продължили цели 15 години. Въпреки това той останал начело на Охридската катедра до 1879 г. и вършел само недостойни дела [55]. Апогей в борбата срещу гръцкия митрополит била 1867 г. На 10 юли в църквата “Св. Богородица” било свикано многолюдно гражданско събрание, което решило да се изхвърли името на Мелетий от църквите. Извикани били и всички градски свещеници, на които било предложено: “Ако сте с нас, не споменувайте Мелетия” [56]. С общо епархийско прошение охридчани поискали от султана да възстанови Охридската архиепископия, като съобщили това свое решение и на народните представители в турската столица. Последните с писмо от 19 юли 1867 г. им съобщили, че напълно възприемат искането им за възстановяване на Охридската архиепископия, която в качеството си на автокефална църква да ръководи целия български народ [57].

На 28 октомври 1867 г. охридчани изготвили обширно изложение до цариградския патриарх и неговия Синод, в което искали възобновяването на древнопросиялата (цели 12 века) Охридска българска архиепископия, като желаели религиозно обединение и със своите еднородци българи. Изложението било отрупано с много подписи и лични печати, с печати на църковни настоятелства и еснафски организации от Охрид и Охридско, Стружко, Ресенско и Преспанско [58]. Високата порта и Цариградската патриаршия не обърнали сериозно внимание на изложенията и протестите на населението от Охридско-Преспанска епархия и не отзовавали омразния владика Мелетий. Затова на 24 август 1869 г. охридчани сформирали и официално провъзгласили своя българска църковно-училищна община с председател свещеник Васил Касапов. Новата община сложила под свой контрол градските църкви, та Мелетий бил принуден да направи параклис в дома на поп Масинов [59].

За същото събитие говори един месец по-късно и австрийският консул П. Окули. На 24 септември 1869 г. той пише: “Българите в Охрид… неотдавна се отделиха от гръцката Патриаршия и обявиха на своя епископ Мелетий, наречен преспански деспот, обединяването си с българската църква. Сега те избраха от своята среда някои видни мъже, на които бе възложено ръководството на проблемите на общността без намесата на гръцкото духовенство.

Всички усилия на епископа, който ходатайства и пред местната управа, да отклони българите от взетото решение, останаха без успех… Охрид има население 12 000 души, от тях 6600 българи, 800 власи, 4600 албанци (мюсюлмани), но многобройните околни селища са населени изцяло от българи.” [60]

4. Църковно-националните борби
   в Пелагонийска епархия

Пелагонийската или още Битолска епархия обхващала две кази – Битолска и Прилепска. Седалището на епархията се намирало в Битоля, град с преобладаващо християнско население (българи, куцовласи, арнаути и цигани) през ХVIII и ХIХ в. Катедралният храм “Св. Димитър” съществувал още през ХVIII в., но с по-малки размери, като през 1830 г. бил възобновен из основи със средства, дадени от православните битолчани. Въобще през първата половина на ХIХ в. това бил единственият храм в града. Едва през 1863 г. била построена църквата “Св. Неделя”, осветена на 13 октомври [61].

Пелагонийските митрополити били подпомагани в управлението си от епархийски смесен съвет, който с подписите на своите членове вземал отговорност за решенията и действията на кириарха. В града (към 1827 г.) имало 10 свещеници, от които само един бил без енория. В Битолска каза се намирали и 6 манастира. Прилепска каза била отделна духовна околия, която пелагонийските митрополити управлявали с помощта на местен съвет, съставен от мирски лица – градски първенци. В Прилеп имало 12 енорийски свещеници, в с. Магарево те били 6, в с. Търново – 5, в с. Буково – 2, а в останалите села – почти във всяко по един енорийски свещеник. Манастирите в Прилепска каза били 5 [62].

От митрополитите по-голямо внимание заслужава Герасим (1833-1854), който се отличавал с образованието си, с достойнството си и с архиерейската си ревност. Като просветен митрополит се грижел за напредъка на гръцкото училищно дело, както в града, така и в епархията. През 1836 г. подарил на гръцкото училище в Битоля приходите от една църковна енория; същото направил и за гръцкото училище в с. Магарево. През същата 1836 г. гр. Битоля се издигнал в административно отношение и станал седалище на румелийския валия. От своя страна Герасим ходатайствал пред Цариградската патриаршия и успял да издигне в по-горна степен Пелагонийската митрополия. Малко по-късно, през 1839 г., владиката вече имал и викарен епископ – за такъв е хиротонисан протосингелът му Антим с титула Аристийски [63].

Църковно-народните борби в Пелагонийска епархия датират едва от средата на ХIХ в. и били насочени срещу гръцкия митрополит Венедикт (1854-1868). В седалището на епархията Битоля имало гърчеещи се цинцари, които със своето “положение, влияние и богатство дълго време държали положението и пречели всякак на Българското възраждане” [64]. Малко по-друго било положението в Прилеп, където бил центърът на българщината в епархията. Там открай време Апостолът и Евангелието се четели на църковнославянски, а при посещение на владиката – първо на гръцки, а след това на църковнославянски [65]. В средата на 50?те години на ХIХ в. в Прилеп имало две училища – първоначално и класно. В първото обучението било водено на църковнославянски, а във второто – на гръцки език. В първоначалното учителствал велесчанинът Райко Жинзифов, а в класното Димитър Миладинов, който пристигнал в Прилеп през ноември 1856 г. И двамата развивали трескава народополезна дейност за възраждането на българщината в този град. По-зрял и по-активен бил Д. Миладинов, който денонощно работел за народните интереси и трябвало непрекъснато да отбива интригите и нападките на фанариотите гърци и власите цинцари. Затова като завършила учебната година, откликнал на поканата на кукушани, които за втори път го поканили да им стане учител [66]. От 1858 г. в Прилеп учителствал известният велешанин Йордан п.Константинов-Джинот, който въвел новата метода на обучение и организирал младежки кръжок. Най-деен член бил Тодор (Тоде) Кусев (по-късно екзархийски духовник под името Методий и старозагорски митрополит) [67]. Джинот не само съживил просветното дело в града, но и повел открита борба с митрополит Венедикт. Последният успял да отстрани родолюбивия учител, който отначало бил изпратен в родното му място Велес, а след това заточен в Мала Азия [68].

В края на 50-те и началото на 60-те години на ХIХ в. започнал възход на българщината в Битоля. Семействата Робеви, Мишайкови и Д. В. Македонски били измежду най-дейните. Не останал назад и вече възрастният предприемач и майстор Илия Саботинов, който проявявал ревност към просветното дело. През 1859 г. в битолското католическо училище било открито и българско училище. Българите еснафи също проявили интерес към училището, където преподавал свищовецът Васил Манчов. Последният в спомените си пише за битолчани: “Намерих ги в крайно небрежение за народния си език и за народното си просвещение. Толкова много бяха изолирани от българите на крайдунавските и тракийските градове, че те не знаеха, че има български букви и българска книжнина, така щото аз бях принуден да нося у себе си по 2-3 книги – буквари и други, за да ги убеждавам, че те са заблудени от гръкоманите и фанариотите” [69].  На младия и амбициозен учител се опитали да попречат гъркоманите и митрополит Венедикт. Стигнало се дори дотам, че Манчов бил арестуван в началото на март 1861 г. и прекарал кратко време в ареста. Там се срещнал с докарания и окован във вериги Д. Миладинов (арестуван на 16 февруари 1861 г. в Струга по обвинения на охридския митрополит Мелетий) [70]. По застъпничество на католическите мисионери, под чието покровителство се намирало битолското училище, Манчов бил освободен и скоро открил отделно българско училище, което просъществувало до 1865 г. [71]

По това време в Битоля бил назначен (заел поста си на 29 март 1861 г.) руският консул Михаил Хитрово, който в доклада си от 9 април 1861 г. до Азиатския департамент в С.-Петербург съобщава: “Християнското общество в самия град представлява жалка картина поради постоянните разпри, главен виновник за които е местният митрополит Венедикт… По цялата негова епархия няма нито в една черква богослужение на славянско наречие, няма нито едно училище, където да се преподава български език, и се е дошло дотам, че за писмо на своя език българите употребяват гръцки букви. Някой си Миладинович открил народно училище, но владиката… го представил пред турските власти като опасен човек, проповядващ въстание, и вследствие на това Миладинович бил арестуван, а владиката се заел да преведе на турски език намерените у него книжа”. По този повод битолският английски консул Чарлз Калверт пише на 24 юли 1861 г. до своя посланик в Цариград сър Хенри Булверт частно писмо с подробни сведения за Д. Миладинов. Според него “Миладинов е по-скоро жертва на политико-религиозно преследване от страна на гръцкото духовенство и особено на гръцкия архиепископ в Битоля. Този гръцки владика е имал свободен достъп да преглежда всичките частни писма на споменатия и от неговите уста идва тълкуванието за онова, което е открито там… Изглежда че Миладинов е български патриот, който неуморно се е трудил да освободи своите сънародници от робията на фанариотската черква, проповядвайки да я напуснат и да си основат българска народна черква”. [72] А битолският австрийски вицеконсул Франц Ритер фон Соретич, който научил сръбски и български език, в доклад от 30 май 1861 г. пише: “Абдул Керим паша (валия на Битоля) ме запозна поверително със съчиненията и книжата на арестувания учител от Струга Миладинов, които са написани, изключая написаните на гръцки писма, на известното ми българско наречие на кирилица. От тях добих твърдото убеждение, че до момента на арестуването си Миладинов енергично е действал не в полза на унията със римския Свети престол, а за отделянето на българите от Гръцката патриаршия и за основаването на отделна българска православна църковна общност” [73].

След трагичната участ на братя Миладинови в цариградската тъмница отношенията между митрополит Венедикт и българското население на епархията още повече се влошили. На 16 октомври 1863 г. била осветена построената в Долната махала с парични дарения на българи битолчани църква “Св. Неделя”. Владиката уверил битолчани, че няма да им пречи да си намерят и доведат български учител, за да им учи децата. Обаче направил точно обратното, когато те довели такъв от Прилеп. Учителят бил открито заплашен със заточение в Мала Азия, като същата заплаха била отправена и към битолските градски първенци. Няколко дни след тези заплахи множество от битолчани се явило пред Венедикт с прошение да не противодейства на народното желание, но отново им било отказано.

На следната година се стигнало и до открит конфликт. Както съобщава австрийският консул П. Окули, “българите поискаха от гръцкото духовенство богослужението в църквата извън града да се извършва на български език”. Било им отказано под предлог, че владиката отсъства продължително от града. На 19 юли 1864 г., когато свещеникът започнал да чете литургията на гръцки език, “един млад българин… пристъпи към олтаря и започна да чете молитвите на български език”. Присъстващите гърци и погърчени власи се нахвърлили върху българите и започнал юмручен бой. Българите били изгонени от църквата, а четецът ­ вързан, предаден на турските власти и затворен [74].

Борбата на българите в Битоля за българска църква вървяла успоредно с искането за българско училище. През 1865 г. бил постигнат първият успех. Както съобщава австрийският консул П. Окули, “българската община наброяваща над 15 000 души, вече от много години настоява пред съответните губернатори за изграждане на българско училище, но не получава разрешение. Когато неотдавна българите се готвеха да подновят искането си, гръцкото духовенство им предложи да открие към гръцкото основно училище един отдел за изучаване на български език и да назначи специален учител. Българите незабавно уредиха всичко и от този ден (24 декември) отделът, в който се преподава български език от учител, е открит за българските деца” [75]. Р. Жинзифов подробно описва противобългарското държане на митрополит Венедикт, посочвайки една църковна служба в Битоля на 7 юли 1866 г. [76]

В началото на 1868 г. прилепчани изпратили изложение до три инстанции (прилепския каймакамин, битолския мютесариф и Високата порта), че се отказват от Патриаршията и настояват да им се изпрати български митрополит. Тяхното искане не било удовлетворено и на 25 февруари с.г. в Прилеп пристигнал да служи и да прочете патриаршеския отговор Венедикт. Когато владишкият дякон започнал да чете евангелието по гръцки, по даден знак от Коста Карата множеството в храма извикало “Некюме!”. Владиката се опитал да усмири недоволните българи, но възгласите отново проехтели в молитвения дом. Тогава той наредил да се прочете евангелието само на църковнославянски. След като народът отказал да чуе и съдържанието на патриаршеското послание, Венедикт доизкарал службата по църковнославянски и дори не споменал името на гръцкия патриарх [77]. За тази му самоволна постъпка той е наказан от Патриаршията, която го понижила във ферски епископ (подчинен на солунския митрополит) и преместила в Бер. В същото време прилепчани образували българска църковна община от 12 члена, която станала централна българска община в епархията. Те отказали да признаят новия пелагонийски митрополит Партений (бивш янински), като установили близък контакт с новооснованата битолска църковна община [78].

Интересни данни за завършека на борбата за българска църква в Битоля дава австрийският консул П. Окули. В писмо до австрийския посланик в Цариград от 16 октомври 1868 г. той пише: “Намиращата се извън пределите на този град църква “Св. Неделя”, която беше построена преди 7 години със средствата на българската община и в която от година и половина богослужението се извършва на български език, имаше досега заедно с градската църква “Св. Димитър” едни и същи настоятели от гръцката и влашката националност.

Неотдавна българите проведоха заседание, на което единодушно решиха: отсега нататък да избират за църквата “Св. Неделя” собствени настоятели от своята среда. Изборът стана тези дни, независимо че както гърците, така и власите бяха против. Новите български настоятели напълно се отрекоха от тези на гръцката църква и сами се справят с работата, без да се съобразяват с предишните настоятели, които напразно се опитваха да навредят на доброто име на новоизбраните българи” [79].

През ноември 1869 г., както съобщава П. Окули, българската общност организирала в църквата “Св. Неделя” богослужение, на което присъствали много българи. “След службата учителят държа остра реч срещу гръцкия патриарх, както и срещу тукашния нов архиепископ, след което всички присъстващи единодушно обявиха официално непризнаването на гръцкото духовенство и присъединяването към българската църква.” Архиепископ Партений поискал от губернатора да бъдат наказани българските първенци, да се забрани служба на български в църквата “Св. Неделя”, а той лично изпратил българските свещеници във Велес.

Същевременно българите отворили с взлом гръцкото училище, унищожили всички гръцки учебници и назначили български учители.

Само след един месец от Високата порта пристигнала заповед до битолския валия, според която “никой не бива да пречи на българите да се отделят от гръцката патриаршия”. Архиепископ Партений трябвало да се подчини на заповедта и дори върнал обратно изпратените от него свещеници във Велес [80].

5. Църковно-националните борби
   във Велешка епархия

През възрожденската епоха Велес бил казалийски център (седалище на каймакамин) и влизал в състава на големия Солунски санджак. Още по време на Охридската българска архиепископия той бил център на епархия, като до средата на ХVIII в. митрополията била в стария град [81]. След ликвидирането на архиепископията за владици били изпращани гърци. Обаче по онова време никой във Велес не знаел да чете и пише по гръцки, затова службите се извършвали на църковнославянски. В началото на ХIХ в. митрополит бил Игнатий, грък от Лариса, който стоял начело на епархията около 45 години и починал във Велес през 1842 г. Почти неграмотен и необразован (едва се подписвал), той се стараел да няма конфликти със своите пасоми и градските първенци. Обаче стриктно изпълнявал повелението на патриарха и обикалял всички манастири в епархията си, като изгарял намерените в тях църковнославянски богослужебни книги [82]. По времето на този митрополит велешани построили две църкви в града си – “Св. Спас” и “Св. Пантелеймон” [83].

Следващият архиерей във Велес бил едва 30-годишният грък Теоклит (1842-1847). Първоначално велешани го посрещнали доста хладно, но владиката се оказал мекушав и проявил търпимост към въжделенията на българите. Обаче Патриаршията не останала доволна от тази му политика и го преместила в Бер [84].  На овакантената Велешка катедра бил преместен мостарският (в Херцеговина) митрополит Авксентий (1847-1855), българин от Самоков. По време на неговото управление българското просветно-църковно дело получило голям напредък. За това дял имал и учителят велешанин Йордан Константинов-Джинот, който се изявил като бранител на родния език и радетел за народна просвета[85].

Според очевидци Авксентий дошъл от Херцеговина с голямо богатство и във Велес водел невиждан по своя разкош живот – правел пищни пиршества, имал скъпи коне и много прислуга, държал се строго и надменно, раздавал пари на заем и за няколко години “станал пълновластен заповедник в града” [86]. Въпреки това спечелил уважение не само сред миряните, а и сред духовниците. Така например през 1853 г. игуменът на Зографския манастир го нарича в едно писмо “първия в България български владика, пастир нечужд, не наемник, който неради овците, а пастир свой българин” [87].

През 1855 г. Патриаршията преместила Авксентий в Кюстендил като викарий на тамошния митрополит, а поставила на неговото място във Велес гърка Антим. Новият митрополит бил слабохарактерен и безволев човек и първоначално населението го посрещнало много студено. Той се стремял да бъде в лоялни отношения с първенците, захванал да учи български език, проявил търпимост към авторитетния учител Георги Икономов (дупничанин). Обаче скоро отношенията между гражданството и владиката се влошили, главно поради неговата алчност [88].

През лятото на 1860 г. разривът достигнал своя апогей и на 22 юли владиката си подал оставката, но останал във Велес. В началото на август с. г., използвайки отсъствието на първогражданите, които били на прочутия Прилепски панаир, ги оклеветил пред властите, че готвят бунт, като посочил и конкретни имена. Най-влиятелният от старите турци хаджи Исмаил му поискал и писмено изложение. Когато го получил, публично смъмрил владиката: “Лъжеш и лъжеш за това, защото българите не ти позволяват да обираш народа… Мен ми е много жал, дето съм принуден да ти го кажа в очите… Стори добрината да оставиш Велес и в името на вашия Бог аз те моля да не правиш такива работи друг път” [89].

След тази случка Антим заминал за Цариград, а завърналите се първограждани от панаира били посъветвани от х. Исмаил да запазят спокойствие и да бъдат много предпазливи при очакваното посещение на великия везир Мехмед Къбръзли паша, който бил голям враг на славянството и покровител на католиците. Неговата обиколка из Македония целяла не само да проучи какво е истинското положение между раята и главно оплакванията на българите християни против гръцките владици, но и да издири проводниците на “чуждите агентури” (безсъмнено Русия) и да нареди за тяхното арестуване и съдене [90].

Коварният пелагонийски митрополит Венедикт дошъл във Велес да посрещне великия везир, като носел цял куп оплаквания против паството си и най-вече срещу учителите. През септември 1860 г. пашата пристигнал и останал няколко дни в града. Тогава Венедикт се явил при него и енергично защитил колегата си Антим Велешки, като изтъкнал, че главна вина за всички неприятности имали двамата учители Йордан Константинов-Джинот и Георги Икономов. Първият бил наклеветен, че “четял разни престъпни книги и бил сръбски агент в Македония”, а вторият “като руски шпионин, който имал постоянни сношения с Русия”. Мехмед паша веднага наредил да се направи обиск в домовете на тези учители и сред книжата на Джинот намерили някои съчинения на Г. С. Раковски. Той бил арестуван и по-късно изпратен на заточение в Айдън, Мала Азия [91].

Митрополит Антим през 1862 г. се завърнал във Велес, но населението отказало да му плаща владичина и на следващата година той отново заминал за турската столица. По същото време от страна на велешани за Цариград се отправил Зафир Ангелов, който бил натоварен да вземе инструкции за действие от тамошната българска църковна община. През 1864 г. битолският мютесариф пристигнал във Велес да уреди отношенията на населението с владиката им. След като изслушал оплакванията на велешани, строго им заявил, че законите ги задължават да почитат своите духовни началници. Постепенно първогражданите омекнали, но не се съгласили владичината да се събира както досега. Стигнало се до компромисното решение да му плащат 24 000 гроша годишно, като пашата им обещал, че няма да обръща внимание на владишките интриги [92].

За Коледните празници на 1864 г. Цариградската патриаршия изпратила във Велес гръцкият архиерей Кирил, който да служи по празниците и да събере владичината на Антим. Велешани обаче му позволили да служи на връх Рождество Христово, като отказали да му дадат неизплатената владичина [93]. През 1865 г. митрополит Антим се завърнал във Велес, но никой не го посрещнал и той заживял “като чужд човек в града”. Това, разбира се, не му попречило да си служи с интриги и клевети пред турските власти срещу своите пасоми [94].

През януари, както съобщава П. Окули, във Велес се стигнало до конфликт между българи и власи. В този град с население 18 600 българи и 1000 власи, епископ Антим приел искането да се направи благодарствено богослужение за отделяне на българската църква от гръцката, както и да се направи повторна ревизия на приходите и разходите на всички основани от българите манастири [95].

През юли 1869 г. Патриаршията изпратила във Велес бившия Дебърски митрополит Генадий, който бил македонски българин и в Дебър развил активна дейност за въвеждането на българския език в храмовете. Първоначално велешани отказали да го признаят за свой архипастир, понеже бил “назначен от гръцкия патриарх, на чиято църковна власт те отпреди няколко месеца бяха престанали да се подчиняват” [96]. Обаче Генадий се отказал от Патриаршията и се присъединил към независимата българска църковна йерархия, която скоро трябвало да се узакони.

6. Църковно-националните борби
   в Полянинска епархия

Полянинската или още Дойранска епархия фактически била епископия, подчинена на солунския митрополит. Нейните граници обхващали четири кази – Кукушка, Гевгелийска, Карадачка и Полянинска (Дойранска). Седалището на епископа било в Дойран, като в Кукуш той имал свой конак, където отсядал при посещения в града [97]. В зародилата се през първата половина на ХIХ в. църковно-национална борба главна роля играел Кукуш, който по това време се издигнал като важен стопански и административен център. Тук още през 1825 г. било открито добре уредено общинско училище, в което се преподавало на гръцки. Сред градските първенци се откроявал търговецът платнар Нако С. Станишев, който застанал начело на просветно-църковните борби и по чийто почин през есента на 1840 г. бил поканен за учител Д. Миладинов [98].

