Шестнадесетгодишен този подвижник отишъл на Синайската планина и се подвизавал под ръководството на авва Мартирий. Накратко животът му може да се определи: пост, молитва, сълзи на умиление, всенощни бдения.
Той е написал книга под заглавие “Лествица” (стълба) за духовно съвършенство. В 33 степени или стъпала той представя стълбата на християнските добродетели, за първа от които определя смирението, без което стълбата ще рухне.
През Великия пост Църквата припомня тази стълба на християнското съвършенство, по която приканя верните с молитвите на този подвижник да се излачват по пътя на духовното съвършенство.
Неделно литургийно свето Евангелие и Апостол:
Марк Зачало 30 (9:17-31)
Евр. 6:13-20. И на светията Еф. 5:9-19
Молитва и пост! Това е лекарството, това е оръжието, което Сам Господ Иисус Христос ни даде срещу поднебесните духове на злобата, за да помогне на неверието ни.
Секоја од неделите на Великиот пост е посветена на определен настан, личност или мотив. Оваа недела Црквата се потсетува на сведоштвото на св. Јован за потребата од вистинска духовна борба („до крв“) за влегување во Царството Божјо. Исто така, овој мотив слуши за поттик на верните кон целта на нивниот подвиг во постот, зашто според Господа, само „оние кои издржат до крај ќе бидат спасени“ (Матеј 24,13).
**********************************
Тропар
- Оче Јоване, кој на небесата засветли со добродетели,
- а засаден на сигурна почва, набожно се искачи до неизмерната
- длабочина на богосозерцанието; а откако ги победи лукавствата демонски,
- ги штитиш луѓето од нивните напади, скало на добродетелите;
- и сега се молиш да се спасат слугите твои.
Кондак
- На висина од воздржанието Господ навистина
- те положи, како ѕвезда вистинска, која ги осветлува
- краиштата на земјата, наставниче, оче наш Јоване.
*****************************************
17. Тогаш еден од народот одговори и рече: „Учителе, го доведов при Тебе сина ми, во кого има нем дух;
18. и секогаш, каде и да го фати, го кутнува, и тој се запенува, и крцка со забите, и се здрвува. И им кажав на учениците Твои да го изгонат, но тие не можеа.”
19. А Исус одговори и рече: „О, роде неверен, до кога ќе бидам со вас? До кога ќе ве трпам? Доведете го при Мене!”
20. И кога го доведоа кај Него – штом го виде, веднаш духот го стресе; и тој падна наземи и се валкаше запенет.
21. Го праша Исус татка му: „Колку време има откако станува тоа со него?” Тој одговори: „Од детинство;
22. и многупати духот го фрлал во оган, и во вода, за да го погуби; но, ако можеш, смили се над нас и помогни ни!”
23. А Исус му рече: „Ако можеш да поверуваш? Сè е можно за оној што верува!”
24. И одеднаш таткото на момчето извика и со солзи рече: „Верувам, Господи, помогни му на моето неверие!”
25. А Исус, штом виде дека се собра многу народ, му забрани на нечистиот дух и му рече „Дух нем и глув, Јас ти заповедам: излези од него, и не влегувај веќе во него!”
26. И кога извика, силно го стресе и излезе; а момчето беше како мртво – така што мнозина велеа дека умрело.
27. Исус, пак, откако го фати за рака, го исправи; и тоа стана.
28. И кога влезе Исус во една куќа, учениците Негови Го прашаа насамо: „Зошто ние не можевме да го истераме?”
29. Им одговори: „Тој род си ништо не може да се истера, освен со молитва и пост.”
30. И кога излегоа оттаму, минеа преку Галилеја; и Он не сакаше некој да разбере.
31. Оти ги учеше учениците Свои и им велеше дека Синот Човечки ќе биде предаден во човечки раце, и ќе Го убијат, и на третиот ден по убивањето ќе воскресне.
****************
13. Бог, кога му ветуваше на Авраама, бидејќи немаше ништо поголемо, во што би се заколнал, се заколна во Себеси,
14. велејќи: „Навистина ќе те благословам и преблагословам, ќе те размножам и преумножам”,
15. и така, со долго трпение, тој го доби ветеното.
16. Луѓето, пак, се колнат во погорно од себеси, и клетвата како потврда на секоја нивна препирка тура крај.
17. Затоа Бог, кога на наследниците на ветувањето сакаше нарочно да им ја покаже Својата неизменлива волја, посведочи со клетва,
18. та преку две неизменливи работи, во кои не е можно Бог да излаже, да имаме голема утеха и ние, кои што прибегнуваме да се прифатиме за надежта, што ни е дадена,
19. а која е за нашата душа цврст и сигурен ленгер, и кој влегува дури зад завесата,
20. каде што Исус за нас влезе најнапред, откако стана вечен Првосвештеник по чинот Мелхиседеков.
*********************
9. Зашто плодот на Духот се состои во секое добро, правда и вистина –
10. и испитувајте сè што Му е на Бога угодно!
11. Не учествувајте во бесплодните дела на темнината, туку изобличувајте ги!
12. Оти за она, што го прават нечестивите скришум, срамно е и да се зборува.
13. А сè, што е за изобличување, светлината го открива; бидејќи сè што е јавно, светлина е.
14. Затоа е речено: „Стани ти што спиеш, +воскресни од мртвите, и Христос ќе те осветли!”
15. Па така, гледајте, колку внимателно треба да постапувате: не како неразумни, туку како мудри;
16. ползувајте го времето, зашто дните се лукави.
17. Затоа немојте да бидете нерасудливи, туку распознајте што е волјата Божја!
18. И не опивајте се со вино, од кое произлегува блуд, но исполнувајте се со Дух,
19. усовршувајќи се со псалми и славословија и духовни песни, пеејќи и воспевајќи Го Господа во срцата ваши;
****************************************
Свети Јован го умртвуваше телото додека беше жив, Затоа сега живее вечно, иако е мртов по тело.
Во списот Рајска скала (Лествица), што ни го остави, Ни го опишува својот пат на искачување (кон небото) Јован умре во триесеттиот ден.
Кога тој имаше 16 години, бидејќи беше остроумен, се принесе себе си како света жртва на Бога, кога се искачи на Синајската Гора. Потоа, по 19 години, се предаде на безмолвие за време од 40 години, во манастирот Палестра, на местото наречено Тола, горејќи секогаш со љубов кон Бога. Јадеше се што беше дозволено според заповедите, но мошне умерено, совладувајќи ја мудро горделивоста. Но кој ќе го опише изворот на неговите солзи? Спиеше само колку да не ја повреди природата со бдеењето. Неговата молитва беше pостојана, а љубовта кон Бога неизмерна. Живеејќи така богоугодно, ја напиша и книгата Лествица (Рајска скала), во која го изложи своето учење за духовното усовршување, како и други книги, и се упокои во Господа.
По неговите молитви, Боже, помилувај нѐ и нас и спаси нѐ.
*****************************
Недела на св. Јован Лествичник. Зошто Црквата (токму) него го поставува среде постот како најсвета икона, за сите да гледаме во него? Јован Лествичник. Кој е тој? Човекот кој живеел и ја напишал Рајската лествица (=скала). Кој го доживеал воздигнувањето на човекот од пеколот до Небото, во Рајот. Тој ја доживеал лествицата од земјата до Небото, лествицата која се протега од дното на пеколот човечки до врвот на Рајот. Ја доживеал и напишал. Многу образован, многу учен. Ја водел својата душа по патиштата Христови, ја водел сè од пеколот до Рајот, ја водел сè од ѓаволот до Бога, ја водел сè од гревот до безгрешноста. И сето тоа богомудро ни го опишал, што (тоа) човекот доживува борејќи се со секој еден ѓавол (кој стои) позади гревот.
Рајската лествица – што е тоа? Тоа се светите добродетели, светите евангелски добродетели: смирение, вера, пост, кротост, трпение, благост, добрина, милосрдие, вистинољубие, христољубие, христоисповедништво, страдање за Господа Христа. Ете и уште многу други свети новозаветни добродетели. Секоја заповед од Господа Христа, тоа е добродетел, браќа. Ја исполнуваш ли, ја извршуваш ли, на пример, Неговата заповед за постот, ја вршиш ли, ја извршуваш ли? Постото е света добродетел, скалило на лествицата од земјата до Небото. Постот, славниот пост, дури (е) и цела лествица од земјата до Небото. Секоја добродетел е мал рај, секоја добродетел ја негува душата, ја облажува, во твојата душа воведува божествена небесна милост. Секоја добродетел (е) златно и дијамантско скалило во лествицата на твоето спасение која се протега меѓу земјата и Небото, се протега меѓу твојот пекол и твојот Рај. Секоја добродетел…
Извор: http://agapi.mk/nedela-na-sv-jovan-lestvicnik/
*********************************
Преподобниот Јован Лествичник се подвизувал на познатата гора од старозавените раскази – Синај. Светата планина Синај служела како прибежиште на христијанските подвижници од средината на III век, коишто се криеле поради прогоните. Во IV век, кога прогоните на христијаните престанале, монаштвото на Синајската Гора доживеало процут. Отшелниците биле привлекувани на тоа место од светите спомени за големите старозаветни настани што се случиле тука, но и од самата пустиња. Патешествениците раскажуваат дека не може да се најде попусто место од Синајскиот Полуостров. Дури ни дивите ѕверови не останувале таму долго време, а случајните дојденци од Арапската Пустина брзале да стасаат до ретките места на кои живееле луѓе. На Синајската Гора постоеле места коишто биле исклучително погодни за отшелничко подвижништво, и во едното од нив (Тола) низа години се подвизувал Јован Лествичник. До доаѓањето на Јустинијан I на престолот, синајските подвижници немале манастир, туку само една масивна тврдина и еден мал храм близу до неа, изградени од равноапостолката Елена. Во 557 година, за време на императорот Јустинијан, на молба на монасите, тука бил изграден манастир.
