В Третия неделен ден на Великия пост Църквата ни напомня за страданията и смъртта на Господа, и с това иска да въодушеви и укрепи постещите да продължат подвига на поста.
На Всенощното бдение след Великото славословие се изнася Св. Кръст за поклонение от вярващите. При поклонението Църквата пее: Кресту Твоему покланяемся, Владыко, и святое воскресение Твое славим. Тази песен се пее и на Литургията вместо Трисвятата песен.
Св. Кръст остава за поклонение през цялата седмица до петък, когато след часовете, преди Литургията се внася обратно в олтара. Затова Третата неделя и четвъртата седмица на Великия пост се наричат “кръстопоклонни”.
Кръстът е хранител на целия свят,
Кръстът е красота на Църквата, сила за царете,
Кръстът е укрепление за вярващите,
слава за ангелите и язва за демоните.
На утрената: Възкресно евангелие.
На литургията: Евр. 4:14, 5: 6. Евангелие от Маркa 8:34, 9:1
Да вървим по пътя към Бога без помощник е невъзможно. По този път има много трудности – от една страна е пропастта на гордостта, от другата – на унинието, от трета – на изпитанията и скърбите.
Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си,
да вземе кръста си и Ме последва.
Оваа недела Црквата ја посветува на богооткриената вистина дека на Крстот Христос бил положен како „Божја сила и Божја Премудрост“ (1Кор 1,24). Оваа недела на средината на Велигденскиот пост крстот е поставен на средината на црквата, не само за да ги потсети верните на покајание и да ги поттикне во продолжувањето на подвигот, но и да ги потсети дека „кој не го земе крстот свој и не оди по Мене, не е достоен за Мене.“ (Матеј 10,38)
Историското значење, кое се согледува во химнографијата на оваа недела, е победата и радоста на крстот. Светите Отци го поистоверуваат живототворниот крст со дрвото на животот и токму затоа го „засадиле“ во средината на Великиот пост. Крстот е дрвото кое било посадено во рајската градина, и преку него верните се потсетуваат на благословеноста Адамова и неговото отпаѓање од неа.
За ранохристијанските катихумени, духовното воздигнување за време на постот од оваа недела се менува: од личната вера и личните борби, кон Христа. Црквата од овој момент започнува да учи дека Христовиот Крст е тој кој спасува; човекот не може да го земе својот крст и да Го следи Христа, освен ако неговиот крст не е Христов, односно крстот кој го спасува човештвото. Земајќи учество во тоа дрво, човекот нема веќе да умре, туку вечно ќе живее.
Сето ова се прави за да се возобноват силите, и да се охрабрат оние кои го постат постот. Апостолот се чита од Посланието кон Евреите 4,14-5,6 и го објаснува Христовото свештенство, а Евангелието е Марково 8,34-9,1 и завршува со следните зборови: „И им рече: “Вистина, ви велам: тука стојат некои, што нама да вкусат смрт, дури не го видат царството Божјо, дојдено со сила.”
**********************************
Тропар
- глас четврти
- Спаси ги Господи, Твоите луѓе и благослови го Твоето наследство;
- дарувај му на нашиот Православен народ победи над неприателот
- и чувај го со Твојот животворен Крст.
Кондак
- глас седми
- Вратата на рајот повеќе не ја чува пламениот меч,
- зашто на негово место дојде крсното дрво; осилото на смртта отапе,
- и победата на адот се протера, зашто Ти си застанал пред него, мој Спасителе,
- викајќи им на оние во адот: Влезете пак во рајот.
***************************************
14. Имајќи Го големиот Првосвештеник, +Кој преминал преку небесата, Исуса, Синот Божји, ние треба да се држиме за исповедувањето на верата.
6. како што е на друго место речено: „Ти си вечен свештеник по чинот Мелхиседеков.”
******************
34. И кога го повика народот и учениците Свои, им рече: „Кој сака да врви по Мене, нека се одрече од себе, и нека го земе крстот свој и нека оди по Мене.
1. И им рече: „Вистина, ви велам: тука стојат некои, што нема да вкусат смрт, дури не го видат царството Божјо, дојдено во сила.”
***********************************************
Стихови: На крстот сета земја нека му се поклонува, Преку него таа научи да Ти се поклонува Тебе, Слове.
Во оваа трета недела од постот, празнуваме поклонување на чесниот и животворен крст од овие причини: бидејќи за време на четириесетдневниот пост на некој начин и ние се распнуваме, умртвувани од страстите, паѓајќи во униние имаме чувство на жалост, ни се предлага чесниот и животворен крст за да нè поткрепи и утврди и утеши, потсетувајќи нè на страдањата на нашиот Господ Исус Христос. Ако нашиот Бог се распна заради нас, колку ли повеќе треба ние за Него да се трудиме, олеснувајќи ги нашите болки со предлагањето на страдањата Господови и со сеќавање и надеж на славата на крстот? Како што нашиот Спасител се искачи на крстот и се прослави, така треба и ние да правиме, та со Него и да се прославиме, иако нешто и жално претрпуваме.
И друго: како оние што минуваат долг и тежок пат и, заморени, ќе најдат некое лиснато дрво со сенка, седнуваат под него да се одморат, па остатокот од патот го минуваат како млади, така и сега во ова посно време и тежок пат и подвиг, Светите Отци ни го посадија на средината (од постот) живоносниот крст, кој ни дава олеснување и освежување, за да можеме остатокот од патот полесно да го минеме. Или, како што при доаѓањето на царот му претходат некои знаци, а потоа и самиот тој доаѓа, радувајќи се и веселејќи се на победата, со него се веселат и неговите послушници, така и нашиот Господ Исус Христос, сакајќи да ја покаже победата над смртта и славата што ќе дојде по воскресението, го испрати напред Својот скиптар, царското знамение – животворниот крст, за да нè освежи и зарадува, и да нè подготви да Го примиме самиот Цар и, како светол победник, да Го прославиме.
Средината од светата Четириесетница е слична на горчливиот извор (1Мојс. 15, 22-25): како што божествениот Мојсеј во него стави дрво и водата ја направи слатка, така и Бог Кој нè преведе преку духовното Црвено Море, со животворното дрво на чесниот и животворен крст, со постот во Четириесетницата ја осладува горчливоста и нè утешува како оние во пустината се додека не нè воведе во духовниот Ерусалим со Своето воскресение. Или, бидејќи крстот се именува и е дрвото на животот, тој е она дрво на животот што беше засадено среде рајот. Така и божествените отци го засадија крсното дрво среде Четириесетницата, потсетувајќи нè и на Адамовото лакомство и на неговото ослободување со сегашново (крсно) дрво; оти, вкусувајќи од него, не само што не умираме, туку и оживуваме.
Со неговата сила, Христе Боже, запази нè и нас од искушенијата на лукавиот, и удостој нè да се поклониме на Твоите божествени страдања и на живоносното воскресение, откако светло ќе го минеме четириесетдневното поприште, и помилуј нè, како единствен добар и Човекољубец. Амин.
Извор: http://agapi.mk/sinaksar-treta-nedela-od-postot/
**********************************
„Таму каде што е крстот, таму е и воскресението“
21 март/3 април 2016 лето Господово,
Трета недела на Чесниот Пост. Недела Крстопоклона.
Сè што се случува во животот на нашата света православна Црква се запечатува со Чесниот Крст Христов. Така, и целата света Четириесетница е во знакот на „овој божествен извор на миро, на ова живомирисно дрво“ (од 8-та песна на канонот). Но, неговото благодатно благоухание се чувствува особено силно во оваа Крстопоклона недела, кога тој се изнесува среде храмот за поклонение на верните.
За Бигорската Света Обител, која се удостоила да има парче од Чесниот Крст на кој нашиот Господ Исус Христос ги раширил Своите раце за спасение на човечкиот род, овој свечен настан претставува големо духовно веселие и наслада, изразени преку ноќно бдение, торжествена Литургија, празнична литија и водосвет. А за суштината на сета таа молитвена убавина, не би можеле ништо подобро да кажеме од зборовите што ги изрече нашиот мил Старец, Архимандрит Партениј, откривајќи ни ја со евангелска едноставност длабочината на тајната на Крстот Христов.
Слово на Неговото Високопреподобие Архимандрит Партениј за Чесниот Крст, изговорено во манастирската трпезарија
Мили мои, бидејќи е веќе трета недела од Великиот Пост, и полека зачекоруваме во неговата четврта, средишна седмица, Црквата денес го издигнува своето знаме на победата – Чесниот и Животворен Крст Господов. Изнесувањето на ова победоносно знамение на нашата вера, Светите Отци мудро го поставиле тука, на средината од посното поприште, затоа што, како што слушнавме од синаксарот на утрената богослужба, „умртвувани од страстите, ние паѓаме во униние и имаме чувство на жалост, па ни се предлага Чесниот и Животворен Крст за да нè поткрепи и утврди и утеши, потсетувајќи нè на страдањата на нашиот Господ Исус Христос“. Постејќи, воздржувајќи се, борејќи се со стариот човек во нас, ние лесно паѓаме со духот. Но, кога ќе погледнеме во симболот на победа на нашиот Подвигоположник Христос, кога со љубов ќе се поклониме на „сесветото дрво, на кое Христос, распнуван, го спаси светот, како милосрден“ (од канонот на Крстопоклона), тогаш се исполнуваме со духовна сила и храброст, така што можеме ревносно да го продолжиме подвигот на постот и молитвата.
Со издигнувањето на Чесниот Крст во оваа, Крстопоклона недела, Црквата уште нè потсетува и на тоа дека, доколку го избереме крстот како начин на живот, како средство за распнување на стариот, гревовен човек во нас, преполн со егоизам и погубни страсти, како лек за нашата од гревот разболена природа, тогаш ние несомнено ќе доживееме и воскресение, ќе достигнеме до духовната слобода и вистинскиот спокој во љубовта Божја, ќе се исполниме со мирот Христов. Зашто токму во тоа лежи големата тајна на нашата вера – оти таму каде што е крстот, таму бездруго е и воскресението; и дека во никој случај не може да има воскресение, доколку најпрво не се појави Крстот Христов.
Во оваа тајна на Крстот се наоѓа, меѓу другото, и одговорот на прашањето зошто сите луѓе во овој свет страдаат. Навистина, неизбежно е да констатираме дека сите страдаат: и грешниците, и праведниците. Некако би можеле да сфатиме за грешниците, но зошто и праведниците, зошто и тие страдаат? – прашуваат многумина. Христовата Голготска жртва, како печат на целокупниот Негов самопожртвуван подвиг за спасение на светот, јасно ни го одговара прашањето. Имено, таму, на самата Голгота, беа поставени три крста: во средината беше Христовиот Крст, Крстот на Оној Кој страдаше без вина, Koj пострада за гревовите наши, Праведник за неправедните (1.Петар.3:18) и ги рашири Своите раце на Крстот, прегрнувајќи го целиот свет со Неговата Божествена љубовна прегратка; од левата страна имаше крст на грешник и разбојник кој не се каеше, туку, напротив – хулеше; од десната, пак, Христова страна, исто така имаше крст на грешник и разбојник. Но, разбојник кој искрено се каеше и Го исповедаше Христа за Бог. Така значи, сите ние страдаме, некој можеби повеќе, некој помалку. Но важно, сите страдаме. Страдаме од многу работи: од болести, од навреди, гонења, од глад и жед, од осаменост, од нељубов; страдаме од гревовите наши, од страстите наши, од егоизмот во нас. Меѓутоа, само оние од нас кои ќе се покаат, кои ќе го прифатат лекот, кои ќе го прифатат страдањето заради Бога, само тие на крајот биваат спасени од страдањата и го наследуваат вечното блаженство, како што и му рече Господ на покаениот разбојник: Вистина ти велам: денес ќе бидеш со Мене во рајот (Лк.23:43).
Првиот човек Адам посака да го запази својот живот надвор од Бога, и го изгуби. Неговото непослушание, грев и егоизам го оддалечија од Бога и го приведоа само кон страдање. Господ Христос, пак, преку Својата доброволна искупителна жртва, која својот врв го достигна на Крстот на Голгота, ја исправи таа човечка трагедија, победувајќи го гревот, ѓаволот и смртта. Нам сега ни останува, со нашата богоподарена слободна волја, да избереме дали ќе живееме со крстот или без него, дали ќе страдаме за Христа, за ближните, за Црквата Божја, или, пак, за сопствениот егоизам, кој води само кон распадливост и вечни маки. Токму затоа, денес Христос преку Евангелието уште еднаш нè повика: Кој сака да врви по Мене, нека се одрече од себе, и нека го земе крстот свој и нека оди по Мене. Зашто, кој сака да ја спаси својата душа, ќе ја загуби; а кој ја загуби душата своја заради Мене и Евангелието, тој ќе ја спаси. Оти каква полза е за човека, ако го придобие целиот свет, а на душата своја ѝ напакости? (Мк.8:34-36).
Да го послушаме, мили мои, овој најсладок Божествен глас, и да тргнеме по Него. Да тргнеме со ревност и без страв, зашто Он веќе еднаш го изодил тој пат заради сите нас. Нам сега ни е многу полесно, имајќи го Неговиот пример, Неговата светлина, Неговата благост и поткрепа. Да тргнеме, та и ние, по Неговата огромна милост, да се удостоиме да бидеме меѓу оние за кои Он денес рече: Вистина ви велам: тука стојат некои, што нема да вкусат смрт, дури не го видат Царството Божјо, дојдено во сила (Мк.9:1). А што значат овие зборови? Со нив Господ всушност сака да ни каже дека оние што ќе го прифатат Крстот Негов, тие уште во текот овој живот ќе го гледаат Царство Божјо отворено, а накрај ќе ги наследат блаженствата што Он ги подготвил за нив – ќе Го наследат Царството на неискажливата Божја радост. Така, да го прифатиме смирено и со љубов Неговиот лек кој ни го предлага доброволно, зашто во Евангелието не се вели категорично дека сите мора да појдат по Христа, туку: кој сака да врви… Не сите, туку тие што самите сакаат. И затоа, ќе повториме уште еднаш, наше е да се определиме: ќе страдаме ли непотребно, за нашиот егоизам, роптајќи за да го наследиме пеколот, заборавени уште во овој живот како разбојникот од левата страна, или, пак, ќе се трудиме да живееме праведно, подражавајќи Го Христа и носејќи го трпеливо својот крст, кој е неспоредливо полесен од Господовиот Крст. Во најмала мера, да бидеме барем смирени како благоразумниот разбојник од десната страна.
Господ да нè укрепува, да ни дава сили решително да се бориме со своите страсти и со стариот човек кој секојдневно се распаѓа во лажни похоти. И да се молиме добриот Бог да ја испрати Својата благодат, та што повеќе луѓе да се разбудат, да ги отворат очите на своите души и да ја разберат оваа голема тајна на Крстот Христов, која може да се разбере единствено преку постојана аскеза, преку секојдневно распнување за Бога и ближните. Само на тој начин ќе можеме да го вкусиме Царството Божјо уште овде, и да го наследиме во вечниот живот.
Да стоиме постојано во подножјето на нозете на распнатиот Господ, та учествувајќи во Неговата крстна смрт, да станеме сопричесници и на Неговото живоносно Воскресение!