Н. Станишев се сприятелил с Д. Миладинов още в Охрид и Струга, където ходел по търговия. Доведеният от него учител бил посрещнат радушно от кукушани, които ратували за духовно свестяване. Той уредил двете училища – първоначалното и класното, като броят на учениците бързо нарастнал. Освен това Д. Миладинов, както и в Охрид, станал любимец на гражданството, като групирал около себе си по-будните и непокорните и бързо се наложил като водач и инициатор на всички обществени почини [99]. Това не останало незабелязано от полянинския епископ Антим, който се заел да изгони амбициозния учител от епархията си. За целта го наклеветил пред турските власти като размирен човек и Д. Миладинов след двегодишно учителствуване трябвало да напусне Кукуш, за да не попадне в затвора [100].

Епископ Антим си спечелил омразата на кукушани при строителството на църквата “Св. Георги”, построена на едноименен хълм в непосредствена близост до града. Преди на това място имало стара църква или манастирски храм, твърде малка и почти развалина. При нейното разрушаване в един от зидовете й намерили един товар стари български ръкописи (на пергамент) и около 20 000 гроша стари пари. Епископът обявил тези книги за “еретически, протестантски” и кукушани му позволили да ги “изгори пред техните собствени очи”. Освен това той подвел гражданите и им взел и старите пари. Всичко това станало причина кукушани да се оплакват дълго време на солунския митрополит, който най-сетне временно отстранил Антим, а на негово място изпратил някой си архиерей Атанасий. Връщането на Антим в Полянинска епархия не се харесало на пасомите му и започнали нови разправии с него. Ето защо Цариградската патриаршия го преместила, като го направила митрополит и го изпратила във Воденската епархия [101].

През май 1845 г. за полянински епископ бил изпратен фанариотът Мелетий, родом от Цариград и сродник на великия патриаршески логотет. Той бил олицетворение на всички фанариотски злоупотребления и византийска разпуснатост и с право кукушани го наричали “огледало на гръцките владици” [102]. През 1850 г. кукушани се оплакали от алчния си и развратен владика пред солунския валия Якуб паша. Узнавайки за това, седемте епископи подведомствени на солунския митрополит се събрали на съвет и в крайна сметка решили да се противопоставят на българите от Кукуш, като обещали да броят на валията сумата от 32 000 гроша (12 хиляди от тях броил веднага самият Мелетий). Срещу тази доста крупна сума епископите искали изпращането на няколко кукушани на заточение. От своя страна, без да знаят за дадения от епископите подкуп на валията, жителите на Кукуш приготвили 3000 гр. рушвет за Якуб паша да им разгледа по-скоро жалбата. Обаче като разбрали как стоят всъщност нещата, и че трима от тях ще бъдат изпратени на заточение, потърсили помощта и съдействието на английския консул в Солун Чарлз Блънт. Последният информирал валията, че е в течение на жалбата на кукушани и очаква справедливото й решение. Стреснат от намесата на дипломата, Якуб паша “замазва работата”, като накарал кукушани да се помирят с епископа си, а него и солунския митрополит Калиник “строго” посъветвал да не тормозят раята [103].

В продължение на седем години нови конфликти между Мелетий и пасомите му нямало. През 1857 г. кукушани поканили за учители видните възрожденски дейци Райко Жинзифов и отново Д. Миладинов. Веднага започнал небивал подем в просветното дело, като и в църквите постепенно зазвучали черковнославянски песнопения и молитви. Тези нововъведения достигнали до ушите на епископа, който поканил двамата учители да го посетят в Дойран. Те станали свидетели на разкоша и безпътието, в които живеел гръцкият епископ. От беседата, която водили, Жинзифов заключил: “В действителност фанариотът всичко прощаваше за пари, но ако би се осмелил някой да укори поведението му, тогава се превръщаше в звяр.” [104]

На Гергьовден, 23 април 1858 г., бил храмовият празник на църквата “Св. Георги” край Кукуш. За празника пристигал Мелетий с целия си антураж. На тържествената служба се стекли стотици граждани, а също и много селяни от околните села. Когато владишкият дякон започвал да пее по гръцки, учениците тутакси му отговорили по църковнославянски. На същия език бил прочетен и Апостолът от един младеж. Гръцкият архиерей почервенял от гняв от тези своеволия и изпратил свой човек в олтара да каже на свещениците по-бързо да изкарат службата. След църковния отпуск Мелетий влязъл в остри пререкания с учителите, загдето “зле” възпитавали учениците. Подкрепен от първогражданите, Д. Миладинов рязко му възразил, че той няма право да се меси в работите на училищата, които принадлежат към църковната градска община, а не към владиката. Разяреният епископ веднага напуснал Кукуш и се прибрал в Дойран [105].  Оттам той заплашил кукушани, че ако не се откажат от “това нововъведение”, ще ги “афореса” (т. е. отлъчи от църквата). На тази заплаха “кукушаните му затнаха устата на владиката и он волею и неволею се замолча, но видимо сърцето му кипеше от гняв и ярост. Бог да го научи на добро!” [106].

На празника “Света Троица” (или Петдесетница) през 1858 г. светогорският духовник Климент, който пребивавал в Кукуш, отслужил за първи път цялата служба на църковнославянски. Очевидецът Р. Жинзифов по този повод пише, че “сърцата на събралите се в храма, изпълнени от вяра, се затрогнаха, когато свещеникът ги призоваваше да преклонят колена и с умилителен глас им предаваше думите на известни молитви, четени в този ден” [107]. Така от този ден в Кукуш започнало да се служи на църковнославянски и това безспорно било заслуга на Д. Миладинов.

Под давление на учителя си Д. Миладинов кукушани решили да направят от градеца си голям просветен център, обаче им липсвали средства. Затова те писали на 4 май 1858 г. до Зографския манастир в Света гора: “Заради новото училище всесмирено Ви се молим и Ви целуваме десниците да благоволите да дадете хиляда австрийски желтици сос файда.” [108] В същото време се обърнали за помощ и към Русия, като писали писма до руския император и до Св. синод на Руската православна църква [109]. В писмото до руския император кукушани молили да се разреши на архимандрит Климент, Константин Т. Дупков и Георги Т. Златаров да посетят Русия с цел да събират помощи за проектираната “централна славянска гимназия.” [110]

В края на ноември 1858 г. в Кукуш пристигнал панагюрецът Васил Чолаков, който учил в Москва заедно с Константин Миладинов. Бъдещият книжовник и фолклорист предприел частична обиколка из Македония, подпомогнат от Московския славянски благотворителен комитет, който му дал 160 рубли [111]. На 25 ноември с.г. Нако Станишев го завел в църква, гдето първогражданите го посрещнали с голямо съжаление, че все още нямат църковнославянски богослужебни книги, за да празнуват деня на св. Екатерина заедно с всичките други българи. Все пак “Апостол и Евангелие слушах на български язик из преводът на о. Неофит (Рилски). В църквата най-голямо впечатление ми стори това: като влезох в св. олтар, видях да служат двама свещеници, из които единът още не могъл да ся научи да чете свободно по български като престарял чоловек и затова по-младият му шъпнеше пред престола, а той го повтаряше. Това като видях, не можех да ся не просълзя и да не пожаля почтенний старец.” [112]

След В. Чолаков на 10 декември 1858 г. в Кукуш дошли двама видни руснаци – Александър В. Рачински и Егор П. Южаков. Те имали специално поръчение от руското царско правителство и от Московския славянски благотворителен комитет – да се намесят в българо-гръцките църковни работи, да подкрепят кукушани да въведат църковнославянския език в богослужението, да се запознаят с хода на католическата пропаганда в този край, да разпространят в хиляди екземпляри книгата “Православни църковни братства” и да подпомогнат с парични средства училищата[113]. Кукушани посрещнали скъпите гости с неописуема радост и се надпреварвали да ги канят по домовете си “да изпием благо пияне, да изядем сладко ядене”. На празника св. Спиридон (12 декември) ги поканили на църковна служба, отслужена по църковнославянски. “Боже мой! – възкликва Южаков. – Този народ, от когото ние взехме църковнославянските книги, който ни научи да четем и пишем на славянски – този народ сега ни моли да му прочетем служба на славянски език… Мнозина плакаха от скръб, че нямат славянско богослужение, и от радост, че го слушат.” [114]  Двамата руснаци посетили и кукушките училища и останали доволни от голямото желание на поробения народ да се учи. Освен това Южаков се заел и в продължение на десетина дни (от 15 до 25 декември) научил децата от класното училище и свещениците да четат по църковнославянски. “Въпреки тежката си орисия, пише той, българите остават верни на себе си – пазят в себе си горещ патриотизъм при всичките усилия на враговете им да ги направят турци или гърци. Аз сега гледам на българите като на народ с богати заложби за добро, за да не кажа – за велико.”  [115]

След заминаването на А. Рачински и Е. Южаков борбата срещу епископ Мелетий продължила още по-ожесточено. Кукушани образували един “висок съвет”, който поел в свои ръце народните работи. Негов председател бил Н. Станишев, а секретар – Д. Миладинов. Делегация от съвета начело със Станишев и Миладинов посетила солунския митрополит Неофит (това е бившият търновски митрополит Неофит Византиос, изгонен от търновци през 1857 г.) и му връчила официален протест. В него населението искало смяната на епископ Мелетий и назначаването на български владика и въвеждането на църковнославянски в църквите и български език в училищата. Понеже исканията им не били удостоени с внимание, кукушаните потърсили за помощ и съдействие католическата лазаристка мисия в Солун. През април 1859 г. кукушани изпратили своя делегация и в Цариград, като искали от Патриаршията смяната на Мелетий и изпращането на български епископ. И този път молбите им останали без последствие [116]. През юни с. г. нова делегация посетила митрополит Неофит в Солун и заплашила, че ще прибягнат към унията. Това решение обаче предизвикало разкол в самата делегация. Д. Миладинов и негови съмишленици, които били убедени привърженици на православието и Русия, напуснали Солун и се прибрали в Кукуш. Останалите пък започнали преки преговори с лазаристите и с френския консул. Стресната от това, Патриаршията преминала към половинчати действия, нареждайки на солунския митрополит да предприеме разследвания. Изпратеният от него епископ-анкетьор в Полянинска епархия бил подкупен от Мелетий с твърде голяма сума. Протестите на населението продължили и Неофит Солунски изпратил нови трима “екзарси” да разследват деянията на подведомствения му епископ. Най-сетне решил да го смени, обаче обявил епархията му на “мезат” (т. е. на търг). В това срамно наддаване участвали различни духовници и “Яков Потамонский (или Платамонский) като по-богат с български парички даде 300 000 гроша” и получава епархията. “Така Солунский митрополит – пише анонимен дописник, ни продаде живи пак на грък владика… От тука можеме да познаеме, че рибата смърди от главата; лоши са и безсъвестни и даже, можеме да речеме, безбожни са первите правители на Църквата.”  [117]

При това положение кукушани прибягнали към крайни мерки. На 12 юли 1859 г. те подали специално “Прошение” до папа Пий IХ, в което заявили, че ще признаят неговата върховна власт при условие, че ще им се запази православното богослужение и църковният обичай, и че за техен архиепископ ще бъде назначено лице, избрано от народа. Приемането на унията, въпреки че не било правилна стъпка, за кукушани било по-скоро тактическа маневра, “възприета като удобно за момента средство за изгонване на фанариотското духовенство” и на практика означавало скъсване с Цариградската патриаршия. Само по себе си това събитие било “революционен акт”, който раздвижил българската общественост в турската столица и изплашил самата Патриаршия [118].

Цариградската патриаршия веднага изпратила в Кукуш свой парламентьор. Това бил епископ Иларион Макариополски, който се справил отлично с поставените му задачи: убедил кукушани да се откажат от унията. Те обаче поискали епископ българин и за такъв Патриаршията им ръкоположила на 29 октомври 1859 г. Партений Зографски, българин от с. Лазарополе, Дебърско, учил последователно в Гърция и Русия [119]. Новият полянински епископ бил приет радушно в Кукуш, но скоро започнали интриги против него от солунския митрополит Неофит. Наложило се самата Патриаршия да изпраща на два пъти анкетни комисии от свои екзарси, които да разследват дейността на епископ Партений. Дори се стигнало до отстраняването му за известно време, като в началото на 1864 г. получил разрешение да се завърне в Кукуш[120]. Обаче неговата народополезна дейност не се харесала нито на скопския митрополит, нито на самата Патриаршия. И след като не успели да го изгонят от епархията, прибягнали до други методи. През септември 1867 г. той бил повишен в титулярен митрополит и изпратен на Нишавската (Пиротската) катедра [121]. Съвсем изненадващо за нов епископ на Полянинската епископия отново бил избран Мелетий, същият онзи, който преди десетина години кукушани изгонили. В избора му участвал и дал гласа си за него и Нако Станишев, под чието ръководство по-рано населението се борило против Мелетий [122].

Кукушани и селяните от цялата каза открито заявили, че не признават Мелетий за свой епископ и борбата против фанариотите пламнала отново. Общинарите прибрали ключовете от владишкия конак и не пуснали вътре архиерея си. Въпреки това последният пристигнал на 23 август 1868 г. и направил опит да служи в църквата “Св. Богородица”. Обаче всички богомолци заедно с певците напуснали храма и се преместили в другата църква “Св. Атанас”. Засраменият владика се опитал да отиде да служи в близкото с. Енешово, но селяните му заявили, “че ще го обезчестят повече, отколкото кукушани, понеже не го припознават… Този отговор – пише неизвестен дописник, му дават почти всички села” [123].

Въпреки всичко това Мелетий с разрешение на официалната турска власт започнал по насилствен начин да събира владичината си. Кукушани категорично отказали да му плащат и открито заявили, че “нямаме артък пари да му даваме; но както сме го изгонили преди 10 години, така и сега не го приемаме, не го припознаваме – ни него, ни митрополита му, нито пък патрикът му – и имената им още оттогава и досега сме ги изхвърлили от молитвите ни.” [124] Обаче солунският валия взел страната на гръцкия епископ и грубо наредил на християнското население да плаща на архиерея си. Когато и тази заплаха не помогнала, държавните турски бирници били натоварени да събират и владишките данъци, като непрекъснато заплашвали кукушани “със затвор, с железа и синджири и отвеждане в солунските хапсани” [125].

* * *

Известни са още десетки, дори стотици подобни случаи от най-различни населени места в Македония, как, по какъв начин и с какви средства българите християни са отстоявали своите искания за богослужение на църковнославянски, за български архиереи и за църковна независимост. Дори в такъв отдалечен град като Костур, намиращ се под пълното влияние на Патриаршията, през бунтовната 1869 г. българите също надигнали глава. Австрийският консул П. Окули пише на 1 октомври с. г.: “Жителите на отдалеченото на 20 часа оттук градче Костур са албанци и гърци, но всички села около Костур до Караферия се обитават изцяло от българи, в чиито селски училища не се учи български, а гръцки език.

Сега българите уволнили всички учители по гръцки език, които единствено със застъпничеството на гръцките епископи получавали както назначението, така и съответната заплата, назначили български учители и заявили на гръцките духовници, че отсега нататък и богослужението трябва да се извършва на български език [126].

Както е известно, църковно-националната борба представлявала “мирен” етап в националната революция [127] и в нея участвали всички социални слоеве на българското възрожденско общество. По своята същност тази борба била обществено политическо движение за признаване на българската нация като самостоятелна единица на православната общност в пределите на Османската империя. Още на времето Любен Каравелов оценил същността на църковния въпрос и категорично посочил, “че българският черковен въпрос не е нито йерархически, нито канонически, а политически, защото с неговото решение ще да се признае и съществуването на българската народност, която доскоро не беше призната даже от самото правителство. Ако българите да би се отказали днес от своите черковни права, то в това също време тия би трябвало да се откажат и от своето име; а това никога не може да бъде.” [128]

1. Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., 1971, с. 47 и сл.
2. Гандев, Хр. Проблеми на Българското възраждане. С., 1976, 85?86.
3. Срећковић, П. Податци за историjу цркве у Староj Србии. Гласник, кн. XI, 1874, 221-222.
4. Иванов, Й. Български старини из Македония…, с. 121.
5. Ников, П. Цит. съч., с. 47 и сл.
6. Маркова, З. Борба за църковно-национална независимост. – В: История на град Враца от древността до Освобождението, С., 1976, 212-216.
7. Дринов, М. Яков Трайков от София и Кара-Трифун от Скопие. – В: Дринов, М. Избрани съчинения. Т. II, С., 1971, с. 371.
8. Снегаров, Ив. Скопската епархия. Исторически очерк и възражения върху съчинението на професор Р. Груић “Скопска митрополиjа” (Скопие, 1935). – ГСУ БФ, т. ХVI, 2, 1938/1939, с. 48.
9. Селищев, А. Кирил Пейчинович. – В: Сб. в чест на Васил Н. Златарски по случай на 30-годишната му научна и професорска дейност, С., 1925, с. 392 и сл.
10. Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 49.
11. Кънчов, В. Град Скопие. Бележки за неговото настояще и минало. – В: Кънчов, В. Избрани произведения. Т. II, С., 1970, 130-131.
12. Снегаров, Ив. Цит. съч., 63-68.
13. Селищев, А. Полог и его болгарское население. С., 1929, с. 147.
14. Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 68.
15. Станков, А. Жизнеописание митрополита Охридо-Пловдивскаго Натанаила. (Автобиографични бележки). – СбНУНК, кн. ХХV, С., 1909, с. 6.
16. Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 69.
17. Станков, А. Цит. съч., с. 5. Последният е баща на митрополит Натанаил.
18. Снегаров, Ив. Цит. съч., 72-77.
19. Кънчов, В. Цит. съч., с. 123.
20. Снегаров, Ив. Цит. съч., 78-80.
21. Кънчов, В. Цит. съч., 138-141.
22. Вж. подробно за него у Василев, Р. Църковно-народната борба в Скопската епархия. – В: Сб. 100 години от учредяването на Българската екзархия, С., 1971, 257-260.
23. Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 86.
24. Кънчов, В. Цит. съч., с. 155.
25. Бурмов, Т. Българо-гръцката църковна распря. С., 1902, с. 115.
26. Василев, Р. Цит. съч., с. 261.
27. Кънчов, В. Цит. съч., 156-157.
28. Ников, П. Цит. съч., с. 128.
29. Снегаров, Ив. Цит. съч., 90-91.
30. Василев, Р. Цит. съч., с. 264.
31. Кънчов, В. Цит. съч., с. 159.
32. Кънчов, В. Цит. съч., 160-161.
33. Кирил Патриарх Български. Българското население в Македония в борбата за създаване на Екзархията. С., 1971, с. 39.
34. Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 101.
35. Кирил Патриарх Български. Цит. съч., с. 39.
36. Калев, Д. Българският църковно-народен въпрос в Охридска епархия. – В: Сб. 100 години…, с. 297
37. Снегаров, Ив. Град Охрид. Исторически очерк. – МПр., 1928, кн. 1, с. 115.
38. Калев, Д. Цит. съч., с. 298.
39. Шапкарев, К. Няколко критически бележки върху обнародваните до сега материали по историята на българщината в Македония. – БПр., 1895, кн. IХ-Х, с. 272.
40. В. Съветник, бр. 9 от 30 май 1864 г. (Дописка на К. Шапкарев от Охрид).
41. Снегаров, Ив. Нови данни за българщината в Македония. – МПр., 1925, кн. 4, с. 56.
42. Снегаров, Ив. Град Охрид. Исторически очерк, С., 1928, с. 50. (Отд. отп. от МПр., год. IV, кн. 1, 2 и 3 от 1928 г.)
43. Калев, Д. Цит. съч., с. 298.
44. Снегаров, Ив. Българският дух в Охридско-Преспанската епархия преди Освобождението на България (1878 г.). – МПр., 1943, кн. 4, 19-20.
45. На запазения му личен печат има надпис “Дионисиос Преспон”. Печатът се съхранява в Централния църковен историко-археологически музей при Св. Синод в София.
46. Табаков, Н. Братя Миладинови. Биография, С., 1966, 66-67.
47. НБКМ – БИА, ф. 33, а. е. 57, л. 23-24. Писмо на Авксентий Велешки до Захари Хаджигюров в Самоков.
48. Спространов, Е. По възраждането на град Охрид. – СбНУНК, кн. ХIII, С., 1896, с. 625.
49. Табаков, Н. Цит. съч., 67-68.
50. Табаков, Н. Цит. съч., с. 68.
51. Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 58.
52. Шопов, А. и Г. Стрезов. Кодекс на Охридската патриаршия. – СбНУНК, кн. Х, 1894, 578-579.
53. Пърличев, Гр. С. Автобиография (1830-1892). – СбНУНК, кн. ХI, 1894, 370-371.
54. Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 60.
55. Според Спространов той държал цял харем – имал на разположение няколко жени и водел една баба, която бабувала на бременните му жени. Според непотвърдени сведения тя му избабувала (акуширала) общо 18 деца – 6 в Охрид и 12 в Крушево. – Спространов, Е. Цит. съч., с. 637.
56. Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 62.
57. Снегаров, Ив. Нови данни…, 54-55.
58. Кирил Патриарх Български. Цит. съч., 57-58 и с. 91.
59. Спространов, Е. Цит. съч., с. 657.
60. Македония през погледа на австрийски консули (1851-1877). Т. I, С., 1994, с. 200.
61. Снегаров, Ив. Гръцки кодекси на Пелагонийската митрополия (Принос към историята на Пелагонийската епархия). – ГСУ БФ, 1947-1948, т. ХХV, 1948, 6-8.
62. Снегаров, Ив. Цит. съч., 14-18.
63. Пак там, 17-20.
64. Ников, П. Цит. съч., с. 249.
65. Еничерев, Н. Г. Спомени от моето учителство в Прилеп. – СбНУНК, 1904, кн. ХХ, с. 49.
66. Табаков, Н. Цит. съч., 36-39.
67. Дометиан Архимандрит. Методий Кусев и църковно-народната борба. – В: Сб. 100 години…, 275-276.
68. Еничерев, Н. Г. Цит. съч., 22-23.
69. Манчов, В. Спомени. С., 1982, с. 70.
70. Табаков, Н. Цит. съч., 75-76. По молба на Д. Миладинов Манчов писал на брат му Константин, който бил по това време в Загреб при епископ Йосип Щросмайер и подготвял за издаване прекрасния сборник “Български народни песни” (Манчов, В. Цит. съч., с. 78).
71. Кирил Патриарх Български. Цит. съч., с. 40.
72. Трайков, Н. Братя Миладинови. Преписка. С., 1964, 201?202.
73. Македония през погледа на австрийски консули…, I, 126-127.
74. Пак там, 326-327. По-подробно у Жинзифов, Р. Западната пропаганда в Македония. Съчинения. С., 1969, 236-242.
75. Македония през погледа на австрийски консули…, I, с. 358.
76. Жинзифов, Р. Цит. съч., с. 293.
77. Еничерев, Н. Г. Цит. съч., с. 49. Вж. и Радев, Хр. К. Зелената корона на владиката. Книга за Методий Кусевич, С., 1994, 45-46.
78. Ников, П. Цит. съч., с. 250.
79. Македония през погледа на австрийски консули (1851-1877/78). Т. II, С., 1998, с. 151.
80. Македония през погледа на австрийски…, II, с. 209 и 214.
81. Кънчов, В. Сегашното и недавно минало на град Велес. – В: Кънчов, В. Избрани произведения. Т. II, С., 1970, с. 185 и 216.
82. Кънчов, В. Цит. съч., 216-217. Кънчов имал възможността да научи от велешкия свещеник поп Георги, тогава още млад учител, как “е придружавал владиката в някои от тези варварски пътешествия по старите църкви; … той тогава бил убеден как тези вехтари съдържат еретически поучения, които били достойни за огъня. Сам той е изгорил един куп книги в една селска църква”.
83. Пак там, с. 218.
84. Пак там, с. 219.
85. В. Цариградски вестник, бр. 32 от 28 април 1851 г.
86. Кънчов, В. Цит. съч., с. 220.
87. Кирил Патриарх Български. Цит. съч., с. 34.
88. Кънчов, В. Цит. съч., 246-247.
89. Пак там, с. 248.
90. Табаков, Н. Цит. съч., с. 74 и посочената под линия литература.
91. Кънчов, В. Цит. съч., с. 249.
92. Пак там, с. 251.
93. В. “Гайда”, бр. 14 от 21 януари 1865 г.; Кънчов, В. Цит. съч., с. 251.
94. Кънчов, В. Цит. съч., 251-263.
95. Македония през погледа на австрийски консули…, II, с. 163.
96. Янишлиев, Б. Д. Гр. Дойран (Полянин, Пулин) и живота ни там при турското владичество до 1912 година (Спомени), С., 1936, с. 15.
97. Влахов, Т. Кукуш и неговото минало. С., 1969, с. 71.
98. Табаков, Н. Цит. съч., с. 16.
99. Арнаудов, М. Братя Миладинови. Живот и дейност. С., 1969, с. 43.
100. Шапкарев, К. За възраждането на българщината в Македония. С., 1984, с. 161.
101. Табаков, Н. Цит. съч., с. 162.
102. Пак там.
103. Пак там, 166-167.
104. Жинзифов, Р. Публицистика. Т. I, С., 1964, с. 52.
105. Жинзифов, Р. Цит.съч., I, с. 54.
106. Сп. Български книжици. Ч. II, кн. 2 от май 1858 г., с. 21.
107. Жинзифов, Р. Цит. съч., с. 55.; вж. и Влахов, Т. Цит. съч., с. 80.
108. Ковачев, М. Зограф. Изследвания и документи. Част I, С., 1942, с. 340.
109. Трайков, Н. Цит. съч., с. 49.
110. Пак там. Вж. и Влахов, Т. Цит. съч., с. 83.
111. Москов, М. Славянски благотворителен комитет. – Училищен преглед, 1924, кн. 10, с. 971.
112. Сп. Български книжици, год. I, кн. втора (24), част трета, декември 1858 г., с. 33 и сл.
113. Табаков, Н. Цит. съч., 45-46.
114. Южанов, Е. П. Месяц в Болгария. – Современник, 1860, кн. 10, с. 198.
115. Пак там, с. 202.
116. Влахов, Т. Цит. съч., с. 88.
117. Редовна притурка на в. България, бр. 2 от 7 септември 1859 г.
118. Карапетров, П. П. Сбирка от статии. Средец, 1898, 167-168; Влахов, Т. Цит. съч., с. 94.
119. Томов, Ф. Живот и дейност на хаджи Партения, архимандрит Зографски, епископ Кукушко-Полянски и митрополит Нишавски. – МПр., год. Х, кн. 1 и 2, 1936, 33-36.
120. В. Съветник, бр. 50 от 2 февруари 1864 г.
121. Томов, Ф. Цит. съч., с. 67.
122. Влахов, Т. Цит. съч., с. 106.
123. В. Македония, бр. 41 от 30 септември 1869 г.
124. Пак там, бр. 45 от 15 октомври 1869 г.
125. Пак там, бр. 50 от 1 ноември 1869 г.
126. Македония през погледа на австрийски консули…, II, 202 ­ 203.
127. Маркова, З. Борбата за самостоятелна църква – школа за национално и обществено-политическо съзряване на българския народ. – В: България 681 – 1981. С., 1981, с. 221.
128. Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 7, С., 1967, с. 366.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
МАКЕДОНИЯ В ДИОЦЕЗА НА БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ

1. Изграждане на Българската екзархия
   2. Екзархийското дело на кръстопът
   3. Утвърждаване на екзархийското ведомство в Македония и Одринско
   4. Просветно-културна дейност на Българската екзархия в Македония и Одринско
   5. Българската екзархия и ВМОРО
2. Изграждане на Българската екзархия

След близо четири десетилетия от първите вълнения във Враца и Скопие, през 1870 г. българското църковно-национално движение достигнало своя щастлив апогей. В петък, на 27 февруари 1870 г., султан Абдул Азис подписал ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Екзархия, полузависима от Вселенската цариградска гръцка патриаршия. На следващия ден ­ 28 февруари, събота, Тодоровден, великият везир Али паша извикал членовете на двустранната българо-гръцка комисия и им връчва по един екземпляр от фермана. Българските представители Гаврил Кръстевич и Иванчо Хаджипенчович веднага отнесли ценния и дългоочакван документ в столичния квартал “Ортакьой”, където се помещавал привременният български Свети синод, и го предали на владиците [1].

Мълвата за издаването на фермана тутакси обиколила българското население в Цариград. На другия ден, 1 март 1870 г., Неделята на православието, българската “Дървена църква” и дворът й в квартал “Фенер” били препълнени от радостни и възбудени богомолци. След божествената литургия и благодарствения молебен епископ Иларион Макариополски и Петко Р. Славейков произнесли вдъхновени слова. Веднага към всички по-големи общини полетели възторжени телеграми: “Честита Ви българска народна йерархия! Черковният въпрос се реши и реши се за наша полза!”. Навред настъпила всеобща радост и възбуда, организирани били спонтанни повсеместни тържества, ликували, пирували и съчинявали благодарствени адреси до султана и Високата порта. Така например на 12 и 13 март 1870 г. в Кукуш имало народни празненства с църковна служба и подходящи за случая речи в училището, произнесени от главния учител Кузман Шапкарев, от общинския писар К. П. Груев и от изтъкнатия кукушанин Д. Г. Станишев [2]. На 8 март с.г. охридчани отслужили тържествена църковна служба и понеже добре знаели предимственото значение на родния си град в бъдещото устройство на Българската църква, упорито започнали да настояват да им бъде изпратен по-скоро екзархийски митрополит [3].

Цариградската патриаршия посрещнала с неприязън този акт на османската администрация и обявила, че в него има намеса на антиканоничност [4]. Това обаче не отговаряло на истината, тъй като в султанския ферман от 27 февруари 1870 г. е залегнал проектът на цариградския патриарх Григорий VI от 1867 г., както и ревизираният пак от него проект на двустранната българо-гръцка комисия от 1869 г. Освен това по същество ферманът с нищо не нарушавал историческите права на вселенския патриарх, нито светите канони, приети на вселенски и поместни събори. Пет члена от фермана (3, 4, 6, 7 и 9) ясно и категорично говорят за поставяне на Българската екзархия в пряка връзка с Цариградската патриаршия и дори в известна зависимост от нея. В духа на църковните канони и в хармония с практиката на другите църкви са съставени и останалите пунктове на султанския ферман [5].

Единствено чл. 10 от фермана създавал известни “затруднения” за приемането му от Цариградската патриаршия. Този именно член определял духовната юрисдикция на Българската екзархия, като посочвал само част от епархиите, там където българското население било преобладаващо: Русенска, Силистренска, Преславска, Търновска, Софийска, Врачанска, Ловчанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Варненска (без град Варна и без близо двадесет села по крайбрежието на Черно море до Кюстенджа), Сливенски санджак без градовете Анхиало и Месемврия (дн. Поморие и Несебър), Созополска каза без селата по крайбрежието, и Пловдивска епархия без градовете Пловдив, Станимака (дн. Асеновград), девет села и четири манастира [6]. За останалите области със смесено население (именно македонските) се предвиждало да се проведе всенародно допитване и ако 2/3 от православното население пожелае, може да се присъедини към Екзархията. Това именно най-много подразнило Цариградската патриаршия, защото по такъв начин екзархийският диоцез оставал постоянно отворен и можел да се увеличава непрекъснато. От друга страна чл. 10 от султанския ферман отнемал от Цариградската патриаршия обширни и богати български епархии, лишавал я от значими финансови приходи и поставял твърда бариера против гръцкото влияние всред българската възрожденска нация[7]. Именно поради това Патриаршията започнала енергични протести пред Високата порта, а когато те останали без резултат, била замислена интригата за налагане на схизмата.

Въпреки противодействието, което оказала Цариградската патриаршия, българските дейци по църковния въпрос в Цариград пристъпили към изграждането на екзархийското ведомство. На 13 март 1870 г. бил избран Привременен смесен екзархийски съвет (в който влизат десет миряни между тях и Велю Милошев от гр. Ресен) и петимата владици. Съветът бил утвърден със султански указ на 30 март с. г. [8] Основната му задача била да изработи проектоустав за управление на Българската екзархия. Същевременно Високата порта разрешила свикването на Църковно-народен събор в Цариград, който да разгледа и приеме проектоустава и да избере първия екзарх. За целта Привременният смесен съвет изработил и изпратил до епархиите правилник (наречен “Повод”) за избиране на представители за събора [9].

На 5 февруари 1871 г. било проведено поредното, 42-ро заседание на Съвета, което по решение на участниците в него прераснало в първо предготвително заседание на Църковно-народния събор. Разгорещени дебати възникнали около законността и целесъобразността на участието на представителите от т.нар. спорни епархии, които не са упоменати поименно в султанския ферман. Първоначално до тези епархии не била отправена покана за участие, което хвърлило в смут населението им. Едва на 1 януари 1871 г. под влияние на демократично настроените църковно-народни дейци в Цариград временният Свети синод отправил призив към българските общини в тези епархии да изпратят свои избраници на събора. На 3?о предготвително заседание (проведено на 12 февруари 1871 г.) бил поставен въпросът за тяхното участие в заседанията. След изслушване на прочувствените изказвания на Тодор Кусев (по-късно монах под името Методий и старозагорски митрополит) от Пелагонийска епархия и на Г. Кръстевич за единството на българския народ, мнозинството гласувало да участват всички заедно и пълноправно. Така от македонските епархии в събора участвали следните представители: Костадин П. Шулев (заменен през юли 1871 г. с Лазар Йовчев) от Велешка епархия; Георги Гогов от Воденска епархия; Костадин (Коста) Сарафов от Неврокопско; Петър Димитров и Коста Петров Даскалов от Нишавска (Пиротска) епархия; архимандрит Виктор от Нишка епархия; Михаил Манчев от Охридска епархия; Тодор Йовчев Кусев от Пелагонийска (Битолска) епархия; хаджи Георги М. Бучков (заменен от 9 април 1871 г. от Костадин поп Гутов) от Поленинска (Дойранска) епархия; Симеон Георгиев Груев (от 12 март 1871 г. заменен от Стоян Костов) и иконом поп Георги от Скопска епархия; поп Тодор Илиев Тилков от Струмишка епархия; Захари Хаджигюров и Христо Димитров Тодоров от Самоковска епархия и Димитър Ангелов и иконом поп Апостол Поликарев от Кюстендилска епархия [10].

На 23 февруари 1871 г. Църковно-народният събор бил тържествено открит в Екзархийския дом в Ортакьой. В него взели участие 50 души, от които 11 духовници и 39 миряни. Председател на събора станал най-възрастният архиерей Иларион Ловчански, а секретар-писар ­ младият юрист Марко Д. Балабанов. Проведени били 37 редовни заседания, като на 23-то заседание от 14 май окончателно бил приет и подписан Уставът за управлението на Българската екзархия. На последвалите заседания бил приет и каталогът на кандидатите за екзархийски митрополити. В него влезли и някои духовни дейци от Македония, които имали големи заслуги за църковно-народното дело. Това са архимандрит Мелетий Зографски, родом от Струмица; архимандрит Виктор, нишки представител; архимандрит Натанаил Зографски, родом от с. Кучевища, Скопско; йеромонах Йеротей, родом от Кюстендил, игумен на Рилския манастир; йеромонах Неофит Рилски, родом от Банско; архимандрит Павел Симеонов, родом от с. Българооблаци, Костурско; хаджи Павел Божигробски, родом от с. Кониково, Воденско; Генадий, бивш велешки митрополит; хаджи поп Исай; архимандрит поп Михаил, родом от с. Галичник, Дебърско; йеромонах Иларион Зографски и йеромонах Евгений Мишайков, родом от с. Пътеле, Леринско (братов син на митрополит Панарет Пловдивски) [11]. Почти такъв брой кандидати били вписани и от немакедонските епархии, което красноречиво говори, че Първият църковно-народен събор с пълно право зачитал правото и приноса на македонските епархии в църковно-народната борба.

Съборът се саморазпуснал на 24 юли 1871 г., след като безрезултатно чакал два месеца позволение да избере екзарх. На 7 август с. г. представителите на спорните епархии в Македония подавали до великия везир колективно прошение, в което заявили: “Ние ще бъдем неотделни от Българската екзархия и молим да предпишите на местните власти да се съобразяват с предписанията на султанския ферман.” [12]

На 11 февруари 1872 г. Високата порта наредила на Привременния смесен съвет да избере екзарх, въпреки че Екзархийският устав все още не бил одобрен. Изборът станал на следващия ден, като за такъв бил избран най-възрастният архиерей Иларион Ловчански. Обаче по внушение на Портата и чрез натиска на някои политически кръгове той си подал оставката и на 16 февруари с.г. бил проведен втори избор, на който избрали за екзарх видинския митрополит Антим. Така Привременният смесен съвет завършил работата на Първия църковно-народен събор. На 23 февруари Високата порта утвърждила избора и на 17 март с. г. екзархът пристигнал в турската столица и поел поста си [13].

Изграждането на Екзархията било посрещнато с възторг и надежди от населението в македонските епархии. В едно писмо до Антим I прилепският народен деец Тодор Кусев въодушевено заявил: “Очите на целия български народ са умилително обърнати към Вас и към окръжаващия Ви Свети синод. Във Вашите ръце е кормилото на нашата църква. От Вас се чекат да избришите горките народни сълзи. Вие сте що ке утешите, омекчите и изведете на добро пасище отруденото, изнемощело и порабощеното останало до преди мало време без народност и пастири стадо Христово ­ българския народ.” [14]

На 11 май 1872 г., празника на светите братя Кирил и Методий, екзарх Антим I в съслужение с трима владици отслужил тържествена служба на Фенер, в края на която прочел акт, с който се провъзгласява възобновението на независимостта на Българската православна църква. С разрешение на Високата порта били ръкоположени и назначени първите екзархийски митрополити (от тях двама за македонските епархии ­ Иларион Кюстендилски и Виктор Нишки). На 28 юни 1872 г. Портата изпратила в Екзархията бератите на новите владици, които поетапно заминали за епархиите си. В началото на есента последвали нови избори и  ръкоположения ­  на Дамаскин Велешки, Доротей Скопски, Натанаил Охридски, Мелетий Софийски и Евстатий Пелагонийски [15].

Веднага след избирането на екзарха кукушани поискали да се присъединят към Екзархията и да си изберат свой митрополит. Населението от Радовиш и околията също подало молба до Българската екзархия и заедно с жителите на Струмица молило час по-скоро новоизбраният велешки митрополит Дамаскин да пристигне в епархията си, в която да бъдат включени и тези два града. От своя страна жителите на Скопие подали тъжба до Екзархията, че Високата порта бави издаването на берата на новоизбрания им митрополит Доротей, а населението от Воден се оплакало, че каймакаминът им пречи да се присъединят към Българската екзархия. Солунчани също подали молба да бъдат включени в екзархийския диоцез и дори провели епархийски избор за свой архиерей, като с най-много гласове за такъв бил избран отец Наркис. Костурска околия, която отхвърлила зависимостта на Цариградската гръцка патриаршия, изпратила молба да й бъде изпратен каталогът на кандидатите за митрополити, за да си изберат едного от тях. Така македонските епархии силно се раздвижили и залели Екзархията с молби за присъединяване към нея и за изпращането на екзархийски митрополити и свещеници [16].

Раздразнени от успеха на българското църковно дело, гръцките духовници още на 13 май 1872 г. свикали Патриаршески събор в Цариград, на който екзарх Антим I бил низвергнат, митрополитите Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански афоресани (отлъчени от църквата), а Иларион Макариополски бил предаден на вечна анатема и на огнена геена. Но след като видяла, че това изобщо не смутило българските църковни дейци, Цариградската патриаршия подготвила и свикала на 29 август 1872 г. голям гръцки църковен събор, който на 16 септември с. г. провъзгласил Българската църква и българския народ за схизматични [17].

И след създаването на Българската екзархия църковно-народната борба в македонските епархии продължила с пълна сила ­ този път за прилагането на чл. 10 от султанския ферман. Българското население от Серско, Драмско и Мелнишко започнало да изпраща протести и прошения до турската столица, за да иска присъединяването си към Екзархията. Неврокопските българи също се отказали от Патриаршията и от драмския гръцки митрополит и припознали за свой духовен архипастир екзарх Антим I. Същото направили и редица неврокопски села [18]. Интересна случка се разиграла през 1872 г. в драмското българско с. Плевня. Селяните посрещнали драмския митрополит въоръжени с тояги и ножове “като някой злодей и разбойник и го изгонили от селото си, а багажа му хвърлили в калта” [19].

По политически съображения Високата порта бавела издаването на бератите на вече избраните и ръкоположени митрополити ­ Доротей Скопски, Натанаил Охридски и Евстатий Пелагонийски (Битолски), въпреки че екзарх Антим I упорито настоявал за това. От своя страна населението на Скопска епархия настойчиво молило Високата порта да позволи на новоизбрания им екзархийски митрополит да пристигне в епархията, “защото им е нужен” [20]. Най-после през втората половина на 1873 г. турското правителство разрешило провеждането на истилями (допитвания) сред населението на Скопската, Охридската и други български епархии в Македония. Скопският гръцки митрополит Паисий започнал енергична дейност сред пасомите си, за да обърне резултата в полза на Патриаршията. Той накарал насила цели села да подписват махзари (заявления), че желаят да останат под върховенството на Цариградската гръцка патриаршия [21]. А когато преброителите започнали работа по цялата епархия, владиката раздавал рушвети наляво и надясно, но усилията му останали напразни. Почти цялото християнско население на епархията поискало присъединяване към Екзархията. Изключение направили само 60 къщи в Тетово, около 150 къщи в Скопие (от тях всичките власи), около 50 къщи в Куманово и няколко къщи във Враня. От селата в епархията само 10-11 останали да признават гръцкия митрополит [22]. Резултатите от проведеното допитване в Охридска епархия били обобщени в доклада на солунския валия от 26 февруари 1874 г. Предпочитания към Българската екзархия изявили 12 682 християни, а само 2862 предпочели да признават Цариградската гръцка патриаршия[23]. Най-голям бил броят на екзархистите от Охридска каза, следван от Ресенска и Крушевска нахия. Единствено в Преспанска нахия висшегласието било в полза на Патриаршията, поради което Смесеният екзархийски съвет очаквал нови усложнения [24]. Получените резултати от истилямите в Скопска и Охридска епархия явно показвали, че Българската екзархия ще спечели с голямо болшинство допитванията и в останалите македонски епархии. Това обезпокоило турското правителство, което решило да спре провеждането на истилями сред българското население в Македония [25].

Църковно-народната борба в най-западната част на Македония (Дебърска епархия) отбелязала своя апогей след създаването на Българската екзархия. През декември 1872 г. населението от епархията отправило прошение за присъединяване към новата българска йерархия. Подобни прошения били направени и през лятото на 1874 г. [26] Допитванията там станали през лятото на 1875 г. Според първоначални сведения само в Дебърска каза две села и 20 къщи от града останали под егидата на Патриаршията [27]. Цялостният доклад от допитването обаче се забавил, а по-късно Високата порта не го признала, защото намерила “нередност” при съставянето му. Революционните събития в България отклонили вниманието на турското правителство и Дебърска епархия, както и Поленинска и Струмишка, не успели да получат свои екзархийски митрополити [28].

Въпреки затрудненията от страна на Цариградската патриаршия и Високата порта, Българската екзархия бързо разгърнала широка творческа църковно-просветна и културна дейност, която затвърдила етнографските граници на българската нация, признати и от Великите сили. До 1878 г. в Македония имало екзархийски митрополити в Охрид, Скопие и Велес, а добре организирани църковни общини действали в Битоля, Прилеп, Струмица, Воден, Костур, Солун, Сяр, Одрин и др., които признавали Екзархията и под нейното ръководство изграждали църковно-просветното дело [29].

След погрома на Априлското въстание от 1876 г. екзарх Антим I се изявил като доблестен патриот и горещ родолюбец. Това не се понравило на Високата порта, която дипломатично поискала отстраняването му, подработвайки за тая цел видни цариградски българи. Без много шум на 12 април 1877 г. той бил свален от екзархийския престол и малко по-късно заточен в Ангора (дн. Анкара). На 24 април с. г. импровизиран “избирателен събор в Екзархийския дом” в Ортакьой с участието на трима митрополити и 13 миряни избрал и провъзгласил за нов екзарх младия ловчански митрополит Йосиф I (1840 ­ 1915) [30].