Свети Јован дошол на Синај на 16-годишна возраст, привлечен од славата на монашкиот живот на синајските подвижници. За родното место на Јован не знаеле дури ни неговите современици. Така, монахот Даниил раскажува: „Кој град и која земја го одгледале и воспитале овој доблесен подвижник, пред да започне да се подвизува, точно и веродостојно не можам да ви кажам.“
Во тек на 19 години преподобниот Јован го извршувал подвигот на своето спасение во послушанието спрема својот духовен отец, но потоа бил принуден да го напушти овој спасителен пат, зашто духовникот преминал во вечниот живот. Откако го испратил како свој застапник пред Небесниот Цар – како што пишува за тоа монахот Даниил – Јован заминал во арената на безмолвието, вооружен со молитвите на својот учител како силно оружје „за разурнување на тврдини“.
За своето осамено подвизување Јован избрал едно крајно пусто место, наречено „Тола“, до кое од храмот се стасувало за два часа пешачење. Тој го напуштал осаменото место само за време на празници, кога доаѓал во храмот на богослужба.
Во својата пустина преподобниот поминал 40 години во подвизи, исполнет со Божествена љубов, постојано разгоруван од нејзиниот оган. Кој би можел да ги опише со зборови подвизите на преподобниот Јован, коишто тој ги извршувал тајно? Но, како што од малите нешта се познаваат големите, така и спореед некои белези на неговите дела дознаваме за добродетелниот живот на преподобниот. Тој јадел сè што не било забрането со монашките завети, но во крајно мало количество. Со јадењето секаква храна тој ја победувал гордоста; тој го правел тоа за да не се превознесува во умот поради своето испосништвото, а со минималното количество храна Што ја земал, ја смирувал господарката и мајката на сластољубивите страсти, односно прејадувањето, зашто со самата оскудност на трпезата ì заповедал: „замолкни, престани“. Преку пустинскиот живот и со оддалечувањето од заедничкиот живот со луѓето, преподобниот го гасел пламенот на плотската печка, така што на крајот ја покрил со пепел и наполно ја згаснал. Среброљубието, коешто свети апостол Павле го нарекува идолопоклонство, овој доблесен маж машки го победувал, давајќи милостиња и откажувајќи се дури и од она Што му било најнеопходно. Мрзеливоста и неработењето, коишто ја ослабнуваат и умртвуваат душата, ги преобраќал во бодрост и во труд со осилото на потсетувањето на смртта. Тој ги раскинувал врските и синџирите на секоја страст и на секое чувство на похотливост, поврзувајќи се со нематеријалните врски на скрбта и на солзите; а раздразливоста уште порано кај него била умртвена преку послушанието. Ретко посетувајќи некого, а уште поретко говорејќи нешто, тој ја умртвувал пијавицата на славољубието.
„Што да кажам – продолжува монахот Даниил – за неговата победа над гордоста? Што да кажам за големата чистота на срцето, чиј почеток овој нов Веселиил ја поставил со послушанието и којашто ја завршил Господ, Царот на небесниот Ерусалим, удостојувајќи го со своето присуство – зашто без Неговото присуство не можат да бидат победени ѓаволот и неговите орди. Но, каде во тој венец на пофални зборови – продолжува Даниил – што му го плетеме на преподобниот Јован, да го ставиме изворот на неговите солзи, каков што ретко се среќава кај другите? И денес е познато скришното местото кадешто ги пролевал солзите: тоа е една многу тесна, осамена пештера во планината, којашто се наоѓала на доволно големо растојание од ќелијата на Јован и од другите ќелии, за да не го чуе некој додека плаче, и со тоа да му го препречи патот на славољубието. Таа ќелија, во која Јован често престојувал, станала блиска до небото со плачот, ридањето и со повикувањето на Бога, какви што можат да се слушнат само од оние коишто ги сечат со нож или ги горат со нажежено железо, или им ги вадат очите.
Спиел само толку колку што било потребно да не го изгуби разумот со прекумерно бдеење. Пред да заспие, долго се молел и пишувал книги – така, на пример, ја нашишал и книгата наречена “Лествица”, поради која и самиот бил наречен Лествичник. Пишувањето книги му служело на Јован за прогонување на унинието. Но, и целиот негов живот бил непрестајна молитва и беспримерна љубов спрема Бога; зашто, дење и ноќе, созерцавајќи Го Бога како во огледало, во чистота и во непорочност, не сакал, или поточно кажано, не можел да се насити од тоа созерцание.“
***
Еден монах, по име Мојсеј, ревнувајќи по добродетелниот живот на преподобниот Јован, го молел да го прими за свој ученик, за да се научи од него на вистинска мудрост. За поткрепа на својата молба, Мојсеј замолил и некои угледни старци да се застапат за него. Тие го убедиле Јован да го прими Мојсеј за свој ученик. Уште во самиот почеток, Јован му наложил на Мојсеј да пренесува земја од едно место на друго, за да ги полни леите со зеленчук. Мојсеј, кога заминал на посоченото место, трудољубиво го исполнувал тоа што му било наложено. По ручекот, кога жештината била најголема, Мојсеј легнал во сенката на еден голем камен за да се одмори, и заспал. Но Господ, на кој не му е угодно Неговите слуги да се изложуваат на скрб, го запазил Мојсеј од ненадејна смрт, а свети Јован го избавил од жалост. Во тоа време преподобниот Јован се наоѓал во својата ќелија, и ете – го совладал лесен сон: а во сонот видел еден прекрасен маж, кој со прекор му рекол на Јован:
– Ти, Јоване, спокојно спиеш тука, а во исто време Мојсеј се наоѓа во опасност.
Преподобниот веднаш станал и почнал со сето срце да се моли за својот ученик. Вечерта, кога ученикот се вратил од својата работа, Јован го запрашал:
– Да не ти се случило нешто непријатно и ненадејно?
Тој одговорил:
– По ручекот задремав во сенката под еден голем камен. Каменот ненадејно попушти и падна. Ќе ме згмечеше доколку не се иставив навреме, зашто еден миг пред тоа ми се пристори дека ти, оче, ме викаш.
Смиреномудриот Јован го прославил Бога за тоа чудесно спасение на својот ученик од ненадејна смрт, но ништо не му кажал на Мојсеј за своето видение.
***************************************
ВЛАДИКА МЕТОДИЈ: ВЕРУВАМ ГОСПОДИ, ПОМОГНИ МУ НА МОЕТО НЕВЕРИЕ!
(Мк 9,17-29)
Чудото со исцелувањето на момчето коешто од своето детство боледувало од нечист дух, е поучно заради многу нешта и на многу начини. Најпрвин го гледаме Господ како тагува заради нашата немоќ вистински да поверуваме. Истовремено, со тоа нé поучува дека ако човек не работи, не се труди да ја зацврсти својата вера, тогаш навистина случајот е безнадежен. Зашто нам навистина не ни е возможно да живееме без вера. Не верувајќи, човекот е играчка и во рацете на демоните и во рацете на сите поднебесни стихии и сили. Цврстата вера, пак, е нашата цврста котва, како што вели денешното апостолското четиво, со којашто опстојуваме во вистинската природа, во здравјето, во разумот, во благочестието, во просветеноста, во сето она со што Бог нè украсил, создавајќи нè според Својот образ.
Луѓето, пак, оддалечувајќи се од Бога и губејќи го тој голем дар на верата, живеат подјаремени под стихиите на овој свет, сомневајќи се во сè, во себеси, во луѓето околу себе, па дури и во Бога. Тие во толкава мера се затвараат во своето неверие и недоверба, што е невозможно дури и да примат помош во најтегобните моменти од својот живот. Учителе, го доведов при Тебе сина ми, во кого има нем дух; и секогаш, каде и да го фати, го кутнува, и тој се запенува, и крцка со забите, и се здрвува. И им кажав на учениците Твои да го изгонат, но тие не можеа. Со овие зборови таткото Му се обрати на Христа, обидувајќи се да го оправда своето неверување со немоќта на учениците Господови. Но, благодатта не делува таму кадешто верата е мртва. Токму затоа Спасителот не кон учениците, туку кон народот и особено кон татакото на болното момче се обраќа со зборовите: О, роде неверен, до кога ќе бидам со вас, до кога ќе ве трпам! Но, и овој прекор не го растопи каменот на сомнежот во човекот. Тоа го разбираме и преку настроението со кое таткото на момчето, иако имајќи огромна потреба од помош за своето чедо, Му пристапи на Христа, велејќи: Ако можеш, смилувај се над нас и помогни ни! Му се обрати со: ако можеш,– на Оној Кој сè може, а тоа ние го знаеме само преку нашата вера.
И навистина целата скепса, сето неверие на овој свет, јасно се забележува имено во агонијата на постојаното прашување и испитување дали навистина Бог може, дали може сè? Ако може, тогаш нека помага. Ако може, тогаш е добредојден да ја исполни секоја човечка желба. Целата надеж не им е восредоточена во милоста Божја, во долготрпението Божјо, во цвстата увереност дека навистина Бог прво нè создал и ни го дал овој живот, а потоа и нè лекува од секаква немоќ, дека Бог е Создател и Промислител на сето она што постои – туку само во постојаното искушување на силата Божја. Токму затоа и овие зборови се мошне симптоматични. Овој човек имаше сè што му беше потребно за да биде добар родител, освен верата, макар верата како синапово зрно која што му беше насушна за да му помогне на својот син, и на себеси, се разбира. Но, Христос покажувајќи го најпрвин своето смирение, а потоа и својата божествена моќ, како вистински Искупител и Спасител, го излекува, наредувајќи му на духот да излезе од момчето. Но, и како вистински Учител му го покажа на таткото и на насобраниот народ вистинскиот начин на кој се стекнува здравјето и исцелувањето.
Ако можеш да поверуваш,– рече Тој – сé е возможно за оној којшто верува! Значи, нашата моќ, нашата сила доаѓа токму од верата во Божјата сила и моќ. Човекот Му се обраќа на Бога со апсурдното ако можеш. Бог, пак, на таа наша маловерна бесмислица одговара со истите зборови: ако можеш, ако можеш да поверуваш,– ставајќи ја во нашите раце можноста да соучествуваме во Неговата креативност, во Неговиот Домострој на спасението. Оттука произлегува и објаснувањето на сите натчовечки сили во нас. Силата да љубиме. Силата да проштеваме. Силата да правиме чуда. Да познаваме како што сме познати – прозорливоста, итн.