***********************************
Крстопоклона недела
Поклоничката радост на Твојот живоносен Kрст денес ја чувствуваме, Христе, како предвкус на Твоето сесвето страдање, кое си го извршил за спасение на светот, Спасителу, како сесилен. ( Стихира – Посен Триод )
Со какви духовни песни да го воспееме Дрвото кое живот ни подари!? Какви достојни пофалби да искажеме за Оној, Кој на тоа Дрво животот Свој го положи, притоа, ослободувајќи нè од многувековното ропство ѓаволско!? Какви дарови да Му принесеме на Христа – дарителот на нашата слобода, Кој издигнувајќи го Својот Крст, ги разниша темелите на смртта!? Како, ако не онака, како што Он ни покажа: да се распнеме себеси. А, да се распнеме себеси, значи да го распнеме нашето тело во неговите страсти и похоти и да го издигнеме вертикално кон Бога, во висината на Крстот Христов, а ширејќи ги рацете, пак, хоризонтално, да ги прегрнеме нашите ближни. Тоа истовремено значи и да стоиме на она, од иконата на Распетието, празно место, под крстот Христов, и плачејќи и ридајќи, да го очистиме нашиот внатрешен човек; да измолиме од Бога благодатни сили, за да не се штедиме себеси, туку ако е потребно, да бидеме подготвени да се изложиме и на потсмев и смрт заради Божествените вистини.
Токму поради потребата за поткрепа и утеха, зашто за време на Великиот пост ние имаме едно чувство на жалост, поради постојаното самораспнување и умртвување на страстите, Црквата, во третата недела и целата четврта седмица, опевајќи го низ црковните песни, ни го покажува Крстот и восхитувачкиот пример на Распнатиот на него, бодрејќи нè со скорото Воскресение. Таа ни порачува да Му станеме сродни на Христа, но сродни и во Неговата тага, та приклонувајќи ги колената пред Него, да го приклониме и нашето срце и просејќи милост, да се издигнеме над своите страсти, за да станеме учесници во Воскресението.
Денеска, во нашите свештени манастири, Бигорскиот и Раичкиот, верните коишто присуствуваа на светите богослужби, беа удостоени да се поклонат на Животворното Дрво, од кое, пак, честици се наоѓаат и во двата манастири. Парчето од Чесниот Крст во Бигорски се наоѓа во прекрасно изработен сребрен филигрански крст, што покрај други мошти е положен во средишниот дел од чудесниот кивот, направен од старите мајстори во времето на игумен Арсениј (првата половина на XIX век). По повод денешниот празник, Крстот беше изваден од кивотот и положен во параклисот „Свето Благовештение“. Таму се одвиваше свечена богослужба, водена од Старецот – архимандрит Партениј, заедно со јеромонасите Макариј и Јосиф. Притоа верниците се удостоија да ја искажат својата љубов и страхопочит кон небесниот Цар, поклонувајќи се пред Неговиот жезол – Крстот Господов. Духовно и телесно поткрепени и исполнети со предвоскресенска радост, тие чиниш го зедоа својот крст и поитаа да Го пресретнат Христа, Кому Му ги отворија дверите од нивните срца, примајќи Го целосно на светата Литургија, преку причестувањето со Телото и Крвта Негова. И навистина, светата богослужба во чест на Крстот Христов беше отслужена со величие, како што нему му прилега. По завршувањето на Божествената литургија, верните литијно се упатија од параклисот кон фијалата, каде што беше осветена вода.
Му благодариме на Бога што, ете, благоволил и ние, грешните, да имаме дел од она Дрво на коешто се случи најважниот настан – спасението на светот. Го молиме сега милостивиот Христос, како што денес изобилно ни ја подари Својата благодат, така да нѐ укрепува и во текот на втората поливина од светата Четириесетница, за со голема духовна радост да го почувствуваме Воскресението. А ние, пак, постојано да ја бараме благодатта на Распнатиот и Воскреснатиот Господ , распнувајќи ја на Неговиот Крст секоја наша егоистичка желба, секоја гревовна плотска страст, секое наше непослушание, секоја наша злоба и злопамтење, секое наше нетрпение, секој наш гнев и лутина, секое наше маловерие. Амин!
***********************************
ТРЕТА НЕДЕЛА ОД ВЕЛИКИОТ ПОСТ (КРСТОПОКЛОНА НЕДЕЛА)
„Кој сака да врви по Мене, нека се одрече од себе, и нека го земе крстот свој и нека оди по Мене“ (Марко 8: 34)
ВО ИМЕТО НА ОТЕЦОТ И СИНОТ И СВЕТИОТ ДУХ!
Најголема и последна цел на човечкиот живот е нашето спасение. Спасението, според христијанското учење се достигнува со победување на грешната немоќ, ослободување од ропството на гревот; спасението се состои во оправдување пред Бога и во наследување на Царството Божјо – вечниот и блажен живот во Бога и со Бога. Во име на тоа спасение, Христос, воплотениот Син Божји дојде на земјата (Матеј 1: 21; Лука 19: 10) и со Својата доброволна смрт нè искупи (1. Петр. 1: 18; Откр. 5: 9). Во таа смисла Христос е наш Спасител и Искупител (Лука 2: 11; Јован 4: 42).
Во делот на нашето спасение потребно е и лично да учествуваме, бидејќи без наш напор, не е можно да се спасиме. Токму за овој наш дел во учеството за спасението се зборува во денешното евангелско четиво, кога Господ Исус Христос нè повикал со зборовите: „Кој сака да врви по Мене, нека се одрече од себе, и нека го земе крстот свој и нека оди по Мене“ (Марко 8: 34). Од овие Христови зборорви согледуваме дека пред нас се поставени три суштински барања: да се одречеме од себе, да го земеме крстот свој и да одиме по Христа.
Самопожртвуваноста е основно евангелско барање од нас. Во друга прилика Господ Христос рекол: „Кој не го земе крстот свој и не оди по Мене, не е достоен за Мене“ (Матеј 10: 38). Христијанскиот живот се состои во целосно и самопожртвувано одење по Христа, односно, во исполнување на Неговите спасоносни барања. Во денешно време и, воопшто, во животот, да се оди по Христа, да се оди по Нговиот пат на доброто, да се остварува Неговиот морален идеал во просторно – привремениот свет, воопшто не е лесно. За да се оди по Христа не е доволно само да се одречеме од самите себе. Освен ова, потребно е да сме подготвени на секаква жртва, па дури и да се жртвуваме себе си заради остварување на возвишените начела на Христовиот морален идеал. А токму таа пожртвуваност можеме да ја потврдиме со смиреното носење на својот крст, односно, со сите неволји, тешкотии и жалости кои нè сретнуваат во животот. Не е можно да се оди по крстоносецот Господ без својот личен крст. Сите кои одат по Христа задолжително одат со својот крст. Таквиот животен крст, исполнет со секакви секојдневни неприлики, толку многу е сраснат со вистинскиот христијанин, така што, таму каде што е христијанинот, таму е и крстот, а каде што го нема тој крст, таму нема ни вистински христијанин. Според зборовите на големиот руски подвижник, свети Теофан Затвореник, „Олеснувања од секаков вид и живот во утехи не приличат на вистинскиот христијанин. Христијанинот е како болен човек врз кого треба постојано да се извршуваат операции, а потоа да се прават редовни преврски, а зарем сето тоа може да помине без болка? Христијанинот сака да се избави од ропството на силниот непријател, а зарем тоа може да помине без борби и рани? Христијанинот е должен да оди спротивно на целиот светски поредок кој го опкружува, а тоа не може да се изврши без неприлики и тешкотии! Затоа, да се радуваме што го чувствуваме крстот врз себе, бидејќи тоа е знак дека одиме по Господа, по патот на спасението, во рајот. Затоа, да истрпиме уште малку, зашто крајот ќе дојде брзо, а потоа следуваат (победничките) венци!“
Сознанието дека секој има свој крст е добро и спасоносно за животот на православните христијани, но стравот кај секого дека неговиот крст е најтежок, го прави животот тежок, па дури и очаен, па наместо христијански јунаци и подвижници, имаме морални инвалиди и духовно слаби личности. Добро да размислиме! Зарем е можно, Господ Бог да ни додели тежина, која не сме во состојба да ја носиме? Никогаш! Господ Бог ни дава крст, кој можеме да го носиме. Неговата тежина единствено ја одредува Бог, и тоа само од љубов кон нашето спасение, или со други зборови кажано, Бог ни предава крст кој постојано нè потсетува на својата душа и на Творецот – Бог. А ние, пак, само ако сакаме, можеме да го направиме својот крст да биде лесен, многу лесен – потребно е храбро да го подигнеме крстот на својот грб, со цврсто убедување дека смирено и храбро ќе го носиме. И нема да помине многу време, а ние ќе ја почувствуваме татковската грижа на Небесниот Отец за сите нас. Тогаш ќе го сфатиме своето страдање, својата борба против искушението и злото. Тогаш зад својот крст ќе го здогледаме божествениот лик на Спасителот Господ и ќе ја почувствуваме Неговата милостива десница. Штом ќе достигнеме толку висок степен на духовно напредување кон Христа, ќе исчезне сиот страв и секоја помисла на тежината на својот крст. Тој ќе постане не само лесен, туку и скапоцен украс на нашиот живот.
Како што има телесно мртви луѓе, исто така има и духовно – морални мртви. Тоа се они кои се одрекле од Христа. Нив да ги препуштиме на мајчинската грижа и молитвите на светата Црква. Да се задржиме за момент на оние, кои сакаат да одат по Христа: едни ги притиснала бедата и сиромаштијата; втори – староста и телесната немоќ; трети – душевната мака и болеста на телото; четврти – болка и тага по своите изгубени најмили; петти – незапирлива желба за богатење и уживање; шести – славољубие и властољубие; седми – грижа да се одговори на сите свои должности итн. Секој од овие на својот грб носи тежок, многу тежок крст! Но, да знаеме дека најтешкиот крст е кај оние, кај кои не е згасната желбата за спасение, но толку многу се обременети со тешки гревови и страсти, па едвај се разликуваат од нехристијаните.
Токму во деновите на велигденскиот пост, светата Црква посебно мисли на христијаните, кои го сфатиле значењето на нејзината задача во овие тешки денови, кои ги исправиле своите мисли кон Бога, своето срце кон Небото, својата волја ја покориле на Божјата волја и кои се свесни за носењето на својот крст. Секојдневниот живот ни укажува на тоа дека, да се направи зло е лесна работа, но опасни се последиците од злодејствието; додека, пак, да се направи добро е многу тешко, но затоа пак, последиците се благотворни. А кога е тешко да се прави добро, тогаш е разбирлива тешкотијата на животниот пат и тежи- ната на крстот, без повикување на помош на силата на Голготскиот Крст.
Ако со себеодрекувањето и со самопожртвувањето ние смирено го понесеме својот крст, треба да знаеме дека не се одрекуваме од своето човечко достоинство. Напротив, одејќи по патот на подвигот на себеодрекување и низ напорот на самопожртвување, ние го зацврстуваме своето човечко достоинство и стигнуваме до вистински духовен и морален живот. Тоа е патот по кој се стигнува до богоподобно совршенство и блажена вечност. Достоинството на човекот се состои во тоа, да не робува на своето тело, туку да го претвори во орудие на својот дух за извршување на добрини, орудие за служба на Бога.
Човечкиот живот е Божји дар и има величенствена вредност. Тој заслужува да се живее токму со носењето на својот крст и постојано да биде зацврстуван и овековечуван со напорна и мажествена борба со злото и неговите последици. Бидејќи ние сме создадени за продукттивна и творечка дејност за лично усовршување и за добро на ближните, ние никогаш не треба да дозволиме до нашето срце да допре малодушноста и очајанието. Затоа постојано треба да ги паметиме зборовите на премудриот Соломон: „Не забрзувајте ја смртта со заблудите на животот свој; не навлекувајте си пропаст со делата на вашите раце“ (Мудр. Сол. 1: 12).
Одрекувајќи се од себе. земајќи го својот крст и тргнувајќи по Христовиот пат, да ги поминеме преостанатите великопосни денови во самопожртвуваност и себеодрекување. Поклонувајќи се денес на Христовиот Крст, во оваа света Недела, наречена Крстопоклона, да го земеме и ние својот крст како доброволен спасителен товар, да се распнеме заедно со Христа, за да можеме да земеме учество во крајната радост и во Неговото славно Воскресение. Амин!
***********************************************
За носенето на кръста
Поучение в третата неделя на Великия пост (Кръстопоклонна) от Светител Игнатий Брянчанинов
Който иска да върви, след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва, е казал Господ на учениците Си, призовавайки ги пред Себе Си, както днес слушахме в Евангелието (Марк. 8:34).
Възлюбени братя! И ние сме ученици на нашия Господ Иисус Христос, защото сме християни. И ние сме призовани пред лицето на Господа в този свят храм, за да слушаме Неговото учение. Ние стоим пред лицето на Господа; Неговият поглед е устремен към нас. Пред Него са оголени душите ни, нашите тайни мисли и съкровени усещания са открити пред Него. Той вижда всички наши намерения; Той вижда праведните дела и съгрешенията, извършени от нас от младостта ни; вижда целия ни живот, и миналия, и бъдещия; още неизвършеното от нас вече е записано в Неговата книга (Свети Симеон Нови Богослов. По книгата, написана в стихове, слово 55-то.). Той прозира часа на нашето преминаване в неизмеримата вечност и ни възвестява за наше спасение Своята всесвета заповед:
Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си,
да вземе кръста си и Ме последва.
Със силата на живата вяра да издигнем мисленото си око към Господа – и ще Го видим, ще видим Него, Вездесъщия, присъстващия тук с нас! Да отворим сърцето си, отмествайки от входа му тежкия камък на ожесточението, и да чуем, да видим, да приемем, да усвоим за себе си учението на нашия Господ.
Какво значи да се отречем от себе си? Да се отречем от себе си значи да оставим греховния живот. Грехът, посредством който е станало нашето падение, е станал като че естествен за нас: отричането от греха е станало отричане от естеството, отричането от естеството е отричане от себе си. Вечната смърт, поразила душата ни, се е превърнала в наш живот. Тя иска своята храна – греха, своето наслаждение – греха; чрез такава храна и такова наслаждение вечната смърт поддържа и запазва своята власт над човека. Но падналият човек признава поддържането и развиването в себе си на властта на смъртта за развитие и преуспяване на живота. Така заразеният със смъртоносен недъг бива победен от насилствените изисквания на недъга и търси ястия, които го усилват, търси ги като най-необходима храна, като най-приятно наслаждение. Против тази вечна смърт, представяща се за живот за боледуващото от страшно падение човечество, Господ произнася Своята присъда: Който иска да спаси душата си, развивайки в нея живота на падението или вечната смърт, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, умъртвявайки в себе си греховните пожелания и отричайки се от греховните наслаждения, той ще я спаси (Марк. 8:35). Посочвайки целия свят, стоящ пред погледа ни с всичките му красоти и прелести, Господ казва: Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? (Марк. 8:36). Каква полза ще придобие човек, ако притежава не нещо маловажно, но дори целия видим свят? Този видим свят е само кратковременна странноприемница за човека! Няма никакъв предмет на земята, никакво преимущество, което бихме могли да признаем за своя собственост. Неумолимата и неизбежна смърт ни отнема всичко, а често и преди смъртта ни го отнемат непредвидени обстоятелства и превратности. Дори самото си тяло ние оставяме на заветния праг на вечността. Наша собственост, наше имущество и съкровище – това е нашата душа, и само тя.Какъв откуп ще даде човек за душата си? (Марк. 8:37) – казва словото Божие. С нищо няма да възстановим погубването на душата, когато я убие вечната смърт, прелъстително представяща се за живот.