2. Екзархийското дело на кръстопът

Екзарх Йосиф I застанал начело на Българската екзархия в един изключително труден момент: била обявена Руско-турската освободителна война; съдбата на поробения български народ се решавала по бойните полета; Високата порта засилила подозрението и недоволството си към Екзархията; нарушено било единството на Св. синод и бил разстроен Екзархийският смесен съвет; дългоочакваното Освобождение било помрачено от решенията на Берлинския конгрес. Преди всичко бил нарушен екзархийският диоцез, който бил разпокъсан на пет части. Някои от тях като Нишка и Пиротска епархия преминавали към сръбската църква, а Северна Добруджа (Тулчански окръг) влязъл във ведомството на Румънската църква. Освен това на практика Екзархията загубила първенството си в Македония и Одринско, защото турското правителство, по настояване на Цариградската патриаршия, не признала екзарха за духовен глава на българите, останали в пределите на Османската империя. Именно поради това на митрополитите Натанаил Охридски и Кирил Скопски, изгонени от епархиите им още преди началото на войната, не било позволено да се завърнат в тях [31].

Това объркано и неизяснено положение неизбежно изправяло Българската екзархия пред редица проблеми. Най-главният от тях бил относно седалището на екзарха, който след Руско-турската освободителна война се оказал почти сам в Цариград. Ето защо той се преместил временно в Пловдив, където с известно прекъсване стоял година и няколко месеца, докато се реши този въпрос [32]. В Пловдив екзарх Йосиф I развил активна църковно-дипломатическа дейност. Той водил продължителни разговори с императорския комисар княз Дондуков-Корсаков, с генерал Столипин, с проф. Марин Дринов и редица други дейци на Временното руско управление. Като родолюбив българин проф. М. Дринов изказал мнение пред руския посланик в Цариград  граф Лобанов-Ростовски, че екзархийският диоцез трябва да бъде разширен. Според него “няма да има никакви затруднения да се присъединят към Екзархията и Дебърската, Полянинската и Струмишката епархии, където подготвителните работи за това присъединяване бяха извършени от турското правителство и единствено завършекът на това дело бе спрян… Относно Мелнишката, Мъгленската и Воденската епархия, в които няма нито едно гръцко село, може би, ще се наложи да се направи проверка на населението… за присъединяването към Българската църква. Относно Сереската, Костурската, Драмската, Солунската и Адрианополската епархии, в които се срещат и гръцки села, този въпрос според мен е трудноразрешим по смисъла на желанията на българите.” А когато през октомври 1878 г. Европейската комисия, натоварена с изработването на Органическия устав на Източна Румелия, се преместила от Цариград в Пловдив, екзарх Йосиф I провел срещи с представителите на отделните държави в нея и подробно им разяснил своето схващане за запазване на единното църковно ръководство на българския народ [33].

Руската дипломация поддържала становище, че седалището на Екзархията трябва да се намира в София или Пловдив, за да се създадат условия за вдигане на схизмата, която внесла разделение всред православните народи. На това мнение били редица български възрожденски дейци. Проф. М. Дринов пък стоял на гледището, че Екзархията трябвало да има за седалище град Охрид. Според екзарх Йосиф I “Македония е населена от 8 части българи и една част гърци” и по население и по дух тя била “страна българска”. В нея живеели от 1 200 000 до 1 500 000 българи, затова екзархийският център трябвало да се запази в столицата на Османската империя [34]. Това мнение на екзарха постепенно взело връх, тъй като било подкрепено от всички български църковно-народни дейци и от населението в Македония и Одринско [35].

В същото време Учредителното събрание в Търново приело и записало в конституцията на Княжеството (чл. 39), че то в църковно отношение съставлява “неразделна част от българската църковна област” [36]. Въз основа на това положение било осигурено редовно постъпление на средства както от епархиите в свободна България, така и от държавното съкровище, които щели да се използват за поддържане на екзархийското дело в Македония и Одринско. За законното и редовно субсидиране на Българската екзархия министърът на външните работи и изповеданията д-р Георги Вълкович изработил особен правилник (с 10 члена), който бил одобрен от княз Александър I Батенберг на 13 януари 1882 г. Неговият приемник, министър д-р Константин Стоилов, изтъкнал, че е необходимо “да се развие у македонските българи чувствата на народно самосъзнание, трябва малко и голямо да знае, че е българска кръв и да се гордее с това”. За осъществяването на тази цел той препоръчал да се наблегне на просвещението на македонските българи чрез откриването на училища и чрез създаването на “една добра организация, която ще да ни държи в течение на работите на Македония и ще е в състояние в един даден момент беззабавно и успешно да тури в действие по цяла Македония и Албания една заповед, излязла от княжеското правителство.” [37]

Необходимо е да се отбележи, че тези финансови постъпления били законно право на Екзархията като общобългарска институция и тук в никакъв случай не може да се намеква за някаква пропаганда, каквито били другите народностни и религиозни пропаганди в Македония и Одринско, поддържани и насърчавани от османската власт във вреда на българското население [38]. Интересното в случая е, че Българската екзархия в Цариград функционирала като официална османска институция, а финансово била издържана от Княжество България. В първите години тази помощ била символична ­ само 30 000 лв., като през 1882 г. били отпуснати 100 000 лв., а от следващата увеличени на 170 000 лв.[39] Станало законна практика всяка година в българското министерство на Външните работи и изповеданията, а по-късно и в Св. синод в София, да се изпраща проекто-бюджетът на Екзархията. Той бил разглеждан на няколко нива и след това гласуван в Народното събрание [40]. Отпусканите средства, набирани от българските данъкоплатци, били значителни и служели както за издръжката на екзарха и Екзархийското управление в Цариград, така и за заплати на учители и свещеници, намиращи се под екзархийското ведомство.

3. Утвърждаване на екзархийското ведомство
   в Македония и Одринско

На 9 януари 1880 г. екзарх Йосиф I напуснал Пловдив и се прибрал в Цариград, където започнал активна дейност по изграждането на екзархийското управление. Упорито и системно той подавал изложения и молби до Високата порта, за да получи право да изпрати духовни началници в епархиите, които имали български владици преди войната ­ Охрид, Велес и Скопие. Освен това чрез т. нар. истилями (допитвания) населението в Дебърска, Струмишка и Кукушка епархия също изявило волята си да премине на страната на Екзархията. Високата порта обаче не бързала да удовлетвори исканията на българите и непрекъснато възпрепятствала изпращането на екзархийските архиереи. Така започнала една дълга и безконечна “игра” на отлагане, забавяне и отклоняване, което било обикновена практика в системата на османското управление [41].

Какви били целите и задачите на Българската екзархия в Цариград, след като църквата в свободното Княжество вървяла по друг път на развитие и през 1883 г. променила и приспособила за свои вътрешни нужди Екзархийския устав от 1871 г.? “Задачата на Екзархията е, се казва в едно поверително изложение на екзарх Йосиф I от 23 март 1900 г. до самоковския митрополит Доситей, наместник-председател на Св. синод в София, да приложи втората част на Императорския ферман от 1870 год., именно да придобие ведомство в смесените епархии, които се оспоряват от Патриаршията. На Екзархията, следователно, предстои да оделотвори тежката историческа задача ­ да прибере под свое ведомство всички българи във вилаетите на Европейска Турция, да развие у тях съзнание и любов към народността и езика им и да култивира в тях всенародния идеал: всички българи проникнати от един дух, едни тежнения и една вяра, сплотени под крилото на праотеческата си черква и образуващи едно здраво и жилаво тяло, способно да отстои и запази своята индивидуалност при всяка евентуалност в империята. Правото си Екзархията основава на историята, фермана и етнографията; за извоюването на това право тя си служи с най-законните средства ­ мирна културна еволюция чрез черквите и училищата” [42].

Екзарх Йосиф I определил своята мисия като дълг да обедини цялото българско население, но особено да придобие “черковните права на Македония”, защото в нея живеели от 1 200 000 до 1 500 000 българи. Тези негови твърдения били основани на статистически данни, предоставени му от компетентни екзархийски органи, а също и на някои авторитетни изследвания. Позовавайки се на фермана от 1870 г., на истилямите-допитвания и на състоянието на българските църковни общини още през 1883 г. екзарх Йосиф I отбелязал 13 епархии в Македония, 2 в Одринска Тракия и 3 в Източна Румелия. Според него от тези общо 18 епархии с около 300 000 венчила (т. е. семейства) можело да се състави самостоятелна Екзархия (т. е. църковна област), способна да съществува независимо от Българското княжество [43]. Този план обаче останал неосъществим, защото различни сили пречели и спъвали разрастването на екзархийския диоцез. В началото на 1883 г. Йосиф I се опитал да състави Св. синод при Екзархията в Цариград и с него да разреши някои въпроси, свързани с устройството на църквата и със запазването на нейното седалище в турската столица. Той извикал при себе си двама владици от Източна Румелия ­ Панарет Пловдивски и Серафим Сливенски, които одобрили решението седалището на Екзархията да остане в Цариград, а в столицата на Княжеството София екзархът да бъде представляван от един наместник или делегат, избиран измежду владиците в тамошните епархии. Високата порта остро се обявила против свикването на Синод и той преждевременно бил разпуснат [44].

С явна цел да създаде условия за отстраняването на Екзархията от Цариград, Високата порта поискала настоятелно от екзарха да определи своето становище към църквата в Княжеството във връзка с чл. 39 от Търновската конституция и внесените в Екзархийския устав изменения, съгласно които архиереите от Княжеството имали правото да участват в избора на екзарх и в екзархийския Св. синод. Той трябвало да заяви дали приема църковния устав на Княжеството като валиден и за себе си, или се смята за отделен и независим от църквата в свободна България. От турска страна очаквали, че екзарх Йосиф I ще се ангажира с категоричен отговор, който пък би дал основание на Портата да обяви фермана за невалиден и да поиска вдигането на Екзархията от Цариград, тъй като тя нямала ведомство в преките владения на султана. Екзархът обаче веднага прозрял намеренията на правителството и отговорил крайно предпазливо и доста тактично. Той заявил, че отношенията между Екзархията в Цариград и църквата в Княжеството са чисто духовни и че църковният закон в България има сила само за там, но не и за църквата в империята, която се управлявала от временни правила, тъй като Екзархийският устав, изработен от Църковно-народния събор през 1871 г., все още не е бил одобрен от Високата порта [45].

Турското правителство не останало доволно от този отговор и продължило да търси конкретен повод за отстраняването на Екзархията от своята територия. През октомври 1883 г. екзарх Йосиф I не бил поканен на прием в двореца по случай обрязването на султанските деца, на който присъствали всички духовни началници на признатите в империята религиозни общности. Това открито и демонстративно пренебрежение било сметнато като подготвителна стъпка за отстраняването на екзарха от Цариград. То предизвикало изключително силно брожение сред българското население в Македония и Одринско и недоволство в Княжеството и Източна Румелия. В тоя решителен момент обаче Русия застанала на страната на Българската екзархия. Високата порта била принудена да лавира и на 17 декември 1883 г. екзарх Йосиф I бил поканен на аудиенция в двореца. На посочената дата екзархът бил приет лично от султан Абдул Хамид II ­ повече от шест години двамата не се били срещали лично. В дълга беседа Йосиф I успял да разпръсне всички подозрения и да засвидетелства, че “поданиците му българи и всичкия български народ, който е в неговата държава, му е верен”. Аудиенцията преминала много добре, като обаянието и откровеността на българския екзарх пленили султана и през цялото си управление той бил винаги отстъпчив и благосклонен към “дипломата в расо”. Валидността на фермана от 1870 г. била зачетена, седалището на Екзархията в Цариград било запазено; дадено било и обещание, че църковно-народните права на българите във вилаетите ще бъдат зачитани и занапред [46].

През цялата 1884 г. екзарх Йосиф I непрекъснато настоявал за изпращане на български владици в Македония и едва в края на годината Високата порта разрешила да бъдат назначени такива в Охрид и Скопие. Обаче берати не им били издадени и съответно те не могли да заминат за епархиите си. В Министерския съвет половината от министрите “остават при възгледа, че ферманът е даден в други времена и при други условия и че не е в интереса на Империята да се толерира Екзархията. Срещу отстъпването на двете епархии протестира енергично и Патриаршията, срещу това отстъпване излязоха и сърбите, които пръв път се явиха противници и съперници на българите” [47]. Освен това последвалите събития ­ Съединението, Сръбско-българската война (1885 г.), детронирането на княз Александър Батенберг и идването на Фердинанд Кобургготски в България ­ още повече усложнили нещата.

Твърдата национална и туркофилска политика на Стамболовото правителство и страхът от бъдещи усложнения принудили турското правителство да промени политиката си към Българската екзархия в Цариград. Именно поради това на 27 юли 1890 г. то издало берати за назначените митрополити ­ Синесий в Охрид и Теодосий в Скопие. През същата година Високата порта отменила военното положение в европейските вилаети на империята, съществуващо още от времето на Руско-турската освободителна война. На Екзархията било разрешено да започне издаването на свой печатен орган “Новини” (по-късно преименуван на “Вести”) [48].

В средата на 1891 г. по заповед на великия везир Кямил паша било издадено предписание до валиите в Солун и Битоля, с което им било наредено да не пречат на българите, които се отказват от Патриаршията, сами да уреждат църковните и училищните си дела чрез духовните председатели на общините. В резултат на това разпореждане само за няколко месеца повече от 150 села и градове заявили писмено пред местните власти, че се отказват от Патриаршията и минават под ведомството на Екзархията. След свалянето на Кямил паша през октомври 1891 г. новият велик везир Джеват паша дал наставления за ограничаване на движението на българите за отказване от Цариградската патриаршия, обаче то продължавало да се развива твърде успешно. Това от своя страна улеснява издаването на още два берата през пролетта на 1894 г. за Велешка и Неврокопска епархии, едната имаща право на български владика по силата на фермана от 1870 г., а другата била отхвърлила гръцката духовна власт още през 1869 г. [49] Три години по-късно, през 1897 г. Портата възнаградила неутралитета на България по време на турско-гръцката война с берати за нови трима владици в Битоля, Дебър и Струмица [50].

В Одринска епархия Българската екзархия имала свой епископ, но той нямал султански берат. В останалите епархии с българско или смесено, но преобладаващо българско население ­ Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Кукушка (Полянинска), Сярска, Мелнишка и Драмска ­ екзарх Йосиф I успял да наложи председателите на църковните общини да бъдат признати за екзархийски наместници с права да уреждат всички църковни и училищни работи [51].

През периода 1897-1912 г. утвърждаването на ведомството на Българската екзархия срещнало редица непреодолими пречки. Напразни били усилията на екзарх Йосиф I да издейства берати за митрополити в Серес, Солун, Одрин и Гюмюрджина. Високата порта, подтиквана от Цариградската патриаршия, взела страната на сръбската пропаганда, която започнала да се разраства в Северна Македония. През 1897 г. Патриаршията назначила за протосингел на скопския гръцки митрополит Амвросий сръбския архимандрит Фирмилиян. Година по-късно Амвросий бил преместен от Скопие, а Фирмилиян станал управляващ епархията. Високата порта привидно не позволила Фирмилиян да бъде поставен за титулярен митрополит, но по-късно отстъпила, когато руският посланик в Цариград Иван Ал. Зиновиев се застъпил за него, а българското правителство тихомълком дало съгласието и отказало да подкрепи Екзархията. Така на 15 юни 1902 г. Фирмилиян бил ръкоположен за скопски митрополит, намиращ се под ведомството на Цариградската гръцка патриаршия [52]. През 1910 г. по искане на сръбския крал Петър I Карагеоргиевич Патриаршията отстъпила на сърбите и Велешко-Дебърската епархия, начело на която бил поставен за управляващ сръбският епископ Варнава, който по-късно станал сръбски патриарх.

След Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. гърци и сърби започнали въоръжен поход срещу Екзархията и нейното паство в Македония и Одринско. Костурският гръцки митрополит Карвангелис особено се отличил в това бясно преследване на екзархистите. На 24 март 1905 г. гръцки четници нахлули в с. Загоричене (дн. Василиас), Костурско, и избили 69 невинни жертви, за да сплашат привържениците на Екзархията. Положението на екзархистите се подобрило отчасти след 10 юли 1908 г., когато бил извършен младотурският преврат. С разрешение на Високата порта екзарх Йосиф I съставил Св. синод и Мирски екзархийски съвет [53]. Агресивното държане на младотурците сближило политически българи и гърци, а това съответно довело до подобряване на отношенията между Българската екзархия и Цариградската патриаршия.

Идеалът на екзарх Йосиф I и неговата “велика длъжност” да бъде духовен стълб на българщината и “да обедини всички български епархии в обятията на Екзархията” били реализирани в значителни мащаби. До Балканските войни в екзархийския диоцез били включени 7 епархии, възглавявани от митрополити, и още 8 епархии в Македония и една в Одринско, управлявани от “екзархийски наместници”: Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка) Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. В този широк диоцез се наброявали около 1600 енорийски храма и параклиси, 73 манастира и 1310 свещеници [54]. Интересното в случая е, че, както посочва екзарх Йосиф I, Екзархийският устав от 1871 г. въобще не бил одобрен от Високата порта (в случая нямало никакъв отговор за него ­ нито положителен, нито отрицателен). Въпреки това “в епархиите, дето ферманът е приспособен, Екзархийския устав е приложен изцяло, с изключение на третата му част за дажбите, които ще се събират от християните на венчило.” [55]

4. Просветно-културна дейност на Българската екзархия
   в Македония и Одринско

Българската екзархия, съвместно със свободното Княжество България, поела трудната и отговорна задача да работи за културно-просветното издигане и национално укрепване на българското население в Македония и Одринска Тракия. Тя станала обединителен център и негов законен духовен и политически представител пред Високата порта. Въпреки тежките изпитания, които изживяла по време на Освободителната война и в първите години след нея, Екзархията успяла да се запази като български национален институт в Османската империя, опирайки се на фермана от 1870 г. и на масовата поддръжка на местното българско население. Освен това тя получавала редовно и значима материална и политическа поддръжка от свободна България [56].

В резултат на енергичните и настоятелни постъпки на екзарх Йосиф I, Българската екзархия възстановила правата си на попечител на българските училища в пределите на Османската империя. Активизирали се църковно-училищните общини в Македония и Одринска Тракия. Отново били отворени вратите на закритите по време на Руско-турската освободителна война училища. По инициатива на екзарха и под негово ръководство постоянно нараствал броят на просветно-образователните институции и се издигало качеството на тяхната дейност. Значителна роля играе дружество “Просвещение”, основано през 1880 г. в Солун, а така също и “Училищното попечителство”, което представлявало екзархийски комитет за организиране и ръководство на просветната дейност (1882-1883). Това попечителство било създадено по идея на българското Министерство на външните работи и изповеданията, за да “ръководи учебното дело или въобще народното дело в Македония и Одринский вилает” [57]. Скоро то било трансформирано в Училищен отдел при Българската екзархия (1883-1884), под чиито грижи и ръководство възникнала огромна мрежа от различни по степен и характер училища (вкл. и богословски), библиотеки, читалища, книжарници, дружества, пансиони и др. Съгласно със задачите, залегнали в плана за широка и организирана дейност за изграждане на класни училища и гимназии в Македония и Одринско (изработен през 1880 г. от просветните дейци Кузман Шапкарев, архимандрит Методий Кусев, Н. Спространов, Хр. Бучков и др. и одобрен от Екзархията и Княжеството), Солун бил определен като учебен и културен център за Македония, а Одрин ­ за Тракия [58].

Изборът на Солун за просветно средище на българите не бил случаен, тъй като този град бил не само административен, но и стопански и културен център на българското население в Македония. През есента на 1880 г. било поставено началото на Солунската българска мъжка гимназия, която приела името на славянските просветители светите братя Кирил и Методий. Поддържана от Екзархията и от Солунската българска община, тази първа гимназия станала мощна духовна сила на българското население против елинизма. Тя възпитала стотици кадри и дала тласък за развитието на учебното дело и в най-отдалечените краища на Македония [59]. През 1882 г. била открита в Солун и българска девическа гимназия “Св. Благовещение”. Първа управителка (директорка) на гимназията станала дъщерята на Димитър Миладинов Царевна Миладинова, която била руска възпитаничка. Тя полагала големи старания и отдала всичките си сили и любов за доброто уреждане на гимназията и за издигане на културния живот в града [60].

Главен просветен център на българите в Тракия станала Одринската българска мъжка гимназия “Д-р Петър Берон”, открита през 1891 г. Тя носила името на бележития възрожденец и посрещала част от материалните си нужди от ежегодните лихви на завещаните от д-р Берон средства за учебни цели. През 1899 г. тази гимназия станала пълна, със седем класа, като подготвила учители за българските училища в Тракия[61]. В пансионите на гимназиите в Одрин и Солун намерили подслон, прехрана и възпитание хиляди български деца от всички краища на Европейска Турция.

През учебната 1898-1899 г. българската класическа гимназия в Битоля станала пълна със седем класа. По това време успешно се развивали и двете български педагогически училища в Скопие и Сяр, петокласните девически училища в Битоля и Скопие, откритата малко по-късно търговска гимназия в Солун и др. Средните учебни заведения в Македония и Одринско се изграждали по примера на двете български гимназии в Солун, които като първи били най-добре уредени с пансиони, трапезарии, библиотеки, кабинети, учебни пособия и др. В навечерието на Балканската война българските средни училища (гимназии) достигнали цифрата 12. [62]

По идея на екзарх Йосиф I през учебната 1883-1884 г. било открито свещеническо училище в Одрин. През следващата учебна година такова училище било открито и в Прилеп, но то просъществувало само една година и било преместено и слято с Одринското. Последното след упорити настоявания на Екзархията било преместено в Цариград, като на 22 септември 1892 г. станало официалното му откриване. В началото на 1892/1893 г. духовното училище било отделено от четирикласното и станало самостоятелно, като негов патрон станал големият български светец Иван Рилски. За пръв ректор бил назначен архимандрит Методий Кусев, който току-що се бил завърнал от учението си в Русия. През учебната 1895/1896 г. цариградската семинария станала пълна, шестокласна и в нея се изучавали 31 предмета. В тази семинария постъпвали на учение главно българчета от Македония и Одринско и много малка част от свободна България. Почти всички семинаристи били пълни стипендианти на Екзархията и в продължение на шест години се учели, хранели и обличали безплатно. За периода от 1900 до 1913 г. семинарията завършили около 200 души. Те станали учители, свещеници, монаси, служители в екзархийската канцелария и в отделните митрополии, а други продължили образованието си главно в руски духовни академии. Измежду завършилите семинарията изпъкват редица църковни и просветни дейци като митрополитите Видински Неофит, Врачански Паисий, Неврокопски Борис, Търновски Софроний, Ловчански Антим и др.; проф. архимандрит Евтим Сапунджиев, проф. Иван Марковски, академик Иван Снегаров и др. [63]

Класни училища (прогимназии) с втори, трети и четвърти клас били открити във всички градове и централни селища в Македония и Одринско, а основни (начални) училища до четвърто отделение, някои от тях със забавачници, имало в почти всички по-големи български села [64].