Сè преку верата којашто се зацврстува со навидум едноставните, меѓутоа суштински орудија за кои Господ ги поучуваше апостолите: Тој род не се изгонува со ништо друго освен со пост и молитва. Воздржување од секаков грев и духовна нечистотија, и постојано пребивање на умот во богомислие, постојано созерцување на силата на Божјото име.
Тие нешта овој свет суштински не ги прифаќа. Им дава различни имиња, им дава различни форми и функции, во контекст на верувањата и идеологиите според умот човечки. Се обидува да создаде нивни сурогати подобни на самоугодувањето и обожувањето на телото. Меѓутоа вистински светот никогаш не ги прегрна ни постот, ни молитвата. Исто онака како што не ги послуша зборовите на Спасителот. Затоа и вистинската припадност кон Црквата, кон Христовото стадо, се остварува не преку номиналната припадност, не преку вербалното поистоветување, туку преку подвигот во постот и молитвата, кои се алфа и омега на нашиот добродетелен живот. Или со еден збор, преку исполнувањето на законот Божји.
Постојано живеејќи во одмереност, во внимавање на она што го расудува и разбира нашиот ум, на она што се случува во срцето, и секако непрестаниот труд за очистување на умот, очистување на срцето преку преобразувањето на страстите и ревносното богомислие, преку постојаната заедница на умот со името Божјо. На тој начин за нас сè е можно, тогаш верата покажува вистински дела, тогаш верата прави чуда, стекнуваме онаква вера со којашто му беше можно не само на Господ да оди по водата, туку и Петар да го следи на тој чудесен пат, сè до оној момент кога се поколеба во својата вера. Поучувајќи се од овој едноставен пример на исцеление, и истовремено огромно чудо, многу природно и едноставно за Оној, Којшто ја има власта над сè,– да разбереме дека во тие едноставни нешта, дури и во секој чекор што ќе го направиме во животот, во славата Божја, учествува педагогијата Христова. Таа нè прави силни и нè обдарува со духовно познание, кое едноставно го нарекуваме вера. Вера во Бога. Амин.
***************************************
ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ
Автор: Шумадийски епископ Йован (Младенович)
Източник: http://www.svetiapostoli.com
Превод: Татяна Филева
Беседа
Евангелие от Марко 9:17-31
Историята за изцелението на обхванатия от ням дух, за когото ни разказва днешното Евангелие, се среща и у Матей 17:14-21 и Лука 9:37-43. Но тъй като у последните двама се говори само за същността на това събитие, у Марко са изложени и всички негови подробности. Немият бесноват, за когото четем в днешното Евангелие, Спасителят е излекувал веднага след слизането Си от Тавор, където се преобразява, затова във връзка това събитие у Марко трябва да се чете и 14-ти стих на същата глава.
При тълкуването на това Евангелие няма да говорим за бесноватите, защото за тях, както и за разслабените, и изобщо за злите духове, става дума в тълкуванието на Евангелието, което се чете в Двадесет и третата неделя след Петдесетница [1].
В онова време един човек дойде при Иисус и рече: Учителю, доведох при Тебе сина си, хванат от ням дух: дето и да го прехване, тръшка го, и той се запеня, и скърца със зъби, и се вцепенява. Говорих на учениците Ти да го изгонят, ала не можаха.
Бащата на болното дете нарича този дух ням, защото той възпрепятствал не само слуха, но и говора на неговия син. Този изстрадал баща довел своя син при Спасителя, но тъй като Господ точно по това време бил на Тавор, той го показал на учениците и ги помолил да избавят сина му от тежкото страдание.
Както се вижда от неговите думи, Христовите ученици не могли да му помогнат, и това било поради неговата слаба вяра, както ще видим от отговора на Спасителя. Но това пак довело до разгорещен спор между учениците и книжниците, които казвали, че учениците не са могли да изцелят болния поради недостатъчната сила на техния Учител, с което порицавали и Неговото всемогъщество. Но в това време дошъл и Спасителят и като изслушал бащата, в отговор му казал: О, роде неверен, докога ще бъда с вас? докога ще ви търпя? Доведете го при Мене! И доведоха го при Него. Щом бесният Го видя, духът го стресе; той падна на земята и се валяше запенен.
С думата роде Спасителят укорява мнозина, тъй като имало много юдеи, които, както и този баща, не вярвали в Неговото всемогъщество, въпреки че били свидетели на толкова Христови чудеса. А за да не си помислят околните и за Него, както и за учениците, че не може да помогне на болния, Спасителят заповядал да Му доведат болния, та неговото изцеление и всемогъществото на Христос за станат явни за всички. Между другото, Спасителят позволява на духа и този път да мъчи болния, за да видят всички присъстващи от какви страшни мъки предстои да се спаси.
И попита Иисус баща му: колко време има, откак му става това? Той отговори: от детинство; и много пъти духът го хвърляше и в огън, и във вода, за да го погуби; но, ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни.
Спасителят задава този въпрос не защото не е знаел откога страда болният, а за да се уверят и околните, че немият дух е можел да погуби страдалеца, ако Бог не го беше пазил. А думите на бащата ако можеш нещо ясно показват неговата слаба вяра в Христовата сила, и именно тази слаба вяра била причината, поради която учениците не са могли да излекуват болния.
И затова Иисус му рече: ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия. И веднага бащата на момчето викна и със сълзи казваше: вярвам, Господи! помогни на неверието ми. А Иисус, като видя, че се стича народ, запрети на нечистия дух и му рече: дух неми и глухи, Аз ти заповядвам: излез из него, и не влизай вече в него! И духът, като изкрещя и го стресе силно, излезе; а момчето стана като мъртво, та мнозина казваха, че то е умряло. Но Иисус, като го хвана за ръка, изправи го; и то стана.
С думите ако можеш да повярваш, Спасителят укрепява слабата вяра на нещастния баща, който, усещайки своята слабост, със сълзи вика за помощ: Господи, помогни на неверието ми.Но точно по това време имало и много народ, който се събрал, за да види какво ще стане, а Спасителят, за да избегне похвалите от страна на народа, веднага изгонил духа и така спасил болния. В същото време забранява и на духа, за да не се върне отново в болния, защото знаел, че поради слабата вяра и на бащата, и на сина, духът можел отново да се върне в него, и тогава и бащата, и присъстващите могат да си помислят, че болният не е напълно излекуван.
И като влезе Иисус в една къща, учениците Му Го попитаха насаме: защо не можахме ние да го изгоним? Отговори им: тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост.
Учениците се обръщат към Спасителя с този въпрос, защото, след като не могли да излекуват болния, те се страхували да не са изгубили властта, която Господ им е дал против нечистите духове. И Спасителят пред събралото се множество народ казва, че причина за това е слабата вяра на страдащите. И както тогава укорил не само тях, но и мнозина, така и сега казва на учениците, че и те са виновни, защото, докато Той бил на Тавор и те останали сами, прекарали това време не в пост и молитва, а в препирни с книжниците и фарисеите. Впрочем Той не искал да ги укори явно, защото те били бъдещите учители на вселената. И така, за осъществяването на своята цел всеки проповедник трябва да се обогатява не само със знание, но и средствата на поста, молитвата и християнските добродетели. Да обогатява сърцето си с всичко това, защото само така ще може да преодолее всички препятствия по пътя на своето високо призвание и да обърне грешниците към Христос и пътя на спасението.
И като излязоха оттам, минуваха през Галилея; и Той не искаше някой да узнае. Защото учеше учениците Си и им казваше, че Син Човечески ще бъде предаден в човешки ръце, и ще бъде убит, и на третия ден след убиването ще възкръсне.
Минавайки през Галилея, Спасителят не искал никой да знае за Неговия път, защото по този път говорел на учениците за Своето страдание. Не искал за Неговите страдания да знае никой, освен учениците Му, защото това не било в съответствие с тогавашното разбиране за Месия. А и самите ученици, разбирайки смъртта на Спасителя, не разбирали и Неговото възкресение, поради което евангелистът казва: учениците се питаха един други, що значи това: да възкръсне от мъртвите, а след Христовото Възкресение разбрали и това, защото Лука казва:Ето това е, за което ви бях говорил, когато бях още с вас, че трябва да се изпълни всичко, писано за Мене в Закона Моисеев и у пророците и в псалмите. Тогава им отвори ума, за да разбират Писанията, и им рече: тъй е писано, и тъй трябваше Христос да пострада и да възкръсне от мъртвите на третия ден (Лук. 24:44-46).
[1] Евангелието за изцелението на Гадаринския бесноват, Лук. 8:26-39. – Бел. прев.
**************************************
Монаси или миряни – всички сме направени от едно тесто
СВЕЩ. ВАДИМ ЛЕОНОВ
Скъпи братя и сестри,
Когато човек, подготвяйки се за пътешествие в непозната страна, вземе със себе си всичко необходимо, но забрави да вземе пътеводител, не е трудно да се досетим, че той най-вероятно няма да достигне крайната цел, а ще изгуби всичките си сили в напразно лутане. Нещо повече, такъв човек рискува да изпадне в още по-голяма опасност. Защото не е достатъчно да знаеш целта, да имаш желание и сили, но е необходим и опитът на друг човек, който вече е минал по този път и може да ни предпази от дебнещите опасности. Подробният пътеводител се явява въплъщение на този ценен опит.
В духовния живот на човека се случва нещо подобно. Ако сме взели решение да живеем по Христовите заповеди и да се изкачваме към Бога, това е забележително. Но ако по този сложен път нямаме опитен наставник или, най-малкото, не се ръководим от наставленията на светите отци, които на дело са изпитали всички препятствия, поставяни от дявола, то несъмнено рискуваме, въпреки добрите ни желания, да се окажем далеч от Бога и да разпилеем всичките си душевни и телесни сили.