Какво значи да вземем своя кръст? Кръстът бил оръдие за унизително наказание на презрените хора и пленниците, лишени от граждански права. Гордият свят, враждебен на Христа, лишава Христовите ученици от онези права, с които се ползват синовете на този свят. Да бяхте от света, казва Господ на Своите последователи, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази. Ще ви изгонят от синагогите; настъпва дори време, когато всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба (Иоан. 15:19; 16:2).
Да вземем своя кръст означава великодушно да понасяме насмешките и поруганията, с които светът обсипва Христовия последовател, онези скърби и гонения, с които грехолюбивият и заслепен свят го преследва. Защото това е угодно Богу, казва свети Апостол Петър, ако някой, от съзнание за Бога пренася скърби, като страда несправедливо. Вие за това сте призвани (1Петр. 2:19-21) от Господа, Който е известил на Своите възлюбени: В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света (Иоан. 16:33).
Да вземем своя кръст значи доблестно да претърпяваме тежкия, невидим труд, невидимото страдание и мъченичество заради Евангелието в борбата със собствените си страсти, с живеещия вътре в нас грях, с духовете на злобата, които с ярост ще въстанат против нас и с ожесточение ще ни се възпротивят, когато решим да снемем от себе си игото на греха и да се подчиним на Христовото иго. Нашата борба – е казал свети Апостол Павел, – не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата (Еф. 6:12).Оръжията на нашето воюване не са плътски, но с помощта Божия са силни да разрушават твърдини: с тях ние унищожаваме замисли, и всяко превъзнасяне, що въстава срещу познанието Божие, и пленяваме всеки разум, за да бъде покорен на Христа (2Кор. 10:4-5). Удържал победа в тази невидима, многотрудна борба, Апостолът възкликнал: Мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света (Гал. 6:14).
Да вземем своя кръст означава с покорност и смирение да се подчиним на временните скърби и бедствия, които е благоугодно на Божествения Промисъл да допусне за нас за очистване на нашите съгрешения. Тогава кръстът служи на човека за стълба от земята към небето. По тази стълба се е изкачил споменатият в Евангелието разбойник, изкачил се е от най-ужасните престъпления в най-светлите обители на рая: от своя кръст той произнесъл изпълнени със смиреномъдрие думи; чрез смиреномъдрието встъпил в богопознанието, чрез богопознанието придобил небето. Получаваме заслуженото според делата си, казал той, спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си (Лук. 23:41-42). И ние, възлюбени братя, когато ни обградят скърби, да повтаряме думите на разбойника, цената на които е раят! Или, подобно на Иов, да благославяме наказващия ни и в същото време справедлив Господ. Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме? Както беше угодно Господу, тъй и стана, да бъде благословено името Господне (Иов. 2:10; 1:21). Да се сбъдне над нас нелъжливото Божие обещание: Блажен е оня човек, който търпи изкушение, защото, след като бъде изпитан, ще получи венеца на живота, що Господ е обещал на ония, които Го обичат (Иак. 1:12).
Да вземем своя кръст означава доброволно и с усърдие да се подчиним на лишенията и подвизите, с които се обуздават безсловесните стремежи на нашата плът. Към такова разпъване на плътта прибягвал и свети Апостол Павел: Изнурявам и поробвам тялото си, да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана (1Кор. 9:27). Ония, които живеят по плът, тоест, които не обуздават своята плът, но допускат тя да властва над духа, не могат да угодят Богу. И затова, живеейки в плът, ние трябва да живеем не за плътта! Ако живеете по плът, ще умрете с вечна смърт; но, ако чрез духа умъртвявате деянията на тялото, ще бъдете живи с вечен, блажен живот (Рим. 8:8, 12, 13). Плътта наистина се обуздава от духа, но духът може да властва над плътта и да я управлява само тогава, когато плътта с пост, бдение, коленопреклонения и други телесни подвизи, възлагани върху нея благоразумно и умерено. Благоразумният и умерен пост освобождава тялото от тежестта и дебелостта, изостря неговите сили, държи го постоянно леко и способно да действа. Ония пък, които са Христови, казва Апостолът,разпнали са плътта си със страстите и похотите (Гал. 5:24).
Какво значи да вземем кръста, и то именно своя кръст? Това значи, че всеки християнин трябва търпеливо да понася именно тези оскърбления и гонения от света, които го постигат, а не някакви други. Това значи, че всеки християнин трябва с мъжество и постоянство да се бори именно с тези страсти и греховни помисли, които възникват в него. Че всеки християнин трябва с покорност, с преданост на Божията воля, с изповядване на Божието правосъдие и милосърдие, с благодарение към Бога да понася именно тези скърби и лишения, които ще му допусне Божественият Промисъл, а не някакви други, измислени и предлагани от горделивите мечтания. Това значи да се задоволяваме именно с тези телесни подвизи, които съответстват на нашите телесни сили, от които именно се нуждае нашата плът, за да бъде държана в ред, а не да се стремим, увличайки се от тщеславно усърдие, по израза на свети Иоан Лествичник (Лествица. Слово 26), към усилен пост, към усилено бдение и други прекомерни подвизи, разрушаващи телесното здраве и насочващи духа към самомнение и самопрелъстяване. Цялото човечество се труди и страда на земята; но колко разнообразни са тези страдания, колко разнообразни са страстите, които ни нападат, колко разнообразни са скърбите и изкушенията, които Бог ни изпраща за нашето излекуване, за очистване на нашите съгрешения, какво различие има между хората в телесните сили и здравето! Всеки човек има свой кръст. И именно тозисвой кръст е заповядано на всеки християнин да приеме със себеотрицание и да последва Христа. Който е приел своя кръст, отричайки се от себе си, който се е примирил със самия себе си, със своите обстоятелства, със своето положение, външно и вътрешно, само той може разумно и правилно да последва Христа.
Какво значи да последваме Христа? Това значи да изучаваме Евангелието, да имаме Евангелието за единствен ръководител на дейността на ума, сърцето и тялото. Това значи да вземаме своя начин на мислене от Евангелието, да настроим сърдечните чувства според Евангелието и всичките ни постъпки, всичките ни движения, тайни и явни, да бъдат израз на Евангелието. На такова следване на Христа е способен, повтаряме, само този, който, избягвайки прелъстяването с измислено от него смиреномъдрие(Кол. 2:18), е пожелал да придобие истинно смиреномъдрие там, където почива то – в послушанието и покорността към Бога. Встъпил в послушание към Бога, в послушание, съединено с пълно отричане от себе си, той е взел своя кръст, признал го е и го е изповядал като свой кръст.
Възлюбени братя! Отдавайки днес, според устава на светата Църква, поклонение на честния Кръст Господен с телата си, да му отдадем поклонение и духом! Да почетем Честния Кръст Христов – оръдие на победата и знаме на Христовата слава, – като всеки изповяда от своя кръст: “Получавам заслуженото според делата си! Помени ме, Господи, в Твоето царство!“ Със съзнание за своята греховност, с благодарност към Бога, с покорност пред Божията воля да направим от своя кръст – оръдие на наказанието и знаме на безчестието – оръдие на победата и знаме на славата, подобно на Господния Кръст. Чрез кръста си отваряме рая. Да не си позволим зловреден ропот, и особено душепагубна хула, които често се чуват от устата на заслепения, ожесточен грешник, измъчващ се и терзаещ се на своя кръст, напразно опитващ се да се избави от него. При ропот и хула кръстът става непоносимо тежък, увличайки в ада разпънатия на него. “Какво съм направил?“ – вика неосъзнаващият се грешник и укорява в несправедливост и немилосърдие правосъдния и милосърден Бог, порицава и отхвърля Божия Промисъл; виждайки Сина Божий разпнат, насмешливо и лукаво иска от Него: ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас (Лук. 23:39), слез от кръста! (Мат. 27:40). Но нашият Господ Иисус Христос доброволно благоволи с плътта Си да възлезе на кръста и да претърпи смърт (Възкресен тропар на втори гласи възкресен тропар на пети глас), та чрез кръста да примири човечеството с Бога и чрез смъртта да спаси човеците от вечна смърт. Подготвяйки светите Апостоли към великото събитие – предстоящото изкупление на човешкия род чрез страданията и позорната смърт на въплътилия се Богочовек, Господ своевременно открил на Апостолите, че Той трябва да бъде предаден в ръцете на грешници, много да пострада, да бъде убит и да възкръсне. Такова предсказание се сторило на някои от светите Апостоли странно и невероятно. Тогава Господ повикал пред Себе Си Своите ученици и им казал: Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Амин.
Свети Игнатий Брянчанинов
Из “Аскетическа проповед”, Творения том трети. Изд. Славянобългарски манастир “Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон, 2006 година
**********************************
За душата
Слово в Третата Неделя на Великия пост
“Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?” (Марк. 8:36)
Светът и душата – ето два предмета, които човеците не могат да познаят, понеже човешкото съждение е лъжовно. Целият техен ум е сякаш съсредоточен в зрението – човеците ценят това, което виждат, а което не виждат, него и не ценят. Виждат те света и го ценят повече, отколкото би следвало; не виждат душата и изобщо не я ценят тъй, както би следвало. Затова те са неправи, лъжливи в съжденията си за света и душата; “лживи сынове человечестии в мерилех” [Пс. 61:10, “Лъжовни са синовете човешки в претеглянето”, т.е. в даването на цена, б. пр.] Светът и душата, – за тези два предмета не умеят да съдят живите, за тях умеят да съдят единствено мъртвите.
Земни царе, властители градски, князе човешки, богаташи на света! Вие се наслаждавахте със земна слава, красота и богатство. И какво придобихте в края на краищата? Какво отнесохте с вас в гроба? Умряхте вие и светът умря за вас. Но като погубихте душата заради света, вие изгубихте всичко – небето, рая, вечния живот, Бога. И тъй, каква полза за човека, ако придобие света, свършващ за него заедно с живота, и погуби своята безсмъртна душа? Никаква полза, но напротив – велика загуба. О, ако само узнаеха живите от мъртвите какво нещо е светът и какво – душата! Но как тъй? Нима ние не знаем какво е светът? Това ние знаем съвсем добре, виждайки с очите си непостоянството на света. Ние виждаме колко трудно се добиват неговите блага, как горчиви са насладите от тях, как бързо свършват. Виждаме колко грижи, страхове, завист, разорения потресават, отслабват, вгорчават и даже разрушават цялото светско благополучие. Виждаме колко страдания и болести, колко войни отвън и коварни замисли колебаят живота и спокойствието на света. Виждаме, че и речните води не текат тъй бързо, и полските цветя не вехнат тъй лесно, нито мълниите небесни се разсейват тъй мигновено, както бързо изтича, лесно увяхва и мигновено се стопява всяка сладост, наслаждение и радост на тоя свят. Ние добре знаем какво е светът, защото го виждаме. Ала наистина не знаем какво е душата, понеже не виждаме нито красотата, нито природата на душата. Затова днес искам да говоря за това: а) какво е душата, б) че тя е една-единствена и изгубим ли я, губим всичко и за това, в) че тя е безсмъртна и ако веднъж я погубим, губим я завинаги.
I.
Попитайте мъдреците, които са се мъчили да изследват дълбините на естеството, що е душата, и те ще ви дадат най-разнообразни, но малко подходящи отговори. Затова да оставим празнословията на философите ида погледнем, в светлината на учението на църковните отци, върху пречистото огледало на истината – Божественото Писание, – какво е душата, това благородно и драгоценно същество, което не може да бъде заменено с нищо друго.
Творческата Премъдрост и сила Божия проявила три особености при създаването на човека. Преди всичко, с една дума Той създал всичко небесно и земно; рекъл – и тозчас се появили слънцето, луната и звездите на небето, птиците във въздуха и толкова много животни и растения по земята. “Заповяда – и се сътвориха” (Пс. 148:5). Но при създаването на човека Той не само изрекъл словото Си, но предварително сякаш помислил и се посъветвал, понеже отначало рекъл: “да сътворим човека” (Бит. 1:26), сякаш приканвайки на съвет и останалите лица на Пресветата Троица. На това се диви и Григорий Нисийски. “О, чудо – казва той, – всичко се довежда до битие с едно слово и не се предхожда от никакъв съвет. А към създаването на човека Творецът на всичко пристъпва обмислено”. По-нататък. За да се появят останалите твари, Бог е казвал само “да бъде” и нищо повече не е вършил. А за създаването на човека Той и говорил, и действувал. За да създаде тялото, взел с божествените Свои ръце (това трябва да се разбира в смисъл, подобаващ Богу) и слепил праха, “като взе пръст от земята” (Бит. 2:7 по слав. превод); за да създаде душата, Той вдъхнал в тялото дихание из Своите божествени уста: “вдъхна в лицето му дихание за живот”. Най-накрая и това е най-главното – ни едно от останалите творения не е създадено по образ Божий. С тая чест се удостоил единствено и само човекът, сътворен по образ и подобие на Бога. Но човекът е образ и подобие на Бога не по тяло, както богохулствуват еретиците-антропоморфити, тъй като по природа Бог е безтелесен; но по душа, която е дух, както и Бог е дух. В това се състоят и вродените свойства на душата, в това е нейното благородство.
Ако сравним с душата самите свети ангели, тези вторични светлини от първоначалната Светлина, утринни звезди на разумната небесна твърд, които тъй отблизо възприемат блажените сияния на трисиятелното Богоначалие – не знам с какво те я превъзхождат? Те имат умствена природа – и душата е разум. Те са безтелесни – и душата е дух; безсмъртни са – и душата е безсмъртна. Те са разделени на три троични реда, които се подразделят на девет чина, както това отбелязват Ареопагитът и Дамаскин. В първия ред са: Серафимите, Херувимите и Престолите; във втория: Господствата, Началата и Силите; в третия: Властите, Архангелите и Ангелите. Подобие на това откриваме в силите и способностите на душата. В Серафимите пламти чистият и горещ пламък на любовта, поради което те се и изобразяват в огнен вид – съвсем същото е и във волята на душата, в която огънят на любовта се разгаря все по-жарък и още по-широко се стреми към Възжелания. У Херувимите бодърствува съзерцанието, заради което те се и наричат многооки – съвсем същото е и в разума на душата, който наистина е многооко същество, винаги готово за съзерцание, дори и когато тялото се упокоява в дълбок сън. На Престолите седи справедливост – в душата смисълът на познаваното чрез ума и на желаното чрез волята имат най-точни теглилки. Господствата притежават величието на царствено достойнство в долния свят – у душата също има господство, цар над страстите. Началата имат промислителност за управлението на света – душата пък обладава разсъдителност. Силите движат небесните тела в дивна хармония – и душата движи членовете на тялото със също тъй чудесна стройност. Властите охраняват всеобщия порядък на нещата – и душата съхранява порядъка на живота. У Архангелите е съкровищницата с небесни откровения, на която се поверяват неизречени тайнства на Божията премъдрост – в душата е паметта, обител на познанието, където разумът скрива съкровища с познания. Ангелите са служебни духове, пращани за служение, невеществени по естество, изключително бързи в движението, неуморими в хода си възхождат на небето, слизат на земята, прелитат из цялото творение – и душата има свои слуги: мислите, които непрестанно се раждат и мигновено летят от изток на запад, от земята на небето, от небето в ада, прекосяват безкрайни пространства, стени, планини, морета, не им пречат стражи, резета и катанци не ги удържат.