През 1888 г. екзарх Йосиф I получил от Високата порта разрешение да назначи четирима инспектори към Училищния отдел, по един за Солунски, Скопски, Битолски и Одрински вилает. Понеже те не получавали винаги разрешение от властта да пътуват в своите райони, задачата по надзора и ръководството на училищното дело по места била възложена на главните учители от училищата в централните селища. С цел да се подобри ръководството на училищата, Екзархията наредила да се създадат към българските църковни общини училищни комисии. Първата комисия била създадена в Солун в края на 1889 г. Подобни сформирали в Битоля, Скопие, Одрин и други по-големи градове. С изграждането на училищните комисии се засилило демократичното начало в ръководството на училищното дело. По-късно, когато седем български епархии били оглавени от екзархийски митрополити, към съответните митрополии бил назначен по един училищен инспектор. В централното ръководство, Училищния отдел на Екзархията, инспекторите били двама и периодически предприемали няколкомесечно пътуване из диоцеза на Българската екзархия за ревизия и контрол на учебното дело [65].

До края на 1913 г. Екзархията успяла да открие и поддържа в Македония и Одринска Тракия 1373 български училища, от които 13 гимназии и 87 прогимназии с 2266 учители и 78 854 ученици. От всичките преподаватели само 19 били родени извън пределите на Европейска Турция [66]. Възпитаниците на екзархийските училища не могли да разчитат на офицерска кариера или да заемат значителни служби в османската администрация, независимо от степента на образованието им. Малка част от тях продължили да учат в Русия и някои европейски университети. Почти всички тръгнали по пътя на народни учители и споделили нерадостната участ на сънародниците си.

5. Българската екзархия и ВМОРО

Постепенно младата българска интелигенция поела в свои ръце националното дело. Въпреки че Екзархията била привърженик на еволюционната политика, редица свещеници и учители създали и ръководели тайни революционни комитети, като формирали интелектуалния елит на национално-освободителната организация (ВМОРО). Така с легални средства Българската екзархия подготвила Македония и Одринска Тракия за евентуално бъдещо обединение с българската държава.

Изпращането на чети от България в Македония и създаването и изграждането на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) обаче било в разрез с мирната еволюционна политика на Българската екзархия. Възникнали редица противоречия между революционните дейци от организацията и самата Екзархия. Тези противоречия били противоречия по форма, а не по съдържание и нямали отношения към самата Екзархия като институция. Те се разграничавали в методите на борбата ­ еволюция и революция, легалност и нелегалност и т.н.

Силно притеснен от засилилата се революционна обстановка, през пролетта на 1903 г. екзархът се обърнал към българския монарх с лична поверителна записка. В нея той посочил, че “политическото обединение е идеал, който пълни традициите, книжнината и сърцата на освободени и неосвободени българи. Всички българи в Македония имат очите си в България и надеждите си в Господаря на България. Тия надежди особено наякнаха и закрепнаха от осем години насам, когато София стана средище на копнежите на македонските българи. Явиха се революционни апостоли”, като “мизерията и отчаянието” били революционният титан-апостол. “Всички други апостоли вървят подир тоя титан, проповядват на озлочестения и отчаян народ революция и му обещават политическа автономия. Тия проповеди разколебават младежта и я отвръщат от духовната автономия, която е задача на Екзархията. Културните плодове се намират мъчни и мудни. Форсират се събитията и се дава предимство на революцията пред мирната културна еволюция. Блазнени от перспективата на политическа автономия и увлечени от обещанията, давани отвсякъде, мнозина прегърнаха революцията. Екзархията не се поддаде на течението и с риск се държа и държи в позициите на лоялността. Ала мнозина от нейните органи не устояха: тероризирани и незакриляни, маса учители и духовници се повлякоха от течението”. Изплашен от бурното развитие на събитията, Йосиф I съветвал Фердинанд да не вкарва България във война с Турция, защото “една такава война ще бъде катастрофа за целокупния български народ. Моментът е съдбоносен, и затова мерките трябва да бъдат решителни и ефикасни.” [67]

След избухването на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. екзархът употребил голямото си влияние и авторитет пред Високата порта и западните дипломати, акредитирани в турската столица, за спасяване на редица градове и села от разграбване и масови екзекуции. Неговите молби и ходатайства пред турското правителство нямали чет. Като истински българин той искрено скърбял за разстроеното екзархийско дело, което градил десетки години. Пред своите подчинени той непрекъснато повтарял: “Не революцията ще спаси Македония, а еволюцията, просветата.” [68] Пет години по-късно, с поверително писмо от 20 август 1908 г. той съобщил на министъра на външните работи и изповеданията ген. Ст. Паприков, че “комитетско-четнишката политика тури в окови целия ни обществен и културен живот” [69].

Неоснователни са обвиненията към българския духовен глава, че по време на революционните събития в Македония и Одринска Тракия, по настояване на турското правителство той изпратил окръжни до своите пасоми да запазят мир и спокойствие и да останат верни поданици на султана. Не трябва да се забравя, че самата Екзархия била турско учреждение, а Йосиф I ­ поданик на империята и висш османски служител. Една погрешна стъпка от негова страна и нямало да съществува нито той като духовен глава, нито Българската екзархия като църковна институция на поробените българи от вилаетите. Екзархът трябвало да бъде лоялен към султана и Високата порта, за да запази екзархийското дело от пълен погром и православните българи във вилаетите от масово унищожение. Някои тогавашни революционни дейци не разбирали това и дори се стигнало дотам, че в началото на март 1909 г. в Цариград пристигнал Яне Сандански да накаже със смърт екзарха. Но когато се видял на 7 март с. г. с българския духовен глава, той бил запленен от големия дипломат и мъдрия политик и “стана негов най-горещ адмиратор и приятел” [70].

За защита на българското християнско население от вилаетите екзарх Йосиф I нямал нито ден спокойствие. В продължение на близо четири десетилетия той имал многобройни срещи и разговори със самия султан Абдул Хамид, с великите везири, с различните министри и висши държавни чиновници, с политически, военни и религиозни дейци, с посланиците на всички европейски държави, акредитирани в турската столица, с журналисти и учени, и т. н. Той не знаел що е умора и постоянно сновял между Високата порта и чуждите посолства. Навред бил посрещан и изпращан с почит и уважение, като също бил посещаван от високи гости в Екзархийския дом.

Малко известно е обстоятелството, че екзарх Йосиф I нито веднъж не е посетил своите пасоми в Македония и Беломорска Тракия, по причина на възбрана от страна на подозрителната Висока порта. Последната ясно е разбирала какво би представлявало едно посещение на екзарха в македонските епархии. Това би било един изключителен триумф на екзархийското дело, една внушителна манифестация на българщината, доминираща многократно над останалите народности. От спомени на съвременници ясно се вижда с каква голяма популярност се ползвал Йосиф I всред македонските българи. Неговият фотопортрет висял във всички митрополии, архиерейски наместничества, канцеларии на екзархийски храмове, училища и читалища; за него знаели и млади и стари; неговото име се произнасяло като име на светец и древен пророк. Въпреки тези пречки да посещава своето паство, екзархът приемал с отворени обятия всички българи идващи в Цариград и разговарял с тях по цели часове за положението и обстановката в родните им места; поддържал огромна лична и служебна кореспонденция с духовници, учители и първенци от Македония и Одринско; интересувал се ежедневно за положението във вилаетите.

Неспокойният и несигурен живот във вилаетите карал мнозина екзархийски свещеници да се изселват в свободна България, оставяйки своите пасоми без духовни пастири. Възмутен от това, екзарх Йосиф I издал Окръжно от 10 февруари 1912 г., в което забранява на митрополитите и управляващите епархиите да разрешават на екзархийските свещеници да напускат енориите си и да се изселват в свободните български земи: “Нарушителите ще се преследват и наказват според правилата и наредбите на Св. Църква, която строго порицава и осъжда наемничеството в пастирското служение” [71].

1. Темелски, Хр. Султанският ферман от 27 февруари 1870 г., основаване и дейност на Българската екзархия в Цариград. ­ Сп. Духовна култура, 1995, кн. 8, с. 20.
2. В-к Право, бр. 7 от 11 април 1870 г.
3. Кирил Патриарх Български. Българското население в Македония в борбата за създаване на Екзархията, С., 1971, с. 59.
4. Събев, Т. Учредяване и диоцез на Българската екзархия до 1878 г. С., 1973, с. 77.
5. Темелски, Хр. Султанският ферман…, 21­22.
6. Темелски, Хр. Църковно-народният събор от 1871 г. ­ Сп. Родина, 1996, кн. 2, с. 86.
7. Темелски, Хр. Султанският ферман…, с. 22.
8. Мишев, Д. Църковен архив. С., 1931, кн. III, с. 130.
9. Маркова, З. Българската екзархия 1870 ­ 1879. С., 1989, с. 38.
10. Темелски, Хр. Църковно-народният събор…, 90­92.
11. Протоколи на Българският народен събор в Цариград през 1871 г. С., 1911, 156­161.
12. В. Македония, бр. 33 от 17 август 1871 г.
13. Стамболски, Хр. Автобиография, дневници и спомени. Т. II (1868­1877). С., 1927, с. 190 и сл.
14. В. Право, бр. 16 от 27 юни 1872 г.
15. Кирил Патриарх Български. Цит. съч., с. 461.
16. Пак там, 462­463.
17. Миларов, С. Н. История на българския народ 679­1877. Пловдив, 1885, с. 246 и сл.; Цанков, Ст. Българската православна църква от Освобождението до наши дни. – ГСУ БФ, т. XVI, 1938-1939, с. 70.
18. Иванов, Ан. Борбите на българите за черковно-училищни правдини в гр. Неврокоп. С., 1926 (отд. отп. от сп. Училищен преглед, 1926, кн. 7 и 8, с. 15).
19. Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., 1971, с. 367.
20. Снегаров, Ив. Скопската епархия. Исторически очерк и възражения върху съчинението на професор Р. Груич “Скопска митрополиа”. ГСУ, БФ, т. ХVI, 2, 1938/1939, 114­115.
21. Пак там, с. 115.
22. Кънчов, В. Град Скопие. Бележки за неговото настояще и минало. ­ В: Кънчов, В. Избрани произведения, т. II, С., 1970, с. 170. Според официални турски документи 8131 семейства от Скопска епархия (без Тетовска околия) пожелали да се присъединят към Българската екзархия, а само 537 семейства останали под върховенството на Патриаршията. Вж. Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 116.
23. Дорев, П. Народните борби в Македония. ­ Сп. Македонски преглед, 1936,кн. 3­4, 5­6.
24. Маркова, З. Цит. съч., с. 95.
25. Кънчов, В. Цит. съч., с. 116, бел. 2.
26. Маркова, З. Цит. съч., с. 96.
27. В-к Напредък, бр. 50 от 12 юли 1875 г.
28. Маркова, З. Цит. съч., с. 97.
29. Събев, Т. Цит. съч., с. 173.
30. ЦДИА, ф. 989 к (Екзарх Йосиф), оп. 2, а. е. 25, л. 13­15; вж. и Митев, Й. “Записката” на митрополит Методий Старозагорски като извор за свалянето на екзарх Антим I. ­ ИИИ, кн. 28, 1985, 236­252.
31. Темелски, Хр. Строител на Българската църква. ­ Сп. Духовна култура, 1995, кн. 7, с. 6.
32. Темелски, Хр. Екзарх Български Йосиф I ­ жизнен път и дело. ­ В: Екзарх Йосиф в спомени на съвременници. С., 1995, с. 25 и сл.
33. Георгиев, В. и Ст. Трифонов. История на българите (1878 ­ 1944) в документи. Т. I (1878 ­ 1912), част втора: Българите в Македония, Тракия и Добруджа. С., 1996, с. 144.
34. Български екзарх Йосиф I. Дневник. С., 1992, с. 72 и сл. (по-нататък: Дневник).
35. Темелски, Хр. Екзарх Йосиф I като политик и дипломат. Сп. Родина, кн. 3, 1996, с. 33.
36. Гюзелев, В. Българската държавност в актове и документи. С., 1981, с. 222.
37. Георгиев, В. и Ст. Трифонов. Цит. съч., с. 148.
38. Темелски, Хр. Екзарх Йосиф I…, с. 37.
39. Георгиев, В. и Ст. Трифонов. Цит. съч., с. 149.
40. Илиев, Ат. Спомени. С., 19926, с. 384 и сл.
41. Темелски, Хр. Екзарх Йосиф I …, с. 36.
42. Пасков, Ил. Изложение на екзарх Йосиф I до Св. Синод на Българската църква за църковно-училищното дело в Македония и Одринско (1897-1900 г.). ­ ИДА, кн. 59, 1990, с. 398.
43. Темелски, Хр. Екзарх Български Йосиф I…, с. 28.
44. Арнаудов, М. Живот и дейност на екзарх Йосиф. С., 1965, с. 108.
45. Арнаудов, М. Екзарх Йосиф и българската културна борба след създаването на Екзархията (1870 ­ 1915). Т. I, С., 1940, с. 510 и сл.; Дневник, с. 116 и сл.
46. Арнаудов, М. Живот и дейност…, с. 115 и сл.; Дневник, 126­127.
47. Пасков, Ил. Цит. съч., с. 400.
48. Темелски, Хр. Строител на…, с. 7.
49. Арнаудов, М. Живот и дейност…, с. 115 и сл.; Юб. сб. Йосиф I Екзарх Български (1877-1902). С., 1904, 89­90.
50. О., М. и Б. Поглед върху деятелността на Българската екзархия 1877 ­ 1902 г. Лайпциг, 1902, 37­38.
51. Темелски, Хр. Султанският ферман…, с. 25.
52. Темелски, Хр. Новооткрити документи по Фирмиляновия въпрос от 1902­1904 година. ­ Военноисторически сборник, 1993, кн. 5, 142­143.
53. Арнаудов, М. Живот и дейност на .., с. 271.
54. Поверително писмо на екзарх Йосиф I до министър-председателя Иван Евс. Гешов от 5 април 1912 г. ­ Църковноисторически и архивен институт (ЦИАИ), инв. №10978, л. 147.
55. Пасков, Ил. Цит. съч., с. 404.
56. Вж. подробно това у О., М. и Б. Цит. съч., с. 5 и сл., 37 и сл.
57. Георгиев, В. и Ст. Трифонов. История на българите…., с. 148.
58. Георгиев В. и Ст. Трифонов. Екзарх Български Йосиф I. Писма и доклади. С., 1994, 20­47.
59. О., М. и Б. Цит. съч., с. 10 и сл.
60. Пак там, с. 37 и сл.
61. Пак там, с. 157 и сл.
62. ЦИАИ, инв. №10978, л. 146.
63. ЦИАИ, инв. №10978, л. 146.
64. Юб. сб. Йосиф I…, с. 93.
65. Лафчиев, Ст. Н. Спомени за Българската екзархия. С., 1994, с. 37.
66. ЦИАИ, инв. № 10978, л. 146. По-подробно за дейността на Екзархията в Македония вж. Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи (1878-1944). Т. I, С., 1994, 71­89, 116­150 и 241­262.
67. Националноосвободителното движение на македонските и тракийските…, I, с. 215.
68. Снегаров, Ив. Екзарх Йосиф като политик. ­ В: Темелски, Хр. Екзарх Йосиф I в спомени …, с. 399.
69. ЦДА, ф. 176, оп. 2, а. е. 154, л. 33.
70. Темелски, Хр. Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, 42­43.
71. ЦДА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1071, л. 20­22.

ПЕТА ГЛАВА
ЦЪРКОВЕН ЖИВОТ В МАКЕДОНИЯ ПРЕЗ ПЕРИОДА 1912-1944 Г.

1. Македония в ръцете на сръбските и гръцките завоеватели (1912­-1915 г.)
   2. Екзархийското дело по време на Първата световна война (1915-1918 г.)
   3. Македонските земи между двете световни войни
   4. Екзархийското дело по време на Втората световна война

 

1. Македония в ръцете на сръбските и гръцките завоеватели (1912­-1915 г.)

На 29 февруари (13 март) 1912 г. между България и Сърбия бил подписан съюзен договор. Според него при бъдеща успешна война с Турция на България се признавало правото върху териториите на изток от р. Струма, а на Сърбия ­ върху земите на север и запад от Шар планина. Останалите територии, ако не се постигнело съгласие, се разделяли на “безспорна” и “спорна” зона. Безспорната зона обхващала териториите южно от линията Крива паланка ­ манастира Гърбовци при Охридското езеро и се предоставяла на България. Спорната зона обхващала градовете Куманово, Скопие, Гостивар, Кичево, Тетово, Струга и Дебър и при липса на съгласие руският император като арбитър ще определи на коя от двете държави да бъде предоставена.

На 29 май 1912 г. към договора се присъединила и Гърция, без обаче да бъдат уговорени каквито и да било териториални въпроси. Скоро след това било постигнато и устно споразумение между България и Черна гора. Така се създал Балканският съюз.

Войната на съюзниците с Турция започнала на 5 октомври 1912 г. Българската войска, в състава на която имало и около 15 000 души от македоно-одринското опълчение, по численост почти била равна на армиите на останалите три държави взети заедно. При това българите изнесли на плещите си главната тежест срещу турската армия, дислоцирана в Югоизточна Тракия, докато съюзниците водили откъслечни сражения и постигнали леки победи.

За около 40 дни българската войска разгромила основните турски сили и на 20 ноември било сключено предварително примирие за спиране на бойните действия. Намесили се Великите сили и на конференцията на посланиците в Лондон на България се предоставили всички освободени земи, като българите нямало да претендират за Цариград и Солун. На 9 януари 1913 г. Турция приела това решение, но на другия ден младотурците извършили преврат и го отхвърлили. Затова още през януари започнал вторият етап на войната: българската армия нанесла сериозни поражения на турските войски при Булаир и Шаркьой, а на 13 март с.г. с мощна атака превзела и Одрин. Отново се стигнало до примирие, а на 17 май 1913 г. бил подписан и Лондонският мирен договор, според който на България се давали земите на запад от линията Мидия-Енос. Все тогава, през май 1913 г., Сърбия и Гърция сключили съюзен договор, заявили, че българо-сръбският договор вече не съществува, а сръбски дипломати заявили открито, че Сърбия няма да излезе от Македония и е готова да воюва.

Още в хода на военните действия през 1912 г. сърби и гърци започнали да закриват българските национални институции в Македония и да създават свои. Така на 15 октомври с.г. сръбското правителство разделило завладените от сърбите територии на четири окръга ­ Кумановски, Скопски, Тетовски и Дебърски, т.е. цялата “спорна” зона, като включило части от безспорната зона ­ Кратовска и Велешка околия. Към Скопския окръг пък били включени Неготинска, Гевгелийска и Дойранска околии, които били освободени от българската войска и административно се числели към Кукушки окръг. По същия начин действала и Гърция: тя настоявала за оттеглянето на българския гарнизон от Солун и дори предявила претенции за редица околии от Драмски, Серски, Кукушки и Солунски окръзи, въпреки постигнатото с Българското главно командване споразумение, че всички територии източно от р. Вардар оставали под българско военно управление.

Все по това време сръбските и гръцките власти започнали да обезоръжават четите на ВМОРО, да ги преследват и арестуват. На терор и преследване били подложени също така учителите и свещениците. Тези репресии се засилили особено много от януари 1913 г., когато българската армия била ангажирана във втория етап на войната [1].

Докладите на българските митрополити, архиерейски наместници, учители, граждани и колективни изложения на населението разкрили ужасяващата обстановка на терор, убийства, насилия и заплахи над българското население в Македония, упражнявани от сръбските и гръцките власти.

В сръбската зона още през ноември обявили цялото българско население за сърби и започнали планомерно преследване на всички, изявяващи се като българи. Тази дейност се засилила особено много през декември. От януари 1913 г. започнало овладяването на всички български манастири ­ прогонване на българското духовенство и заменянето му със сръбско. След това дошъл ред на училищата и църквите: изгонени и прокудени в България били всички учители и свещеници, които отказали да се запишат като сърби; в църквите били назначени сръбски свещеници, в училищата ­ сръбски учители, а българската учебна литература била унищожена. През март 1913 г. били прогонени всички български архиерейски наместници, а през юни с.г. ­ и митрополитите: скопският Неофит, велешкият Мелетий, битолският Арсений и дебърският Козма. В Скопската епархия дори бил забранен празникът на св. Кирил и Методий, а в Кичевско като сърби били записани и българите мохамедани (помаци), тъй като говорели български [2].

Същата политика се провеждала и в гръцката зона. Тук с терор, заплахи и убийства всички българи се записвали като гърци, църквите и манастирите били отнети и присъединени към Цариградската патриаршия, повсеместно бил въведен гръцкият език. Учителите и целият църковен клир били прокудени в България. Това станало и във Воденско, и в Костурско, и в Ениджевардарско, и в Верско, и в Солунско [3].

На 16 юни започнала Междусъюзническата война, завършила с Букурещкия диктат от 10 август 1913 г., според който на Сърбия била дадена Вардарска Македония с 24 000 км2, на Гърция ­ Егейска Македония с 34 000 км2. В пределите на България останала само Пиринска Македония и районът на Струмица с около 8000 км2. На българското население в поробените земи не останало нищо друго, освен да защитава правата и българската си идентичност с оръжие в ръка. Така се стигнало до възобновяване борбата на четите на ВМОРО и до връхната точка на тази борба ­ Охридското въстание [4].

По обобщени данни на ВМОРО, предадени и на Карнегиевата анкета, само за няколко месеца през 1912 и 1913 г. сръбските власти заграбили, унищожили и забранили съществуването на повече от 200 черковни и общински управи, 641 български основни училища, 8 пълни средни училища, 43 класни училища с 1013 учители и 37 000 ученици, 761 български черкви, 45 манастира и пет митрополии с 833 свещеници, 14 архиерейски наместници и пет митрополити, 38 читалища и над 200 големи и малки обществени и частни библиотеки, двете български печатници в Скопие и Битоля, и т.н. Охридската, Битолската, Велешката, Дебърската и Скопската екзархийски епархии минали под ведомството на Сръбската православна църква.