Затова днес, в Четвъртата неделя на Великия пост, Църквата ни напомня за светостта на преподобния Йоан Лествичник и неговата забележителна книга “Лествица”, като образец на безценен светоотечески опит, който ни е крайно необходим особено днес, в дните на поста, когато полагаме усилия за очистване на душата.
Уместно е да сравним неговата книга с пътна карта, в която са отбелязани всички основни стъпки по духовния път, и по-точно, всяко стъпало по духовната стълбица, извеждаща човека от земята към Бога. Тази пътна карта се ползва от християните повече от 14 века, и времето е показало безценността на този светоотечески опит.
Лествицата на преподобния Йоан, игумен Синайски, е написана от монах, по молба на монаси, но не само за монаси. Първо, самият факт, че Православната църква през Великия пост предлага Лествицата на всички свои чеда, свидетелства, че тази книга може да стане духовно ръководство за всеки от нас, независимо от нашето положение в света или в църквата. Второ, което всъщност е най-важното, всички ние, монаси или миряни, сме направени „от едно тесто”, всички имаме една човешка природа, затова и пороците, и добродетелите еднакво действат в нас. Затова за всички нас аскетическото учение на светите отци е еднакво важно. В молитвената тишина на манастирите, в по-голяма степен, отколкото в света, е било по-успешно да се разгледат тънкостите на духовния живот и да се фиксират под формата на безценни светоотечески аскетически съчинения, които трябва да станат и огледало, и прозорец за всеки вярващ. Огледало, в което ние без изкривявания и маски ще можем да видим своя реален духовен образ, изопачен от греха; и прозорец, разкриващ пред нас истинската красота на духовния живот с Бога.
Днес не можем да не си припомним някои поучения на преподобния Йоан Лествичник, подходящи особено в дните на Великия пост: „Никой няма да ни обвинява, о, братя, никой няма да ни обвинява при изхода на душата ни за това, че не сме вършили чудеса, не сме богословствали, не сме достигнали видения, но несъмнено ще дадем отговор на Бога за това, че не сме плакали непрестанно за своите грехове” (Слово 7, 70). По думите на светия отец покаянието трябва да бъде сърцевина на духовното дело на всеки християнин, независимо от неговите лични качества и времето, в което пребивава в църковната ограда. Без покаяние всяко друго духовно усилие остава безплодно. Но той предупреждава и че в покайното дело са възможни и много грешки. В частност преподобният Йоан учи, че, стъпили на пътя на покаянието, не можем постоянно да се самоуспокояваме с Божественото човеколюбие, защото чрез помислите за милосърдие и човеколюбие дяволът бързо довежда хората до духовно безчувствие за собствените грехопадения: „Когато оплакваш своите грехове, никога не слушай оня пес, който ни внушава, че Бог е човеколюбив; защото той прави това с намерението да те откъсне от плача и от безстрашния страх. А мисълта за Божието милосърдие приемай само тогава, когато виждаш, че си готов да паднеш в бездната на отчаянието” (Слово 6, 10). Тоест само тогава, когато споменът за собствените грехове хвърля човека в отчаяние – именно тогава е уместен споменът и размисълът за човеколюбието на нашия Творец. Светият отец ясно показва, че мисълта за безмерното Божие милосърдие е духовно „обезболяващо” лекарство, което е необходимо да употребяваме само при определени духовни състояния, а не когато ни се иска. Защото неразумието по този духовен въпрос може да доведе до това човек да започне неконтролируемо да греши, смятайки човеколюбивия Бог за „длъжен” да се смили и да му прости.
Тези, които са пристъпили към добродетелния живот, светият отец предупреждава за възможните опасности и учи: „Във всички деяния, с които се стремим да угодим на Бога, бесовете ни копаят три ями. Първо, те се борят да попречат на нашето добро дело. Второ, когато бъдат победени при този първи опит, те се стремят направеното да не бъде според Божията воля. А ако тези творци не получат успех и в това, тогава, тихо пристъпвайки към нашата душа, ни облажават, като такива, които във всичко живеят богоугодно” (Слово 26, 8). Затова нито преди доброто дело, нито по време на неговото извършване, нито след него не бива да се предаваме на духовно нехайство, защото тези, които искат да разпилеят нашите духовни плодове, не спят.
Разбира се, не е възможно в едно кратко слово дори и бегло да споменем за всички полезни наставления на светия отец. Който е жаден, може сам да се напие с жива вода от този благодатен извор, който вече много векове тече в оградата на Православната църква. Няма да сгрешим, ако кажем, че за нас, молещите се в храма на света Екатерина, четенето на Лествицата ще бъде особено благотворно, тъй като преподобният Йоан Лествичник е бил игумен на Синайската планина – на същия този манастир, където почиват нетленните мощи на небесната покровителка на нашия храм. Така че той ни е особено духовно близък и по неговите молитви, както и по молитвите на света великомъченица Екатерина, Господ ще ни помогне да се обогатим с духовното съкровище, съдържащо се в тази забележителна книга.
Миналата неделя Църквата ни призова да вземем на раменете си своя кръст и безропотно да го носим, а днес ни се откри, че ще ни се наложи да го носим не по равен път, а нагоре по стълбицата, изкачвайки стъпало след стъпало. Узнавайки за това, нека никой не унива, защото Този, Който ни е заповядал безропотно да вземем своя кръст – нашият Господ Иисус Христос – ни е казал за подкрепа: Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко (Мат. 11:29-30). Амин. | http://www.pravmir.ru
***************************************
Житие на преподобния наш отец Йоан Лествичник
Животът на преподобни Иоан Лествичник е описан немного след смъртта му от неговия съвременник и приятел – монаха от Раитската обител Даниил. Раитската обител се намирала на брега на Суецкия залив на разстояние два дни път от Синай. Разказа на Даниил допълва друг монах, неизвестен по име, ученик на самия Иоан Лествичник, оставил няколко откъслечни сведения за живота на своя духовен наставник. Бел.ред.
Синайската планина, икона от 17 в. от остров Крит.
Преподобни Йоан Лествичник се подвизавал на известната от старозаветните разкази Синайската планина (Кн. Изход, гл. 19, 20, 24 и 34. Лев. гл. 7. Числ. гл. 10, ст. 33. Псал. 67, ст. 8, бел.ред.).
Свещената планина Синай служела за убежище на християнските подвижници от средата на III век, укриващи се от гоненията; други били довеждани като пленници на сарацините. В IV век, когато гоненията срещу християните престанали, монашеството тук се утвърдило окончателно. Отшелниците били привличани на това място и от свещените спомени за великите ветхозаветни събития, станали тук, както и от пустинността на Синай. Пътешествениците казват, че не са срещали по-пустинно място от Синайския полуостров. Даже дивите зверове не остават задълго, а случайно дошли от Арабската пустиня, бързат да се отдалечат в място, оживено от присъствието на живи същества.
В околностите на планината Синай се намирали особено пустинни места, които били изключително удобни за уединено подвижничество, и в едно от тях (Тола) в продължение на много години се подвизавал Йоан Лествичник. До встъпването на Юстиниан I на престола синайските подвижници нямали манастир, а само една масивна кула и неголям храм близо до нея, построени от равноапостолна Елена. В 557 г., при император Юстиниан, по молба на монасите тук бил издигнат манастир. [Виж Mанастирът “Св. Екатерина” в Синай, Египет]
Свети Иоан дошъл на Синай на 16-годишна възраст, привлечен от славата на монашеския живот на синайските подвижници. За родното място на Иоан не знаели даже неговите съвременници, разказващи за живота му*. Монах Даниил направо казва: “Кой град и коя страна са отгледали и възпитали този доблестен подвижник, преди да започне да се подвизава, точно и достоверно не мога да кажа.” И по-нататък продължава:
“а кой град сега има за обитател и храни с нетленна храна този всечуден мъж, това не ми е напълно неизвестно. Защото той сега пребивава в този град, за който доброгласният певец, свети апостол Павел, казва: “нашето живелище е на небесата” (Филип 3:20). Там пребивава, насищайки невещественото чувство с неизчерпаемите блага, получил достойно въздаяние за подвизите си и награда за трудовете си, наследил Царството Небесно с тези, на които “ногата вече стои на прав път” (Псалом 25:12). А как Иоан, заради това невеществено блаженство, се е трудил във веществено тяло, за това – продължава Даниил – ще разкажа с пълна яснота.”
* Съществува мнение, че Иоан бил син на Ксенофонт и Мария, паметта на които се празнува от св. Църква на 26 януари. В Чети-Минеите (за 26 януари) се разказва, че богатите и знатни константинополски велможи Ксенофонт и Мария имали двама сина: Иоан и Аркадий. Родителите пожелали да им дадат образование. Тогава се славело училището в сирийския град Вирит (сега Бейрут); и те изпратили децата си там. Веднъж родителите повикали синовете си при себе си, тъй като бащата бил тежко болен. Когато тръгнали обратно за училище – а пътят им бил през Средиземно море, – внезапно в морето се надигнала силна буря и разбила кораба, с който пътували. Но двамата братя не загинали – те се спасили от удавяне на отломки от кораба и морските вълни ги изхвърлили на брега на Палестина. Но се случило така, че двамата се оказали на различни места от брега, така че не знаели за съдбата един на друг. След чудесното спасение двамата братя видели в постигналото ги бедствие призвание свише за монашески живот, постъпили в различни палестински манастири, при което Аркадий променил името си на Георгий. След като минало доста време, двамата братя се срещнали, при това в присъствието на бащата и майката, след което и родителите им приели монашество.
Единия от синовете на Ксенофонт и Мария – Иоан – признават за едно и също лице с Иоан Лествичник. В полза на това мнение говори, първо, че по свидетелството на един от животоописателите, Иоан Лествичник действително имал брат на име Георгий; и второ, високото образование на преподобния, предполагащо знатен произход, и преди всичко, неговата “Лествица”, показваща дълбоко познаване на Свещеното Писание, светоотеческите творения и даже еретическите писания. Бел.ред.