(Душата е) образ Божий в три отношения – по природа, по благодат и по слава. По природа, тъй като при създаването й тя е образувана по Божий образ; по ума си е подобна на Отца, източника на всяко познание; по вътрешния си разум е подобна на Сина, началото на премъдростта; по свободната си воля е подобна на Светия Дух, извора на всички блага. По благодат – при възсъздаването тя става сходна с образа на Самия Син Божий чрез усиновяването, както казва ап. Павел: “които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му” (Рим. 8:29). По слава – в блаженството тя чрез силата на Божествената Светлина ще възприеме образа на Самия Бог; “гледайки славата Господня – казва същият Апостол, – се преобразяваме в същия образ, от слава в слава” (II Кор. 3:18). И Иоан казва: “ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е” (I Иоан. 3:2). И тъй, който пита какво е душата, нека знае, че душата е най-великото дело на Божия Съвет, тя е жив отпечатък на Светата Троица. О, неувяхваща красота на душата! Как вие, християни, си представяте Царството небесно, райското блаженство, славата на праведниците? Това не е нищо друго, освен съзерцание на Божието Лице. Тъй прекрасен е Ликът Божий, че светите ангели са готови винаги да го гледат. Те с жажда гледат тоя неизчерпаем извор на непристъпната Светлина. Затуй и Петър казва: “в което желаят да надникнат Ангелите” (I Петр. 1:12). Ако Той само за миг би се явеше в ада, адът щеше да се превърне в рай, и ако Той само за миг се скриеше от рая – раят щеше да се превърне в ад. Образ на този Божествен Лик е душата. И тъй, какъв откуп ще даде човек за душата си? С какво може той да замени едно тъй прекрасно същество, подобно на което не може да се намери нито на небето, нито на земята? И съзерцавайки в душата си такава красота, мога ли след това да гледам към някоя друга красота на тоя свят? Почитам дъсчицата, върху която е изрисуван образът на царя или на някой велможа, мигар няма да почитам душата си, в която Бог е начертал Своя образ? Когато осквернявам душата си с плътско въжделение, аз сякаш хвърлям в кал и нечистота образа Божий и не съзнавам, че извършвам велико зло! О, душа! Колко често те унижавам! О, Боже, как търпиш Ти такова оскърбление! Напълно справедливо е твърдението, че нямаме нищо по-драгоценно от душата, но и нищо не ценим тъй малко, както душата. Та ние продаваме това многоценно съкровище за някаква греховна наслада, траеща само миг! Ние заменяме душата за нищожно богатство! Ние я предаваме за еднодневния блясък на временната слава!…
Това щеше да се търпи все пак, ако имахме няколко души, понеже ако една погине, друга ни остава. Ала ние имаме само една душа, заради която е създадено всичко небесно и земно, заради която се труди природата, небето се движи, слънцето сияе, земята дава плод, появяват се растения и животни; заради която е насаден раят, приготвено е Царство небесно, безконечно блаженство, безпределна слава и изобщо всички блага на вечния живот, които “око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало” (I Кор. 2:9). Ако погубим душата, ние със сигурност губим всичко – и земята, и небето, и света, и рая, и тоя временен живот, и другия – вечния, всичко, всичко! …За да изпита търпението на праведния Иов, Бог дал власт на дявола да го изкушава, да му вреди, да го огорчава и поразява в децата му и в собственото му здраве. “Ето, всичко, що е негово, е в твоя ръка; само душата му запази” (Иов. 1:12; 2:6). Пребогатият Иов обеднял за един миг; от многобройните му стада от дребен и едър добитък част били оплячкосани от разбойници, част – изпепелени от мълния. Високите му чертози паднали, разрушени от бурния полъх на силен вятър. Синовете и дъщерите му за час време погинали от непредвидена и внезапна смърт. Сам той – сиромах, бездетен, бездомен, извън града, поразен от рани от глава до пети, лежал на бунището. Денем го горели слънчевите лъчи, нощем още по-люто го мъчел студът. Иов изгубил всичко: и богатство, и деца, и здраве; …Не, собствено казано, Иов нищо не изгубил, понеже не погубил душата си. Че какво, казва той, съм изгубил? Богатствата си? Но гол се родих аз, тогава нищо чудно, че гол ще и да си умра. “Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна” (1:21). Че съм изгубил здравето си? Тъй било угодно на Бога: “както беше угодно Господу, тъй и стана”. Че съм изгубил децата си? “Господ даде, Господ и взе” (1:21). Всичко изгубих и все пак нищо не съм изгубил, щом като не съм погубил душата си. Все още съм праведен пред Бога, макар и без предишното си благополучие, богатства, деца и здраве. Както ми ги отне Тоя, Който ми ги бе дал, тъй също може да ми ги върне Тоя, Който ми ги отне. Макар и всичко да съм изгубил, но и за това славя и благославям Неговото свято име, понеже Той допусна да бъда изпитан във всички отношения, но без изкушенията да се допират до душата ми. “да бъде благословено името Господне!” И тъй, човеколюбивият Бог има такъв велик промисъл, че когато допуска върху нас изпитание или наказание, или когато позволява на дявола да ни изкушава и вреди в най-драгоценните за нас предмети на тоя свят, Той все пак му заповядва: “само душата му запази”, за да бъде внимателен и да не причини някаква вреда на душата, тази единородна дъщеря на Иисуса Христа, наследница на царството Му, която Той предава в ръцете най-вече на Ангела-пазител, да я покрива, да се грижи за нея и да я пази “от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем, от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне” (Пс. 90:5-6). И защо? “Затуй, защото всички останали неща са много – казва Златоуст, – и даже едно от тях да потърпи вреда, използуваме услугите на друго”, и по-нататък: “ако днес едно се изгуби, утре ще се намери, както и Иов намерил това двойно и тройно повече. А душата е единствена и от нея зависи всичко останало, и ако нея погубим, с какво ще живеем?” Ето защо ако загубим съкровищата си, недвижимите си имоти, дома, родителите, братята, децата си, здравето си, славата, честта, но при това опазим душата си – нищо не сме загубили. Но ако и душата си сме погубили – всичко е изгубено. Да загубиш всичко, ако душата е запазена – това е незначително. Ако придобиеш всичко, ала погубиш душата си – никаква полза. Единствено душата е, което дава на човеците живот на тоя свят и което вдъхва надежда за блажен живот в рая. Ако нея сме погубили – изгубили сме и света, и рая, изгубили сме всичко. Защо? “Ако нея погубим, с какво ще живеем?”
Странна работа! Ако имаме едно единствено дете, колко много се грижим слънце да не го изгори, вятър да не му навреди, човек да не го оскърби. А нали спасението ни изобщо не зависи от това дете! Ако имаме драгоценен камък, ние го пазим с такова старание, че сме готови, ако е възможно, и в сърцето си да го скрием. А нали с този камък ние не можем да купим рая! И след всичко това ние никак не ценим душата, от която зависи благополучието ни в сегашния и блаженството в бъдещия живот? И това неоценимо богатство, с изгубването на което ние губим всичко: и небесно, и земно, ние поверяваме на ръце, за които се срамувам и да говоря!
Алкивиад бил изгонен от Атина. Когато минало дълго време подир изгонването му, атиняните пратили да го повикат поради нуждите на избухналата война, като при това му изпратили писмо, в което всички архонти с подпис се задължавали да не му причиняват никакво зло; Алкивиад, който бил имал много случаи да се убеди в непостоянството на решенията на своите съграждани, не повярвал и решително отказал да се върне. “Как, о Алкивиаде? – рекъл му един приятел. – Цялото отечество те зове, кани, дава ти обещание и ти не вярваш на отечеството?” “За всичко друго – отвърнал той, – вярвам на отечеството, но своя живот не доверявам никому, дори на майка си, да не би тя по незнание да тури черно кълбо вместо бяло”. За всичко, което искат от мене атиняните, искал да каже Алкивиад, им вярвам. Но за онова, което засяга живота ми, не се доверявам никому, дори на оная, която ме е родила. Защо? Защото имам един живот, само един, и ако го погубя, губя всичко. Тъй разсъждавал Алкивиад за живота си, понеже животът е само един. А ние, християните, колко живота имаме? И тъй, казвам аз, заради нашето отечество, родители, братя, деца, заради учителите и всичко останало аз с удоволствие съм готов да подложа на опасност парите и имотите си, и въобще всичко, което имам на тоя свят. Но ако става дума за душата, една и единствена, която ако погубя, губя всичко, – нека ми простят и отечеството, и родителите, и братята, и учителите, и приятелите – душата си аз никому не ще доверя! Алкивиад не поискал да изложи на опасност живота си, който при всички случаи е временен и има определен край, а аз, стига да е нужно, съм съгласен и живота си да подхвърля на опасност. Каква разлика има днес ли ще умра или утре? Но да подлагам на опасност душата си – безсмъртната, чиято гибел е гибел навеки? О, това аз никога не ще сторя, никога!
Безсмъртието е другото забележително предимство на душата. Този суетен и тленен свят с всичко красиво, добро и ценно в него има отреден край. “защото е преходен образът на тоя свят” (I Кор. 7:31). Рано или късно ще дойде смъртта и с нея за нас ще дойде краят на всичко. Всичко, което имаме или ни оставя, когато губим всичко, или ние оставяме всичко, когато умираме. “Всяка плът е трева, и всичката й красота е като полско цвете. Тревата изсъхва, цветето увяхва” (Ис. 40:6-7). В нас безсмъртна е само душата, която вечно живее и никога не умира. “Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?” (Марк. 8:36). Ако изгубя някаква вещ, отново мога да я придобия, ако изгубя честта си, мога пак да я възвърна, ако изгубя свободата си, мога да я откупя, ако изгубя здравето си, мога да се изцеля, ако изгубя самия си живот дори, мога да възкръсна. Тъй вярвам аз: чакам възкресението на мъртвите. Но ако душата си погубя, няма вече откуп, няма изцеление, няма възкресение. Изгубил съм я веднаж завинаги! О, да можеше това “веднаж завинаги” да влезе в нашия ум и сърце! Бог е създал рая и ада; първият е място на вечния живот, вторият – на вечната мъка. Там са душите на праведните, тук – на грешниците: “И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен” (Мат. 25:46). Ключовете от рая Той предаде в човешки ръце: “ще ти дам – казва Той на Петра и всички апостоли, – ключовете на царството небесно” (Мат. 16:19). Ключовете от ада не са дадени ни на човеците, нито на ангелите – тях ги държи Сам Бог. Той Сам казва това в първата глава на Откровението: “имам ключовете на ада” (1:18). Но как тъй ключовете на рая, на чертога Божий, на царския чертог на божествената слава Той даде в ръце на човеци, т.е. на Своите раби, а ключовете на ада, на страшната тъмница на външната тъмнина, мястото на измъчваните с мъки души, Бог, Цар и Господ, Сам задържал при Себе Си? Да. То е, за да ни даде да разберем, че в тоя живот, само щом поискаме да отворим рая за спасение на душата си в него, ние лесно намираме ключовете. Те са връчени на човеци тук, долу на земята. Стига само да се обърнем, ние тозчас ги намираме в ръцете на епископа или на всеки духовник. Но ако дойде естествена или внезапна смърт и ни намери (не дай, Боже!) обременени със светски грижи или оковани с веригите на света, и ние умрем без да сме се поправили, без да сме се покаяли, и погубим душата си, обричайки я на ад, тогава къде ще намерим ключове, за да отворим ада и спасим оттам душата си? Тях не ги има човек, не ги е получил ангел, тях ги държи Сам Бог. Тогава Той, Съдия без милост, не отваря, понеже вратата е заключена. “Няма надежда за освобождение, понеже в ада покаяние няма”. И тъй, нещастната душа, заключена в ада веднъж, завинаги ли е заключена? Завинаги! Погинала веднаж, завинаги ли вече е погинала? Завинаги!
О, душо моя! Наместо да погинеш ти, по-добре да погине за мен още сега целият свят с всичко прекрасно и добро в него. Та и какво е светът? Сън някакъв. А ти си най-прекрасното създание, защото ти си образ Божий; ти си най-драгоценния имот, понеже изгубя ли тебе, губя всичко; ти си безсмъртна и изгубя ли те веднъж – значи изгубил съм те навеки. И защо ми е да те погубвам? Мигар си душа на някой звяр? Или пък на някой мой смъртен враг? Не, ти си моята душа. Който не цени душата си хиляда пъти повече от тоя суетен и тленен свят, той или няма душа, или е недостоен да я има.
II.
Душата и светът, повтарям, са такива две неща, за които хората съдят твърде несправедливо. Цялата грижа на хората, цялата тяхна любов и попечение са обърнати към света! А жребият на душата остава нехайство и пренебрежение. По молитвите на Тесвитянина Илия, който заключи небето тъй, че три и половина години то не даде дъжд, “в Самария имаше голям глад” (III Царств. 18:2). Каква плачевна гледка представлявало цялото царство! Земята изсъхнала, дърветата олисели, растенията завяхнали, людете били полумъртви или напълно примрели. Царят, който тогава бил Ахав, се стараел да даде каква-годе помощ. “И Ахав повика Авдия, началника на двореца. И Ахав каза на Авдия: тръгни по земята, по всички водни извори и по всички потоци по земята, дано нейде намерим трева… И те разделиха помежду си земята, за да я обходят: Ахав тръгна отделно по един път, а Авдий тръгна отделно по друг път” (III Царств. 18:3,5-6). Какъв добър цар, добър баща на своя народ! Сам взима върху си труда и се упътва да дири храна! Но не, слушатели мои, ние се заблудихме! Знаете ли какво отива да дири цар Ахав? Сено за конете и мулетата си. “да си прехраним конете и мъските и да се не лишим от добитъка” (ст. 5). Толкоз народ гине от глад, а царят на тоя народ се старае да нахрани своите животни, а не людете! И това е предмет на неговите грижи, съвещания и труд! Това ли е цар, това ли е баща? – Това е тиранин и убиец. Не тъй постъпил неговият иконом Авдий. Той се боял от Бога, спомнял си за душата: “когато Иезавел изтребваше пророците Господни, Авдий взе сто пророка и ги кри в пещери, по петдесет човека, и ги храни с хляб и вода” (ст. 4).
О, ако сред хората малцина само споделяха начина на мислене на безчовечния Ахав! Но колко много от тях се грижат и трепят повече за животните, отколкото за човеците! Нима и една десета от това, което се изразходва за гледане на коне в конюшните и на породисти кучета, не бива да се отдели за препитаване на вдовици и сироти? Но тъй иска светът и това се изпълнява, а онова, което е необходимо за душата, то не се изпълнява. Не щеше ли да е по-добре това, което се харчи за изхранване на ненаситни зверове, да бъде употребено за освобождаването на човек, лишен от свобода поради дългове? За омъжване на бедна девойка? Но се изпълняват само исканията на света, а не нуждите на душата. Това, с което отхранват кучета, умеещи само да хапят и да лаят, не беше ли по-добре да се даде за изхранване на гладуващото семейство на някой беден? Но се изпълняват само исканията на света, а не нуждите на душата. И това, което се потрошава за зрелища и разпътство, не беше ли по-добре да се даде в църкви и манастири? Но първото го иска светът и се изпълнява, а второто е нужно за душата и затуй не се изпълнява. Всички подражават на злия цар Ахав, който по време на глад се грижел за изхранването на своите коне и мулета, но никой не подражава на добрия домоначалник Авдий, който се грижел за препитанието на сто гладуващи пророка. Онова, което светът иска, то се изпълнява, а което иска душата – не. И всичко заминава за ядене и украсяване на това животинско тяло, а нищо – за милостиня за душата. О, неправда човешка, о, нещастие на душата! Твоята душа, човече, погива от глад за добри дела, а тебе това сякаш не те засяга? И след това размисляш и се трудиш, за да нахраниш животните, които изобщо не съзнават твоята милост. Ти си длъжен да сториш тъкмо обратното, ти казва св. Василий Велики: “Какво друго трябва да правиш, освен да се грижиш единствено за душата си, като се освободиш от всички други грижи?”