В Беломорска Тракия гръцките окупационни власти заграбили и обявили за гръцки над 120 български черковно-училищни настоятелства, 370 български основни, 25 класни и 4 средни училища със 750 учители и 26 000 ученици, както и 357 български черкви и параклиси, 22 читалища, около 120 училищни и частни библиотеки, три български печатници, и т.н. [5] Солунската епархия минала към диоцеза на Атинската архиепископия, а управляващият архимандрит Евлогий бил удавен в морето (юли 1913 г.).

2. Екзархийското дело по време
   на Първата световна война (1915-1918 г.)

Само година след подписването на Букурещкия мирен договор избухнала Първата световна война (28 юли 1914 г.). На България било необходимо повече от една година да определи на чия страна ще вземе участие ­ Съглашението или Централните сили. Ориентацията било към втората групировка, тъй като нейната дипломация предлагала цялостното възвръщане на Македония. В края на септември 1915 г. била извършена обща мобилизация и на 14 октомври цар Фердинанд издал манифест, с който обявил война на западната ни съседка Сърбия. В него монархът заповядал на българската армия “да прогони неприятеля из пределите на Царството, да срази вероломния съсед и да освободи от тегло нашите измъчени под сръбското иго братя” [6].

Сформирани били три оперативни армии с обща численост над 800 000 войници. Първа и Втора армия били дислоцирани срещу Сърбия. За по-малко от два месеца българските войски освободили Вардарска Македония и окупирали цяла Източна Сърбия до Морава и голяма част от Косово. В края на ноември 1915 г. Сърбия била заличена от картата на Европа. Подобна била и съдбата на Сръбската православна църква, като от нейните осем епархии шест изцяло или частично влезли в българската зона: Скопската и Велешко-Дебърската в Македония; Нишката в Поморавието; Тимошката и Белградската в Източна Сърбия и Рашко-Призренската в Косово. По-голямата част от духовенството, заедно с някои от митрополитите, успели да избягат заедно със сръбските войски; а онези, които останали, били интернирани във вътрешността на България[7].

Бързият ход на българските войски в Македония и Сърбия през есента на 1915 г. поставил Българската екзархия пред сложна задача ­ да организира отново своето ведомство в завзетите земи. Още траурът (от смъртта на екзарх Йосиф I) не бил свален от Синодалната палата, когато на 21 октомври 1915 г. синодалните митрополити се събрали на заседание. В протокол № 44 е записано, че “въпросът за благоустройството на новоосвободените земи в духовно отношение е от голяма важност и за правилното му разрешение той има нужда от едно по-обстойно и по-основателно изучаване. Додето това стане, Св. синод намира, че тия земи трябва да се оставят временно върху духовните грижи на съседните митрополити” [8]. С голяма острота излязъл на преден план и въпросът за завръщането в Македония на прокудените от сръбския режим български митрополити и духовници. Мнозина от тях сами изявили такова желание като отправили молби до Св. синод. Освен това българските военни власти, окръжните и околийски началници, а и самото население в Македония отправяло искания за изпращане на български духовници. За същото настоявали и старите изселнически колонии от тези области в София и страната. От своя страна и Министерството на външните работи и изповеданията (МВнРИ) няколкократно подканяло Св. синод да предприеме официални мерки в тази насока. Едва в заседанието си от 27 октомври 1915 г. Св. синод приел специално Окръжно №7077 до всички митрополити в страната, което било отпечатано на 11 ноември 1915 г. В него се приканвали свещениците-бежанци, временно настанени на църковна служба в България, да се завърнат в предишните си енории, ако вече са освободени [9].  Това забавяне се дължало главно на финансови причини, тъй като до есента на 1913 г. Българската екзархия извън пределите на страната (със седалище в Цариград) била издържана от държавата. Именно по този повод започнала преписка между Св. синод и МВнРИ, като още на 10 ноември 1915 г. министерството отпуснало субсидия от 30 000 лв., но тя била крайно недостатъчна. Според прогнозните изчисления на Българската екзархия само за първото полугодие на 1916 г. за издръжката на българското църковно ведомство в новоосвободените земи били нужни 1 113 020 лв. Те били необходими за откриването на 11 нови епархии, за издръжката на свещениците в тях, за откриването на две нови семинарии и на пет свещенически училища. В тази сума влизала и издръжката на митрополиите в Гюмюрджина, Неврокоп и Струмица. [10] Финансовото обезпечаване на Българската екзархия било решено през декември 1915 г. На 22 декември ХVII Обикновено народно събрание приело “Решение за определяне размера на дневните пари на духовните лица, командировани в новоосвободените земи в Стара Сърбия”. Според това решение командировъчните средства на духовниците се изравнявали с тези на командированите чиновници по гражданското ведомство. Още преди приемането на въпросното решение в бюджета на МВнРИ за новата финансова година бил предвиден кредит за командированите духовници в размер на 125 000 лв. От своя страна и Св. синод утвърдил новия си бюджет, съобразно с нарасналите потребности [11].

В македонските епархии възстановяването на екзархийското ведомство протекло бързо и почти безпроблемно, тъй като сръбската църковна организация за период от две години все още не била пуснала дълбоки корени. Освен това Св. синод разчитал на старото духовенство ­ тези, които били останали и тези, които веднага се завърнали от краткотрайно изгнание в България. Практически в македонските епархии нямало командировани свещеници, което много облекчавало както църковния бюджет, така и отношенията между пасоми и духовници. Обаче пред македонските свещеници стоели по-специфични задачи, отколкото преди Балканските войни. Ето какво пише в една уводна статия в органа на Българската православна църква: “На македонския свещеник предстои днес да заработи за насаждане в душата на тамошното население на социални добродетели, защото тези добродетели остават винаги назад в един поробен народ… Свещеникът днес в Македония не се призовава вече за оная работа, която той вършеше по-рано. Той не е революционер, който да мисли само за освобождението на своето отечество, а преди всичко работник, който да създава в душата на своето паство етични идеали, социални добродетели.” [12]

Скопската епархия била една от първите, в която започнала възстановяването на екзархийското ведомство. Бившият скопски митрополит Неофит, който временно управлявал Одринската епархия,  по нареждане на Св. синод предал управлението на своя протосингел архимандрит Никодим и тръгнал за Скопие. През ноември 1915 г. той заел каноническия си престол като телеграфически бил поздравен от цар Фердинанд. В телеграмата се казва: “Вестта за щастливото завръщане на Ваше Високопреосвещенство в престолния град на Скопската епархия ми причини голямо удоволствие и радост. Като Ви благодаря сърдечно за патриотическите привети, препоръчвам се на Вашите светителски молитви” [13]. Първата задача на митрополит Неофит била да посрещне прокудените от 1913 г. български духовници. Проблеми по тяхното настаняване нямало, тъй като настанените по енориите сръбски свещеници по време на двегодишния режим се били изтеглили с отстъпващите сръбски войски. Поради военновременната обстановка Св. синод разрешил на всички македонски митрополити да не се придържат стриктно към Екзархийския устав, а да назначават по свое усмотрение временни епархийски духовни съвети и протосингели, да откриват канцеларии и др.[14] Митрополит Неофит започнал и възстановяването на архиерейските наместничества в епархията си, която имала девет духовни околии. Обаче поради ограничения бюджет за 1916 г. Св. синод му наредил да намали техния брой на четири, като ги окрупни. Освен това митрополит Неофит бил натоварен и с управлението на бившата сръбска Рашко-Призренска епархия. За целта още през февруари 1916 г. той изпратил за свой архиерейски наместник в Прищина свещеник Трифон Стоянов, като информирал Св. синод, че там имало нужда от български свещеници. Синодалните владици се съгласили командированите свещеници в тази епархия да се ползват със същите привилегии, както тези в Поморавието и Тимошко. Те обаче препоръчали на митрополит Неофит да не предприема църковно-административни преустройства, тъй като такива щели да бъдат направени в цялостен мащаб след края на войната [15].

От началото на 1916 г. започнало възобновяването на екзархийското управление в Дебърска епархия. 80-годишният митрополит Козма (Пречистански) пристигнал в края на декември 1915 г. в епархията си, но починал в Кичево на 11 януари 1916 г., на път за епархийския център. Той бил погребан на 13 януари с. г. в близкия манастир “Св. Богородица” ­ Пречиста [16]. Първоначално Св. синод определил за временен наместник на овдовялата Дебърска епархия велешкия митрополит Мелетий. Той обаче бил възпрепятстван да пристигне навреме дори във своята канонична епархия, затова управлението било поверено на охридския митрополит Борис. Дебърчани от своя страна помолили Св. синод да им назначи за управляващ епархията архимандрит Кирил, който бил от този край. Синодалните архиереи препоръчали на митрополит Борис да назначи Кирил за свой протосингел в Дебър [17]. Архимандрит Кирил Рилски, който е родом от с. Битуше, пристигнал в Дебър на 26 април 1916 г. и стоял начело на епархията до 18 декември 1918 г., когато предал управлението на сръбските духовни власти [18].

До 7 декември 1915 г. бившият охридски митрополит Борис управлявал временно Маронийска епархия, след което бил сменен от бившия скопски митрополит Теодосий [19]. На 9 декември той пристигнал в София и оттам на 18 декември 1915 г. заминал за каноничната си епархия. Пристигайки в Охрид първата му задача била да назначи епархийски духовен съвет, съставен от местни градски свещеници. Родолюбивият македонски българин Наум Тюфекчиев подарил в памет на покойния си син Александър сумата от 5000 лв., която владиката трябвало да раздаде на “бедните и многострадални свещеници” в Охрид, Ресен, Струга, Скопие, Велес, Прилеп, Битоля и Дебър [20]. В доклад до Св. синод митрополит Борис съобщил, че в епархията му не бил останал нито един сръбски или сърбомански духовник, тъй като те отстъпили заедно със сръбската войска. Само в Крушово и някои околни села намерил 15 влашко-гъркомански свещеници с 1571 къщи. До началото на войната те били към ведомството на Цариградската гръцка патриаршия и били на пряко подчинение към гръцкия митрополит в Крушово, който починал малко преди започването на военните действия. Освен тях в епархията му имало и 8 румънски свещеници, издържани непосредствено от външното министерство на Румъния и се смятали за независими от Цариградската гръцка патриаршия. При новите условия влашко-гъркоманските и румънските свещеници проявили желание за присъединяване към Българската екзархия [21].

Титулярният митрополит на Велешка епархия Мелетий още през ноември 1913 г. бил оставен от екзарх Йосиф I за екзархийски заместник в Цариград. Две години по-късно, през ноември 1915 г., Св. синод му изпратил за временен заместник архимандрит Харитон, бивш протосингел в Ловчанска епархия. Последният пристигнал в Цариград на 20 ноември 1915 г., но възникнали недоразумения по неговото представяне пред турското правителство. Българският пълномощен министър Г. Кулишев искал да го представи като викарий (помощник) на митрополит Мелетий, но архимандрит Харитон по предписание на Св. синод държал да бъде считан като “представител на св. Българска Екзархия в Цариград”. Потърсено било съдействието на МВнРИ, а то от своя страна отнесло въпроса до Св. синод. Последният решил да телеграфира на архим. Харитон да възприеме становището на пълномощния министър и да бъде представен като викарий на митрополит Мелетий [22].

В началото на декември 1915 г. Мелетий Велешки уведомил синодалните архиереи, че вече представил своя помощник пред властите в Цариград и тръгва за София, откъдето ще замине за Велес. Той обаче се притеснил, че там няма митрополитски дом и помолил Св. синод за нужното разпореждане. От своя страна Св. синод решил да пише на МВнРИ да предвиди в бюджета за 1916 г. средства за наем на сграда за митрополитски дом [23]. През януари 1916 г. митрополит Мелетий пристигнал в София и се забавил доста с тръгването си за Велес. На заседание на Св. синод от 8 март 1916 г. бил поставен въпросът, защото се бави още Мелетий в София. Причината на това забавяне се разкрива от едно писмо на МВнРИ от 23 февруари 1916 г. отправено до върховната църковна управа. В него се посочва, че отпътуването на владиката трябвало да се отложи, понеже неговата епархия граничела с Южния фронт, където “предстояло да се развият твърде важни събития”, а освен това въпросът с неговия заместник в Цариград архим. Харитон “оставал още висящ” [24]. Едва през март 1916 г. владиката пристигнал във Велес и поел възобновяването на екзархийското епархийско управление. Същевременно възникнали редица проблеми около Екзархийското заместничество в турската столица и дори съществуването му било поставено под въпрос. Ето защо Св. синод възприел мнението на МВнРИ и наредил на митрополит Мелетий да се завърне в Цариград и да заеме предишното си служение. През декември 1917 г. той оставил Велес и отново поел заместничеството, като архим. Харитон бил преместен за протосингел в Пловдивска митрополия [25].

Още през ноември 1915 г. Св. синод наредил на бившия пелагонийски (битолски) митрополит Авксентий да се завърне в каноничната си епархия. Той обаче помолил с писмо от 9 декември 1915 г. да бъде освободен от управлението на епархията, понеже бил с разстроено здраве, а и обстановката била по-особена ­ т. е. военна. Св. синод не уважил молбата му, а отново му наредил да замине за епархията си [26]. Авксентий пристигнал в Битоля в края на декември 1915 г. Освен завърналите се български свещеници той намерил в епархията и 24 патриаршески свещеници с около 2000 пасоми, главно от Битоля и околните влашки села. Още в началото на 1916 г. патриаршеските свещеници започнали да се отказват от Цариградската патриаршия и да преминават към ведомството на Българската екзархия. Обаче те се оказали слабообразовани и не знаели църковнославянски език, затова митрополит Авксентий открил за тях специално свещеническо училище при църквата “Св. Неделя” в Битоля [27].

На 17 август 1916 г. българските войски от западния сектор на Македонския фронт преминанали в настъпление и навлезли в гръцка територия. За кратко време били освободени нови части от Македония, но съвсем скоро войските на Антантата спрели българското настъпление и дори преминали в контраофанзива, като в средата на септември 1916 г. фронтът достигнал до средата на град Битоля. Митрополит Авксентий бил принуден да премести седалището си в Прилеп [28].

С освобождението на Македония била възобновена в нейната цялост и Струмишка епархия. Още през октомври 1915 г. титулярният митрополит Герасим предприел обиколка из освободените части на епархията си и започнал възобновяване на екзархийските църковно-административни структури. Открити били три нови архиерейски наместничества в Радовиш, Пехчево и Кавадарци [29].

Драмската духовна област била поставена под управлението на неврокопския митрополит Макарий. Обаче изграждането на екзархийското управление там било затруднено от военновременните условия. Поради липса на достатъчно свещенослужители църковните нужди на населението били задоволявани от военните свещеници на българската армия. Митрополит Макарий на няколко пъти сезирал Св. синод в София да се разпореди за по-бързото завръщане на българските свещеници, бежанци от 1913 г. Обаче тяхното завръщане ставало мудно и било свързано с доста бюрократични трудности ­ най-вече от сложната процедура по снабдяване с открити листове от Военно-полицейската служба[30].

През 1916 г. българските войски окупирали Сяр, Драма и Кавала и сключили обръч около Солун и Орфанския залив. В духовно отношение тази област била на подчинение към Цариградската гръцка патриаршия. По това време на територията между реките Струма и Места Патриаршията имала седем епархии с митрополити: Серска, Драмска, Кавалска, Зъхненска (със седалище в с. Зиляхово), Мелнишко-Демирхисарска (със седалище в Демирхисар), Неврокопска (с център в с. Зърново) и Правишка (със седалище в с. Правище) [31]. Към заварените гръцки митрополити и духовници българските военно-административни и екзархийски власти първоначално се отнасяли лоялно и им давали възможност да изпълняват длъжностите си. Но през 1917 г. във връзка със затягането на бойните действия на Македонския фронт и вероятността от открито присъединяване на Гърция към Антантата, обстановката в Драмската военно-инспекционна област станала доста изострена. На 30 юни 1917 г. Щабът на действуващата армия издал заповед да се съставят списъци на всички гръцки граждани от 17 до 50 годишна възраст, които веднага след влизането на Гърция във войната да бъдат интернирани в България. А от 5 юли с.г. започнало интернирането на митрополити, духовници, учители и чиновници [32].

През есента на 1916 г. редица македонски околии останали в оперативната зона на българо-германските войски и бил нарушен нормалният ритъм на религиозния живот. Най-тежко било положението в онези райони, в които били разквартирувани съюзнически германски части. В началото на 1918 г. пелагонийският митрополит Авксентий, чиято епархия била най-засегната в това отношение, писал до Св. синод в София, че в много села в Ресенско, Битолско и Прилепско “църквите били обърнати от германските военни власти или на лазарети, или на аптеки, или на работилници, казарми и пр.” Понеже неговите сили да нормализира религиозния живот не дали положителен резултат, той молел Св. синод за подкрепа. Този проблем бил обсъден от синодалните митрополити в заседанието им от 9 април 1918 г. Ето какво е записано в Протоколната книга: “Поруганията, извършени от страна на германските военни власти в Божиите храмове у новоосвободена Македония, са повече от възмутителни. Св. синод се отказва да подчертава негодуванието и смущението на тамошните благочестиви християни от такава една неокачествима постъпка, вършена със светинята. Той не допущаше, че един висококултурен народ, какъвто е германският, ще си позволи, особено като християнски и наш съюзнишки, да върши подобни издевателства. Такива светотатства в Божиите храмове българският народ не знае дори и през времето на своето петвековно робство под иноверното турско владичество” [33]. Св. синод търси чрез МВнРИ помощта на правителството, за да се сложи край на това “безбожно поругание”. В рамките на един месец българското правителство изяснило въпроса с командването на германските войски. До края на май 1918 г. “повечето от заетите църкви били освободени вече, а дето това, по чисто военни съображения, не е сторено още, били взети мерки при първа възможност да стане”. От своя страна Щабът на действащата армия изпратил свой специален пратеник (висш офицер), който да провери на място всички изнесени случаи [34].

При възобновяване на екзархийското управление в Македония възникнал проблем с църковно-училищните имоти. По силата на старото турско законодателство те били регистрирани на името на българските църковно-училищни общини, които единствено имали юридическото право да придобиват и притежават такива имоти [35]. Понеже в България положението било съвсем различно, то на 25 януари 1916 г. ХVII Обикновено народно събрание приело “Закон за откриване и поддържане на народни училища в новоприсъединените към Царството и в окупираните от българските войски земи”. По силата на този закон Министерството на народното просвещение (МНП) и МВнРИ получили правото да определят кои църковно-училищни имоти остават за нуждите на училищата, и кои за съответните храмове. Законът се отнасял както за присъединените след Балканските войни земи, така и за окупираните след 1 октомври 1915 г. нови територии [36]. Въз основа на този закон МНП издало окръжно на 16 май 1916 г. до общинските и училищните власти в новите земи, в което им разпоредило да назначат комисии за описване и разпределение на църковно-училищните имоти. Позовавайки се на старото османско право, Св. синод предложил този въпрос да се решава между него, МВнРИ и МНП съвкупно. Той остро заявил, че всяко друго решение, различно от предложената формула, ще се счита за посегателство върху екзархийската собственост и ще потърси всички законни средства, с цел за защити правата си. Освен това Св. синод разпоредил на епархийските началства да не разрешават на свещениците и на църковните настоятели да участвуват в новосъздадените комисии, докато не бъдат изяснени спорните въпроси. Въпреки тези разпоредби подялбата на църковно-училищните имоти започнала без участието на екзархийски представители. До края на Първата световна война в канцеларията на Св. синод в София непрекъснато постъпвали писма и телеграми, които сигнализирали за заграбването на екзархийски имоти от страна на гражданската власт. Така например през януари 1918 г. от Охридската митрополия телеграфирали, “че общините в цялата епархия под ръководството на административните власти безогледно обсебвали чисто църковни имоти за училищни.” Дори “в Охридската община били свикани градските църковни настоятели и чрез съставяне на актове и заплашване с интерниране иска се от тях да предадат църковните имоти за училищни”. В друга телеграма, пак от Охридска митрополия се посочва, “че по въпроса за имотите Църквата била зарегистрирана в реда на народно-културните врагове; защитниците на Църквата били лукаво прогласени за материално лично заинтересувани и църковните настоятели били поставени под натиск и насилие в името на закона за училищата и Окръжното по същия закон на Министерството на народното просвещение” [37]. В крайна сметка Св. синод решил да уведоми митрополитите в Македония, “че те трябва да стоят здраво на своето становище”, т. е. да не отстъпват църковните земи [38].

През септември 1918 г. силите на Антантата започнали бурна военна офанзива и на 15 септември българските отбранителни линии на Македонският фронт при Добро поле били пробити. По този начин България била изправена пред нова национална катастрофа. На 29 септември 1918 г. в Солун българска делегация подписала примирие със силите на Антантата. В неговата явна част се предвиждало оттеглянето на българските войски в довоенните държавни граници и незабавна демобилизация на армията. Пред крах се оказала и изградената екзархийска църковна организация в Македония и Тракия. На основание Окръжно № 3811 от 11 октомври 1918 г. на Министерството на финансите, МВнРИ съобщило на македонските владици да уволняват от 1 ноември с. г. персоналите на своите митрополии и архиерейските наместничества. Засегнатите митрополити се оплакали на Св. синод, който останал изненадан от това и “намира, че мярката на Финансовото министерство погрешно е приложена и по отношение персонала на митрополиите в Македония”. Според мнението на синодалните архиереи тази мярка на Министерството на финансите засягала само ония държавни служители, “длъжностите на които са били открити след освобождаването на тия земи, а съвсем не и за служащите при духовните институти ­ митрополиите и архиерейските наместничества, длъжностите на които не са новооткрити, а съществуват от четиридесет и повече години насам… Св. синод е на мнение, че министерството (МВнРИ) не трябва да прекратява издръжката на митрополиите в Македония” [39].

От македонските епархии започнали отново да се завръщат в България прокудени свещеници и монаси, които Св. синод настанявал “временно на енорийска длъжност само на вакантни селски енории”. Тяхното положение било доста окаяно, затова Св. синод на заседанието си от 12 декември 1918 г. решил на всеки един да отпусне парична помощ в размер на 100 лв. [40] Фрапиращ бил случаят с “бежанеца-свещеник” Георги Трайков от с. Стрежево, Охридска епархия, който бил облечен със “съвършено овехтяло и изпокъсано расо, а при това няма възможност да си направи друго такова,” затова “Св. синод решил да се прикани управлението на Софийската духовна семинария да даде на поменатия свещеник едно расо, от тия, които се намират в семинарския склад.” [41]

От своя страна завърналите се от епархиите си македонски владици били настанени в Синодалната палата в София, като на всяка митрополия било отпуснато и помещение за канцелария [42]. Така от разстояние, чрез телефони, писма и телеграми, до подписването на Ньойския мирен договор, те задочно управлявали епархиите си.