– Този блажен Иоан, когато навършил 16 години от телесната си възраст – по съвършенството на ума си той още тогава се уподобявал на хилядолетен, – предал себе си на Великия Архиерей – Бога, като непорочна и доброволна жертва. Тялото си възнесъл на Синайската планина, а душата – на небесната планина; видимо изкачил се на планината, той се приближил към небесната висота, съзерцавайки с ума си невидимия Бог. Отстранил се от света, той от самото начало възлюбил украсената със смирение кротост, като началница на “мислените деца” (тоест на добрите наклонности – според обяснението на Илия Критски, бел.ред.), като учителка на добродетелите. Той отсякъл своеволието и гордостта и приемайки върху себе си благолепното смиреномъдрие, със самото си встъпване в монашеския живот след внимателно разглеждане прогонил от себе си този измамник – самоугодието и самоувереността. Приклонил шията си, той се поверил на опитен духовен наставник (тоест на авва Мартирий, както се вижда от следващия разказ на неизвестния синайски монах, бел.ред.), желаейки под негово ръководство безбедно да премине опасната бездна на страстите. Отрекъл се от светския живот, Иоан започнал да се държи между монасите като малолетно, неумеещо да говори момче, като че душата му нямала нито свой разум, нито своя воля, но напълно била лишена от естествените й свойства. И което било по-удивително от всичко – при своята обширна ученост Иоан оставал смирен монах, възлюбил небесната простота, и не се превъзнасял със своето любомъдрие, смирявайки се заради Бога.
Наставник и ръководител на преподобни Иоан – както говори за това Синхрон*, – бил авва Мартирий. Когато на 20-ата година от живота му Мартирий постригал Иоан в монашество, в този ден авва Стратигий** предсказал за него, че той ще бъде велико светило на вселената – което след това и се сбъднало.
* Синхрон – монах от Синайската обител, съвременник на Иоан Лествичник; той оставил след себе си “Сказания за светите синайски мъже”. Бел.ред.
** Присъствал при обреда на пострижението, бел.ред.
Веднъж авва Мартирий със своя ученик Иоан дошъл при великия Анастасий Синаит*.
* Свети Анастасий – игумен на Синайската планина (след Иоан Лествичник), оставил след себе си много съчинения, между които и “Жития на някои синайски отци”, паметта на св. Анастасий се празнува на 20 април. Бел.ред.
Като ги видял, Анастасий казал на авва Мартирий:
– Кажи ми, Мартирий, откъде е този твой ученик и кой го е постригал в монашество?
– Той е твой раб, отче, и аз го постригах – отговорил Мартирий.
И Анастасий казал с удивление:
– О, авва Мартирий! Ти си постригал игумена на Синайската планина.
В друго време, когато пак взел със себе си Иоан, неговият наставник авва Мартирий отишъл при великия старец Иоан Саваит*, който тогава живеел в Гудийската пустиня.
* Този преподобен Иоан, след като десет години бил епископ, тайно постъпил като послушник в обителта на св. Сава Освещени (оттук е и името Саваит). Той живял при царуването на Анастасий в VI век. Паметта му се чества на 30 март, а също и на 3-и и 7-и декември. Бел.ред.
Още щом ги видял, старецът станал, налял вода, умил нозете на Иоан и му целунал ръка; а на авва Мартирий не умил нозете. Когато след това ученикът на стареца Стефан го попитал:
– Защо направи така, отче? Защо изми нозете не на учителя, а на ученика, и му целуна ръка?
Старецът отговорил:
– Повярвай ми, чедо, че аз не знаех кой е този млад монах; а приех Синайския игумен, и на игумена умих нозете.
Такива били пророчествата на светите Синайски отци за преподобни Иоан, когато бил още млад монах – и те след това се сбъднали в свое време.
В продължение на деветнадесет години преподобни Иоан извършвал подвига на своето спасение в послушание към своя духовен отец, след което бил принуден да остави този спасителен път, тъй като духовният му отец преминал във вечния живот. Изпратил го като ходатай и застъпник за себе си пред Небесния Цар – както пише за това монах Даниил, – Иоан отишъл на попрището на безмълвието, въоръжен с молитвите на своя наставник, като силно оръжие “за разрушаване на твърдини” (Коринт 10:4).
За своето уединено подвижничество Иоан избрал едно твърде пустинно място, наречено “Тола”, което се намирало два часа път от храма. Той напускал уединението си само на празници, когато отивал в храма на богослужение.
В своята пустиня преподобният прекарал четиридесет години (от началото на монашеството си, бел.ред.) в трудове, горейки от Божествена любов, непрестанно разпалван от нейния огън. Но кой би могъл да предаде с думи или да опише подробно подвизите на преподобни Иоан, които извършвал там тайно? Впрочем, както от малките неща се познават големите, така и по някои черти на делата му узнаваме за богатото с добродетели житие на този преподобен.
Той ядял всичко, което не било забранено от монашеските обети, но в твърде малка мяра. И с вкусването на всичко побеждавал гордостта; той вършел това, за да не се превъзнася умът му с постничество, а с малкото количество на храната смирявал господарката и майка на сластолюбивите страсти, тоест преяждането, като със самата оскъдност на трапезата й заповядвал: “млъкни, престани” (Марк 4:39). Чрез пустинното си житие и отдалечеността от съжителството с хора преподобният угасявал пламъка на плътската пещ, така че накрая той се покрил с пепел и угаснал напълно.
Сребролюбието, което свети апостол Павел нарича идолопоклонство (Ефес 5:5), този доблестен мъж мъжествено избягвал, раздавайки милостиня и отказвайки на себе си и най-необходимото. Празността и леността, които разслабват и умъртвяват душата, подбуждал към бодрост и труд с жилото на паметта за смъртта. Той разкъсвал връзките и веригите на всяко пристрастие и всякакви чувствени похоти, свързвайки се с невеществените връзки на скръбта и сълзите; а раздразнителността още преди била умъртвена в него чрез послушанието. Рядко посещавайки някого, а още по-рядко говорейки нещо, с това той умъртвявал пиявицата на тщеславието.
“Какво да кажа – продължава монах Даниил – за победата му над гордостта? Какво да кажа за великата чистота на сърцето, начало на която този нов Веселиил* поставил с послушанието и която завършил Господ, Царят на небесния Иерусалим, посещавайки го със Своето присъствие – защото без Неговото присъствие не могат да бъдат победени дяволът и пълчищта му. Но къде да поместя в този венец от похвални думи – продължава Даниил, – който изплитаме на преподобни Иоан, извора на неговите сълзи, какъвто не у мнозина виждаме? И досега е известно съкровеното място, в което проливал тези сълзи: това е една много тясна, уединена пещера в полите на планината, намираща се на такова разстояние от келията на Иоан и от другите келии, на което да не бъде чут от хората и да прегради пътя на тщеславието. Тази келия, в която Иоан често идвал, станала близка на небето с воплите, риданията и призоваванията на Бога, подобни на които могат да се чуят само от тези, които режат с ножове или горят с нажежено желязо, или избождат очите им**. Спял в такава мяра, колкото да не погуби ума с прекомерно бодърстване. Преди сън дълго се молел и пишел книги – така например съставил книга, наречена “Лествица”, поради която и сам бил наречен Лествичник. Писането на книги служело на Иоан за прогонване на унинието. Но и целият му живот бил непрестанна молитва и безпримерна любов към Бога; защото денем и нощем, съзерцавайки Го като в огледало, в чистота и непорочност, не искал, или по-точно казано, не можел да се насити на това съзерцание.”
* Веселиил – син на Урия, син на Ора, от рода и потомството на Иуда, – художник в дните на Моисей, изпълнен с Дух Божий, мъдрост, разум, знание и всяко изкуство (Изх. 31:1-5; 35:30-35). На него заедно с Ахолиав, от Дановото коляно, било поръчано, по заповед на Бога, устройването на скинията с всичките й принадлежности (Изх. 31:2; 35:30). Така, както ветхозаветният Веселиил изкусно устроил скинията, така “този нов Веселиил”, тоест преп. Иоан Лествичник – изкусно устроил своята душевна скиния. Бел.ред.
** Тези свети сълзи предизвиквали чудни последствия в душата на Иоан, както се вижда от собствените му думи; на едно място в своята “Лествица” той казва: “Както огънят изгаря и унищожава сламата, така чистата сълза умива цялата външна и вътрешна нечистота”. Бел.ред.
Един монах на име Мойсей, ревнувайки по добродетелния живот на преподобни Йоан, го умолявал да го приеме за свой ученик, за да се научи от него на истинно любомъдрие. В подкрепа на молбата си Мойсей помолил да ходатайстват за него и някои честни старци; и те склонили Йоан да приеме Мойсей за свой ученик. Веднъж преподобни Йоан казал на Мойсей да пренася земя от едно място на друго за наторяване на лехите със зеленчуци. Мойсей, като отишъл на посоченото място, усърдно изпълнявал възложеното. По обяд, когато жегата била най-силна, Мойсей легнал да си почине под един огромен камък и заспал. Но Господ, на Когото не е угодно Неговите раби да се излагат на някакви скърби, по Своето добросърдечие запазил Мойсей от внезапна смърт, а свети Йоан избавил от печал.
По това време преподобни Йоан се намирал в келията си – и ето, обзел го лек сън: и в съня си видял един благолепен мъж, който с упрек казал на Йоан:
– Ти, Йоане, спокойно спиш тук, а в същото време Мойсей се намира в опасност.
Преподобният на часа станал и започнал усърдно да се моли за своя ученик. Когато дошла вечерта и ученикът се върнал от своята работа, Йоан го попитал:
– Не се ли случи нещо неблагоприятно или неочаквано?
Той отговорил:
– Когато по обяд спях под един голям камък, той внезапно падна и би ме затиснал, ако не бях избягал бързо от това място; в същия този миг ми се стори, че ти, отче, ме викаш.
Смиреномъдрият Йоан прославил Бога за това чудесно спасение на ученика от смърт, но не казал нищо на Мойсей за своето видение.