Разпнати Иисусе мой, Сине на живия Бог! Ти даде Своето дихание, за да създадеш тая душа; проля кръвта Си, за да я изкупиш, дарува купела на божественото кръщение, за да я омиеш; установи и второ кръщение, за да я очистиш; приготви трапеза от Твоите пречисти Тайни, за да я нахраниш; устрои тук Църквата, за да я осветиш; а отвъд – рая, за да й дариш блаженство. Ти стори всичко, което можеше да извърши Твоята крайна благост, за да спасиш тая душа. А ние вършим всичко, което само може да стори нашето крайно зло, за да я погубим! Да не бъде това, вечний Женихо на душите ни, да не бъде! По-добре всичко да изгубим, но да запазим душата. Понеже спасим ли я един път, спасяваме я завинаги. “Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?” Дарувай ни Твоята благодат, за да придобием душата си за Твоето царство. Амин.
Първа публикация в Интернет © “Православна беседа”,
http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/Velikopostni/03_Krustopoklonna.htm
*****************************************
Автор: свещеник Миладин Митрович
Източник: http://www.pravoslavie.ru/srpska
Превод: Татяна Филева
Любовта към Бога и Честния Кръст ни е събрала днес в този свят храм, за да прославим с едни уста и едно сърце Всемогъщия Господ и така да изразим своята благодарност за всички благодеяния, изобилно получени от Него.
Ето, третата седмица на честния пост вече е зад нас. Цели три седмици ние с пост и молитва се подготвяме за посрещането на най-големия и най-радостен празник на нашата Църква – Възкресение Христово. Цялата наша вяра и целокупното наше изповядване се основава на тази велика тайна на Христовата победа над смъртта, за която свидетелства свети Павел, най-великият апостол на нашата Църква с думите, че Христос ненапразно е възкръснал от мъртвите и нашата вяра и нашето изповядване не са напразни. Но ние знаем, че Той, продължава апостолът, е първи от мъртвите и с това е дал надежда за възкресение на всеки, който вярва в Него. Затова нашият подвиг на пост е изключително важен, защото ни прави духовно по-добри, укрепява нашите душевни сили, усилва нашата вяра и ни води към достойна среща с Възкръсналия Господ.
Днешната света неделя е особена, защото е посветена на спасителното знамение на Честния и животворящ Христов Кръст. Затова се нарича Кръстопоклонна. Честният Кръст от векове е бил предмет на особена почит сред православните хора и неговото присъствие е тясно свързано с целокупната история на нашата Църква. Естествено се налага въпросът: в какво е тайната на неговата чудотворна и благодатна сила? Целокупната тайна на Кръста е открита в спасителното събитие на Възкресение Христово. Именно със Своето Възкресение Христос е осветил символа на Кръста и му е дарил нова спасителна сила – силата на победата и вечния живот. Преди Неговото разпятие кръстът е бил оръдие на срама, защото най-големите разбойници са били наказвани с разпъване на него. Тази болезнена и позорна наказателна практика римляните са прилагали само към робите и към всички, които не са били римляни по произход. Но с Христовото разпятие Кръстът е станал знамение на победата и на вечната слава. За това свидетелства и църковното песнопение, което днес се пее на Литургията: „На Твоя Кръст се покланяме, Владико, и Твоето свето Възкресение възпяваме и славим”. Покланяйки се на Кръста, ние прославяме Твоето Възкресение, прославяме победата на всички нас, победа, която именно с кръстното знамение е била показана на човечеството.
На нас, православните християни, Господният Кръст ни напомня за безграничната Божия любов към грешното човечество. Христос доброволно е умрял на Кръста за греховете на всеки човек, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има вечен живот. За това ни свидетелства и свети апостол Павел с думите, че словото за кръста е безумство за онези, които гинат, а за нас, които се спасяваме, сила Божия (1 Кор. 1:18). И наистина, в Христовия Кръст се откриват две истини – първата истина е за това колко човек реално се е отдалечил от Бога, а втората – за това колко далече е отишъл Бог в Своята любов към човека, за да го освободи от греха. Със Своята смърт на Кръста Христос е победил дявола, дал е лично изкупление за човешките грехове и с това е осъществил спасението. Затова всеки човек, който вярва в Него, трябва да се гордее с Христовия Кръст, по примера на апостол Павел, който казва: А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа (Гал. 6:14). На Кръста се е извършила победата над дявола, главния враг на спасението на човешкия род. Чрез Христовия Кръст са съкрушени портите на ада и всички, които са били свързани и са се намирали в плен на греха, са получили свобода и право да се нарекат синове Божии.
Христовият Кръст е победното знамение на Христовата Цръква, защото чрез него побеждаваме видимите и невидимите врагове. В това ни уверява апостол Павел, който казва, че Христовият Кръст е божественото оръжие, с което се прогонва всеки враг и неприятел. Поставя се въпросът защо Кръстът и кръстното знамение имат такава сила и мощ против бесовските и демонските сили? – Защото Кръстът свидетелства на сатаната за великата Божия сила – силата на смирението. Дяволът е отпаднал от Бога чрез гордостта, а Господ е победил дявола със Своето смирение. Знамението на Кръста, на което Господ е проявил Своето велико смирение и с това е победил вражеската сила, е непоносимо и ужасно за дявола. Кръстът е начало и край на нашето спасение. Без Кръста ние не сме християни, не сме членове на Христовата Църква, не сме Божии деца. За кръст сме родени, заради кръста живеем, чрез кръста и умираме. А умирайки с кръста, ние умираме с вяра във вечния живот.
По примера на Бог всички ние сме призвани достойно да носим своя земен кръст, който ни се дава от Него. Сам Спасителят е казал на Своите ученици: Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва (Мат. 16:24). И на друго място казва: И който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене (Мат. 10:38). Да вземеш своя кръст и да следваш Христос, значи да живееш според евангелските заповеди. Факт е, скъпи братя и сестри, че днес човечеството е пренебрегнало добродетелния, евангелски живот, и вместо него е възприело лъжливия живот според телесните похоти, които с времето напълно ни отдалечават от Бога и Божия закон. Човек е забравил спасителната жертва, която Бог е принесъл изключително заради неговото спасение. Поругания, заплювания, бичуване и накрая разпятие – Христос търпи всичко това изключително заради нас и заради изкуплението на нашите съгрешения. А какво Му даваме ние в отговор? Достойно ли носим своя кръст, или сме заменили кръста със земни удоволствия и наслади? Истинската любов и преданост към Господа се състои в търпеливото понасяне на всички скърби и земни изпитания. Защото, както след срамното разпятие на кръста, чрез Възкресението е дошла спасителна победа, така и всяко наше достойно носене на кръста в трудните моменти от нашия живот бива възнаградено от всемогъщия Господ. Водейки добродетелен, евангелски живот в молитва и пост, ние носим достойно своя кръст и така достигаме най-високата степен на евангелски живот, степента, на която душата съзерцава неизказаната светлина на Божието лице.
Православният човек трябва да осъзнае още, че пътят към Царството Небесно се достига със сила, тоест със самопринуждаване, с отричане от самия себе си и своите пожелания и със смирено понасяне на страдания. Този път ни е заповядал Сам Господ, за което свидетелства апостол Петър, който казва, че Христос ни е оставил Своя пример, за да вървим по стъпките Му (1 Петр. 2:21). Ако смятаме себе си за Негови ученици, тогава сме длъжни да насочваме своя път по Неговите стъпки, да разпъваме своето тяло със страстите и похотите. Защото, както свидетелства свети Григорий Палама, всеки човек, който се е разпънал на кръст, няма желание за грях. Затова е важно да се издигнем на висотата на кръста, да разпънем своето страстно тяло. А светите отци казват, че да се разпънеш на кръста, значи да се бориш против страстите и да избягваш съблазните.
Вървейки по кръстния път, ние можем да познаем плодовете от смиреното носене на собствения кръст. Това е победа над дяволските изкушения, изцеление от душевни и телесни болести, очистване от греховете, намиране на душевен мир. Вкусили плодовете на кръста, ние радостно можем да възкликнем с апостол Павел: Вече не аз живея, а Христос живее в мене!
Да се потрудим чрез нашата доброволна жертва, с помощта на молитвата и поста, да освободим място за вселяването на Божествената благодат в нас, без която не можем да вършим никакво добро. Нека в това ни помогне и силата на Честния и Животворящ Кръст Господен, за да живеем свято, благочестиво и праведно, така, както очаква от нас Бог. О, Пречестен и Животворящ Кръсте Господен, помагай ни винаги, заедно с Пресветата Дева Богородица и с всички светии. Амин.
****************************************
Христовият кръст и неговото значение в нашия живот
Честният кръст като символ и знамение на Христос
Честният кръст е най-святото знамение, най-святият символ на нашата вяра. Всички свети Тайнства – Кръщение, Миропомазване и Божествената Евхаристия – се извършват с призоваването на Светия Дух и печата на Кръста. Всички свети благословения се дават с кръстния знак. Храмовете, свещените предмети и одежди се освещават с Честния кръст. Без Кръста е немислимо което и да било литургично действие или събрание. Кръстът е най-верният приятел на всеки православен християнин, от момента на нашето раждане до мига на нашата смърт. С Кръста се означава и гробът на всеки християнин.
Кръстим се често, поставяме кръстния знак на гърдите си, в домовете си, в колите си, на работните си места. Както пее Църквата: „Кръстът е пазител на цялата вселена, Кръстът е красота на Църквата, Кръстът е сила на царете, Кръстът е опора на верните, Кръстът е слава на ангелите и язва за демоните”. Без него е немислима Църквата на Разпнатия Христос. Затова еретиците или не отдават подобаваща почит на Честния кръст, каквито са някои протестанти, или пък съвсем го отричат, каквито са свидетелите на Йехова. В Патерика се разказва как св. Йоан Колов попитал демоните от какво най-много ги е страх у християните, а те му отговорили: „От три неща се страхуваме: от онова, което носите на шията си, от онова, с което се поръсвате в Църквата, и от онова, което ядете на литургия”. Тогава отново ги попитал: „А от какво най-много се страхувате?”. И те му отговорили: „Ако опазвахте добре онова, което ядете на литургията, никой от нас не би могъл да навреди на нито един християнин”. Следователно, нещата, от които демоните най-много се страхуват, са Кръстът, Кръщението и Божественото Причастие.
Силата на Кръста
Благодатта и силата на Честния кръст не са в неговата форма, тоест във външния му вид, неговата сила и могъщество са в това, че той е Христов кръст, той е оръдието, с което Христос е спасил света.
Кръстът е жертвеникът, на който Христос е принесъл Самия Себе Си за целия свят. Целият кеносис (самопонизяване), мъка, болка и смърт, и всичко, което е претърпял за нас, достига своята най-висока точка на Кръста. На кръста Христос е преживял най-голямата болка и унижение за нас. Заради нас е станал клетва, за да ни освободи от клетвата на греха и закона. Целокупното Христово дело, цялото Негово човеколюбие е съсредоточено в Кръста. Св. Григорий Палама ни разказва как някой иронично попитал един от богоносните отци вярва ли в Разпнатия, и той му отговорил: „Да, вярвам в Този, Който разпъна греха. На кръста Богочовекът разруши трагедията на човешката свобода, причинена от непослушанието на първосъздадените хора, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна (Фил. 2:8)”. С това отново е обвързал нашата свобода с нашия Творец, с Троичния Бог. На Кръста е победил смъртта – със смърт смъртта потъпка – с това, че е направил нашата смърт Своя, а със Своето Възкресение ни е дарил живот и нетление. Чрез Кръста ни е сприятелил с Бог Отец и ни е дарил опрощение на греховете. На Кръста по най-убедителен начин ни е показал, че ни обича с безпределна любов, дори и тогава, когато Го разпъваме. Чрез Кръста ни е привел и ни е обединил в едни тяло – нас, Своите разпилени чеда. Разруши преградата, що беше посред и създаде в Себе Си един нов човек (ср. Еф. 2:14-15). Чрез Кръста е очистил и осветил небето, въздуха и земята, тъй като бе разпнат под небето, издигнат във въздуха, а Неговата пресвята кръв се проля по земята. На Кръста е принесъл обща жертва за цялата земя и общо очистване за целокупната човешка природа. Поради това е пострадал извън градските стени и извън Соломоновия храм, както отбелязва св. Йоан Златоуст. Чрез Своето разпятие, „чрез издигането, изпълнено със смирение”, както казва една древна молитва, е издигнал и нашата природа, която „чрез лъжливо издигане и суетно движение е слязла до ада”. На Кръста е показал, че този свят не е последната реалност, а само път към нея. Естествено, ако (и доколкото) в този свят кръстоносно се борим против нашия егоизъм. Така Христос е възстановил позитивния смисъл на този свят.
На Кръста е открил Себе Си като единствения Благодетел и Спасител, Избавител и Животодател на универсума, и разбира се, е осуетил всяко дело на дявола, неговите лукавства и заблуди, силата и властта, която е имал над хората.
Смъртта на Господа на Кръста е животворна и спасителна, тя дарява живот и избавление,
защото е ДОБРОВОЛНА
Господ пристъпва към смъртта не като осъден, а като Цар, Който се жертва за Своите поданици, както е казал: С кръщение трябва да се кръстя; и колко Ми е мъка, докато се свърши това! (Лук. 12:50). Затова византийците пишат на Кръста: „Цар на славата” и изобразяват Христос не обзет от болка (с отпуснато тяло, което се държи на увисналите ръце и изглежда съвсем немощно), а като Господ(ар) и на болката (ръцете на кръста са в хоризонтално положение).
защото е РЕАЛНА СМЪРТ
Христовата човешка природа е преминала през предсмъртната агония и болката на разпятието. Трябвало е да преживее нашата смърт изцяло, а не само феноменологично. В Гетсиманската градина човешката природа наистина се е уплашила, но въпреки това се е покорила на Божествената воля и природа. Така Той е страдал и умрял за спасението и живота на света. Защото, бидейки безгрешен, Е СТРАДАЛ заради грешниците. Основна истина е, че Господ е бил безгрешен, защото Неговата човешка природа още от самото въплъщение е била съединена с божествената, тъй като това единство е ипостасно единство в лицето на Божия Логос.