3. Македонските земи
   между двете световни войни

Краят на Първата световна война донесъл коренни промени на Балканите. След Солунското примирие Егейска и Вардарска Македония били завзети съответно от гръцки и сръбски войски с помощта на Съглашението, а България била окупирана от френски, английски и италиански войски. Българската екзархия била свита в политическите граници на държавата, като само в Цариград функционирало екзархийско наместничество.

През декември 1918 г. на Балканите била образувана нова държава ­ Кралство на сърбите, хърватите и словенците, преименувано по-късно в Югославия. Вардарска Македония била включена в състава на кралството като част от Сърбия, а населението й отново било обявено за сръбско.

Веднага след прекратяване на войната във Вардарска Македония били изпратени 12 000 униформени полицаи (от всичките 17 000). Командировани били значителен брой цивилна полиция, жандармерия, гранична и редовна войска ­ общо 55 000 души. Изпратени били и много колонисти (заселници) от други краища на кралството [43].

В административно отношение през 1919 г. Вардарска Македония била разделена на 7 окръга: Скопски, Битолски, Охридски, Тетовски, Кумановски, Тиквешки и Брегалнишки, с 29 околии и над 100 общински центрове. А след реформата от 1921 г. тук били оформени три “велики жупанства” (области) ­ Битолско, Скопско и Брегалнишко [44].

Отново била наложена властта на сръбската православна църква, която през 1919 г. била провъзгласена за патриаршия. Тя от своя страна откупила от Цариградската патриаршия шестте македонски епархии за 1 500 000 франка. Първоначално за временно управляващ на цялата област бил натоварен сръбският велешко-дебърски митрополит Варнава. Скоро след това шестте епархии били реорганизирани и сведени до три: Скопска, Охридско-Битолска и Злетовско-Струмишка. Начело на епархиите застанали сръбски епископи. Почти целият управляващ апарат в църквите също бил сръбски. Духовенството, свързано с Екзархията, било отстранено и изселено в България. Само тук-там се задържали селски свещеници, които декларират лоялност към Сръбската православна църква [45]. По-късно и те били подложени на преследване. Само в Злетовско-Струмишката епархия през януари 1922 г. били наказани 50 свещеници, от които на 6 било забранено да служат; през 1923 г. били отстранени от служба 8 души; през 1930 г. още 9 души били наказани; през 1932 г. били пенсионирани 13 и наказани 5 души; през 1935 г. били осъдени 7 души, и т.н. [46]

Успоредно с това вървяла културната денационализация на българското население: в Белград били пренесени културни паметници от църкви и манастири, стари ръкописи, икони, богослужебни книги и други [47].

Събитията в Егейска Македония под гръцка власт, освен с терор, насилия, колонизация и асимилация, се характеризирали и с масово прогонване на българско население.

В административно отношение областта била обявена за отделна териториална единица “Северна Гърция”, обхващаща Егейска Македония и Западна Тракия, начело с управител с ранг министър. Разделена била на три генерални дирекции: Солунска ­ включваща Солунски, Кукушки, Воденски, Верски и Халкидически окръг; Източна Македония с център Кавала ­ окръзите Кавалски, Драмски и Серски; Западна Македония със средище гр. Кожани ­ окръзите Кожански, Костурски и Лерински. Цялата администрация била съставена само от гърци, а българското население отново било обявено за гръцко [48].

В църковно отношение всички епархии били включени в Атинската архиепископия, като начело били поставени за епископи гърци. Целият управленчески апарат също бил гръцки. Българското духовенство било прогонено в България. В училищата и църквите било въведен гръцкият език и говоренето на български се преследвало най-строго [49].

Културната асимилация обхващала заграбването на българските културни институции, унищожаване на паметниците на българското историческо наследство, заграбване и унищожаване на училищните и черковните библиотеки, премахване и заличаване на всички надписи на български език, смяна на имената на селища, улици, площади, махали, квартали и т.н. [50]

4. Екзархийското дело по време
   на Втората световна война

На 1 септември 1939 г. Германия нападнала Полша и само за няколко дни конфликтът прерастнал в международен ­ това било началото на Втората световна война. С подкрепата на германската и отчасти на съветската дипломация България и Румъния започнали двустранни преговори за съдбата на Южна Добруджа. Според подписаната на 7 септември 1940 г. в Крайова спогодба между двете съседки Румъния върнала на България Южна Добруджа. В поздравителна телеграма до цар Борис III Св. синод го приветствал от името на Българската православна църква за “мирното възвръщане на златна Добруджа към майката Родина” и изразил надеждата си, че започналото обединение ще продължи и за в бъдеще [51].

На 1 март 1941 г. във Виена министър-председателят Богдан Филов подписал присъединяването на България към Тристранния пакт (оста Германия, Италия и Япония). В същия ден войските на вермахта започнали да навлизат на българска територия и да се дислоцират на южната и западната граници. В началото на април с. г. последвало германо-италианско нашествие в Югославия и Гърция, вследствие на което тези две държави били окупирани. Без да участва пряко във военните действия, България получила правото от своите съюзници да навлезе в завзетите територии, с цел временно администриране. Окончателното решаване на въпроса за държавните й граници бил отложен за след края на войната. Така на 19 април 1941 г. българското правителство изпратило войскови части в окупираните територии, в които живеели българи. Освен това започнало и изграждането на българска гражданска администрация [52].

В тази все още неясна и твърде сложна обстановка през пролетта на 1941 г. Българската екзархия “най-бързо се ориентира и най-напред изгражда структурата на църковната власт и пристъпва към нейното установяване” [53]. Фактически още на 29 април 1941 г. Св. синод в пълен състав се събрал в София на извънредна сесия, за да обсъди “каноническите мерки за възстановяване ведомството на св. ни Църква в новоосвободените епархии от нашата църковна област” [54].

На тази извънредна синодална сесия наместник-председателят на Св. синод видинският митрополит Неофит произнесъл патетично встъпително слово и съобщил на своите духовни събратя, че имал срещи с министъра на външните работи и изповеданията Иван Попов и министър-председателя проф. Богдан Филов. На тези срещи били разменени мисли за предстоящето църковно разпределение, като държавните мъже останали съгласни с уговореното. След това синодалните архиереи приели “кратък проект за църковното разпределение на новоприсъединените области”, съставен от намаления състав на Св. синод в заседанието му от 25 април 1941 г. и обсъден в МВнРИ. Според него в новоосвободените земи се устройвали следните епархии: 1) Маронийска с градовете Гюмюрджина, Дедеагач, Димотика, Ксанти, Софлу и Фере; 2) Охридско-Битолска с градовете Битоля, Дебър, Кичево, Костур, Крушево, Лерин, Охрид, Прилеп, Ресен и Струга; 3) Скопско-Велешка с градовете Велес, Враня, Гостивар, Кочани, Кратово, Куманово, Лесковец, Паланка, Скопие, Тетово и Щип и 4) Струмишко-Драмска епархия с градовете Баракли-Джумая, Демир-Хисар, Драма, Кавала, Пехчево, Радовиш, Серес и Струмица. Въпросът за Солунска епархия останал открит, докато се “уясни какви провизорни граници ще се установят в близко бъдеще”. Към Софийска епархия било решено да се присъединят отнетите от сърбите още през 1919 г. части от Царибродско, Босилеградско и Трънско, както и гр. Прилеп с околията му [55].

Св. синод решил и кои архиереи ще управляват новообразуваните епархии. За Маронийска бил определен пловдивският митрополит Кирил, с помощник мароникийския епископ Иларион. В Охридско-Битолската епархия бил изпратен ловешкият митрополит Филарет с помощник браницкия епископ Максим; Скопско-Велешката била поета от търновския митрополит Софроний с помощник брегалничкия епископ Панарет, а в Струмишко-Драмска епархия ­ неврокопския митрополит Борис с помощник драговитийския епископ Харитон [56].

Св. синод излязъл и със специално окръжно, в което приканил епархийските митрополити да се разпоредят: 1) всички свещеници, които навремето са служили в завзетите земи, да бъдат задължително командировани в новоприсъединените области; 2) да поканят пенсионираните свещеници, които по-рано са служили в новоосвободените земи и още се чувстват дееспособни, да бъдат също командировани там. Освен това било решено да се иска от правителството кредит за четиримата владици и техните помощници, за четирима протосингели и още толкова секретари, касиер-счетоводители, архивар-писари, за 30 архиерейски наместници и още толкова секретар-деловодители и писци-прислужници, за 300 енорийски свещеници, командировъчни за 200 свещеници от “старите предели на царството”, за канцеларски и други разноски общо 500 хиляди лева [57].

В заседанието си от 30 април 1941 г. Св. синод приел благодарствен меморандум до правителствата на Германия и Италия за извършеното с тяхна помощ българско национално обединение. В него се посочвало, че след Първата световна война на “българския народ бе нанесен жесток удар и св. Екзархия биде унищожена. Български архиереи, свещеници и учители бяха изгонени, а българските книги бяха предавани на изгаряне. Над 1700 български църкви и манастири бидоха обърнати на гръцки или сръбски и повече от 1450 български училища бяха затворени. Трагичната участ на народа ни през тези последни две десетилетия е известна. Напразно Българската църква прави опити да подобри положението на своето поробено паство, търсейски застъпничеството на разни международни форуми. Днес Българската народна църква е отново щастлива, че нейните чада са освободени, благодарение на победоносното войнство на двата велики съюзни народа ­ германския и италианския” [58].

През май и началото на юни 1941 г. определените български архиереи обиколили като управляващи новите си епархии. Навсякъде българското население ги посрещнало по най-тържествен начин и всячески помагало при изграждането на новото духовно управление. На 12 юни 1941 г. на заседание на Св. синод управляващите архиереи се явили да докладват положението в новоосвободените земи. Според Филарет Ловчански в поверената му Охридско-Битолска епархия имало 170 енории и почти всички имали свещеници. Досега пристигнали само трима командировани свещеници, протосингелът му от Ловеч, един секретар и един касиер. Понеже в Охрид нямало митрополитски дом, той се настанил в Битоля, където битовите условия били по-добри. Въпреки това охридчани “държат да имат свой владика”. В Охрид свикал конференция на всички свещеници от околията, които се оказали все българи, но повечето били на преклонна възраст [59].

Търновският митрополит Софроний, управляващ Скопско-Велешката епархия, докладвал, че се настанил в Скопие в старото митрополитско здание, строено през 1892 г. На първия етаж уредил канцеларията, а на втория кабинета и спалнята си. Сръбският митрополит Йосиф заедно с 16 свещеници и дякони напуснал епархията си и заминал за Белград. Първата му задача била да назначи архиерейски наместници във Велес, Враня, Куманово, Крива паланка, Щип, Кочани, Кратово, Тетово (с Гостивар) и Сурдулица, а пунктови свещеници поставил в Прешово, Качаник и Св. Никола. Градовете Тетово и Гостивар били окупирани от италианците, които подстрекавали местните албанци против българите, а освен това поддържали сърбоманите и някои сърби, които не били избягали. Понеже пощите, телеграфът и телефоните не работели, връзките били осъществявани чрез куриери. “Имаме верни и смели българи в онзи край на Шар планина” ­ заявил в изказването си владиката. Общо в епархията му имало 189 съставни енории (с по 300-400 къщи), от които 145 били със свещеници, повечето българи; 21 командировани свещеници били настанени в свободни енории и оставали още 23 незаети енории. Освен тях имало и 37 манастира ­ мъжки и девически [60].

Борис Неврокопски, управляващ Струмишко-Драмската епархия, докладвал на следващото заседание, проведено на 13 юни 1941 г. В неговата съставна епархия имало две съвсем различни области, като положението в южната все още не било изяснено, докато в западната състоянието на нещата било по-ясно. При пътуването си на юг констатирал, че пътищата са в лошо състояние и много мостове били разрушени от отстъпващите гърци. В цялата южна област нямало вече нито един гръцки митрополит, а тук-таме били останали някои протосингели и архиерейски наместници. Оказало се, че всичките свещеници са гърци, слабообразовани и незаплащани от гръцката държава. В градовете Драма, Серес, Кавала и Демир-Хисар назначил архиерейски наместници. В западната област владиката заварил съвсем друго положение ­ “там намерих радост и утеха, каквито за пръв път преживявам в своя живот”. Из селищата на бившата Струмишка епархия владиката служил и говорел на населението, че то отново се връща към църквата на своите деди и прадеди. Назначил трима архиерейски наместници в Берово, Кавадарци и Гевгелий, а в Струмица смятал да изгради епархийски духовен съвет. Все още нямал протосингел и цялата канцеларска работа вършел лично той. В Струмишко имало 59 енории; оставали вакантни около 20 енории, а други 21 енории засега извън неговата област ­ в Щип, Кочани и Овчо поле. Повечето свещеници били българи, а само няколко сръбски и те били избягали [61].

В началото на 1943 г. Струмишка духовна околия била отделена от Струмишко-Драмската и присъединена към Скопско-Велешката, тъй като условията в нея били съвсем различни от Драмско [62]. С така изградените епархии не било съгласно българското население в Македония, което настоявало да бъдат възобновени всички екзархийски епархии, съществували до сръбския режим, и искало начело на тях да застанат български митрополити [63]. Останалите по места сръбски и гръцки свещеници били задължени да подпишат декларации,че ще служат лоялно на Българската екзархия. Заедно с другите български свещеници те получавали заплати от държавния бюджет [64]. От бюджета на Св. синод ежегодно пък били отделяни средства за стипендии на младежи от Македония и Тракия за обучение в двете духовни семинарии (Софийската и Пловдивската) и в Богословския факултет. Също така се признавали и дипломите на завършилите в сръбски и гръцки духовни училища [65].

След като Българската екзархия получила такъв обширен диоцез, през юни 1942 г. Св. синод поискал от правителството да проведе избори за глава на Българската православна църква и то с ранг на “патриарх”. Според синодалните архиереи новият патриарх щял да стане символ на духовното единство на българската нация, независимо от териториалните и политическите промени. Цар Борис III и трите последователни правителства (на проф. Б. Филов, Д. Божилов и Ив. Багрянов), към които било отправено искането, не давали съгласие, понеже според тяхната преценка моментът за това не бил подходящ. В проведените разговори със синодалните членове недвусмислено им било дадено да разберат, че ролята на обединител на нацията е отредена не на духовния глава, а на българския монарх. Освен това до края на екзархийското управление в Македония и Тракия не бил решен и въпросът с избора на титулярните им митрополити. По този начин тези епархии, за които Екзархията претендирала десетилетия наред, останали неравностойни от канонична гледна точка спрямо епархиите от царството [66].

За цялостната издръжка на екзархийските епархии в Македония и Беломорска Тракия, заедно с енориите от Западните покрайнини за периода от 1 юли 1941 г. до 30 септември 1944 г. правителството и Св. синод изразходвали крупната сума от 109 597 535 лв., като 84 606 200 лв. от тях били употребени за заплати на духовенството и помощния персонал в митрополиите и архиерейските наместничества [67]. За тези три години и половина Българската екзархия съумяла да осъществи своята “историческа мисия ­ да бди непрестанно за опазването и обединението на българския народ”, така както винаги е поддържала духовната му цялост в годините на държавнополитическо разединение [68].

През есента на 1944 г. последвало оттегляне на българската войска, гражданската и църковната администрация от новоприсъединените земи във Вардарска и Егейска Македония. Това фактически бил краят на активното и реално участие на Българската екзархия в решаването на българския национален въпрос, “разбиран в разглеждания тук период като обединение на българските етнически територии и общности в една национална държава” [69]. Освен това политическата промяна на 9-ти септември 1944 г. довела до някои важни екзархийски промени. С помощта на Отечественофронтовското правителство на 21 януари 1945 г. бил проведен екзархийски събор. Най-много гласове получил софийският митрополит Стефан и с това бил избран за трети пореден и последен български екзарх. Веднага след това с ходатайството на Руската православна църква било пристъпено към вдигането на схизмата, която цели 73 години тегнела като дамоклев меч над Българската православна църква. На 19 февруари 1945 г. в Цариград бил подписан “Протокол …”, а на 22 февруари с.г. бил издаден специален “Томос” от страна на Вселенската патриаршия, с който “ние благославяме автокефалното устройство и управление на Св. Църква в България, като определяме тя, наричана “Св. Православна Автокефална Българска Църква” и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права” [70] . Така през февруари 1945 г. диоцезът на Българската православна църква бил свит само в държавните граници.

1. Гоцев, Д. Македония по време на войните (1912­1918 г.). ­ В: Македония. История и политическа съдба. Т. II, С., 1996, 5­22.
2. Милетич, Л. Документи за противобългарските действия на сръбските и на гръцките власти в Македония през 1912­1913 година. С., 1929, 1­250.
3. Милетич, Л. Документи за…, 273­278.
4. Гоцев, Д. Цит. съч., 39­51.
5. Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи (1878­1944). Т. 3, С., 1997, с. 293.
6. Кесяков, Б. Д. Принос към дипломатическата история на България, 1878­1925 г. Т. II, С., 1926, с. 76.
7. ЦДА, ф. 791, а.е. 26, л. 788 и 811-812.
8. Църковноисторически и архивен институт при Българската патриаршия (ЦИАИ), ф. 2, оп. 1, а.е. 31 (Из Протоколната книга на Св. синод за 1915 г.), л. 157.
9. Църковен вестник, бр. 46 от 14 ноември 1915 г., 525­526.
10. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а. е. 31, л. 280-281.
11. Държавен вестник, бр. 10 от 14 януари 1916 г.
12. К. Новата задача на свещениците в Македония. ­ Църковен вестник, бр. 48 от 28 ноември 1915 г., 541­542.
13. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 31, л. 184; Църковен вестник, бр. 51­52 от 23 декември 1915 г., с. 599.
14. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 31, л. 173.
15. Елдъров, Св. Българската църковна уредба на Македония и Тракия по време на Първата световна война. ­ В: Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878­1944, Т. III, С., 1997, с. 370. Централен военен архив (ЦВА), ф. 40, оп. 2, а.е. 26, л. 420; а.е. 27, л. 295 и а.е. 28, л. 158.
16. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 33 (Из Протоколната книга на Св. синод за 1916 г.), л. 2­3.
17. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 33, л. 3 и л. 18­19.
18. Архимандрит Кирил Рилски. Кратки спомени из миналия ми живот (1861­1931). С., 1931, 95­105.
19. Църковен вестник, бр. 50 от 12 декември 1915 г., с. 574.
20. Пак там, бр. 51­52 от 23 декември 1915 г., с. 599.
21. ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 27, л. 461­462.
22. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 31, л. 260.
23. Пак там, л. 290.
24. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 31, л. 18­19.
25. Пак там, а.е. 35 (Из Протоколната книга на Св. синод за 1918 г.), л. 14.
26. Пак там, а.е. 31, л. 279.
27. ЦДА, а.е. 27, л. 620­621.
28. Елдъров, Св. Цит. съч., с. 372.
29. Пак там.
30. ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 28, л. 367; а.е. 29, л. 34.
31. Снегаров, Ив. Кратък исторически очерк за поместните православни църкви. С., 1948, 103­107.
32. Елдъров, Св. Цит. съч., с. 372.
33. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 35, л. 12.
34. Пак там, л. 41.
35. Елдъров, Св. Цит. съч., с. 374.
36. Държавен вестник, бр. 50 от 3 март 1916 г.; Конева, Р. Голямата среща на българския народ. Културата и предизвикателствата на войната 1912­1918 г. С., 1995, с. 64.
37. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 35, л. 16.
38. Пак там, л. 18.
39. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 35, л. 97.
40. Пак там, а.е. 36 (Из Протоколната книга на Св. синод за 1919 г.) л. 12; а.е. 35, л. 113.
41. Пак там, а.е. 35, л. 126.
42. Пак там, а.е. 36, л. 39.
43. Христов, Хр. България и мирът в 1919 година. ­ В: България 681 ­ 1981. С., 1981, с. 379.
44. Гоцев, Д. Цит. съч., с. 75.
45. Димевски, Сл. Цит. съч., 205­206.
46. Илиевски, Д. Цит. съч., с. 105.
47. Пак там, с. 107.
48. Гоцев, Д. Цит. съч., 81­83.
49. Димевски, Сл. Цит. съч., с. 206.
50. Гоцев, Д. Цит. съч., 87­88.
51. Църковен вестник, бр. 34 от 13 септември 1940 г., с. 406.
52. Стоянова, В. Църква и национално обединение ­ Българската православна църква през Втората световна война. ­ В: Религия и църква в България. С., 1999, с. 263.
53. Йончев, Д. България и Беломорието (октомври 1940 ­ 9 септември 1944 г.). Военнополитически аспекти. С., 1993, с. 56.
54. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 67 (Из Протоколната книга на Св. синод за 1941 г.), л. 23.
55. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 67, л. 29.
56. Пак там, л. 29­30 и 33.
57. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 67, л. 30­31.
58. Пак там, л. 36­37.
59. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 67, л. 41­43.
60. Пак там, л. 43­53.
61. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 67, л. 60­65.
62. Църковен вестник, бр. 1-2 от 5 януари 1943 г.
63. Архив на Министерството на външните работи (АМВнР), оп. 9, д. 3, пр. 48, л. 45.
64. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 67, л. 31.
65. ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 67, л. 108­109.
66. По-подробно у Стоянова, В. Църковноадминистративната уредба на Тракия и Македония и изборът на патриарх на Българската православна църква. ­ Сп. Минало, 1994, кн. 2, 55­65.
67. ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 132, л. 10­12 и 34.
68. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 67, л. 34; Стоянова, В. Цит. съч., с. 269.
69. Стоянова, В. Цит. съч., с. 269.
70. Темелски, Хр. Документи за най-новата българска църковна история. ­ Сп. Родина, 1996, кн. 2, с. 54

ШЕСТА ГЛАВА

СЪЗДАВАНЕ НА МАКЕДОНСКА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА ВЪВ ВАРДАРСКА МАКЕДОНИЯ

С капитулацията на Югославия през 1941 г. западният дял от Македония, включващ околиите Дебърска, Стружска, Кичевска, Гостиварска, Тетовска и някои преспански села, бил окупиран от Италия. В духовно отношение този дял бил под юрисдикцията на Албанската архиепископия в Тирана. По това време започнала и народноосвободителната борба в Македония, в която се включило и част от духовенството. След капитулацията на Италия (8 септ. 1943 г.) от Гостивар до Ботун и Дебър била формирана свободна територия, в която започнало възстановяване на църковния живот. Фактически към Главния щаб на Народноосвободителната войска (НОВ) и партизанските отреди на Македония (ПОМ) било формирано верско отделение. Със заповед от 15 октомври 1943 г. за верски референт бил назначен дебърският свещеник Вельо Т. Манчевски [1] . На свободната територия били създадени 9 енории (обхващащи около 30 села), които провели свещеническо събрание в с. Издеглаве. От поканените 13 свещеници се явили 11, които изградили архиерейско наместничество с наместник свещеник Антим Поповски. Приет бил норматив за църковните такси. Събранието изготвило и списък на учителите, които можели да преподават на македонски език. Скоро обаче тази свободна територия била заета от германски войски и албански терористи. Започнал жесток терор над населението и неговото духовенство. Дейността на архиерейското наместничество била прекратена, а свещеник А. Поповски бил арестуван и физически измъчван [2].