Преподобни Иоан бил образец на добродетелност за всички и лекар на невидимите болести. Веднъж един брат на име Исаакий, бил силно нападан от блудния бяс. Намирайки се в дълбока печал, той побързал да отиде при великия Иоан и с горчив плач и ридание му разказал за своята борба.
На това Иоан отговорил на Исаакий:
– Брате, да застанем двамата на молитва!
И още не свършили молитвата си, Бог вече изпълнил желанието на Своя угодник – защото блудният бяс избягал от Исаакий, прогонен като с бич от молитвите на свети Иоан.
Така се изпълнили думите на Давидовия псалом: “Той изпълня волята на ония, които Му се боят, и чува молитвата им” (Псалом 144:19, слав.). А страдащият, като видял, че е оздравял и напълно се е освободил от страстта, силно се удивил, при което благодарил и на Бога, прославил Своя раб Иоан, прославящ Господа със своите чудеса.
Някои от недоброжелателите на Иоан, водени от завист, го наричали празнословец и лъжец. А той, вразумявайки ги, на дело доказал на всички, че може всичко (като използва не само словото, но и мълчанието) “чрез Христа, Който укрепява” (Филип 4:13) всички. И пазел мълчание в продължение на цяла година, без да каже нито дума, така че неговите укорители се превърнали в просители: защото разбрали, че не бива да се възпира вечнотечащият извор на духовна полза, и като дошли при него, отново го умолявали да отвори богоречивите си уста. Иоан, не обичайки да възразява, им се покорил и отново започнал да се придържа към предишното си правило.
След това всички, удивлявайки се на преуспяването му във всичко, като някой новоявен Моисей, с настойчивост възвели Иоан в длъжността началник на обителта, поставяйки така този светилник на свещника на началстването. Като приел игуменството на Синайската планина, макар и против волята си, Иоан духом се приближил към Божията планина чрез възлизането на ума и получил Богоначертания закон; отворил устата си за приемане на Божието словото; привлякъл към себе си духа (Псал. 118:131, слав.) и от доброто съкровище на сърцето (Мат. 12:35) си излял добрите слова на спасението.
И така, след четиридесетгодишни монашески подвизи, Иоан, който вече бил на 75 години, бил избран за игумен на Синайската планина.
“И не се измамили добрите ценители, поставяйки този светилник на свещника на началстването” – отбелязва монах Даниил. Това избиране било угодно на Господа, което и се открило чрез особено чудесно събитие. Един от описващите живота му, неизвестен по име, разказва, че немного след поставянето на Иоан за игумен при него в обителта дошли около 600 гости. Когато всички странници заедно със синайските братя седнали на трапезата, се явил неизвестен разпоредител, облечен в бяла туника, подобна на еврейските, и давал нареждания на прислужващите около масата. А когато гостите си отишли и на трапезата седнали служителите – чудният разпоредител не се виждал.
Тогава преподобни Иоан казал на недоумяващите монаси:
– Престанете да търсите: светият пророк и законодател Моисей послужи на това място, което принадлежи на него. (Паметта на св. пророк Моисей се чества на 4 септември, бел.ред.)
Едно лято в палестинските страни се случило бездъждие и страшна суша. Местните жители дошли при преподобни Иоан, молейки го да се помоли на Бога да изпрати дъжд. И още щом преподобният се помолил, на часа се излял обилен дъжд и като напоил изсъхналата земя, я направил плодоносна.
Когато наближило времето на края му, той благочестно наставил всички братя на Синайската обител – тези свои духовни израилтяни. Само в едно не се уподобил на Моисей, защото преподобни Иоан влязъл с душата си в горния Иерусалим, докато Моисей не достигнал с тялото си земния*.
* Тоест на Моисей не било дадено от Господа да влезе в “обетованата земя”; преди смъртта си той само погледнал към нея от планината Нево (Второзаконие, 34:4,5). Бел.ред.
Когато този нов Моисей отивал при Господа, неговият брат, авва Георгий (когото той поставил за игумен на Синайската обител още докато бил жив, а сам възлюбил безмълвието, бел.ред.), стоял пред него, проливайки сълзи и казвайки:
– Ето, ти си отиваш и ме оставяш. А аз се молех ти да ме изпратиш; защото без тебе, господарю мой, няма да ми стигнат силите да паса твоята свята дружина: но ето, противно на това, аз те изпращам.
А свети авва Иоан отговорил:
– Не скърби и не се натъжавай: ако намеря дръзновение пред Господа, няма да допусна да бъдеш и година след мене и ще си отидеш.
И това се сбъднало. Защото в 10-ия месец след преставянето на блажения Иоан, и авва Георгий, неговият брат, отишъл при Господа, за да предстои пред Него заедно със своя брат, преподобни Иоан, в славата на светиите, прославяйки Отца и Сина и Светия Дух во веки. Амин*.
* Преподобни Иоан се преставил в 80-ата си година в края на VI или началото на VII столетие. Бел.ред.
Преподобни Иоан управлявал светата обител на Синай не повече от четири години. Но кратковременното му управление било ознаменувано с твърде важно събитие: именно към това време се отнася написването на толкова известната и толкова забележителна творба, наречена “Лествица” (думата Лествица в превод на руски означава стълба, бел.ред.), заради която и самият Иоан бил наречен Лествичник.
Поводът за написването на “Лествицата” бил следният*. На разстояние два дни път от Синай се намирал Раитският манастир, разположен на един живописен залив на Червено море. Когато преподобни Иоан Лествичник управлявал Синайската обител, игумен на Раитската обител бил също свети Иоан**. След като твърде много слушал за духовните дарования на Синайския игумен, за неговата дълбока мъдрост в делата на управлението на поверените му за спасение души, Раитският игумен написал на Лествичник послание (приложено към изданието на “Лествица”, бел.ред.), в което от свое име и от лицето на всички монаси в неговата обител го молел да напише за тях ръководство за духовно-нравствения подвижнически живот.
* Целта на написването на “Лествицата” е да научи, че достигането на спасението изисква от страна на човека труд, самоотричане и усилени подвизи. Лествицата включва в себе си тридесет степени или подвизи: първо, очистване от греховната нечистота, изкореняване на пороците и страстите във ветхия човек; второ, възстановяване на Божия образ в човека. Към тях се присъединяват още няколко подготвителни степени или начални подвизи. Бел.ред.
** Паметта на свети Иоан, игумен Раитски, съвременник на Иоан Лествичник, се чества от Църквата в Сирна събота. Бел.ред.
“Знаейки твоето безпрекословно в Господа послушание към всички – написал свети Иоан Раитски на Иоан Лествичник – ние, немощните, обръщайки се към тебе като към общ отец на всички, като към по-стар от всички и по подвижничество, и по сила на ума и като към превъзходен учител, с това наше послание умоляваме висотата на твоите добродетели… не се отказвай, без леност в Господа, за наше спасение да очертаеш какво е потребно и прилично на монашеското житие, като истинно велик наставник на всички, избрали това ангелско житие, не смятайки казаното от нас за човекоугодие или ласкателство. Защото на твоята истинно свещена глава е известно, че ласкателството ни е чуждо, и ние само повтаряме утвърденото от всички. Затова и се уверяваме в Господа, че скоро ще получим и целунем очакваните от нас писания на скрижали, като истинно ръководство за следващите го неотклонно, и като “утвърдена стълба” (Бит. 28:12, слав.), която извежда желаещите до небесните врата цели и невредими, така че те безпрепятствено да преминават и духовете на злобата, и светоуправителите на тъмнината, и въздушните князе. Защото, ако Иаков, пастир на безсловесните овци, е видял в такова странно видение тази стълба (Бит. 28:12), то колко повече предстоятелят на словесните овци ще покаже на всички не само видение, но и самата истина и дело на безпогрешното възлизане към Бога? Укрепявай се в Господа, честни отче!”
Преподобни Иоан имал толкова скромно мнение за себе си, че посланието на Раитския игумен го смутило. Преподобният му отговорил също с послание (то също е приложено към изданието на “Лествица”, бел.ред.):
– Получих – пише Лествичник – изпратеното до мен, бедния и лишен от добродетели, почтено твое писание, и по-точно казано, предписание и заповед, превишаваща силите ми; и аз ще кажа, че ако нямаше страх и голяма опасност да отхвърля от себе си игото на послушанието – тази майка на всички добродетели, то не бих се решил неразумно на такова дело, което надхвърля силите ми. Ти, чудни отче, би трябвало да попиташ за това и да се поучиш от тези, които добре познават това дело; а аз все още съм в чина на учещите се. Но тъй като нашите богоносни отци и таинници на истинното знание поставят послушанието в това, в делата превишаващи силите ни, несъмнено да се покоряваме на заповядващите, то смирено се решавам на това, което е по-високо от мен; със страх и усърдие пристъпвам към изпълнението на твоята свята заповед; на тебе, водителя и чиноначалника на учителите, предоставям да украсиш и изясниш това писание, и като изпълнител на скрижалите на духовния закон, да допълниш недостатъчното. Пристъпвам към това дело заради теб, умолявайки всички читатели, ако някой види в моя труд нещо полезно, плода на това да вмени на нашия превъзходен началник, а за мен да измоли от Бога награда единствено за изпълнението на труда, защото и Бог възнаграждава не за множеството дарове и трудове, а за многото усърдие.
По този повод била създадена творбата на преподобни Иоан, наречена “Лествица”.
Съчинението било наречено “Лествица” както поради това, че свети Иоан Раитски желаел да получи именно такова ръководство, което да представлява “утвърдена стълба”, която извежда желаещите към небесните врати цели и невредими, така и поради мислите на самия й съставител. “По мярата на оскъдния разум, който ми е даден – пише свети Иоан, – построих стълба за изкачване. След това нека всеки сам гледа на кое стъпало стои” (Слово 27, 30). В предисловието към “Лествицата” смисълът на това название се обяснява така: “На стремящите се към това имената им да бъдат записани в книгата на живота, настоящата книга показва най-добрия път, по който да вървят. Защото, вървейки по него, ще открием, че тази книга безпогрешно води следващите я и несъмнено представлява утвърдена стълба от земното към небесното, и показва на върха й утвърждаващия се Бог… Наистина, твърде превъзходно е разсъдил устроилият ни възлизане, равночислено на възрастта на Господа по плът; защото, по примера на тридесетте години на пълнолетието на Господа, знаменателно е изградил стълбата от 30 стъпала, по която, достигнали възрастта на Господа*, ще се окажем праведни и защитени от падение.” Така творбата на преподобни Иоан била наречена “Лествица”, тъй като тя има за цел да представи пътя на постепенното възлизане към нравствено съвършенство и е вярно и надеждно ръководство в духовния живот за ревнуващите за благочестието и за спасението на душите си.