Христовият кръст е бил за иудеи съблазън, а за елини безумство (1 Кор. 1:23). Това е най-големият парадокс в историята: живот чрез смъртта. Благословение чрез клетвата. Слава чрез унижението. Издигане чрез смирението. Както казва св. Григорий Палама: „И така, това е Божията сила и мъдрост: да победи чрез немощта, да се издигне чрез смирението, да се обогати чрез бедността”. Не е случайно, че Господ не е искал да остане в славата на Преображението и да избегне кръста, а слизайки от Тавор, подготвил учениците Си за онова, което предстои да се случи. Когато Петър Го съветвал да избегне кръстната смърт, Той строго го укорил: Махни се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън! защото мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е човешко (Мат. 16:23). И пак, отивайки на доброволно страдание, казва: Сега се прослави Син Човечески(Йоан. 13:31). И на други места в Евангелието Кръстът се характеризира като слава Христова (Йоан. 12:23). Същото казва и св. Йоан Златоуст: „Кръстът, който някога е бил нещо, което е служело за срам и наказание, сега се превръща в слава и чест. А за това, че Кръстът е слава, да послушаме Христос, Който казва: Отче, прослави Ме със славата, що имах у Тебе преди свят да бъде, имайки предвид славата на Кръста”.
Участието на християните в Христовия Кръст
След укоряването на Петър, Господ и от Своите ученици изисква да живеят кръстоносно: Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва (Мат. 16:24). На Зеведеевите синове и тяхната майка, които искали първенство, Той отговорил: Не знаете, какво искате. Можете ли да пиете чашата, която Аз ще пия, или да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? От тези думи на Господа следва, че Христос пострада за нас, като остави нам пример, за да вървим по стъпките Му (1 Петр. 2:21). Кръстът не е само „форма” или „символ” или „знак” на Христос, но и начин на живот, или по-точно, единственият възможен начин на живот на християните. Както истинският Христос е немислим без Кръста, така и истинският християнин е немислим без Кръста, тоест без участието в Христовия кръст, както ни казва и Сам Спасителят: Който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик (Лук. 14:27).
Но какво значи да следваш Христос и да носиш кръст, тоест да живееш кръстоносно?
Да разпънеш стария човек (тоест страстите), плътта със страстите и похотите (Гал. 5:24)
Да отхвърляш стария човек и се бориш да изкорениш от себе си греховните и егоистични страсти, своя егоцентризъм и самолюбие. А формите на самолюбие са: маловерие и неверие, равнодушие към ближния, и, което е още по-лошо, използване на ближния; плътски удоволствия и превръщане на тялото в бог, алчност и сребролюбие, злопаметство и оклеветяване, и всяко друго дело, с което нараняваме и наскърбяваме нашите ближни, сластолюбие и суета. Според светите отци самолюбивият човек не може да бъде нито боголюбив, нито човеколюбив. Той може да изглежда такъв, но в действителност да обича само себе си. Ако не разпънем своето самолюбие на Христовия кръст, не можем да бъдем Негови истински ученици, защото не можем да придобием Неговата истинска любов. Затова Неговият ученик св. ап. Павел казва: А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света (Гал. 6:14).
Според св. Исаак Сириец светът представлява нашето страстно отношение към творението, тоест нашите страсти. Това значи, че светът е разпнат за мен и аз съм разпнат за себе си и за света, което ще рече, че избягвам не само греха, но и греховните желания и помисли.
Можем да постигнем това умъртвяване, защото в светите Тайнства сме умрели с Кръста и сме възкръснали в Кръста заедно с Христос. Които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме, за да можем да ходим в обновен живот (Рим. 6:3-4).
В замрелия живот чрез Кръщението ни се дава нов живот в Христос. Християнският живот след кръщението е борба за това възможността да стане реалност. Обновеният и дарен ни нов живот в Христос трябва да победи и преобрази всяка частица от мъртвия и стар човек. Тази борба е кръст.
Тълкувайки тази тайна, св. Григорий Палама ни говори за нашето бягство от света (първата тайна на кръста). След това, когато светът чрез лошите помисли се опитва да ни отдалечи от Бога, е необходимо да отстраним света от себе си (втората тайна на кръста). Първата тайна съответства на деянието, а втората – на съзерцанието.
Тук св. Григорий напомня, че без съзерцание не можем да очистим своя вътрешен човек от лоши и страстни помисли: „Когато чрез деятелните добродетели стигнем до съзерцанието и подобрим и очистим нашия вътрешен човек, и потърсим в него скритото божествено съкровище, и тук намерим Царството Божие, тогава се разпъваме за света и страстите. Защото чрез това изпитване в сърцето се ражда една топлина, която убива лукавите и нечисти помисли като мухи, доставя на душата духовен мир и утеха, а тялото освещава.
Св. Исаак Сириец казва: „Действието на Кръста е двояко…” Едното действие е в търпенето на телесни скърби и се нарича деяние, а второто се състои в финото действие на ума, в размисъл за Бога и непрестанна молитва и се нарича съзерцание.
Според св. Григорий кръстът е действал и в Стария Завет. Съществувал е знакът на Кръста, тоест много дела и чудеса, извършени чрез кръстния знак, например кръстообразното пресичане на Червено море от Моисей. В Стария Завет се посочват около двадесет предобраза на Кръста. Също така е имало праведни мъже, които са били предобрази на разпнатия Христос, като например Исаак, който в своето послушание към баща си е бил предобраз на Христовото послушание към Отца дори до смърт. След това Йосиф, който бил несправедливо прогонен и претърпял много изпитания. Накрая, у всички старозаветни праведници действала тайната на Кръста като деяние и съзерцание, и с тази сила те побеждавали греха и ставали Божии приятели. Кръстът действал и у Авраам, когато той умъртвил в себе си любовта към отечеството и по Божия заповед се отправил към непозната земя. Кръстът действал и у Моисей, когато отхвърлил почестите на фараоновия двор и избрал страданието за своя народ. Кръстът отново действал, когато Бог призовал Моисей на Синай, изисквайки преди това да събуе обущата от нозете си, тоест да умъртви плътското мъдруване със силата на боговидението. И св. Григорий завършва: „Няма да ми стигне времето да разказвам за Иисус Навин, за съдиите и пророците, за цар Давид и останалите, който са действали със силата на Кръста; спирали са реките и слънцето, побеждавали са на война, затваряли са и са отваряли небето, карали са облаците да дават дъжд…”. Така и преди Христовата кръстна жертва, Кръстът е би този, който спасява. „Ако силата на Христовия Кръст е действала у всички старозаветни праведници, тя е действала и у Пресвета Богородица, която от самото начало е успяла „да отхвърли от себе си всичко онова, което не е угодно на Бога”. Никога не е приемала и нечисти помисли, а в младостта си е направила онова, което Авраам направил в старостта си: напуснала е своя дом и роднини и встъпила в Светая Светих, където съединила ума си с Бога и останала да пребивава в непрестанно съзерцание на Бога. Разбира се, Кръстът в живота на Богородица като деяние и съзерцание не е бил същият, както у старозаветните праведници, които били причастни на греха. За тях кръстът бил борба за превъзмогване на греха, докато у Пречистата Богородица той бил издигане от сила в сила, от слава в слава, от съзерцание към съзерцание. „От момента, в който се е родила”, казва св. Николай Кавасила, „тя устройвала жилище за Онзи, Който може да спаси човека, трудела се безупречно да устрои това Божие жилище, тоест самата себе си, за да бъде достойна да Го приеме. За тази кръстна борба и съзерцание, тоест виждане на Бога, което Богородица имала в Светая Светих, ни говорят в своите беседи на Въведение на Пресвета Богородица св. Григорий Палама и св. Никодим Светогорец.
Да понасяш изпратените ти житейски изпитания търпеливо и без ропот
Тежките и продължителни болести, смъртта на скъпи за нас хора, както и собствената ни смърт, неправдата, неблагодарността и пренебрегването, гоненията, които понякога търпим, бедността и други изпитания, са случаи, които, ако правилно ги използваме, ни разпъват за света и приближават към Христос. А ако се озлобим, ще бъдем духовно увредени. Ако ги приемем пасивно, стоически, защото не можем иначе, отново нищо не сме направили. Но ако ги приемем като Божие посещение за нас и като повод за духовно усъвършенстване, тогава ще имаме голяма полза. Доброволното приемане на кръстното страдание като дар на божествената любов за нашето духовно усъвършенстване ни издига на висотата на светите мъченици.
Един светогорски подвижник отбелязва: „Едно славословие: „Слава на Тебе, Боже” по време на болест има по-голяма стойност от хиляди „Господи Иисусе Христе…”, когато сме здрави”.
Съ-разпънат с Христос, апостол Павел ни уверява: Ако търпим, с Него ще и царуваме (2 Тим. 2:12). Това разбиране са показали на дело всички светии, начело с блажения и многострадален Йов, който по тази причина се смята за предобраз на Христос. Йов бил праведен, а не безбожен и грешен, но въпреки това Бог допуснал той да претърпи непоносими болки, докато други, безбожни хора, напредвали. Известният православен богослов отец Думитру Станилое, говорейки на тази тема, поучава: „Бог има право да дава и да отнема даровете. И човек не би трябвало да пристъпва към Бога, за да му даде Бог някои дарове. Това би означавало да поставя даровете над техния Подател. Отношенията между Бога и човека в този случай биха се основавали на принципа на договора и човекът би могъл да каже: „Ще Ти бъда предан дотолкова, доколкото Ти ми даваш”. Такова разбиране на човека би зависело от интереса, тоест човекът само използва даровете, които Бог дава. Тогава той всъщност би обичал само себе си. С това даровете, като знаци на Божията любов и като начини човек да влезе в лични отношения с Бога, биха изгубили своя смисъл. Даровете имат смисъл само тогава, когато влезем в истински, лични отношения с Бога, отношения, които са над всичко тленно. Единствено такава връзка не е обременена от идолите на материалното. Всички наши идеи за Божиите неща и дарове изчезват в светлината на такива отношения. Така, очистени, ние принасяме себе си на Бога и се издигаме до диалога на любовта с Него. Тогава чувстваме, че Бог е много по-велик от всички Свои дарове и всичко сътворено. Чрез тези отношения се издигаме на едно по-високо ниво на съществуване и отново получаваме всичко, което сме изгубили. Християнинът, който има в себе си Божията любов към всеки – онази любов, която създава нетленната и неизчерпаема реалност – чувства, че притежава най-голямата от всички радости. По-голяма от радостта, която всички неща на този свят могат да му предложат, по-голяма и от самото му съществуване. Това е факт, който добродетелните хора откриват в своето страдание. Този кръст се дава на човека, за да успее да открие Бога на едно друго ниво на съществуване, в една апофатична дълбочина. Но и за да покаже на другите, че съществуват и такива, които могат да останат съединени с Бога и тогава, когато изгубят всичко, което имат, дори и тогава, когато, както изглежда, Сам Бог им отнема всичко. По един особен начин в Христовото страдание е участвала и Богородица. „Богородица е участвала и състрадавала с това, че е допринесла за възвишеното самопонизяване (кеносиса) на Бог Слово” (св. Григорий Палама). Още със зачеването на Словото от Дух Свети в нейната утроба започнали и нейните изпитания. Йосиф, не можейки да си обясни нейното непостижимо зачатие и бременност, поиска тайно да я напусне (Мат. 1:19). Това трябва да е било голяма болка за простодушната девица Мария. Изпитания и трудности имала и тогава, когато търсела къде да роди, защото рядко се случва жена, готова да роди, да не може да намери място. Изпитание било и убиването на младенците от Ирод. Изпитание било и бягството в Египет. Без покрив над главата във Витлеем, бежанка в Египет. Изпитание и агония при поклонението в Йерусалим, когато за три дни изгубила своя дванадесетгодишен Син. Всяка болка на Иисус по време на Неговото тригодишно служение била изпитание и за нея.
Да се вслушаме какво казва св. Николай Кавасила: „Заедно със своя Син участвала в унижението и обидите. И когато Го убили онези, на които е правил добро, тогава тя заедно с Него търпяла всички Негови болки. Взела участие във всичко, което нейният Син направил за нашето спасение. Дала Му своите кръв и тяло и участвала в Неговите мъки и радости. И когато Го проболи с копие на кръста, тя се чувствала така сякаш сама тя е прободена с меч, както й бил предсказал св. Симеон.
И след Възнесението на своя Син отново я виждаме като първа сред апостолите и християните. И както при Христовото разпятие стояла при Кръста, така и след Възнесението тя издигнала Кръста на Църквата, тъй като била една от първите жертви на гонението на християните.
Да поемеш доброволни трудове и да проявяваш себеотрицание заради любовта към Бога
Сам Господ ни учи, че евангелският път е тесен и труден, и че Царството Божие придобиват онези, които насилват себе си. Без труд и работа над себе си старият човек няма да отстъпи, страстите няма да бъдат изкоренени.
Чрез пост, молитва, бдение, поклони и цялостна православна аскеза се премахват страстите и християнинът от плътски става духовен. Подвизава се в това да изкорени страстното отношение към хората и материалните блага. Да се бори не като животно, а като Божи образ. Да не се ползва от света потребителски, а евхаристийно. Известно е светоотеческото изречение: „Дай кръв и приеми дух”. Постът през Великата Четиридесетница е много усилен, но без това усилие – съразпъване с Христос – не можем да усетим истински радостта от Възкресението. В нашата Църква всичко е възкресно, защото е кръстоносно. Нашата Църква е Църква на Кръста и Възкресението. Без Кръст няма Възкресение. А Кръстът не съществува като кръст, ако не е съпътстван от Възкресение. Затова ние, православните християни, празнуваме възкресно и Велики петък, докато на Запад празнуват и Възкресение под знака на кръста. „На Твоя Кръст се покланяме, Владико, и Твоето свето Възкресение славим”.
Св. Йоан Златоуст започва своята „Беседа за Кръста” със следните думи: „Днес за нас е празник и тържество, защото нашият Господ е прикован на Кръста… Кръстът е основа на нашето спасение, Кръстът е предпоставка за безброй блага”. В труда и усилието на подвига и кръстоносния живот е скрита най-тайнствената и най-истинска радост и покой, както и Сам Господ е известил: Блажени плачещите, защото те ще се утешат. Сълзите на покаяние и подвиг според светите отци са радостна тъга.
Аскетичен е бил и животът на нашата Богородица, особено, както казахме, в Светая Светих. Но и след Възнесението на нейния Син на небето тя, както казва св. Григорий Палама, живяла такъв живот, който може да се определи като най-строга аскеза. От Спасителя и Богородица са се учили на кръстоносна аскеза и светите апостоли, които предали това учение на Църквата.
Нашият (сръбският) народ научил и сътворил от Църквата свой кръстовъзкресен етос. Този етос му помогнал да издържи 400-годишното турско робство. Допринесъл за това този слаб народ да придобие смелост и да вдигне въстание през 1821 г. Простите и неграмотни, но умъдрени от Бога майки учели своите деца на вяра, молитва, пост, покаяние. Възпитавали истински свободни хора, които да станат водачи в борбата за национална свобода. Да размислим днес какво възпитание предлагаме на своите деца и доколко им помагаме да побеждават своя егоцентризъм и да станат истински свободни хора? Днес се рекламират и пропагандират други форми на аскеза, неправославни и нехристиянски. Православната аскеза обаче няма нищо общо с аскетичните методи на различни източни духовни учения като йога, където аскезата има антропоцентричен характер и е само една гимнастика на волята, а не съразпъване с Христос. В Православната църква аскезата никога не е самоцел, достигаща своя връх в самооправданието. Но тя винаги е средство за придобиване на благодатта на Дух Свети и на истинска любов към Бога и човека. За православните приемането на Кръста е израз на послушание и любов към Бога. Това е ответен дар на Бога, Който се е жертвал за нас. Страданията за Христос могат да се принесат на Бога и за самата Църква, какъвто е случаят с апостол Павел: Сега се радвам в страданията си за вас и подпълвам недостига от скърби Христови в моята плът за тялото Христово, което е църквата (Кол. 1:24). В страданията на много мъченици (св. Харалампий, св. Модест, св. Анастасия Римлянка) виждаме, че те принасят на Бога своята болка и смърт за всички онези страдалци, които ще ги призовават в своите молитви. Това е пример за съвършена любов, защото страданията тук биват не само за лично спасение, но и за спасението на другите.