На Второто заседание на Антифашисткото вече за народно освобождение на Югославия (АВНОЮ), проведено на 29 ноември 1943 г., били положени основите на новия държавен и обществен живот в нова Югославия. Македония била призната като свободна федеративна единица във Федеративна народна република Югославия, а македонският народ също бил признат като отделен народ в голямото семейство на югославските народи  [3]. С наближаването края на войната някои македонски духовници замислили разрешаването на църковния въпрос. По инициатива на свещениците Кирил Стояновски, Никола Апостолски и Методи Гогов била организирана група, чията задача била изграждането на свободна и независима църковна организация. А през октомври 1944 г. в с. Врановци се формирал Инициативен комитет за организиране на църковния живот в Македония. В този комитет влезли свещениците Вельо Манчевски, Методи Гогов, Панде Поповски, поп Шако и Спиро Дамевски. Подобни комитети били сформирани по-късно в Битоля и Прилеп [4].

На 13 ноември 1944 г. в Скопие свещениците Кирил Стояновски и Никола Апостолски завзели сградата на митрополията. Междувременно тук пристигнали от с. Врановци и няколко членове на Инициативния комитет, които веднага изпратили писма до всички архиерейски наместничества в Македония как да ръководят църковните дела. Комитетът взел и подготвителни мерки по избора на делегатите за Първия църковно-народен събор, който трябвало да утвърди изграждането на църквата в Македония. Съборът бил проведен на 4 и 5 март 1945 г. в Скопие, като на него присъствали над 300 делегати ­ свещеници и миряни. Първо бил изнесен доклад за ролята на Охридската архиепископия в историята на македонския народ. След оживени дискусии била приета следната резолюция: 1) Да се възобнови Охридската архиепископия като Македонска православна църква (МПЦ), която щяла да бъде самостоятелна и нямало да се подчинява на която и да било друга “помесна национална православна църква”. 2) Църквата трябвало да има свои народни епископи и народно свещенство, “за да се запазят характерните особености на македонския народ и той да бъде по-близко до своята родна църква”. 3) Първият македонски архиерей щял да носи титула “Охридски архиепископ”, а МПЦ щяла да се нарича “Свети Климентова Охридска архиепископия” [5]. В резолюцията се посочвало, че архиепископът трябвало да бъде хиротонисан в Охрид и ще заемел престола на охридските архиепископи. След възобновяването на Охридската архиепископия трябвало да бъдат известени за това всички автокефални православни църкви. В последната седма точка се пояснявало, че “доколкото ще бъде създадена Всеюгославска патриаршия, МПЦ като равноправна да влезе в нейния състав, заедно с другите църкви от Демократична федеративна Югославия”. На събора бил избран и нов Инициативен комитет за организиране на МПЦ с председател протойерей Кирил Стояновски [6].

Научавайки за събора и неговите решения, Сръбската православна църква (СПЦ) реагирала остро. На заседание на нейния Архиерейски синод от 22 септември 1945 г. било взето решение, че “не може да се признае никаква и независима църква във Федерална Македония, която е прогласена против волята и съгласието на Майката църква и каноничната йерархия”. Също така “не признава и осъжда всякаква акция и работа на самозвания Инициативен комитет за организиране на православна църква в Македония” [7]. От своя страна Инициативният комитет свикал на 9 и 10 май 1946 г. в Скопие голяма свещеническа конференция, на която присъствали около 200 духовници от всички краища на Македония. След като те били запознати със становището на СПЦ, била приета следната резолюция: “Църквата в НР Македония да има народни архиереи, народно свещенство и самоуправност в решаването на всички вътрешни църковно-народни въпроси; владиците да бъдат избирани от народа и свещенството; да се работи за по-скорошното формиране на православна църква в Югославия, в която да влезат всички църкви [от републиките] при равноправни начала; църквите в републиките да се самоуправляват във вътрешните църковни въпроси, да се ръководят от свои народни архиереи, които ще бъдат членове на Архиерейския събор на църквата в Югославия с еднакви права и задължения; всяка църква да има по един представител в Синода на църквата в Югославия; от представителите на всички църкви да бъде изработен нов устав на църквата в Югославия и приет от Църковно-народен събор” [8]. Докато в резолюцията от 1945 г. се настоявало за автокефалност, то тук ориентацията била за автономност, но не в състава на СПЦ, а в състава на бъдещата Югославска църква. В духа на приетата резолюция бил отправен и апел към архиереите и свещенството в другите югославски републики ­ поради настъпилите нови условия след освобождението съвестно и отговорно да пристъпят към решаването на църковните проблеми.

В продължение на повече от едно десетилетие продължили престрелките между Инициативния комитет и СПЦ. Последната на редица заседания на Архиерейския си събор приемала решения, че по никакъв начин не признава самостойна МПЦ и апелирала за възстановяване на църковния порядък отпреди април 1941 г. По ред причини Инициативният комитет бил заставен да следва политиката на разбирателство и сътрудничество със Св. Синод на СПЦ. През 1956 г. при спогодба със сръбския патриарх, който бил привременен администратор на македонските епархии, била извършена реорганизация на църквата в Македония. Фактически били формирани три епархии ­ Скопска, Охридско-Битолска и Злетовско-Струмишка, които пък били разделени на архиерейски наместничества [9]. Изправен пред редица пречки (най-вече решението на Архиерейския събор на СПЦ от май 1958 г. за изпращане на сръбски владици в Македония), Инициативният комитет решил да свика Втори македонски църковно-народен събор. За да няма реакция от страна на СПЦ, бил поканен и патриарх Герман, който обаче не уважил поканата. Съборът бил проведен от 4 до 6 октомври 1958 г. в Охрид (в църквата “Св. София”) и на него присъствали 219 делегати (свещеници и миряни). Отново било прието решение за възобновяването на древнопросиялата Охридска архиепископия, като тя щяла да се нарича Македонска православна църква (МПЦ). Веднага след това бил избран македонски митрополит ­ глава на МПЦ, който получил титула “архиепископ Охридски и Скопски и митрополит Македонски”. Изборът паднал върху топличкия епископ Доситей (родом от Маврово), чието седалище станал гр. Скопие. Твърде символично патриархът на СПЦ бил признат за върховен глава на църквата в Македония. За епископ на Злетовско-Струмишката епархия бил избран протосингелът архимандрит Наум (Тома Димовски), а за Преспанско-Битолската Никола Трайковски (в монашество Климент). На 6 октомври Съборът приел и устава на МПЦ.

Съществен проблем било намирането на още един епископ, за да се извърши хиротонията на двамата избрани епископи. След редица перипетии през юли 1959 г. сръбският и македонски патриарх Герман, придружен от епископите Бачки Никанор, Горно-Карловацки Симеон и Банатски Висарион, направил официално посещение в Скопие. На 19 юли бил хиротонисан за епископ на Преспанско-Битолската епархия архимандрит Климент, а на следващата неделя, 26 юли, в Щип била хиротонията на архимандрит Наум за епископ на Злетовско-Струмишката епархия. По този начин МПЦ се сдобила със свои архиереи и започнала да води редовен църковен живот [10].

С това обаче отношенията на Македонската православна църква със СПЦ далеч не били уредени. През 1960 г. цариградският патриарх Атинагорас протестирал остро пред сръбския патриарх против посещението на епископ Наум в Австралия, където той от името на МПЦ осветил църквата “Св. Георги” в Мелбърн. В своя отговор патриарх Герман уведомил цариградския патриарх, че новосъздадената Македонска православна църква е автономна (а не автокефална), че начело стои митрополит (а не архиепископ), че тя канонически е в единство със СПЦ чрез нейния патриарх, който е върховен глава и на Македонската православна църква. В същото писмо Република Македония е определена като автономна, а не суверенна държава [11].

Непризнаването на Македонската православна църква като самостоятелна и самоуправна намерило израз в редица действия на Сръбската православна църква. Патриарх Герман се отказал от титлата “патриарх сръбски и македонски” и останал само “патриарх сръбски”. Той забранил на митрополит (а не архиепископ) Доситей извън Македония да носи бяла панкамилавка с кръст, което означавало оспорване на самостоятелния статут на МПЦ. Самият Доситей навсякъде бил наричан “митрополит скопски”, а не “митрополит македонски”, като се оспорвало правото му на “охридски архиепископ”. В общуването си с отделни митрополити от Македония СПЦ църква правела това директно, а не посредством митрополит Доситей. В международните си контакти СПЦ редовно дезавоирала представители от Македония като дейци на самостоятелна църква. Най-сетне СПЦ се обявила решително против създаването на македонски православни общини в отвъдморските земи (САЩ, Канада и Австралия) [12].

При така изострените отношения дейците на Македонската православна църква решили да обявят нейната самостоятелност. За целта на 17 юли 1967 г. в Охрид бил свикан Трети църковно-народен събор. След тържествената архиерейска служба в катедралната църква “Св. София” съборът започнал деловата си работа. Най-напред било направено изменение и допълнение на устава на МПЦ, с което били открити две нови епархии: Дебърско-Кичевска и Американо-Канадско-Австралийска. След това Св. синод съобщил известието за негативното отношение на СПЦ спрямо автокефалността на МПЦ. Съборът единодушно решил и провъзгласил автокефалността на МПЦ. В прието решение било записано, че “Македонската православна църква ­ наследница на обновената Охридска архиепископия ­ се провъзгласява за автокефална” и нейният първойерарх се титулува “Архиепископ Охридски и Македонски”. Освен това диоцезът на автокефалната МПЦ “се покрива с границите на македонската национална държава ­ Социалистическа Република Македония” [13].

На следващия ден 18 юли с. г. Съборът приел устава на МПЦ, според който висшата църковно-административна йерархия била: Архиепископ; св. Архиерейски синод; Архиерейски църковен съд и Църковно-просветен съвет. Според новия устав МПЦ имал следните епархии: Скопска със седалище в Скопие, чийто архиерей е архиепископът; Преспанско-Битолска със седалище в Битоля; Брегалнишка с център в Щип; Дебърско-Кичевска с център в Охрид; Полошко-Кумановска със седалище в Скопие; Повардарска с център във Велес; Струмишка със седалище в Струмица; Американско-Канадска македонска православна епархия; Австралийска македонска православна епархия, и Европейска македонска православна епархия [14].

С писмо от 31 август 1967 г. Св. синод на МПЦ информирал Архиерейския събор на СПЦ за своето решение, като се надявал, че то ще бъде признато от всички сестри православни църкви.

Опитите на МПЦ за самостоятелност срещнали решителната съпротива на Сръбската православна църква. На извънредно заседание на Архиерейския събор, проведено на 14 и 15 септември 1967 г., било решено, че Македонската православна църква “самоволно и неканонически” се е отделила в “разколническа верска организация”. Мотивировката била, че Македония не е самостоятелна държава, а само федерална част от държава, т.е. тя имала ограничен суверенитет. За това свое решение СПЦ уведомил останалите поместни православни църкви. А на 19 март 1968 г. Синодът на СПЦ решил: “Да се подведат под канонически църковен съд и се нареди повдигане на действия против виновниците за създаване на верска разколническа организация в православната църква в Македония” [15]. Освен това било прекъснато богослужебното и канонично общение с висшата йерархия на МПЦ, без обаче да се прекъсва това общение с вярващия народ в Македония [16].

Автокефалността на МПЦ не била призната както от Цариградската вселенска патриаршия, така и от посестримите автокефални православни църкви, в това число и Българската православна църква. Наскоро бяха открити документи за поведението на Българската православна църква към започналия след 1967 г. македоно-сръбски църковен спор. През пролетта на 1968 г. злетовско-струмишкият епископ Наум на връщане от Букурещ се отбил в София и на 1 април провел делови разговор с патриарх Кирил и варненско-преславския митрополит Йосиф. Македонският архиерей бил пристигнал с тайна мисия да “търси формално, братско признание и го получава”. Фактически патриарх Кирил изказал възхищението си от упоритостта, с която македонските духовници се борели за своята самостоятелност и дал ясно да се разбере, че БПЦ и българският народ няма явно да се обявят срещу македонската автокефалност. В докладната си записка до българското външно министерство от 10 април 1968 г. патриарх Кирил съобщил следната резолюция: “Българският патриарх Кирил счете за потребно във възможно най-сърдечен тон да увери епископ Наум в любовта на Българската църква и на българския народ към нашите братя в Македония, като се изрази и обич и почит към Сръбската църква и към сръбския народ.” [17]

Независимо от спора със СПЦ и непризнаването от останалите източно-православни църкви, вече няколко десетилетия тази църква продължава да води свой самостоятелен църковен живот. През 1981 г. след 23-годишно архипастирство починал първият архиепископ Доситей, чийто приемник станал Ангеларий. Той стоял начело на МПЦ пет години и бил наследен от архиепископ Гавриил. През 1993 г. за архиепископ бил избран 81-годишният Михаил. През октомври 1999 г. за пети пореден архиепископ на МПЦ бил избран Брегалнишкият епископ Стефан (роден на 1 май 1955 г. в с. Добрушево, Битолско).

Освен канонични, Македонската православна църква има и сериозни исторически проблеми за своето признаване, или по-точно непризнаване, от останалите поместни православни църкви.

Въпросът за църковния живот в историко-географската област Македония винаги е бил свързан с политическото положение на Балканския полуостров, с включването на областта в една или повече държави. Но всички тези държави, дори и тогава, когато налагали своя йерархия във владяната от тях територия, имали официално признати църкви. Такива църкви с ранг патриаршия през средновековието имали и Византия, и България, и Сърбия. Такава била Вселенската цариградска патриаршия и зависимата от нея Охридска българска архиепископия по време на османското владичество. Такива самостоятелни в края на XIX и първата половина на XX век са църквите на България, Гърция и Сърбия.

Като държава Македония никога не е съществувала до края на Втората световна война. Опитите да се говори за македонска държава по времето на Самуил в края на Х и началото на XI век са груба фалшификация на историческите факти. Историята не познава и отделен македонски етнос до края на Втората световна война, когато с държавен декрет живеещото в продължение на векове в тази област българско население е обявено за “македонско”. От само себе си се разбира, че в тази област никога не е имало и македонска църква до края на Втората световна война.

Днешната Македонска православна църква няма нищо общо и никога не е била наследник и продължител на Охридската българска архиепископия. Както е добре известно, тази архиепископия бе създадена от Византия за нейните политически цели, за асимилация на българското население в Македония. В отделни периоди диоцезът й попада ту в България, ту отново във Византия, ту в Сърбия, а накрая и в Османската империя, за да бъде ликвидирана през 1767 г. от своя създател  Вселенската цариградска патриаршия. А това, че земите на днешна република Македония са влизали някога в диоцеза на тази Охридска българска архиепископия, далеч не дава право на приемственост със съвременната Македонска православна църква.

Днешна Македония като държава се простира само върху един дял от историко-географската област Македония ­ Вардарския. Нима Егейският и Пиринският дял нямат същите права над Охридската българска архиепископия, за да бъде тя узурпирана само от Македонската православна църква?

Канонично и исторически нито един от архиeреите на Македонската православна църква няма право да включва в титлата си названието “македонски”. Същото се отнася и за архиепископа ­ и той няма право да се нарича “охридски”. А ако все пак тази архиепископия бъде възстановена, тя трябва да носи истинското си име “Охридска българска архиепископия”, а нейният предстоятел “охридски български архиепископ”.

1. Белчовски, J. Историските основи за автокефалноста на Македонската православна црква. Скопие, 1990, с. 138.
2. Димевски, Сл. Цит. съч., с. 217.
3. Димевски, Сл. Цит. съч., с. 218.
4. Белчовски, J. Цит. съч., с. 141.
5. Грозданоски, Р. Михаил Архиепископ Охридски и Македонски. Скопие, 1994, 105­106.
6. Белчовски, J. Цит. съч., с. 142.
7. Пак там, 142­143.
8. Белчовски, J. Цит. съч., 143­144.
9. Пак там, с. 147.
10. Белчовски, J. Цит. съч., с. 154; Димевски, Сл. Цит. съч., с. 223.
11. Илиевски, Д. Цит. съч., 154­155.
12. Пак там, 156­157.
13. Грозданоски, Р. Цит. съч., 111­112.
14. Белчовски, J. Цит. съч., с. 155.
15. Илиевски, Д. Цит. съч., 179­193.
16. Грозданоски, Р. Цит. съч., с. 113.
17. Ангелов, В. Ролята на Българската православна църква в македоно-сръбския църковен спор от 1967-1968 г. ­ Българска историческа библиотека, 2000, кн. 4, с. 66.

 

************************************

 

МАКЕДОНСКА БИБЛИОТЕКА №46

ЦЪРКВА И ЦЪРКОВЕН ЖИВОТ В МАКЕДОНИЯ

Проф. д.и.н. Петър Петров
Ст. н.с. д-р Христо Темелски

МАКЕДОНСКИ НАУЧЕН ИНСТИТУТ – СОФИЯ
София  2003

 

В изследването в хронологичен ред се проследява разпространението на християнството в географската област Македония от средата на I век до наши дни. Авторите отделят внимание на: църковния живот след създаването на българската държава (681), приемането на християнството при княз Борис I, Българската патриаршия и нейната съдба по време на византийското и турското господство. Разглежда се църковно-националната борба по време на Възраждането, положението на църквата след Първата световна война. Значително внимание се отделя и на църковните събития след 1945 г.

 

 

СЪДЪРЖАНИЕ

ИСТОРИКО-ГЕОГРАФСКАТА ОБЛАСТ МАКЕДОНИЯ  5

 

ПЪРВА ГЛАВА
ЦЪРКОВЕН ЖИВОТ В МАКЕДОНИЯ ДО НАЧАЛОТО НА ХI ВЕК 8
1. Проникване на християнството в Македония 8
2. Църковен живот в пределите на Византия (VI ­ средата на IХ в.) 10
3. Македония в пределите на българската държава.  Покръстването 14
4. Дейността на св. Климент и Наум в Македония (886-916 г.) 19
5. Македония в диоцеза на българската патриаршия (916-1018 г.) 26

 

ВТОРА ГЛАВА
ОХРИДСКАТА БЪЛГАРСКА АРХИЕПИСКОПИЯ (1018-1767 г.) 31
1. Създаване, териториален обхват и статут 31
2. Архиепископията ­ оръдие на византийската имперска политика 34
3. Охридската българска архиепископия през първата половина на ХIII век 38
4. Охридската българска архиепископия до края на ХIV век 43
5. Охридската българска архиепископия в пределите на Османската империя 46
6. Ликвидиране на Охридската българска архиепископия 53

 

ТРЕТА ГЛАВА
БОРБА ЗА НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА 57
1. Македонските епархии в диоцеза на Цариградската патриаршия 57
2. Борбите в Скопска епархия 60
3. Борбите в Охридска епархия 68
4. Църковно-националните борби в Пелагонийска епархия 75
5. Църковно-националните борби във Велешка епархия 82

 

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
МАКЕДОНИЯ В ДИОЦЕЗА  НА БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ 97
1. Изграждане на Българската екзархия 97
2. Екзархийското дело на кръстопът 107
3. Утвърждаване на екзархийското ведомство в Македония и Одринско 111
4. Просветно-културна дейност на Българската екзархия в Македония и Одринско 118
5. Българската екзархия и ВМОРО 123

 

ПЕТА ГЛАВА
ЦЪРКОВЕН ЖИВОТ В МАКЕДОНИЯ ПРЕЗ ПЕРИОДА 1912-1944 г.   127
1. Македония в ръцете на сръбските и гръцките завоеватели (1912­1915 г.) 127
2. Екзархийското дело по време на Първата световна война (1915-1918 г.) 131
3. Македонските земи между двете световни войни 144
4. Екзархийското дело по време на Втората световна война 147

 

ШЕСТА ГЛАВА
СЪЗДАВАНЕ НА МАКЕДОНСКА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА ВЪВ ВАРДАРСКА МАКЕДОНИЯ 155

 

Резюме на англ. език  165
Съкращения 173
© Петър Петров, автор, 2003
© Христо Темелски, автор, 2003
© Македонски научен институт ­ София, издател, 2003
© Емил Станкулов, художник, 2003

ISBN 954-8187-59-0

 

Църква и църковен живот в Македония
Проф. д.и.н. Петър Петров
Ст. н.с. д-р Христо Темелски
Превод на английски език Ани Бахчеванова
Художник Емил Станкулов
Предпечатна подготовка Емил Илиев
Формат 60 x 90/16
ISBN 954-8187-59-0

 

СЪКРАЩЕНИЯ

ГДА – Годишник на Духовната академия
ГИБИ – Гръцки извори за българската история
Гласник ИНИ – Гласник на Институтот за национална историjа
ГСУ БФ – Годишник на Софийския университет, Богословски факултет
ИИИ – Известия на Института за история
ИПр – Исторически преглед
ЛИБИ – Латински извори за българската история
МПр – Македонски преглед
НБКМ БИА – Народна библиотека “Кирил и Методий”, Български исторически архив
СбНУНК – Сборник за народни умотворения, наука и книжнина
СпБАН – Списание на Българската академия на науките
ЦВА – Централен военен архив
ЦДА – Централен държавен архив
ЦИАИ – Църковноисторически и архивен институт