* Тоест свети Иоан Лествичник определя 30 степени на самоусъвършенстване, съответно на 30-те години от живота на Спасителя до излизането Му на обществено служение. Бел.ред.
“Лествицата”, макар и да е написана изключително за монаси – и затова винаги е била настолна книга на монасите, живеещи в общежитие; и отците на монашеския живот, между които Теодор Студит, Иосиф Волоколамски и други, са се позовавали в своите наставления на Лествицата като на най-добра книга, – в нея може да намери спасително ръководство и живеещият в света християнин. Като първа степен на стълбата се поставя отричането от земните пристрастия, а на върха й се посочва съюзът на трите добродетели – вярата, надеждата и любовта.
За да се запознаем с наставленията на Иоан Лествичник, нека изслушаме наставлението му за тщеславието (Слово – или стъпало – 22-ро, бел.ред.).
– Тщеславието се проявява при всяка добродетел. Например, когато постя, съм тщеславен, и когато нарушавам поста, за да скрия от другите въздържанието си, пак съм тщеславен, смятайки се за благоразумен. Победен съм от суетността, когато съм облечен в хубави дрехи, но и в лоши да се облека, пак съм тщеславен. Започна ли да говоря, победен съм от тщеславието, поискам ли да мълча, отново ме побеждава. Накъдето и да обърна този трън, той винаги стърчи с бодлите нагоре. Тщеславният човек е християнин-идолопоклонник. На вид той угажда на Бога, но на дело повече се старае да угоди на хората, отколкото на Бога. “Облажаващите ни лъжат” – казва пророкът (Ис. 3:12, слав.). Хората с висок дух понасят обидата благодушно и с радост; а да слушат похвали и да не им се наслаждават могат само светите и непорочните… Когато чуеш, че твоят ближен или приятел те укорява в твое отсъствие или присъствие; тогава прояви любов и го похвали… Не показва смирение този, който сам себе си укорява – (защото кой няма да изтърпи подигравки от самия себе си?), – но онзи, който, бидейки безчестен от другия, не намалява любовта си към него… Който се превъзнася със своите естествени дарби – остроумие, схватливост, художествено четене и произношение и други подобни качества, които лесно се придобиват, той никога няма да достигне небесните блага; защото, който е неверен в малкото, той е неверен и в многото (Лука 16:10) и тщеславен. Често се случва така, че Сам Бог смирява тщеславните, изпращайки им неочаквано безчестие… Ако молитвата не унищожи тщеславния помисъл – тогава да си спомним за изхода на душата от този живот. Ако и това не помогне, тогава нека го заплашим с позора на Страшния съд. “Който превъзнася себе си, ще бъде унизен” (Лука 14:11) още тук, преди бъдещия век. Когато нашите хвалители, или по-добре казано, нашите прелъстители започнат да ни хвалят, нека побързаме да си спомним многобройните си беззакония, и ще открием, че наистина сме недостойни за това, което говорят или вършат за нас*.
* Според изобразеното в “Лествицата” християнското усъвършенстване започва с отричането от “света” и борбата със страстите. От разсейващите удоволствия и чувствените наслаждания “духът” се обръща към покаянието и скръбта, пребивавайки в непрестанно помнене на смъртта. Спасителната печал смекчава сърцето на подвижника със силата на сълзите, освобождава го от себелюбието и снема от него отлаганията на греха. По този път покаялият се достига до състоянието на “мълчание”, когато той намира думи само за молитва, песнопения и изразяване на “любовта”. Духът и душата се освобождават от веригите на грубата чувственост, изтънчват се, получавайки истинска способност за общуване с духовния, небесния, Божествения свят. Блаженото “смирение” води по пътя на следването на Христа и отваря вратите на небесното Царство. – Победилият страстите получава висша способност за различаване, която помага на човека да забелязва и разпознава злите и добрите движения в себе си и в другите, да потиска първите и да развива вторите. Във висшето състояние на богоподобно безстрастие и спокойствие подвижникът още на земята съзерцава, като в огледало, райските блага. Бел.ред.
Изобщо “Лествицата” на свети Иоан се отличава с дълбока духовна опитност, съчетана с дълбоко познаване на свещеното писание. Рядко Лествичник изказва някоя мисъл, без да я освети с пряко или косвено позоваване на светото Писание. Съчинението на Иоан е написано на прост, но чист и жив език – с малко думи е казано много, и затова е пълно със сила*. Ето защо Лествицата на свети Иоан винаги е била настолна книга на монасите, живеещи в общежитие**.
* Последното свойство на Лествицата, както и опитната дълбочина на мислите, са били причина да пишат обяснения на Лествицата Раитският игумен Иоан, Илия Критски, митрополит от VIII век и други. Бел.ред.
** Под формата на допълнение към “Лествицата” преподобни Иоан написал друго, неголямо съчинение: “Към пастира; тук той рисува съвършения настоятел на манастир, който – според образа, създаден от Иоан – трябва да бъде пастир, кормчия, лекар, учител и образец за подчинените. Бел.ред.
© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите (“Четьи-Минеи”) на св. Димитрий Ростовски.
http://www.pravoslavieto.com/life/03.30_sv_Joan_Lestvichnik.htm
************************************
За ръкописите и преводите на Лествицата
На старогръцки език ръкописит на Лествицата са много на брой. Най-ранният от тях е от IX в., а ръкописите, направени на Света Гора през ХIII-ХVI век, са най-много на брой.
Първото печатно издание на Лествицата е направено в Париж през 1633 г. и е препечатано в Мigne Раtr. Сгаеса t. 88.
От древност започват преводите:
- на сирийски от VIII в. (запазен е палимпсестов ръкопис от 817 г., Британския музей в Лондон),
- на арабски (Х-Х1 в.),
- на грузински (Х-Х1 в.),
- на старобългарски (от Х в.) – най-ранният препис е от XII в. в руска редакция със старобългаризми; само в библиотеката на Рилския манастир има два старинни ръкописа от XIV в. в среднобългарски превод N.3/10 и 3/11; също български препис от 1364 г. от монах Теодосий в устието на Търново при “благовсрния цар Йоан Александър и неговата царица новопросветената Теодора”; ръкописите са общо стотина на брой,
- на латински (XIII в.),
- на сръбски (деспот Георги Бранкович поръчал нов превод през 1434 г.),
- на руски (цитиран начесто от цар Иван Грозни след Свещеното Писание; отпечатан 1647 г.),
- на италиянски (1477/1491 г.),
- на испански (направен в Мексико през 1532 г. – това е първата печатна книга в Новия свят),
- на френски (1654 г.),
- на немски (1834 г.),
- на английски (1858; 1959 и 1991 г.),
- на новогръцки (1883 г.)
- и на новобългарски (1982 г.).
Ив. Марчевски
******************************************
Стълба към небето
“Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!” (Марк. 9:24)
Пред Спасителя стои човекът, изрекъл тези думи – един смутен, разколебан баща. Той е слушал много за Него, за чудесата и множеството изцерения, които е вършил, и е дошъл при Него със своята болка – син, обхванат от зъл дух, син ням и глух.
Уви, сянката на съмнението вече е обзела неговата душа. Учениците на Христа, дарени от Самия Него със сила да изцеряват болни, да очистват прокажени, да възкресяват мъртви, да прогонват духове, вече са опитали да помогнат на нещастния баща. Завърнали се от първата си проповед, те установили, че не всички духове им се подчиняват и сега заедно с бащата на болното момче гледат с надежда на своя Учител.
“Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия” – Христос видял празната откъм вяра душа на бащата, видял съмнението, което прозирало в очите му, и поискал от него да усили вярата си, да я изповяда пред всички, за да засвидетелства Божията сила.
Нещастният баща съзрял лъча надежда, сърцето му трепнало, устните сами проронили: “Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!” “И духът – повествува светият евангелист, – като изкрещя и го стресе силно, излезе”. На учудените Си ученици Господ Иисус Христос казал: “Тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост” (Марк. 9:29).
Молитва и пост! Това е лекарството, това е оръжието, което Сам Господ Иисус Христос ни даде срещу поднебесните духове на злобата, за да помогне на неверието ни.
Молитва и пост, които непрестанно да упражняваме при болести и зло, а най-вече в дните на св. Четиридесетница. Именно в тези дни светата Църква, за да укрепи вярата и духа на всеки християнин, мъдро е постановила всеки неделен ден да се запознаваме с постническите и молитвени подвизи на велики подвижници и духовни стълбове на Православието, какъвто е и днес празнуваният св. Йоан Лествичник.
Божият угодник преп. Йоан живял през VІ век. По рождение бил сириец, а заради мястото, където прекарал благочестивия си живот – Синайския манастир, бил наречен Синаит. Още шестнайсетгодишен младежът Йоан дошъл в Синайския манастир, където ръководител и наставник на преподобния станал авва Мартирий. Четири години по-късно Йоан бил постриган за монах и деветнайсет години пребъдвал в послушание на своя духовен старец. След смъртта му преп. Йоан избрал отшелническия живот, отдалечил се в едно пустинно място, наричано Тола, където прекарал четири десетилетия в безмълвие, пост, молитви и покайни сълзи. Надарен с проницателен ум, умъдрен от дълбокия духовен опит, той с любов поучавал всички, които идвали при него, ръководейки ги към спасение. На 75-годишна възраст, след четирийсетгодишно подвижничество, преподобният бил избран за игумен на Синайската обител, която управлявал четири години до смъртта си (около 606 г.).