Кръстът и съвременният свят
Живеем в един свят, в който доминира духът на вражда спрямо Кръста; в свят, който има за свой идеал самолюбието; в свят, в който няма морал и в който най-важното е да задоволяваш своите страсти, да живееш удобно и егоистично, а не с жертва и любов, тоест с кръст.
Този свят не желае и да чуе за въздържание, за господство над страстите, за саможертва, пост, аскеза. Всъщност той отхвърля кръста и затова не се среща с Христос. Остава в тление и смърт, в скука и празнота. Забавлява се, но не се радва.
Психологията, педагогиката, политиката, социологията, правото, са пряко атакувани от този дух. Както много добре отбелязва отец Димитрий Дудко в своята книга „За нашата надежда”: „Очевидно е, че понякога и въпреки своята вяра в Христос се опитваме да направим удобен пътя към Царството Божие! Светът със своите блага и технически прогрес ни е притъпил. И ако понякога говорим за болката и страданието, се случва неочаквано да кажем: „Християнството е радост”. И въпреки това, радостта не идва така. Радостта не се купува. Не се купува с пари. Радостта на християнина се купува с труд и страдание. За да спаси човека, нашият Господ е висял на Кръста. Доброволно. И бил разпнат, и умрял. А след това дошло Възкресението и радостта. Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва, е казал Христос. Необходимо е да вземем своя кръст. А този, който върви след Христос без кръст, не е достоен за Него. Христос съвсем ясно ни го е казал: Не е достоен за Мене (вж. Мат. 10:37). А това значи: вярата и любовта на такъв човек към Христос не са истински, нямат никаква стойност.
Кръстът ни плаши и това е естествено, защото ни отнема удобството. Болката е нещо страшно за нас, а всъщност удобството е това, от което би трябвало да се страхуваме. Ако се вгледаме малко по-внимателно, ще видим, че всички съвременни злини имат за свой източник удобството. Трудът, страданията, кръстът са нещо, което е добро, казва Христос. Само така Неговото иго става леко. Този свят, който отхвърля Христовия uръст, днес ще трябва да понесе жестоки удари, които са следствие от неговото отхвърляне на Кръста: страховити болести, различни зависимости, екологични катастрофи. А решението не е там, където се мисли, че е, тоест в предприемането на определени предпазни мерки. Те са полезни, но не са достатъчни. Единственото радикално решение е покаянието. Юдеите искали личба от Христос и Той им отговорил, че ще им даде личбата на пророк Йона. Тоест Неговото страдание, смърт и възкресение (Мат. 12:39). И днес това е решението за нашата безизходица и бъдеща катастрофа. Следователно, изборът на кръстоносенето като единствен начин на живот.
Един от западните отци, Блажени Августин, е казал: „Познавам три кръста. Единият е кръстът, който спасява, и това е Христовият кръст. С този Кръст се спасява и човекът. Вторият кръст е кръстът на разбойника, разпънат от дясната страна. А познавам и трети кръст, с който човек може да изгуби вечността. Това е кръстът на разбойника, разпънат от лявата страна. Тези типове хора (двамата разбойници) представляват целокупното човечество. Кръстът на разбойника от дясната страна приема и взема на себе си Христовия кръст. Кръстът на разбойника от лявата страна символизира онази част от човечеството, която не приема Христовия кръст и поради това погива. Изобщо, по никакъв начин не можем за избегнем кръста”.
Християните, живеещи в свят, който отхвърля кръста, трябва да положат големи усилия, за да не бъдат погълнати от света на материалните ценности. Всеки момент те са в дилемата на избор между два начина на живот: кръстоносен в Христос или антикръстен, тоест на кръстната любов или антикръстния егоизъм. Чрез любовта се съразпъваме с Христос, а с егоизма разпъваме Христос, ставаме врагове на Христовия кръст. За старите и новите врагове, които разпъват Христос, говори и апостол Павел: Понеже мнозина, за които ви съм често говорил, а сега дори със сълзи говоря, постъпват като врагове на кръста Христов; техният край е погибел, техният бог – коремът, а славата – в срама им; те мислят за земното (Фил. 3:18-19). Дяволът се опитва да уплаши християните с това, че, ако изберат Кръста, ще изостанат в живота, няма да напреднат, няма да оцелеят, или пък ще станат жертва на злоупотреба, и тогава ще им се предложи да злоупотребят с други (за да не злоупотребят други с тях). Така, бидейки маловерни, те пренебрегват Божията благодат, сила и защита, които имат всички, изпълняващи Неговите заповеди.
Юдеите искали Месия, но без кръст. И днес хората искат земен рай, но без кръст. Затова призовават и нас, християните, да оставим кръстоносния начин на живот.
Ако Антихристът воюва против Христос, той прави това, защото Христос е разпнат Христос, а това значи и възкръснал. Антихристът, като лъжемесия и лъжепророк, обещава на хората земен рай, избавление и спасение без Кръста. Но как може да съществува рай без любовта и любов без себеотрицание? Въстанието против егоизма е най-радикалното въстание в света. | http://www.svetiapostoli.com
****************************************
ОМИЛИЈЕ
ВЕЛИКИ ПОСТ – НЕДЕЉА ТРЕЋА
Јеванђеље о крсту и спасењу душе
(протумачено и у недељу после Крстовдана)
Марко 8. 34-38; 9, 1. Зач. 3.
Велика је сила Истине, и ништа у свету не може одолети тој сили.
Велика је лековитост Истине, и нема никакве муке ни немоћи у свету, од које Истина није лек.
У својој муци и немоћи болесници траже лекара који ће им дати лек од муке и немоћи. Нико не тражи лекара који би давао што слаће лекове, него свак тражи лекара који зна поуздан лек, без обзира да ли је тај лек сладак, или горак, или безукусан. И што горчији лек један лекар преписује болеснику, и што тежи начин лечења, то, изгледа, болесници више вере имају у таквога лекара.
Зашто људи само из руку Божјих не подносе горак лек? Зашто траже и очекују само посластице из руку Божјих? Зато што не осећају тежину своје болести од греха, те мисле да се само посластицама могу излечити.
О, кад би се људи запитали: зашто су сви лекови за телесне болести тако горки? Дух Свети би им одговорио: зато да буду слика и изображење горчине лекова духовних. Јер као што су телесне болести слика и изображење болести духовних, тако су и телесни лекови слика и изображење лекова духовних.
Нису ли болести духа, ове главне и праузрочне болести, много теже од болести телесних? Како онда да лекови за дух не буду горчији од лекова за тело?
Брижни су и многобрижни људи за своје тело; те кад се тело уболести, они не жале ни труда, ни времена, ни богатства, само да поврате здравље телу. Тада им никакав лекар није скуп, никаква бања далека, никакав лек горак; нарочито када им се још наговести блискост смрти телесне. О, кад би људи били тако брижни и многобрижни за своју душу! Кад би тако ревносно тражили души својој лека и лекара! Тешко је босоногу ићи по трњу. Но ако босоноги умире од жећи, а с оне стране трња налази се извор воде, неће ли се босоноги пре решити да наступи на трње, да се искрвави и израњави само да дође до воде радије него да с ове стране трња на мекој трави умре од жећи?
Немогуће нам је узети тако горак лек говоре многи раслабљени од греха. Зато је човекољубиви Лекар људи прво сам узео горак лек, најгорчији лек, и ако је био здрав, само да покаже болесницима да то није немогуће. О, колико је теже здравоме узети и прогутати болеснички лек него болесноме! Но Он је узео да би га узели и они који су смртно болесни.
Немогуће нам је босоногим прећи њиву трња, ма колико да смо жедни и ма колико да је бујан и свеж извор воде с оне стране! говоре опет раслабљени од греха. За то је човекољубиви Господ сам прешао бос њиву трња, и сад од оне стране виче и призива жедне ка извору живе воде. Могуће је – довикује Он, Ја сам прошао по најоштријем трњу и Својим стопама га затупио; ходите, дакле!
Ако је крст лек, немогуће нам је узети тај лек! И ако је крст пут, немогуће нам је поћи тим путем! Тако говоре болесни од греха. Зато је човекољубиви Господ узео најтежи крст на Себе, да покаже да је то могуће.
Данашњим Јеванђељем Господ препоручује крст, ово горко лекарство, свакоме ко жели да се спасе смрти.
Рече Господ: ко хоће за мном да иде нека се одрече себе и узме крст свој, и за мном иде. Не гони Господ људе пред Собом на крст него их позива да следују Њему, Крстоносцу. Јер пре него је учинио овај позив Он је предсказао Своје мучење, наиме: да ће га окривити старешине и главари свештенички и књижевници, и да ће га убити, и трећи дан да ће устати (Марк. 7, 31). Он је зато и дошао, да буде Пут. Дошао је да буде први у мукама и први у слави. Дошао је да покаже да је могуће, и да учини могућим, све оно што су људи држали немогућим.
Он не гони људе и не приморава, но предлаже и препоручује. Ко хоће! По својој слободној вољи људи су пали у болест греха, по својој слободној вољи људи треба да се лече и оздраве од греха. Он не крије да је лек горак, прегорак, но Он олакшава људима да га узму на тај начин што га Он први узима, и ако здрав, и показује његово сјајно дејство. Нека се одрече себе. И први човек, Адам, одрекао се себе онда када је пао у грех, но он се одрекао правога и истинитога себе. Тражећи сада од људи да се одрекну себе Господ тражи, да се они одрекну лажнога себе. Простије речено: Адам се одрекао Истине и прилепио се лажи; сада Господ тражи од Адамових потомака, да се одрекну лажи и прилепе опет Истини, од које су и отпали. Отуда: одреци се себе значи: одреци се варљивога небића, које ти се наметнуло на место бића твога које је од Бога. Одреци се земљаности која ти је потиснула духовност, и страсти која ти је потиснула добродетељ; и ропскога страха који је потамнео образ синовства Божјег у теби; и роптања против Бога које ти је умртвило дух послушности према Богу. Одреци се злих мисли, злих жеља, и злих дела. Одреци се идолопоклоничког поштовања природе и свога тела. Речју, одреци се свега онога што ти сматраш да си ти, а у самој ствари ниси ти него ђаво, и грех, и трулеж, и обмана, и смрт. Авај, одреци се злих навика које су ти постале друга природа; имено: те друге природе одреци се; јер то није природа како ју је Бог створио него нагомилана и отврднула обмана и самообмана у теби – олицетворена лаж која ходи под твојим именом, и ти под њеним.
Шта значи узети крст свој? Значи драговољно примити из руку Провиђења сваку лековиту горчину која се пружа. Наиђу ли велике катастрофе, буди послушан вољи Божјој као Ноје. Тражи ли се од тебе пожртвовање, подај га са онаквом вером у Бога с каквом је Аврам хтео принети свога сина на жртву. Пропадне ли имовина, помру ли ти деца изненадно, и стегне ли љута болест, све подноси са стрпљењем не удаљујући свога срца од Бога као Јов. Оставе ли те пријатељи и окруже ли те сами непријатељи, сноси све без роптања а с надом у скору помоћ Божју, као што су чинили апостоли. Изведу ли те на губилиште за Христа, буди благодаран Богу за такву част слично хиљадама хришћанских мученика и мученица. Од тебе се не тражи да учиниш нешто што никад нико пре тебе није учинио, но да следујеш многим примерима других који су испунили вољу Христову: апостолима, светитељима, исповедницима и мученицима. Треба знати још, да тражећи наше распеће на крсту Господ тражи само распеће старог човека, то јест човека састављеног од злих навика и од службе греху. Јер тим распећем умртвљује се тај стари скотоподобни човек у нама и оживљује нови, богоподобни, бесмртни. Као што и говори апостол: стари наш човек распе се,и одмах објашњава зашто се разапе – да више не би смо служили греху (Рим. 6, 6). Крст је тежак староме, телесноме човеку, тежак је телу са сластима и жељама (Гал. 5, 24) но није тежак човеку духовном. Крст је лудост онима који гину, а нама који се спасавамо јесте сила Божја (I Кор. 1, 18). Зато се ми хвалимо Крстом Христовим; и хвалимо се крстом својим ради Христа. Господ не тражи од нас да узмемо Крст Његов него крст свој. Његов Крст је најтежи. Он се није распео на Крст због Својих грехова него због наших; зато је Његов Крст најтежи. Ми се распињемо због својих сопствених грехова; зато је крст наш лакши. И кад највише страдамо, не треба да говоримо да страдамо сувише, и преко мере. Господ је жив, и Он зна меру страдања наших и не допушта да страдамо више него што можемо. Мера наших страдања није мање одређена и срачуната него ли мера између дана и ноћи, или мера у кретању звезда. Повећава ли се наше страдање, отежава ли се наш крст, то се повећава и моћ Божја, као што и говори апостол: јер како се страдања Христова умножавају на нама тако се и утеха наша умножава кроз Христа (II Кор. 1, 5).
Пре свега велика је утеха наша у томе што нас Господ позива да идемо за Њим. И нека за мном иде!говори Господ. Зашто Господ тако призива оне који узму на себе крст свој? Прво зато да не би пали и сломили се под крстом. Тако је жалосна слабост људског бића, да је и најјачем човеку претежак и најлакши крст, ако га носи без небесне помоћи. Погледајте како очајни постају неверници при најмањем удару! Како се буне против неба и земље при једном убоду игле! Како се беспомоћно повијају лево и десно тражећи ослонца и заштите у празнини овога света, и ако сматрају да им свет не може дати ослонца и заштите, и да је сав свет једна очајна празнина! Зато Господ позива да за Њим идемо. Јер само за Њим идући ми ћемо се моћи одржати под крстом својим. У Њему ћемо наћи снагу, храброст и утеху. Он ће нам бити светлост на тамноме путу, здравље у болести, друг у самоћи, радост у муци и богатство у беди. Код телесног болесника оставља се светлост да гори по сву ноћ. И у ноћи овога живота нама је потребна неугасива светлост Христова, која ће нам олакшавати болове и одржавати наду у свитање дана.
Други разлог због чега Господ захтева да се иде за Њим исто је тако важан као и први, и тиче се циља драговољног одрицања себе и узимања крста на себе. И многи су се привидно одрицали себе да би се још више истакли у овоме свету. Многи су налагали на себе безбројна паштења и мучења само зато да би им се људи дивили и славили их. Многи су то чинили, и дан данас чине махом у незнабожачким народима, да би кроз то задобили у себи неку чаролијску и мађионичарску моћ, да би кроз исту могли владати људима, шкодити једнима а користити другима, све из пустог личног славољубља и користољубља. Овакво самоодрицање није никакво самоодрицање но самовозношење, и овакав крст не води васкрсењу и спасењу но потпуној пропасти и предаји ђаволу у руке. Онај пак ко са својим крстом ходи за Христом слободан је од сваке охолости, сваког превозношења над другим људима, и од сваке жеље за светском славом и коришћу. Као што један болесник узима горак лек не зато да би показао како он може да прогута тако горак лек, него зато да би оздравио, тако и прави хришћанин одриче се себе, то јест гнуша се свог болесног бића, узима крст свој на себе као горак но спасоносан лек, и иде за Христом, својим Лекаром и Спаситељем, не зато да га хвале и славе људи него да спасе своју душу од смртне лудости у овом животу и од црвоточног огња у оном.