Именно през тези години по молба на игумена на Раитския манастир преподобният написал знаменитата “Лествица” (стълбица) – едно съвършено ръководство за духовно съвършенство. Като знаел за мъдростта и духовните дарования на преподобния, Раитският игумен от името на всички монаси от обителта го помолил да им даде писмени напътствия, “които могат да служат като непогрешимо ръководство за истинските Христови последователи и като стълба, утвърдена дори до небесните врата”.
Преподобният бил монах-пустинножител и като такъв написал това свое съчинение предимно за монаси, но всеки, който желае да намери пътя към духовния живот, открива в него полезни съвети и наставления.
В тези свои поучения преп. Йоан Лествичник в дълбочина разкрива психологията и философията на молитвата, която той счита за най-високо стъпало в нравствения възход на човека, която стои дори начело на християнските добродетели. Молитвата, според неговите думи, е пребъдване и съединяване на човека с Бога. За да придобие този молитвен дар, който идва от Бога, всеки християнин е длъжен непрекъснато да се смирява, като никога не се отдалечава от Бога и не допуска в сърцето си гордост, гняв, завист, т. е. всички зли духове, които лишават човека от неговото високо достойнство. Като знаем колко действено и силно оръжие е молитвата, съединена с поста, нека да не ги пренебрегваме, а да се упражняваме в тях все повече и повече. Да станем лествичници, т. е. непрекъснато, през целия си живот да възхождаме нагоре по стъпалата на духовното издигане и никога да не достигаме до измамното чувство, че живеем на върха. Упорито да възлизаме по лествицата на усъвършенстването със съзнанието, че земните дни няма да ни стигнат, за да се доберем до нейния връх.
Сега е св. Четиридесетница. Пред нас е Пасхата Господня – преход от безсилие към сила, от отчаяние към надежда. Днешното евангелско четиво е божествено свидетелство за всички нас, които постим и се молим, че духът на злобата може да бъде изгонен от душата на човека, ако следваме достойно пътя и уверено се изкачваме по стълбицата, водеща към рая и вечните духовни селения. Амин!
Ставрофорен свещеноиконом Мина Ив. Минчев
Стълбата към небето
“Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират.” (Мат. 7:13-14)
“А те твърде много се чудеха и говореха помежду си: а кой може да се спаси? Иисус, като ги погледна, казва: за човеците това е невъзможно, ала не и за Бога; защото за Бога всичко е възможно.” (Марк. 10:26-27)
Светата Църква употребява много и различни средства, за да поддържа бодро нашето разположение в трудовете на богоугаждането и усърдието за спасението на душата, особено в тези дни на покаяние и пост. Миналата неделя тя ни предложи да честваме и да се поклоним на светия Кръст Господен, за да ни каже: не се страхувайте от кръста на самоотвержението и саморазпъването. Сега тя предлага на нашето внимание “Лествицата” (стълбата), която възлиза до небето, дава ни и пример в лицето на нейния автор св. Йоан Лествичник.
Може би за мнозина четенето на “Лествицата” на св. Йоан ще предизвика страх и смущение. “Та нима може някой да се изкачи по тази стълба?” ще си помислят мнозина.
За човека е невъзможно, но не и за Бога, защото за Бога всичко е възможно.
Можем да поемем по пътя на духовния живот, уповавайки се на тези слова, а не на своите сили. От нас Господ изисква само според мярата на нашите човешки сили, според мярата на човешкото ни разбиране, останалото ще получим от Божията благодат, от Божията помощ.
Ето защо, пристъпвайки към четенето на “Лествицата”, не бива да си поставяме като задача изкачването на недосегаемата й височина. Задачата на подвизаващия се е да работи за Господа през целия си живот. А какви ще са плодовете, зависи от Божията благодат.
Първото стъпало на “Лествицата” изисква от нас определено отношение към света. Нужно е да противопоставим себе си на света. Да прокараме черта. Да се отречем от него. Първото слово на св. Йоан Лествичник е “За отричането от света”, а следващото, втората степен “За безпристрастието”.
Онези, които се боят да направят тази вътрешна крачка, св. Йоан ободрява със следните думи:
“В самото начало на отричането осъществяваме добродетелите с усилия, по принуда и с мъка; но преуспявайки, преставаме да скърбим или скърбим по-малко, а когато плътското ни мъдруване бъде победено и пленено от усърдието, тогава вече ги извършваме с голяма радост и ревностно, със силно желание и божествен плам.”
През много скърби трябва да влезем в Царството Божие” казва св. апостол Павел. Скърби очакват и всеки новопоел по пътя на духовния живот. Прекалено силна е властта на светския живот над нас, за да можем без болка, без тъга, без скърби да отсечем вътрешните окови, свързващи ни със света. Но опитът на подвижниците ни дава надежда и сила. Той ни говори за резултата. За това, което ни очаква, ако не се спрем по средата на пътя, а “преуспеем” и победим “плътското мъдрувание”, и се издигнем над нещата от този свят. Тогава този подвиг на отречението ще всели в нас радост. Божественият плам ще загори в нас и светлина ще ни облее.
“Желаещите да работят истински за Христа съветва св. Йоан да приложат преди всичко старание, с помощта на духовните си отци и собствения си разум да си изберат подходящо място и начин на живот, път и обучение… всеки трябва да прецени кой път съответства на качествата му.”
Тази препоръка св. Йоан отправя не само към подвизаващите се в монашество, а и към нас, хората в света. Поелите по пътя на духовния живот в света, вътрешно отреклите се от него, макар и да не живеят в манастир, неминуемо и външно трябва да променят своя начин на живот. Нужен е и някакъв външен режим на живота, установен със “собствения разум”, но със знанието и съгласието на духовника.
“Който истински е възлюбил Господа, който истински желае и търси бъдещото Царство, който истински скърби за греховете си, който наистина помни за вечните мъки и страшния съд, който истински се бои как ще напусне този свят, той вече никога няма да обикне нещо временно” пише св. Йоан Лествичник.
Пък и как да го обикне? Този горен Йерусалим, това вечно Царство открие ли се то пред духовните очи осветява светския живот с особена светлина. Човек вижда колко нищожни и призрачни са съблазните на света. Всички земни грижи са суета. Временното, преходното ще му се стори като съновидение. Ще разбере колко страшни са греховете против Господа. Ще разбере колко справедливо се наказват с вечни мъки душите, обикнали временното и отхвърлили Христа.
“Ако е възненавидил света, той се е избавил от огорчение. Ако някой има пристрастие към каквото и да е видимо, той още не се е избавил от него, защото как няма да се опечали, лишавайки се от любима вещ”.
В началото на човек му се струва, че да се отрече от света, означава да избере път, незнаещ радост.
Светската радост му се струва единствената радост в живота. Но това е самозаблуждение. Това е заблуда на бесовете. Тази привидна светска радост опустошава душата, става източник на униние, разочарование, безгранична тъга.
“Някои хора, които живеят в света, нерадиво ме питаха: “Как ние, живеейки с жени и заплитайки се в светски грижи, можем да подражаваме на монашеския живот?” Аз им отговорих: “Всичко добро, каквото можете да вършите, вършете; никого не укорявайте, не ощетявайте, не лъжете, пред никого не се гордейте, никого не мразете, посещавайте църковните събрания, бъдете милосърдни към нуждаещите се, никого не съблазнявайте, не се докосвайте до чуждо легло, бъдете доволни от вашите жени. Ако постъпвате така, не ще бъдете далече от Царството Небесно.”
В наши дни този отговор на св. Йоан Лествичник има особено значение.
В днешно време манастирският живот е достъпен за малцина. Духовният живот на християнина сега трябва да протича в условията на живота в света. Те трябва да създават невидими, “духовни” манастири от своя живот, най-вече чрез молитвен подвиг. Сега малцина могат да живеят зад каменните манастирски стени, отделящи този суетен свят от християнския, Божия. Но значи ли това, че не трябва да се издигат стени между единия и другия свят?
Да издигнем стените на тези невидими за човешкото око манастири чрез молитва, борба със страстите, чист живот, отричане от своята зла воля, подвизи и работа за Господа, като се уповаваме на Божията благодатна помощ. Да не осъждаме, да не лъжем, да угасим враждата в сърцата си, да бъдем милостиви и чисти по сърце и вътрешният ни живот ще стане за нас манастир. Да градим тези невидими манастири, духовни манастири. Да се скрием в тях от суетата на света. Великият пост е благоприятно време за това. Амин.
Свещ. Йоан Карамихалев
Из Лествицата
“Нека се постараем да се научим да познаваме Божиите истини най-вече с пот, а не с просто слово; защото не думи, а дела трябва да покажем при излизането си от този живот” (Лествица, стъпало 26:31).
“Свещеното Писание и боговдъхновените книги на Църквата е необходимо да се четат с благоговение, постене и молитва, и особено да прилагаме на дело тези неща които четем. Само така ще се предпазим от “лъжлив и лицемерен подвиг” (Стъпало 2:6).
“Ако искаме да постигнем добродетелта смиреномъдрие, нека не преставаме да изпитваме сами себе си; и ако в душата си мислим, че всеки от нашите ближни е по-добър от нас, то Божията милост не е далеч от нас” (Стъпало 25:31).
“Духовният огън, който идва в сърцето, възкресява молитвата: при възкресението и възнасянето й на небето става слизането на небесния огън в горницата на душата.”
“Истинският пастир има любов. От любов се разпна Архипастирът”.
“Вярвай без смут на поелите в Господа грижата за нас”.
“Неопитен ученик се хвали с учителя си, търсейки предимство сред хората., причинявайки си безчестие.”
“Когато оплакваш греховете си, никога не слушай онова псе, което ти внушава, че Бог е човеколюбив, защото то прави това с намерението да те откъсне от плача и от безстрашния страх. Мисълта за милосърдието Божие приемай само тогава, когато видиш, че се свличаш в бездната на отчаянието”.
*********************************
Christian Kresall 
You must be logged in to post a comment.