Јер ко хоће душу своју да сачува, изгубиће је; а ко изгуби душу своју мене ради и јеванђеља, тај ће је спасти.Ево речи оштрих и неумитних! Ево огња који хоће да сагори старог човека до самог корена, и с кореном! Христос Господ није дошао да само поправи свет него да га прествори, да га препороди: да старо гвожђе баци у огањ и салије све ново. Он није поправљач него Створитељ, Он није крпач него ткач. Ко хоће да сачува једно старо црвљиво дрво, изгубиће га. Може се он споља трудити колико хоће око дрвета – залевати га, гладити га, ограђивати га, чувати га – црви ће разгристи дрво изнутра, и дрво ће неминовно иструлети и пропасти. Ко посече црвљиво дрво, и заједно с црвима баци га у огањ, па обрати пажњу на младе изданке, те ове сачува од црви, тај ће сачувати дрво. Ко хоће да сачува своју стару адамовску душу, разгрижену и сатрулелу од греха, изгубиће је; јер такву душу Бог неће пустити пред лице Своје, а што год не изиђе пред лице Божје биће као и да га нема. Ко пак изгуби ову своју стару душу, тај ће спасти душу нову, поново рођену од Духа (Јов. 3, 6), и с Христом венчану душу. Душа управо и сачињава наш живот, зато се у неким преводима Светога писма каже: Ко хоће живот свој да спасе; и: ко изгуби живот свој мене ради, тај ће га спасти. Тумачење је у оба случаја истоветно. Јер ко хоће да сачува свој смртни живот пошто пото, тај ће изгубити оба живота: и смртни и бесмртни; смртни због тога што ма колико успео да продужи свој живот на земљи, најзад га смрћу мора изгубити, а бесмртни због тога што се око овога није ни трудио и паштио. Ко се пак труди да задобије бесмртни живот кроз Христа, тај ће га задобити и сачувати у вечности, мада ће изгубити овај времени смртни живот. Овај времени и смртни живот човек може изгубити ради Христа и Јеванђеља или онда када га у потребном случају жртвује и мученички умре за Христа и Његово свето Јеванђеље, или пак онда када презре овај свој живот као грешан и недостојан и пружи се свим срцем, свом душом и свом снагом својом ка Христу стављајући се Њему у службу, дајући Њему све, и надајући се од Њега свему. Може неко изгубити душу своју, односно живот свој, било самоубиством, било жртвовањем за неку неправедну ствар, било у свађи и раздору. Таквоме се не обећава да ће сачувати душу своју, односно живот свој. Јер се каже: мене ради и јеванђеља. Само Христос и јеванђеље несравњиво су бољи од душе наше. То је највеће благо у времену и у вечности, и ниједан човек не треба да оклева да жртвује све ради тога непропадљивог добра. Но зашто Господ додаје и јеванђеље! Није ли довољно само рећи мене ради?Није ли довољно рећи само: мене ради: Није довољно. Господ вели: мене ради и јеванђеља, да би тиме раширио разлоге умирања себи и живљења Богу, а кроз то опет повећао и број оних који се спасавају. Спасава се, дакле, онај ко изгуби живот свој ради Христа живога и бесмртнога. Но спасава се и онај ко изгуби живот свој ради дела Христовог у свету и његове свете науке. Најзад спасава се и онај ко изгуби живот свој ради једне једине заповести Христове, или једне једине речи Његове. Господ је уставотворац живота; ко се жртвује за уставотворца жртвовао се и за Његов устав, и обратно, ко се жртвује за Његов устав жртвовао се за Њега. Истоветујући Себе са Својим делом и Својом науком Господ тиме шири могућност спасавања многих.
Јер каква је корист човеку ако задобије сав свет а душу своју оштети? Или какав ће откуп дати човек за душу своју! Овим речима се у многоме расветљују претходне речи. Из њих се види да Господ цени душу човечју више од целога света. Из њих се види такође, какву душу човек треба да изгуби да би душу сачувао: душу оштећену, душу поронулу у свет, обремењену светом, и заробљену светом. Изгуби ли човек такву назови душу, спашће праву душу своју; одбаци ли лажан живот, задобиће прави живот свој.
Шта помаже задобити сав свет, кад је свет намењен пропасти, а оштетити душу, намењену бесмртности? Свет се примиче своме крају, и најзад ће се одбацити као овештала и ислужена хаљина. Истините душе, христољубиве душе, полетеће тада у царство бесмртне младости. Свршетак света почетак је новог живота душа. Каква је корист, дакле, човеку од свега света, кад се он ускоро мора раставити од свега света и кад се и сав свет, у недалеком времену, мора раставити од бића и ишчезнути као одсањани сан? Шта ће му помоћи беспомоћни мртвац? И какав ћеоткуп дати за душу своју? Гле, и сав свет да је његов, Бог не би примио свет место душе. Али и свет не припада човеку него Богу; Бог га је саздао и дао човеку на привремену послугу ради једног више добра, вишег и драгоценијег од света. Главни дар који је Бог даровао човеку јесте богообразна душа. И тај главни дар Бог ће у своје време тражити натраг. Ништа човек не може вратити Богу на место душе. Душа је цар, а све остало је роб. Неће примити Бог роба место цара, нити ишта времено место бесмртнога. О, какав ће откуп дати грешник за душу своју? Још док је човек у телу у овоме свету он се заноси многим вредностима света; но када се одвоји од тела, тада увиђа – авај да не буде позно! да осим Бога и душе не постоје никакве друге вредности. Тада му неће моћи доћи ни помисао о ма каквом откупу и замени душе. О, како је језив положај грешне душе кад се покидају сви њени конци са светом и Богом, и кад се она нага пренага, сиромашна пресиромашна, нађе у свету духовном! Кога ће да викне у помоћ? Чије ће име да помене? За чиј скут да се ухвати падајући у понор без краја – вечно падајући у понор без краја? Блажени су пак они који су се у овоме животу приљубили уз Христа, и који су привикли Његово име призивати дан и ноћ, нераздвојно од дисања и од откуцаја срца свога. Они ће над понором знати, кога ће викнути у помоћ. Они ће знати, чије ће име споменути. Они ће знати, за чиј ће се скут ухватити. Ваистину, они ће бити ван опасности под окриљем љубљенога Господа.
Но ево главнога страха за све оне који у овом животу немају страха од греха – Господ говори: јер ко се постиди мене и мојих речи у роду овом прељуботворном и грешном и син ће се човечји постидети њега кад дође у слави оца свога с ангелима светима. Чујте ово сви верни, и не рачунајте преко мере на милосрђе Божје. Заиста, на непокајане богохулитеље изливаће се милост Божја само у овом животу, а на Страшном Суду правда ће заменити милост. Чујте ово сви ви који се сваки дан ближите неизбежној смрти, чујте и уздрхтите душом и срцем. Ове речи није изговорио непријатељ ваш но највећи Пријатељ. Она иста уста која су и с Крста опростила непријатељима, исказала су и ове страшне но праведне речи. Ко се постиди Христа у овоме свету, постидеће се и Христос њега на крају овога света. Ко се постиди Христа пред грешницима, постидеће се и Христос њега пред ангелима светим. Чиме ћеш се поносити, човече, ако ћеш се Христа стидети? Ако ћеш се стидети живота, значи поносићеш се смрћу! ако ли истине, значи поносићеш се лажи! ако ли милосрђа, значи поносићеш се злобом! ако ли правде, значи поносићеш се неправдом! ако ли страдања на Крсту, значи поносићеш се идолском гнусобом! ако ли бесмртности, значи поносићеш се смртном трулежи гробним смрадом! И пред ким најзад имаш да се стидиш Христа? Да ли пред неким бољим од Христа? Не; пошто нема никога бољега од Христа. Значи да се ти стидиш Христа пред неким горим од Христа. Да ли се син стиди свога оца пред медведом, или ћерка своје мајке пред лисицом? Зашто би се ти, дакле, стидео Најбољега пред злим, Најчистијег пред нечистим, Најмоћнијег пред ништавним, Најмудријег пред тупавим? Зашто би се стидео величанственог Господа пред родом прељуботворним и грешним? Је ли зато што ти овај род непрестано игра пред очима а Господ се не види? Но још мало мало, и Господ ће се појавити у слави, на облацима од многих ангела, и род ће овај ишчезнути испред Његових ногу као прашина испред силног ветра. Ваистину, онда се нећеш стидети Господа славе него самога себе, али стид твој биће тада бескористан. Боље се стидети сада докле још стид помаже, стидети се свега пред Христом а не Христа пред свим. Зашто Господ каже мене и мојих рени? Ко се постиди мене значи: ко посумња у Моје божанство, и у Моје божанско ваплоћење од Пречисте Деве, и у Моје муке на Крсту, и у Моје васкрсење, и ко се застиди Моје сиромаштине у свету, Моје љубави према грешницима. Ко се постиди мојих речи значи: ко посумња у Јеванђеље, или ко се одрекне моје науке, или ко изврне моје учење и кроз јерес унесе немир и раздор мећу верне, или ко се погорди над Мојим откривењем и покуша да га замени неком другом, својом, науком, или ко намерно скрије и прећути Моје речи пред силним и моћним овога света стидећи се Мене и страшећи се за себе. Речи Христове су животворни тестамент свету исто као и Његове муке, Његово тело, и крв Његова. Господ не двоји Своје речи од Себе, нити њима придаје мању вредност него Својој личности. Његова реч је нераздвојна од Њега. Његова реч има силу као и Његова личност. Зато рече својим ученицима: ви сте већ очишћени речју коју вам говорих (Јов. 15, 3). Он је речју Својом чистио душе, лечио болеснике, прогонио духове, васкрсавао мртве. Његова реч је творачка, очистителна, животворна. Какво је то чудо уосталом кад се у Јеванђељу каже и Бог беше реч (Јов. 1,1)?
Овај род назива Господ прељуботворним у ширем смислу, слично старим пророцима који су и поклоњење другим боговима називали прељубом (Јез. 23, 37). Прељуботворан је сваки онај ко заборави своју жену и пође за туђом, но прељуботворан је и сваки онај ко заборави Бога Живога и почне се клањати створеноме свету. Ко напусти веру у Господа и поверује у људе, и ко љубав према Богу остави и пренесе је на људе или ствари, тај прељубу твори. Једном речју, сви греси којима се твоја душа удаљава од Бога и везује с неким или нечим ван Бога могу се назвати једним општим именом – прељуба, јер сви они имају особине прељубе мужа или жене. Ко се, дакле, постиди Христа Господа, Женика душе људске, пред оваквим прељуботворним родом, заиста личи на невесту која се пред распутним људима постиди вереника свога. Господ не каже само грешнимродом него прељуботворним и грешним. Зашто? Зато да би нарочито изобличио прељуботворство. Под прељуботворством пак овде се разумеју сви најтежи грехови, отровни и смртоносни, који највише човека одвраћају од следовања за Христом, од самоодрицања, од крста и препорођаја.
Но, гле, како је чудан завршетак данашњег јеванђеља: И рече им: заиста вам кажем: има неких међу овима што стоје овде који неће окусити смрти док не виде царство Божје да дође у сили. Рекао би човек на први поглед, да ове речи немају везе са оним што је претходно речено. Међутим веза је та јасна, и завршетак је диван. Господ неће да остави Своје верне без утехе. Позвавши их да узму свој крст, да се одрекну и саме душе своје, и запретивши им страшном казном ако се постиде Њега и Његових речи, Господ сада поставља дугу на небу после буре. Он хита да објави и награду онима који Њега послушају и пођу за Њим са својим крстом. Та награда ће некима стићи и пре краја света и Страшнога Суда, чак и пре краја њиховог живота, овде на земљи. Они неће окусити смртидок не виде царство Божје да дође у сили. Како је премудар Господ у беседама Својим! Он никад не говори о осуди не поменувши и награду; нити изобличава а да и не похваљује; нити наводи људе на трновит пут а да не спомене и радости на крају пута; нити изговара претње а да не да и утеху. Он не оставља небо застрто тамним облацима а да убрзо не покаже сјај сунца и красоту дуге.
Но који су то који неће окусити смрти док не виде царство Божје у сили? Господ говори пред гомилом народа и ученика Својих, па каже: има неких међу овима што стоје овде. На кога то, дакле, Господ мисли? На првом месту на све оне који буду испунили заповест Његову о ношењу крста и самоодрицању. Они ће још у овом животу осетити на себи силу царства Божјега. На њих ће сићи Дух Божји, који ће их очистити и просветити и отворити им врата тајни небесних, као што је то био случај доцније с апостолима и с архиђаконом Стефаном. Нису ли апостоли у дан Педесетнице видели царство Божје у сили, онда кад им је била послата сила с висине? А Стефан будући пун Духа Светога погледа на небо и виде славу Божју (Дела Ап. 7, 55). Па јеванђелист Јован не виде ли царство Божје пре своје телесне смрти? Па апостол Павле не диже ли се у треће небо пре него што окуси смрт? Но оставимо апостоле. Ко зна колико и колико је њих од оних који су у време ове проповеди Христове стајали овде осетили силу Духа Светога и видели царство Божје где долази пре растанка с овим светом?
Но осим овога тумачења неки свештени тумачи Јеванђеља дају горњим речима Христовим и једно друго. Наиме, они односе горње речи Спаситељеве на тројицу ученика, Петра, Јакова и Јована, који су убрзо после ове проповеди видели на Тавору Господа Преображење у друштву са Мојсејем и Илијом. Нема сумње да је ово тумачење тачно, но оно не искључује ни оно прво тумачење. Тројица апостола видели су истини царство Божје у сили на гори Таворској, када се Господ Исус показао у небесном сјају Своме, и када су се из онога света показали видљиви Мојсеј и Илија, један с једне други с друге стране Господа Славе. Но никако не треба мислити, да је то једини случај где су смртни људи видели царство Божје, како долази у сили. Тај случај на Тавору уистини је величанствен и на свој начин изузетан, али тај случај не искључује и безбројне друге случајеве где су смртни људи видели у овоме животу, мада и на други начин, царство Божје у сили и слави.
Ако хоћемо и ми можемо видети царство Божје где долази у сили пре него ли смрт окусимо. Под каквим условима се то открива, данашње Јеванђеље јасно говори. Узмимо драговољно крст свој и последујмо Господу. Постарајмо се да изгубимо своју стару душу, свој грешни живот, и научимо се да је важније за човека спасти душу него ли цео свет задобити. Тако ћемо се и ми удостојити, по милости Божјој, да видимо царство Божје, велико у сили и несравњиво у слави, где ангели са светитељима даноноћно прослављају Живога Бога, Оца и Сина и Светога Духа – Тројицу једнобитну и неразделну, сада и навек, кроза све време и сву вечност – Амин.
*********************************
Christian Kresall 
You must be logged in to post a comment.